Донка

Сестра Теодорина Кожухарова сформира детска вокално-театрална група / от 4 до 14 годишна възраст/. Моля, желаещите да се запишат в библиотеката на Братската къща на тел. 963 43 13. Ще се работи върху детски златни песни, съвременни обработки на фолклор, версии на популярни мелодии от барока да съвременността и братски песни. Занятията ще се провеждат два пъти седмично.Точните дни и часове ще бъдат уточнени допълнително.

Съвсем обикновен между хората е въпросът: защо обичам този човек? Странно, че нито си задаваме нито можем да отговорим на същия въпрос за някаква храна, аромат, цвете, форма, животно... Просто го обичаме, защото го усещаме близо, хармонично с нашето усещане за красиво, добро... или в момента нещо вътре в нас има силна нужда от тази храна или изживяване... Кога започваме да си задаваме този въпрос? Може би когато усетим, че хората, на близостта на които държим и имаме нужда имат предпочитания към определени наши качества и не харесват други... Така започваме да се (само)манипулираме. Има само един изход от омагьосания кръг на взаимното манипулиране: Срещнеш един, нищо не ти дал човек – ще го обичаш, защото Бог е една Божествена Любов. Това може да се постигне само след като започнем да обичаме себе си по съшия начин....

Имах два случая наскоро, които отново ме накараха да се изумя от силата на мисълта - за кой ли път! Първият беше преди няколко дни. Сутринта около 7 - малко след като се събудих с добрата молитва... не знам защо се замислих за това, че когато нещо има да стане и аз съм по някаква случайност вътре, дава ми се лекота, сила, находчивост и благоприятни ситуации... усеща се че лети човек. обаче ако реша да излезна от това нещо по някакви свои съображения - свободна съм да го направя и нищо лошо няма да стане - все едно съм слезнала на своята гара... и Делото ще си продължи нататък с други хора.... Един час по-късно отворих мейла си и намерих писмо от много близък по дух приятел - застинах - в него пишеше същото, дори част от думите бяха същите.... Писмото беше написано и пуснато в часа, в който аз бях започнала да мисля за това... От две седмици гледам всяка сутрин ключодържател, който ми подари дъщеря ми през лятото - бях го сложила на място, на което го виждам всяка сутрин и вечер. Всеки път нещо в мен много силно искаше да го сложа на мястото на стария - подарен ми от мъжа, с когото създадохме щастлив дом. И все не ми даваше сърце... След седмица намерих ключодържателя откачен от гривната на ключовете в джоба на чантата си - ей така, някак си сама се беше счупила някаква малка пластинка... Когато казах на Емо, той се засмя и ми сподели, че и той си е мислел по същото време тайно да ми го смени с този на дъщеря ни, защото ме е виждал как го държа всяка сутрин и вечер.... но не е искал да ми налага желанието си...

Истината Случва се човек да усети, че е постигнал Истината... Как да позная дали това е илюзия или наистина съм вътре? Ако за миг дори ми се стори, че друг не знае Истината и се заблуждава, значи съм се огледала в него - аз самата се заблуждавам. Ако някой ми каже, че не знам Истината и се лъжа и се опита да ми отвори очите, а аз усетя негативност някаква - каквато и да е - значи и аз като него съм отвън.... "бодрост във вашия ум, да ви даде подтик към една мисъл, да влезете в свръзка с Божествения свят."? - Можем ли да приемем, че това е един от признаците,че сме в Истината?

Как ни освобождава светлината? Когато осъзная смисъла на всичко, което става с мен не по моя, а по волята Божия. Когато ми се осветли какво е доброто в ограниченията и какво е добро в това, което съм принудена да направя (принудена само защото и докато осъзная защо и как да го направя доброволно и с радост за мое и на другите добро). Откакто прочетох това, се уча да долавям "тихия глас". Мисля, че вече започнах да разбирам кога се чува - умът има нужда да се отпусне и да спре да налага "правилности", да даде на всичко и всички около себе си правото през устата и волята им да "говори Бог". Но най-вече се уча да слушам ситуацията. Ако нещо някак не се получава, колкото и да се старая, значи ситуацията ми казва да не го правя и да се огледам за нещо друго, което става лесно и бързо и просто... Огледам ли се, веднага го намирам. Отначало изглежда странно и неадекватно, но само защото умът ми още не "сменил меховете"-рамките. Когато след време се подредят повече парченца от пъзела и картинката започне да се оформя, ми остава само да се радвам и благодаря на търпението и "послушанието си". Това съм го опитвала цял живот, но едва наскоро започнах да разбирам какво означава всъщност. Да дадеш свобода на другия да наранява някого умишлено пред теб, това означава, че не даваш свобода на доброто в него... Да обясниш и покажеш на хората в личния близък кръг,че са свободни да изберат дали да приемат личното усещане за свобода и радост или да се отдалечат от този кръг, ако нещо в него не им харесва, дразни ги. И най-важното нещо, което научих в този живот дотук - ако успеем да дадем свободата на себе си, значи сме я дали на другите. Ако по някакъв начин усетим другите задължени в нещо, значи самите ние сме ограничили своята свобода. Ако някой се опитва да ограничи по някакъв нчин личната ни свобода, то с това той се опитва да ни покаже как е ограничил своята собствена... Цитатите са от беседата Свобода на духа

Тази вечер се запознах на живо с Ани - Аделаида! Красиво, добро, щастливо Дете - излъчва светлина и топлина, а доброто и сърце искри в очите и! Смехът и е заразителен, нежността я прави невероятно привлекателна - не ни се искаше да я пуснем да си тръгне! До себе си има силен спокоен и добър мъж! Бъдете щастливи, приятели! Благодаря ти, Ани, че винаги си била до мен в най-трудните ми моменти и си ме подкрепяла , когато съм се колебала и съмнявала.... За вас с Ники: Небесна разходка

Децата безпогрешно ще ви посочат щастливото семейство - това е мястото и хората, при които те с радост отиват, спокойно играят и споделят своите детски тайни и си тръгват със сълзи на очи и със "заканата", че скоро пак ще дойдат. Разбрах го по нашите пораснали деца и по племенниците, които са си направили график кой от тях кога ще е у нас през ваканциите и почивките си. Последният път синът на брат ми - 12 годишен - ни сподели - как да си намеря жена, с която винаги само ще се смеем, ще си говорим за интересни неща и ще се обичаме като вас двамата с чичо Емо? Тази вечер Ани - Аделаида ми каза,че домът на баба и и дядо и винаги е било любимото и място - "В него винаги се усеща любов и топлота". Същото беше и с мен и дори сега, когато вече ги няма на този свят и в къщата им вече живеят други хора, се връщам насън и в мислите си и ми става спокойно-щастливо и сигурно. Ако домът ви е "детска територия", значи са ви удостоили със званието "щастливо семейство".

Отношение към Бога Примерът с кашлицата ми провокира дълги размишления и наблюдения.... Кашлицата е симптом, че в белите дробове, т.е. органът, който осигурява живота ни и връзката със средата ни, има натрупвания, които пречат на нормалното му функциониране. Той се опитва да ги изхвърли посредством кашличния рефлекс... В друга беседа Учителя споменава, че храносмилателната система отговаря на физическия свят, а дихателната на духовния. Следователно токсичните натрупвания в белите дробове са токсични натрупвания в духовния ни свят, от които той се опитва да се изчисти, проявявайки ги на материално ниво. Динамична мисъл може би означава мисъл, която може да сменя лесно гледните точки, да приема и обработва нова информация без да и налага стар начин на тълкуване (т.е. да не слага ново вино в старите мехове). Може би под динамичност се разбира и готовност да бъде сменена рамката (меха) всеки момент, ако ситуацията налага това. А това значи мисълта да е освободена от идентификацията с личността, която мисли. Ако все пак динамичността е поугаснала, затрупана от изгорели въглени и пепел, значи е време да се изгребат старите понятия и подходи и да се сложат нови "дърва"-проекти за нови подходи и рамки. После да се раздухат все още живите въглени - когато се духа, човек си поема дълбоко въздух и бързо го издиша - т.е. контактува със средата много интензивно - да наблюдава, опитва и мисли.... Ако не са останали живи въглени, трябва ни запалка - любовта към Бог и всичко сътворено от него, разбиране за Доброто като основен принцип на вселената и за злото като негов служител.....

Силите в природата Преди няколко дни ми се случи да ме "порежат". В гръб. Човек, към който се бях отворила след дълъг период отдръпване. Отдръпнала се бях след като бях усетила, че той търсеше позитивна енергия (не само от мен), която, обаче, след получаването вдигаше нивото му на гордост, той не успяваше да овладее процеса и позитивната енергия се трансформираше в изблик на агресивност. При новото приближаване отначало подходих с предпазливост, но сега осъзнавам, че нямах търпението да изчакам достатъчно и... се отворих прекалено бързо и широко... На всичко отгоре се опитах да защитя този човек от евентуален сблъсък, който бях преживяла аз самата преди известно време. Ами болката от "рязването" - а то беше направено по най-подходящия за мен начин - ме събуди и ми помогна да осъзная това, което написах по-горе. Мога само да благодаря на острието на този човек - урокът беше добър и съвсем навреме. Изкорени за дълго време (надявам се) прибързаността ми в отварянето, предоверяването, което води до разочарование, и най-важното - напомни ми, че имам още да чистя от старата си карма - да покровителствам и защитавам хората от нещо, което аз смятам, че би им нанесло болка. Интересно беше, че в изкопаната дупка от удара наистина бе посадено семенце - от друг, много деликатен и добър човек, който съвсем случайно, нелогично и изненадващо се появи в живота ми по същото време.... Вече не се учудвам, когато "случайни" хора в съвсем "случаен" момент отварят уста, за да изрекат по съвсем страничен повод (дори не на мен пряко, но пред мен) думите , които са ми необходими да легнат в прясно изкопаната дупка, за да порасне нещо красиво и добро... В моя случай осъзнах, че по време на дългото отдръпване съм позволила да се натрупа отрицателното електричество - потайно и от мен желание да "помагам и защитавам", което като цунами се е изляло в твърде висока положителна приливна вълна, реализираща това потайно желание. "Лошата постъпка" на човека, която в първия миг усетих като подлост и предателство, всъщност изигра ролята на "дига", в която се разби цунамито. Съвсем навреме.... Задължително ли е да провокираме "порязване", т.е. да се налага някой да стане "лош", за да укроти нечия приливна или отливна вълна? Вие усещате ли и успявате ли съзнателно да регулирате приливите и отливите в мозъка си? Имате ли примери, в които подобно регулиране е довело до растеж и успех във вашия личен и професионален живот?

Благодаря за интересната информация!

Красотата се създава по вътрешни закони. Хората я търсят по изкуствен път. Три неща ваят правилните черти на лицето: Любов към Любовта, т.е. свързването с Природата, за да се оформи човешката уста. Любов към Мъдростта - за да се оформи човешкият нос. Любов към Истината - тя оформя челото, погледа и очите. При стария живот образите са грозни. Отдето започва новият Живот, образите са красиви и дохождат в пълната си красота при Божествения Живот. Грозотата се дължи на лошите мисли, чувства и желания, от които човек трябва да се освободи. Те са му предадени от неговите деди и прадеди. Те представляват материал, който човек може да преработи. Красотата е духовно качество. Когато човек се моли постоянно, когато чете духовни книги и се занимава с красиви работи, лицето му придобива особени линии и особена красота. Красотата е израз на Истината. Само свободният може да се домогне до истинското знание - знанието на Природата. Само свободният може да бъде красив. Красотата е израз на Разумността. Като смисъл на Живота тя са заключава в Любовта. Красотата е в симетрията, но е и в онази пластичност, подвижност и живот на лицето. Бог е извор на красотата. Търсете онази красота, която носи образа на Бога в себе си. В образа на Природата има нещо красиво. Има една невидима ръка, която прави това съчетание, което виждаме. Образът на Бога се изразява в Природата. Някога Природата ни се вижда по-хубава, небето и Слънцето ни се виждат по-хубави, по-светли, по-красиви. Друг път Природата ни изглежда мрачна и сериозна. Стават ли тези промени в Природата? Не. Когато ние не живеем добре, хвърляме сянка и виждаме образа на Бога мрачен. Съвършената красота е идеал на човека. Човек ще бъде красив в бъдеще Изворът на доброто - Красотата

И той не е страшен - идваме тук на земята да осъзнаем,че смъртта е само минаване в друга форма. И винаги е за наше добро, когато е по Божията воля. Страхът от смъртта е едно уплашено дете, което се лекува с прегръдка и Любов.

Когато за пръв път прочетох това обяснение, си помислих: А не се ли затваряме така и оставяме лошото в наши близки хора или хора, които съдбата е сложила до нас, да ги трови тях? Ако ние поемем и пречистим част от отровата, така няма ли да им помогнем? Сега си отговарям - не. Ако отнемем част от отровата, която произвежда този човек, той ще се почувства добре и няма да се погрижи съзнателно да спре производството и. Нищо друго освен страданието и болката не са в състояние да го убедят да го направи. Значи ако споделяме част от болката, която сам си причинява другия, ние забавяме неговото осъзнаване. После си помислих - ами ако му кажем как той си произвежда сам отровата и сам се трови (т.е. посочим недостатъците му) дали няма да ускорим процеса на осъзнаване? И отново си отговорих с не. Човекът сам трябва да поиска промяната и сам да я направи по своя си начин - това ще е най-добрият начин за него. Всяка външна намеса би предизвикала или съпротива, или прехвърляне на отговорност, или зависимости... Значи да седим и да пазим себе си чисти докато той страда в отровата си, така ли? Излиза, че е така.... Докато той има до себе си чист човек, той има шанса да види пример, да се замисли, да потърси изход. Чистият човек е щастлив човек, а кой не иска да разбере как така другият постига своето щастие? Ами ако човекът с лоши мисли упорито настоява да ги изсипе вътре в нас, за да се освободи от тях или просто защото не понася факта, че до него има щастлив човек с "розови очила"?

И на мен. Макар, че винаги съм се старал да го запазя и като порастнал. Не се е получило на 100%. Все още се питам къде останаха очарователните моменти на детското учудване, радост, когато всичко ти изглежда свежо и ново, приказно. Защо сега не мога да изпитам същите дълбоки преживявания. А защо си толкова сигурен, че си пораснал? Може би вместо да запазваш детството, добра идея е просто да го отключиш със същия ключ, с който си успял (или поискал) да го заключиш? Защо смяташ, че нещата са изглеждали свежи, приказни и нови? Те СА били и продължават да БЪДАТ такива. Проблемът е, че когато си въобразим "пораснах - знам", ние замразяваме една картина, която "знаем" и така затваряме вратата на новото и свежото и приказното. Ако надскочим това в себе си, което ни убеждава, че "да знам=да се самоуважавам", и го сменим например с "да откривам новото непрекъснато=да Живея.".. то умът ще позволи на сърцето да си изживява това, което го свързва със Вселената....

Добромир! Конструктивни алтернативи има, но няма желание за тяхната реализация. Твърде е силна инерцията, твърде лесно ни е да оправдаем педагогическия мързел и гордост с децата и да заместим професионализма с драконови мерки...

Мнението е копирано от психотерапия онлаин, за да могат да вземат отношение и останалите участници във форума.

От няколко дни наблюдавам тема, в която се коментират неща, които се квалифицират като "по-страшни от Смъртта". Разбирам и вярвам на автора, че е имал предвид нещо оптимистично. Дали е предполагал, пускайки темата в подфорум психология и психотерапия, какво е влиянието на подобен въпрос върху психиката на човека? Въпросът съдържа т.нар. пресупозиция - предварително взето като истинно - твърденията: "Смъртта е страшна" и "Има и неща, които са по-страшни от нея". Подобни пресупозиции влизат директно в подсъзнанието, създавайки поле на търсене на "страшните" неща в нас и около нас. А за каквото мисли човек, това се настанява в живота му. Посреща ли със страх живота (а смъртта е неизменна част от него), животът неминуемо ще му доведе това, от което той се страхува, защото "каквото повикало, такова се обадило". Ако човек мисли за страшните неща като за тези, които са се случвали и случват с други хора около него, но "той не е от тях", ефектът също не желателен. Умът без контрола на съзнанието вече започва да търси в хората и живота им неща, страшни за самия него. А поиска ли да търси нещо, ще го намери - ако трябва да кажем истината, ще направи нещата да изглеждат така, че да отговарят на въпроса. Например, ако умът обяви като по-стршно от страшното духовната смърт и застоя, той ще започне да го търси и намира в хората около себе си, за да си докаже, че това го има (щом съм го казал) и че аз не съм такъв. Последствията - ослепяваме за индивидуалността на човека, който е по-различен от нас, за неговите божествени черти, спираме да се отнасяме с любов към него и му лепваме етикет с доза презрение. С душата се загнездва гордостта... Известно е до какво води това... Ако обявяваме като страшно нещо, от което искаме да се предпазим, то вместо да си изпишем вежди, си избождаме очите... За такива случаи Учителя ни съветва на много места - когато ви дойде една такава мисъл, тя ви връзва като с нишка. За да не позволите нищката да стане въже, веднага до нея сложете една добра мисъл... Каква добра мисъл да сложим сега до "нещата, които са по-страшни от смъртта", за да не се изплете въже, с което някой да се самообеси?

Светлата! Съзнателен живот означава и живот, в който човек всеки миг постига Истината, че всяко нещо в света му е за негово добро, че страховете му са плод на неговата недостатъчна съзнателност, ограниченост на съзнанието. Какво означава да се страхуваме от духовната смърт или от смъртта приживе - това значи да не сме осъзнали още, че такова нещо не съществува - това е излюзия, породена от ограничени критерии на ума, опитващ се да дава дефиниции на живота. Това е само сънят на житното зърно в земята - то изглежда умряло и разлагащо се, но вътре в него зрее Животът - само не му е дошло времето да покълне. Различните семена имат различно време за вътрешна работа, в който период изглеждат умрели... А да не би да умира пожълтелият лист? Напротив - той се откъсва и се прибира в майката земя, за да си почине след труда. който неуморно е полагал... и за да даде натрупаните в себе си вещества на земята, а тя на новия живот, който спи в нея...

Имаме тема за щедростта във форума за богатството. Но днес, когато прочетох темата за алчността, се замислих за противоположното човешко качество - щедростта. Какво разбираме под щедрост като качество на личността? Как се проявява тя в живота? Включва ли тя безконтролно раздаване до пилеене или се различава качествено, почти до противоположност от него? Щедрост ли проявяваме, когато даваме нещо от себе си, оставайки с усещането, че сме се ощетили или сме ощетили свои близки, проявявайки я? Има ли граници на щедростта, които я хармонизират с безусловната любов, свободата, мира и мъдростта? Според моите опитности щедростта е качество едновременно на ума и сърцето - тя знае какви плодове ще поникнат от вложените семена, труд и време, но получава "наградата" си като радост по време на даването и засяването, т.е. емоцията, свързана с проявяването на щедростта не е обвързана с резултатите, а с проявяването и. Щедростта - това не са само пари. Дори парите са най-малката щедрост. Сега си спомням един момент от живота ми, който ми дава право да твърдя - щедростта е вродено Божествено качество на човека. Носех в 7мия месец дъщеря си, а синът ми беше на 3 годинки и я чакаше с радост и любопитство. Винаги, когато сядахме да се храним, той отделяше от своята чинийка това, което най-много му харесваше, и ме заставяше да го хапна, но изрично адресираше хапката към бебето братче или сестриче. Беше ми странно и малко съвестно, че му изяждам хапчиците. Опитах се да му обясня с какво се "храни" бебето в мен, но той с кристално ясна логика ми обясни, че неговата хапка ще се превърне в същото, ако аз направя така,че да стане това. Наблюдавах изражението на личицето на малкото ми човече докато дъвчех хапките му - сияеше! Това му доставяше много повече радост, отколкото ако той ги изяждаше... Вие имате ли подобни примери от своя или живота на хората около вас?

A за мен няма нищо страшно - дори страхът не е страшен... Когато човек го осъзнае и прегърне с Любов, той се топи от Топлината и Светлината и водата от ледената черупка дава живот и сили на покълваща ... Любов. За мен въпросът е: "От какво вече не се страхувате?"

Ася! Проф. д-р Георги Бакалов Тук съм длъжна да изразя дълбокото си уважение към професор Борис Симеонов, при когото съм учила езикознание в далечната 1978. Това, за което сега говорят неговите колеги, той го твърдеше още тогава и го брояха за дисидент. Той ни научи да мислим обективно и да не се поддаваме на пропагандни измислици и емоции. Никога няма да забравя думите му - "вие сте ЕЗИКОведи - търсете истината в езиковите елементи, в структурите и в автентичните паметници - не в интерпретациите на този и онзи. " За мен като лингвист, ще се повторя, истината е непрекъснато пред очите и умовете ни - в нашия съвременен език, в диалектите и топонимите - имената на местностите (в статията, която цитирах по-горе има и за тях). Българската култура е дете на еволюцията на някаолко култури и езици, които са съжителствали мирно и са сплели гените си - всички. Да ги делим, да ги противопоставяме - това е не просто наивно, това е отклонение от Пътя, извървян от милионите наши предци, от завещанието, което са ни оставили - да намираме общото и доброто помежду си и да се учим да живеем заедно, като спиралата на ДНК. Това не езикова тема и едва ли бихте чели с интерес неща, които на мен ми звучат като поезия - например "обстоятелства, процес и последици на първа и втора палатализация в български език". Но точно такива досадни за нормален човек изследвания водят учените до важни за всички заключения кога и как е станало взаимодействието между народностите и културите в различните региони. Само един факт - в български език задноезичните съгласни г,к,х в думи от доказан славянски произход (има ги в във всички славянски езици) в периода на първа палатализация... се трансформират съответно в ж,ч,ш - пример: бог-боже; пека - пече; сух - суши. Съгласните от групата ж,ч,ш са характерни точно за групата езици, към които се числи езика на древните българи....(доказателство са топонимите и антропонимите с доказан стра български произход). Другите доказателства ги посочи самият тореро в пост по-горе. Но като човек, незапознат с принципите на развитие и функциониране на езиците, той ги отдели от цялата система. Такъви тип промени са на най-дълбокото възможно езиково ниво - фонемно-морфемно. Фактът потвърждава високата степен на единение на народностите по нашите земи... За съжаление нямам достатъчно време да коментирам и давам примери, но и не виждам смисъл...

- Impulsa На мен темата ми звучи: "На кои сетива можем да се доверим?" Мисля, че съвсем несправедливо даваме право на Сетива само на общоприетите. Докато четях прекрасните ви разсъждения по темата, започнах да усещам, че към сетивата постепенно се присламчва и умът - т.е. този, който трябва да обработи (само!) информацията от сетивата. Сега си давам сметка, че през много голяма част от живота си аз съм давала свръхприоритет на ума си, принизявайки истинските сетива и замествайки техните послания с умопостроения. Това означава, че съм давала оценки, определения, подреждала съм света по критериите на ума и на внушените ценности на обществото си - и най-безумното! смятала съм това за сетивата си. Сега се доверявам на няколко сетива, за които нямам имена. Първото е нещо като емпатия - когато човек се приближи и особено когато започне да общува с мен, усещам състоянието му - имам предвид дали е спокоен, радостен или напрегнат, дали е доброжелателно или враждебно настроен към общуването ни и т.н. Усеща се като лека вълна, която минава през мен. Отначало мислех, че това си е моето състояние, но много случаи ме убедиха в обратното. После си мислех,ч е умът ми обработва подсъзнателно информацията за положението на тялото, жестовете, изражението на лицето и очите, тембъра и интонациите на гласа. Постепенно изключвах експериментално всяко от тях и... вече му вярвам на това сетиво. Дори много ми помага в общуването и професията. Навреме получавам информацията за превъзбуденост или за опасения - за да мога спокойно и качествено да изградя моето собствено поведение и ситуациите, в които да преодолея назряващ или скрит проблем ... За другите сега нямам време... Вие притежавате ли подобни нестандартни (сега си мисля дали точно те не са ни основните) сетива, на които се доверявате?

Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията... Защо на нас - хората - ни е толкова трудно да признаем, че нищо не е наше? Може би защото умът ни се идентифицира с това, на което може да сложи етикет и съответно може да присвои. На мен лично ми беше много лесно с материалната страна на живота ми. Никога не съм била обвързана с нея наистина... Дори ми е била досадно бреме ... докато не я приех като собственост на Бог, която ми е отдадена временно за да се грижа за нея. Когато ми се иска да зарежа нещо с лека ръка, си го напомням. Да се презира материалното ни обкръжение преди за мен беше равносилно на интеигентност и благородство - сега е безотговорност към Бог и неизпълнение на Волята Му. Същото важи и за тялото ми. Преди винаги ми е пречело и съм го приемала като недостатък. Когато осъзнах, че то не е мое, а ми е дадено с цел да се уча на това, за което съм се родила и да бъда полезна с него на другите - започанх да го уважавам и да се грижа за него, да го оползотворявам напълно и да му осигурявам почивка, за да може да служи повече време. Доста по-трудно ми беше с мислите, емоциите... И сега понякога забравям да си напомням, че това, което е минало през сърцето и главата ми не е мое. Склонна съм да се самоосъждам понякога за някоя отрицателна мисъл или емоция - сега се уча да я отделям от себе си и да се опитвам да осъзная защо ми е изпратена в този момент и на това място... За сполуките - никога не съм ги броила за свои, но с грешките все още имам проблем - чувството за отговорност... Отначало се появява съжалението и угризението, едва после изплува съзнанието,ч е това са ми уроци... Всъщност според мен за Бог да бъде лош по-скоро означава да ни остави да си изсърбаме попарата, която сами сме надробили. А това, че Бог е лош, когато не изпълняваме Волята Му - ами според мен това е по-голямо Добро от наградите, които ни дава, когато я изпълняваме. Нали някак трябва да разберем каква е Тя... Ако не ни покаже последствията от неразумността и егоизма ни, как щяхме да осъзнаваме законите, по които е устроен света, как щяхме да се учим и да растем?

Монологът е също вид диалог и е чудесно средство (за да не кажа най-доброто) човек да изразява себе си и да чува какво носи вътре в себе си. А за другите да го чуят по начина, необходим на тях лично. Много ми харесва как се получава мозайка от мнения на хора, които имат опит и своя гледна точка. Моята е наблюденията над живота и развитието на детето ми - дъщеря ми живее и работи от 3 години в Германия. Разбира се моите впечатления са си мои - не нейни. Много се промени към добро - дисциплинираността определено не и беше сила преди да замине - сега е неузнаваемо точна. Работи много там - но казва, че всички там правят така, не се мотаят на работа и не си позволяват да са нелоялни към работодателя. Определено цени много повече свободата на другите и личното им време и избор. Отнася се с уважение към всички работещи хора и с разбиране към нормални грешки. От друга страна силно я впечатляват вече неучтивостта или непрофесионалността в търговията и услугите, опитите да бъде измамена по някакъв начин, небрежността... Обаче определено смята да се върне тук след време и да работи така, както работи сега там. Там се чувства добре, но все пак сред чужди - "имам вече много познати - германци, но за всички ще си остана не-германка, колкото и да ме уважават и обичат." Много неща от това, което говорят другите преди мен, го разказва и тя - но не с възмущение - просто такъв им е начина на мислене и живот там. Иска ми се да напомня един пост в друга тема, който ми направи силно впечатление:

Напълно съм съгласна с вас, приятели, особено с Eshaft! За съжаление въпреки добрите идеи за училищни психолози и консултанти на родители с такива деца, на практика всичко стои по старому. И сега като преди 10 години (имахме такъв случай в училище) ще се сметне за нормално да се изключи първокласник за "лошо поведение". Тогава си навлякох неприязън на много колеги като на съвета обявих, че ако гласуваме подобно решение (накъдето вървеше) трябва на всички да ни скъсат дипломите за педагози. Майката - много добра и грижовна жена - се тревожеше (сега и за малкото братче на Петко отново). Ние с детето се разбирахме отлично и много често без думи. Сега ми е заела за неограничено време "позитивното възпитание" и казва, че и помага много. Така че съветът ми към майките на такива деца е да не ги водят по врачки и да не приемат безусловно "лечение" със съмнителни препарати и по тежки диагнози, които нямат потвърждение при физиологични изследвания. Хубаво е да разровят литературата, написана за тях. Не само Позитивното възпитание и Децата на новото хилядолетие. Нека преценят по своята майчина интуиция и безусловна любов към детето си коя книга им помага да намерят пътя към душата му. Разговаряйте с децата си колкото по-проблемни са те и колкото повече се отклоняват от нормите ви за дете - толкова по-тясна трябва да е връзката ви с тях, толкова по-голяма вярата в тях и толкова по-безусловна подкрепата. Да, знам,че е трудно, но опитайте се да погледнате света им през техните очи... Те ще ви споделят с кого от възрастните са се чувствали спокойни и щастливи. не се засягайте ако не е с вас. Питайте ги с кого биха искали да общуват... Те сами ще ви насочат към педагога или човека, който е близък до тяхната душевност. Ако все още няма такъв, опитвайте неуморно контакти с различни педагози - спортни, ръководители на школи, танцови състави, песенни групи - всичко, докато не намери детето човека, който ще му помага. При мен често попадат такива деца и знам вече, че това не е случайно... Този пост е повече за темата за децата - индиго, затова ще дам линк и там. Кристалните деца са тези, които оправят, а не създават проблемите на възрастните. Кристалното дете е детето, което приема тревогите и претенциите на възрастните, както и техните предразсъдъци и его, властността им, налагането на стандартите, суетата им като странични ефекти на загрижеността или на личността им. Те умеят да виждат добрите страни на всички и да ги откриват на другите. Под "деца" имам предвид и пораснали вече... Прочетете няколко поста над моя и ще се убедите в това