Донка

В самата работа наистина няма удоволствие - удоволствието е в усещането,че човек е на мястото си и прави за Цялото точно това и всичко, за което Цялото е провидяло съществуването му. Работата не служи за изхранване - тя дава на човека възможност, поле той да служи на Цялото по своя личен начин. Изхранва го Цялото - по най-добрия за всички начин. Ако човек има усещането, че работи заради изхранаването, значи това е единственият начин Цялото да го застави да си намери мястото и да се учи. Тази вечер отново се върнах към първата беседа от цикъла Великата майка - Хигиена на човешката душа. И тази вечер "случайно" в съзнанието ми се заковаха ето тези думи:

Сартр и писателите от неговата "вълна" успяват да разбият понятието за Бог и религиозността, характерни за ниските нива нагласи. Ето как ги описва Дийпак Чопра в книгата си "Как да познаем Бога": Тези три нагласи могат да бъдат използвани с манипулативна цел и са били използвани през цялата история на цивилизацията. Разбиването им, оголването на истинското им влияние върху живота и личността на човека, отваря място за следващите - по-висши нагласи: Тези нагласи са характерни за различните периоди и състояния в живота на човека :

Бях написала нещо за свободата да се опита едно учение посредством неговото приложение като критерий за истинността на информацията... но намерих ето това: Изворът на доброто Не може да се каже по-кратко и по-ясно и разбираемо. Но може да се тълкува и прилага и проверява без ограничения...

Гъсеницата е материалист, пашкулът е идеалист, а излюпената пеперуда е реалист. Тези думи употребявам символично. Представете си стая, в която живее човек. Тази стая е отвсякъде затворена. Стаята е осветена. Човекът, който е в стаята, я изследва. Той е материалист. Друг човек пробива стената и през дупката изучава какво има вън. Това е идеалистът. А реалистът е този, който свободно се разхожда навсякъде - вътре и вън от стаята. Изворът на доброто - Относителна и абсолютна реалност

Сигурно всеки си има своите лични обяснения, но дълбоко под всички тях според мен стои Гордостта - животът не е такъв, какъвто бих искал да го направя Аз. Аз не съм такъв, какъвто Аз искам да бъда... Ако прочетем внимателно самоубилите се автори няма как да ни убегне погледът "отгоре", който генерира недоволството, осъждането, илюзията, че човешкото аз може да се разпорежда с лека ръка с живота, който той не е създал, нито разбира неговото висше предназначение... И все пак тъй като темата е пусната в Психология и психотерапия - тя е добър опит да се освети един проблем... В много от случаите това може да бъде следствие от недостиг на нужните невротрансмитери... А коя е причината за недостига и как да се преодолее - това вече е индивидуално... За това ще се произнесат лекарите във форума. За мен като психолог и педагог лекарството е светлина и любов и свобода за човека с такъв проблем. Имам сега една ученичка по български - млада филоложка от Франция - дошла е тук, спасявайки се от тежка депресия - иска ми се да можете да видите как с всеки час очите и светят все по-радостно... Вчера ми написа на отличен български : "Тук в България съм много по-щастлива отколкото във Франция"... И това е по темата - за изплуването от състоянието...

Вярата в Бог (истинската) изразява степента, в която човешкото самосъзнание се издига постепенно до свръхсъзнанието на вселената. Човешкото знание не просто се примирява до осъзнаване на не-знанието ни, на естествената (и за наше добро) ограниченост. То се С-мирява с Вселенския Разум, намира своето място и роля в Цялото и съзнателно ги заема и следва. Вярата в Бог не е антипод на човешкото знание - човешкото знание е задължително стъпало по Пътя към постигането на Свръхсъзнанието - но само ако се разширява и търси безкрайно, ако допуска, а не изключва. Понятието Бог е приоритетът, който спасява човешкото знание от капсулиране и деградация.... Вчера четох ето това

Измина една седмица от началото на учебната година - отмина еуфорията, започва ежедневието... Струва ми се, че ще бъде много полезно за всички нас да "чуем" какво мислят за своя живот в училище децата. Моля всички родители и учители да споделят не толкова своето - а по скоро виждането на децата за живота в училище. За да започна - при мен идват деца, които трудно свикват с натоварването след дългата лятна ваканция, в която не са пипали книжка и химикал. Смятате ли, че такова пълно откъсване от ученическия живот за толкова дълъг период наистина е почивка за тях или по-скоро източник на стрес. Ако нас възрастните ни оставят да почиваме повече от 3 седмици, какви чувства бихме изпитали при завръщането на работното си място - дори и да го обичаме? В началото на новата година се наложи да сменям групите на децата - да работят не само със старите си партньори от миналата година, но и с нови. Очаквах известно напрежение и недоволство, но с интерес наблюдавах вълнението и определено стимулиращото влияние на промяната. Може би си струва да оставим и дори да предизвикаме промяната в живота на детето - да му привлечем вниманието към положителните и страни. Как посрещат новото в училището децата - с интерес, любознателност или с напрежение и досада - поредното нещо, което ще ме накарат да зубря? От кого зависи това отношение?

Днес за последен път тази година играх Паневритмия на полянката ни. Беше най-красивото изживяване това лято. Усещах как останалите в кръга излъчват радост и хармония. Небето над нас танцуваше сякаш също - облаците рисуваха невероятни картини, с надничащото зад тях слънце. На "Изгрява слънцето" се образува "око", от което слънцето ни галеше с лъчите си.

Паневритмия велика всемирна хармония на движението Движенията при Паневритмията са извлечени от самата Природа. Те са от такъв характер, че човек при тях става способен да черпи изобилно от неизчерпаемия резервоар на сили в Природата и с това да внесе нови жизнени струи във всичките си органи и системи и нови подтици, нови свежи сили в своите мисли, чувства и постъпки. Учителя Петър Дънов Курс по Паневритмия - Хасково 15 октомври 2008 – 15 март 2009 Неделя 12:00 За информация и контакти: 622-356, 0898 366770, 632-668(вечер) e-mail : haskovopanevritmia@abv.bg

Смисълът на живота

Ами например мечтала съм да живея по определен начин с конкретен човек и да ни се случат конкретни неща - представяла съм си ситуациите, мястото... и разбира се и усещането за щастие с тях. Нищо лошо дотук. Обаче когато това не се получаваше точно така, оставах с усещане за разочарование... Или подсъзнателно смятах себе си за виновна, че не се е получило както съм го мечтала. Или още по-зле - вместо да мечтая започвах да подреждам във фантазията си (и не само) нещата и ситуациите си така, че да го накарам да се случи - това, за което съм мечтала.... Сега не го правя - знам,че това е агресивно и проява на гордост. Оставих на Провидението да реши с кого, къде, кога и как конкретно ще изживея мечтата си. Убедих се, че Провидението знае как да направи мечтата ми реалност - не е по моите скромни човешки възможности. После, когато мечтата стана реалност чак тръпки са ме побивали като съм си представяла колко дребни събития е трябвало да се случат в точно определен момент и ред, за да стане това. От мен е зависело само едно - когато се окажа в "мечтата си" - да я позная - само по едно е възможно - помнете усещането и вярвайте, че Провидението знае по-добре от вас и вашите критерии за добро какво е добро за вас. Доверете се на неговия избор колкото и странен и неочакван да ви се струва отначало.... И още едно правило - винаги след изживяване на мечта правете "отстъпка" - честно си кажете - ако това се случи, ще съм щастлива, ако не се случи, значи така е било по-добре за мен. Действа като антивирусна програма, ако все пак несъзнателно и невнимателно сте допуснали някакво обвързване с конкретика...

Две години по-късно... Сега животът ми отвори поле (изпитателно) да приложа получените знания за приемането на различията и разбирателството между хората с различни виждания за света - и все добри. Уча се да се вдигам над своята гледна точка и да допускам и дори да виждам многоъгълника, запазвайки и своя "връх". Уча се да виждам Промисъл в хаоса и да го оставям Той да подреди света ми по-добре от мен. Опитвам се да приложа знанията за това как да бъдем свързани, но едновременно всеки да остане свободен... През тези две години се учих как да давам без усещането, че давам - а че си изпълнявам естественото предназначение. Учих се и да получавам без да се чувствам задължена към човека, а само благодарна. Минах през един много, много важен изпит - да понеса без болка и с благодарност последиците от едно свое прибързано действие с "добро намерение", но е било със скрита и от мен гордост - гордост в отговор ми бе и плесницата ... И започнах да играя Паневритмия - сега се уча да я прилагам (като идеята) в ежедневието си - "Стъпка по Стъпка", на "Радостта на земята", на "Запознаване" и на "подвижност" "Мисли", "Даване"... А вие?

Когато човек заживее със съзнанието, че е или иска или се старае да бъде добър, на ума ни са му нужни някакви стандарти за добро.... И той ги намира. В същия този момент се създава множеството на не-доброто. Последствията са до болка познати на всеки... Когато живеем със съзнанието "един от приятелите на Доброто" - умът се отказва да слага универсални стандарти - предава ги на Разума над себе си - на Доброто. За човека остава посилната задача да даде от себе си това добро, което носи в себе си - даровете си от Бога. Тогава е съвсем приемливо и логично даровете ни - индивидуалните ни "добро" да са съвсем различни...Тогава виждаме не само своето добро и своя дар, но и тези на другите... Може би и в това е "Правдата иде, Любовта иде, Светлината иде".

Ограничеността на човешкия ум създава усещането за смърт. Всъщност "смъртта" е само един кратък момент от Живота - смяната на състоянията и формата. Болката в живота (в сърцето) стимулира развитието, учението, когато умът наложи някакви стандарти за света и така блокира естествените им катализатори. Когато умът упорито отказва да реагира на тези стимули и ги обяви за врагове, се налага "преинсталацията". Когато тялото си изслужи службата или вече не е в състояние да я носи, само започва обновяването...

Книга за здравето Това за погрешките е вярно. Работя с много хора и съм забелязала, че тези, които повече критикуват изглеждат по-възрастни за годините си. Тези, които са оптимистични и виждат само хубавото в околните - поразително младеят за възрастта си. За самовнушението и разтриването на ухото - не знам дали може човек да стане с 5 години по-млад, но определено действа с изглаждане и изчистване на кожата на лицето... Особено ако сутрин след ставане се поглеждате в огледалото и установявате,че наистина има прогрес... Какви са вашите опитности с подмладяването?

Да, мечтая често, за какво ли не...повечето с времето се сбъдват, някои още не са... други вече съм ги "отменила" .... но е много важно как точно мечтае човек. Мечтата е като "в мъгла' - изживявам само своите усещания - няма конкретно място, момент, продължителност и хора и предмети. Само усещането на щастие. Когато ми се е случвало да мечтая с конкретни представи, съм се свързвала с тях и после съм осъзнавала, че очаквайки определен човек или събите, съм изпуснала изживяването с други хора и на друго място. Много е тънка границата между мечтата и желанието, но е фатална за Любовта и щастието.

Божествените блага, които минават през вас, ще задържите временно в себе си и след това ще ги раздадете. Не задържайте в себе си нищо, освен което ви е нужно. А останалото - пуснете го, дайте го на другите. Законосъобразността на Природата седи в следното: каквото мисля, почувствам и правя за другите, същото става и за мене. Съгласно този закон, колкото и да даваш, все ще се запълни даденото. Изворът на доброто - Вземане и даване

Мисли от Учителя за милосърдието Милосърдието се усеща като уважение към този, към когото се проявява. Съжалението може и да изглежда като милосърдие, но е обратното... Какво още можете да добавите към закона на милосърдието?

Доста мислих... Да се запознае човек с доброто значи да нарече нещо в света около себе си с думата добро и да го усети като добро. Обаче светът е различен до противоположност - както има покълнало семе, така и изгнило; както има слънце, което дава живот, така има и слънце, което го изгаря... Сянката на доброто - доброто, което е в недостатъчен или неподходящ вид за мястото и момента. Плодът, който сме опитали преди да е узрял или когато вече е изгнил... Омразата - липсата на безусловност в любовта... Да се държим за това, което дава стабилност - за разбирането, че където има добро и любов, неизменно има и тяхната сянка, недовършената картина, недозрелият плод или плодът, който е определен да даде сила на корена... Това разбиране може би е Тихият глас: Изворът на Доброто - Тихият глас

Божественият промисъл Какво означава брак - човешко творение, съединен от хората, брак, извършен на земята? Според моя личен опит това е женитба, основана на някакви човешки ценности. Например - защото не искам да остана неомъжена - ще ме гледат със съжаление.. Или всички мои връстници имат семейство и деца - не искам да живея сам, не е нормално. Или единственият начин да запазя любимия човек и да направя най- доброто, което мога за него е да живеем заедно - т.е. да се оженим. И все такива "добри ценности". Наистина беше усъвършенстване с цената на доста "изглаждане на характера" - показа ми до къде може да стигне човек, ако гради любовта към себе си върху любовта на другия към него, и се опитва да я заслужи... В крайна сметка ме научи да обичам себе си като божие създание - така както обичам другите и че жертването и съжалението не е любов. Щастлива съм, че в тои живот успях да разбера и какво означава женитба, извършена на небето, от Бога. Наистина донася само мир и радост в дома. Много ми беше трудно да разбера какво означава "установен от Бога" - сега мисля, че това е усещането за естествената близост, мира, радостното спокойствие, сигурност и безусловност на взаимността - още от самото начало. Отпадат всякакви "ценности", необходимости и задължения, мнение на авторитети - единственият критерий - как се чувствам - дали съм свободна и радостна по всяко време. Какви женитби познавате вие?

Имаме теми за агресията, имаме за жестокостта... Нека да си направим и тема, в която ще разказваме за милостта и милосърдието, но не само на теория... Милост е искал от нас Христос, не жертва... Защо ли? Какво е усещането за милост и милосърдие - във вас и в хората около вас? Могат ли да се "видят"? В какви ситуации и как се проявяват милостта и милосърдието? Те автоматично ли се проявяват, вградени ли са в "софтуера" ни или е нужно да ги развиваме? И... каквото ви подскаже душата... за милостта и милосърдието....

Майката (ако е наистина майка) няма нужда от нищо, за да прости - тя обича и разбира детето и бащата такива каквито са. Тя няма нужда да се изживява като баща нито да узурпира неговата роля - нейната и е напълно достатъчна като урок в живота, в който се е родила жена и е избрала ролята на майка.

Не се чувствам длъжна да дефинирам каквото и да било - наистина означава умъртвяване... Но защо да не сподели всеки своите различни усещания и опит - така от умъртвена дефиниция една тема се превръща в.... живота такъв какъвто Е.

Когато една жена мисли по този начин, тя има шанса да стане прекрасна майка. Сред нас педагозите има една "приказка" за един колега/колежка дето знаели 3 теории за възпитанието и след като отгледали 3 деца не останала нито една... Аз видях през всички тези години, че каквото бях намислила да бъда и направя като "добра майка" по внушените ми стандарти за това, или не стана или резултатите не бяха каквито ги чаках. Когато и каквото направих по майчина интуиция - макар и да изглеждаше отначало абсурдно и осъдително по нечии мерки - даде добър плод. А доброто по плодовете се познава. Сега не се готвя за званието "баба" - моля се само Бог да ми даде светлина да бъда и правя каквато е Неговата воля. След всичко преживяно и осмислено нямам моя и не смятам да имам. И аз като Силвия ще видя каква баба съм като стана такава. От няколко дни си мисля, че може би най-ценното качество на майката е безусловността на нейната любов към детето. Но е толкова толкова трудно във всяка ситуация всяка минута да разберем какво означава това... Моника даде много точен пример с проблема "сметката на телефона". Да се приеме ситуацията и да се запази безусловността на любовта в такъв момент не означава да се плати сметката с усмивка. Разбирането, че детето е в труден период и сега изучава себе си като самостоятелен човек помага да укротим първата негативна реакция и да си спомним собствените си лутания, заблуди, грешки, неопитност в същата възраст. На времето отначало ме болеше много, имах неприятни разговори, но... накрая пак плащах. Последният път я прегърнах, целунах я, погалих я и я успокоих - "не се тревожи милото ми дете - това може да се случи на всеки, не си преценила ситуацията... винаги има изход. Да видим каква е цената му..." - и сметката беше платена на части от парите, които получаваше като джобни. Обясних и че това е начинът, по който хората теглят заем и после от банката им удържат от заплатата. Това беше първият "заем", който теглеше. Тя сама си определи размера на "удръжката". За да изпреваря резонния въпрос за ролята на бащата в тази ситуация - нямах възможност да я проверя. По това време, за съжаление по незвисещи от него и мен обстоятелства, той нямаше физическата възможност да се участва в тези ситуации. Ако зависеше от мен, бих предала отговорността за решението на него (така правех преди да загуби възможността), но... Бог беше решил този път аз да се справя... Мисля, че се справих - сега тя работи много, сама си пести и харчи (дори понякога ме пита дали нямам нужда от нещо) и се справя сама отлично с финансовото си положение. Казва, че пак се пари от време на време, но си плаща за уроците сама. Вчера прочетох ето това: Работете с любов

Или вместо да пълним главите на абитуриентите с глупости да въведем предмет с особена важност - семейна икономика и родителски грижи... нещо такова.