Донка

:thumbsup2: ОТ МАТЕЯ СВЕТО ЕВАНГЕЛИЕ ГЛАВА 26 Молитвата е начинът, по който търсим и намираме смисъла на Божията воля, когато вместо радост в сърцето и ума ни има скръб и тъга... Скръбта и тъгата не са наши недостатъци - те са просто нашата човешка нишка... "ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както аз искам, а както Ти" - двойната спирала на човешкото и Божественото в Христос - неразривно свързани в един Път. Скръбта и тъгата от човешката нишка в хармония с "нека бъде Твоята воля" от Божествената нишка. "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение" - МОК, том: Новите схващания на ученика, Закон за внушение и закон за равновесие, 28.12.1924г.

От Мисъл за деня от Учителя :thumbsup2:

Била съм и моментно щастлива - сега се връщам назад и си мисля, че това моментно щастие е било (при мен) по-скоро плод на някаква зависимост - като си "взема дозата" съм в облаците от щастие и блаженство - като мине - ми е тъпо или страдам, ако не ми я дадат. Но може да има и други случаи. Сега мога да кажа, че съм щастлива постоянно и това щастие зависи от начина, по който обработвам с ума и сърцето си всичко, което се случва с мен и около мен. Ако усетя дискомфорт, значи нещо във "водопровода", по който пропускам през себе си безусловната любов и/или нещо в "канализацията", където обработвам негативните си реакции, се е "подпушило" както казва Учителя. Ами търся го и правя всичко възможно да го "отпуша". Само че това, което написах по-горе не важи за онези, които намират щастието си в бурите... (била съм между тях и ги разбирам...) Така че нямам понятие за "истински" щастлив - нека всеки си го разбира и е щастлив по своя истински начин.

Добре дошъл Благовест! Благодаря за идеята! :thumbsup: Ние вече имаме тема Да се опознаем, в която също можеш да потърсиш приятели. И аз отдавна си мисля, че бихме могли да предоставим една тема за запознанства, в която всеки желаещ да остави само свой профил и адрес за връзка. Ако повече хора проявят интерес към нея, линкът и може да бъде оставен на първата страница за пряк достъп. Какво е вашето мнение?

Латинче! :thumbsup2: "Ако не станете като децата, няма да влезете в Царството Небесно"

Из: "Хигиена на човешката душа" - Великата майка Издателство Бяло Братство, 2006 ISBN-10.. 954-744-068-3

:thumbsup: Съгласна с всичко написано - само с един въпрос - защо тогава не си наричаме вярата в себе си и достойнството с техните си прекрасни думи, а дублираме с ново значение думата гордост - та да се уточняваме всеки път кое е добрата и кое лошата гордост? Започвам да се питам дали случайно много от понятията за зависимости са украсени с допълнителни омонимни значения на добродетелите? Може би границата и дозите наистина са размити... или така ни се иска?

Щом се гордеем значи в някои случай човек е горд. Поне личният ми опит и наблюдения показват, че гордостта в отношението на един човек към Бог се проявява в гордостта му във взаимоотношенията с хората - нещо като двете страници на един лист. Ако аз поставя условие да харесвам и одобрявам един човек, то това означава,че поставям условие да харесвам и одобрявам една от проявите на Бог - т.е. и на самия Бог. Интересен е въпросът дали човек може да се гордее с вярата си в Бог - мисля че да. Поне съм го виждала и го виждам. Но когато гордостта се промъкне във вярата, това вече не е вяра в Бог за мен, а зависимост от вярата в принципи и правила, които определена социална група е склонна да нарича с името Бог - много жестока зависимост, която е довела до най-страшните престъпления срещу човека в нашата цивилизация. О, ами да, няма човек, който да не носи в себе си семето на гордостта. Като с всичко в този свят дали нещо е лекарство или отрова зависи от дозата и употребата. Единственият "антигордостен софтуер", който познавам е безусловната Любов. Спомням си един мой любим линк: Любовта прави човека Любовта прави човека Сега забелязвам,че във всеки първи стих на куплетите спокойно можем да заменим "без любов" със "с гордост"! Много точно описание на проявите на гордостта и начините на лечението и, наистина...

Мога само да кажа накратко как си го разбирам аз без никакви претенции за изчерпателност или точност или дори правилност. Човешките взаимоотношения са проекция на отношението на всеки човек, участващ в тях, с Бог. Ако аз очаквам от Бог да бъда възнаградена за моето старание или доброта - точно същото очкавам и от хората. Ако аз не харесвам нещо в света, създаден без моето участие, то аз определено не харесвам определени черти и постъпки на хората, с които общувам. Обратно - ако моето отношение към Бог се изразява в благодарност за всичко, което ме заобикаля в момента и каквото се е случило и ще се случи - точно такова е и отношението ми към личностите, постъпките, отношението на хората, с които общувам. Какво е мястото на гордостта? Според мен, заставяйки между човек и Бог, гордостта автоматично издига стена в човешките взаимоотношения. Гордостта поставя някакви критерии за правилност и добро - с едни неща ние се гордеем, от други се срамуваме. Това, с което можем да се гордеем (например интелект или знание или обществено положение...) е летвата, която ние самите и останалите хора около нас трябва да прескочим, за да сме добри и да заслужим любов и приемане. Ще опитам с примери от личния си живот: - Имала съм комплекс за малоценност - самооценката ми не отговаряше на летвата ми - очаквах да получа същата оценка от другите и в същото време очаквах те да ми вдигнат самочувствието като ме убедят,че заслужавам любовта и приемането каквито ги исках аз. Забелязвах само пренебрежението към мен, тълкувах липсата на специално внимание и любов като пренебрежение, не обръщах внимание на хората, които искрено ме приемаха и искаха да бъдат до мен по техния начин - бяха ми досадни (сега знам защо - не се вписваха в схемата на очакванията ми), а ако все пак някой се отнасяше към мен с любов, която да ме ощастливи, се вкопчвах в него и с всички сили се опитвах да го запазя, страхувайки се,че ще го загубя... а, и все питах - обичаш ли ме още...? Ще кажете - че това е обратното на гордостта - напротив! Нима има по-голяма гордост от това да не харесвам себе си - това значи, че не харесвам подареното ми от Бог и поставям под въпрос доколко е добро създаденото от него, защото не отговая на Моите критерии и желания за себе си! Нима е малка гордост да очаквам от другите да се отнасят към мен по определен от мен начин - ако не - да страдам? И това е само един от много, много аспекти и примери за това как влияе гордостта като елемент на отношениято към Бог върху отношенията между хората... Това е моето скромно разбиране ... Когато всичко това ми "светна" в ума, животът ми се промени изцяло...

В такива моменти си мисля - как наопаки тълкуваме (или са ни внушили да тълкуваме) всичко. Смятаме пристрастността към някого за любов и близост, а липсата и - за безразличие. И оттам ни е трудно да определим дали сме пристрастни, когато усещаме близост... Може би за да запазим безпристрастността си ни е нужно най-вече да проверяваме дали близостта ни не е допуснала вируса на пристрастието? Какво ли представлява антивирусната програма за пристрастия?

:thumbsup: азбуки! И на мен ми беше интересно с какво толкова е опасна за човека гордостта, та е изведена в смъртен грях. Вече никой не се съмнява,че мислите и емоциите ни оказват пряко влияние върху функционирането и репликацията на собственото ни ДНК. Как му влияе гордостта - това още ми е един от костеливите и интересни орехи... Засега си мисля,че гордостта дава сигнал на подъзнанието да запази някакво състояние непроменено - това, с което се гордея - а самата идея за спиране на промените противоречи на принципа на адаптация и еволюция... И още - гордостта затваря канала за приемане и обработване на информацията от средата, започва да вари съзнанието в соса на собствените му карти за света и обръща посоката на промяна - вместо да променя себе си, започва да прави опити да управлява околната среда и ситуациите. Как се отразява това на ДНК? Може би добър пример са динозаврите - тези, които са увеличили размерите и защитните си средства и "оръжията" си срещу средата, накрая са измрели. Тези, които са се развивали и приспособявали непрекъснато към променящата се среда, сега са птиче царство...

бориславил! Невероятно точно казано! Светлите ангели може би са светлите ни мисли и чувства или сме ги привлекли с тях?- те ни осветяват и наистина ни правят красиви в очите на хората и в нашите собствени - без тях всичко друго са само студени пропорции... Но в разказа на бориславил има и нещо много важно - какво започва да изпитва един човек, когато усети възхитените погледи на хората - "Чак започвам да се гордея със себе си - колко съм красив!" Ако не е онзи глас, който да ни напомни за ангелите, със сигурност "магията" ще бъде удавена в блатото на гордостта... Какво усещате, когато очите ви се спрат на "горда красота"?

Стигнах до извода, че ми е нужно да съм постоянна във вниманието си какво се случва в мен и около мен. Това само по себе си означава и постоянство в промяната ми... И може би най-важното постоянство - на благостта в сърцето и ума ми. Само дето ми е трудно да определя реда им.

Много полезна тема, Диана! Благодаря! От толкова различни ъгли може да бъде разглеждано страданието - толкова много за и против... Толкова много хора имат толкова много да разкажат, споделят... Имаше период от живота ми, в който смятах, че ако човек не страда, той е лекомислен и повърхностен или се самозаблуждава... или е егоист... въобще - страданието ми се струваше признак на благородство и интелигентност... Е, и съзнаятелно и не съвсем си осигурявах сериозни и продължителни страдания. Сега мисля, че страданията са необходима част от процеса на хармонизиране на човешкото ни съзнание с Божественото ни. Ако не ни заболи поне малко, няма да можем да разберем къде е Пътеката ни и къде са тръните покрай нея... Изглежда така сме програмирани да се учим - опити - грешки - анализ - опити - успехи - анализ.... Затова сега ги приемам като "втория звънец" за поредния урок и промяна. Говорейки за страданието, обаче, може би е нужно да уточним,че то се проявява под различни лица с една обща черта - усещаме болка. Понякога от съжаление, друг път от гняв... понякога от няколко едновременно. Мисля,че е много важно да разберем в какво се изразява страданието ни в конкретния случай, за да разберем коя е неговата причина. Като говоря за причината, мисля,че ние по принцип сме склонни да приемем,че тя е вън от нас - в друг човек, ситуация... Всъщност си е винаги вътре в самите нас. Докато страдах, защото момчето, в което бях несподелено влюбена, не споделяше чувствата ми, ключът към щастието беше в неговите ръце и сърце. Каква агресия - аз страдах, защото той не искаше да играе ролята си в моя сценарий така, както аз я бях написала... Когато осъзнах - мноооого години по-късно, че страдам защото съм написала този сценарий и упорито очаквам от него и от всички останали да си играят ролите добре, стана много просто и лесно - просто изгорих сценария, който беше отровил живота ми. Когато прахът му се разпиля, усетих,че всички ние сме част от друг Сценарий и аз просто съм актьор, който си е въобразил,че може да бъде сценаристът... Ами сега внимавам в Сценария и си играя ролята в него (но не и в сценариите на другите актьори - колко много кандидати за сценаристи виждам сега!) - и съм щастлива. Усетя ли боцкане-страдание, вече знам,че нещо в мен пак напира да управлява света за негово добро... Само ми става смешно... и после светло и топло...

Лао Дзъ - Дао Дъ Дзин Благодаря, Станимир! Имате ли конкретен житейски опит как се постига това "водене като ги следвате отзад"? Дали учим нашите деца да работят заедно без да се състезават, без да търсят признание и без да показват знанията си? Или по-скоро на точно обратното?

Много показателно заглавие на темата, обаче! Начин на живот... Възможно ли е, според вас, човек да избере сам депресията като начин на живот, защото това за него е по-малкото зло? Ами ако дори мисълта за излизане в света и общуване с другите хора в различни ситуации, както и за необходимостта да поемат отговорността и последствията от своя избор, решения, отношение, плаши и обърква депресирания повече от самата депресия и самотата? А дали самият депресиран осъзнава това?

Сега си мисля, че може би няма толкова голямо значение откъде ще мине Любовта - за един любовта към всички минава през влюбването в един човек или предмет. Чудесно, ако и докато е наистина така. Може би за някои хора това е начинът да усетят любовта към всички и всичко без да поставят условия и делят. За друг любовта към конкретен човек минава през любовта към цялото. Чудесно, ако и когато любовта към идеята за Цялото не принизява и не презира конкретните измерения на любовта в ежедневието. Според мен целомъдрие може да се получи, когато двете любови са в хармония само.

С огромен интерес следих тази дискусия - може би защото темата е твърде актуална за мен професионално, представляваше доста сериозна карма за изчистване в личния ми живот и в момента продължава да бъде упражнение по прилагане на осмисленото през последните години. Може би това, до което съм достигнала в момента се доближава най-много до споделеното от Диана. Професията ми (учител) обикновено се свързва с откриване на грешките на другите хора, а и на своите собствени. Никак не се чувствах комфортно с това още в началото на кариерата си и вътре в себе си взех решение да изчистя това от работата си. Почти напълно съм успяла вече - след 26 години. Научих се да посочвам само верните отговори и добре свършената работа - останалото не са грешки, а недовършени неща, които искат повече внимание и помощ. Учениците също спряха да се тревожат и да ги броят и да си оценят работата. Когато нещо куца в часа или в отношенията ми с някое дете или възрастен, не се тревожа и смятам,че съм сгрешила, напротив - това е ценна опитност, ориентири за по-нататъшната ми работа и за посоката на промяна. Само който не работи - той не греши - следователно един резултат, който не отговаря на целите ни, ни дава информация за причинно-следствени връзки, за които не сме подозирали преди. В личен план сега ми е "спусната" задачата да се науча да не се тревожа, когато някой ми сочи моите грешки - преди това ми беше сериозен проблем и ме вкарваше веднага в манипулативна верига. Сега ми е интересно, когато друг ми сочи грешките ми, защото така по-добре опознавам самия него и виждам себе си и света през нова гледна точка - различна от моята. И аз мисля,че няма човек, който да може да каже на друг - ти грешиш тук. Само Бог може, но Той не го прави, нали? Да "изправям погрешките си" Иво! разбирам като да търся нови начини, по които да вървя по пътя си, да се вслушвам в уроците на живота и да внимавам в това, което се случва "тук и сега".

:thumbsup: Мога само да благодаря на Селсал за красноречивата демонстрация на състоянието и отношенията, до които води влюбеността. И мен рано или късно е довеждала до отхвърляне на различността на другите и издигане на обектите, в които съм влюбена, на пиедестал НАД останалата "заблудена и лицемерна" маса. Ако се върна към темата - целомъдрието - то не случайно е цело- т.е. възприемам света като цяло, а (съгласна с латина и азбуки!) не го напъхвам в една от неговите прояви, в която съм влюбен. азбуки! Апропо - сега започвам да разбирам защо понятието целомъдрие постепенно е изместило центъра си от чистота на помислите и емоциите, приемане на света такъв какъвто е - не какъвто искаме да бъде - към въздържането от секс. Наистина трябва да призная, че периодите, в които не съм имала желание (не съм се въздържала специално - но и не го търсех) - ми помогнаха да изчистя привързаностите си към конкретна личност и да укротя силното си желание да "давам любовта си" на определен от мен човек, защото това даване осмисля живота ми. Никак не се смятам за целомъдрена и съм далеч от мисълта да раздавам съвети за това - мога само да кажа, че сексът наистина може да попречи на духовното израстване, ако е довел до зависимост. На мен сега по-скоро ми помага - но вече бих го нарекла с хубавата българска дума "любене" вече.

:thumbsup: Точно! И точно в това, според мен е идеята на целомъдрието и безусловната любов - влюбеният обича в една посока, обича един конкретен човек - това го обвързва и изкривява енергийното му поле. Любящият има стабилно и хармонично във всички посоки поле - за него няма конкретен обект на любовта му - любовта при него е състояние, а не отношение към конкретен обект. Да. влюбеният прехвърля енергията си изцяло в една посока - в която той желае, в която на него му е хубаво. Той наистина отдава на другия, но дали другият може да поеме и обработи тази енергия и дали отдаването на себе си, на своя живот в ръцете и сърцето на друг човек не означава той да му отговори със същото? "както аз ти давам себе си - ти сега ми дай себе си"? Да, на пръв поглед влюбеният се отдава, но защо тогава толкова ни се иска тази любов да е "споделена" и страдаме ако не е? Това можем ли да наричаме цялост и мъдрост? Да, любящият е дистанциран, защото дава свобода на всичко и всички, които обича еднакво, дава еднаква енергия, но по различен начин - във всички посоки. Той не насочва енергия към никого специално - оставя всеки сам да прецени колко и какво да поеме от излъчваната от него енергия. Да, наистина той е фокусиран върху своето отношение, поведение, мислене, емоции, защото носи отговорност за тях - не я прехвърля върху външния свят и другите хора. Много ще е интересно да ни разкажете в какво точно се изразява това.

Бих заменила думата в-любен (в любов) с думата любящ. Но всеки си има правото и свободата да има свое разбиране на тези думи. За мен разликата между тях е съществена - когато съм била влюбена, аз съм живяла в изграден от моето лично съзнание свят, откъснат от реалността и съм била влюбена по-скоро в мечтата си за човека и неговото обкръжение - не в реалните такива. Усещала съм непреодолима сила, която ме е тласкала да върша и мисля неща, които след този период са ми изглеждали смешни, глупави и дори агресивни... те са били насочени към запазване на този измислен свят и човек от разрушаването на мита и към избягване на загуби и неприятности. При това на всяка цена! За мен състоянието влюбен е по-скоро синоним на обвързан . Любящ е състояние, в което от човека се излъчва непрекъснато благо и радостно отношение към всичко от реалния свят, което го заобикаля и към всички хора - не само към определен човек. Това отношение не зависи от света или хората и събитията, а от самия любящ човек - само промяна в неговото лично състояние на мисли и емоции може да промени излъчването на любов. В състояние "любящ" човек внимава в ситуациите и своето място и роля в тях, чува и вижда много подробности. Той върши всяко нещо само ако може да го направи с любов. В това състояние се усеща много силна връзка с интуицията...Според моето разбиране любящият човек е свободен човек, който е постигнал хармония със света около себе си. В този смисъл целомъдрен за мен означава по-скоро любящ. (Може би не е случаен фактът,че думата влюбен има признаци на страдателно причастие, а думата любящ сегашно деятелно!) Много се радвам,че отново си между нас Латинче! :feel happy:

Ина! Много точни наблюдения! Може би съм щастлив човек, защото около себе си имам преди всичко деца - те без никакви спирачки си казват и на мен и един на друг -" толкова те обичам"! Много ми се иска в тази връзка да цитирам тук извадка от последния пост на chuchupei в темата Имаме медицина,но нямаме здраве?! :thumbsup2: Благодаря за тези думи!

А защо противопоставяме любовта между човек и човек на любовта към Бог? Втората винаги се проявява в първата. Но първата не винаги проявява втората... за съжаление. Любовта на човек към човек може да бъде проява например и на чувство за собственост, както и на много зависимости... И за мен преди няколко години да разбера какво означава любовта на човек към човек да минава през любовта към Бог беше доста сериозна логическа задача - моите схващания за двете "любови" бяха точно като на bee и Мона.... Може би затова и любовта в живота ми все страдаше.... Сега за мен въпросът не е дали се различават и коя да избера, а по какъв начин проявявам любовта към Бог в ежедневните си взаимоотношения с хората - в любовта си към тях. Когато любовта към Бог отсъстваше в любовта ми към другите хора, аз ги обичах като личности - външност, характер, поведение, връзката, която имаха с мен... Сега обичам всички като негови проявления - без значение кои са, какви са, какво правят, какво е тяхното отношение към мен. Обичта ми е еднаква към всички - същата, каквато изпитвам към онова, което накратко в себе си наричам Бог. Например - преди обичах децата си като мои деца - това ме караше да се чувствам отговорна и да изисквам от себе си и тях "доброто", да контролирам и манипулирам мисленето и поведението им за тяхно добро. Това водеше до неразбиране между нас, до жертви от моя и тяхна страна, разочарования и т.п. Сега ги обичам като Негови деца, които са ми подарени да ме учат и чрез тях да намирам своя Път и щастие. Грижите ми за тях вече не са отговорност, а възможност да изпитам щастието на приятел и майка. Вместо да ги "напътствам", сега ги слушам и разговарям с тях - нашите деца са много по-мъдри от нас - благодаря на Бог, че ни ги праща! Вместо да ги "пазя, т.е. ограничавам свободата им", сега всяка вечер и сутрин в молитвата си благодаря на Богородица за закрилата, която им дава - те са Нейни деца. Същото е и с любовта към учениците ми, към родителите ми, към мъжа до мен - всъщност аз не ги обичам като такива. За мен те са същите "деца на Бог", каквито усещам и децата си. Когато усетя у себе си някакво неразбиране и раздразнение - винаги си го напомням. Мине ли отношението ми към един човек "през Небето", изведнъж изчезват негативните емоции и мисли и ми "просветва'...

:thumbsup: Бих добавила - целомъдрие за мен означава и да приемам всичко в мен и около мен като едно Добро Хармонично Цяло и да разбирам смисъла на връзките и събитията. Мисля,че в определен момент от развитието на нашата култура определена прослойка от обществото се е нуждаела от средства, с които да контролира "масата". Смисълът на понятието целомъдрие, както и много други като него са били съзнателно изопачени от религиозните лидери, за да получат повод и право да преследват и наказват, да продават индулгенции и да горят на клади неудобните и онези, на чийто имот са хвърлили лакомото си око...

Зло и или добро е грешката? Или може би е злото, което става слуга на доброто? Как определяме кое е било грешка в миналото? А в настоящето? Можем ли да бъдем сигурни кое би било грешка в бъдещето? Как се откриват собствените грешки? Можем ли да бъдем сигурни, че другият греши (имам предвид отношението, решенията и постъпките на хората около нас)? Възможно ли е това, което аз смятам за грешно решение, за другия да е вярно? Има ли човек-абсолютен авторитет, който да може да каже на друг човек - ти допускаш грешка? Длъжен ли е другият да се подчини на чуждата преценка за правилно - грешно? Как поправяте грешките си? Как ги избягвате?