Донка

Благодаря, Таня - върна ни щастливите мигове на детството. Сега си мисля, че креативността (аз го разбирам като заложения в нас интуитивен порив към творчество) е наше естествено състояние. Достатъчно е да наблюдавате как "творят" малките деца! Те създават своята версия на света. Защо и как с възрастта го загубваме този порив? Дали защото се учим на правила и на критерии за оценка на сътвореното? Дали защото започваме да сравняваме сътвореното от нас с това, на по-добрите от нас? Дали защото ни затрупват рутинни дейности, които осигуряват ежедневието ни? А може ли да има творчество в рутинните дейности? Вие усещали ли сте го? Наблюдавали ли сте? Таня, ти сега като правиш баница, усещаш ли всеки път подобен порив и щастие или това беше само първия път?

Никога не съм била "записан" член на Братството и това според мен съвсем не е критерий за практическо прилагане на Учението на Учителя. Познавам десетки хора като мен (и деца включително - моята нежна по детски мъдра Роза от 4 клас) - познаваме се по поведението и спокойната радост в очите си. Никога не съм прилагала Йога, защото при всеки опит да се занимавам с нея задълбочено и сериозно, Вътрешният ми човек ми подсказваше, че моят Път е друг. Никога не съм се посвещавала на дълбока медитация във вида и, описан в книгите, защото при всеки опит да го направя Вътрешният ми човек ми подсказваше, че това на мен няма да ми помогне да осъзная мъдростта на Бог и на Словото на Учителя. Моята "медитация" е от скрит тип - мога да се смея, пея с учениците си, мога да се разхождам в гората и да слушам птиците и шума на вятъра и в същото време да "спирам" вътрешното си време и да се сливам с Цялото - усещането е невероятно! След като излезна от тази "медитация" очите на душата ми са толкова чисти, че светът около мен става по-светъл и разбираемо-щастлив. Знам, че може би пак ще прозвучи като моя самозаблуда или фантазия... но аз си знам, че това е моят Път. И още знам, че всеки си има свой Път - определя го Вътрешният му човек - ето по този критерий:

Кое и кого да включим в "околния свят"? И ако за нас е важно мнението на определени хора или група, то не сме ли изпаднали в зависимост от тях и не сме ли се поддали на манипулиране? Ако нашето поведение и самооценка зависят от мнението на "околния свят", то не натоварваме ли този свят да носи отговорността за нашето духовно израстване? Исус Христос според вас какво е имал предвид под "плодовете им"?

Благодаря ти Таня. Ще съм много благодарна на автора, ако посочи поне няколко конкретни "симптома" за истинска хармония на вътрешния свят на друг човек и , обратно, за това, че тази негова хармония е всъщност негова самозаблуда? Ще съм много благодарна и ако ни даде някакви "тестове", с които можем да установим дали не се самозаблуждаваме, че в света на нашето съзнание съществува само добро и любов? И пак да попитам - това, че ние сами наричаме свят щастлив и хармоничен без да го доказваме по някакъв начин, не дава ли основание на заобикалящите ни да ни смятат за слепи, повърхностни, и , защото си затваряме очите пред проблемите на света си и собствените си и на другите недостатъци?

Как да разберем дали нашето усещане за хармоничен и щастлив свят във и около нас е Истина или самозблуда? Кога това усещане е признак на "затварям си очите или сляп съм за недостатъчците и проблемите в себе си и около мен"? Кога е наистина постигнато? Кой може да прецени? Само човек за самия себе си или и другите могат да го преценят? Ако да - то кои са външните признаци на самозаблудата? Кои са на постигнатата хармония?

Вчера прочетох ето това писмо на една разтревожена майка: Какво ли бихме я посъветвали ние тук?

Според мен съмнението и страданието са инструменти, с помощта на които Умът и Егото се приспособяват към средата. Спокойната радост и вярата в Бог, който е въплътен във всичко и навсякъде, и във Вътрешния ни човек, е нормалното ни състояние. Когато Вътрешният човек управлява Ума и Егото, съмнението и страданието са уроци. Когато Умът и Егото заглушават гласа на Вътрешния човек, съмнението и страданието се превръщат в начин на съществуване.... може би...

Аз бих го казала с малко-поразлични думи: "Много е важно да оставяш себе си и човека до себе си свободни и да уважаваш еднакво себе си и него такива каквито сте. "

Непрекъснато - и когато ми е радостно, и най-вече когато нещо не става така, както ми се е искало или съм очаквала. Особено специални са усмивките на себе си, когато се хвана в глупост или грешка, или раздразнение...

Съвсем точно наблюдение! Тогава имах усещането, че светът се срутва и губех смисъла на живота... Всъщност по-късно осъзнах - усещането "приятелите не те подкрепят в трудностите" е отново симптом, че Вътрешният човек е загубил контрола над егото. Защо? Единственият и най-добър приятел сме си ние самите. Ако ние загубим вярата в Бог и че това, което наричаме трудности са всъщност уроци, ако забравим, че Силата да минем през тези трудности и сами си я имаме...,тогава един по един си отиват приятелите ни. И това е от Бог урок, че сме станали зависими от другите хора, че сме имали някакви очаквания за тяхното поведение, че е време да се справим сами, защото сме по-силни отколкото си мислим. Ако посрещнем изпитанието "да останеш без приятелска подкрепа в трудностите" с вяра в добрата воля на Бог и в Любовта и в силата в себе си, ако намерим сили да си кажем: "Благодаря ти Господи, за Любовта и урока! Изпрати ми твоя дух на Истината и светлина за сърцето ми да го разбера и намеря сама Пътя си." не минава много време и до нас застават нови приятели - някои от тези, които по-рано не сме забелязвали и не сме наричали така или съвсем нови, непознати. Те започват да ни помагат не така, както сме очаквали или искали преди... Случвало ли ви се е и на вас?

Чудесна аналогия! Поздравления. Аз го знам с друг край - съвсем пасва на аналогията! Като разбрал, че му няма очилата, започнал да разсъждава: Аз много добре виждам, че ми ги няма очилата. Извод: Щом много добре виждам, значи очилата ми са на мястото им. И продължил да работи дори без да провери дали са на носа му. Значи ако спокойно виждаме (приемаме) себе си и света около себе си, но не виждаме никъде Щастието, значи то е "на носа ни".... хм, стана интересно

В моя личен свят няма победители и герои, няма слаби, няма силни, няма победени. Има само хора същите като мен - малки слънца в човешки образ.

Колкото хора, толкова начини е нормално да има. Моят например е: Христос е Любовта, която носим изначално - всеки от нас е направен от нея. Вярата в това излекува очите на всеки всеки от нас от натрапените "истини", които "трябва" да спазваме. Значи Зрящият е вътре в нас самите и собствената си Любов като следваме не се заслепяваме сами. Проглеждането за мен е изчистването от стандартите на мислене и оценки и постигането на своята лична, за всеки различно изглеждаща хармония. Простете ще добавя - видях го едва сега:

Благодаря от заспиващите по волята на Сънчо и събуждащите се по волята на Слънчо. Слънчева Любов и днес да топли душите ви и да се излъчва от вас. Да ни ръководи във всичко, което мислим и вършим, да ни храни с небесния хляб на Словото си, да ни укрепява със Силата си.." Амин

Благодаря на Благост - много важна опасност ни напомни - за молитвения дух! Молитвата (искрената) ни предпазва от оценките на себе си и другите, издига ни над суетата на ежедневието, помага ни да забележим душата зад човека, урока зад болката... да издигнем честотата на вибрациите си. Това, което е написано по-горе ме наведе на мисълта за още една опасност. (само за преживяни от мен самата неща говоря - уроци с болка научени) Склонни сме да отъждествяваме понякога конкретния човек с позицията, която той заема в момента. И себе си май сме склонни да отъждествяваме с позицията си. Това е като че ли механизмът на личностните конфликти между хора, тръгнали по духовния път. Нашите позиции никога не могат да съвпаднат, разбира се. И като не съвпаднат започваме да усещаме различията си като конфликти. започваме да убеждаваме другия в "заблудите" му, да го "спасяваме" от тях, да му "помагаме да намери правилния път". Или започваме да раздаваме оценки за разбиранията и пътя на другите, да ги критикуваме за техните черти и постъпки, да ги съдим и да ги съветваме за тяхно добро. Ако сме настроени така, то всеки опит на другия да сподели с нас едно по-различно виждане, го приемаме като осъждане на нашето, опит да бъдем променени... и т.п. и започваме да "отстоявме" позицията, с която сме се идентифицирали. И какво постигаме накрая: неразбирателство и раздразнение вместо обич и хармония помежду нас. затвърдяване на позицията вместо гъвкавост. Като че ли ако променим нещо в начина си на мислене, ако приемем нещо от другите. ще се обезличим, ще позволим да ни манипулират... От своите уроци (доста болезнени) съм разбрала, че всички ние от едно "тесто сме замесени" - от Любовта. И на всички нас Бог е дал свободата днес да мислим едно, утре да се променим... Атова кое е правилно - за Бог всичко е правилно и добро дори и да е различно и точно защото е различно и свободно да си живее по своя си начин и да си върви по своя си път. С балгодарност и любов, че го има това място и хора, с които да споделя тия си размисли...

Според моите скромни опитности всеки опит да се премахне егото или да се подложи на критика или да се игнорира и т.п. води пак до страхове - по-различни, но не по-малко тежки. Защо? - Егото се усеща "атакувано", застрашено и се защитава, такъв е нашия механизъм на оцеляване. Според личните ми представи Егото и Вътрешният ни човек не са антагонисти - точно обратното. Егото е най-материалното изражение на Вътрешния човек - формата, под която той се изявява сега и тук. Ако вътрешният ни човек наблюдава състоянието на Егото и го регулира според изискванията на средата така, че да поддържа хармонията между тях и да "излъчва" Любов - всичко си е по местата. Няма страхове - няма от какво да се страхуваме. Егото се усеща обичано, ценено и защитавано, разбира връзката си с Цялото и осъзнава, че всичко е за неговото добро. Как да стане това на практика? Разделих усещанията си за Вътрешния си човек и Егото си. Вътрешния човек е без пол - усмихнат, обичащ, прощаващ, разбиращ...А Егото ми е едно момиченце - любопитно, палаво, обича да играе различни роли, но си знае мястото и се опитва да прилича на добродушно наблюдаващия го и пазещ Вътрешен човек....

Не винаги разбирам какво точно казват другите, но това си е тяхно право и свобода, нали? Не се и старая винаги всичко да ми е съвсем ясно или пък на другите моето да е ясно - колкото-толкова. Това пък си е моята свобода. Винаги по принцип говоря - друг е въпроса как си го тълкува всеки. Както си му е спокойно - така да си го тълкува. Така разбирам моя и на другите духовен път. На нищо никога не се противопоставям - само уважавам различията между нас - това, че мислим различно не означава, че единият се опитва да убеди другия в правотата си. Такъв е моят личен духовен път - така си го вървя и така ми е спокойна и щастлива Любовта ми. Но в темата за опасностите по този път ми се ще сега да добавя - -Опасност е да се причислим към слепците и да вярваме в някой зрящ и да се оставиме да ни води. От горчивите си уроци го знам. Господ ни е дал достатъчно зрение - Любовта дето е инволюирала в нас. Сами Пътя си трябва да намерим и сами да си го следваме, а не да чакаме друг да го прави за нас - защото това е агресия и към този, който за зрящ и отговорен за нашия Път сме поставили, и към Любовта в нас въплътена - т.е. към Бог. - Самоослепяваме се с гордост и суета като се самоиздигнем за зрящи сред слепци и поемем отговорност и дълг да ги водим. Един само има Силата и правото да го прави - Бог. Това пък от децата дето толкова години уж аз тях на нещо уча, а аз самата повече съм научила от тях. Нищо не им обяснявам вече, не ги водя, защото за мен всички ние сме зрящи - само кураж и възможност им давам да си намерят сами обяснението - по техния си начин и път. И те винаги си го намират и то винаги е по-различно от моето и от това на другите...

Ако е наистина "зрящ", той ще осъзнава, че те не са "слепци", а само с по-различни сетива и понятийна система разполагат. Няма никаква гаранция чии сетива са по-усещащи и чия система на понятия по-е близка до реалността. За мен зрящ е този, който умее да вижда не само през своите сетива и разбирания, а и през тези на другите хора. И точно антагонизма в мисленето ни "зрящ - слепец" - дали той не ни заслепява? Ето още една опасност в духовния ни път да разделим хората на "зрящи и "слепци" и вече няма значение себе си към кого причисляваме.... Всеки ден се убеждавам в това - ние с моята колежка си имаме един учителски "лаф" - "Толкова простичко и на неговия език му го обясних, чак аз го разбрах!."

Да - може! И не след като го заслужи със страдание, а като се изчисти от заблудите, които му носят страдание. Човекът е роден, за да бъде щастлив.

Благодаря, макар че това, което е написано там в линка за смеха като лекарство за надутото от фалшива духовност его и за умението да се усмихваме непрекъснато май моят начин на живот беше дето се смяташе за несериозен и духовно-изостанал тук. Благодаря - даде ми доказателство, че съм си на съвсем прав път като все се смея. На мен ми се струва, ами направо от опит го знам, че опасност за духовното в нас е себе си като личности и знания да вземаме насериозно. Съвсем съм съгласна с Орлин и за неадекватността. Според моите скромни усещания и разбирания духовният Път е Пътят към освобождаване (еволюция) на Любовта, която е се е въплътила (инволюирала) в телата ни (астрално, ментално и т.н.). Любовта не може да еволюира в сложна теория и не в натрупаното знание и дори опит. Любовта се освобождава като радостна благодарност и хармония на мислите, емоциите, постъпките ни в ежедневието ни... Като в молитвата на Кристиян...

Напоследък като чета и размишлявам и наблюдавам живота, себе си и живея осъзнато-естествено, все по-често се сещам за тази тема. Иде ми сега да споделя, че виждам опасност и в това като се "начетем" на "духовна" литература, че като започнем да се изразяваме и мислим "духовно-мъгляво".... Затова ме потегли на времето сърцето към Словото на Учителя и затова го приех в душата си - няма мъгляво, но е духовно. Всеки - и неграмотен овчар и орач би го разбрал какво казва (не да му поясняват какво означава това дето Учителя е казал). Гледах наскоро едно интервю с Далай Лама (духовност - неоспорима за мен) - с думи обикновени, ежедневни, разбираеми толкова мъдрост каза.... Може би това е изпитанието по Пътя - Егото гордо и важно - показва колко е пораснало и развито, извисено и напреднало духовно, като реди слова дето само такива като него са достойни да ги разберат, а изостаналите духом - да си гледат тъпо. Как ли да устоим на това изкушение? Как ли да се усетим навреме, че сме се поддали на него? И ако сме се поддали, как ли да смирим "духовното" си Его?

С всяка дума съм съгласна! Благодаря! Сега е наред да си обясним как се изявява Духа... За мен това е Любовта - значи в духовния човек се изявява Любовта. Как си го представяме това? всеки различно, разбира се... И все пак как да разберем дали чрез един човек и в него се изявява Любовта? Различни ли са Духа и Любовта?

Интересен въпрос. Благодаря Може би във взимното привличане участват и инстинктите и осъзнатото - или най-добре инстинктите да се осъзнаят (както спомена Виктор). За какви инстинкти говорим, обаче бива да го уточним. Ако това е инстинкт за самосъхранение, който ни поддържа в състояние на радост, спокойствие и ни кара да "си дръпнем ръката от парещата ютия"? Ще кажете какво общо с привличането - това не е ли отблъскване. Ами ако този инстинкт ни подскаже къде можем да останем без напрежение, да бъдем себе си без да се повдигаме на пръсти. Да сме щастливи без да "си носим кръста"... Иначе съм съгласна, че ако привличането остане само на инстинкта за размножаване.... пламъчето бързо угасва... още щом усетим че не сме близки по душа... А как усещаме че сме близки по душа? Само с разума или само с инстинктите или и с двете?

Според мен както тялото ни, така и инстинктите ни са ни дадени точно от този Живот, от Бог. Това, което не ни е дадено от Него, са мисля си нашите измислени ценности и правила, забрани, оценки и присъди за добро и зло...