Донка

Нещо ми напомня за агресивността на тийнейджърите. Те така лесно пламват и налитат. Наблюдавах племенника си няколко дни докато ми беше на гости. В определени моменти, когато нещо не му беше по кефа, или му "докривяваше капата" - има се предвид неясно усещане за недоволство от нещо, по-скоро глобално отколкото конкретно, излизаше да удря клони у каквото свари да "унищожава". Дори в един момент ме попита малко загрижен защо така понякога има порив да убива и разрушава.... Състоянието ни е добре познатона педагозите, които работим с тийнейджъри и е нормално за възрастта, трябва да се намери начин да се изведе - спорт, физическ активност до умора; но и непременно да се работи над вътрешното противоречие. Причината не е в ситуациите, а в подсъзнателното желание на "удрящия" да ги контролира и последващото усещане и веднага осъзнаване, че това е невъзможно. Енергията, която се натрупва в този процес - нещо като да спреш планинска река с бент, предизвиква силен изблик на трудно контролируемо желание да се посегне. По-горе казах, че е добре да се изпусне парата, да се отвори шлюз в момента на наплива - по някакъв невинен начин, за който после няма да имаме чувство за вина (като моя племенник). Осъзнаването на желанието да се контролира ситуацията и поведението на хората в нея е болезнено - по-болезнено от усещането за безсилие, по-болезнено от чувството за дискомфорт, че ни се иска да направим нещо, което иначе свръхсъзнанието ни не допуска. Това е моментът на опитомяване на егото - едно властно, тропащо с краче пораснало дете, което се държи като полицай и иска всичко и всички да спазват "реда в моята държава". Как се осъзнава - всеки различно през ситуациите, да, не е лесно и боли, но след това човек се чувства свободен и лек. Ако все пак ви интересува как - мога да продължа, имам доста личен и педагогически опит...

Новата Година!

Прави ми впечатление, че всички използвате думата "изоставям" за родителите, които подаряват детето си на други родители... Защо сме склонни да виждаме само "зло" зад решението на една майка (това е много болезнено за нея - който е губил дете, знае отлично) да откъсне от себе си рожбата си. Защо обществото не поздрави един родител за това, че приема болката пред безотговорността да остави детето си да расте на улицата или да му липсват условия, които то би могло да има? Ето заради това осъждане, позор да изоставиш (забележете - не казваме да дариш дете, но даряваме кръв, нали???) - има толкова много аборти. Затова правилно отбеляза Вики, децата си се раждат пренатално натоварени с чувство за вина, за срам, за ненужност, грешка... Според мен докато цялата ни култура не промени кардинално отношението си към нестандартните бременности и не превърне изоставянето на деца в даряване на деца, не можем да мислим за изчистване на мисленето на следващите етапи. За законовата база и за защитата на интересите на детето и осиновителите - не е чак толкова сложно да се реализира.

Прекрасна тема! Благодаря, Вики! Останала съм с впечатление, че нашата култура каточе ли акцентира на изоставянето от физическите родители, което може да нарани детето, и се смята едва ли не за петно на позора. Малко мислим за другата страна на везната - дали физическите родители не са преценили съвсем разумно, че няма да могат да осигурят нормален живот на детето си по някаква съвсем реална причина. И вместо да го подхвърлят и взаимно да се измъчват, подаряват на други хора радост, която те самите не могат да имат също по реални причини, независещи от тях. Помогна ми да видя цялата картинка един случаен познат-американец, с когото съдбата ме срещна преди десетина години за около месец. Той разказваше, че да бъде осиновено дете е привилегия, която другите деца нямат, защото има четирима родители, които познава откакто се помни, и много обича. Физическите му родители са го подарили на осиновителите му, защото са разбрали, че няма да имат достатъчно средства - многодетно семейство и неочаквана бременност. Осиновителите му са били много щастливи - скромни, добри, работливи хора, които не са могли да имат свои деца заради заболяване, което застрашавало живота на жената при евентуална бременност. Крис беше спокоен, чаровен младеж, който печелеше сърцата и на връстниците си, и на нас-по-възрастните, и на малките си ученици (беше учил журналистика, а после за начален учител). Ние - българите му разказахме какви са страховете на българските осиновители и какви кризи преживяват българските осиновени деца. Той се усмихна и ни напомни за Христос... който също е бил осиновен!

Наздраве, приятели! Да е мирна и мъдра, красива и добра Новата Година!

А любовта може ли да се замести с нещо, което да не я измести?

Сигурен ли си, че липсват? Кое ти дава основание за тази сигурност? Колко майки на деца от 0-12 г. познаваш лично и имаш ли подробна представа за начина, по който общуват и се грижат за израстването на децата си? Ти самият отглеждал ли си дете и какви конкретни влпечатления имаш за израстването и качествата, които всяко дете проявява ъв всеки момент от ежедневието си? Подобен въпрос (съвсем искрено и сериозно) с колко деца от 1-12 г. контактуваш ежедневно лично и в каква среда и дейност? Отговорите на горните въпроси ще бъдат много полезни за мен, а предполагам и за други в този форум. Особено ценни ще бъдат наблюдения (достатъчно като количество, за да служат като база данни за хипотеза) - в нашата наука просто логически заключения, основани върху спомени от личното детство и абстрактни схеми не вършат работа. И въобще вместо да се надприказваме има ли ги или няма, предлагам всеки от нас да допринесе с някакви конкретни впечатления - в подкрепа и на двете тези. А после вече всеки е свободен да си прави своите заключения и хипотези. Е, всяка претенция за непогрешимост на хипотеза звучи меко казано смешно в науката.

Ами аз не бих го класифицирала за себе си като конфликт. За него може и да е - за мен е просто ситуация - изпит. Конфликт е за него, защото той е настроен да се бори без скрупули, с хитрости, с лъжи, с агресия - това са неговите оръжия. Аз нямам оръжия - имам вниманието си, ума си, позитивната нагласа на емоциите си. Ако при общуване усетя, че този човек ме удря по едната буза, обръщам към него другата. При опит да я удари и нея, го заболява ръката, но може и да се усети, че няма смисъл или че е опасно да я удря. Бих могла да давам много примери, но ако е нужен по-конкретен, моля да дадете някакви ориентири за същността на "конфликта".

Деца от новата раса има. Само че не е нужно нито възхищение, нито отричане - нужно е внимание. Не е нужно възпитание, нито обучение - децата не са и никога не са били табула раза. Те винаги са идвали и идват с определена програма - и сегашните са такива. И програмата им е предназначена за десетилетията, в които те ще решават съдбата на своя свят. Затова е малко трудно да я схванем, но това н е причина да я отричаме. Ние самите не сме Стара раса - ние сме корените на новата раса, затова сме отговорни как ще се вкорени новата раса в света, какво ценно и полезно ще вземе от "почвата" и дали ще порасне здрава, силна, способна и какви плодове ще даде. корените не носят отговорност за това какво точно расте над тях - те дори не го виждат, те хранят.... А дали това са глупости - ами може и да изглеждат на някого такива, докато сам не роди и се опита да постави "на крака" поне едно дете и/или не поеме професия, в която всеки божи ден да полива и наторява "градинка" от такива растящи фиданки...

Племенникът ми е в 7 клас и всяка Нова година ми е на гости. Преди 2 гдини имахме доста разгорещен спор за свободата. Според него тогава да бъдеш свободен означаваше друите да ти осигурят свободат като се грижат за теб така, че ти да се чувстваш комфортно. Когато чух товасвсем сериозно заявление, първо се разсмях с глас, защото мислех., че се шегува. Оказа се, че никак не е шега, съвсем си говореше сериозно детето. Тоагава и аз съвсем сериозно се замислих и ми светна, че не само мисленето на моя племенник, ами май цялата ни култура е поставена на тази основа... Погледнато о една гледна точка, наистина звучеше така - ако няма нужда да приготвям закуска и пр. да ходя до магазина, да си почиствам масата след ядене и да мия съдовете, ако няма нужда да работя и ако имам всичко, което ми е нужно когато ми е нужно без условия и т.н., ще имам възможност да се занимавам с каквото си поискам, когато и както поискам, да си лягам и да ставам в часовете, които аз пожелая и т.н. Т.е. - това е свободата. След едночасови дебати с примери - реални и виртуални, се отказах. Реших, че само смяната на ролите може да му покаже истината за неговата "свобода". На следващата сутрин заявих тържествено, че той е прав и аз от днес започвам да си търся свободата, защото досега съм живяла сляпо в окови. Ами да - можете да си представите комедията, която продължи до вечерта. В един момент момчето недоволно заяви, че не може така, защото докато аз си търся свободата, нарушавам неговата... от този извод до генералния имаше само една стъпка вече... На другия ден направихме експеримента по моя модел за свобода, за да видим как е - е, малко му дойде нагорно, че се наложи всичко сам да върши, но определено му хареса това, че никой за нищо не го гонеше (като се изключи прибирането на масата след неговата "закуска" в 12 часа.), но всеки от нас имаше правото да си каже на другия кога усеща свободата си нарушена и ако другият я е нарушил с нещо, да компенсира... Опитайте - тази година е съвсем самостоятелен, т.е. свободен...

Не бих идентифицрала новозаветен и старозаветен човек с различни религиозни направления и дори учения. За мен това са характеристики на хората, които ги следват. Възможно е православен християнин и евангелист да "вярват в Бога и живеят по Бога", възможно е и обратното - и Учителя много точно го определя: "които не вярват в Бога, но живеят по Бога ". В същото време казва на своите ученици: "Ние имаме нужда от оглашени, които не вярват, започват зле, но свършват добре и от хора, които започват добре и свършват добре. Искам да сте в една от двете последни категории. Искам да изхвърлите от душите, сърцата, ума и главите си всички стари вярвания, които досега са ви отдалечавали от Бога на Любовта. " - което недвусмислено показва, че между последователите на Новото учение има немалко хора, които носят стари вярвания и имат нужда да ги изхвърлят. Самата самоидентификация с учение ил религия съвсем не дава статут на последователя, адекватен на идеите, които декларира, че следва....

Благодаря ви, Маги и Клаудия! Една мисъл, извадена от вас ми направи силно впечатление: Доста съм мислила над това "влизане в дуовния свят" - живяла съм и съм виждала и виждам как хората живеят, стараейки се да преподредят материалния свят, света на взаимоотношенията между хората така, че да е хармоничен и закономерен според някакви модели. Обаче, стараейки се да изградим свят без произвол, несъглсие и противоречия, ако си послужим със същтие тези несъгласие и произвол в името на "доброто", то това пак няма да бъде духовният свят. Тогава къде е Пътят за излизане от противоречията? Сигурно не е случайно съвпадението, че намерих отговор за себе си в другта бееда, която се обсъжда - Даване и вземане

Утринните беседи за януари -март 21. Слабото и силното - 25.01.2010 xameleona 22. Механични и съзнателни процеси - 25.02.2010 - Моника13 23. Разрешаване на мъчнотиите - 25.03.2010 - xameleona Моля, желаещите да представят беседа да се обърнат към един от модераторите на форума с лично съобщение.

Аля!Сестричке, благодаря за беседата! Господи, моля Ти се, изпрати ми един ангел да ме научи как да направя най-малкото добро. Да ме научи как да направя най-малкия акт на Любовта. Да ме научи на най-малкото знание. Да ме научи как да дам на хората най-малката свобода и как да проявя най-малкото милосърдие. Амин

Честито Рождесто Христово, приятели! Лщбов, Мир и Светлна!

И на мен ми казаха същото на времето. Бях на 28 - майка на 2 малки деца и с много грижи, отчаяно усещах как представите ми за любовта и секса в едно щастливо семейство, което толкова се стараех да имам изтичаха бавно и сигурно между пръстите на ежедневните ни проблеми. Повярвах и се примирих и пиех хапчетата... За това, което се случи 10 години по-късно вече съм разказала по-горе. За протокола - вече съм на 50 години и не съм в климактериума - дори начални признаци няма за учудване на гинеколкожката ми, но това не зависи от моята воля.... Доста мислих над връзката мигрена - климактериум, след като прочетох цитираното по-горе мнение на Мона и си спомних, че и аз съм чувала това "успокоение". Може би наближавайки възрастта на климактериума, жената постепенно преодолява моделите на мислене, които много точно са посочени в цитатите на късметче. Децата вече са пораснали, животът ни е показал глупостта и лъжата в клишетата, с които сме натъпкали женските си глави докато сме растяли... И нещо много важно - усещаме как годините отлитат и все по-малко имаме да губим, осъзнаваме истинската ценност на щастието сега и тук. И както е посочено в цитата - научаваме се да не изживяваме оргазма в главата си, а както и където му е отредено от природата ни. Е, ами това можем да направим и преди климактериума, нали? Апропо, познавам жени, които все още страдат от главоболие (не съм любопитствала дали е мигрена или обикновено) и по време на и след климактериума...

Молитвен наряд за начало: В началото бе словото - песен Пътят на живота - молитва Псалом 23 Беседа:Даване и вземане Молитвен наряд за край: Нека от сърцето ми любов жива да блика - формула Ще Ти служа през цялата вечност - формула Господнята молитва

По въпроса на ris - Много точен и на място! - благодаря! Всъщност и да искам не мога да запазя "лъжата" в тайна. Казвали са ми, че ми се изписва на лицето или объркване, или колебание или учудване, а ако е явна лъжа, на която някой се е вързал, дори ми личи, че едва си сдържам смеха или дори не мога да го сдържа... Когато е нещо наистина сериозно, започвам да проверявам пред лъжещия или да задавам въпроси за източника на информация или веднга споделям,ч е съм чула или видяла или прочела нещо друго. Опитвали са се да ме лъжат в очите, за да спечелят съчувствие или да ме манипулират да направя нещо. не казвам истината - мълчаливо слушам внимателно не защото вярвам, а се опитвам да прозра какво точно се опитват да получат от мен. Ако смятат, че ще получат нещо, което им е нужно и аз мога да им го дам, след като свършат с измислената история, направо казвам какво мога и какво не съм в състояние да предложа - изобщо не се и опитвам да ги ловя в лъжа и изобличавам. За мен е важно не че ме лъжат, а мотивът, с който го правят. Е, да има риск да загубим добри отношения, да си навлечем враг, но по-добре открито негативно отношение, отколкото да ги изкушавам да смятат,че са успели да ме изиграят. Ще се опитат и с други и може да им коства скъпо...

В Акордиране на човешката душа том 3 - стр.119 Боян Боев си спомня как са попитали Учителя: Та в този смисъл сектата има списък, в който хората имат ангажименти и обещания. Религията няма списък, но хората вътре в себе си носят ангажименти и обещания. Учението няма списък и хората са свободни и външно и вътрешно да се свързват с Божественото по своя начин.

Имах свободомислещ учител по биология в 9 клас, когато по мое време учехме теорията на Дарвин. Той тогава ни насочи вниманието към един много логичен и очевиден момент, който, обаче всички пропускаха да напишат в учебниците - обмяната на гени е не само отдолу нагоре, но и хоризонтална! Не възможно организмите да съществуват в една и съща реалност и да не си взаимодействат на всички нива! И още нещо - това, което сега отчитаме като класификация на видовете (маймуна - човек - например) е само момент от еволюционните процеси, а те определено не са праволинейни! източник И кой може да определи нивото на развитие като по-високо или по-ниско? Дали то не зависи от способността да се адаптират към своята среда? Дали можем да кажем,че един вид, създал култура, водеща до самоунищожение, е по-развит от вида, който е в хармония със средата си? А може би, както посочва Учителя (Б. Боев - Акордиране на човешката душа -т.3) Бог е съхранил някои човешки видове под формата на маймуни, за да може да подсигури евентуална нова спирала на еволюцията на човека след катаклизъм, който би срутил нашата цивилизация до пещерните условия?

На Истински Приятел и близка душа с благодарност за вярата, любовта и надеждата, които събужда! Честит Рожден ден Аничка! name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>"> name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

ris_78! Добре дошъл Александър! Съгласна съм - затова и се опитваме да поддържаме приятелската атмосфера. Бих добавила само - ако човек разчита само да сподели гнева си в някого, който да му помогне, но после да не направи никакви стъпки за осъзнаване на причините на гнева и за вътрешна промяна, ако не се учи да го трансформира навреме и постепенно да се лекува от склонността си към разгневяване, споделянето ще се превърне в нещо по-лошо от подтискането. Гневливият човек ще стане зависим от тези, с които споделя и след като се "разтовари", ще освободи място за нов пристъп, по-силен и труден за овладяване. Постепенно ще има нужда от още хора, с които да споделя и ще хареса именно момента на разтоварването. Много е сложна и отговорна ролята на човека, който приема споделения гняв....

shining_star! И при мен е същото. За отношението към околните, които ядат месо - на мен не ми пречат, осъзнавам и усещам, че те имат нужда от него точно толкова и така, както аз имам нужда от варените ми картофи, от броколите и плодовете... и от зелето Тъй като съм в много добро физическо състояние откакто престанах естествено да ям месо, не ме закачат и не ме убеждават да хапна, за да не умра от глад. Не смятам вегетарианството като признак на духовно развитие. Познавам веганка, която носи в себе си толкова скрита зад усмивката агресия, че получавам главоболие, когато е близо до мен. Не чувствам глад или недостиг на енергия - напротив! Дори преди не можех да заставя себе си да спра докато още не съм се усетила "пълна". Сега не си го налагам. Просто спирам, защото се сещам за нещо друго полезно за вършене и ставам от масата, или защото дъвча бавно и се наслаждавам на хапката в устата си. Започнах да забелязвам и силно привличане към естествените вкусове и аромат на храните. Преди си мислех, че трябва да се смесят, за да се получи вкусно ястие. Сега напротив - харесват ми точно, когато не са смесени и нямат подправки. Един въпрос: През зимния период редовно си хапвам суров праз и чесън, но заради остротата съм принудена да ям хляб или поне картофи. Вие как ги комбинирате, за да издържате на паренето?

Днес моя приятелка (няма нет и затова ще си позволя да разкажа нейната история накратко) сподели с мен нещо, което ми направи много силно впечатление. Преди 21 години (тогава тя е на 35, живее сама с дъщеря си и работи много), и слагат диагноза тумор на очната ябълка, следва почти ослепяване, операция и прогноза - "1 година имаш със сигурност - после никой не знае..." Първо и минава през ум да отнеме живота си, но после идва друга мисъл - щом ми остава само една сигурна, тогава нека си я изживея щастливо, ден за ден. Какъв е смисълът да се тревожа за нещо, в което така или иначе няма да ме има. И наистина заживяла само с хубавото вътре в себе си и около себе си. И сега се изненадва как лесно е забравила за тревогите и мрачните прогнози. "Всеки път, когато се сещах за тях, още повече ми се искаше да изживея последната си година безгрижно и весело". Годината минала, туморът не се появявал отново. лекарите и казали, че ако продължава да живее така, може би има шанс... Но дошло съмнението - възможно ли е в един живот да няма сблъсъци, тревоги, да има само спокойна радост у дома? И тогава като отговор паднала и си счупила крака. В болницата се запознала със сегашния си съпруг - "и разбрах, че има щастливо семейство, има любов само с радост и мир - вече 20 години сме заедно. Преживяли сме много изпитания двамата, но винаги сме били щастливи заедно... Благодарна съм на всички страдани, които ми дадоха тази светлина и Любов".

В последно време ми привличат вниманието Сатурновите цикли 21-28 и 28-35 и особено техният граничен период. Може би, защото съм достатъчно далече от него, за да осмисля обективно случилото се с мен самата тогава, а може би работи и майчинския инстинкт да предупредя децата си за евентуалните проблеми. Според Стивън Аройо в Астрология, карма и трансформация Много точно съвпада с моите лични опитности в тази възраст - особено ако се вземат предвид и индивидуалните особености... Малко преди 30тата годишнина осъзнах: - че в професионален план съм намерила мястото си точно и че съм щастлива където и каквато съм. Имах пред себе си избор тогава, но съзнателно без натиск избрах това, което съм сега, пренебрегвайки научна работа и кариера на ръководител в сферата на образованието. Наистина бавно и сигурно бях работила и продължавах да работя над това, но Девата в мен избра "щастлива, когато съм максимално и видимо полезна на възможно повече хора". И не съм сбъркала. - в личен план животът се опита да ме принуди да осъзная зависимостите си - обаче вместо да започна да ги изчиствам и да се освобождавам, аз приех страданието като симптом на "голяма истинска любов" и задълбах в трънака. Слава богу, когато Сатурн беше в опозиция - на 42 години, и възелът около личния ми живот вече грозеше да ме задуши окончателно и заедно с мен беше започнал да задушава и растящите ми деца, започна да ми просветва, че може би нещо съм се заблуждавала дотогава... Явно ми бяха нужни повече експерименти и провали и болка.