Донка

Присъединявам се към благодарностите за темата! Съзнавайки необятността и, ми се прииска да споделя за самоограничаването на свободната воля. Всяка група и институция на средата, в която човек формира личността и начина си на мислене, полагат неимоверни усилия да затрупат свободната воля на детето под грамада "гарантиращи безопасността и благоденствието му" правила, норми, ограничения, ценности, перспективи... При това го правим по инерция, винаги е било така и така ще бъде. Израстваме с убедеността, че нямаме свободна воля или ако проявим нещо такова, ще бъдем "наказани" по някакъв начин - с неодобрение, отлъчване, загуба на любов, положение, авторитет... Заместваме свободата си да бъдем себе си, да избираме това, което ни носи спокойствие и радост, да правим само онова, което в момента можем да направим с любов, с "изпълнение на дълга си", "съобразяване с морала и оценките на нашите авторитети", с "избягване на неприятностите" и т.п. Добрата новина е, че има изход от примката, в която сами послушно стоим за наше и на другите добро. Задаваме си въпроса: Какъв е главният ми дълг, който трябва да изпълня и пред кого е той? Кой е Авторитетът, Правилото, с което трябва да се съобразявам? Забърсваме всички хора, групи, ценности и оставяме само "Бог е Любов" и моят дълг е да обичам себе си и другите безусловно, както ни обича Той. Моят дълг е да съхраня Любовта и щастието в моята "клетка' при всякакви хора и обстоятелства. Какви неприятности бих могла да имам, за да ги избегна? Всяко нещо, което се е случило, случва се и ще се случи е за мое и на другите добро и урок. Единствената неприятност, която мога и трябва да избягвам, е загубата на Любовта в мен самата или поставянето и в зависимост от някаква човешка ценност.

Ето още една опасност - неусетно да започнем да правим това, което ние самите не харесваме у другите. Само че когато те го правят, това наричаме "взема се насериозно и развива теории", когато ние правим същото, наричаме го "спасяваме другия от заблуди и грях и му осветяваме правия път". Тъй като темата включваше не само разсъждения, но и личен опит, сега ми се иска да споделя, че съмненията бяха водещ принцип на живота ми преди промяната. И тогава си мислех, че съм "в духовния Път", сега разбирам, че не съм била. Сега не се съмнявам в силата на Любовта, не се съмнявам в това, че всичко, което се случва е за мое и на другите добро. Не подлагам на съмнение отношението си към себе си и останалите - обичам всички еднакво. Не се съмнявам дали съм взела правилното решение - независимо до какво ще доведе то - ако вече съм го взела, то винаги ще ме научи на нещо(грешката точно толкова колкото и правилното). Не се съмнявам в предположенията си или в отношенията на другите към мен, защото никога не правя предположения и не се влияя от отношението на другите. Няма как да се съмнявам дали съм права - това си е моят начин на мислене сега в момента и той не е окончателен. Ако получа нова информация или се променят обстоятелствата, веднага си променям и мнението. Оценки по принцип не използвам. Другите имат право да мислят по своя начин и да са прави за себе си. И въобще след промяната в живота ми се настани спокойната радост, Любовта и вярата в Божията Воля - съмненията, които ме измъчваха преди, се стопиха. Ще се радвам и вие да споделите нещо от личното си духовно развитие.

Всъщност симптомът за отклонение от духовния Път е, че изобщо е започнал и да определя кой е и кой не е способен на духовно развитие, кой колко се е развил и пр. вместо да живее свободно и с любов сега и тук, обичайки хората около себе си колкото и себе си самия.

Благодаря. Реалистка съм - 25 години от моя и целия живот на моите родители мина сред и със децата. Децата донасят в нашия свят Любовта, за да го лекуват от агресията. Е, дали ние ще си отворим съзнанието, сърцата и умовете за нея или ще замърсим с ценностите и агресията си техните... И само Любовта и свободата - безусловната - е в състояние да ги утвърди като личности и да им помогне да намерят мястото си в живота и обществото. Лекувала съм, изправяла съм на крака с тях - знам го не от книгите... За виждането - зависи с какви очи се гледа. През очите на един Павел може и да е хулиганин и глупак - през моите е способно, добро дете, чието сърце и очи грейват, когато го погаля и похваля. Знам също, че има колеги, които смятат за професионален дълг и призвание да "възпитат" учениците си. И сега са силно разочаровани, че децата не са дисциплинирани, не ги слушат и исакт да се развиват свободно и с любов. Колкото до Юнг и Адлер - уважавам ги като историята на психологията. Все пак сега сме началото на 21 век.

Зависи по какви критерии ги смятаме за "големи". Агресивността НИКОГА не е била положително качество и НИКОГА не е утвърждавала личността в общността на другите - още по-малко това важи за детските общности и личности. Психолози и психоаналитици, които твърдят и съветват подобни неща са усвоили професията си чрез "начитане" с "умни книги" и лабораторни експерименти с деца (като с мишки). Броят на публикациите на такива учени значително надхвърля броя на часовете, които те са прекарали на живо в детските общности. Ето защо те отчаяно се опитват да подберат доказателства за своите тези, защитаващи и възпроизвеждащи манипулативното общество. То затова и образованието ни е в такова състояние - защото вместо да слушат любовта към децата в сърцата си и съветите на Учителите на човечеството, някои колеги усърдно създават "новия силен човек", което за тях оначава агресивен като тях самите. В училищата не цари анархия - там тихо, скромно и с любов работят и много истински психолози и педагози - без публикации, но с ученици, които запазват уроците им и уважението си към тях за цял живот.

Прекрасно и точно формулирано! Благодаря! И вече всичко зависи от това какви са личните ни представи за Бог. Ами ако това е Бог - добър и строг баща, който се грижи за нас, подрежда света ни по някакви правила,но и ни наказва, ако не ги спазим? Духовен ли е човек, които е в "единение" с това разбиране за Бог и усърдно го прилага в ежедневните си отношения с близките си и хората около себе си?

А защо изобщо трябва да преценяме човека по някакви критерии? Всеки си има своя несравнима с тази на останалите лична стойност и тя от Бог му е заложена. Докато търсим определители и степени на стойността на човека, ние сме загърбили Любовта и Бог и се опитваме да сътворим своя "идеален стойностен човек" в един измислен от нашия горд и суетен ум свят на стойности, пазари, цени, предлагане и търсене... Друг е за мен въпросът: Как да открием индивидуалната и уникална стойност на всеки човек до себе си и своята собствена без да се сравняваме, без да очакваме конкретни прояви или резултати, без да правим предположения без да степенуваме качествата си по ценност и полезност и без да допускаме лично отношение?

Дали не бъркаме агресивност с физическа активност??? Вчера, изумена от прочетеното по-горе неволно промърморих първото изречение пред 3ма шестокласници. "Смятам агресивните деца за нормалноразвиващите се." Реакцията им беше твърде красноречива: Погледнаха ме усмихнато-учудено и се разсмяха. Това, което ми казаха после засенчи всичките ни мъдрувания тук: "Няма ненормални деца. Всеки от нас си е различен и нормален. А тези, които са агресивни само искат да им обръщаме повече внимание, защото са несигурни в себе си. Страхуват се от нещо или някого и затова бързат те първи да ударят, за да не ударят тях. Или си мислят от игрите, че силните са тези дето се бият. Обаче за това не са виновни те - родителите и учителите ги изнервят и ги правят такива. Като им се карат в къщи много и в училище като имат само слаби оценки и гледат да покажат, че в нещо друго са силни. Иначе всички деца сме си ... просто деца и обичаме да играем заедно." Мълчах, още по-изумена, макар че винаги съм знаела, че те са по-мъдри и прозорливи от нас, ако ние не сме ги повредили. Мисля, че си струва ние - възрастните да си изясним понятието "агресивност" при нас първо, защото ако има агресивни деца, то те са огледало и рожба на агресивните възрастни, в чиято среда растат и към нея се и адаптират. Какво разбирате под "агресивно дете" и "агресивен възрастен"?

Та темата беше как прилагаме законите на богатството.... Не съм от богатите, но си имам достатъчно работа.... Забелязах на времето, че всеки път, когато предварително изчисля колко ученика ще дойдат днес и колко доход ще има школата, или започва грипна епидемия, или поне 5 човека имат рожден ден или заминават поголовно вън от града с родителите си.... Сега сутрин си казвам на път за офиса - колкото дойдат (не ги смятам никога) с любов ще ги посрещна; тези дето не дойдат по някаква причина, благодаря им за почивката и свободното време, което ще ми дадат; на тези, които не са ме харесали и са се отказали - благодаря им, че ме освободиха от присъствието си . Според мен парите НЕ дават свободата - свободата си ни е дадена изначално. А дали ще си я отнемем като се привържем към парите или каквото и да било друго в света ни - това е наш личен избор.

Мисля, че духовното развитие се състои точно в това - да разширяваме съзнанието си, -за да съзрем красотата, хармонията, светлината в нещата, които до този момент са ни изглеждали "с ниско чело и къси пръсти" и да се усещаме единни и братя и с тях; -за да разбираме вместо да оценяме и осъждаме; -за да различаваме Божията Любов от любовта -зависимост и Божията воля от човешките си желания, добрата воля от налагането на нашата воля за "доброто на другите"; За мен духовността се съдържа в двете свещени думи - Любовта и Свободата. Само че всичко това звучи красиво, написано тук... а как го постигаме в живота си, в ежедневието си? Можете ли да разкажете за моменти, в които сте се усещали духовно пораснали?

Прегледах темите, в които сме писали за духовността и наистина не открих да сме писали някъде за това как разбираме това понятие. Мисля, че за всички нас ще е полезно да си споделим какво е духовно според нас. В частност ще е интересно и да споделим как разбираме проявите на духовност в човешките взаимоотношния. Доколко духовното развитие влияе на взаимоотношенията ви с хората, които ни заобикалят. Доколо хората, които ни заобикалят влияе на развитието на нашата духовност? В какво се изразява самата духовност в ежедневието ни?

Която и страна да е написала това - хетеро или хомо - Благодаря! Ето според мен признака за духовност. Ако някой се усеща ПО- от другите благодарение на сексуалната си ориентация (повтарям няма значение каква е тя), той е обърнал гръб на духовността и е пуснал в душата си Гордостта и Суетата. И дали тези демони ще се подхранват с принадлежност към определена сексуална ориентация, която смята противоположната за "низша" или към каквато и да било друга "групировка" по някакви измислени признаци - има ли някакво значение вече?

Какво означава оправдава? Не е ли противоположното значение на осъжда? Да разбираме същността и движещите мотиви на една "отрицателна" постъпка не означава да я оправдаваме, както и да не допускаме подобно поведение в живота и мислите си, също не означава, че го осъждаме. Това са понятия от различни измерения. Когато осъждаме лъжата, лицемерието и се борим с нея, ние всъщност я създаваме и привличаме към себе си (много вярно казаха в онзи филм - The secret). Може би вместо да се пазим, мразим, борим се или отричаме лъжата е по-добре да се стремим да я трансформираме в истина? Как? Ето това е нещо върху което си струва да се коментира. Кой ще тръгне да лъже ако е убеден, че лъжата му носи болка и страдания на него самия и истината не го "заплашва" с нищо друго освен със спокойствие и щастие? А има и още един момент - не сте ли забелязали, че ако повторим с любов няколко пъти, нещо, което днес е лъжа, но на нас много ни се иска да е истина, най-вероятно след известно време ще успеем да го направим истина? А Божията истина е Любовта.

А нима и при хората не е същото? И вместо да я заклеймяваме и презираме, може би е по-добра идея да се опитаме да разберем защо този, който ни лъже се опитва да "оцелее" и от какво се чувстваме заплашени ние, ако много ни се иска да излъжем?

А защо да наричаме желанието на човека до нас да изглежда в очите ни добър, коректен, уважаващ, оценящ, обичащ, благодарен с "лошата дума" лицемерие? Може би е по-добра идея с отношението си към този човек да трансформираме това, което до днес е било само желание, в реалност? Току виж утре той се събуди и усети, че неговото положително отношение към нас е самата истина и е искрено? Като очакваме или регистрираме или се опасяваме от лицемерие към нас, лицемерие и ще получим (това ни е заявката). В крайна сметка на мен не ми вреди, че другият не ми показва истинските си чувства - това не е мой проблем, а негов. Ако аз забелязвам и осъзнавам това, защо да го смятам за лошо? Напротив - това ми дава ценна информация за този човек и за нашите отношения - какъв иска той да изглежда в моите очи. А дали той ще се възползва от интригите и лицемерието си... ами не е луд, който изяжда баницата, а този, който му я дава, нали? Е, ако ние усетим, че проявяваме лицемерие, това е сигнал за нас самите, че не сме откровени със себе си най-вече или че се опитваме да манипулираме свободата и волята и мисленето на друг човек. Последствията си са за нас.

Добре дошъл choper Според теб задължително ли е любовта и обичта да бъдат споделени, за да са съвършени? Ако човекът, на когото сме дарили и смятаме да дарим любов и споделяме съкровени чувства, в един момент прояви неискреност по някаква причина или не ни отвърне със същата всеотдайност, или откаже да приема даряваната от нас любов - какво би почувствал или как би трябвало да го приемем и да реагираме?

Напълно съгласна съм. Естествено, че оказваме и то по същия начин както те на нас. Въпросът е да не се фокусираме върху влиянието, което НИЕ оказваме върху тях, както сполучливо и с чувство за хумор го описа Диана Благодаря! Нека всеки сам определя какво влияние му оказват хората, които съдбата е поставила до него. Нима мога аз да кажа как моето присъствие в живота на едно дете или възрастен му е влияло или ще му повлияе? А какво остава да планирам или преднамерено да осъществя подобно влияние? Единственото нещо, което мога да направя, е да бъда себе си в негово присъствие и да наблюдавам промените в поведението и начина му на мислене, без да ги манипулирам. Същото важи и за мен самата - променяйки себе си под влиянието на хората, които съдбата е поставила до мен, да не допускам да бъда манипулирана и да изпадна в зависимост от добрите ни взаимоотношения.

Мисля, че отново говорим за различни неща. Защо изобщо да заставяме ума, езика и личността си да схващат и описват Словото? Те не са ни дадени за това. Словото пък няма нужда да бъде схващано и описвано от тях, защото то е само за "скришната ни стаичка". Тук става дума за тенденция, която отдавна ми прави впечатление. Твърде упорито се опитваме да докажем, че умът, езикът, личността на човека "не стават" за "схващане и предаване" на Словото. Веднага след това се прави извода, че те само строят прегради и му пречат. След като бъде приета тази "истина", вече можем да оставим ума, езика и личността да си строят стените между Словото и света на ежедневието ни и всеки да си царува в неговото си "царство". Междувременно вместо непрекъснато да хармонизираме (настройваме) "инструментите' си за функциониране в този свят със Словото, което носим дълбоко заложено в себе си, ние декларираме, че или ги презираме, или се борим с тях. Това не е ли най-добрият начин да скъсаме връзката между Словото и живота си тук и сега? Но по темата: Формулите и утвържденията НЕ са проекция на Словото и не можем да го искаме или очакваме от тях. Те са един от механизмите, с които Словото поддържа връзка с личността, ума, езика, поведението ни и ги управлява. Не е случаен фактът, че има доста и най-разнообразни формули и утвърждения - с различна степен на универсалност и време и място на приложение. Всеки сам може и трябва да си намери онези, които са най-разбираеми за неговата личност в определен момент. Ако се опитаме да ги прилагаме механично, ефектът е обратен - те не работят - и ние изобщо се отказваме от тях. За себе си мога да споделя, че книжката с формулите и утвържденията е винаги близо до мен и се улавям, че посягам към нея непреднамерено - ума ми сам я търси още преди да съм формулирала какъв проблем имам, започвам да я разгръщам безцелно и страницата сама спира точно на това, което ми е необходимо в този момент. Само че е нужно да ги познаваме добре и да имаме пълно доверие в силата им.

Това означава ли, че трябва да откажем ума си и езика, който използваме от стремежа да постигнат хармония със(не да схванат) Словото? След като нямат шанс да го направят, ами да си градят преградите! Дали това не е още една удобна позиция на Его, което отказва да се хармонизира със Словото, защото иска да заеме лидерска позиция в живота на индвида и оправдава отказа си с "принципната невъзможност да се схване Словото" и "изначалното предназначение на ума да издига прегради"? Според мен изначалното предназначение на Егото, ума и езика, на който общуваме, е да работят в хармония със Словото и под неговия приоритет.

Явно съдбата е поставяла до нас хора, налагащи мнението си, за да ни научи да приемаме разбираме тяхното без да се чувстваме длъжни да го споделяме, жертвайки нашата собствена позиция и да не "играем по тяхната свирка" в името на добрите ни взаимоотношения. Благодаря на Диди за искреността. Сега си мисля, че ако нямаше хора, които лесно се оставят да бъдат манипулирани, нямаше да има и манипулатори. (перифраза от Текери ). Не знам какво точно има предвид Силвия, но под същината на човека аз имам предвид отговора на въпроса: Кой съм аз? Защо съм дошъл на този свят? Според мен отговорът на този въпрос търпи промяна и точно той показва нивото на самоосъзнаване. Преди промяната си аз отговарях така: Аз съм човек, който обича и помага на другите хора. Дошла съм на този свят да раздавам любовта си на всички и да ги правя щастливи. (Зависимост от човешката любов, взаимоотношенията..) Сега отговарям така: Аз съм човек, който обича себе си и другите еднакво и достатъчно, за да не се влияя от отношението на другите към мен. Дошла съм на този свят, за да бъда щастлива и да пропускам безусловната Любов, каквото и да се случва с мен(като его) и около мен, защото само това е начинът да помагам на хората около себе си. Те сами отговарят за своето си щастие, както и аз.

Аз знам и винаги съм знаела. Откакто се помня се грижа за куклите - но не само като майка. Изглежда съм избрала и родителите си, защото съм знаела защо се раждам - и двамата са педагози. Останах си дете в душата и до голяма степен като начин на мислене и излъчване. Все ми се играе, пее ми се и много обичам да се смея. Като ученичка на всички обяснявах всичко и това си ми идеше отвътре. Като студентка избрах дипломна работа по методика на ранно чуждоезиково обучение (прецедент в катедрата- със специално разрешение от ректора) и работех с деца още по време на следването си. Родих се на този свят, за да се грижа и разбирам човеците, пристигащи и адаптиращи се към този свят - да се уча заедно с тях как да запазвам, давам и получавам Любовта тук. Щастлива съм, че съм това, за което съм родена.

А защо да живее само в сърцата - защо не и в умовете ни? Нали умовете ни са тези които са ни дадени, за да живеем в ежедневието си, да разбираме причините и следствията на събитията и постъпките си. А защо Словото да не живее в думите ни? Нали те образуват мислите ни и картината на света ни, те ни служат за общуване с другите хора. Според мен формулите и утвържденията, когато не са повтаряни като безмислени фрази, а с разбиране и се прилагат в живота, са именно нишката, която захранва умовете и езика ни със Словото.

Диди! Благодаря а точната формулировка! Сега се замислям защо толкова ни се иска да изместим темата встрани - или да докажем, че човек не може да се променя, или че ние сме поставени до другия, за да му помагаме. Може би защото Много ще съм благодарна, ако споделиш как се опитваш да промениш това.

Всъщност ние помагаме на другите само ако и след като променим нещо в себе си. Най-добрата помощ за другите е тази, за която ние дори не подозираме, не се стараем, не организираме, не наричаме помощ, не мислите ли? Наречем ли взаимоотношенията си "аз помагам на теб" увисва сянката на зависимостите, уви. Ако извикаш "Помощ!", първо ще се опитам да разбера дали помощта, която искаш от мен не е по собствените ти сили и ако е така, ще те убедя някак, че помощта и силата са вътре в самия теб и ще ти давам кураж и подкрепа на всички опити да се справиш сам. Така разбирам помощта - подаваме ръка, но човекът става сам. Само така се учи да лети със собствените си криле. Благодаря ти, Таня, че ни припомни за упражнението! Наистина е много ефективно при дисхармонични състояния!

Илияна - xameleona! Не съм делила никога и не смятам да деля хората на примитиви и по-развити, още по-малко да слагам себе си във втората категория. Имах предвид не само взаимоотношенията между семейни двойки, а по принцип всички взаимоотношения с хората около себе си. Ние като че ли винаги попадаме на хората, които са ни нужни за израстването ни в момента и най-вероятно същото се случва и с тях. Ако обаче, ние прехвърлим вниманието си на това с какво НИЕ и присъствието ни в живота на човека до нас ще помогне на НЕГО да израсне, ние спираме процеса на развитие в самите нас, защото приемаме настоящото си състояние на духа и съзнанието си като "помагащо" на другия и точно поради тази причина смятаме, че трябва да запазим себе си каквито сме в момента. (Пример: при мен е попаднало лениво дете, а аз съм трудолюбив човек - смятам, че Бог го е пратил, за да му помогна да преодолее леността си и правя всичко възможно да му "помогна". В същото време не забелязвам, че Бог го е пратил при мен, за да ме научи да не презирам и да не се боря с леността, а да разбирам причините и, да откривам естествените стимули за конкретното дете и да съобразявам темпото си и общуването си с неговото състояние и нужди и способности в момента.)