Донка

Какво е упех? За мен да правиш това, което обичаш, е равнозначно на успех!Само тогава можеш са де радваш на живота със спокойна душа и мир в сърцето! Всичко останало е суета и завист!А когато суетата се включи в живота ни, край на спокойствието и хармонията в душата! Нри това положение какво ме интересува, кой какво е постигнал? Ако нямам хармония и спокойствие, не ми е нужен никакън успех! КАКВО ДА ГО ПРАВЯ? Искам да правя това, което ме забавлява, това, което ми харесва.......тогава успеха е на лице! АСТРОНОМА ИСКА ДА ГЛЕДА ЗВЕЗДИТЕ, ЛЕКАРЯ ИСКА ДА ЛЕКУВА, УЧИТЕЛЯ ИСКА ДА УЧИ ДЕЦАТА......АКО ГО ПРАВЯТ, УСПЕХА И НА ЛИЦЕ!

За кой ли път се убеждавам, че Учителят ни е казал всичко толкова просто и ясно. Какво можем да отнесем със себе си на онзи свят? - очевидно нещо, което има ценност не по човешката, а по божествената скала, но се придобива в рамките на човешкия живот. Какво бихме могли да придобием към божествената си същност в човешкото си битие? Според мен това е стъпка напред към съзнателното хармонизиране на човешкото ни Аз с Божествената ни същност; а може би постепенно узряване на божественото ни аз до състояние на непреднамерено сближаване на човешките параметри и проявления на любовта ни към божествената любов...?

Мисля, че правилната фраза е ВЯРВАМ В ТЕБ. Вярвам ти е до голяма степен натоварване с човешките категории за последователно спазване на определени принципи или обещания. То автоматично ражда понятието лъжа и измама. Довери ми се е изключително агресивна и манипулативна фраза! Пази се от нея.

Благодаря ти Велина - докато четях постовете си мислех да напиша нещо подобно. Да, разбира се, много е красиво, когато нашата искреност и безрезервно приемане на човека пораждат в отговор същата искреност...Но... А защо го абсолютизираме? Не се ли опитваме пак да натикаме живите хора, които обичаме в Прокрустово ложе, па макар и то добро, красиво.... Очевидно те не са готови за нашата искреност, още по-малко за своята. .. Лъжите им може би "поправят" по своеобразен начин света им и ти показват къде е слабостта им - от какво се страхуват, какво желаят, какви очаквания имат към твоето поведение. Понякога е много полезно да разберем защо и по какъв начин някой се опитва да ни манипулира. И това не предизвиква у мен отвращение, а благодарност .... Звучи странно, но ако се замислите... А защо смяташ, че така трябва да бъде? Ти отговаряш за промените в себе си - те - за своите. Нямаш право да искаш промени у другия - това нарушава личната му свобода. Не можеш да искаш от себе си способности и сила да предизвикваш тези промени - това е работа само на силата, която наричаме Бог.

Здравейте Докато четях постовете в паметта ми изплува малко смешен, но много поучителен случай с едно 8 годишно дете от школата ми. Учехме се да казваме на английски език кой какво обича или не обича; другото дете каза, че не обича хляб - Десислава реагира бурно, че е голям грях да не се обича хляба! В първата секунда не осъзнах колко сериозно го казва, но после забелязах искрената и тревога за живота и душата на Божидар... Сега си мисля, че може би понятието ГРЯХ е въведено не толкова за да изпитваме чувство за вина, когато го сторим, а за да се предпазим от неправилна постъпка, която би разрушила нашия живот и този на потомците ни. Приемам дефинициите на греховете по Моисей, но ми се струва все по-често напоследък, че те се нуждаят от преосмисляне и уточнение, за да са по-разбираеми и приложими за нас - хората, които живеят в свят много по-различен и сложен от неговия....

За себе си мога да кажа, че винаги съм вярвала... До скоро вярвах в любовта към хората - че тя е най-великото щастие. Вярвах и, че ако ти обичаш безкористно, жертваш себе си за тези, които обичаш и правиш добро, ще ти отвърнат със същото. Вярвах, че да посветиш живота си на близките си и на някакъв идеал е пропускът към щастието,и то непременно с цената на много страдания, които понасяш със стиснати зъби и гордост, но не се предаваш, ...... На ръба на пропастта разбрах колко убийствена е била тази вяра... Оцелях с беседите на Учителя... Сега вярвам в Любовта към Божественото в мен и всички хора. Не очаквам да ми отвръщат с любов и добро - щастлива съм, че го нося в себе си и вярвам, че и другите го носят - въпреки проявите на тяхното его. Вярвам, че нямам право да посвещавам себе си на човек, а само на Бог, защото той е самата мен и аз съм частица от него. Бог не е идеал - идеалът е отричане на Божественото, на живота - изкуствена рамка, създадена от ограничените ни представи за доброто и злото. Новата ми вяра не иска от мен страдания, жертви, болезнена гордост, битки, победи... Иска спокойно и простичко да живея в хармония с моя свят и да приемам с Любов волята на Бог, да слушам гласа на Учителя в себе си. Да пазя своята свобода и свободата на близките си... Скръбта се махна, болката изчезна, сиромашията на духа ми си отиде. Вярата в Любовта ме спаси - мен самата и децата ми. Любовта към Бог стана единствената реалност на живота ми - след нея тихо и неочаквано дойде и човешката радост. Не се старая да я поддържам жива - аз живея благодарение на нея и по законите на Любовта.

За съжаление е лесно обяснимо: - във възрастта, когато детето вече е в състояние да разбира филма, интензивно протича социализацията и формирането на егото и свръхегото на човешкото същество. Естественият стремеж да се оформи като стабилна самостоятелна единица и да заслужи своето място в света си го кара да подражава на герои с чар, власт и умение да побеждават. - за съжаление отрицателните образи в изкуството са много "по-лесни" и интересни за творците, а и за "консуматорите". Да се пресъздаде истинската сила на Любовта и Истината, чара на Доброто е задача за истински таланти и дори гении. Дали можем да назовем няколко заглавия на филми с такива герои от последните 5-6 години? Има ли компютърна игра с герой от типа на Христос? - и все пак не би трябвало да генерализираме - не всички деца реагират така - познавам малки "мъдреци", които биха ви изумили с точните си преценки и избор на любим герой. Очевидно не е без значение и семейната среда, в която се формира личността на детето.

Май не се говори за това.... наистина. Ако един просветлен човек каже на другите, че е просветлен, дори и това да е истина, той би разграничил себе си от "непросветлените".... а нали за просветления е ясно Единството ни. Излиза, че ако наистина сме просветлени, то нашето собствено Его ще бъде толкова прозрачно, че няма да можем да виждаме Себе си - ще бъдем част от Океана. В този случай ние ще контактуваме не с Егото, а с душите на себеподобните си, с които сме равни, нещо повече, свързани сме в Единството...

Доколкото разбирам, Венцислав поставя въпроса от нов, интересен ъгъл - Как да разберем дали самите ние сме просветлени? Как усеща себе си и света просветления човек? Възможно ли е да се заблуждаваме, че сме просветлени, приемайки нашата Истина за Абсолютната? Просветленият човек по-възвишен ли усеща себе си? Как просветленият различава просветлените от непросветлените? Какво е отношението и поведението на реално просветления човек към непросветлените? На какъв "език" се разбират помежду си просветлените хора?

Мисля, че познание от първа ръка може да се даде само на разум, който е готов за това, т.е. освободен от оковите на егото. При това не е задължително, наистина, да има натрупано духовно познание. Познавам полуграмотни, но мъдри хора, които са запазили чиста интуицията си и с нейна помощ са успели да постигнат хармония в себе си и със света си. От друга страна духовното познание е колкото необходимо на нас, съвременните "грамотни", толкова и носи опасност от изпадане в зависимост. Ако познанието от втора ръка "затрупа" интуицията ни вместо да я почисти и активира, пораженията върху нас самите и околните ще бъдат значително по-страшни. Ако този човек наистина е просветлен, е невъзможно да го обидиш. Нали той познава Истината, значи разбира твоята слепота и поведението ти по никакъв начин не може да го засегне.

Напълно съм съгласна с Ради - понякога, обаче, проблемът се състои именно в думите - те би трябвало да са в хармония с невербалното ни сексуално общуване. Точно на това никой не ни е учил и няма намерение да ни учи. Точно обратното - често ние разчитаме само на усещанията си и на невербално предадените си мисли (Благост също има право) и като резултат влачим недоразумения, премълчаваме дребни проблеми, търпим взаимен дискомфорт... Не че не искаме да споделим с партньора си, не знаем как да го направим или ни е внушено табу върху темата

Съгласна съм И по пътя се появяват нови хора... Някои ни стават по-близки от всички останали. Само не бива, според мен, да очакваме приятелство завинаги и да страдаме, ако връзката между нас се разкъса. В този смисъл няма и предателства - просто пътищата ни се разделят. Интуицията ни ще ни подскаже кога да се освободим навреме един от друг...

Означава ли това, че Ние сме тези, които ще кажат какво в света ни "заслужава" Нашето!!! внимание ??? не означава ли, че ние се опитваме да осъзнаем случващото се в света ни без да се опитваме да го манипулираме или да си затваряме очите си за неговото съществуване??? - почти не смея да попитам как звучи "твърдо" казаното Дали няма да напомня за "резервите" на Църквата към Хелиоцентричната система

Напълно съм съгласна Мисля, че подобно нещо едва ли може да се дари - то е продукт на развитието на нашето съзнание до степен да се хармонизира с подсъзнанието ни - т.е. да осъзнаем божественото в себе си и себе си и материалния свят като проява на божественото. Иска ми се, обаче да напомня един от въпросите на Иво при отварянето на темата:

Мисля, че щом човекът е овладял това знание и умение, то вече му е дадено от Твореца, както са му дадени и всички останали. Сега ние трябва да изберем как да го приложим хармонично с природата, да не нарушим законите, процесите, еволюцията на Цялото. Ако човешката гордост надвие Разума и Мъдростта, ние ще се опитаме да конкурираме Божественото - клонингите ще бъдат по-"съвършени" от хората - като в оня филм. Всъщност, ще бъдат въплъщение на Сатанинския стремеж да направим света си по-добър, отколкото е, да поправим себе си!! Ако Мъдростта и Разума надвият гордостта ни, ние ще се отворим за Истината и с Любов ще приложим даденото ни вече умение, за да допълним! (не да променим) света си точно с толкова, колкото е нужно за да съществуваме. Нещо като дрехите - те са сменили козината ни и са наше собствено производство . А може би трябва да помислим и за адекватен духовен прогрес....

Напоследък започвам да осъзнавам каква е разликата между женитбата и любовта (мъж - жена). В основата е Любовта към Бог, т.е. безусловното приемане на света около нас и силите, които го управляват. Тя е гарантирана от свободата на всеки и нашето единство на ниво биологична единица. Следващото ниво предполага по-специфична връзка между двамата, сближаване по сходство и допълване. Ние оставаме свободни, но свързани помежду си на принципа на ДНК... Женитбата е по-висш етап от тази връзка. В него двамата не просто са свободни, не просто са заедно, в тяхното поле започва да се оформят зародиши на нови ядра.

Любопитен факт: В английски едно от значенията на думата moral е поуката на баснята. Може би не трябва да приемаме морала като сборник от нравствени принципи, а като умението ни да се учим от живота?

"Ако някой те удари по едната буза, обърни му и другата" Според мен, Христос ни учи как да реагираме и да се защитим в случай на понесена от нас неочаквана агресия. Нека го интерпретираме в светлината на настоящата тема. Излъгано е доверието ни (Вярата не може да се излъже) : - не отвръщай с подобен удар, казва ни Христос, защото с това ще пуснеш агресията в себе си и тя ще наруши вътрешната ти хармония, т.е. състояние на Любов. - не се отдръпвай с "обица на ухото", защото това постепенно ще те втвърди и покрие с черупка, като на динозаврите - предпазливостта ще забави или спре еволюцията ти. - обърни другата буза - според мен означава: -благодари с любов, - помоли за прошка, че с нещо си ги принудил да те ударят, - смени опорната точка, промени ъгъла, от който гледаш на света си и на конкретния източник на удара. -превърни "лимона в лимонада" както сполучливо ни съветва Карнеги. Всъщност, не получаваме ли шамара, защото сме били заслепени и просто сме се блъснали в нечия ръка?

?? Не разбирам, сексът към светските дела ли спада? Според мен, това е едно от най-Божиите дела, защото ни е дадено от самия Бог. Мисля, че точно паленето на свещи, четенето на дълги проповеди, морализаторстването в името и на най-добрата вяра е светското, което ограничава времето за Божественото. Бог е в самите нас, нали не го забравяме Свещичката в сърцето и съзнанието ни, запалена с Добрата Молитва,например, за мен е пътя към Бога, не поучителното рецитиране пред коленичила публика. Когато говорим тук за секса, мисля всички ние имаме предвид физическия контакт между хора, които вече са се сближили на духовно и интуитивно ниво, и сексуалното преживяване е естествено продължение и енергийна спойка на тази близост.

Рискувам да се отклоня от посоката на разговора, но ми се иска да споделя личните си усещания. С определени хора се усещам близка не само на конкретно житейско ниво. Когато контактувам с тях, имам чувството, че се получава нещо като хибриден облак между нас - разбираме се от половин дума или без думи даже, знаем какво чувства другия... "съобразяването" един с друг не е съзнателно, а интуитивно. Подобно е и усещането в ежедневието ни и с партньора ми. Сексуалният контакт, обаче, като че ли трансформира този хибриден облак в двойна спирала, която се движи- "тече" бавно нагоре. Обяснявам си го с мощния поток от изтичаща енергия-Любов, който "съживява " облака. След контакта спиралите като че ли отново се превръщат в ядрата на облака. Прилича ми на онези картинки за деленето на клетките. Може би наистина на енергийно и полево ниво се случва нещо подобно? Не мога да си представя, обаче, спиралата на секса с двама различни партньори (имам предвид изневярата) - може би само определен тип "облаци" могат да се трансформират в Спирали?

О, съвсем не се смятам за специалист по този проблем! Просто ми се прииска да споделя едно дори за мен странно и неочаквано преживяване. Определено не бях го търсила и , струва ми се сега, не беше точно емоционално - по-скоро от типа интуитивно. За разлика от емоционалното преживяване, интуитивното се характеризира с пълен покой - дори до лек транс. Имаш усещането, че за няколко секунди времето спира, загубваш сетивата на тялото... Не мисля, че без пряк контакт Спиралата ще издържи неограничено време. Не ми се иска да го пробваме Все пак нали смисълът на Женитбата е съжителството на две материални тела - пред Бога съжителстват душите им. И все пак... историята познава подобни случаи...

Има женитба пред роднините и обществото. Когато минавах през нея, имах усещането, че ставам по-"нормална", че живота ми влиза в установена рамка на стабилност, че брака гарантира любовта и щастието ми, дома за децата, които исках да имам. Така бяха "програмирали" личността ми. Има женитба пред Бога. За мен беше пред Богородица. Минах през нея 24 години по-късно, след много разочарования, катастрофи, отчаяние.... След бавно, трудно, но упорито събуждане на себе си, освобождаване от оковите на "Програмата". Първо трябваше да стана свободно, хармонично "тяло", да се науча да се движа в света без да страдам, да излъчвам Любовта и щастието отвътре, не да го търся навън. ... Усещането е - спокойна отдаденост на Любовта - двамата се превръщате в двойна спирала и се движите нагоре, бавно, самостоятелни, но свързани в спиралата с нещо като поле. Имах усещането, че Богородица ни благославя... Странно беше, но се случи... Сега Дома ни е Спиралата - полето ни свързва дори когато телата ни са на много километри разстояние.... Не ни е необходима гаранция - всеки от нас е свободен и пази свободата на другия - иначе ще се разпадне Спиралата ни! "Ненормални" ли сме?

За мен Искреността е непрекъснатият стремеж към постигане на Истината - т.е. да осъзнаваме света и хората каквито са, да опознаваме с любов себе си,да не се опитваме да ги натикваме в прокрустовото ложе на наши желания и принципи. Да бъдем смели и мъдри да приемаме промените в себе си и около нас и да не прикриваме естествените движения на душата си. Откровеността е умението ни да споделим Истината, която в момента сме постигнали - за себе си или за другите - без да се страхуваме от последствия, без задни мисли. Докато Любов без Искреност не може да има, то откровеността би трябвало да се проявява само когато другия до нас е готов и я желае.

Здравейте Струва ми се, че някои от нас сближават прекалено много понятията вяра в някого и доверие към него. За мен те означават диаметрално противоположни посоки на нашите взаимоотношения. Когато вярвам в някого, аз го стимулирам да се развива, твори добро, но свободно, подчинявайки се на своята интуиция. Моята вяра е подадената ми с Любов ръка, която нищо не очаква. Доверието, както правилно бе отбелязано в самото начало, е прехвърляне на част от моите лични отговорности, което не помага, а натоварва човека. Когато се доверяваме на някого за нещо, ние очакваме определено поведение от него, което отговаря не на неговите, а на нашите представи. Това, разбира се, не означава, че не трябва да се доверяваме на хората, но със сигурност би трябвало да го правим много внимателно и дотолкова, доколкото това е в хармония с тяхната Пътека и интуиция. Все пак не е ли по-добре да се доверим само тогава, когато самият човек доброволно желае да поеме доверието, и да сме готови да приемем и простим неуспеха, "предателството, измяната"....

Съгласна съм с Васил В този случай бих нарекла самоиронията - не се вземам прекалено насериозно. Всеки момент съм готов да преразгледам с любов старото си аз и да се променя. Патология би се получила, ако самоиронията е предизвикана и съпроводена с недостатък на Любов към себе си, ако нашата самооценка е подчинена на чужди принципи, изисквания и всяка човешка слабост, проявена от нас ни кара да се презираме.