Донка

На мен ми се струва, че най-добрият (а дали не и единствен?) начин за ограждане е точно излъчването на любов - но! безусловна! Сега се замислих - ако има ограждане, което включва не Любовта, а нещо по-различно от нея, това дали би следвало да се нарича със същата дума? Каква е разликата между ограждането с Любов и без нея?

:thumbsup2: Нямам дори два пенса да добавя! Приложено, проверено - действа безотказно!

Не бях го виждала от този аспект - нисшата и висшата природа. А може би смирението е точно смиряването на нисшата ни природа пред висшето? И може би това е начинът, по който приемаме с любов своята нисша природа, защото тя е неизменна част от нас? Струва ми се, обаче, нужно е терминологично уточнение - кое наричаме своя нисша и кое висша природа. За мен нисшата природа е стремежът на човешкия ни ум да оценя и дели света в себе си и около себе си на добро и зло. Висшата природа я усещам като безусловната любов. Остава ми въпрос за размисъл - как нисшата природа се смирява пред висшата - и абстрактно и като конкретно поведение и отношение.

Ръсенето на енергия обикновено е симптом за неуравновесеност или претенции за лечител или водач или спасител... Такива хора непрекъснато дават оценки за поведението и мисленето на другите и ги спасяват и насочват или им "повдигат духа"и "правят живота им интересен" без да са проверили дали има нужда от това... mecholari! :thumbsup2: И благодарности за цитатите! хамелеона! Прекрасно разбирам за какво говориш - и аз дълги години къде осъзнато, къде не - съм го правила. Вече не. Осъзнах,че това не им помага, а им вреди. Енергийният подарък е или подхвърлено кокалче, за да ме оставят на мира... до следващия път, или мечешка услуга. Сега при подобни контакти само засилвам собственото си поле във всички посоки и отказвам да реагирам по начина по който те очакват от мен - т.е. давам енергия в повече, но от моя тип, не от техния. Ако те имат нужда от нея с лечебни цели, поемат я и се лекуват - сами! Ако са имали намерение само да източат това, което им е нужно, негативната им вълна се връща усилена към тях. Оставям им свободата да избират... Как става? Например често ми се случва да се обърнат към мен с някакво оплакване. Моята неизменна реакция е да потърся в злото доброто или както се изрази една приятелка - белите зъби на умряло куче. Ако човекът е търсел това, радва се и се успокоява и се издига над проблема, намира решението му. Ако е дошъл само да си излее душевен отпадък или агресия, започва да ме поучава или да ме обвинява в нещо или да провокира търпението ми, след което ме обявява за безчувствена или "статуя на любовта" и се отдалечава... за да намери друга жертва. Свободен е да го направи...

chimera! Impulsa! Сега си мисля за още един аспект на обидата като явление - отношението на един страничен наблюдател към обиждащия, обидения и самия акт на обидата. Променя ли се отношението ви към човек, който съзнателно обижда друг? Приемате ли, че може да има различна мотивация на обиждащия - един да го прави от негативни съображение и с негативни цели, за друг това да е начинът по който обича и се грижи за "поправянето" на другия. Влияе ли различната мотивация върху вашето отношение към обиждащите? Чувствате ли се длъжен да защитите човека, когото обиждат умишлено или смятате, че нямате право да му отнемате този урок? Съчувствате ли на човек, който се чувства обиден и как? Какво място и роля си избирате, когато попаднете във водовъртежа на взаимно оплюване?

А защо приемаме като аксиома, че любовта между мъжа и жената, които живеят заедно е именно тръпката? Нима на всеки не е ясно, че тръпка може да има и между хора, които не се познават? Нима не сме опитали,че ревността също е тръпка и поражда тръпки, но никак дори не е любов, точно напротив? И ако двамата са зависими от наличието или отсъствието на такава тръпка, дали това наистина е любов? Или се нарича с друга дума? Откак за мен и мъжа до мен любовта не се съдържа в тръпката, която изпитваме, а в спокойствието да сме себе си и свободни в близостта си, щастлив е брака ни. И откакто сме спокойни, че за любовта и женитбата ни няма никакво значение има ли някаква тръпка или няма и кога я има и защо - тя си идва винаги в точните моменти и притихва, когато не и е времето. Не ни липсва, когато я няма, защото тогава е дошъл ред на нещо друго между нас и във всеки от нас. Това е урока на женитбата, според нас двамата - да живеем свързани с много неща, но всеки да си има и своите крила и своя път и да обича другия точно с неговата различна свобода и различен път. А тръпката в женитбата изчезва точно когато и защото и позволяваме да ни обвърже след като ни свърже - изпитано!

От скромните си наблюдения над мъжете в моя живот (бившия и настоящия ми съпруг и сина ми - на 26) бих си направила заключението (не абсолютизирано, разбира се), че всеки от тях носи в себе си момчето на 11 години, но не винаги и не на всеки го показва. Когато жената, която усети близка, приеме и обича това момче в мъжа, той е истински себе си и истински щастлив. Ако мъжът се опитва да бъде винаги мъжествен, за да му ръкопляска и възхищава или за да му се подчинява жената до него, той рано или късно се уморява и/или стига до агресия към самата жена. Мъжът може да бъде много грижовен и предан на жената, която усеща и като свой приятел, и като сестра и понякога като любящата майка, при която вече не му е мястото. Но и мъжете са много податливи на претенции, подозрения и бързо губят интерес към ситуации, хора, които силно са ги интригували в предишен момент. Мъжете изпитват истинско щастие, когато бъдат оставени и стимулирани да проявят смелост, решителност, покровителство, сила, съобразителност и издържливост - и когато крехкото същество до тях ги гледа с възхищение и благодарност след това. (Макар и то и само е могло да се справи със ситуацията или изпитанието спокойно и понякога с по-добри резултати може би ) Мъжете обичат да знаят, че те са силните и отговорните в семейството, но че винаги могат да разчитат на подкрепа от по-слабия и най-вече с одобрение, ласка, поощрение. Мъжете обичат свободата, но обичат и стените и огнището на своя дом, където могат да се приберат след подвизите си на топло и спокойно място.... Уважавам и обичам мъжете и техните силни качества - особено тези, които са по-различни от нашите женски... За слабостите - нима ние жените ги нямаме? Нали за това сме един до друг - за да се разбираме, да си помагаме, да растем заедно...и да отглеждаме заедно децата, поверени ни от Бог...

Може би под съмнение в негативен смисъл се има предвид опозицията правилно - неправилно, истина - лъжа и т.п. Ако аз започна да се съмнявам в нещо, значи аз имам претенците към това нещо да бъде истинно, вярно, правилно и се съмнявам, защото то не отговаря на моите критерии или очаквания. Или, опознавайки някакво учение, аз започвам да се съмнявам в неговата правилност - това е така, защото го сравнявам с моите лични разбирания за момента. Съмнявам се, защото съм сложила знак на равенство между - разбирам и вярвам. Ако разбирам нещо, това не означава непременно да мисля по същия начин и да вярвам в истинността на написаното. Според мен не може да се вярва на човек и дори в самия човек и сътвореното от него - вярата е само в Бог, в Любовта, в Доброто, Истината, Свободата и подобни категории. Съмнението в тях би означавало да свалим смисъла им до обикновени човешки зависимости. Ще повярвам,че Бог е Любов, ако... Съмнявам се,че на човека е дадена свобода, защото не усещам себе си свободен... и т.п. В положителен смисъл "съмнявай се във всичко дори в това, че се съмняваш" може би напомня на човека да не абсолютизира рамките на своето лично знание за света в момента (Силвия! ), а да го опознава непрекъснато и да се учи и развива. Според мен това "съмнение" е другото име на вярата в това, че "всичко тече, всичко се променя", както и на вярата в свободата на света да е по-различен и широк от нашата временна представа за него...

Има ли разлика между оценка и преценка?

Интересен ракурс! Ще се опитам да продължа това изречение: Моето мнение за теб, е че ти си.... /ти постъпваш... Началото на изречението е "бременно" с продължение, съдържащо ти-послание с оценъчен характер. Следователно това е оценка, замаскирана под етикет мнение. Ако изречението започва: Моето мнение за ситуацията е, че ... след което излагам своята гледна точка за това, което се е случило, не за личността на определен човек. Това вече е мнение. Ето един типичен пример от ежедневието ми: Моето мнение за теб е, че ти си/не си много трудолюбив и старателен... (оценка). Моето мнение за ситуацията днес е,че има вложено много внимание и труд в свършената работа... или има някаква причина, поради която вниманието и труда, които са вложени са се оказали недостатъчни.. (мнение) Границата според мен минава в изреченията с Ти-послание и лексиката с оценъчен смисъл.

:thumbsup: Усещането за обида, предателство, насочени към нас всъщност са сигналите на емоциите ни към ума ни - да открие и отстрани някакво болно място в нас самите, някаква зависимост. Така че мога само да благодаря на този и това, което ги е предизвикало - волно или неволно. Те ми показват къде имам скрита рана за лекуване - навреме. Пример? - Имаше период от живота ми, в който много ме нараняваше и обиждаше несправедливо обвинение. Сега разбирам,че причината за обидата е била претенцията ми да контролирам отношението и поведението на хората около мен, както и начина, по който преценят мен и ситуациите, в които попадаме заедно. Раната, която тази агресивност е отваряла в мен, е била зависимостта ми от мнението и оценките на другите за моята личност, зависимостта от добрите ми отношения с тях и най-нараняващата зависимост - на любовта към себе си, която минава през любовта на другите към мен. Осъзнаването на агресивната претенция ме освободи и от зависимостите. Сега обичам себе си, защото съм Негово създание - не страдам, когато не получавам одобрението и любовта на другите (макар да съм благодарна на всички, които ми ги дават без да съм се старала да ги заслужа). Не страдам и не си променям отношението към някого, когато оценката и мнението му за мен е негативна и той ми вменява някаква вина или ме осъжда за нещо. Това си е негово мнение и той си има право на него - да го оспорвам и да доказвам невинност би означавало да ограничавам свободата му да се самозаблуждава или да има негативни емоции и мисли към мен. Напротив - внимателно се вслушвам в тях - те винаги са огледало на нещо, което се таи в самата мен, но не може да се прояви или аз съм склонна да мисля същото за друг човек понякога... Старият закон за гравитацията - вибрациите с еднакъв знак се привличат, каквото носим в себе си, с това се срещаме, каквото излиза от нас - това идва срещу нас. "Каквото повикало - такова се обадило"!

А може би Универсалното учение се състои именно в това - да приемаме за естествен и есенциален факта - "различността на прозорците, през които гледаме към света е абсолютна и кардинална" и да не се опитваме да ги сведем до един универсален прозорец - нашия собствен?

Темата, в която пишем днес носи името: Повдигнете жената и тя ще спаси света Отначало ми се струваше,че се отклоняваме от нея и за малко да посегна към предупреждението. Нещо ме спря - онова, което ми подсказва кога да се смиря и да наблюдавам и слушам и чета внимателно, защото ми преподават урок. Сега постепенно започва да ми се прояснява смисълът на всичко написано "оф-топик" и с лични нюанси. Ако "жената" - "човекът, изразен в своите чувства" получи лидерска роля в човека, тя е склонна да подчини ума и волята на всяка възникнала емоция - и негативна и позитивна. До днес смятах,че негативните мисли и нагласи са причината за негативните емоции - сега вече не съм толкова сигурна. Мисля си вече,че е двустранно - посоката може да се променя. "Жената - човекът в чувствата си" да се повдигне може би означава не да заеме лидерска или отсъждаща и оценяща позиция, а да узрее за съгласуването си с мъжкия принцип - на мисълта и волята. Чувствата са езикът на любовта в нас, т.е. те "превеждат" посланията на Любовта към мислите и волята ни. Изкушението да ги поставим като водачи точно по тази причина е голямо. Но те са само преводачи, не стават за водачи - както не става за водач и само умът в комбинация с волята. Сега се замислям защо именно емоционалното в нас ни е нужно да облагородим, да повдигнем? Може би облагородяването само на мислите и волята водят до подтискане на емоциите...и рано или късно те "гръмват" похлупака?

Това не е ли очевидно противоречие? Тогава защо има модератори и администратори? Не е ли тяхната функция ограничаваща, възпираща и коригираща, както виждаме и както се случва. Както и ще се случва... Не определям дали това е добро или не е, то е факт. Когато двама се карат, третият не се смее, а се намесва, особено ако длъжността му е съдийстваща... Функцията на модератора в моето лично разбиране не е нито съдийстваща, нито възпираща, нито коригираща. Точно на това се учи човек, когато стане модератор - да не съди, да не оценя, да не възпира, да не коригира мненията на другите - изкушението на бутона за редакция е голямо и тежко изпитание. За мен лично модераторската позиция означава училище по приемане и разбиране, по запазване на своята свобода и на свободата на другите, по трансформиране на личните преценки в мнения и разширяване на личните си ограничения, изчистване на личните си зависимости. Когато двама се карат, това е техен личен проблем и урок както за тях, така и за тези, които ги наблюдават. Модераторът се намесва не за да даде оценка, а да изпълни задълженията си, когато: Правила на форумите Ето тук вече идва разбирането на всеки за границата между мнението и оценката. Това, което един преценя за лична обида, за друг е просто шега. Може би това са ни уроците тук...за границите и гледните точки... Моето отношение към всички е еднакво - обичам и уважавам всеки еднакво независимо какво е написал. А за порицанието - според мен всеки пост с агресивно и негативно съдържание порицава автоматично автора си. Затова и написах,че всеки носи отговорност за свободата си да публикува мненията и оценките си както и да понесе последствията от тях. :feel happy:

Моят личен отговор и позиция: Всеки е свободен да дава своето мнение, както и да приема или не написаното от другите за него или по повод негови думи. Всеки е свободен и да оценя личността и мненията на другите (до степента разрешена в правилата на този форум). Правила за участие във форумите Свободата означава и отговорност - отговорността, която поема всеки, натискайки бутона Добави отговор: който раздава оценки на другите, всъщност ги дава на самия себе си; който се чувства оценян и обиден от оценките на друг човек, значи самият той мери и тегли и определя отношението си към другите според отсъденото за тях; който се изживява като ръководител на останалите, пастир или организатор или съдник на развитието и правилността им, всъщност има проблем с егото си и неговото укротяване и организация... който се опитва да ограничава другите в разсъжденията им или да ги "поправя", всъщност показва на всички своите лични ограничения и зависимости... Старият добре познат на всички психолози принцип на сянката... За мен лично форумът е прекрасен тренажор за изучаване на човешката психика - през наблюдение на себе си и на останалите. Както и безценна възможност за самообучение и развитие, изчистване и самообогатяване и... проверка доколко са истински и безусловни любовта и свободата в нашето собствено съзнание...

И за още нещо се сещам сега, завещано ни от Учителя: Свърши се виното Може би спасението на света подразбира чувствата ни - жената в нас - да са хармонични с мислите и действията ни, т.е. с мъжкия принцип. Да повдигнем жената, женския принцип може би включва опознаването на собствения ни емоционален свят и неговата роля за мислите и поведението ни. И може би да се научим да разчитаме езика, на който емоциите комуникират с ума и волята ни. И може би да се научим да ги облагородяваме, трансформираме, не да ги крием, подтискаме или обратно - да поставяме ума и волята си в зависимост от тях...?

Според мен под женитба и женен се разбира сближаването, свързването с нещо или с някого. Но вече от човека зависи дали женитбата ще означава за него обвързване, зависимост на любовта и щастието му от връзката му; дали той ще приеме женитбата като акт на придобиване на някаква собственост - моята жена, моята кола, моят дом, моята работа... Или женитбата е необходимата опитност и среда на човека, в която да се научи : :thumbsup2: Импулса!

Донка, би ли размахала четката малко около това (зависимостите...) ... Ще ни помогнеш, на нас, да опознаем по-добре жените. Днес си купих нова книга от Джон Грей. Имах предвид не само жената в пряк смисъл, но и женското начало във всеки човек. Една от зависимостите, които може да роди това женско начало е точно най-благородната му черта - майчинството. Моите наблюдения през годините показват,че огромната част от неврозите, конфликтите, проблемите в човешките отношения и в самия живот на всеки човек, без значение мъж или жена се коренят именно в нея. Но ще ми се да говоря не за самата зависимост толкова, колкото за повдигането над нея... Майчинският принцип лесно може да се изроди в собственическо чувство и покровителство, а отговорността за "детето" в ограничаване на свободата му да се развива само по своя План и Път. Това съм го изживяла и премислила и още се опитвам да се издигам над него. Като майка на 2 деца, учителка вече 26 години и създател на своя школа всеки ден съм в това "училище". "Детето" ни - дали е наистина дете, ученик, близък или е работата ни или плодовете от нея или някаква идея и т.п. не е наше - то ни е от Бог подарено с две главни цели - да учи и развива нас самите и да помага на другите около нас да се учат и развиват. Всяка сутрин и вечер си напомням това в молитвата си - благодаря на Бог за това, че ми ги е подарил и поверил и моля сърцето ми да е отворено за топлината, умът ми за светлината да разбера какво има да науча от тях днес и какво имам да приложа от наученото и как да го приложа за свое и на другите добро. Отговорността, която усещаме за "детето" се простира само до изпълнението на Божията воля за него, не на нашата лична представа за неговото добро и сигурност и развитие. Напомням си често, че имам да правя само това и толкова, на колкото съм способна в момента - нито по-малко, нито повече. И с децата си и с учениците си и с школата опитът ми ме е убедил,че насила хубост не става - или както казва един от моите любими герои "When the divine speaks, who am I to question?" (Когато Бог говори, кой съм аз да го оспорвам?) Имам една "техника" за прочистване от зависимост от отговорността за "детето" - много добре ми действа. Вечер в края на молитвата си протягам ръце все едно съм прегърнала в тях всичко, направено от мен, както и всичко, за което се чувствам отговорна и го "подавам" на Богородица (не знам защо, но точно на Нея) с мисълта - "Благодаря Ти, че ми даде това да се уча да бъда майка като Теб, прости ми ако не можах днес да направя каквото имаше да направя за тях. Те са твои "деца" - Ти правиш това, което е най-доброто за тях. Да бъде Твоята воля, не моята." Често ми се случва да се събудя през нощта или сутринта и да благодаря,че не съм успяла да се справя с нещо както аз съм искала ( и съм се осъждала за това), прозряла защо не е трябвало да стане както аз съм го смятала за добро преди... Много още може да се говори за това, но надявам се и с това съм била полезна малко...

Да идем във Витлеем Болестта като част от творческия процес на живота...? Как? Може би недоволството, родено от гордостта на силния нарушава хармонията на системата Живот. Нарушението оказва влияние върху самия си източник - недоволният човек започва да страда и постепенно изпада в енергийна зависимост от същите тези хора или обстоятелства, от които се е смятал за по-голям и силен. Излиза, че болестта не е наказание или несъвършенството на живота. Напротив - тя е механизмът, по който той съдейства за хармонията и изявата на Божественото в нас като променя енергийните състояния и посоката на енергийните потоци. Какво означава човек да има малко топлина в себе си? Малко Любов и малко разбиране? Или малка връзка с Любовта в себе си? Или малко вяра в това, което е вложено в него и в другите около него?....

Да идем във Витлеем Честито Рождество Христово Прекрасна тема, може би сега е моментът да я въз-родим. Творческият процес на живота започва от идеята, която е вложена отдавна в нас, но сега започва да се изявява... Б.Дуно - "Творческият процес на живота", 11.12.1932г. (от беседи, отпечатани във в. "Братство")

Когато се сбъдваха желанията ми, се налагаше да понеса както щастието, така и болката от реализацията им. Желанията се създават от ума и имат форма... Когато се сбъд Сега се сбъдват мечтите ми - но аз не правя нищо за това, не бачкам до скъсване, не планирам, не сравнявам резултати... Това бе алгоритъмът на сбъдването на желанията... Моят личен изпитан алгоритъм за мечтите: 1. - държа мечтата само на ниво усещане за щастие - никакви конкретни образи, схеми, събития... Например представях си децата си щастливи и спокойни и сигурни с човек до тях. Но този човек беше само присъствие - нямаше нито една конкретна черта освен това, че и той усещаше щастие и спокойствие и сигурност, както и аз... 2. - оставям свободно времето за сбъдване - "посаждам" мечтата - усещане в безвремие и само от време на време повтарям написаното в т.1. Ако все пак се уловя,че отчитам колко време е минало, внимателно обмислям защо е хубаво това, че все още не се е осъществила... 3. - оставям свободен пътя за сбъдването - "Неведоми са пътищата Божии - нека бъде волята Му" - така завършвам всеки сеанс от т.1 И все пак ако усетя съмнение,че пътят по-скоро се отдалечава от мечтата ми, отколкото да се приближава, напомням си, че животът е спирала и това, което ни отдалечава от мечатата ни днес всъщност ни приближава към реалното и сбъдване - само нужно е да разберем защо и как... .. И един ден разбирам,че мечтите ми са се сбъднали - точно както съм си ги представила... благодаря всеки път за сбъднатите мечти преди да си замечтая за нещо друго - за което не съм и смеела досега да мечтая.... Честито Рождество Христово на всички мечтатели ... и на тези, които все още не мечтаят..

Да се роди Христос в сърцата и умовете ни! Любов, Светлина, Мир и Радост!

Заложим ли веднъж думите в съзнанието си, повярваме ли в тяхната истинност, то само започва да се грижи за прилагането им. Поне при мен се получава по този начин. И на мен дълго ми внушаваха,че трябва да се боря с камъните, да ги отмествам от пътя си и т.п. Е, правех го колкото и докогато ми стигаха силите, но усещах,че го правя, за да ме одобрят хората, които ме възпитаваха - и реалните и от книгите... Докато един ден не си направих равносметката,че всичко хубаво и ценно в живота си бях постигнала докато бях заобикаляла. Докато се борех с камъните, бях пропуснала доста птички да излетят от рамото ми, а после ми се налагаше да връщам някои камъни по местата им, защото там е трябвало да бъдат.... Сега съм като водата - камъните ми помагат да намеря нова пътечка. Вместо да се боря с тях, слушам какво ми казват. Когато усетя,че детето не може да приеме начина, по който се опитвам да обясня или дейността, която му предлагам, не се опитвам да го накарам насила да ги приеме, не се дразня, не се разочаровам, не продължавам да "къртя" неразбирането упорито и .... тъпо. Оттеглям старите си подходи и дейности и внимателно наблюдавам децата. После спокойно предлагам сами да изберат от два или три нови подхода или дейности, които ми се струват подходящи - т.е. заобикалям камъка, галейки го. Това ме учи на много много важни и полезни за мен и учениците и близките ми неща.

Ново сърце "Вярата в Бога е за нашия ум ... " - може би, това е имунната система, която ни предпазва да не слагаме своите критерии и мерки като универсални за света и да не превръщаме ума си в ум-съдия и диктатор на себе си и другите. Умът ни е даден, за да се учим от всичко и от всички - от това, което живее в нас и вън от нас... "Вярата към ближните е за нашето сърце..." може би това е имунната система за емоциите ни - предпазва ни от негативните като ги трансформира в положително отношение към това, което не разбираме, не ни харесва, не можем засега да приемем... "Вярата в себе си е за нашата воля..." - може би това е имунната система срещу изкушението да изпаднем в някаква зависимост - зависимостите отнемат свободата и блокират или опорочават волята ни...