Донка

Интересна връзка се получи според мен: Човек се ражда, за да провежда Любовта в двете посоки - да обича и да бъде обичан. За каквото си роден, това ще работиш. Работата ни на този свят, независимо каква е тя, е начинът да провеждаме Любовта в двете посоки. Ако сме родени за нея, може би ние я провеждаме най-безпрепятствено? Ако не работим с Любов, това означава ли, че не провеждаме Любовта? Ако даваме любов, но и очакваме любов и уважение в отплата и се разочароваме, ако не я получим, тогава провеждаме ли Любовта? Имали ли сте усещането, че докато работите "провеждате Любовта"?

Силният човек е силен защото, ако нещо или някой му се "опъне", той го разбира и му помага да разреши проблема. След тази "победа" опъналият се излиза по-уверен в себе си, по силен, по-спокоен.... Силните хора стимулират и развиват силата на другите... Слабият човек се страхува за влиянието си, за авторитета си, за мястото си.... Поради тази причина, ако някой го оспори - "опъне му се" , той се усеща заплашен и трескаво се бори да запази статуса си. Това за слабия човек означава да докаже на другия, че той е ПО- СЛАБ от него, т.е. да го смачка. Благодаря на Максим за прекрасния пример с Гуруджи и секретарката...

Ние всички я разбираме. Само дето се поддаваме на импулса да я "спасяваме" от нещо, от което Мона няма нужда да бъде "спасявана", защото това състояние е нейният личен избор в този период от живота и. Нейната гледна точка само обогатява нашата, като дава възможност да се сравнят двете принципни позиции и състоянието на съзнанието, до което довежда всяка от тях. Нека има различни, дори противоречащи си позиции, нека всеки сам избира своята и сам определя дали светът му да бъде "боклук" или "песен".

Таня! И благодаря за точните (както винаги) думи! А пълното изречение на Учителя (Дънов) е "За каквото си роден, това ще работиш" Това по презумпция означава, че ние сме родени, за да работим нещо в полза на цялото, от което ние сме част - като пчелите. Т.е. - знае се за какво сме и какви сме родени. Проблемът е да открием нашето лично предназначение и място и това, с което едновременно ще бъдем полезни на себе си и на цялото си и така ще сме щастливи. Ние търсим смисъла на своето появяване на този свят, не за да придобием нещо и да се "възвисим духовно" като подчиним света на себе си или си направим свой, по-добър свят (както правят раковите клетки), а за да разберем къде и как ще се включим в хармонията на организма си като даваме с любов от това, от което имаме повече от другите и правим това, което правим по-добре от другите...

Благодаря за точните думи, Станимир! Добре дошъл. С интерес и радост очаквам мнението ти по темите, които сме дискутирали тук. Бих продължила думите на Станимир за смисъла на живота... Истинският смисъл на живота не е вън от него, а е негово вътрешно качество. Търсим ли го някъде вън от настоящето около себе си или в някаква идея и емоция, която съществува само в нашето въображение, стигаме до: Изкачваме камъка на измисления от нас "възвишен смисъл" , борим се с живота си, вместо да го живеем с Любов, после "декорите (с които сами сме се затворили в измисления си свят) падат" и всичко се оказва "боклук - нищо друго". Започваме с нов камък... чака ни същото.... Защо? Може би защото някога някой авторитет ни е внушил, че недоволството, борбата с това, което не отговаря на идеала ни и разочарованието, страданието са признак на благородство, свръхинтелигентност и свръхчувствителност? Може би защото изкуството да бъдем щастливи и да приемаме и се вписваме в света с Любов, намирайки неговия смисъл и своето място и роля в живота тук и сега, все още се смята за "криене на главата в пясъка" или "розови очила" или просто "доволна свиня"? Може би "боклукът" са предразсъдъците и измисленият "правилен" свят, който наистина не заслужава нашите вълнения?...

За това си мисля и аз от снощи. Как става така, че в толкова ранна възраст ние усещаме за какво сме родени - не го знаем, само се занимаваме с любов с това. Още няма и следа от някаква професия, а и още е рано, защото не се знае какви професии ще съществуват, когато пораснем и какво конкретно ще правим. Може би е важна общата насока, смисълът, областта... Професията се избистря постепенно и може да се смени, но да остане главното - усещането за радостно спокойствие и любов, когато се занимаваш с това, без значение къде, как и с кого го правиш... И още нещо си мислех... Както тук няколко човека споделиха, те са желали едно, но дори и да са го осъществили, после са установили, че това не е за каквото са родени. Според мен това означава,че детските ни мечти и желания не винаги са идентични на това, за което сме родени. Често те за повлияни от авторитети, филми, книги.... Детето бързо сменя желанията си - така то усвоява разнообразието на своя свят. И все пак остава нещо което то прави с удоволствие самО... понякога това занимание вече става толкова естетсвено и рутинно и обикновено за детето, че когато порасне, то не го смята за съществено - гони някакви върхове, цели, желания... При мен беше така - аз хвърлях цялото си време в мечтата си - микробиология и генетика и се разминах с нея за 1 см. (слава богу) по волята на една странна несправедливост. В същото време езиците, литературата, общуването с по-малките от мен си ставаше някак "от само себе си", без особен труд - по-добре отколкото при другите, които се стараеха повече от мен. Сега си давам сметка, че онази известна мисъл за 1 процент талант и 99 процента труд понякога я разбираме погрешно. Трудът идва след като открием таланта си, трудът ни помага да го развием и да правим за каквото сме родени. А талантът се открива като забележим какво постигаме с лекота и умеем да правим добре без да се стараем особено. (Както откровено сподели с нас Максим - благодаря! )

На 17 Изгрев е определил Главната буква на изречението на живота си като се е вслушал в интуицията си. Тогава е избрал пътя си и с любов е тръгнал по него. Щастливи са тези, които на 17 са разбрали за какво са родени, но никога не е късно за това. А че хората на 17 години са повече Човеци от нас, това се вижда и в нашия форум на тинейджърите. Благодаря на Бог всеки ден, че ни е дарил с прекрасните ни деца - днешните ученици. Каквото носи в душата си възрастният - това и вижда в детските очи, това и чува в детския смях и думи... Ако научим и оставим децата си да слушат гласа на Бог в съзнанието си (не поученията, критиките и заповедите на възрастните си "доброжелатели" ), те - всеки сам - ще открият за какво са родени навреме и това ще работят с любов и ще са щастливи и те, и хората, на които раздават топлината и светлината си. Благодарна ще съм на Изгрев и на всички останали приятели, намерили своето място в живота, ако споделят с нас тук как са разбрали за какво са родени, как са "чули гласа на Бог - за това си роден, това ще работиш"? Вслушвали ли са се в нечий съвет, преценяли ли са доколко престижна или доходоносна ще е работата им и дали ще им даде перспектива за израстване? Имали ли са някакви критерии при избора си?

И кой и по какви критерии ще отсъжда кой как каво дава и дали дава изобщо? Ами ако това, което аз давам, някой просто не го смята за даване, а за консумиране? А дали не забравяме, че за да даде нещо стойностно човек му е нужен период на акумулиране и преосмисляне - та да не дава нещо сурово или росто да препредава без да оставя и нещо от себе си? И защо смятаме, че който чете само и не споделя тук във форума, не го прави някъде другаде - и там да е по-полезен? Нека всеки реши за себе си какво има и може дад даде и кога и как да го направи... Искрено съм благодарна и на всички, които само четат и ние тук дори не ги познаваме! Сигурна съм, че и те имат какво да ни кажат и ще го направят, когато решат че му е дошло времето.

Благодаря ви, приятели, за разбирането и подкрепата! И аз като изгрев намерих за какво съм родена и го работя с любов. Децата и възрастните, на които я раздавам безусловно и без да чакам резултати и отплати, я отнасят със себе си у дома и на своите приятели... Вече двуцифрено число мои ученици станах учители и още толкова деца са решили да станат такива - както аз на времето реших да стана като моите любими учители и да работя с любов като тях. Това дали е по-малко и маловажно от работа по "върховете"? И дали промените наистина стават "отгоре"? А може би за да станат там първо е необходимо да се промени мисленето и отношението на обикновените хора - "отдолу"? Всъщност за мен пирамидата е обърната - "отгоре" са децата и всеки обикновен човек.

Орлин! За едно ограничено за негово добро човешко съзнание е невъзможно да обхване смисъла на "мениджмънта на Бог" както клетката на мускула и на черния дроб едва ли осъзнават хомеостазата на организма, част от който са ( макар и да носят в ядрото си информацията за нея). И може би точно затова всяка клетка си знае "за какво е родена" и това и работи. Само че наистина как да разберем за какво сме родени? Как го разбира клетката? - Тя се "ражда" с някои допълнителни дадености, които я отличават от другите клетки и благодарение на тях тя изпълнява определени функции. Значи ако разберем какви са ни допълнителните дадености, ще се ориентираме за какво сме родени. Какво правим с лекота по-добре от другите и сме в състояние да правим само това без да ни досади, можем да го правим за другите без да чакаме отплата, защото както спомена и Хамелеона (Илиана) отплатата е радостта, която ни носи самата работа. На клетките им е лесно - те се раждат в органа си и работят заедно със "сестричките" си. Ние сме свободни и сами трябва да си намерим мястото и професията, в която ще работим "това, за което сме родени". Може би ни пречат предразсъдъци и ценности и чужди съвети. Може би ако обичаме и разбираме повече себе си и не се борим с живота, не се гнусим от света около себе си, а живеем всеки миг от настоящето си с Любов (Благодаря ти братко Синева!), ще успеем да постигнем щастието си "тук и сега"

Щастлива съм и аз, че съм с вас , приятели. И благодаря на Бог в молитвата си, че ни събра тук. Моля се светлината и топлината, които излъчват думите на Ники - Синева и на Таня да стигнат до сърцата и умовете на всички наши братя и сестри, които все още носят в душите си вина и страхове и съмнения и разочарования от живота си. Любовта и Вярата в нейната сила ще спасят света ни

Изброените автори са изразители на философски течения от своето време, които разкриват перспективата на едно човешко съзнание, попаднало под властта на негативното отношение към себе си, света и хората - пълно разрушение, отричане от всичко красиво и добро, омраза към живота. И те, и всички като тях предупреждават с творбите си - "ето - в това ще превърнете себе си, съзнанието си и света си, ако смените Любовта в сърцето си с измислен от вашия Горд ум Идеал за добро и красиво и се опитате да натикате живота в неговото прокрустово ложе." Може би наистина погнусата ще може да се приравни към тотална "осъзнатост", ако тази "осъзнатост" = "Осъзнавам колко несъвършен и грозен и несправедлив свят е създал този некадърник - Бог! Аз - гениалният Пръв Ангел имам перфектен план за един Идеален свят, с който ще сменя Неговото гнусно творение!" И слава богу, че винаги е имало хора, които са носили светлината и топлината на Любовта към Бог, към всичко, създадено от него и тихичко са я засявали в сърцата и умовете на своите събратя...

Може би въпросите си остават незададени, защото учениците предполагат, че учителят ще го приеме като "критика", задето не е обяснил урока добре. Само че те съдят по себе си - ако учителят им задава въпроси, значи не са си разказали урока добре. Е, има и учители, които още си носят ученическите изживявания и смятат, че учениците ги "изпитват". Има и такива, обаче, които се радват на въпросите на учениците - това за тях означава, че са събудили интерес към науката или изкуството, което са направили смисъл на живота си. Така че може би е необходимо да се намери златната среда. Ами ако напишете въпросите си на лист, така че да не се знае кой точно ученик ги задава? И дадете на учителя време той да определи кога и как да отговори на тях? Докато ги записвате от името на целия клас, току виж се окаже, че А. знае отговора или може да обясни каквото не разбира Б. и няма смисъл да го задавате този въпрос на учителя. (То аз така и станах учител - все обяснявах на междучасието "с думи прости" . А обяснявах, защото усещах, че докато помагах на другите да разберат нещо сложно, самата аз го осъзнавах и запомнях по-добре. )

А дали животът не ми се струва краен, защото съм крайна аз (все още) ? Дали животът около мен не ми изглежда крясък, защото на мен ми се крещи (и се опитвам да го припиша на живота)? Има сладка умора и смазваща такава... от какво ли зависи как ще сме уморени? Може би отегчението и досадата, които изпитваме от живота (който сам по себе си никак не е отегчителен) ни "казват", че не работим това, за което сме родени и не сме намерили мястото си още? Погнусата, обаче според мен е симптом на неосъзната гордост. От какво, например, бихте се погнусили?

Когато учех Добрата молитва, забелязах, че всеки път забравям един и същ ред: "Ръководи ме във всичко, което мисля и върша..... " Досетих се и защо - това, за което говори Орлин по-горе! Моят навик и желание да ръководя живота си според моите понятия за добро и правилно се съпротивляваха тайничко! Разбрах, че не трябва да ги измествам със сила, а само да сменя приоритетите им - убедих ги, че ще продължа да ръководя своя само живот и да нося отговорност само за него (и да оставя другите да отговарят за техните) , но няма да се подчинявам сляпо на нещо измислено от някой друг или от самата мен, а на ситуацията, в която съм попаднала в момента. Вместо аз да определям дали тази ситуация е добра или лоша и да се опитвам да я поправям, възложих на "ръководителя" си да направи всичко възможно да извлича ползите от загубите и да намира хубавото в лошото. Сега се хващам, че повтарям това изречение три пъти подред - не умишлено! - и това ми действа като медитация...

Щом започваме да се замисляме над силата им и да я изучаваме, щом започваме да се вслушваме и внимаваме какво изричаме и какво чуваме и четем, значи започваме да подготвяме самосъзнанието си за тях... За Дон Мигел Руис и "Четирите споразумения" -

Оглеждам се около себе си и виждам: - синът ми е щастлив, че работи като програмист и наистина смята, че се занимава с това, за което е роден. Обича и да бъде сред природата, разбира се, но знае с какво може да бъде най-полезен на другите... - дъщеря ми е щастлива, че работи като консултант в магазин за козметика и парфюмерия. мечтае да стане "консултант по естетичен външен вид на човека" - така нарича специалността си - и смята, че за това е родена и така ще бъде полезна на останалите и ще допринася за тяхното щастие. И тя има други занимания, но те по-скоро допълват и развиват основното... - аз и съпругът ми и родителите ми сме педагози - в състояние сме по 10-11 часа на ден да общуваме с деца без да усетим как лети времето. Ние сме щастливи, защото целият ни съзнателен живот бе и е посветен на това, за което сме родени. И ние си имаме градинка, но и там растат "наши деца". ... Опитвам се да си представя нашия живот в самодостатъчна ферма.... не мога. А и всеки път, когато искрено си представя как всички живеем в такива ферми, ми минава мисълта - някак всички ще станем еднакви... Поглеждам към това, което е създал Бог - природата около нас и тялото ни - представяте ли си да сме изградени от почти еднакво функциониращи самостойни клетки? Да, вярно е че клетките си приличат, но всяка е специализирана и е на мястото си в съответния орган и всички образуват сложно хармонично единство, наречено организъм.... Може би Бог ни показва и нашия Път?

По темата Ами ако преподавателите са се усетили застрашени от това, че учениците може би са прочели или научили нещо ново, с което да поставят под въпрос техния "авторитет"? Какво според вас - учениците гради авторитета на един учител?

"морковът" и "тоягата" ... и все пак това вече безнадеждно старее... поне това ми го казва всекидневието ми с децата... Остави какво пише в древните учебници дето и аз съм ги държала на изпити... Оказа се, че можело и само с разбиране и с "благодаря за грешката - тя ни научи на още нещо..." - че истинската радост не е наградата - оценка, а откритието на нещо ново и усещането "знам и мога" Защо е трудно общуването с някои преподаватели? - Ами може би точно защото много от нас (учителите) предлагат моркова на шестиците и усмивките срещу сериозното отношение към предмета си и "тоягата" на слабите оценки и проблемите с родителите при слаб интерес. И разбира се учениците са свикнали с това и се включват в играта... Но напоследък все повече от тях се отказват, съзирайки неадекватността на тази игра с драстично променените изисквания на живота... Може би ако вие - учениците се опитате да вземете в своите си ръце образованието си? Ако вие например си зададете въпроса - защо ще ми е необходима химията в живота?

Много се радвам за вас Транс! А за разногласията между учителите - нека те си ги решават сами - това си е техен проблем. Знам, че се опитват да го прехвърлят върху вас, но както и Пиисмеикър спомена, нека не се вторачваме в проблема, а да се издигнем над него. Учителите също сме хора със своите слабости и самозаблуди. Може би ако приемете предмета като по-важен от преподавателя и вместо да се впускате в анализ на личното му отношение към някого, го "отворите" да разговаря за своята наука извън даденото в учебника, той ще забрави чии ученици сте?... Струва си да опитате. На времето ние така "укротихме" химичката ни - оказа се, че химията не била само скучни формули и реакции.... Много точно според мен! А как радостта ще помогне за решаването на един проблем?

Благодаря ти Кари и за пожеланията и за милите думи за нашия форум. Искрено се радвам, че при нас попадна още един прекрасен човек като теб. Добре дошъл /ла! С интерес очаквам твоето мнение не само по тази тема. И аз като теб съм изпратила скъпи за мен хора и усещам същото като теб - нещо повече - понякога имам усещането, че са наблизо и ми помагат или се радват заедно с мен и ме успокояват, когато се разтревожа. Особено е усещането с майката на съпруга ми, която си е заминала от този свят доста преди да се срещнем с него, така че никога не съм общувала с нея приживе. И въпреки всичко понякога усещам колко се радва, че синът и е спокоен и щастлив и като че ли иска да го погали и прегърне - с моите ръце...

Здравей и от мен и добре дошъл / дошла сред нас. Защо смяташ, че понятията чест и доблест са забравени в днешно време? Има ли "тихи" чест и доблест, които може би понякога ние отминаваме без да забележим? Според теб едно и също ли означава да имаме чест и да сме честни? Може би и да обичаме себе си достатъчно, за да си дадем сметка, че в момента сме объркани, раздразнени или изплашени от нещо и по някаква причина, или че сме тръгнали по грешен път, защото не сме разбирали ситуацията, себе си и хората напълно....

Здравей nofunatall Добре дошъл / дошла Когато и докато самочувствието ни се изгражда и зависи от мнението на другите около нас и тяхното отношение, ние сме като марионетки и съответно подсъзнателно приемаме и другите хора като марионетки. Те дърпат конците не само на нашето самочувствие, но и на емоциите, мислите, поведението ни. Ние пък на свой ред избираме кой точно да го прави и го държим отговорен за нашето самочувствие и щастие. След като някой дърпа нашите конци с мнението си за нас, ние също се чувстваме в правото си да дърпаме конците на хората около себе си с нашето мнение за тях.... Картинката май стана мрачна... А според вас възможно ли е самочувствието ни да зависи само и единствено от нас самите? Познавате ли такива хора? Какво е поведението им и щастливи ли са те според вас?

Благодаря за превода Под "налагане на чужди стандарти на изказване" може би се има предвид поддържането на на добър съвременен български език - разбираем за всички участници във форума и за гостите на сайта (с което според мен екипът на портала се справя отлично). Това, мисля, има връзка и с темата - Критерии за истинност. Спомням си думите на моя професор по литературознание: "Колкото по-неразбираемо и "научно" е написан един текст, толкова по-слабо и мъгляво разбира темата и смисъла му самият автор.... И най-сложните неща имат ясни и точни обяснения за този, който ги разбира добре..." Прекрасен пример за такъв критерий за истинност е наследството, оставено ни от Учителя. Сигурно и той е можел да се изразява по предложения ни от уважавания от мен Виктор начин. Но той е можел и нещо повече - да каже същото така, че да го разберат и неграмотни хора, и деца дори.... Според мен критерият за истинност на едно духовно учение е точно този: - Да достига до ума и сърцето на всеки човек на неговия език - без да изисква праг на образование, интелект, та дори и възраст...

Обръщам се с покорна молба към Гностичния лъч, проникнал в нашето царство на мрака да преведе на нашето диалектично средство за комуникация, наречено български език следното: Ако пък наистина това е под достойнството или не е по силите на Великия Гностичен Лъч, който ни е удостоил по-горе с "топлината на Истината си", то може ли да ни посочи нещо като "пътеводител" или речник, за да си преведем Мъдростта на думите му?