Донка

Благодаря ви за разбирането! Едва ли осъзнавате (Никола Дамянов!) колко сте близо до истината. Казвам го с пълното съзнание на човек губил дете в четвъртия месец - спонтанен аборт след отлепване на плацентата... По този повод бих искала малко да отклоня разговора от аборта по желание към спонтанния аборт. Какви са, според вас, духовните измерения на това тежко изпитание за родителите на едно желано дете? Защо понякога децата идват и си отиват преди да са се родили? А какво е мнението ви за абортите по медицински показания?

1.Аз не мога да разбера това, което искаш да ми кажеш. 2.Ти говориш много неясно. И двете ли твърдения можем да наричаме с думата откровеност?

Чета и си мисля, че смирението може би предполага и опит да бъде разбран другият, когато мисли и се изразява по съвсем различне начин от нас самите. Тази сутрин ми мина през ум и още едно измерение на смирението - да се научим да приемаме казаното или написаното от друг човек като казано и написано за нас от Бог, а не от самия човек. Никак не е лесно да преборим инерцията да съдим за човека по думите му, вместо да се вслушваме в казаното и търсим смисъла му за нас лично в конкретния момент, без значение кой и как ни го е казал.... Случвало ми се е изведнъж да "чуя" послание към себе си, което излиза от моята собствена уста и е насочено към друг първоначално, но после се оказва, че на мен ми е било нужно да го чуя - за него не знам.... Колкото до съкрушеното сърце, за което говори Бориславил, аз го усещам по-скоро като съкрушен ум и като освободено сърце. Когато съзнателно се смиря пред нещо, усещам как известно време умът ми негодува и се чувства пренебренат, но сърцето някак се радва... може би е индивидуално...?

Мисъл на деня - 8 януари 2008 г. Из Елате да разсъждаваме, 25а НБ, 30.V.1937 г.

В увереността се съдържа и готовност да понеса всички предвидими и непредвидими от мен последствия от поведението си. Ами ако съм била уверена в нещо и изведнъж осъзная,че съм грешила? Може би увереността включва и приемането на грешката като урок? У-вер- ен - т.е. вярва, че кавото и да се случи, то ще е за мое и на другите добро. Моя приятелка е уверена,че за тяхно добро децата и първо трябва да "си вземат дипломата" и после да градят семейство и да търсят работа - страда много, че децата и не вървят по нейния "верен" път. Тя е уверена, че трябва да ги накара да го следват с всички средства. Как да наричаме тази увереност?

Да се държи връзка между физическия и Божествения свят може би означава да разбираме физическия свят като проява на Божествения - т.е. да виждаме в него проявленията на свободата, безусловната любов и единството,непрекъснатата промяна и развитие, обмен и трансформация на информация и енергия... Какво означава да се преведат нещата от Божествения свят добре? Може би именно в неточния превод е причината за страданията ни. Пример: Ние наричаме затруднението при осъществяването на някое наше начинание или желание - пречка, зло и се борим с него. Може би този превод е неточен. Ако наречем това затруднение - изпитание, то веднага ще го приемем като проверка и укрепване на силите ни, значи ще видим в него добро и ще се възползваме. Ами ако наречем затруднението - стимул да опознаваме по-добре ситуацията, причинно-следствените връзки, да търсим нови пътища, възможности и да създаваме нещо по-различно от старото, в различни варианти, да прилагаме и наблюдаваме...? Тогава вместо да се борим срещу него ще му благодарим. Отраженията са понятията в ума ни и породените в нас емоции при контактите ни с физическия свят-нашето лично огледало. Казваме - това е слабост, дразни ме... Излизаме от замъка с огледалата и когато човекът (или аз самият) се поколебае или отстъпи вече не го отразяваме като слабост - разбираме ситуацията, причините за това, смисъла на срещата си с него или на преживяното, променяме мислите и поведението си. Дразненето изчезва и на негово място се появява спокойствието и любовта. ...

Най-голям в царството небесно Направи ми впечатление първото изречение. Смятате ли, че в него се казва не само "малкото е възможност на голямото да се смири" (брилянтно обяснено след това), а и "голямото е възможност на малкото да се смири"... (това е вече спорно при този словоред) - дали малкото се смирява в голямото или обратно голямото е възможност за малкото (да се прояви)? А може би и двете?

Дълг към себе си е същото като дълг към Бог... но в малко по-различно измерение... Бог е подарил на нас хората само Любов и щастие - смирено осъзнавам,че страданията са резултат единствено на нежеланието или неумението на човека да прозре смисъла на Волята Божия и да сложи своята свободна воля в хармония с Неговата - всеки както разбира това.... Страданията са Неговите уроци - смирението се състои в научаването им... за мен поне... Не помня вече автора на това: Ако човек не разбере урока си, той е обречен да го повтори с повече болка, ако го разбере погрешно, той е просто обречен.... Мисля, че думите на Дон Мигел Руис с пълна сила важат и за смирението.

Мона! Калина! Ето това е женитбата, свободата и Любовта - когато в една женитба диалогът е невъзможен, тя е направена по зависимост, а не по Любов и тогава хубаво е всеки да е свободен да поеме по своя Път. Ако в една любов между двама диалогът е невъзможен и няма свобода, по-добре е да не пристъпват към женитба, но ако точно тя е тяхното Училище и шанс за промяна на себе си - нека бъде волята Божия! За мен първата ми женитба беше лекарството - горчиво като отрова... но постигна промяната! Сега съм в Учлището на щастливата женитба - там човек се учи да е свързан без да е обвързан....

Може би късметче има право - прекалено много се увлякохме да коментираме конкретни хора и конкретен случай - една прекрасна млада жена, която имаше смелостта да бъде откровена с нас. Тя беше най-точна от всички нас: Мъдри думи, намели! Благодаря ти - добри уроци ни даде Бог през теб и болката ти (губила съм дете желано и знам какво ти е сега). Предлагам наистина да прехвърлим разговора върху аспектите на аборта по принцип. Ако е необходимо, можем да разделим темата на няколко подтеми свързани с медицинските и духовните измерения. Според мен темата е изключително актуална - и освен това е проверка на нашата зрялост - дали ще разберем и приемем или ще се нахвърлим да осъждаме и поучаваме... Затова ще сменя леко заглавието и ще добавя подходящо работно подзаглавие. Приемам на лични съобщения предложения за развитието на темата.

Ла Горда! Аз бях бунтар - поне се смятах за такава доскоро. И аз се борех за своето и смятах наивно и гордо, че с бунтарството си ще дам лептата си в "оправянето" на света, или ако не мога, то поне моето нещо ще бъде добро... Сега все повече се убеждавам (всеки божи ден), че истинската сила на човека не е в бунта и в борбата, а в приемането на нашите различия и запазването на свободата ни - всичко това с безусловна любов. Приятелка ми разказваше вчера как погрешно допрените ръце в някои движения на паневритмията създават негативна енергия и как една жена не се справя.- помислих си - а нима допускайки критика в ума и сърцето си ние не създаваме 10 пъти по-силна негативна емисия??? Може би тази жена все още не е готова? Може би за нея това е движението, което и е необходимо в момента? Само Бог може да знае - кои сме ние да налагаме кое е добро и кое не? А ако усетим все пак нещо негативно от това движение - най-хармоничната реакция не е ли да приемем с Любов тази сестра в сърцето и ума си точно защото греши? За непримиримостта срещу несправедливостта - доскоро бях "хардлайнер" в това. Но добър урок ми беше даден няколко пъти тук. Смирих съвсем съзнателно напора да се "боря" за справедливостта и научих много много ценни уроци, прозрях истини, за които съм си затваряла очите преди. Разбрах и нещо генерално - за да изпълни дълга си пред Бог и Учителя понякога човек има нужда да смири желанието си да бъде одобрен от повече хора и да избегне неприятностите, има нужда да смири перфекционизма си, има нужда да смири устрема си да спасява, защитава другите и авторитета си, да смири съпротивата срещу нещо, което му се струва погрешно.... и все такива... И за мен лично това вече не е лицемерие, нито самозаблуда, нито липса на откровеност или идеали - сега това е осъзнато ученичество по предмета безусловна Любов. Да запазя приемането и любовта си към човека дори когато по някаква причина се налага да му очертая някакви граници - за мое, негово и на другите добро, каквото и да ми струва това. Който има и е работил с деца, ще ме разбере добре. Току що чух в един филм следната мисъл на Ганди: "По-добре да изразим гнева си отколкото да крием безсилието си зад смирението. " Смирението е може би наистина смирение, когато въплъщава вътрешната сила да запазя свободата на другия и на себе си и при това да запазя любовта към себе си и него....? Когато изразяваме гняв, може би просто все още нямаме достатъчно сила да стигнем до истинското смирение, но вече вървим Пътя си към него? Ако крием безсилието си зад смирението може би това не е лицемерие, а нямаме все още вярата и вътрешната сила, за да се разгневим дори? Как Бог ни помага и дава сили и светлина в такива моменти?

:thumbsup2: Диди! Бих допълнила още малко - след като намерим първопричината и изхода, проблемът се превръща в безценен урок!

Бина! Хамелеона! А!, благодаря на бяса за този пример за откровеност! Откровеността в него се съдържа според мен в думата "съжалявам" - тя изразява откриване на личните емоции в момента на четенето на определени мнения на други хора. Бяса открива на останалите как се чувства, когато нещо прочетено от него не съответства на очакванията му. Думите "съображения и позиции" откриват на събеседниците му 2 от определенията, с които той класифицира прочетените мнения. Думата "неПораснали" открива очакванията на бяса към мненията на събеседниците си, а също изискванията към своите собствени мнения. Въпросите ми: Задължително ли е всички мнения да изразяват позиции? Всяко ли съображение ТРЯБВА и може да порасне в позиция? Ако някой класифицира ваше лично мнение, което вие смятате за позиция като съображение, как бихте реагирали вътрешно и как външно? Определя ли се отношението към определен събеседник от това дали той пише само съображения или изразява стабилни позиции? Ако друг събеседник не изрзява впечатленията си от мненията на останалите и не дава оценка за тях, склонен ли сте да смятате това за неОткровеност, а човека за неоткровен?

:thumbsup: Бина! Написа почти всичко, което и аз имах да напиша... И сега се замислих какво означава опасението,че ще нараним другия с това, което ще кажем. Първо - това е чисто предположение, защото ние нямаме представа от какво той ще бъде наранен и от какво не. Явно ние поставяме себе си на негово място и разиграваме ситуацията - ако ние усетим себе си наранени от това, което ние самите се каним да кажем, значи и той ще бъде наранен. Ами това си е чист и много точен сигнал къде е раната ни, от какво сме зависими ние самите. Ако след предположението с какво ще нараним другия, ние вместо да проверим дали наистина сме го наранили и как ще реагира, вземем че се размислим защо нас би ни заболяло от същите думи - това вече би било истинската откровеност със себе си. Такава откровеност смятам за добродететл и се опитвам да прилагам в живота си.

:thumbsup2: Това, което съм аз сега, е резултат от моя живот в миналото - следователно това е вкамененото ми минало. Да си направя хляб от него би означавало да идентифицирам живота си с него. Но с това не миналото ще превърна в хляб, а живота си в камък.... В същото време и този камък на миналото ми е нужен, за да стъпя на него по пътя си - не да се храня с него. А словото, което излиза от устата на Бога и ни храни може би е всичко заложено в нас като семе, което тепърва пуска кълнове и ще дава плодове...? Може би то е и информацията, въплътена във всяка нова ситуация, в която попадаме - затова то "излиза" от устата Му?

Какво се разбира под стара същност-стара дреха и нова същност-нова дреха? (За да не влезем в терминологични разминавания) Мисля си,че щом Учителят ни съветва "гледайте Божествената светлина да тече постоянно вътре в душите ви", значи тези наши души - нашата същност сигурно са били пригодени за това... т.е. това е изначалната им същност. Може би има един изначално заложен в нас Живот, който ние следва непрекъснато да обновяваме като пускаме в него всички нови опитности, мисли, емоции. А може би има и още един аспект на "утайката" - тя се получава, когато течността престане да тече, да се движи, т.е. когато няма приток на нова вода, на нова информация. Дрехата, чрез която душата се проявява не е непременно негативна - може да е била много добра дори, когато е била нова - в своето време. Но ситуациите се сменят, сменя се информацията, емоциите ни. Ако ние се държим за старите модели на мислене и всяка нова информация напъхваме в тяхната дреха, тя от добра постепенно ще се превърне в тясна за душата ни и овехтяла за ситуациите, в които попадаме. Оттам ще дойдат и негативните ни емоции - от несъответствието между старата до вчера удобна дреха и напора на вълната на новото. Много ми беше интересна тази мисъл - на времето съм вярвала, че трябва да преодоляваме със силата на волята си всички препятствия - много беди ми е донесла тази борба, а победите са се оказали грешки после...намерих пътя си след няколко прекатурвания на колата, защото исках да стане на моето... Изглежда силата на живота е в умението да хармонизираме осъществяването на това което ние искаме с това, което ни диктува ситуацията, в която сме попаднали....?

Великите хора са велики, защото умеят да говорят на всеки на неговия личен език - като Учителя. Уважавам свободата на всеки (и на себе си също) да го разбира на моя си език и по своя си начин. Може и с пречупване на себе си, може и със затихване - вече съм избрала второто ( с първото беше провал) НО с продължение - по време на затихването слушам внимателно и после изпълнявам Неговата воля със средствата на моята личност - инструмента, който Той ми е дал, за да я изпълнявам. Как? Аз съм вече тази, която имам да го открия и реализирам и без личността си не бих могла да го направя.. И в това е моята задача и урок - поне така си го усещам сега. И се опитвам колкото мога да "обичам другите хора тъй, както Бог ги обича. Както Бог ги държи в ума Си, в Своето сърце, и ти ще бъдеш (аз да бъда) така внимателен". Дали успявам? Само Бог и Учителят могат да ми кажат. А земята, която ме заобикаля, си Е приказка - повече от това не мога да желая нито да измислям. Мога само да и се радвам и да Му благодаря.

Ники! :thumbsup: Не е страхът, който ме учи да не проектирам сянката си върху друг човек - внимавам да не го правя, защото това ще ми отнеме възможността да я интегрирам в себе си. Правя го с любов към себе си и своя Път и уроци, а и с любов и към хората около мен. Не смятам,че да бягам от "час" е признак на смелост и откровеност - по-скоро точно обратното. Не се страхувам и от проекциите на други върху мен - това си е техен проблем, свободна воля, разбирам ги. Не е лесно и безболезнено да интегрираме сянката си. Нещо повече - ако усетя енергиен пробив при такова проектиране, значи аз самата съм го направила или го правя без да го осъзнавам - принципът на огледалото. Тогава отново идва моментът да съм откровена към себе си с любов, за да разбера къде и в какво. Така че дори в този случай приемам и обработвам проекцията с любов - и към себе си и към проектиращия. А в какво се изразява любовта, когато проектираме сянката си върху човека до себе си? С любов ли се прави това? Това може ли да се нарече безусловна любов и защо?

Именно - точно страхът да признаем, че си имаме сенки ни тласка да ги споделяме - прехвърляме върху другите. Това не е откровеност, според мен, а обратното. Когато приемем сянката като част от себе си, тя престава да бъде сянка - тогава споделяме себе си - цели. Откровеността я разбирам като добродетел само когато ми помага да приема своята сянка с любов - затова според мен тя е преди всичко към себе си. Спомням си разказа за индианеца, който заявил на съдиите,че не може да каже истината и само истината - може да сподели само какво е видял той, но това не може да бъде цялата истина. Така разбирам и откровеността към другите - можем само да споделим своята гледна точка в момента, но не можем да им кажем истината. А и гледната ни точка може и би следвало да се променя... Така че дали и как да споделя с някого гледната си точка в момента - ами зависи от момента... и от човека... може би?

А според мен това са думите на съмнение, които сама на себе си искаш, но не можеш да кажеш - "ще се справя ли сама, ако го родя?" Сега нека обърнем малко гледната точка и нека това прозвучи като задачка пред ума ти: "Какво ще ми е необходимо да направя, с какво разполагам, за да се справя сама и да родя?" Решението е твое, НО не е само на ума и не само на сърцето - много точно си усетила проблема - хармонията - но не просто между вас двамата - най-вече между твоите ум и сърце.

:thumbsup: Много точен пример, азбуки, благодаря! Много интересен за мен аспект на откровеността! Това имах предвид за личната кал и личното чистене в един друг пост - да се споделя откровено нещо преди да е изчистено от личната ми кал на някакви зависимости е най-малко безотговорно и никак не звучи като добродетел - по-скоро като изчистване на личната кал посредством прехвърлянето и върху друг човек. Сега се замислям и дали изобщо това може да е откровеност - откритост - по-скоро това е стремеж към прикритост... на Сянката си.

Личността по произход е отворена динамична система - както всичко останало, създадено от Извора на Живота. Докато ние-хората не можем да разберем и приемем отвореността и динамичността на личностите си, а се стискаме за стабилността и правилността на системите си, те ще бъдат затворени, статични и агресивни. И защо да чупя егото или личността си - това е огледалният образ на желанието на същото това его да счупи личностите и различността на другия до себе си. Започна ли да чупя себе си, няма да се усетя как съм започнала да чупя и другите. Бог ни оставя свободни и ни обича такива каквито сме - не ни пречупва, а ни подкрепя - поне аз така го усещам. На мен ми остава да се уча от Бог всеки миг от този живот - и аз да обичам себе си - и личността си и всичко останало, както и всичко в другите така както Бог го обича... Опитвам се сега да се науча да приемам другите същества не само като братя и сестри по живот, но и по его... не е лесно, но не е невъзможно... интересно е.

А как постигаш любовта към тези хора, които ядат и дори убиват това, което ти обичаш? Зависимо ли е отношението на един човек, който по някакви причини не консумира месо, към човек, който консумира месо от тази разлика между тях? Кой е по-зависим - първият или вторият? Или зависи от самия човек?

За да пропусна през себе си обичта на Отца, нужно ми е себе си също да усещам като негово дете наравно с другите. Ако себе си изтривам, значи ще съм склонен един ден да изтривам и другите... може би? Нека и мен да ме има какъвто Бог ме е предвидил и създал - явно такъв съм бил нужен на Цялото и на братята си. Нека и тях ги има - такива каквито Той ги е създал. Може би спираме да пропускаме обичта Му, когато нашето Аз започне да очаква другите да бъдат такива, каквито се вписват в нашата лична карта на Цялото, което не е Цялото. Може би моето Аз точно затова и такова ми е нужно - да внимава дали държа нещата в ума си, в сърцето си така, както Бог ги държи?

:thumbsup2: Може би нова дреха означава и непрекъсната промяна на картата в съзнанието ни - което преди ни се е струвало пустош, да открием живот и любов там - само като се вгледаме по-внимателно и отблизо и без предразсъдъци и очаквания. Обличаме ли периодично нови дрехи на старите си преценки, преподреждаме ли си редовно "шкафа" с опитности така,че новите да променят смисъла на старите и мястото им на картата на ума ни, ние чистим утайките и пазим ума от затлачване с тях. Пускайки новите си закалчета, растенията постепенно сами се освобождават от това, което вече не им е нужно - било листенца, клонки и цветовете. Ако живото същество не владее умението да се освобождава от старото, няма да има сили за новото. Гледам сега кълновете на кокичетата в градинката - спомням си как увяхнаха преди година и от тях останаха само невзрачни луковички, заровени на тъмно. Ако това не се беше случило, сега нямаше да има кълнове... Мисля си, че щом Бог е дал на едно малко цвете разума да се освобождава от старата си дреха и да облича нова, значи многократно повече и по-усъвършенствано го е дал на нас - само при едно условие - ние сме свободни сами да го направим, с нашата свободна воля... А кокичетата са ни за урок...