Донка

Когато започвах да уча Паневритмия, все още имах проблеми с лявата раменна става. Две години преди това бях я изместила и ме бяха предупредили, че следващото изместване ще бъде доста неприятно и с непоправими последици. Пазех я много и въпреки това усещах болка и дискомфорт при всяко движение настрани или нагоре, при вдигане на предмет, дори и лек. Може би си казваше думата и страхът. Няколко пъти на същото място успявах някак да притисна нещо, което предизвикваше силни резки болки и опъване и в другото ми рамо и в двете ръце... Отначало много се уморявах, защото по време на първата част ръцете се движат доста, дори на Летене се налагаше от време на време да пускам лявата ръка. Постепенно свикнах и сега дори не си спомням за изместването и болките, които ми причиняваше. Разбира се, не си правя опасни за него експерименти, но работя и спя на тази страна спокойно. Отдавам го на лечебната сила на упражненията върху раменния пояс. Подобни опитности имам с разтегнато сухожилие на десния глезен през април тази година - след падане при недостатъчно внимателно слизане по стръмен и хлъзгав терен, което можеше да доведе до сигурно счупване или скъсване, но ми се размина само с разтягане. Казват ми, че съм паднала с "танцова стъпка" Не си дадох "болнични" и продължих да играя всяка събота и неделя. Интересно беше, че докато бях на работа и го пазех от много движения, отичаше и ме болеше при стъпване, а един час и повече Паневритмия + отиване и връщане до полянката не само че не го претоварваха, а дори след тях го усещах по-добре и свободен. В този ред трябва да спомена и благотворния ефект върху едно калцирано (поради небрежност) изместване във фалангата на лявото ми стъпало, което усещах като камъче, забито между нежните костици в основата на пръстите ми. Сега пак усещам,че е там, но сякаш е омекнало и я няма острата болка при стъпването и отичането след по-продължително ходене.

Аз се научих да го трансформирам в смях, много смях - колкото повече гняв е назрявал, толкова по-смешно ми става. Когато започне да напира си представям себе си с надуто зачервено лице, озъбена уста и ококорени очи - каквото го рисуват децата от детската градина. Напушва ме смях и след малко вече виждам ситуацията "отгоре". Видя ли я от върха на триъгълника, пристъпът е овладян. Това, което може да ни разгневи, всъщност може и да ни развесели. Гневът задълбочава проблемите - смехът ги изчиства. Това последното е изпитано в много години работа и преодоляване на конфликтни ситуации. Най-сигурният начин да се овладее ситуацията, е усмихнатият.

Може би в самото начало следваше да уточня какво имам предвид под сатурнови цикли и кризи и каква връзка имат те със себепознанието. Тъй като не се чувствам достатъчно свободна в астрологията ще си позволя да цитирам със съкращения: Астрология и астропсихология за всекид-р Светла Балтова стр.265-266 В интернет могат да се намерят доста материали, но за съжаление почти всички са на английски език the Saturn Cycle -в гугъл. Мисълта, с която отварях темата беше да споделим свои познания, разсъждения и опит, които могат да ни бъдат полезни в опознаването на себе си, на своя житейски път, на потенциала и заложените трудности на периода, в който се намираме ние самите и нашите близки и на хората, с които животът ни е сложил един до друг...

Първото нещо, заради което бях заинтригувана от Сатурновите цикли и кризи, бе професията ми. SATURN - THE ENFORCER by Jim D'Amato превод: По време на този период детето започва реална социализация. Децата също започват да се откъсват от плътния контрол на своите родители. Повечето деца постигат известна независимост, а някои дори могат да оцеляват сами добре. През втората половина на този период би трябвало да започне реална полова просвета, всъщост колкото по-рано, толкова по-добре. Огромният брой на бременностите в тази възраст в САЩ е крайно нелепо и е една социална пародия" Макар че добре познавам тази възраст и тези наблюдения не са новост за мен, текстът ми прозвуча стряскащо. Ние - родителите и педагозите виждаме този период по съвсем друг начин. За нас детето е 100% ученик с домашни, проблеми с мързел и капризи и какво ли още не, но не и малък мъж и малка жена, които изживяват първите си влюбвания и сексуално привличане. Връщам се назад и си спомням отлично собствените си преживявания в тази възраст, които ревниво и страхливо криех от всички, особено от родителите си, срамувайки се от това, което се вие в малката ми главица. Какво друго освен порицание или подигравки можех да очаквам тогава. За съжаление отлично си спомням, че после като родител - също се отнасях с ирония към преживяванията на моите собствени деца. А бихме могли, ако сме грамотни и внимателни родители и учиели да помогнем на детето да извлече от този период най-доброто за своя живот, не да натрупа комплекси, които после ще разчиства с десетилетия. Интересни са и кризите в границите на този период - 7 години - първи клас и 14 години - "ужасният" период седми - осми клас! Имате ли положителен опит при преодоляването на тези кризи - като дете с вашите родители и учители и като родител и учител?

Здравей Крис_ Това обяснение много ми е помагало и продължава да ми помага за проблема, който си споделила, и който съществува и при мен. Обаче не могат да се дадат рецепти. Всеки сам иманужда да помисли внимателно, да се самонаблюдава и да преценя за себе си каква активност има във вътрешния и каква във външния живот и как точно да разпредели 1/3 и 2/3. За себе си съм осъзнала, че това 2/3 от времето "за задоволяване на нуждите на духа, на ума, на сърцето, на душата" не е задължително да се разбират буквално - т.е. при например 15 часа обща активност на денонощие - външна активност 5 часа и вътрешна 10. Те се преплитат като периодично или в по-сложни моменти се усеща кога трябва да се "прибере астралното тяло", защото имаме нужда от вътрешна активност. Това не значи да се оттеглим и нищо външно да не вършим. Можем да наблюдаваме, да размишляваме докато вършим нещо рутинно... Всеки сам усеща и преценя според обстоятелствата си...

Молитва за болни Господи на Силите, Ти си ни прибежище из род в род. Твоите милости във век ще славим. Направил си завет с избраните Си, защото имаш силна и крепка ръка да възродиш милост на онези, които Те познават от Името Ти. Обърни, Господи, погледа Си към страдащата сестра Ина, дай внимание на страданията й и ги облекчи. Ние вярваме твърдо на думите, когато си казал: “Възвзори към мене и ще ти отворя, защото Аз Господ Бог Твой съм, Който подкрепя десницата ти и ти казвам: Не бой се, Аз ще ти помогна! Не бой се, защото Аз те избавих, призовах те по име. Мой си ти, когато минаваш през водите. С тебе ще бъда, когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламък не ще те опари, и в немощ не бой се, защото Аз съм с тебе!” И сега, чуй молбата ми, Господи, и излей върху й от обилната Си милост! Амин. С огромна благодарност към Ина Дойнова за филма, който ме научи на Паневритмия! Изпращам и всичката светлина и щастие, които тя ми даде!

Точно така се получава в действителност. Усещането "някой ме тъпче" всъщност идва от егото, което се опитва да контролира поведението на заобикалящите ни хора. Естествената реакция на същия източник на усещането е "няма да му позволя, никакви компромиси!" Ако това "тъпчене" е свързано с нещо, с което мога да се разделя, оставям го да си го вземе без да му се налага да се хаби и тъпче. Ако човекът остане доволен и отношението му стане дружелюбно, значи наистина е имал нужда от нещо, от което аз съм нямала толкова силна нужда. Ако остане недоволен, защото не съм се "борила", значи той не е искал "нещото", а моето усещане "тъпчат ме, няма да позволя". Какво по-добро развитие на събитията от това да не му дам възможност да си мисли, че може да манипулира моите емоции, мисли и поведение. Ако "тъпченето" касае компромис от духовно естество.... Добромир е прав. Наскоро имах подобен случай и наистина имах нужда от време и обмисляне да поставя своята позиция така, че да не позволя да ми наложат нещо, което противоречи с вътрешната ми хармония, но и да избера решение и поведение, което да е в хармония с това, което искаха да ми наложат. Знам, че звучи тъпо - но само звучи така. В действителност се получи перфектно. След двудневно обмисляне наистина приех всички доводи и съвети, които имаха нещо вярно в основата си и също позитивните изисквания към моето поведение, което ми налагаха. Съгласих се, че наистина се претоварвам, че наистина трябва да се съсредоточа само върху няколко неща и да ги върша спокойно, съгласих се, че трябва да бъда само там, където наистна съм нужна... Но оставих за себе си свободата да определя върху какво да се съсредоточа, как да разпределя заниманията и времето си, с какво да се и с какво да НЕ се занимавам. В крайна сметка направих компромис и се вслушах в съветите, които ми бяха дадени, защото в тях имаше голяма доза истина, но не направих компромис с вътрешната си хармония. Знам, че на някои не им хареса, но аз запазих моето положително отношение и дори съм им благодарна за кризата и натиска, които ми дадоха импулс да променя нещо към добро...

Точно! При това го казвам не като свидетел, а като съпруга последователно в едно нещастно и едно щастливо семейство. Ако всеки от двамата съпрузи не постигне своята лична свобода и щастие преди да се свърже с любимия си, ако разчита тази връзка и семейството да го "измъкне" от някаква яма и да го направи щастлив, той се натиква в една още по-дълбока и болезнена яма. Ако прилагаме някакви критерии за щастие на семейството, ние вече сме го заробили с тях и сме му приготвили нещастието. Ключът е свободата и безусловността на доброто, уважението, грижата, разбирането и приемането с радост на различията. Преди време имах щастието да се срещна случайно със семейството на един брат. След първия час разговор вече усетих, че съпругата уважаваше Учението и заниманията на своя съпруг, но не определяше себе си като сестра. Тъй като в моето семейство отношенията са същите, не устоях на желанието да я попитам какво мисли за това, когато останахме насаме за малко. Отговорът бе спокоен и мъдър. "Когато човек ви приеме и опознае, разбира, че е голям късметлия и щастлив съпруг/а в едно добро, щастливо семейство."

Ако човек е обичан за нещо по-различно от свободата, това вече не е точно обич, а аз на теб ти на мен. Забелязала съм, че нас ни обичат точно по същия начин, както обичаме ние самите - и себе си и другите. Ако не бях дошъл Как се мие гърнето отвътре? Как можем да сме сигурни, че сме го измили отвътре? Почистването на мислите и чувствата, на преценките и ценностите ни - това миене отвън ли е или отвътре?

Аз бих добавила, че друг проблем ни е колко сме сигурни, че точно ние знаем истината и се чудим дали и как да я кажем. Ако аз не съм 100% сигурна, че моята "истина" е наистина истината, как бих могла да излъжа, ако просто си кажа, че това е моето лично мнение? И съвсем няма да е премълчаване, защото не съм длъжна на никого да казвам мнението си...

А може би тълкуваме казаното не съвсем точно? Може би не е човек този, когото трябва да изчакаме да поиска от нас доброто? Ако Той не го поиска доброто, значи нашето човешко его го е определило като добро... Какво добро може да поиска Той от нас? "Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си"

Честит Рожден Ден, pavletA Светлина, Мир и Радост!

Отмъщаваме винаги на себе си... И прощаваме винаги на себе си. Ако някой някак ни е наранил, няма значение как и защо - това се е случило, защото ние сме допуснали това. Страданието е предупреждението да променим нещо в себе си или да се огледаме дали не сме се отклонили от пътя си. Да отмъстя на тръните, които ме предупреждават за това, като ги стъпча с ярост и продължа да се отдалечавам от пътя си и от себе си? И може би се приближавам към ръба на пропастта, но заслепен от болката и гнева на отмъщението все по-малък е шанса да го осъзная и спра преди да съм полетял в нея... Обичай враговете си звучи като обичай тръните, които ти показват къде НЕ е пътя..... И прощавам на себе си, че не съм внимавала като ... внимавам повече...

Разбрала съм, че моята лична хармония по време на паневритмия си зависи от мен самата. По-точно, научих се на това, макар и да не беше лесно. Иначе общата хармония - съгласна съм с изказалите се по-горе! - зависи от отдадеността и трепетното чувство (не от перфектността!) на хората в кръга. Спомням си как една събота сутрин бяхме само трима на поляната. Оказа се, че няма опитен човек - най-"опитният" бях аз дето още гледах и не помнех дори последвателността. Разчитах на касетката само и че ако забравя как започваше, ще погледна някого. През онзи ден нямаше кого - щяха да гледат мен, защото дори на курса не бяха идвали редовно или изобщо. Мина ми през ум да се откажа, но... усетих колко много трепет има в едната сестра. Тя се движеше трудно заради някакви проблеми в краката и беше станала много рано, за да дойде в уречения час. Много интелигентен и много чувствителен човек, поетеса... Просто им казах истината - че не се чувствах сигурна и че моля да ми простят, ако объркам нещо. Те се засмяха и казаха, че те мен ще объркат, аз тях няма как. Дали ще ми повярвате, че краката ме носеха сами в онази сутрин и сякаш тялото ми само играеше. Когато започваше Евера крадешком погледнах лицата а другите двама - сияеха и ме гледаха с такава радост. Е, не мина без леки съмнения и грешчици на места, но от този ден се чувствах все по-сигурна... Спомням си и друг случай - пак усещах поглед в краката и ръцете си, но този път сякаш ме дебнеше как играя и дали допускам грешки... Може би си внушавах, може би аз бях тази, която дебнеше себе си или интуицията искаше да ми подскаже нещо за "дебнене на грешки у другите и себе си" вън от кръга. Няма значение. Взех си поуката. Сега съм на етапа, когато се съсредоточавам толкова, че не забелязвам как играят другите, само усещам присъствието и движението им. И ми е много хармонично. Предизвикателство е да се играе със съвсем нов човек, има моменти, в които ми иде да го прегърна и танцуваме заедно, но знам, че той трябва да се научи сам и че всички така сме се учили... И ми става мило и по-хармонично и стабилно отколко при игра с опитен.

Молитвен наряд за начало: Псалом 23 Псалом 91 Добрата молитва Беседа: Ако не бях дошъл - Неделна Беседа, 02.03.1919, София Молитвен наряд за край: Господнята молитва Господи, да пребъде Твоят Дух на Любовта, Твоят Дух на Мъдростта и Твоят Дух на Истината в нашите сърца. (3 пъти) Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите Братя в Божията Любов. (три пъти)

Мисля си, че ние твърде много разчитаме на нормите, които създава морала на обществото, за да работим върху себе си. Да, те са насочващи, имат голяма роля, но и много пречат, ако човек се привърже към тях и с тях замести връзката с онова вътрешно аз, което е истинското ни съзнание и с което сме истински искрени. Това е много трудна и много важна част от развитието ни - много болезнена. Свързана е с изкуството на прошката, според мен. Истинската прошка.

Вярно е - много боли, повече от страданието, много повече. По-лесно е да се живее със страданието, отколкото да се приеме прошката. Прилича на раната. По-малко боли да я остави човек така... При всеки опит да я дезинфекцира с нещо боли ужасно, пари, сякаш огън слагаш... И после още дълго пари... Но ако не пари.... бавно и сигурно убива цялото тяло... Не болката. Раната, която не сме почистили с цената на парещата прошка завзема цялото тяло, всички тела. И когато те всички се превърнат в една голяма рана... се разпадат. Без болка, с облекчение. Може би затова избягваме парещата дезинфекция на прошката и избираме сладката болка на страданието и самосъжалението.

А според моите усещания за символ - "бебе" е по-скоро кълнчето на зърното, а зърното е символ на "майката", която го "ражда" и храни. За хладно оръжие... змия... не съм сигурна - по-скоро го асоциирам с пъпчиците на моята роза, когато са още съвсем малки или с пробиващите нови листенца... "бебе" - нещо, което има нужда от грижи, защита, но и дава истинска любов в сърцето - безусловна...- Сънищата с бебета могат да се тълкуват и като пречистващи човешката любов... според моите спомени... В някои обстоятелства могат да бъдат знак за някаква емоционална обвързаност, която имаме да преодолеем и да запазим любовта. да! В този смисъл "бебе" е човек, минал през страдания и намерил истинското себе си, което сега започва нов живот. Още бих го интерпретирала като символ на безсмъртието... Може би тълкуването на символите много зависи от човека, който ги тълкува, дори и да са написани някои универсални архетипи от известни автори, все пак символът има и индивидуална страна...

Какво представлява Цикълът на Сатурн в живота на човека? Имате ли свои лични опитности? Ако човек добре познава влиянието на Сатурновите кризи и характеристиката на всеки от седемгодишните периоди, би могъл много по-спокойно и разумно да ги оползотвори и да предотврати конфликти и грешки във взаимоотношенията си и в своя собствен път. Имате ли такива примери? С какво познаването на Сатурновия цикъл може да помогне на родителите и на педагозите, на лекарите и психолозите и психотерапевтите?

А това не е ли да но тези мои стандарти за хармония си важат само за мен Нямам никакви претенции към личните стандарти на останалите. Преди няколко дни ми се обидиха, че се опитах да науча двама второкласника как се отваря и затваря вратата на школата. Казах на майките, че нямам никакво намерение да им казвам как да отварят и затварят вратите си у дома, но ако искат да отварят и затварят моите, ще им се наложи да го правят по моя "добър начин". Те отказаха и аз им благодарих.

Според мен да се смиря означва да приема всичко около мен такова, каквото е, без да се опитвам да го променя по някакви мои стандарти за добро. В същото време аз отговарям за своята лична територия и съм длъжен да я поддържам в хармония. Да се смиря съвсем не означава да оставя дисхармонията да влдее личния ми свят - както духовния, емоционалния, менталния, така и матриалния. Например - не мога да очаквам от едно дете никога да не се търкаля по пода или да не крещи, но определено съм длъжна да не му го позволя докато е в час с останалите деца.

Според мен това е свойство на "тестото" - от него става всичко, което е възможно да стане (и което не е възможно за нашето съзнание, но по принцип е). При базкрайно количество възможности се получават също толкова безкрайно количество варианти, защото няма две еднакви позиции на сътворяване (сгъстяване на тестото) като място, време, съчетания на условията във всяко разбиране на тези понятия.

А според мен да се отвърне на злото с добро е естествена реакция на разбиращия и уверения в себе си човек. Това не се получава, защото "така трябва", а защото "така е". Ако отговорим с добро, защото така трябва, то това нима е отговор с добро? Не. Това си е лицемерие и е по-зло от злото на което отговаряме. А кога и как се отговаря с добро, защото "е така". Когато се нахвърлят върху нас, хората всъщност се нахвърлят срещу собственото си отражение в огледалото - винаги трябва да помним това. Когато някой ви обвини в "раздуто его" всъщност той вижда във вас собственото си раздуто его, благодарение на което ви обвинява... Респективно ние ще чуем истината за собственото си его от собствената си уста или мисли за другия, защото в него ние виждаме своите негативни черти. Така че когато ме обвинят в лицемерие, вече знам, че човекът има проблем с искреността си, когато ме обвини в манипулиране на хората, той самият се опитва да го прави и подсъзнателно го усеща. Да отвърна с добро, това за мен означава да отвърна с разбиране - няма значение в какво действие ще се изрази то - отдалечаване или оставане в близост. Възможно е да се отдалечим с добри чувства и мотиви, и да останем заедно с безразличие... Как става на практика? Ами със спокоен размисъл, наблюдение и.... осъзнато следване на четирите споразумения, особено "Не приемай нищо лично".

Едно събите (за мен имаше такова измерение) ме подтикна да отворя тази тема. П. идва на курс от една година насам - много емоционален, лъчезарен, способен и трудолюбив човек, типична жена и майка, която наближава 40 с типичните за нас преживявания, амбиции и проблеми на тази възраст. Сноши остана сама - другите двама от групата имаха служебни ангажименти. И изведнъж се отприщи признание.... За нея тази изминала година е била най-важната в живота и и часовете по английски били мястото и времето, което и давало и равновесие, и прозрения, и позитивна енергия, и всичко, което и е било необходимо.... Тя се била променила до неузнаваемост и осъзнала ценности в живота си, които преди е подминавала като несериозни и глупави. Но най-важното - тя била повярвала в себе си, в своята ценност, в силите си, в свободата и доброто заложени в нея.... И все такива... Изстреля всичко на един дъх със сълзи в очите.... Тук искам да заявя съвсем честно, че съм изключително строга към времето в часовете си, занимавам се само с езика и допускам само не повече от 4-5 минути сумарно на астрономически час разтоварващи паузи... Никга не съм целяла каквото и да било влияние върху учениците си освен да ги доведа до състояние и мотивация максимално благоприятни за усвояване на езика... Та въпросът ми е - според вас възможно ли е да съществува скрита психотерапия - за "пациента", а и за "психотерапевта"? Случвало ли ви се е да изпитвате подобно влияние?

замислих се дали "тъпи..." и фанатици" не са прояви на същото това деление "добро"-"зло"? Щом има тъпи, значи има и някакви добри не-тъпи. Щом има фанатици, значи има и други не-фанатици?