Донка

Благодаря Изгрев!

Именно! Какво означава за едно тяло да е "кухо" - това означава то да обхваща определен обем, но да е свободно от плътност, т.е. да е "олекнало" от масата, която съответства на този обем. Отнесено към човека това би трябвало да означава, че духовният човек не трупа знания, които да стоят затворени в него и да увеличават плътността, твърдостта и тежестта му (гордостта, суетата, надменността, тромавостта, консервативността, инертността...). Обратно - знанията, опитът увеличават обема и повърхнината на сферата - т.е. разширяват обема на възприятията и повърхността, която контактува с околния свят. Едновременно с това се увеличава свободното място за "обработването" на новите знания и опитности в сърцевината и. Обработени, те разширяват отново обема... Кухината осигурява лекота, пространство, свобода, гъвкавост на обработката - анализ и синтез - на информацията, а това е синоним на пълноценен живот. Май ще се окаже, че "кух човек" ще се превърне в комплимент! А какво ли означава "плътен човек"?

:thumbsup: Мога (вече) да запазя свободата си, когато някой се опитва да ми налага волята си. Мога (вече) да запазя спокойствието си, когато някой се опитва (волно или неволно) да ме извади от него. Мога (вече) да си пазя личното пространство чисто. Мога да се чувствам щастлива, когато нямам основание за това.

:thumbsup: Wonderful! За мен оценката на околните за някого (или за мен) ми дава информация за техните (на оценящите) критерии за ценност, стойност, както и за това, което харесват (не харесват) в себе си или какво искат да имат, какви искат да бъдат. Т.е оценките говорят за стойността на оценЯЩите личности. Според мен почти същото важи и за оценките, които някой дава на себе си - те показват не каква е стойността му, а каква е ценностната му система...

:thumbsup: Много важен въпрос! Да се допускат и поощряват злоупотребите, според мен е по-тежка агресия, отколкото да се правят.

Да, вярно е, важи за света на този човек... и за света на всеки човек, който търси Любов във света около себе си. Любовта не се намира там - тя е в него самия, но той я е "подпушил" (както казва Учителя). Нещо друго се случва там - Извора на Доброто и Любовта от Бог заложен в човека такива хора каптират и превръщат в резервоар. Събират Любовта си и Доброто си, увеличават количеството им, за да станат богати и после да имат какво да разменят (не да раздават) , но да разменят по своите правила и цени... Ровят, търсят, всичко преобръщат около себе си, но така и не намират точно тази Любов, която търсят, за да я разменят за Своята скъпоценна любов в резервоара. И всички знаем какво се случва, когато един извор се превърне в резервоар - на дъното му полека лека се събира тиня - тинята на гордостта, суетата, ревността, разочарованието, претенциите, недоволството.... И тинята затлачва Извора. И резервоарът се превръща в... блато... А блатото поглъща и дави всяка Любов, която случайно попада в него... Сега погледнах темата и ми хрумна още нещо - може би Любовта е Извора дълбоко в нас, а обичта е потокът, който блика свободно и се разлива в река, за да даде на света около нас живот и цвят... и да се влее в морето на нашата обща Обич. После тази обич отива в Небето и отново слиза в земята като Любов - пречистена - за да захранва Изворите ни.

Ами не е съвсем задължително да си горд, за да разбереш, че си на Пътя. Пътя нали го върви човек съвсем съзнателно точно за да почисти себе си от гордостта, суетата и ревността? Да, ако наистина усети човек в себе си гордост от това, че върви по духовния си Път, значи, се е отклонил от него... Станимир: 1.От книгата разбрах,че това, което половината си живот бях смятала за духовно, всъщност е било агресивно с етикет на духовно. 2. Едно по едно преосмислях и почиствах всяка "духовна ценност" от миналото докато в нея останеха само Любов, свобода, мир и радост. 3. Едно по едно преодолявах зависимостите си - първо запомнях какво е усещането ми, когато се радвам на нещо или на някого в живота си - после постепенно променях ситуациите - плавно ги "губех" тези неща и изравнявах емоционалното си състояние към радостта. Постигах го като поставях задача на ума си да намери защо мога да се зарадвам на тази "неблагоприятна" ситуация....

Може би стойността на една личност (не душа - тя няма стойност според мен) се определя от умението и да вижда голямото в малкото, дълбокото в плиткото, мъдростта в глупака, ползите в загубите, живота в смъртта, красотата в невзрачното.... Може би стойността на една личност зависи и от знака на емоциите, които тя допуска в себе си - дали оставя да я води гордостта или смирението, дали отминава с уважение или с презрение... Не знам как е с вас, но аз обичам да коленича, за да погаля цветята, да се навеждам и дори приклякам, за да разговарям с моите Учители - децата.... Когато го направя, имам усещането, че трябва да се повдигна сега пък на пръсти, за да ги стигна....

С разрешението на Ян отворих тази тема, защото според мен тя има много важно място в човешките взаимоотношения. Къде и как близостта между нас се превръща в нарушаване на личното пространство? Ако ние сами не го пазим, дали имаме основание да казваме,че другите са ни го нарушили? Когато някой се усеща наранен, то дали нараняващият е "виновен" или нараненият е бил с "разграден двор"? Обратно - оправдано ли е нахлуването в личното пространство на другите, ако то не се пази добре?

:thumbsup: Цвета! Ако имаш нужда от нещо, с което ние можем да ти бъдем полезни, ако имаш чувството, че си в беда или недоимък, ние сме тук - просто ни повикай - имаш много много приятели тук! Никога няма да си сама - нито ти, нито Джунглата - тя вече стана наша любимка!

Ако усетя, че се "влюбвам" от пръв поглед, вече затварям очи, броя 24 часа и после поглеждам пак - няколко пъти. След тази "операция" вече обичам човека такъв какъвто наистина е - не съм влюбена в представата си за него, той не измества останалите от моя свят. Просто всички и всеки си отива по местата.

:thumbsup: Не съм поклонник на класификациите, но ми стана интересно какво представлява душевната смърт. И аз си имам някакви обяснения, нещо прочетено някъде, но ще съм благодарна на Ян и на съфорумците да науча и вашата представа за това.

Обичам те въпреки че не винаги се чувствам себе си с теб - тогава откривам нови ъгълчета от моето аз. Обичам те въпреки, че представата ти за романтика не са свещи... а да ме водиш за ръчичка като малко момиченце... Обичам те въпреки че не ме караш да се чувствам по-различно от преди - все съм щастлива. Обичам те въпреки че понякога се шокираш, когато ти казвам абсолютно всичко - но винаги ме прегръщаш... Обичам те въпреки че понякога изобщо не се сещам да мисля за теб - както не мисля за птичките и тревичките - само ги усещам до себе си. Обичам те въпреки че не си неустоим. Обичам те въпреки че не показваме най-доброто от себе си - не знаем кое е то, защото си се харесваме такива каквито сме. Обичам те въпреки че понякога не ти е много весело... Обичам те въпреки че сърцето ми не прескача, когато се сещам за теб Обичам те въпреки че не се стараеш и не винаги ми казваш каквото имам нужда да чуя - просто казваш това, което ти е на сърцето... Сърцето ми си е отключено и няма нужда от ключ - то е на всички, в него има Любов за всички. Обичам те въпреки че не винаги ми будиш въображението и само от време на време ме караш да мечтая. И без теб изживявах всяка секунда от живота си пълноценно - сега просто го правим заедно. И разбира се моята Любов няма нищо общо с твоята интелигентност - ще те обичам дори и ако не си влюбен в мен, защото те обичам точно толкова и така както обичам слънцето, птичките, тревичките и всички други хора. С теб просто сме заедно в този живот. Сродни души.

За себе си съм превърнала "неочакването на нищо" в "очакването и посрещането на всяко нещо с благодарност и любов". По темата - струва ми се (от позицията на учител), че съзнателно или несъзнателно училището учи децата,ч е недоволството от постигнатото и от недостатъците, грешките е добро качество, което допринася за по-усърдна работа и напредък, развитие, усвояване на повече знания и умения. Нещо повече, това като че ли се е превърнало в един от мотивиращите похвати на моите колеги (за съжаление). Чувала съм и родители да ми правят забележка, че все хваля децата и за най-малкото нещо и не ги стимулирам с недоволство и изисквания - така съм подронвала тяхната "система". И на мен ми се струваше отначало,ч е ще ги "изтърва", ако изразявам само задоволството си без никакво недоволство. Не ги изтървах! Точно обратното - започнаха да работят по-спокойно, с повече желание и интерес към езика и часовете. Може би е нужно да променим драстично отношението си към децата - да ги учим да намират онова, за което могат да са благодарни, в направеното от тях - това, от което могат да са доволни.

Благодаря ти Ася! Как така на толкова страници не ни хрумна да попитаме децата си какво мислят за това??? Все пак те също са членове на семейството! (Не безгласни букви, домашни любимци). Да, децата са си деца - те умеят да говорят открито (ако ние умеем да ги предразположим). Те някак виждат реалността по-ясно от нас. (Може би защото ние често подсъзнателно или съзнателно се опитваме да я замаскираме от самите себе си.) Забележете какво е попитал синът на Ася! Не е осъдил, не е обвинил изневярата - той само се е учудил възможно ли е да имат сексуална връзка без да се обичат! А за детето щом двама души са семейство (мама и татко), значи те се обичат. Ася, моля те попитай детето си какво семейство би предпочело да има мама и татко, които живеят разделени и с други хора, с които се обичат или мама и татко, които живеят заедно, но имат връзки с други хора ... Знам,че изборът е труден, но на доста деца им се е налагало да го правят....

Диана! Като откровено признаваща себе си за "споделяща душа" поддържам мира между спорещите души и нас - а той се изразява - вие си спорите на воля както ви е радостно, ние си споделяме на воля както ни е радостно. Свобода и Любов. Е, ако някой на някого е решил етикети да слага - проблемът не е на тези, които са ги получили, а на този, който ги слага... За мен да виждаме единството в различните си отговори означава да се издигаме над "основата на триъгълника"-диалектичността. Е, който твърдо държи да остане в основата и да "дърпа" Истината между двете и точки - пожелавам му приятно и вълнуващо "дърпане"! Нас, споделящите просто ни няма там. Мисля, че тази позиция също е принос към Изкуството да водим диалог.

Благост! Замислих се отначало как думите носят разликата между понятията, вложени в тях... После ми мина през ум как всеки от нас влага (и това е нормално) различни понятия в тях. И колкото и да се стараем да ги сближаваме, да се разбираме, все ще има разлика и все езиците ни ще са близки, но никога еднакви... Дали обаче това ще бъде нашето ограничение и пречка да се разбираме или напротив - ще ни помага да се опознаваме - това зависи само от нас. Ако очакваме другият да говори на нашия език - определено ще пречи. Ако "по подразбиране" приемаме,че понятието, което другият влага в същата дума не е точно като нашето, ние ще се опитваме да разберем какво влага той... това може да стане само като го сравним с нашето понятие. Нещо като изучаването на чужд език - заедно с него усвояваме и културата и начина на мислене на народа, който го говори.

:thumbsup2: Васил! За себе си го перифразирам - Духовният Път означава да се учим как да сваляме булото на самозаблудите си, да осъзнаваме полярностите на нашия свят и да се учим как да ги превръщаме в радости - тук на земята, в този живот, в тази ни личност и обкръжение. Да се учим да виждаме предназначението на това, което отначало ни се е сторило излишно и да откриваме съвсем до себе си това, което ни е липсвало... да се учим във всяко нещо и някой да виждаме доброто....

Чета сега и си спомням себе си като млада майка и съпруга... Имах нужда от такива книжки... Макар и да бях педагог по образование... А вие - майки и съпруги? Помагали ли са ви книгите, които сте чели? Може би ще ни бъде полезно да споделим от какво и кого сме научили най-много. Майките обичаме да си споделяме и да се учим една от друга... Всъщност най-добрите учители на майките са самите деца - но дали разбираме езика им? И има ли някой, нещо, което да ни научи на него? Смятате ли,че майката знае езика на детето си "по подразбиране" щом знае как да обича себе си? Вие сигурни ли сте,че винаги разбирате езика на вашите деца? За самолюбието - не разбирам какво точно означава "да прескочим тази граница на самолюбието". Само от опит знам,че у майката инстинктът за съхранение на детето е много много по-силен отколкото инстинкта и за самосъхранение.

:thumbsup2: Таня! Опитът и практиката ми го доказват всеки ден. Специалист съм по ограмотяване на деца (английски). При най-малкото пресиране и гонене на скорост, ефект, срок, резултати... възниква напрежение и у мен, и у детето. Децата са много много различни едно от друго - това, което едно постига за 2 седмици, на друго му е необходим месец. Търпението наистина ми помага да проявявам Любовта към всяко от тях и ме правят свободна и независима от каквито и да било стандарти, сравнения, недоволство.... Търпението, според мен, наистина е "брат" и задължително условие на Любовта, Мъдростта и Свободата. Интересно ми е да разбера как проявявате "търпение с Любов" и какви са ефектите във вашия живот... Благодаря предварително...

Волята на отца Всеки от нас различно разбира проявяването на Великата Божия Любов. Дали винаги нашето разбиране за добруването ни съвпада с Волята Божия? Ами ако се появи нещо или някой, който "пречи" на добруването ни? Вие как превръщате "калта в грънци и градина"?

Успех, Цвети! Това е най-доброто и според мен. Ето в това вече се съмнявам след всичко, което преживях и осмислих. Не, не се съмнявам дали ще се променят под влиянието на любовта, която им дава Цвети. Съмнявам се дали имаме право да го очакваме изобщо. Ако човек вижда в хората около себе си само доброто и любовта, той няма да очаква промяна от тях, не е ли така? Промяна очакваме само тогава, когато нещо не харесваме и критикуваме съзнателно или подсъзнателно. Промяна очакваме тогава, когато моделът на поведение и взаимоотношения на другия (другите) се разминава с нашия собствен. Т.е. ние искаме да го "подобрим" до нашия. А защо сме толкова сигурни, че този модел е "лош" за тях? Може би майката е щастлива,ч е си попийва и има до себе си този мъж и никак не иска да променя това? А може би майката се радва, че сега ще има възможност да "вкара щерка си в правия път" и с любовта си към нея (така както майката я разбира) ще промени Цвети и ще я направи щастлива като нея самата? Всякакви варианти са възможни - Цвети си ги знае. За мен лично свещените думички са Любовта и Свободата. Едното без другото не съществува. И съм съгласна със Станимир, че смирението във взаимоотношенията означва постигането на вътрешна хармония. Ако се смирим да живеем в среда, която нарушава хармонията ни, но очакваме това наше смирение и любов да промени средата и хората.... това дали наистина ще е смирение? (Казвам го като човек, поддържал фанатично тази позиция 20 години!) Ако оставим хората и средата да са такива каквито са и ги харесваме така, но отдалеч - без да създаваме условия за конфликти... ако си дадем право и свобода един на друг да живеем както на нас ни е хармонично - и няма значение дали живеем заедно или сме разделени....? Смирение и Любов ли ще бъде ако послушно изпълняваме това, което ни налага другия, въпреки че то ограничава нашата свобода? Така не се ли поставяме в положение на жертва, а него автоматично правим тиранин само защото иска да запази света си такъв какъвто на него му е хармонично? Много е сложно - но това са нашите уроци... За себе си научих, че смирението не означава да пренебрегнеш своята свобода и любов в името на нещо, а обратно - да не пренебрегваш свободата и любовта на другите....

А може би стойностен човек може да бъде наречен този, който се е научил да прозира стойността на себе си и на другите без да ги сравнява и измерва по някакви критерии? В примера на Добромир и Силвия може би това ще бъде човекът, който вижда стойността както на хората-слънца, така и на затворените в себе си? Това може би пък означава, че той може да бъде и слънце, и да се затваря в себе си - а защо не да свети и топли по свой си начин докато е затворен в себе си?

Доколкото знам си я кара по старому, но не съвсем, защото остана сам. Смятам,че с това му помогнах. Но не го направих за него, а за себе си. Когато казах, че не можем да влияем върху кармата на другия имах предвид, че не можем да го правим преднамерено. Или ако се опитаме, това би било агресия към него. Според мен нямаме право нито да определяме каква е кармата на другия, нито да правим каквото и да било за да му помагаме той да я изчисти. Ние можем само да осъзнаваме нашата собствена - той неговата. Ние да изчистваме само нашата собствена - другите сами да решават как и дали да изчистват тяхната. А това, че си влияем един на друг - според мен няма нужда от доказателства. Друг е въпросът дали го правим умишлено или оставяме другия да реши какво и как от нашето присъствие до него ще му повлияе.

:thumbsup2: Благодаря на Добромир за цитата! Като че ли след Владимир Леви вече няма смисъл да дискутираме... Но замисляла съм се често - а умея ли да различа спокойствието от равнодушието в конкретните ситуации, поведение, отношение? Какви са "симптомите" им? Случвало ми се е да наричам нещо спокойствие, а друг до мен да го смята за равнодушие. Равнодушните хора спокойни ли са? И как да разберем, че един външно спокоен човек НЕ е равнодушен? Ами ако един човек НЕ е спокоен (вълнува се от нещо) - това означава ли автоматично че той не е равнодушен?