Донка

:thumbsup2: Чудесна тема! Благодаря! Чувството за хумор, според мен, ни помага да не се вземаме толкова насериозно и да приемаме по-спокойно всичко, което се случва с нас и около нас. Не бих могла да общувам с близките си, децата и учениците си без чувството за хумор (което се старая да събудя и у тях). То е най-добрият изход в трудна и деликатна ситуация. ... И все пак, зависи от хумора... случвало ми се е да попадам в неловки ситуации, когато един от присъстващите се опитва да "блесне"с остроумието си като унижи или подиграе друг. Къде според вас минава границата между "хумор с любов" и хумор с презрение - т.е. ирония? Как реагирате, когато с вас се "шегуват" с ирония? А ако го направят с друг във ваше присъствие?

Търпението, с което чака омразата и търпението, характерно за Любовта имат обратни знаци, според мен. Докато омразата чака в засада, за да избере най-удобния момент и ситуация, за да отмъсти и нарани другия по най-болезнения възможен начин, то Любовта оставя на спокойствие сетивата ни да се "огледат" по-внимателно, разума и сърцето ни да се обърнат към Бог, личността ни да се хармонизира след "изненада". Любовта, забелязала съм, ни дава търпението да оставим другите около нас да бъдат себе си и да решават сами. Има и една стара българска (и международна мъдрост: "Седем пъти мери, един път режи" А за да се премери седем пъти, е нужно доста търпение, нали?

:thumbsup: Благодаря, Таня! В тон с днешната мисъл на деня Може би имаме нужда от търпение, за да успее умът ни да събере и обработи необходимото ни количество съществена информация от настоящето и да обмисли спокойно вариантите на реакция и поведение...? Когато реагираме спонтанно, ние по всяка вероятност се подчиняваме на готова вече картина и вариант на решение и поведение, което сме "обработили" в миналото. Или реагираме спонтанно, когато това, което се случва в момента не отговаря на очакванията и желанията ни - т.е. на готова измислена от нас самите картина на бъдещето....

:thumbsup: Сега ми хрумна един от възможните отговори на моя собствен въпрос: "Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина?" Може би защото хората, които общуват сега, вземат за отправна точка минали събития и впечатления за личността на този, с когото общуват. Така техните погледи към ситуацията, в която се намират, нямат допирни точки и като че ли всеки общува с някаква своя "проекция" на другия човек, останала в паметта му. Тази проекция най-вероятно пречи на сетивата и ума ни да съставят новата картина. Твърде възможно ми се струва и другата ситуация - в която хората, които общуват помежду си, "виждат" другия такъв, какъвто на тях им се иска да стане в бъдещето. Като че ли участието на миналото във взаимоотношенията може да обясни предразсъдъците ни, а участието на бъдещето - разочарованията. И двете оставят у нас усещането за непълноценно общуване... А може би смятате миналото и бъдещето за неизбежни, когато общуваме? Или дори полезни? Ако да - защо? Ако не - как "почиствате" отношенията си от тях?

Благодаря и Христос Воскресе! Когато ми "се задава въпрос" обикновено си имам няколко отговора на него и ми се иска да си колекционирам още. Това ми помага да "преживея" темата. За мен да преживея тайните означава да ги виждам през очите на много хора. Всъщност точно затова са тайни - защото не ги "замразявам" в едно мое лично "разбиране" за явлението, процеса, нито пък си избирам от тези, които колекционирам едно "най-вярно"... И като сме в темата за общуването - така си го разбирам и общуването - временно изграждам една "обща" картина от моя поглед и погледа на човека (хората) с които общувам, дори и те да са понякога противоположни. Тази нова картина ми дава шанс едновременно да надникна в самата себе си, в другия, и в това, което наблюдаваме заедно... После вече аз и моята картина сме "еволюирали"... И като стана дума за това пак ми "изскочи въпрос" : Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина? Има ли случаи, в които след такова общуване не следва "еволюция" на личностите и взаимоотношенията им? Или такава еволюция протича, но ние си затваряме очите за нея?

Любов Свобода Мир Радост за да възкръсва Животът в душите ни след всяко изпитание, приятели! :feel happy:

Мисля, че нарисуваната картина, макар и да има основание, дава нереално предимство на "тъмните сили". Същият този реален земен свят с всеки изминат ден увеличава потенциала и влиянието на силите на Любовта. Друг въпрос дали искаме и можем да забелязваме този процес. Не давам мнение за хора и процеси, които не познавам отвътре, а само за това, което виждам и усещам всеки ден около себе си. На мястото, което заемам по волята на съдбата, общувам много отблизо с възрастни и деца и косвено с техните семейства. Промените напоследък изумяват дори мен. Те никак не са илюзия, когато става дума за драстичните промени в животите, мисленето и поведението на конкретни хора. Е, да, те не са американският президент, нито са политици или важни "клечки", но ако нещо изобщо може да се промени в този свят със светлите сили на Любовта, все си мисля, че имаме да го направим ние - обикновените хора в обикновеното си реално ежедневие.

:feel happy: :thumbsup: Благодаря ти Краси за пореден път! Особено за последните две изречения! Благодаря на всички приятели за искрения интерес и коментари по въпроса, който ме вълнува от няколко години. Много ми бяха полезни всички. От една страна разбирам отлично тези, които смятат, че егото, създадено от егрегорите и подчинено на ценностите на социума ни, е необходимо зло и е невъзможно (или нежелателно) то да бъде "умъртвено" - ок, да сменя думата - трансформирано в качествено ново его, синхронизирано и подчинено на Божественото ни Аз и независимо от егрегорите и социума. Нали това беше моето необоримо убеждение преди 3 години! Тогава и аз бих реагирала по същия начин и бих обявила идеята за опасна! Благодаря на Бина за следните думи: Моите проблеми с егрегорите на времето (с които също като Бина се опитвах да се справям и лекувам без да си гръмвам егото), обаче, се изостриха дотолкова, че всички тела, които ясно вече усещах като разхармонизирани до критична точка, се канеха да се "разпаднат" така или иначе. При това ясно осъзнавах,че причината за агонията беше моята личност и хипертрофираната и до крайност зависимост от егрегорите (повишената сензитивност може да помага, но и да убива носителите си...). Последните искрици здрав разум ми даваха 2 перспективи - смърт на физическото тяло, която да прекрати тровещото влияние на старото ми его върху другите ми тела. - бавна и мъчителна агония с неизвестен, но сигурно неблагоприятен изход (психично заболяване, наркомания и т.п.) ... За да се "излекува" такова его, трябва да се смени сърцевината, върху която то е изградено - "кой съм аз". Нов отговор на този въпрос, качествено различен от първия, не означава ли и качествено ново его? �”а, наистина човек върви по ръба на "превъртането". Има един период, когато старото его почти не работи, а новото още току стъпва на краката си - тогава има вероятност да се попадне отново под влияние на други егрегори или в пълно подчинение на прочетеното и усвоеното. .. Както и да е, често се замислям дали наистина се е случило или само си въобразявам, но - нямам отчетливи спомени от времето на старата си личност - а добре си спомням детството си. Когато се опитам да си спомня нещо, имам чувството, че си спомням гледан филм и като че ли се наблюдавам отстрани. Дали наистина егото ми е свободно от егрегорите и дали е подчинено на истинското ми аз - ами проверявам го редовно нещо като "антивирусна защита" :D И за тази проверка този форум ми помага много, както и учениците ми, както и близките ми. Благодаря ви на всички с Любов!

Благодаря за въпроса. Наистина е ключов! Ще се опитам да сравня смъртта на егото със смъртта на физическото тяло, която ни е добре позната. Смъртта за тялото означава, че то постепенно прекратява контрола над хомеостазата (равновесието на организма) и над процесите обмяна на енергия и вещества със средата. Част от клетките умират, друга започва бързо да се размножава за сметка на консумацията им. Перфектен механизъм! Физическото тяло е програмирано бързо да се разгради до съставните си елементи, а те знаем за какво служат на природата около него. Смъртта на егото може би представлява нещо подобно, но малко наопаки. Истинското (Божествено Аз), което носим в себе си, постепенно прекратява влиянието, което егрегориалното (натрапено от обществото) аз оказва върху поведението, взаимоотношенията и начина на мислене. Човекът става "непослушен", започва да разсъждава самостоятелно и да подлага на съмнение и преосмисляне ценностите и нормите, които са управлявали живота му до момента. Той постепенно се отърсва от опасенията, че общността му ще го отхвърли и анатемоса, защото отказва да споделя и да се подчинява на нейните егрегори и ценности. Така в живото и добре функциониращо физическо тяло започва "разлагане" на старото сложно личностно образувание (не по-малко сложно - дори повече - от самото физическо тяло). Човекът се променя до неузнаваемост. Ако, обаче, спре на този етап, той рискува да се асоциализира или да прояви симптоми на шизофрения и други психични заболявания. Последното не се случва, когато почти едновременно с процеса на "умъртвяване" на натрапеното от социума его, съзнанието започва да си "отглежда" - сформира ново его, нова личност. В нея приоритетна роля играе Истинското аз на човека. То много прилича по структура и функции на старото, но вече е свободно и защитено от манипулиращото влияние на общностите, към които продължава да принадлежи. Поне така го усещам при себе си. Възниква и още един съществен въпрос, според мен. Защо, в какъв момент истинското ни Аз предприема такава рискована операция? Както пише Ася - "Но когато се върнеш преосмисляш много неща. И ако искаш, променяш много неща. И май тогава нещата тръгват или намираш най-накрая себе си. Когато станеш това, което си, всичко е наред."

Краси! :thumbsup2: Само мога да допълня малко: Мъдростта ни служи, за да осъзнаваме свободата и проявите на любовта - тогава умът ни престава да нарича самозаблудите си "грешки" , те се превръщат в "уроци" и част от пътя - нашия и на другите. Струва ми се,че това означава да ги "простим".

:thumbsup: Благодаря за точния въпрос! Според възгледа на Хермес би трябвало инволюцията и еволюцията да текат паралелно, може би? Където тече инволюция, там тече и еволюция? Много пъти съм се замисляла над такова предположение и съм търсила доказателства за-против точно в това, за което споменава Васил: "ежедневието и най-близкото си обкръжение". Когато започваме да общуваме с някого, винаги го правим в конкретен момент, на конкретно място и по конкретен начин - т.е. "инволюираме" - въплъщаваме нашите взаимоотношения в конкретно поведение... Едновременно и благодарение на това конкретно поведение и информацията, която нашите сетива получават и ума обработва, започва и процес на промени в самите взаимоотношения, който зависи от базовото им състояние при започването на акта на общуване и от конкретното поведение на страните по време на него - т.е. тези взаимоотношения еволюират. Подобен процес, струва ми се, тече по същото време и в нашата личност. Когато "инволюираме" качествата си в поведение, неминуемо инициираме и процеса на еволюция на личността ни. нещо такова....

Казаното по горе като че ли подразбира от само себе си, че човек може да бъде щастлив, когато знае нещо... така ли? Също така ми се струва,че се приема "по подразбиране" - детето живее без да познава живота... Всъщност доколкото познавам децата, те живеят пълноценно и са щастливи само когато имат достатъчно среда, за да опознават живота около себе си и самите себе си. Затворете едно дете в празна стая и след секунди ще се убедите в това. Децата са щастливи и когато общуват помежду си и с възрастните. Много обичат да питат и също толкова да отговарят на въпроси, когато тези въпроси са проява на искрен интерес към техния свят. Точно толкова искрен, колкото са искрени и техните понякога глупави и без-смислени въпроси. Точно такъв ми "изскочи", когато прочетох това: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!" :thumbsup2: А какво означава за вас да "преживеем тайните"? Какво ли са имали предвид мъдрите под "да бъдат разбрани тайните"?

:thumbsup2: Добре дошла/дошъл Краси! Много красиви и точни думи! Благодаря ти за светлината и Любовта, която ни подари на Възкресение!

Ами ако приемем старото его като натрапеното от обществото его по време на "възпитанието"(последното в почти всички епохи се е тълкувало като "опитомяване")? Ако това е егото, което се вписва и подчинява на съществуващите в момента норми и структури и участва в процесите на възпрозводство на егрегорите? Тогава може би ще разберем защо " другите хора не само че не са ги разбирали, ами са се вбесявали от тези им идеи и са възжелавали гибелта им. Това си е, според мен, косвено доказателство, че в тази теза има истина, която е болезнено неприемлива за опонентите и. " Но сега си мисля, че не толкова смъртта на натрапеното от егрегорите его прави тази идея напълно неприемлива и опасна, колкото появяването на това "нещо друго, нещо принципно различно, нещо ново. ..." Защо да не го наречем отново его, след като това новообразувание ще изпълнява същата роля - ще осигурява функционирането на холона (съставен от различните ни тела) в материалния и обществен свят? Моето виждане на смисъла - това Ново его ще бъде съзнателно синхронизирано и подчинено на Божественото ни Аз и оттам пряко на Бог (не на егрегориалните образувания). Но можем да го наречем и по друг начин... Как например?

:thumbsup2: Детето Живее, развива се, поддържайки непрекъсната връзка със заобикалящия го свят, който също непрекъснато се променя... Въпросите осигуряват будността на съзнанието му. Ако все още съзнанието ни задава въпроси за всяко нещо, с което се среща, значи Детето в нас е живо, значи ние сме Живи. Възрастното съзнание знае всички отговори, знае правилата, знае.... че знае всичко. Възрастният в нас, се дразни от "без - смислени" въпроси, защото те застрашават неговата "замръзнала" Истина. Струва ми се, че и общуването между хората "замръзва", когато те не позволяват един на друг да си задават въпроси. Много точно е наблюдението на Инатари за по-големите ученици. Аз, обаче си зададох на времето и въпроса: Защо в един момент децата спират да задават въпроси (на възрастните)? И започнах да питам самите пораснали вече деца. Отговорите им звучаха като въпроси към мен: Ако ви попитаме нещо, вие няма ли да си помислите, че сме тъпи? А няма ли да се обидите, че не сме ви слушали или разбрали добре? А няма ли да си помислите, че ви изпитваме колко знаете, за да разберем колко струвате? А няма ли да приемете нашите въпроси като опит да оспорим вашето мнение? А няма ли да ви отнемем време и да ви досаждаме? и т.п. Направих си моите изводи и... сега често ми задават въпроси... и постепенно спряха да приемат моите въпроси като изпитване. :thumbsup: А според вас защо децата спират да задават въпроси на възрастните? - Личен опит? Впечатления? А защо и кога възрастните спират да задават въпроси на самите себе си и "замръзват" в света на готовите вече отговори? Вие страхувате ли се да питате себе си и другите?

Струва ми се, че когато вече не изпитваме нужда от човек (хора) до себе си, за да не се чувстваме самотни, и когато вече не изпитваме нужда да се отделим от хората, за да останем насаме със себе си, самотата нито ще ни плаши, нито ще ни привлича. Ще я приемаме като едно от естествените си състояния, които можем да сменяме свободно и спокойно....

А според вас може ли да съществува "смърт на егото" при живо физическо тяло? Какво "остава" в такива случаи - ако са възможни? Възможно ли е в същото тяло да се "роди" ново его? Ако приемаме, че има истинско (божествено) Аз и външно аз (его), то възможно ли е Божественото ни Аз да "умъртви" (евтаназия) външното его и да го смени с ново? Този акт на Истинското Аз дали може да се нарече "намираш най-накрая себе си. Когато станеш това, което си, всичко е наред." ?(Ася! :thumbsup2: Поклон пред Любовта, която носиш в себе си!)

Точно същото си мислех преди да прочета отговора! Може би процесът на преминаване към "вътрешната светлина" е всъщност връщане към нея, възстановяване. Съвсем съм съгласна с това, че низшето ни аз започва да пречи на вътрешната светлина, когато му дадем приоритетната роля, когато се идентифицираме с него. Това, обаче съвсем не означава да се откажем от него - напротив. Ако се научим да си служим с ума и личността си, за да се вписваме хармонично в света си и да се усещаме като част от него; за да контролираме и почистваме емоционалните си състояния и реакции, може би шансовете ни да останем в състоянието "будност към душата" или вътрешна светлина значително ще се увеличат? Забелязала съм, че когато нещо в света ми предизвика негативна емоция и наруши състоянието на спокойна радост, умът веднага се заема да открие кое е "доброто" в "злото" и какво вътре в мен изисква промяна, за да го приема. Когато умът си свърши работата добре, негативната емоция се трансформира в многократно по-силна положителна.

Аз си го наричам осъзнаване на илюзорността на моята лична проекция и на личните проекции на другите - истината приемам като обемния предмет, чиито проекции съществуват в индивидуалните привидни битиета. Колкото повече проекции приема за съществуващи, толкова по-ясни стават реалните очертания. Има толкова проекции, колкото и битиета, следователно Пътят към Истината може да продължава безкрайно и се изразява (за мен лично) в "събиране и сглобяване" на привидните битиета в Единството...крайните отговори тогава са илюзии и самоограничаване излиза? Благодаря ти Диди за ценните размисли и импулси за размишления...

:thumbsup: Диана! Когато стигнах и аз до този извод спрях да правя преднамерено добро на другите - правя всичко, което мога и само това, което мога в момента - но винаги с безусловна любов. Възпирам себе си, когато много ми се иска "да натисна бутона за двойната захар", защото другият не знае колко е вкусно кафето така. А също така не очаквам и не допускам другите да поемат грижата за "моето кафе". А това с кафето се е случило за мое добро - осъзнах това, което написах по-горе. Благодаря и!

:thumbsup2: Станимир! Благодаря! Много точно и съществено допълнение - обобщение, струва ми се... Според теб будността към влиянието на душата съчетава будността към заобикалящия ни свят - "Светът се разширява и става малко по-ясен."; самоконтрола над егото и мисловните ни модели - "Мислите и действията стават по-обосновани и целенасочени, но липсва привързаност към резултата." ; също така и равновесие на емоционалното ни състояние - "И всичко това на фона на едно неопределено чувство на радост и любов. " Сега си мисля, че може би точно това, което толкова сполучливо си описал и нарекъл "будност към влиянието на душата" бих могла да нарека за себе си "будност към Божественото". :thumbsup: Как според теб може да се премине в това състояние и защо е трудно да се задържи дълго време? Благодаря предварително за отговорите.

:thumbsup2: Багира! Максим! А какво мислите за въпросите и ролята им в общуването ни? Стимулират ли го или го затрудняват? Има ли случаи в които "всичко е ясно и няма смисъл да се задават въпроси"? Дразнят ли ви такива въпроси, когато общувате? Ако някой се раздразни от въпросите ви, как се чувствате и постъпвате? Ако единият участник в общуването има въпроси, а другият смята, че тези въпроси са без-смислени, това пълноценно общуване ли е? Ех, ама и аз обичам да задавам такива без-смислени въпроси - също като децата.... :rolleyes:

Да, интересно, не бях го виждала понятието от тази му страна.... Защо не... Благодаря! В моето ежедневие будността се изразява преди всичко в отвореност, внимание, приемане с любов и разбиране на всичко, което ме заобикаля и се случва с мен и около мен. Но сега си мисля, че това също изисква самоконтрол - но не мислите и ценностите да контролират поведението ми, а обратно - Любовта в мен да контролира мислите ми и влиянието им върху мен.