Донка

Благодаря ти сестрице за "правилата на Любовта към ближния и себе си" Действат страхотно и безпогрешно Проверени! Всичките до едно!

Ето един стабилен набор от предположения. Благодаря.

И вън от нея според мен не са опасности - защото няма такова вън - тя пак си е в нас, не можем да избягаме от нея. Само сме и затрупали светлината с "гордо страдание" и "жертва" "Не жертва искам от вас, а милост"

Благодаря Близо си този път, макар че отново правиш предположения. Аз не ги правя. Не възпитавам децата. Те нямат нужда от това, аз също. Те растат и създават своя свят. Аз раста заедно с тях - с всяко от тях. Не преподавам предмет - просто съм до тях докато се учат сами. И аз научих толкова покрай тях! Да, определено не я насърчават. Затова Христос ни даде нова заповед. Ето например вариант за "еволюция " на първата: 1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене. дали рано или късно не довежда до Няма други богове освен Моя Бог дали рано или късно не довежда до Който има друг бог освен Моя Бог е неверник дали рано или късно не довежда до Кланетата, Кладите, Кръстоносните войни, Джихада... в името на БОГ ?. (7 пъти се спомена БОГ.) По закона на Христос: Когато обичам ближния си както обичам себе си това означава, че Уважавам името на Бога на ближния си както уважавам името на моя това означава, че ние сме едно цяло - независимо с какво име го наричаме това означава, че не мога да направя от нищо кумир, защото няма такова нещо или някой, което да обичам повече от другите и на което да се подчинявам. това означава, че нямам нужда да споменавам името на Бог освен за да му благодаря за любовта в света си

Да, шизофреникът е откровен с хората - моите скромни наблюдения, обаче показват, че в тази откровеност той е убеден (и/или се опитва да убеди другите) в правилността и истинността на СВОЯТА картина на света. Детето тепърва създава тази своя картина и непрекъснато я променя и допълва. Затова то откровено споделя своите представи с възрастните - нужно му е потвърждението или корекцията им. Трудността с адаптацията на шизофреника идва (пак според наблденията ми) от това, че той иска светът да се адаптира към него, а не той към света. Всяка необходимост от гъвкавост и промяна според условията на настоящето той нарича компромис с Истината и отказва да го прави. НО: Адаптация не е равно на компромиси! Децата отлично разбират това подсъзнателно благодарение на естествения си механизъм, (който наистина все още е относително чист от правилата на груповото съзнание) и не "правят компромиси" - т.е. не приемат промяната в поведението и отношението си като "отричане на себе си", защото те все още са в процес на изграждане на това себе си. На мен симптомите на шизофренията по-скоро ми напомнят поведението на възрастни, които смятат себе си за абсолютни авторитети и се чувстват призвани да слагат другите на местата им и да ги вкарват в правия път - на всяка цена. (За шизофренията споделям само лични впечатления, но за децата - професионални.)

Благодаря на модераторите за намесата. Много ще съм благодарна, ако има възможнос,т да се преместят тук и останалите постинги за правилата, защото те дават смисъл на постинга на Силвия Д. Доколкото си спомням Христос ни даде един закон: "Обичай ближния си така както обичаш себе си" С този закон той отмени или по скоро замени Десетте божи заповеди. Като се замисля, ако обичаме другите същества и света си както обичаме себе си и Бог, наистина няма нужда от "подзаконови уредби". Не се сещам за по-висша разумност от Любовта и Свободата.

Работила съм по този начин много години - и над себе си, и съм "възпитавала". С годините, обаче, започнах да забелязвам, че аз самата намерих пътя към себе си, намерих пътя към душите и умовете на учениците си, учениците и децата ми намериха пътя си не защото се съобразяваха с правилата, а въпреки това. Нека всеки си спазва неговите правила колкото иска, приемам го и със, и без тези правила точно защото за мен и в мен няма правила. Имам само едно "правило": "Обичай ближните си и света си, както обичаш себе си." Нямам нужда от други. Това ми е достатъчно. Напоследък забелязвам, че все повече хора около мен също нямат нужда от други правила...

Нали не искате да ми кажете, че децата ви не измъчват животинки и не тормозят приятелчетата си само защото има такова правило или "закон Божи"? Може би вие не вярвате в способността на децата ви да разберат и излъчат Любовта?? Апропо - от педагог да го знаете - инфилтрирането на поведение тип "държа се по правилата, за да ме оценят като добър и да нямам неприятности, да не ме осъдят" в детското съзнание е най-сигурният начин да отгледате манипулируеми и манипулатори. Когато това веднъж се заложи в съзнанието като презумпция, вече всеки "авторитет" може да добавя към "божиите заповеди" своите "подзаконови нормативни уредби". И още нещо: В моя малък свят - моята школа - аз нямам нужда от никакви правила. И откак нямам нужда от тях няма и неприятности... Децата са най-мъдрите същества, с които съм се срещала.

Разбирам за какво говориш. Бях много близо до това... дори до нещо по-страшно... Това,че всяка клетка в теб се съпротивлява срещу самото присъствие на другия не е омраза, мила. Твоите клетки ти "крещят", че вие не сте съвместими в този момент, в това състояние. Те ти показват пътя ти - обичай ги, послушай ги, отдръпни се. Един ден може би ще осъзнаеш, че е трябвало да го направиш много по-рано, а не да търпиш болката и съпротивата на клетките си в имаето на нечии правила, на някакъв "кръст, който да си носиш", на някаква вина или грях, който имаш да изкупваш. Вместо да превръщаш болката в омраза, защо просто не освободиш и двама ви един от друг? Вие и двамата имате право на щастие, ... ти може би си по-силната... това също е любов - да можеш да си тръгнеш преди да си се превърнал в омраза. Остави се на Любовта към себе си да те води и ще видиш светлината в края на тунела... като мен .. на времето. Смело, мила, повече от това няма да те заболи. И когато излезеш от тази яма, нали ще си научила урока за цената на илюзиите? Не съм сигурна дали съм те разбрала правилно, а не искам да правя предположения. Отговорът ми по-горе беше за човека, написал горния цитат и всички, които се усещат като него. Сега за това: Любовта не е болест - тя е радост, спокойствие, свобода... Да обичаш някого не означава да го "искаш", а да го разбираш и приемаш какъвто е, да се грижиш за него и да го оставяш свободен. И ти да се чувстваш свободен и спокоен и щастлив само при мисълта за него - без значение с кого е и къде е... Малко късно, но съм щастлива, че разбрах тази истина - и човекът, с когото сме свободни и щастливи заедно сам си дойде при мен - без да го искам, без да се боря за него....

Нима ние с вас тук не вършим тези неща само защото знаем, че са неправилни и не искаме да сгрешим ли? Ако просто всеки "обичаше ближните си (и света си) така както обича себе си", както ни съветва Христос дали щеше да ги има тези "неправилни" неща и дали щеше да има нужда от Десетте Божи Заповеди? (те не бяха ли в Стария Завет?)

Добре дошъл Майкъл. Моля да ме извиниш,че преместих по-голямата част от поста ти в тази тема. Споделям повечето от разсъжденията ти. Струва ми се, че ние наричаме едно и също нещо с различни думи. Това, което ти описваш като оценка, аз наричам мнение. Затова ще ми е много интересно какво е мнението ти за тяхната разлика. Благодаря предварително и на останалите. Животът сравнително рано ме научи да ги различавам. Беше първият ми урок - като завършващ филолог. 10 клас в математическа гимназия, след класната по математика. Влезнаха превъзбудени и дори не ме забелязаха. После утихнаха и в очите им прочетох "отегчена дисциплина" - все пак отзад имаше над 20 учители и студенти (в това число директорката и класната им). 15 минути по-късно бяха се разделили сами на 2 екипа, които водеха "интелигентен" спор за достойнствата на класическата музика и поп-музиката - на руски език. Часът не беше спокоен... когато звънецът би, се разнесе дружно "иииииии - не сме свършили още! (на руски)" На тръгване едно момиче се приближи до бюрото, погледна ме в очите и тихо каза: "Малко завиждам на тези, които ще станат ваши ученици" и си тръгна. Това беше мнението, което не забравих цял живот - 25 години. На разбора на урока базовата учителка ме разкритикува за "разхайтената" дисциплина по време на урока. Това беше оценката, която след мнението на момичето вече нямаше значение за мен. Оттогава слушам и мненията и оценките, и критиките. Мненията са ми ориентир за моя път. Оценките и критиките - за пътя на този, който ги дава. А как е с вас?

Предположения не правя, защото нямам предвид конкретен човек, а понятието "духовен човек" по принцип. Изводи се опитвам да направя за себе си само - никак не ги смятам за правила, защото и правилата са много относително нещо. Кажем ли: "Не трябва да има правила" вече сме написали първото правило. "Правило" произлиза от корена "прав" - правилен ( отговаря на разбирането за добро), и управлявам - т.е. насочвам хода на събитията и поведението си и на други може би в правилна посока. Но кое е правилно? Днес това може да едно - утре друго. За един е едно, за друг - друго. Има само едно универсално "правило" - Любовта. Тя пък допуска съществуването и действието на всички "правила" - дори на право противоположните. Тогава се оказва, че всички правила имат право на действие, а ние имаме право да си избираме и да си ги променяме. Зависими от тях според мен ставаме, когато абсолютизираме някакво правило (освен Любовта) - за неизменно, ненарушимо, валидно за всички хора. Зависимостта се проявява, когато усетим недоволство или порив да "поправим" онези, които не спазват нашето "абсолютно" правило. Зависими сме от правилата и от духовността и когато започнем да "сортираме" хората и себе си според това доколко споделят нашето абсолютно правило или нашата Вяра. Не познавам нищо по-страшно и жестоко от Вярата, която е забравила, че вярва в Любовта и Свободата. Модераторска бележка: Следващите 20тина поста бяха преместени в темата Правилата

Значи духовният човек няма в съзнанието си свод от правила, към които да се придържа. Щом няма точно определени правила и критерии, значи няма и грешки - има само опитности. Ограничим ли съществуването на Любовта до форми и "прилагането" и до правила и критерии - това е Любов - това не е, вече сме вън от нея. Излезем ли вън от нея, излизаме и от духовността. Интересно ми е мнението по един друг въпрос - зависимостта от духовността. Как се проявява тя? Кой "духовен човек" е зависим от нея, а кой не?

Добре. Предлагам следния казус (истина е). Момиче на 20 години е влезло с максимални балове в 2 висши учебни заведения и избира едното. Започва следване с интерес и желание, но след няколко месеца постепенно "узрява", че това не е мястото, на което е щастлива и не с това иска да се занимава. Решава да прекъсне и да замине за Германия и живее при млад мъж, с който се е запознала наскоро по Интернет и са се виждали 2 пъти. Там работи една година и решава, че няма смисъл да учи висше защото иска да се занимава с козметика, парфюмерия, грим.... Иска да спечели пари и да си отвори салон.. Казва, че вече една година са много щастливи и се разбират с приятеля си, а това е любимото и занимание. Майката на момичето я подкрепя и се радва, че дъщеря и търси себе си и щастието си. Одобрява всяко решение на детето си, не спори с нея, оставя я да си нарежда сама живота си и сама да си отговаря и носи последствията от евентуални грешки. Бащата смята, че момичето допуска груби грешки и разбива живота си, обвинява майката, че си гледа своето спокойствие и кеф и не помага на детето си да осъзнае и поправи грешките си. Оказва натиск върху момичето да се върне, да завърши образованието си и да намери по-престижна работа. Смята, че връзката с момчето е съмнителна...

Ето още една много сериозна опасност в духовния Път: слагаме критерии и делим хората на "отличници" и "двойкари" Най-ценният урок, който научих от дългата си педагогическа кариера беше този - има различни, и всички различно красиви, добри и способни деца и ученици, и хора... Няма отличници, няма двойкари, когато с любов приемаме всеки, а не ги измерваме и сравняваме. И още една опасност: разделяме материалното от духовното та често се изкушаваме и да ги противопоставяме дори. Направим ли го, изпадаме в зависимост и от двете. При това зависимостта от духовните ценности е много по-тежка, агресивна и трудно преодолима.

Отдавна наблюдавам и себе си и хората около мен и все по-често си задавам въпроса: Каква роля играят предположенията в живота ни? Дали те са необходим механизъм в адаптацията ни? Доколко и докога? Дали са "стената", която сами строим помежду си или са "нишката", която ни свързва? Дали са предпоставка за успеха ни в бъдеще или са илюзията, която ни вкарва в капана на раздразнението и осъждането?

Благодаря ти за слънчицето дето го носиш в душата си, мила!

Благодаря ти за точните думи! Всъщност това, което са правили твоите родители и учителите ти по отношение на теб, не са били техните грешки, защото те определено не са ги смятали за грешки. Това е било и е твоята преценка за техните постъпки. Така, че ти си права, че си се учила от съпреживяването на техните постъпки. Т.е. бих казала, че в случая ние се учим от последиците на поведението на другите или от съпреживяването на това поведение, което не ни е харесало. Трудно ми е някак да класифицирам това като "чуждите грешки", защото не съм сигурна дали за тях това са грешки. За себе си, например също мога да кажа, че често, наблюдавайки поведението на другите, си казвам - ако аз бях на неговото място, нямаше да направя така, но той сигурно също си казва за моя "вариант" - това е грешка, никога няма да постъпя така.

Това означава ли, че ако искаме да сме щастливи е необходимо непрекъснато да "придобиваме" нещо? Какво по-точно? Ами ако в момента нищо не придобиваме, това означва ли че има моменти, в които може и да не сме щастливи и такива, в които сме щастливи?

Благодаря ви, приятели Нека успокоя Валентин. Дори в годините на най-тежките си зависимости не съм изпитвала гняв нито към себе си, нито към когото и да било друг. Всеки предполага за другия това, на което той самият е способен. (Предположенията за това какво са изпитали или помислили другите, независимо положителни или отрицателни, според мен, са всъщност отричане на индивидуалността на другия и подчиняване (идентифициране) на неговите реакции, емоции, начин на мислене на нашия. Това е основната причина за конфликтите и недоразуменията между хората - "няма какво да те слушам, защото знам какво мислиш и чувстваш" Откак се научих да НЕ предполагам нищо за никого, започнах да разбирам хората и да "усещам душите им" - това за мен, учителят, е от първостепенна важност) За "вълната на осъждане", която се надигна у мен - това бе дискомфорт, който ми казваше: "не е моето място тук, не е тяхното място тук, не са това думите, които трябваше да чуя и не е това отношението, което сме заслужили". Беше по-скоро някакво недоумение от ставащото и леко разочарование и неудобство. Професията и Учителят са ме научили за секунди да се справям с Любов с подобни състояния (за мен това е по-ценно умение, отколкото да бъда с осанка и самочувствие на "недосегаема" или "разкайваща се"- няма за какво да се разкайвам.). Запазеното спокойствие ми помогна да осъзная какво става и какво иска Бог от нас - другите момичета имаха нужда от нашите поръчки! А първите може би имаха нужда от почивка и от малък урок. Но съм щастлива, че наученото от Учителя ми помогна да оставя на Бог този урок. Никого не осъдих с ума си, нито със сърцето си, нито с думите си, нито с постъпката си. Само изпълних волята Божия и така за всички е добре сега. Астралните ми отношения с всички хора са прекрасни! "Яйцето" ми е в спокойна хармония. (Пак си направил преположение за напълно непознат за теб човек ) Обичаме си ги всичките момичета - и първите, и вторите. Няма виновни, няма пострадали, няма поучения (има поуки). Има разбиращи и разбрани.

Това, което смятаме за "кусур" на другия не е ли това, по което той отказва да прилича на нас, нашите ценности, които той не иска да споделя, нашите правила и морал, които той не признава и не спазва? А може би наричаме с думата "кусур" нещо, с което той ни пречи, дразни, променя комфортната среда, която сме си създали? Предлагам един случай за мнение. От няколко години си сътрудничим със съседната фирма, която ни поема поръчките за ксерокопиране. След едно недоразумение, което бързо беше изчистено, момичетата започнаха да се държат с нас меко казано напрегнато. Издържахме 2 седмици като на раздразнения тон, с който ни посрещаха, отговаряхме с усмивка и шега. Не помогна. Чашата преля, когато аз, плащайки(веднага! - от личните си пари) поръчка за 2 деца - над 10 лв.! - бях "обслужена" с думите - "абе оставяй си там парите и ме остави да работя! Ти си мислиш, че само ти имаш работа!". Усетих как в мен се надигна отдавна забравена вълна на осъждане. Задържах я. Усмихнах се и веднага реагирах по "моя" начин - "Благодаря ти мила" - изгпратиха ме с поглед . След няколко минути в офиса си успях да се успокоя и да ги "разбера и приема". Милите момичета, как не бях се сетила, те имаха много работа и нашите поръчки ги натоварваха. С колежката решихме, че не бива да се отнасяме толкова жестоко към тях и решихме проблема с любов. Сега даваме всичките си поръчки на момичетата от съседната книжарница - те са много радостни, защото сега си стабилизират бизнеса. Идват ни на крака да вземат и донасят поръчките и винаги са толкова усмихнати и старателни! На другите нищо не казахме, просто вече не се отбиваме при тях, не им пречим. Но не се сърдим, пак се обичаме и усмихваме и шегуваме като се видим на коридора. Според вас правилно ли постъпихме като не им казахме "истината"? А кое всъщност беше истината - и ние вече не знаем.

Много ще съм ви благодарна да ми дадете пример за това как сте се поучили от грешката на друг човек - каква конкретна грешка и как сте разбрали, че това и за вас и вашите обстоятелства ЩЕ бъде грешка.

А как ще разбера дали е грешка, ако не видя резултата? Ами ако това, което предположа, че ЩЕ бъде грешка, всъщност е бил златен шанс и аз го пропусна? Бих го казала така: Ще внимавам и няма да повтарям една и съща грешка.

Вместо да подобряваме себе си и Този свят, защо ли не се опитвме да съзрем, усетим, осъзнаем хармонията и красотата, които те изначално носят в себе си? Опитаме ли се да ги "подобрим", дали не се опитваме да "редактираме" Бог?

и с мен е така, макар да звучи малко фантастично и сладко-невъзможно, ние с теб си знаем, че Е възможно. Само ще добавя за себе си, че правя само това, което ми доставя удоволствие, и правя нещата само тогава, когато ми доставят удоволствие. (Това дали не е бягство от задължения с твърде удобен мотив? ) А успя ли да запазиш или събудиш този порив у децата си и хората, с които те е събирал Бог? Ако да, каква е "тайната"? Случвало ли ви се е да осъзнаете, че някой е бил пратен при вас, за да му дадете кураж и свобода да "отвори пъпката" на своята "изплашена" креативност?