Донка

Мисля, че Бог "използва" само едно средство - Любовта. Омразата генерират и използват хората, които искат да защитят своя свят на зависимости, сенки, конфликти, борба, страсти от Светлината на Любовта. Омразата е стената, с която те го пазят от Любовта. Ето защо омразата не може да отрови никого друг освен света, който се е оградил с нея. На Бог и Любовта тези стени не пречат. И да, Бог е дал на всеки от нас освен Любовта, също и Свободата да избира дали да живее по Неговите закони или да си "загради" своя територия и там да живее по законите, които сам си пише.

Омразата и Любовта нямат нищо общо помежду си. Омразата завладява душата, сърцето и ума, в които няма Любов. Ако една емоция, която сме наричали с името "любов", е в състояние да премине в омраза, това не е била, не е и никога няма да стане Любов. Това винаги е било, е и ще бъде Паразитът в съзнанието ни, роден от Гордостта, Суетата и Ревността - Паразитът, който ни превръща в "благородни" Жертви и "справедливи" Съдници. Паразитът си слага маската на любовта, но си остава Паразит и нищо друго освен Омраза не може да посее в човешките души. Как ще го познаем? Емоцията, която Паразитът нарича с името "любов" винаги е зависима от нещо, винаги поставя условия, има очаквания, желания, везни, на които тегли и мери себе си и другите, съответно е доволен, ако... и разочарован, ако не.... Омразата се ражда, когато този свят откаже да се подчини на нашето Гордо Аз - тя оковава душите, които искат да оковат Вселената. Любовта означава естествено постигнато осъзнато (не примирено) единство със света около нас. Любовта съществува само там, където е жива Свободата. Любовта е съвместима само с щастието и радостта - безусловните!

А може би има и такива, които нямаме нужда от и леки дори наркотици, за да преживеем, да усетим Любовта. И защо е нужно да сме шамани или гадатели? Когато посрещаш живота и хората около себе си с безусловна Любов и радост и животът е молитва през повечето време.... няма нужда от заместители.... Дори ми се струва, че те само биха замъглили ясното "виждане".

Благодаря Валентин! Напомни ми (сигурно не само на мен) какво толкова ми харесва в беседите - Учителят притежава уникалния талант да каже с обикновени човешки думи нещо, което ние можем само да усетим, преживеем.... Като че ли разговаря и с ума и с душата ни едновременно. Колкото до цитатите - всяка подборка кротко и скромно, но много точно говори за състоянието на душата и мислите на човека, който я предлага.

Благодаря за темата и точните въпроси. Според мен въображението ни е безценен дар (който както всички други не винаги разбираме и използваме по предназначение). Когато работя над развитието на моето собствено и това на децата и учениците, главните приоритети са: - плуралистичност на въображаемите варианти - да се научат да "въобразяват" различни, понякога противоположни варианти на развитие на определена ситуация, които да съществуват едновременно - ефектът - ако... тогава... - положителна емоционална подкрепа за всички създадени въображаеми ситуации - да виждаме в тях добрите страни, уроците, да ги приемаме с любов и благодарност. - лична необвързаност с никой от вариантите - всички са мои и са добри. Както и приемане с любов и вариантите на другите. - необвързаност на въображението с възприятията ни за настоящето, преценките ни за минали събития, желания, планове и т.п. Има и още сигурно....

Благодаря за искреността, светлината, топлината и доброто ти сърце, Максим.

Добре дошла сред нас Сев! Благодаря за искреността, светлината и Любовта, които ни носиш. Напълно споделям мислите ти. Всъщност опасностите са опасности дотогава докато не ги осъзнаем. От този момент те стават част от личния ни Път. Много са точни наблюденията за самоубеждаването в собствения си напредък - мисля, че това не е лошо докато не премине в сравняване на нашия собствен напредък с този на другите. Както сама каза - всеки Път е уникален и няма два Пътя, които могат да бъдат сравнявани механично като количество и качество. Мисля, че и проблемът с бързането до голяма степен е производен от сравняването - този път не само с другите, а и с това, което сме били вчера - забравяме, че вчера ние не сме били същия човек, който сме днес и не сме били в същите обстоятелства, така че отново сравненията са механични и безпочвени. Някак се опитваме да намерим "мерна единица" за напредък и да "увеличим скоростта". Дали защото не наричаме развитието си образно с думата "Път"?

Спомена се нещо за духовността и самотата. И аз съм ги свързвала доста дълго време. Но сега съм склонна да мисля, че усещането за самота е по-скоро симптом за опитите на Егото да вземе властта и да представи духовното като някакъв особен ефирен свят, който съществува само в нашето съзнание и е НАД ежедневието ни. Според мен духовността и нейното развитие по-скоро ни свързва с всички и всичко около нас и ни дава усещането за единство с тях - единство, което минава през небето, през Божественото. Дали ще вървим този Път към единението самостоятелно (не самотно) или с друг човек, или с група, школа, според мен е въпрос на личен избор, нагласа, съдба... Но рано или късно Пътят ни събира - както ни е събрал тук. Благодаря на Екипа на портала, че ни е вързал тук като мартеница Много ще съм благодарна на Максим, ако сподели с нас какво е усещането за духовно израстване в школа с Учител. До каква степен той е развивал духовното в себе си самостоятелно и какво бе и е влиянието на хората, сред които е бил.

Присъединявам се към благодарностите за темата! Съзнавайки необятността и, ми се прииска да споделя за самоограничаването на свободната воля. Всяка група и институция на средата, в която човек формира личността и начина си на мислене, полагат неимоверни усилия да затрупат свободната воля на детето под грамада "гарантиращи безопасността и благоденствието му" правила, норми, ограничения, ценности, перспективи... При това го правим по инерция, винаги е било така и така ще бъде. Израстваме с убедеността, че нямаме свободна воля или ако проявим нещо такова, ще бъдем "наказани" по някакъв начин - с неодобрение, отлъчване, загуба на любов, положение, авторитет... Заместваме свободата си да бъдем себе си, да избираме това, което ни носи спокойствие и радост, да правим само онова, което в момента можем да направим с любов, с "изпълнение на дълга си", "съобразяване с морала и оценките на нашите авторитети", с "избягване на неприятностите" и т.п. Добрата новина е, че има изход от примката, в която сами послушно стоим за наше и на другите добро. Задаваме си въпроса: Какъв е главният ми дълг, който трябва да изпълня и пред кого е той? Кой е Авторитетът, Правилото, с което трябва да се съобразявам? Забърсваме всички хора, групи, ценности и оставяме само "Бог е Любов" и моят дълг е да обичам себе си и другите безусловно, както ни обича Той. Моят дълг е да съхраня Любовта и щастието в моята "клетка' при всякакви хора и обстоятелства. Какви неприятности бих могла да имам, за да ги избегна? Всяко нещо, което се е случило, случва се и ще се случи е за мое и на другите добро и урок. Единствената неприятност, която мога и трябва да избягвам, е загубата на Любовта в мен самата или поставянето и в зависимост от някаква човешка ценност.

Ето още една опасност - неусетно да започнем да правим това, което ние самите не харесваме у другите. Само че когато те го правят, това наричаме "взема се насериозно и развива теории", когато ние правим същото, наричаме го "спасяваме другия от заблуди и грях и му осветяваме правия път". Тъй като темата включваше не само разсъждения, но и личен опит, сега ми се иска да споделя, че съмненията бяха водещ принцип на живота ми преди промяната. И тогава си мислех, че съм "в духовния Път", сега разбирам, че не съм била. Сега не се съмнявам в силата на Любовта, не се съмнявам в това, че всичко, което се случва е за мое и на другите добро. Не подлагам на съмнение отношението си към себе си и останалите - обичам всички еднакво. Не се съмнявам дали съм взела правилното решение - независимо до какво ще доведе то - ако вече съм го взела, то винаги ще ме научи на нещо(грешката точно толкова колкото и правилното). Не се съмнявам в предположенията си или в отношенията на другите към мен, защото никога не правя предположения и не се влияя от отношението на другите. Няма как да се съмнявам дали съм права - това си е моят начин на мислене сега в момента и той не е окончателен. Ако получа нова информация или се променят обстоятелствата, веднага си променям и мнението. Оценки по принцип не използвам. Другите имат право да мислят по своя начин и да са прави за себе си. И въобще след промяната в живота ми се настани спокойната радост, Любовта и вярата в Божията Воля - съмненията, които ме измъчваха преди, се стопиха. Ще се радвам и вие да споделите нещо от личното си духовно развитие.

Всъщност симптомът за отклонение от духовния Път е, че изобщо е започнал и да определя кой е и кой не е способен на духовно развитие, кой колко се е развил и пр. вместо да живее свободно и с любов сега и тук, обичайки хората около себе си колкото и себе си самия.

Благодаря. Реалистка съм - 25 години от моя и целия живот на моите родители мина сред и със децата. Децата донасят в нашия свят Любовта, за да го лекуват от агресията. Е, дали ние ще си отворим съзнанието, сърцата и умовете за нея или ще замърсим с ценностите и агресията си техните... И само Любовта и свободата - безусловната - е в състояние да ги утвърди като личности и да им помогне да намерят мястото си в живота и обществото. Лекувала съм, изправяла съм на крака с тях - знам го не от книгите... За виждането - зависи с какви очи се гледа. През очите на един Павел може и да е хулиганин и глупак - през моите е способно, добро дете, чието сърце и очи грейват, когато го погаля и похваля. Знам също, че има колеги, които смятат за професионален дълг и призвание да "възпитат" учениците си. И сега са силно разочаровани, че децата не са дисциплинирани, не ги слушат и исакт да се развиват свободно и с любов. Колкото до Юнг и Адлер - уважавам ги като историята на психологията. Все пак сега сме началото на 21 век.

Зависи по какви критерии ги смятаме за "големи". Агресивността НИКОГА не е била положително качество и НИКОГА не е утвърждавала личността в общността на другите - още по-малко това важи за детските общности и личности. Психолози и психоаналитици, които твърдят и съветват подобни неща са усвоили професията си чрез "начитане" с "умни книги" и лабораторни експерименти с деца (като с мишки). Броят на публикациите на такива учени значително надхвърля броя на часовете, които те са прекарали на живо в детските общности. Ето защо те отчаяно се опитват да подберат доказателства за своите тези, защитаващи и възпроизвеждащи манипулативното общество. То затова и образованието ни е в такова състояние - защото вместо да слушат любовта към децата в сърцата си и съветите на Учителите на човечеството, някои колеги усърдно създават "новия силен човек", което за тях оначава агресивен като тях самите. В училищата не цари анархия - там тихо, скромно и с любов работят и много истински психолози и педагози - без публикации, но с ученици, които запазват уроците им и уважението си към тях за цял живот.

Прекрасно и точно формулирано! Благодаря! И вече всичко зависи от това какви са личните ни представи за Бог. Ами ако това е Бог - добър и строг баща, който се грижи за нас, подрежда света ни по някакви правила,но и ни наказва, ако не ги спазим? Духовен ли е човек, които е в "единение" с това разбиране за Бог и усърдно го прилага в ежедневните си отношения с близките си и хората около себе си?

А защо изобщо трябва да преценяме човека по някакви критерии? Всеки си има своя несравнима с тази на останалите лична стойност и тя от Бог му е заложена. Докато търсим определители и степени на стойността на човека, ние сме загърбили Любовта и Бог и се опитваме да сътворим своя "идеален стойностен човек" в един измислен от нашия горд и суетен ум свят на стойности, пазари, цени, предлагане и търсене... Друг е за мен въпросът: Как да открием индивидуалната и уникална стойност на всеки човек до себе си и своята собствена без да се сравняваме, без да очакваме конкретни прояви или резултати, без да правим предположения без да степенуваме качествата си по ценност и полезност и без да допускаме лично отношение?

Дали не бъркаме агресивност с физическа активност??? Вчера, изумена от прочетеното по-горе неволно промърморих първото изречение пред 3ма шестокласници. "Смятам агресивните деца за нормалноразвиващите се." Реакцията им беше твърде красноречива: Погледнаха ме усмихнато-учудено и се разсмяха. Това, което ми казаха после засенчи всичките ни мъдрувания тук: "Няма ненормални деца. Всеки от нас си е различен и нормален. А тези, които са агресивни само искат да им обръщаме повече внимание, защото са несигурни в себе си. Страхуват се от нещо или някого и затова бързат те първи да ударят, за да не ударят тях. Или си мислят от игрите, че силните са тези дето се бият. Обаче за това не са виновни те - родителите и учителите ги изнервят и ги правят такива. Като им се карат в къщи много и в училище като имат само слаби оценки и гледат да покажат, че в нещо друго са силни. Иначе всички деца сме си ... просто деца и обичаме да играем заедно." Мълчах, още по-изумена, макар че винаги съм знаела, че те са по-мъдри и прозорливи от нас, ако ние не сме ги повредили. Мисля, че си струва ние - възрастните да си изясним понятието "агресивност" при нас първо, защото ако има агресивни деца, то те са огледало и рожба на агресивните възрастни, в чиято среда растат и към нея се и адаптират. Какво разбирате под "агресивно дете" и "агресивен възрастен"?

Та темата беше как прилагаме законите на богатството.... Не съм от богатите, но си имам достатъчно работа.... Забелязах на времето, че всеки път, когато предварително изчисля колко ученика ще дойдат днес и колко доход ще има школата, или започва грипна епидемия, или поне 5 човека имат рожден ден или заминават поголовно вън от града с родителите си.... Сега сутрин си казвам на път за офиса - колкото дойдат (не ги смятам никога) с любов ще ги посрещна; тези дето не дойдат по някаква причина, благодаря им за почивката и свободното време, което ще ми дадат; на тези, които не са ме харесали и са се отказали - благодаря им, че ме освободиха от присъствието си . Според мен парите НЕ дават свободата - свободата си ни е дадена изначално. А дали ще си я отнемем като се привържем към парите или каквото и да било друго в света ни - това е наш личен избор.

Мисля, че духовното развитие се състои точно в това - да разширяваме съзнанието си, -за да съзрем красотата, хармонията, светлината в нещата, които до този момент са ни изглеждали "с ниско чело и къси пръсти" и да се усещаме единни и братя и с тях; -за да разбираме вместо да оценяме и осъждаме; -за да различаваме Божията Любов от любовта -зависимост и Божията воля от човешките си желания, добрата воля от налагането на нашата воля за "доброто на другите"; За мен духовността се съдържа в двете свещени думи - Любовта и Свободата. Само че всичко това звучи красиво, написано тук... а как го постигаме в живота си, в ежедневието си? Можете ли да разкажете за моменти, в които сте се усещали духовно пораснали?

Прегледах темите, в които сме писали за духовността и наистина не открих да сме писали някъде за това как разбираме това понятие. Мисля, че за всички нас ще е полезно да си споделим какво е духовно според нас. В частност ще е интересно и да споделим как разбираме проявите на духовност в човешките взаимоотношния. Доколко духовното развитие влияе на взаимоотношенията ви с хората, които ни заобикалят. Доколо хората, които ни заобикалят влияе на развитието на нашата духовност? В какво се изразява самата духовност в ежедневието ни?

Която и страна да е написала това - хетеро или хомо - Благодаря! Ето според мен признака за духовност. Ако някой се усеща ПО- от другите благодарение на сексуалната си ориентация (повтарям няма значение каква е тя), той е обърнал гръб на духовността и е пуснал в душата си Гордостта и Суетата. И дали тези демони ще се подхранват с принадлежност към определена сексуална ориентация, която смята противоположната за "низша" или към каквато и да било друга "групировка" по някакви измислени признаци - има ли някакво значение вече?

Какво означава оправдава? Не е ли противоположното значение на осъжда? Да разбираме същността и движещите мотиви на една "отрицателна" постъпка не означава да я оправдаваме, както и да не допускаме подобно поведение в живота и мислите си, също не означава, че го осъждаме. Това са понятия от различни измерения. Когато осъждаме лъжата, лицемерието и се борим с нея, ние всъщност я създаваме и привличаме към себе си (много вярно казаха в онзи филм - The secret). Може би вместо да се пазим, мразим, борим се или отричаме лъжата е по-добре да се стремим да я трансформираме в истина? Как? Ето това е нещо върху което си струва да се коментира. Кой ще тръгне да лъже ако е убеден, че лъжата му носи болка и страдания на него самия и истината не го "заплашва" с нищо друго освен със спокойствие и щастие? А има и още един момент - не сте ли забелязали, че ако повторим с любов няколко пъти, нещо, което днес е лъжа, но на нас много ни се иска да е истина, най-вероятно след известно време ще успеем да го направим истина? А Божията истина е Любовта.

А нима и при хората не е същото? И вместо да я заклеймяваме и презираме, може би е по-добра идея да се опитаме да разберем защо този, който ни лъже се опитва да "оцелее" и от какво се чувстваме заплашени ние, ако много ни се иска да излъжем?

А защо да наричаме желанието на човека до нас да изглежда в очите ни добър, коректен, уважаващ, оценящ, обичащ, благодарен с "лошата дума" лицемерие? Може би е по-добра идея с отношението си към този човек да трансформираме това, което до днес е било само желание, в реалност? Току виж утре той се събуди и усети, че неговото положително отношение към нас е самата истина и е искрено? Като очакваме или регистрираме или се опасяваме от лицемерие към нас, лицемерие и ще получим (това ни е заявката). В крайна сметка на мен не ми вреди, че другият не ми показва истинските си чувства - това не е мой проблем, а негов. Ако аз забелязвам и осъзнавам това, защо да го смятам за лошо? Напротив - това ми дава ценна информация за този човек и за нашите отношения - какъв иска той да изглежда в моите очи. А дали той ще се възползва от интригите и лицемерието си... ами не е луд, който изяжда баницата, а този, който му я дава, нали? Е, ако ние усетим, че проявяваме лицемерие, това е сигнал за нас самите, че не сме откровени със себе си най-вече или че се опитваме да манипулираме свободата и волята и мисленето на друг човек. Последствията си са за нас.

Добре дошъл choper Според теб задължително ли е любовта и обичта да бъдат споделени, за да са съвършени? Ако човекът, на когото сме дарили и смятаме да дарим любов и споделяме съкровени чувства, в един момент прояви неискреност по някаква причина или не ни отвърне със същата всеотдайност, или откаже да приема даряваната от нас любов - какво би почувствал или как би трябвало да го приемем и да реагираме?

Напълно съгласна съм. Естествено, че оказваме и то по същия начин както те на нас. Въпросът е да не се фокусираме върху влиянието, което НИЕ оказваме върху тях, както сполучливо и с чувство за хумор го описа Диана Благодаря! Нека всеки сам определя какво влияние му оказват хората, които съдбата е поставила до него. Нима мога аз да кажа как моето присъствие в живота на едно дете или възрастен му е влияло или ще му повлияе? А какво остава да планирам или преднамерено да осъществя подобно влияние? Единственото нещо, което мога да направя, е да бъда себе си в негово присъствие и да наблюдавам промените в поведението и начина му на мислене, без да ги манипулирам. Същото важи и за мен самата - променяйки себе си под влиянието на хората, които съдбата е поставила до мен, да не допускам да бъда манипулирана и да изпадна в зависимост от добрите ни взаимоотношения.