Донка

Бог ни е дал всичко - и Душата, и тялото, и ума, и емоциите, и думите, и... всичко.... Всичко ни е дадено от Бог за Доброто ни. "Дяволът" подава рогата си тогава, когато не използваме подареното ни от Бог, за да проявяваме Любовта му (безусловна да уточня), а използваме даровете му, за да отсъдим НИЕ кое от създаденото от Него е Добро и кое Зло, несъвършено - после да кажем ние с нашите ограничени мерки как ТРЯБВА да го поправим и на каква цена. Така че дяволът не е вън от нас, не е и вътре в нас по природа - той е Гордостта, ниските егрегори, на чиито гласове понякога се поддаваме... Ето Бог ни е дал думите за наше добро - ние гордо и с презрение му "връщаме" дара, защото го таксуваме за несъвършен, вместо да се учим да проявяваме Любовта с негова помощ... Или използваме думите, за да злословим, отричаме, надсмиваме се, осъждаме, оплакваме се... Благодаря на Бог за всяка дума от всеки език, който всеки един човек говори и е говорил някога в този свят. Благодаря на Бог и за майсторите на думите, които ни е изпратил като Велики Учители и техни последователи... Няма нужда да изброявам имената им, нали...?

Има си време и място за мълчанието - то си има своя смисъл и предназначение. Пълното мълчание (и външно и вътрешно мълчание - спиране на всякакъв диалог) е нужно на външния аз, когато той се свързва с вътрешния аз, за да чуе гласа му - а приоритета е на вътрешния аз и е хубаво да се свързваме с него и да го чуваме редовно. Външното мълчание е необходимо, за да чуем думите и усетим излъчването на другите около нас, както и да предадем с невербалните си средства емоциите, отношението си, състоянието си.... При това можем да водим свой вътрешен диалог, който ни помага да осмислим приетата информация. Има време и място за думите... те са дарът от Бог, с който можем да оформим, изразим и споделим с останалите хора (а и животни) това, което не можем да изразим невербално. А дали сме го направили навреме, ясно, разумно - това е отделен въпрос. То и с невербалните средства може да се получи и неяснота, и недоразумения, и прекаляване.... Както е и с мълчанието и усамотението... Въобще Бог ни е дал и трите - и пълното мълчание, и външното мълчание + вътрешен диалог, и думите, езика, за да ги използваме с Любов и според необходимостта им. Ние дали умеем да го правим - всеки си знае сам, а се и учи цял живот...

Както и да се случва, когато и да стане, с когото и да стане изневярата винаги е следствие на ограничена свобода на личността, емоциите, ума. "Щастието", което носи тя е временно и червиво с проблеми и негативни емоции. Ето доказателство: Малко не разнбирам кой е твоя човек и кои са те, които не са прави, но все пак...: Ако човекът наистина е свободен, той няма на кого да "изневери", дори на себе си.

Да, сянката не е човекът и е извън него, но човекът (по-скоро - външното му аз, личността му) предизвиква появяването на сенките и поради това те си вървят след него, заедно с него. Кокото по-непроницаем, бетониран, плътен, обемен е външният аз (по-горе обясних какво имам предвид), толкова по-дебела и голяма е сянката, която той "хвърля" и която се движи с него... Така че не за отъждествяване става дума, а за причинител и следствие. Ние наистина не можем да "излезем от сянката си", но можем да намалим големината и плътността и докато външният аз се научи да "става прозрачен".... Сега се замислих - сянката, която е предизвикана от "уплътняването" на външния аз би трябвало да е полето без позитивни (с негативни емоции) някъде около нас. Следователно в това поле не сме ние самите, а хората, които стоят най-близо до нас....? Колкото повече светлина има около нас, толкова повече любов има за обкръжението ни - безусловна... Хм, в този план темата за светлината и сенките придобива малко по-различен смисъл....

Присъединявам се куъм написаното по-горе Разбирам как се чувства (може би) рис сега. Когато човек осъзнае,че е сгрешил, нахлуват отрицателните емоции: "Можеше да помисля по-добре преди да направя тази глупост!" - съжаление, чувство за вина "Колко съм прибързан и сляп!" - самокритика на личността "Хората сигурно ми се смеят или съжаляват" - срам "Не мога да поправя сторената грешка - всичко е изгубено" - обезкуражаване "Дали отново няма да сгреша...?" - страх от грешки и последствията им в бъдещето...и още подобни колкото щеш... Налага се умът да се справя с всяка поотделно, защото те са симптоми на различни "петна" в мисленето - завишени изисквания и перфекционизъм, които са симптом на гордост; зависимост от одобрението на другите - симптом на суета; приемане на резултатите от някаква конкретна дейност като критерий за самооценка на личността.... Подобни емоции, обаче, сигнализират не само за агресивно отношение към себе си, но и за същото отношение (осъзнато или не - без значение) и към другите и към техните грешки. Излиза, че грешката и всички негативни емоции, които тя предизвиква, са много точна проверка на състоянието на мисленето ни в момента - нещо като "профилактичен преглед- симулация" на Любовта в нас. И това е само едно допълнение към нещата, за които имаме да и благодарим, изброени от приятелите по-горе.

Когато сексът е хармонично продължение на близостта между душите, той вече не се усеща като страст - по-скоро като вълна от нежност, която усилва вибрациите на всяка клетка от тялото и привлича двете тела едно към друго по същия начин както се привличат и душите. Самият секс вече не е техника или качество - по време на сливането за това не може дори да се мисли (опита ли човек, "магията" изчезва), след такъв секс дори спомените за конкретното поведение са доста бледи - остава само усещането за близостта и поне аз дълго след това го преживявам отново и отново в паметта си - не умишлено, само си става някак... Просто лични впечатления...

Каква е мярката за "малко" и "много" думи? Бройка? Зависи ли тази мярка от смисъла, който се опитваме да предадем с думите? Никак не съм сигурна,че "колкото по-малко думи, толкова повече смисленост" - зависи от думите, все пак и от мярката за малко.... Аз бих казала, че науката за думите и изкуството, което си служи с тях ни е дало необорими примери за относителността на критерия "много думи - малко смисъл / малко думи - много смисъл". Толстой във "Война и мир" с лавина от думи безмислени дали ни засипва? И дали размера на романа го изпразва от съдържание, а читателят му се изгубва в смисъла му?... От друга страна животът ни дава ежедневно примери за претенциозни бисери в афористичен стил, под които прозира неумението на автора им да сглоби изреченията си в някакво свръхфразово единство... Като си помисля сега, обаче кой ли ги е учил своите мисли и емоции да изразяват спокойно, без да се опитват да блеснат за отличен и аплодисменти....

Интересни въпроси! Ако правим паралел с физическия смисъл на понятията, то в духовен смисъл ние наистина сме "браздата между енергия и материя" - енергия и материя, непрекъснато преминаващи една в друга - инволюция и еволюция... До момента, в който "уплътним материята" - т.е. забавим или спрем процеса на превръщането и в енергия. Когато създадем например "твърдите си принципи" и с тях съдим кое е добро и кое зло... още когато "бетонираме убежденията си" и ги обявим за истината... още когато превърнем мечтите си в конкретни желания (concrete - в англ. освен конкретен означава и бетон) .. Тогава умът ни поглъща или отразява "светлината" - т.е Любовта (безусловната към всички и всичко) и "хвърля сянка" - т.е. създава петно, което получава негативна емоционална енергия... Когато умът обработва информацията под приоритета на безусловната любов, той приема негативните емоции като сигнал да промени сам старата си гледната точка, критериите, да разшири обема от информация и обсега си , от който я събира и т.п. След като го направи, негативните емоции се превръщат в позитивни. - сянката се топи...

Ами ако това, което единият нарича "розови очила" всъщност е безусловната любов, постигната от другия? Има и такъв вариант. Възможно е с "розовите си очила" той да вижда печалбите в загубите, уроците в проблемите и страданията... Възможно е това, което единият нарича проблем и недостатък и дискомфорт по свята мяра по другата да е шанс, постигнат комфорт, предимство...? Така, стремейки се на другите да свали розовите очила, благодетелят не губи ли своя шанс да види нещата през една друга гледна точка...? Възможно е розовите очила да са само черупка, в която единият се крие от решението на болезнен за него проблем и ситуация, от дискомфорт, който би го подтикнал към промяна в себе си... Да, но може би този човек се е затворил в тази черупка, защото все още няма силите да издържи бурята на негативните емоции, стимулиращи промяната? Може би за него това е пашкулът на съзряването и ранното му разкъсване ще освободи пеперудата, но крилата и ще са неукрепнали, недоразвити за полет...а това означава едно - цикълът да започне отначало... И тогава това проява на любов ли ще бъде, на помощ?

За да преодолеем този страх е нужно да приемаме и обичаме себе си достатъчно и така, че да не изпитваме болезнена нужда и зависимост от ласката и успокоението на друг човек, както и от това дали и как той ни приема и обича. Така оставяме и него и себе си свободни... и страхът се топи...

За последното изречение - :thumbsup: За превъзмогването - имам по-различни впечатления... Всъщност мракът, страстта и егоизмът, както и борбата с тях са тези, които предизвикват страданията и болката... Това го разбрах след 30 години борба с тях - и забелязах,че не само моите сенки укрепват и се увеличават, а и сенките на близките ми, на децата ми... Изглежда както сме свързани в любовта си, така и в сенките си... Превъзмогването им се състои в осъзнаването на мрака, страстта и егоизма и заместването им със светлина, спокойна радост и свобода за себе си и другите... За да се получи, е нужно първо да се спре борбата с тях, с-мир-ено да се разгледат и разберат причините за появяването им в живота ни (имам предвид умът да открие конкретните причини - генералната е една - недостиг на любов и свобода). Това, което приемаме с вяра и любов не е самото страдание, а зовът му за промяна на нещо важно вътре в нас. В онзи страхотен филм "Тайната" имаше един момент за ролята на емоциите като регулатори на синхрона, хармонията между мислите ни и любовта в нас. Негативните емоции ни предупреждават, че нещо в мислите ни е излезло от синхрон с любовта и свободата, заложени в нас от Бог. И отново, светлината и свободата, която единият от нас постига с промяната си, задвижва верижна реакция и у свързаните с него - те са поставени пред свободен избор - да останат в мрака и борбата, но да се откъснат от човека със светлината, или да продължат заедно с него- в светлината на мира и свободата...

Може би малко за себе си бих променила подзаглавието на тази тема - как да превръщаме сянката си в светлина...страховете си в любов, това, от което се опитваме да избягаме, в подарък, за който благодарим... Дали някога ще станем целите светлина... може би, но щом сме на Земята с умове и сърца, които са достатъчно плътни, за да не пропускат понякога светлината, значи още имаме да се учим... Плътният ум все още слага везни и мерки, ограничения на любовта и съди кое е добро и кое - зло. И не злото прави сянката, а везните, мерките, ограниченията... Плътното сърце не се е научило още да приема и разбира, че сърцата на другите са различни от неговото, и точно за това да ги обича като своето собствено и да умее да се хармонизира с тях без да се обвързва... И не самото сърце прави сянката, а зависимостите му от сърцата на другите... може би...

:thumbsup: Peacemaker! В десятката! Да пречим на децата може би означава да спираме или изкривяваме тяхното естествено развитие... да ги поставяме в среда с измислени от възрастни закони и модели на поведение, а не естествените... Може би като ги караме да заучават тези измислици вместо сами да откриват за себе си света, а от нас да са средата, стимула и свободата.... Може би като изискваме и очакваме от тях от малки да се себедоказват, да се борят, да се подчиняват или чувстват виновни.... Но толкова ли е лесно да ги оставим свободни, да ги пуснем при Бог и едновременно да сме отговорни за израстването им?

Зенон! Срещна ме живота наскоро с човек, който от любов към свой близък приятел се опитва да му свали "розовите очила", с които вторият гледал на живота си... да му помогне да види проблемите си и да ги реши... Според вас това проява на Любов ли е?

:thumbsup: Именно - точно казано! Любовта описва общото състояние на човека (без да отчита конкретните прояви и механизми в двата пола) и отношението му към себе си и средата си. Ако в това състояние се появят зависимости, обвързаности (симптомите са негативните емоции) от взаимоотношенията със средата и хората, това означава недостатък на любов, а не наличие на повече и специални чувства към някого или нещо... просто грешни са ни представите и тълкуваме страстта и зависимостта си като проява на любов, а то е недостиг всъщност... Сексът може да бъде само едно от проявленията на Любовта - никак не е задължително и единствено... Стане ли любовта зависима от секса, това вече не се описва с думата любов... Сексът може,по същата логика, да отразява и то много добре зависимостите - така че той при всички случаи е проява на недоразуменията..не мисля, че той е в основата им. По-скоро в основата на недоразуменията в личните отношения е поставянето на секса като определящ фактор... Просто разсъждения след натрупан личен опит и в секс-зависимост и в секс-проява на любов. Като ги изпита и двете, човек може да им усеща разликата... и може и да пише, може и да не пише за това... зависи какво пише и с какви чувства и стръв го пише...

Спомних си за тази тема докато разглеждах другата - за страха от себе си. Може би написаното дотук в темата (прочетох го отново - благодаря на всички, споделили мнението си) е отговорът - как да преодолеем страха от себе си.... Всъщност трябва да спрем да го преодоляваме, защото ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме... Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог... Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...! Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите. Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определни очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот... Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени... Ако се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.

:thumbsup: Багира! Бих добавила: Любовта (ако това е Любов, а не страст или зависимост) няма нужда да бъде лекувана, защото тя е лекарството. Любовта лекува секса (винаги)...като първо лекува личността, после и взаимоотношенията между двамата. Сексът може да позакърпи взаимоотношенията временно, но и да усложни и забави истинското лечение... Ако сексът е в хармония с Любовта, той става едно от проявленията и.

Е, ако употребяваме отрицателни, от тях със сигурност няма да лъха позитивност, нали? Колкото до положителните - има шанс, а всеки вече сам си отговаря за какво ги използва. За думите и езика Дар са ни от Бог - а дали ще бъде проклятието или благословията ни - пак от нас си зависи - дали ще са в хармония със Словото или ще са Древната змия... всеки нека сам избира ... и си носи последствията. Аз се уча и се опитвам и на малките да показвам как да благодарят на Бог с думите си за този Дар... А вие борите ли се с думите, презирате ли ги... или ги уважавате...?

Не усетих никъде емоционална реакция на обиденост, но... може би това е и нещо като отговор на въпроса: Този път единият различи в думите на другия "емоционална реакция на обиденост", а дали авторът им наистина ги каза с такава емоция - осъзната или неосъзната? (докато пишех е отговорил - благодаря) Според мен ( и това, което знам от лингвистиката) думите имат т.нар. семантични полета - т.е. те не са обикновени знаци за понятия, а включват в себе си емоции, отношение, връзки с други понятия, думи, контексти и т.н. Обаче, тези семантични полета зависят до голяма степен от груповия и индивидуален опит, ценностна система и т.п., което означава, че те са колкото обективни, толкова и субективни... С думи прости, това, което за говорещия е истина, на слушащия може да прозвучи като лъжа, искреността да се възприеме като лицемерие и обратно, сериозно казани думи могат да предизвикат комичен ефект у слушателя или думи, казани с чувство за хумор да се "вземат насериозно" и да обидят слушателя.... Ако нашата представа за задълбоченост не съвпадне с тази на говорещия ние ще сме склонни да обявим разсъжденията му за повърхностни или мъгляви. Обикновено каквото ние бихме вложили в определени думи, това смятаме, че е вложил другият, когато ги е използвал... За една група думи се сещам сега, които не могат да се възприемат по противоположен начин - думите с негативно значение. Всички Учители на човечеството съветват да избягваме употребата им и да ги сменяме с позитивни...

:thumbsup: Добре дошла Зара!

Дааа, така е, за жалост. Хората дори и не познават този, дето е ближен... Ако познават нещо, то е само себето си и го вметват за ближен. Тъжно. Интересно ми стана.... Имам въпроси... Какво означава "хората" - това включва ли всички хора, които някога изобщо сте познавали без изключение? Или говорите за хората, които не познавате? А вас самите включвате ли в "хората"? Как разбирате, че човекът до вас "не се обича - нито себе си, нито другите; и вметва себето си за ближен"? А имате ли критерии, по които да прецените поне за себе си - "аз се обичам - не се обичам" или "аз обичам другите като себе си"...? И ако вие смятате,че обичате себе си и другите, но друг ви казва, че не - грешите - не се обичате...и не обичате другите...? На себе си ли вярвате или на другия?

Миналата седмица две от моите 8 годишни умници ми се похвалиха с читателските си дневници и разпалено започнаха да ми разказват коя книжка четат... Други две ги гледаха изненадани...за тях четенето беше излишен труд... Изглежда си има хора и за книги, и за картинки... Но има и още нещо - ако възрастният пренебрегне и спъне устрема на детето да сподели с него радостта си от прочетеното, ако самият той не сподели такава радост, не разгърне книга заедно с него.... защото няма време или е уморен или гледа нещо друго, или говори и се забавлява... И часовете по литература - вместо да четем заедно с децата дали не им набиваме в главите информация и готови клишета кой какво защо искал да каже... И вие бихте намразили книгите, ако при отварянето им вече знаете, че ще ви изпитат върху нея или ще пишете тема, която така или иначе ще учите наизуст.... Тогава какъв е смисъла да четете книгата... по-добре направо готовия анализ... Дъщеря ми сега много чете, много повече от мен - на немски, английски, руски, български също...това беше 2/3 от теглото на багажа и. Казва ми - сега чета защото ми е интересно и мисля сама върху прочетеното... и когато си поискам и каквото ми е хубаво... и много ми помага каквото прочета... Аз пък обичам напоследък да се връщам и препрочитам нещо, което съм чела преди време - страхотно е усещането да го преоткриваш и да ти се отворят очите за нещо, което преди не си забелязал...само книгите май могат да ми го дадат това...

Днес ми зададоха въпрос: "Нима не е проява на любов да жертваш всичко от себе си за някого и да очакваш същото в замяна от него? Щом очаквам от него точно толкова, колкото жертвам аз, значи го смятам за равен на себе си, не го правя защото го съжалявам... А съжалението или уважението е проява на любов? Нима е проява на любов към някого да му се отплащаш за жертвите, които той прави за теб по своя начин, който прави щастлив теб, а не по начина, който би направил него щастлив? А проява на любов ли е или на неблагодарност да не се чувстваш длъжен да се отплатиж на човека, който се е жертвал за теб...?" Човекът беше много огорчен, разочарован... Толкова много отговори имах, че не можах да започна дори... не знаех с какво и откъде... А вашите?

Ина! И за двата постинга от вчера! рис - Добре дошла при нас - и за написаното от теб! Благодаря ви приятели, за любовта, която споделяте тук!

Защо, Ина? Нека останат такива каквито на тях им е спокойно и хубаво - нерегистрирани или скрити или регистрирани - има ли значение - важно е,че са тук, с нас... за всички вас, с име и без име, с ник и без ник - Приятели!