Донка

Единомислие пълно! Възникват въпросите: Кое може да причини загубата на тази функция? Кои са симптомите за тази загуба? Може ли човек да си ги "регистрира" сам или са забележими само от друг човек? Има ли степени на загуба? След като се установи загубата, с какво да се стимулира възстановяването на тази функция?

Благодаря за Любовта дето се излъчва от сърцето ти, благодаря за разбирането, за "виждането" отвъд.... Само дето безпокойството ни за тях не мисля че им помага много. По-скоро им помага вярата ни, че не са бездушни, а само заспали... Тази вяра, която "отваря" очите и душитени за техните души , в съществуването на които дори те не вярват... А като усетят нашата вяра и Любов към душите в тях, и те "проглеждат" за това, което носят...

Благодаря. Колко е хубаво всеки като стига до изчистването на егото от самозаблудата му по своите си лични начини дето са му най-близки на душата. Мен малко ме е "срам" да си кажа моя начин да си слагам Егото на мястото му и да го чистя от самозаблудите - някак ми е "несериозно-детски" но действа безотказно. Ами .... смея се и си пея... дори и на ум. А, да забравих - и като слизам по стълби подскачам ... И докато го правя се самонаблюдавам с радост. За молитвата - да - но това е в друга тема. Все пак зависи от молитвата. Егото лесно може да се "настани" в нея.... чувала съм и съм набюдавала такива "молитви".

Не може да се предполага нищо за Бог. Не може да се предполага нищо за хода на развитието. Не може да се предполага нищо за настоящето, защото то Е. Предполага се само за миналото и за бъдещето. Вместо да предполагаме, не е ли по-добре да ги "видим" в настоящето си? Добрите предположения? Какво ли наричаме "добро предположение"? Ако то е да си мислим нещо добро за някого или нещо, няма ли да се разочароваме ако нашето добро не съвпадне с реалността? Тази реалност добра ли ще е пак или ще се чувстваме излъгани, неудовлетворени? Ако майката е правила "доброто предположение" че способното и дете ще завърши висше образование и ще стане добър специалист, как ли се е чувствала, когато отличничката - дъщеря внезапно "разрушава добрите и предположения"?

Страхотно тълкуване! Благодаря. Ще го разпространя.... На много хора ще им допадне около мен...

Какво съвпадение! И на мен. Не, не питам за готови формули, защото за мен те са си Самозаблудата . Затова ги сложих в кавички. Питам за нещо, каквото и да е, което да не е от егото и да не го усилва. Нещо, което да не води до самозаблуда... Е, имам варианти мои, но все още са в процес на доуточняване и споделянето много ми помага...

Бих се съгласила, ако уточните какво разбирате под понятито "романтика"... ако сметнете за необходимо, моля...

Точно! Според мен всяко правило, което държим да спазваме както ние и другите, е проява на силно его и още повече го засилва. Въпрос: Има ли "правило или правила" които не са от егото и не го укрепват, а го поставят на мястото му и с ролята му?

Благодаря ти сестрице за "правилата на Любовта към ближния и себе си" Действат страхотно и безпогрешно Проверени! Всичките до едно!

Ето един стабилен набор от предположения. Благодаря.

И вън от нея според мен не са опасности - защото няма такова вън - тя пак си е в нас, не можем да избягаме от нея. Само сме и затрупали светлината с "гордо страдание" и "жертва" "Не жертва искам от вас, а милост"

Благодаря Близо си този път, макар че отново правиш предположения. Аз не ги правя. Не възпитавам децата. Те нямат нужда от това, аз също. Те растат и създават своя свят. Аз раста заедно с тях - с всяко от тях. Не преподавам предмет - просто съм до тях докато се учат сами. И аз научих толкова покрай тях! Да, определено не я насърчават. Затова Христос ни даде нова заповед. Ето например вариант за "еволюция " на първата: 1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене. дали рано или късно не довежда до Няма други богове освен Моя Бог дали рано или късно не довежда до Който има друг бог освен Моя Бог е неверник дали рано или късно не довежда до Кланетата, Кладите, Кръстоносните войни, Джихада... в името на БОГ ?. (7 пъти се спомена БОГ.) По закона на Христос: Когато обичам ближния си както обичам себе си това означава, че Уважавам името на Бога на ближния си както уважавам името на моя това означава, че ние сме едно цяло - независимо с какво име го наричаме това означава, че не мога да направя от нищо кумир, защото няма такова нещо или някой, което да обичам повече от другите и на което да се подчинявам. това означава, че нямам нужда да споменавам името на Бог освен за да му благодаря за любовта в света си

Да, шизофреникът е откровен с хората - моите скромни наблюдения, обаче показват, че в тази откровеност той е убеден (и/или се опитва да убеди другите) в правилността и истинността на СВОЯТА картина на света. Детето тепърва създава тази своя картина и непрекъснато я променя и допълва. Затова то откровено споделя своите представи с възрастните - нужно му е потвърждението или корекцията им. Трудността с адаптацията на шизофреника идва (пак според наблденията ми) от това, че той иска светът да се адаптира към него, а не той към света. Всяка необходимост от гъвкавост и промяна според условията на настоящето той нарича компромис с Истината и отказва да го прави. НО: Адаптация не е равно на компромиси! Децата отлично разбират това подсъзнателно благодарение на естествения си механизъм, (който наистина все още е относително чист от правилата на груповото съзнание) и не "правят компромиси" - т.е. не приемат промяната в поведението и отношението си като "отричане на себе си", защото те все още са в процес на изграждане на това себе си. На мен симптомите на шизофренията по-скоро ми напомнят поведението на възрастни, които смятат себе си за абсолютни авторитети и се чувстват призвани да слагат другите на местата им и да ги вкарват в правия път - на всяка цена. (За шизофренията споделям само лични впечатления, но за децата - професионални.)

Благодаря на модераторите за намесата. Много ще съм благодарна, ако има възможнос,т да се преместят тук и останалите постинги за правилата, защото те дават смисъл на постинга на Силвия Д. Доколкото си спомням Христос ни даде един закон: "Обичай ближния си така както обичаш себе си" С този закон той отмени или по скоро замени Десетте божи заповеди. Като се замисля, ако обичаме другите същества и света си както обичаме себе си и Бог, наистина няма нужда от "подзаконови уредби". Не се сещам за по-висша разумност от Любовта и Свободата.

Работила съм по този начин много години - и над себе си, и съм "възпитавала". С годините, обаче, започнах да забелязвам, че аз самата намерих пътя към себе си, намерих пътя към душите и умовете на учениците си, учениците и децата ми намериха пътя си не защото се съобразяваха с правилата, а въпреки това. Нека всеки си спазва неговите правила колкото иска, приемам го и със, и без тези правила точно защото за мен и в мен няма правила. Имам само едно "правило": "Обичай ближните си и света си, както обичаш себе си." Нямам нужда от други. Това ми е достатъчно. Напоследък забелязвам, че все повече хора около мен също нямат нужда от други правила...

Нали не искате да ми кажете, че децата ви не измъчват животинки и не тормозят приятелчетата си само защото има такова правило или "закон Божи"? Може би вие не вярвате в способността на децата ви да разберат и излъчат Любовта?? Апропо - от педагог да го знаете - инфилтрирането на поведение тип "държа се по правилата, за да ме оценят като добър и да нямам неприятности, да не ме осъдят" в детското съзнание е най-сигурният начин да отгледате манипулируеми и манипулатори. Когато това веднъж се заложи в съзнанието като презумпция, вече всеки "авторитет" може да добавя към "божиите заповеди" своите "подзаконови нормативни уредби". И още нещо: В моя малък свят - моята школа - аз нямам нужда от никакви правила. И откак нямам нужда от тях няма и неприятности... Децата са най-мъдрите същества, с които съм се срещала.

Разбирам за какво говориш. Бях много близо до това... дори до нещо по-страшно... Това,че всяка клетка в теб се съпротивлява срещу самото присъствие на другия не е омраза, мила. Твоите клетки ти "крещят", че вие не сте съвместими в този момент, в това състояние. Те ти показват пътя ти - обичай ги, послушай ги, отдръпни се. Един ден може би ще осъзнаеш, че е трябвало да го направиш много по-рано, а не да търпиш болката и съпротивата на клетките си в имаето на нечии правила, на някакъв "кръст, който да си носиш", на някаква вина или грях, който имаш да изкупваш. Вместо да превръщаш болката в омраза, защо просто не освободиш и двама ви един от друг? Вие и двамата имате право на щастие, ... ти може би си по-силната... това също е любов - да можеш да си тръгнеш преди да си се превърнал в омраза. Остави се на Любовта към себе си да те води и ще видиш светлината в края на тунела... като мен .. на времето. Смело, мила, повече от това няма да те заболи. И когато излезеш от тази яма, нали ще си научила урока за цената на илюзиите? Не съм сигурна дали съм те разбрала правилно, а не искам да правя предположения. Отговорът ми по-горе беше за човека, написал горния цитат и всички, които се усещат като него. Сега за това: Любовта не е болест - тя е радост, спокойствие, свобода... Да обичаш някого не означава да го "искаш", а да го разбираш и приемаш какъвто е, да се грижиш за него и да го оставяш свободен. И ти да се чувстваш свободен и спокоен и щастлив само при мисълта за него - без значение с кого е и къде е... Малко късно, но съм щастлива, че разбрах тази истина - и човекът, с когото сме свободни и щастливи заедно сам си дойде при мен - без да го искам, без да се боря за него....

Нима ние с вас тук не вършим тези неща само защото знаем, че са неправилни и не искаме да сгрешим ли? Ако просто всеки "обичаше ближните си (и света си) така както обича себе си", както ни съветва Христос дали щеше да ги има тези "неправилни" неща и дали щеше да има нужда от Десетте Божи Заповеди? (те не бяха ли в Стария Завет?)

Добре дошъл Майкъл. Моля да ме извиниш,че преместих по-голямата част от поста ти в тази тема. Споделям повечето от разсъжденията ти. Струва ми се, че ние наричаме едно и също нещо с различни думи. Това, което ти описваш като оценка, аз наричам мнение. Затова ще ми е много интересно какво е мнението ти за тяхната разлика. Благодаря предварително и на останалите. Животът сравнително рано ме научи да ги различавам. Беше първият ми урок - като завършващ филолог. 10 клас в математическа гимназия, след класната по математика. Влезнаха превъзбудени и дори не ме забелязаха. После утихнаха и в очите им прочетох "отегчена дисциплина" - все пак отзад имаше над 20 учители и студенти (в това число директорката и класната им). 15 минути по-късно бяха се разделили сами на 2 екипа, които водеха "интелигентен" спор за достойнствата на класическата музика и поп-музиката - на руски език. Часът не беше спокоен... когато звънецът би, се разнесе дружно "иииииии - не сме свършили още! (на руски)" На тръгване едно момиче се приближи до бюрото, погледна ме в очите и тихо каза: "Малко завиждам на тези, които ще станат ваши ученици" и си тръгна. Това беше мнението, което не забравих цял живот - 25 години. На разбора на урока базовата учителка ме разкритикува за "разхайтената" дисциплина по време на урока. Това беше оценката, която след мнението на момичето вече нямаше значение за мен. Оттогава слушам и мненията и оценките, и критиките. Мненията са ми ориентир за моя път. Оценките и критиките - за пътя на този, който ги дава. А как е с вас?

Предположения не правя, защото нямам предвид конкретен човек, а понятието "духовен човек" по принцип. Изводи се опитвам да направя за себе си само - никак не ги смятам за правила, защото и правилата са много относително нещо. Кажем ли: "Не трябва да има правила" вече сме написали първото правило. "Правило" произлиза от корена "прав" - правилен ( отговаря на разбирането за добро), и управлявам - т.е. насочвам хода на събитията и поведението си и на други може би в правилна посока. Но кое е правилно? Днес това може да едно - утре друго. За един е едно, за друг - друго. Има само едно универсално "правило" - Любовта. Тя пък допуска съществуването и действието на всички "правила" - дори на право противоположните. Тогава се оказва, че всички правила имат право на действие, а ние имаме право да си избираме и да си ги променяме. Зависими от тях според мен ставаме, когато абсолютизираме някакво правило (освен Любовта) - за неизменно, ненарушимо, валидно за всички хора. Зависимостта се проявява, когато усетим недоволство или порив да "поправим" онези, които не спазват нашето "абсолютно" правило. Зависими сме от правилата и от духовността и когато започнем да "сортираме" хората и себе си според това доколко споделят нашето абсолютно правило или нашата Вяра. Не познавам нищо по-страшно и жестоко от Вярата, която е забравила, че вярва в Любовта и Свободата. Модераторска бележка: Следващите 20тина поста бяха преместени в темата Правилата

Значи духовният човек няма в съзнанието си свод от правила, към които да се придържа. Щом няма точно определени правила и критерии, значи няма и грешки - има само опитности. Ограничим ли съществуването на Любовта до форми и "прилагането" и до правила и критерии - това е Любов - това не е, вече сме вън от нея. Излезем ли вън от нея, излизаме и от духовността. Интересно ми е мнението по един друг въпрос - зависимостта от духовността. Как се проявява тя? Кой "духовен човек" е зависим от нея, а кой не?

Добре. Предлагам следния казус (истина е). Момиче на 20 години е влезло с максимални балове в 2 висши учебни заведения и избира едното. Започва следване с интерес и желание, но след няколко месеца постепенно "узрява", че това не е мястото, на което е щастлива и не с това иска да се занимава. Решава да прекъсне и да замине за Германия и живее при млад мъж, с който се е запознала наскоро по Интернет и са се виждали 2 пъти. Там работи една година и решава, че няма смисъл да учи висше защото иска да се занимава с козметика, парфюмерия, грим.... Иска да спечели пари и да си отвори салон.. Казва, че вече една година са много щастливи и се разбират с приятеля си, а това е любимото и занимание. Майката на момичето я подкрепя и се радва, че дъщеря и търси себе си и щастието си. Одобрява всяко решение на детето си, не спори с нея, оставя я да си нарежда сама живота си и сама да си отговаря и носи последствията от евентуални грешки. Бащата смята, че момичето допуска груби грешки и разбива живота си, обвинява майката, че си гледа своето спокойствие и кеф и не помага на детето си да осъзнае и поправи грешките си. Оказва натиск върху момичето да се върне, да завърши образованието си и да намери по-престижна работа. Смята, че връзката с момчето е съмнителна...

Ето още една много сериозна опасност в духовния Път: слагаме критерии и делим хората на "отличници" и "двойкари" Най-ценният урок, който научих от дългата си педагогическа кариера беше този - има различни, и всички различно красиви, добри и способни деца и ученици, и хора... Няма отличници, няма двойкари, когато с любов приемаме всеки, а не ги измерваме и сравняваме. И още една опасност: разделяме материалното от духовното та често се изкушаваме и да ги противопоставяме дори. Направим ли го, изпадаме в зависимост и от двете. При това зависимостта от духовните ценности е много по-тежка, агресивна и трудно преодолима.

Отдавна наблюдавам и себе си и хората около мен и все по-често си задавам въпроса: Каква роля играят предположенията в живота ни? Дали те са необходим механизъм в адаптацията ни? Доколко и докога? Дали са "стената", която сами строим помежду си или са "нишката", която ни свързва? Дали са предпоставка за успеха ни в бъдеще или са илюзията, която ни вкарва в капана на раздразнението и осъждането?

Благодаря ти за слънчицето дето го носиш в душата си, мила!