Донка

Честит рожден ден на vesielina! Любов, Светлина, Мир и Радост

За всички приятели на Цвета - Импулса - щастлива съм да ви съобщя, че тя замина да живее при съпруга си заедно с малката джунгличка, която вече тича и бърбори Много са щастливи заедно Очакваме да се свърже с нас веднага след като се добере до нет там За смирението и човешките отношения: Просветна ми,че го губим, когато започнем да сравняваме хората със себе си и между самите тях. Той е по-.... от мен/ него.... Или той е най-.... от всички.... Защо ли смятаме,че така даваме любовта си на човека, когото издигаме? Всъщност ние не го ли превръщаме в една шахматна фигура на дъската си, която произвеждаме в офицер или царица, но ние сме тези, които определяме нейната стойност по нашите критерии.... Какво печелим, когато спрем да сравняваме хората? Започваме да забелязваме доброто в тях, което е различно от доброто в другите и няма как да бъде сравнявано - все едно да сравняваме кокичето с орхидеята в конкурс по красота за цветя. Всеки път, когато се уловя, че съм сравнила неволно и съм "излъчила" по- по- най- .... молитва за прошка, благодарност към Бог, че ми е дал виделина какво се е таило в мен. После умът си знае работата - да почисти критериите, от които съм станала зависима и да открие красотата и доброто в тези, към които преди малко съм погледнала отгоре надолу. Простете ми, приятели ако някога по някакъв повод съм сравнявала и излъчвала По-.. и Най-... измежду вас...на глас или само в мислите и сърцето си...

Абсолютната истина Доста мислих какво точно има предвид Учителя под "лъжа" и под "абсолютна истина". В този цитат ми се струва, че намерих отговора за себе си. Да станем едно с Бога - т.е. да не допускаме никого и нищо да застане между мен, моя ум и сърце и Бог - това означава Абсолютната истина. Бог е Любов - значи и моят ум и моето сърце да бъдат едно с безусловната любов - сърцето да я прилага, умът да я постига. А кого бихме могли да пуснем между тях? Кое можем да наречем лъжа, или по-скоро "залъгване"? Може би да си създадем религиозен облик и външно поведение, но отвътре да носим гордостта, суетата, ревността. Може би да сложим в себе си убедеността, че имаме правото да съдим някого и да го поучаваме какво е правилното и неправилното изпълнение на Божията воля (което е само наша мярка, а ние се опитваме да я наложим на другите като абсолютна истина). Може би.... Често се колебая дали си струва да наблюдавам и внимавам кога се "залъгвам", дали не е по-добра идея да търся Абсолютната Истина?... Сега започвам да си мисля, че второто е невъзможно без първото, но и първото би се превърнало отново в залъгване без второто....

Скъпи сестри Днес ще започнем публикуването и изучаването на цикъла беседи "Великата майка". Вярваме, че Словото на Учителя, запазено в тях, ще помогне на много от нас да намерят своя Път и да направят своя свят светъл, топъл, мирен, добър! Да бъде виделина! „Великата Майка”, четвърто издание, 2006 © Елена Андреева, съставител © Димитър Калев, редактор © Даниела Тодорова, художник © Издателство Бяло Братство, 2006 ISBN-10.. 954-744-068-3 ISBN-13.. 978-954-744-068-5

Ако умеем да виждаме доброто във всичко, ако умеем да превръщаме грешките (своите и чуждите) в уроци, ако задоволството от постигнатото ни дава вяра в силите ни и енергия да продължим напред, значи умеем да бъдем доволни....

Честит рожден ден на selsal! Любов, Светлина, Мир и Радост

За моя личен опит: В нашата група сме събрани наполовина опитни и другата половина - съсвсем нови - играем в кръга за пръв път в живота си. Разбира се грешим, бъркаме краката, ритъма понякога, особено имаме още да работим над координацията ни с партньорите.... Но играем с много любов заедно с групата си вече! Тук, от тази тема искам от цялото си сърце да изкажа благодарност на нашите опитни братя и сестри от Хасковската група - те са се разпределили на всеки новак и ни окуражават, успокояват, показват... като че ли играят и за нас на моменти... Но толкова много любов и единение на сърцата и умовете на хора, които до преди 2 месеца не се познавахме и единствената връзка между нас е Учителя и Паневритмията - досега в живота си не съм усещала! Благодаря ви братя и сестри!

selin! Роси! Може би е щастлив и когато успее да пусне през водопровода радостта, благодарността, светлината, мира, усещането за единство със света около себе си, за хармония, създадена от Бог

Вчера успях да превърна на практика злото в добро. Така се случи, че две момиченца (8г.) не могат да идват отделно - води ги един човек. Те, обаче, са много различни - във всяко отношение. Едното е много бързо, но започна много по-късно от второто. То пък има проблем с българския. Никаква съчетаемост дори по характер! Опитах се да ги разделя - не става! Тогава се смирих и реших да открия защо Бог ги е събрал една до друга. Разбрах! Бавното дете имаше нужда периодично да се връща назад. Така припомняше думите и получаваше доза самочувствие, че знае нещо, което бързата и приятелка все още не разбира. Бързото дете имаше възможност да види приятелката си в друга светлина - на знаеща и можеща. В същото време бях принудена да свия упражненията за нея до минимум и да искам да работи по-самостоятелно, за да мога през това време да се занимавам с другото дете - то има нужда от подкрепа и повече обяснения. След 3 часа, обаче, забелязах, че Ели (бързото дете) слуша и помни това, което сме работили с Мелиса. Благодарих на Бог, че не ми позволи да "поправя злото" и да ги разделя.

Благодаря на рис за темата! Много ми се е налагало да мисля над разликите във външните прояви на любовта. Отначало ме смущаваше това, че в различните ситуации тя може да бъде различна до противоположности. Като че ли най-много ми помогна вглеждането в природата около нас. Орлицата отначало показва своята любов към пиленцето си като го пази и храни, рискувайки живота си. Настъпва момент, в който тя го хваща с клюна си и го изхвърля от гнездото. Ако пропусне този момент, орлето никога няма да се научи да лети и нейната "майчина любов" би го обрекла на смърт. Всеки, който се грижи за цветя, от горчив опит знае, че водата е живот за тях - НО само в количеството, което им е необходимо. Едно цвете иска всеки ден, другото до него - веднъж седмично. Опитаме ли се да му даваме колкото на първото - убиваме го. Как усещам любовта? Интересът и вниманието. Загрижеността, съчетана с разбиране. Пълната липса на мое мнение, желание, воля, които да налагам - усещам свободата на съществото до себе си да се прояви или да си отиде. (Когато поливаме цветята, проверяваме почвата им - не се водим от режим на поливане, направен от нас; слушаме цветето.) Радостта и спокойствието като че ли за мен са награда след като пропусна през себе си любовта. Също топлината и светлината. Най-ценната награда, която получавам е виделината - осъзнавам ясно зависимости, връзки, смисъл, които не съм могла да усетя или постигна с ума си преди.... Как усещам липсата и? Да, имам сетивност за нея. Дразня се, ако не става така, както аз искам или смятам, че е редно да стане. Опитвам се да променя съществото до себе си - да го накарам да бъде "добро". Усещам болка при мисълта, че мога да загубя нещо. Има и още един деликатен случай, който ме занимава в момента. Казусът с адепта и змията. Дали да оставя змията на свобода да ухапе детето, но после да я убия за това? Да гледам безучастно, това, което се случва, а вътре в себе си да осъждам? Колебанието дали да се намеся и каква е моята "писана" роля... Как се справяте вие с такива усещания?

Доколкото разбирам, вие бихте желали детето ви да се обучава в самостоятелна форма на обучение: Правилникът за прилагане на Закона за народната просвета ви дава тази възможност: Продължението можете да прочетете тук: Правилник за прилагане на Закона за народната просвета

:thumbsup2: Александра! Много точно опредление! Ще си го запомня! Благодаря. Честта и доблестта са служили и служат като оправдание за започването на войните! Винаги е било така - от древността до днес. Истинската причина винаги са били материалните интереси и претенции. В отделни случаи войните са започвани с цел да се отвлече вниманието на поданиците и данъкоплатците от злоупотребите в държавата - т.е. вариант на първата причина.

Уикипедия

През 1930г. се откриват нов тип беседи. Наречени са Утринни слова. Първата е изнесена на 21 септември 1930г. Беседите обикновено се изнасят в 5 ч. сутринта в неделя в салона на Изгрева. Учителят говори върху глави от Библията. Последната е представена на 9 януари 1944г. Можете да намерите книгите с Утринни слова тук Ще ви бъдем благодарни, ако споделите в тази тема своя информация за тяхната история.

Присъединявам се към мненията на Кристиян и късметче - не , няма да е по-добре, ще стане много зле! При това го твърдя от наблюденията си над развитието на такива деца. Нека не забравяме факта, че в очите на детето ходенето на училище е неговото "ходене на работа". Още веднъж напомням, че за детето Училище=Живот! Ако му дадем оснвание да си мисли, че може да пропуска нещо по своя или на родителя си преценка, дали няма да му създадем грандиозни неприятности, когато настъпи времето да се приспособи към работната си среда? Но аз вече разбирам за какво говорите. Нещо подобно в момента се получава в занималните на езиковите паралелки в 8 клас. Тъй като те не са селектирани по ниво на влдеене на езика, се получава така,че и тези, които са на начален етап, и тези, които преди са изучавали успешно езика, са в една и съща група и си пречат взаимно. Много по-добро решение би било децата, които имат основа и са доказали, че могат да се готвят самостоятелно, да бъдат освободени и да се занимават на спокойствие у дома или в библиотеките. Засега, обаче това се брои отсъствие и не е разрешено - поредният абсурд на системата. Продължавам да твърдя, че генералният изход от положението е промяната в системата на разделяне на децата по групи по предмети - не пресяване на децата пак в паралелки - а-силни, г-слаби. (последното е най-възмутителната и антипедагогична практика за мен!) Тъй като доста съм проучвала и вече от 8 години прилагам тази система в школата си, смея със 100% сигурност да твърдя,че точно тя преодолява проблемите с 1.уморителната конкурентна борба между децата, 2. невротичните и депресивни състояния при децата, породени от факта,че одобрението и подкрепата на възрастните зависят от сравнението им с останалите ученици. (Аз самата бях развила комплекс за малоценност заради несръчността си и слабата си физика, макар и по останалите предмети да бях "в челната тройка". ) Именно настоящата система, която поощрява "разнообразието" на паралелката - т.е. да имало и бавни, и бързи, и с различни дадености.... не дава възможност на учителите да прилагат индивидуален подход и да се съобразяват с темпото и даденостите на всяко дете в различните области и дейности. Например, при мен Митко и Веселинка от 3 клас много си допадат, защото работят по-спокойно, бавно и старателно. Ако връстничките им Елена, Гергана и Мина са в една група с тях, те няма да оставят шанс на Митко и Веси да запишат думите, които са забравили, нито време да помислят и да се справят сами с темпото и времето, които са естествени за тях. В резултат Митко и Веси ще изостанат и ще развият усещането, че са "по-слаби", а "бързите", ще се отегчават и ще се научат, че могат да се разсейват и да си говорят за нещо друго докато "слабите се туткат". Можете да си представите какви плевели ще поникнат в съзнанието, в душите и умовете на тези деца. Печалното е,че много мои колеги умишлено разпалват тази конкуренция между децата "за тяхно добро". После се чудим защо има агресия в училищата и българските специалисти не могат да работят в екип.... Към мнението на Ян: След 26 годишна практика като педагог трудно бих могла да бъда "стерилна" По-скоро виждам и изучавам и използвам позитивните възможности в ежедневната си практика - не си губя времето и енергията да посочвам и критикувам недостатъците. Всичко, което съм написала досега не е теория, а натрупан опит - положителен. Но напълно разбирам разочарованието от настоящото състояние на училищата ни - именно то беше едното нещо, което ме застави да напусна топлото и сигурно място на учител с 1 клас кв. в голямо централно училище и да поема по несигурния и трънлив път на школата. Второто беше вярата, че това може да се промени! Нека не забравяме, че връзката общество-училище е двупосочна. Ако днес обществото влияе на училището, то в училището се подготвят бъдещите членове на следващото общество!

Молитвен наряд за начало: В началото бе словото (песен) Добрата молитва Псалом 61 Беседа: Абсолютната Истина - УС, 21.09.1930, Неделя, София Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Молитва на Данаила Можете да намерите книгите с Утринни слова тук

:thumbsup: Правило първо: Няма добри и лоши - има деца, които растат и се учат. Няма наказания - има уроци. Аз, например, не чакам - започвам навреме. когато някой е закъснял никой не му обръща внимание - аз само махвам с ръка да сяда и след малко искам да започне участие. Детето остро усеща,че е изпуснало нещо, което другите са видяли или чули, или направили. Но никой не си прави труда да спира и да обяснява - той си поема отговорността за пропуска. Ако не може да се включи веднага, малко изчакваме, после някой му "помага" - казва вместо него, а аз само показвам с пръст мястото и го гледам със симпатия и подкрепа. Те знаят още от самото начало - ако закъснеят - все едно не са. (Това никак не е лесно!) Така на третия път най-късно детето научава урока, че ако дойде навреме, ще чуе и види всичко и няма да изпадне в несигурност и объркване пред останалите. А те са много важни за него! Майки, колкото и тъжно да ви звучи това, когато децата влезнат в училищна възраст тяхната референтна група се променя. Дотогава е семейството. От този момент нататък стават връстниците. Ако разбирате и приемате това, вие ще съдействате на детето си да опознае връстниците си без да ги "етикира" и без да изпада в зависимост от тяхната оценка и приемане От друга страна съвременното българско училище страда от един кардинален недостатък - педагозите нямат възможността да движат децата в различни групи (както го правя в школата си), като вземат предвид неговия начин на усвояване и неговите естествени наклонности. В много напреднали страни не съществува такъв феномен "паралелка" с една учителка - това е само в първите 2-3 месеца докато децата свикнат и педагозите ги опознаят. След това децата попадат в различни групи по различните дисциплини с различни деца и периодично се "грейдват" - т.е. по много показатели и наблюденията на учителите децата сменят групите си. (Затова в английски език клас означава група деца и учебен час едновременно) Тогава ще си има място и за децата със специални нужди и те ще бъдат с останалите деца в подходящото време и дейност и в своя среда, когато имат нужда от нея.... За първокласниците най-трудния момент в началото е да свикнат с това, че не са в центъра на вниманието, както е в семейството. Минават няколко месеца упорит труд на учителя докато изчезне ревността и борбата за вниманието му, докато децата свикнат да живеят в детска среда. Затова тези, които са свикнали от детската градина на това, се приспособяват плавно и с лекота. Ако родителите настояват учтелят да "носи на ръце" тяхното дете, както те самите го носят, дали не осакатяват собственото си дете??? (Кристиян ) Наскоро ми се оплакаха, че учителка като разплита конфликтите като търси кой е виновен и го наказва, не отсъжда справедливо. Тя не отчитала факта, че Петко всеки път провокира Димчо да направи нарушението. Бабата беше огорчена, а Димчо ме гледаше тържествуващо. (Той и при мен все се опитваше да стане център на внимание.) Погледнах го в очите и бавно му казах: "Ти знаеш,че той го прави нарочно, нали? - Да. Но и на теб ти е приятно като се закачате, нали?" - мълчание и хитра усмивчица. "И така всички ти обръщат внимание"...Усмивката се разшири... Ами тогава ако искаш да си играете и да ви гледат всички, ще търпиш наказанията без да се оплакваш. Ако не искаш да те наказват, няма да отговаряш на закачките му. Умно момче си - има много други начини да те забележат без да те наказват - както става тук... Ти избираш - и си поемаш последствията. Нали е така. - Да." Напоследък не са се оплаквали и Димчо попрестана да привлича вниманието с неадекватно поведение и при мен - сега приема за нормално, че то се разпределя равномерно и само когато поведението съответства на ситуацията... Да, за съжаление нашето училище е далеч от училището-живот, за което говори Учителят и Боян Боев в книгата си Учителят за образованието . Мисля,че всеки родител, не само педагог има какво да научи от нея, макар и да е написана преди много години. Вие - младите родители сте тези, които ще променят системата за своите деца... не като "спасяват" децата си от нея..... Вместо да заведете своето дете само сред природата и на екскурзия на интересно място, можете да се организирате и без учителите и да ги заведете заедно. Така те ще се радват и научат много повече.... Простете ми, стана дълго, но това е моето ежедневие....

Честита Първа Пролет НАРЯД За 22 март 2008 год. Празник на пролетното равноденствие Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, първият ден на любовта носят сила и живот, носят сила и живот. И оживява и ни буди със любов. Ставайте от сън, деца. Пролет мила веч дойде. Цялата природа пее. Слънце топло вече грей. Носи цветя и плодове, носи песни и игри. Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, първият ден на любовта носят сила и живот, носят сила и живот. И земята се събужда от съня. Почва новий светъл ден, новий ден на пролетта И природата ликува, че я слънце топло грей и лъчи обилно лей. Всичко радва се и пей. Енергиите на пролетта Сезоните

Ето човекът Това,за което не спирам да се моля е да ми се дадат сетива да ги усетя - Светлината и Исус.Дай Боже всекиму! Ето човекът Любовта е тихият глас в нас в тежки моменти на изпитания и съмнения. Как да го различаваме сред глъчката на ниските егрегори? Може би по това дали гласът иска нещо от нас или ни заставя да направим нещо? Или ако това е очкаване другите да направят или да не направят нещо за нас? Какво нашепва гласът на Любовта - Христос? Може би Той ни дава свободата да избираме какво да мислим и правим? Може би той ни насочва към това, което ние самите можем да направим и променим в себе си? Горивото вътре в нас - дали си го имаме по рождение или е необходимо да го създаваме съзнателно - да събираме и да си носим дървата и да си палим печката сами? В какво се изразява това в ежедневието ни? Може би в умението ни да виждаме само доброто в нещата и хората около нас - не да чакаме или да искаме от тях да бъдат добри? Ако всеки от нас дава на другите от своето гориво, то ние пак ще си обменяме обич. В този случай, обаче, ще получаваме само подарена, но не-поискана и не-очаквана от нас любов. Човекът, който ни я дава и ние също ще изпитваме щастието в момента, в който я подаряваме - любовта към другия ще бъде и любов към себе си....

Когато човек избере педагогиката не просто като сфера на интерес, не просто като специалност, и дори не просто като професия, а като свое ежедневие и начин на живот, отпадат сами въпросите дали и защо му е нужно да изучава детската природа. От този момент нататък до самия край ние се учим как да изучаваме детската природа и как да служим на детето и неговото израстване. 1. За да изучим природата на едно дете и човек по принцип е необходимо да се освободим от всякакви еталони и модели, които държим съзнателно или несъзнателно в себе си. Да сложим етиикет "холерик" или "умен" означава обратното на изучаване. Изучаваме какво може да блокира или стимулира паметта на едно дете, каква информация е настроена да запазва и каква да смята за несъществена, от какво зависи обемът и и колко трае периодът на непреднамерено внимание. При всяко дете в различните възрасти и състояния резултатите могат да бъдат много различни. Получените резултати стават основа за подбора на дейностите, които организираме, тяхната продължителност и смяна, както и ролите, които играе детето в тях.... Това е пример само за една малка област на наблюдение и работа с децата. 2. Необходимо е да наблюдаваме поведението и мисленето на детето в естествената му среда - т.е. педагогът може да изучи природата на детето само ако успее да се "подстрои" към него. Присъствието и активността на педагога би трябвало да освобождават детето от естествените му ограничения и да стимулират отварянето на душата му, проявяването на диаманта, за който говори Боян Боев: Боян Боев - Учителят за образованието - Сила и Живот - Бургас 1994 Страхът на детето или старанието му да заслужи одобрението на педагога обвиват диаманта с черната кора. Но не бива да забравяме,че тази черна кора са и наследени и придобити в семейната среда навици. Следователно педагогът има задача да създаде такава среда, в която да се прояви Божествената природа - силните страни на детето, добротата му, естествените му наклонности.... Оставям колеги и родители да продължат с техни разсъждения и ценен опит.

Качеството само по себе си е неутрално - когато е в чист вид и е хармонично съчетано с другите, казваме,че е добро. Любовта може да се изроди в слепота и зависимост, ако не е в хармония с Истината. Волята лесно може да се изроди във властност, ако не е в хармония със Справедливостта. Мъдростта без Лоялността би се превърнала в безразличие. Знанието би унищожило Живота, ако не се контролира и уравновесява от Почтеността. Вярата се обезмисля и става агресивна, ако не се приложи в Служенето. Надеждата лесно прераства в желания и очаквания, а те в разочарования и критика, ако Подчинението не ни напомня непрекъснато, че ние сме много малка част от Цялото и дължим съществуването си на Неговия План (а не обратното). Сега се опитах да обърна обратно връзките - Истината без Любовта..... получава се още по-интересна картина.

Ето Човека Потомка на родове на свещеник и лечителка, аз израснах между вярата на бабите ми и атеизма на времето ми. Почитах, но не разбирах какво означава Бог до 45-тата си година.... Не знаех какво означава да казвам "Господи, Ти разполагаш с всичко, което имам!". Сега разбирам, че съм длъжна да събирам като пчеличка всичко което мога - знанията, които са ми нужни да служа на хората, уменията, опита, добродетели... НО да не ставам зависима от тях. Да не подчинявам ситуациите, в които ме поставя животът, на събраните от мен богатства, да не искам от света да бъде добър по някакви мои мерки...(Например, да не поставям еталон за добър ученик или съпруг или дете....). Моите богатства са ми нужни не за да променям света и живота към добро, а да осъзнавам кое е доброто в света и живота и да наливам богатствата си в него. Как го прилагам? Както ни съветва Учителя - докато работя с децата изчиствам редовно ума си от мисълта и усещането, че АЗ управлявам ситуациите и поведението на учениците, че "водя". Вместо това внимателно наблюдавам какво се случва и кой какво носи в себе си и му ставам слуга - помагам му - на всеки по начина, който той си иска. Нямам мои начини - слушам техните. На един му е нужно да се научи на внимание, на друг му трябва вяра в силите си, на друг - малко помощ за паметта.... Не ги вкарвам в едно русло с "единни изисквания" - оставям ги свободно да са различни и да се разливат на малки рекички - аз само да използвам ситуациите, които идват за да им помагам както мога...Точно тогава при мен идват моите уроци и моята радост.... Вчера 40 год. бизнесмен в края на часа ме погледна съсредоточено и каза - и днес се научих на нещо много ценно за мен.... Да, отстрани изглежда хаос и никаква система и ред.... но не съм аз която да създавам реда - има Кой да е мислил за това.... От мен само вниманието и службата, която ми носи усещането, че съм част от Цялото.

Шехина! За целия пост и най-вече за горното изречение! Като педагог много често през последните години ми се налага да бъда и психолог (в смисъла на думите на Дако, които си цитирала) и дори психотерапевт. Децата много често стават жертви на манипулации, стрес, психическо насилие - за съжаление точно от тези, които би трябвало да полагат грижи за израстването им. Най-страшното е, че близките и учтелите им живеят със съзнанието, че така ги възпитават и им правят добро. Всъщност резултатът се изразява или в депресивни състояния, или във външна агресивност. Всеки път от сърцето ми се отронва сълза при думите: "Ти защо не ми се караш и не ме наказваш като правя грешки и като съм лоша?" - изплъзнали се от устата на 7-8 годишно дете. Много ще съм ти благодарна, и не само аз, предполагам, ако споделиш свой професионален опит и идеи за психотерапията на деца - какво причинява разстройствата, как могат да се предотвратят и как се лекуват. Бихме могли да отворим специална тема за това, но на теб оставям да прецениш как и кога. За да продължа по тази тема - психотерапевтът на деца задължително трябва да носи в себе си живо Детето - т.е. да е запазил детския начин на виждане, мислене, емоционалност и да умее бързо да сменя ролите на възрастен и дете, когато общува с пациентите си. На детето може да се помага най-ефективно само в неговата естествена дейност - играта, т.е. психотерапевтът трябва да умее да измисля и води интересни за децата игрови дейности и самият той да играе с тях така, че да забравят кой е всъщност. Децата много често създават или попадат в конфликтни ситуации - това е част от естествения механизъм на израстване. Психотерапевтът трябва да умее да разрешава тези ситуации спокойно, като помага на децата (и възрастните) да извличат необходимите им уроци. Най-добрият обучаващ конфликт е въображаемият - терапевтът трябва да умее да напише най-точния сценарий и да го разиграе с децата така, че опитът да им бъде полезен впоследствие в реални ситуации.... Опитът ми показва, че всички педагози и родители задължително трябва да получават достатъчно знания и треининг за нещо като "бърза и неотложна помощ" и профилактика. Следователно всеки детски психотерапевт трябва да умее да ги подготвя за ролята им като се съобразява с нивото на психологическата им култура. ....

Много точни попадения - казвам го от гледната си точка на професионалист - педагог. И пак от този си опит и гл.т. - именно защото и когато педагозите подхождат към детето само като към обект на социализация и обучение, когато приемат, че не душевната пълноценност, а вкарването в рамките на социума и натъпкването със знания и умения е тяхната професия, те вече престават да бъдат педагози. Тогава се появяват дидактогениите и възпитаниците на такива педагози стават пациенти на психотерапевтите и психоаналитиците. Дори и да няма човек психологическо или педагогическо образование и познания, лесно би могъл по пътя на логиката да стигне до извода: не би могло да има реално "водене" (гогос) без опознаване и осмисляне на детската душевност, както и без целта "душевна пълноценност на детето". (Много точно определение!) За мен като професионалист въпросът вече не стои "Дали...?", а Как педагозите да изучават детската природа, душевност и да водят детето по неговия собствен Път към душевна пълноценност?

Хубави въпроси! Ако харесването и одобряването ни е зависимо от външния ни вид и поведение, това говори за завишени претенции към външния вид и поведение на другите и към своите собствени. Покачването на рейтинга на външните белези в ценностната система обикновено е симптом за несигурност и негативно отношение към своите личностни качества и състоянието на вътрешния свят на човека. Сякаш човекът се опитва да се "облече', да скрие "тялото си"- своите мисли и емоции. Друг е въпросът, ако външният вид и поведение участват равноправно в системата от ценности, но само при харесването. Ако сме сигурни, че ще запазим харесването на човека независимо от дрехите, с които е облечен и поведението, то можем да ги оставим в "списъка". Няма нещо, за което човек си струва да се бори, според мен. Най-малко за да бъде харесван - обикновено от точно определени хора. Подобно желание си е агресивно манипулиране на отношението, мисленето и емоциите на тези хора в полза на този, който иска да бъде харесан от тях.... Харесването беше един от най-тежките ми лични проблеми до момента, в който спрях да наблюдавам кой и дали ме харесва, да се старая да получа одобрение (или да избегна неодобрение) и обърнах поглед към себе си - за да намеря всичко, което харесвам и обичам в себе си.