Донка

Блаогдаря ти Бина за важния проблем. И аз се опитвам да намеря решението с Любов от много години насам. Синът ми беше един от тормозените. Помогна Любовта - тормозеха го докато той се страхуваше от тях, докато ги презираше като по-слаби, докато усещаше своето интелектуално превъзходство, а тяхното физическо... Поработихме заедно и постепенно променихме начина му на мислене. Той започна да се вглежда в тях с любов и откри и интересни черти. Престана да преценя връстниците си по успехите им в училище и в програмирането. Започна да ги уважава колкото себе си и започна да ходи на фитнес. ... Не мина много време и "мутрите" се превърнаха в негови покровители, а той им помагаше да се оправят с проектите си. И сега са му приятели - дори по-сърдечни и всеотдайни от "интелигентните". Значи ключът не е в борбата, а в любовта и разбирането и приемането..... според мен. Външното за пореден път се оказа проекция на вътрешното.

Защо да сме лъгали - това, че не казваме в определен момент истината, а я "държим зад зъби" е може би защото преценяме, че моментът и мястото не са подходящи. А колкото до скандала... Ами това вече според мен е "отстояване" - Според мен можеше да се предложи с любов, не да се "отстои" със скандал. Любовта, усмивката е по-силна от скандала... това го знам от опит. И защо да говорим за дискриминация - не може ли да е просто "не са разбрали, че има хора, които предпочитат и ще купуват постно". Ето с това съм съвсем съгласна!

Ами първо мълчаливо ще преценя дали домакините имат в момента възможност да ми приготвят нещо. Ако няма, ще обясня, че съм на "диета" и ще мина на салата или само на сокове...Ако видимо има - дискретно ще помоля донакинята да ми позволи да си приготвя нещо от това, което има. Ще и обясня защо - за да не се разтревожи и ще предложа аз да си го направя... и ще направя повече да почерпя и другите. Ще използвам чувство за хумор за да обясня, че просто ми е интересно да ям постни ястия - няма да свържа вегетарианството с идеалите си - ами значи е въпрос на смисъла на думата, но мислим еднопосочно (както обикновено)...

Имам скромната молба към хората, които са по-информирани и разбиращи въпроса за инволюцията и еволюцията да се опитат да обяснят въпроса на малко по-съвременен и разбираем за нас - духовно изостаналите - български език. (ако това е възможно, разбира се) Имам интерес към темата, защото вътрешното ми усещане е че това разбиране може да се окаже важно за ежедневието ни... Но засега не успявам да ги свържа тези текстове с моя живот днес и тук....

Изключително точно определение! Поздравления! Какво означава да отстояваме нещо? Ако това означава: - да стоим в една позиция, която да не подлежи на обмисляне и промяна по наше собствено решение - да усещаме тази позиция застрашена по някакъв начин - да обсебим тази позиция като "своя" и да се стремим към доказване на правотата си - да се постараем повече хора да ни "разберат" и да се "просветлят". то това определено не се връзва с духовността. Ако "отстояване на своето" означава - да присъединим своята позиция или по-скоро разбиране за момента, към - богатството на позициите на другите, - да намираме красота в разнообразието, - да споделяме разбиранията си не толкова с "агитация и пропаганда", а с поведение и непринуден разговор с хората, които Господ праща при нас и нас при тях, без да отчитаме бройката на "спасените от нас". - да не се усещаме засегнати, ако другият не споделя нашето разбиране или него да усещаме "изостанал в развитието си" то това вече ще бъде именно "незабележимо раздаване" Ох, толкова много думи казах, а Силвия успя да го събере в едно изречение! Проклятието на филолога и учителя! Все да обясняваме... Простете ми, нека това да се брои само за моето лично разбиране, което е само едно стъкълце от калейдоскопа на НАШИТЕ.

А може би старанието на един съпруг да се държи като "истински мъж" му пречи да остане такъв какъвто е и да усеща жената до себе си приятел, а не "асистент"? А може би старанието на съпругата да се държи като "истинска жена" и пречи да бъде себе си и да приема мъжа като обикновен човек и приятел, не като "отговорник" за благосъстоянието на семейството? Може би ако преодолеем етикетите и моделите за поведението си и разчупим рамките на ролите, в които сами се натикваме, ще преодолеем очакванията и претенциите си към себе си и партньора си и само ще се разбираме и помагаме - всеки по своя начин?

Може би под Христова любов се разбира любов без зависимости, безусловна любов. Може би се приема презумпцията, че любовта между двама души - мъж и жена - не може да съществува без зависимости... И защо да не може? Само тук в този форум съм прочела вече поне 20 поста, в които някой разказва за баба, майка или роднини, които винаги са се обичали спокойно и щастливо..С разрешение на автора ще "издам" част от личен разговор по ICQ: Те- това са нейните родители. Може би те или такива като тях могат да ни кажат тайната на Христовата любов между мъж и жена? Как са преживели всичките тези години без да изпаднат в зависимост, без да водят битки...? Може би не само аз имам какво да споделя, може би не само аз имам какво да науча и променя...

А кои сме ние и с какво право искаме да ги събудим? Защо искаме да са добри като нас? Те си имат своя пътека, своя истина, свой миг на събуждане. Забелязала съм, че събуждането на другите започва точно когато не правя каквито и да било опити да ги събудя, но аз самата СЪМ будна и както казва Макс спокойно отстоявам своята позиция. (Забележете - той не прави никакви опити да убеди другите да са вегетарианци или че яденето на месо е лошо - просто казва, че е вегетарианец - казва своята истина и оставя другите свободни да имат своите - приема ги като тяхното добро). Ако "другите си поставят за цел да те направят като тях", това е сигнал, че ние някак подсъзнателно (или не съвсем подсъзнателно) искаме да ги направим по-добри (като себе си). Никога не забравям, че другите са огледало на моите мисли и поведение...

Има външни и вътрешни усмивки. Какво е погребението? Изпращаме близък човек - да, много ни е тежко, сълзите сами се изливат от очите ни, сърцето ни се разкъсва от болка... НО вътре в себе си, в душата си, ние знаем, че душата на нашия близък се готви да поеме по своя път... И някъде вътре в себе си защо на прощаване да не и се усмихнем и да и кажем без думи колко много сме щастливи, че сме прекарали част от живота си заедно, да и кажем, че ще носим спомена за нея светъл, че и пожелаваме лек път и щастие и любов без нас... Дали ще ни е хубаво на нашата душа един ден, ако заминавайки си от този свят вижда колко мъка и страдание е причинило заминаването на близките и? А вече не можем да се върнем... а искаме толкова много те да са усмихнати и щастливи там - на земята и без нас (като хора).... защото ние пак ще сме с тях, но вече в друга форма... А когато нещо ни се струва че не е наред... точно усмивката най-много помага... И това не е философстване, а опит натрупан в живота... Усмивката не пречи и не изключва или замества работата - тя е неин емоционален фон, поне с мен е така....

Ами ако някой се наеме да определи мерна единица за "обичам", та да претеглим кой обича "повече".... Със сигурност обаче всеки от нас обича по различен начин. Проблемът "кой обича повече" възниква според мен, когато ние очакваме да бъдем обичани от човека до себе си по начина, по който обичаме ние самите. А какво означава силен характер? Този, който"управлява" и чиято дума се чува? Или този, който не се страхува да дава свобода и на двамата и е достатъчно силен да надскочи егото си, което му крещи "аз съм прав"? Този който търси сметка на другия и го държи отговорен или този който поема отговорност за своите решения и действия и оставя другия да носи сам отговорността за своите, а за общите решения носим отговорност солидарно? Движеща сила може да бъде по-активният от семейството, но нима не е движеща сила невидимата на пръв поглед подкрепа на този, който е оставил "движещата роля" на партньора си? Според мен в определен момент и в някои неща единият е по-активен, а другият - по-пасивен, после по естествен път си сменят ролите.

Благодаря ти за красивия свят на щастието. Отговора на въпроса, който си задаваш е написан точно под него: Благодаря и за него!

единомислие! Богородица ни праща децата, за да ни даде Път към Чистотата ни. Когато са невръстни - показват ни изначалната ни чистота. Когато пораснат - коректив са ни дали Любовта ни ни води или Егото господарства. Какво означава да се отречем съзнателно от този път, ако вече е дошло време за него? Налагането на нашите (човешки) представи за "чистота" и изпълване със Светия Дух дали наистина е смаляване на Егото ни? Какво конкретно разбират розенкройцерите под "нечисто материално"? За мен има само нечисти помисли.

За светлината и за преминаването през енергослоевете - споделям го. Но не съм склонна да наричам това "изкривяване". За мен това е "сътворението" на неизчерпаемото богатство от прояви на тази светлина, което за кратко наричаме "свят". А дали нашите умствени огледала я "изкривяват" или я пресътворяват Светлината в нови "субсветове", това вече е проблем на всяко огледало, струва ми се. Някои огледала сътворяват "субсветове" от мрак и дисхармония, други сътворяват ново измерение на на хармонията и красотата около себе си. И най-добре е всеки да си намери естествения ход на нещата - има хора дето са щастливи да се раждаме и умираме... съзнателно...

Според мен взаимното привличане е сигнал за сходство в нещо - в какво, бива да си дадем шанс да разберем, но без да изпадаме в зависимост от него и без да го абсолютизираме. Още според мен е и сигнал за нас, че това е човек, който може с нещо да ни помогне да обичаме себе си повече и да ни отвори очите за себе си.... Това е един от възможните варианти - да! Но всичко си зависи от самите нас. Ние сме тези дето правим живота си страдание или щастие. И възможно Е да го трансформираме от страдание в щастие! Това звучи красиво, но и малко безнадеждно... Според мен е ключово да се определи какво се разбира под "този свят" и под "тялото Христово" да не изпадаме в недоумение и недоразумение... Ще съм много благодарна ако авторът може да ни го обясни та да знаем имаме ли според него шанс в тялото, което сме сега и в мястото и времето където сме , да станем "живи участници в тялото христово".

Нали това е и смисълът на прераждането - да дойдем "на чисто" - да не помним минали животи... Да се учим не от опита, не от спомените, а от настоящето. Дали е интуиция или следа от минал живот, има ли голямо значение, ако това ни помага да се научим да запазваме Любовта, която носим безусловна, в хармония и равновесие, без да зависим от обстоятелствата, които сме "избрали" за това си прераждане.

Да, съгласна съм. Според мен за да не позволим на предположенията си да заместят разбирането и виждането на душата на другия, единственият начин е да го предразположим и оставим свободно да бъде такъв какъвто е и да прави това, от което се усеща спокоен и щастлив и просто да присъстваме с внимание. Може би и ако се научим да поглеждаме света през очите на другия - да усещаме каквото той усеща, да мислим за малко като него...

И защо да не може да си вечно усмихнат? Ние дето сме - какво да не сме ненормални? На времето ми казваха, че ако винаги се усмихвам, значи съм повърхностна и несериозна... и ме разплакваха... Сега не могат да ме разплачат, защото знам, че лицето на Бог е винаги усмихнато и затова и аз винаги се усмихвам. И с Любо съм съгласна за смеха - когато не ти е до смях, точно смехът ти помага да промениш вибрациите, да се издигнеш над проблема и да да съзреш смисъла на ситуацията - нейното добро. И това се случва, защото смехът слага Егото на мястото му. А за пречистването на организма на мен много ми помага молитвата - и тя ми е с лека усмивка на радостна благодарност.

Благост и това според мен е един от Пътищата към Абсолюта (не смея да кажа Пътят - твърде ограничено ни е съзнанието за да знаем единствен ли е) Ние всички тук сме свързани, но не сме ВЗАИМОЗАВИСИМИ, а всеки от нас е свободен. Ние не си предаваме нищо, ние съпреживяваме. Нашето присъствие и поведение не влияе и не променя другите, те са свободни да се променят и "пробуждат" сами себе си. Тук ни свързва не диалектиката, а Любовта и Свободата. Абсолютът, Хармонията дали не са връзки без взаимозависимости? И по темата - може би времето, в което живеем е именно преход от диалектиката към хармонията... от взаимозависимостите към Любовта и Свободата...

И пак ми се сипят въпроси... Какво да наричаме способност да виждаме и разбираме душите? Дали не е много лесно да сбъркаме "виждането и разбирането" с предположението за това каква е душата на другия? Как да разграничим едното от другото? Как да избегнем ограничението, което ни налагат нашите "мерки" за човешка душа? Тази способност дали е вродена или се придобива? А можем ли да разберем дали другият човек ни вижда и разбира душата ни? Ами ако това, което вижда той не съвпада с това, което ние си мислим за себе си?

Вътрешният ни човек не беше ли божествената искра, Любовта заложена в нас? Бог съди ли? Любовта съди ли? Вътрешното съдене дали не довежда до "раздвояване" на съзнанието ни на Съдник и Грешник? И като се раздвои, познайте кой ще се намести веднага в позиция Съдник, кого ще избутат в позиция Грешник - Егото / Вътрешния човек Съденето предполага някакви критерии? Как изглеждат те при съвестта? Как съвестта произнася присъдите си? Как ще ни очисти съдещата съвест? Съденето не напластява ли в съзнанието ни усещането за вина? Добре, като ме осъди, вече няма да правя така, но направеното ще остане.... Не, струва ми се, че съвестта по-скоро не допуска да направим компромис с Любовта в себе си. Макс беше писал: Значи съвестта е превантивен контрол - "разиграва" възможната ситуация и проверява реакцията на Вътрешния човек - на Любовта в нас - ако усетим дискомфорт, объркване, безпокойство, значи каквото и да е, колкото и благородно да изглежда, то няма да е в хармония с интуицията ни, с любовта ни към себе си. Това не е съдене според мен, това е механизъм на свободен избор на поведение, хармоничен на нашето съзнание - т.е. conScience - събирам възможните варианти, проверявам реакцията на Любовта в себе си и вземам осъзнато решение за поведението си.... Така го разбирам аз...

Съгласна съм. И си харесвам "свръхчувствителността" към съденето. Тя е нещо като имунитет - никога не съм съдила никого друг освен себе си - това беше моята карма, моят урок. Разсъждавайки над темата за съвестта (благодаря на модераторите), аз осъзнах, че съм вземала за съвест Съдията, който съм носела себе си. Това не е бил моят Вътрешен човек - на него му се играеше, пееше ... Това е била "съвестта на Морала и неписаните закони на общественото мнение" - за тях все бях виновна и недостатъчно добра, все грешах, все трябваше да се "поправям"... и така - 40 години... никак не са малко, нали? Затова сега ми трябва сигурен имунитет - а и професията ми го изисква - да разбирам и помагам, а не да оценям и съдя (упреквам). Той (Господ) си знае работата!

Всички хора са различно добри. Няма зависимост между добротата и притежанието на пари. Има зависимост от тях. Ако някой е спечелил с нечисти средства пари и ги влага в нещо нечисто, той натрупва карма, но не е наша работа да го спасяваме. Това е негов урок. Имам известен съученик с много съмнителни пари - пазят го 7 бодигарда! Покани няколко човека от класа, защото не можа да дойде на срещата - за него било опасно. Казаха ми че не му позволили дори да се здрависа с бившите си приятели - гледали се само от 2 метра и говорили 2 минути... Друг също се води, че има пари, но всъщност той много работи и дава работа на много хора - парите му не се "виждат", защото "работят". Той умее да ги "върти" и има усет къде и как да ги влага... Друг все се оплаква, че добрите хора като него нямат пари, но сам си признава, че ако имаше, щеше да ги пропилее...

Също! Мога например да ви кажа от опит смисъла на алергиите и астмата. Когато страдах от тях, не можех да приема доста неща, с които се срещах в живота, защото ги класифицирах като лоши и грозни и влагах всичко от себе си, за да ги направя по-добри и по-красиви. Те, разбира се не ставаха такива каквито аз ги исках и аз страдах. Неща, от които на другите не им пукаше и дишаха спокойно и казваха - това си е нормално - всеки да си носи последстивята от това, което прави и което е, мен ме задушаваха, защото се чувствах виновна, че другият страда. Когато промених начина си на мислене, изчезнаха сами и алергиите, и астмата...

Благодаря ти Анелина и добре дошла! Напълно споделям написаното от теб. Само дето бих заменила думите Съдия и присъди с Божествен глас и мнение. Може би имам свръхчувствителност към съденето, признавам. Но докато моята съвест ме съдеше, аз се чувствах жертва. После смених съдещата си съвест с Божествения глас на вътрешния си човек, който ме обичаше и искаше не да спазвам морал и правила, а да бъда щастлива заедно с близките си хора. Вашата съвест от кой тип е? - съдеща или разбираща и обичаща? Разбирането дали означава мекушавост и липса на своя позиция? А съденето дали не означава липса на Любов?

А как да определим критерии за по-напреднали и по-изостанали? Според мен живота не е линия, нито е писта, по която някой е по-напред от друг. Всеки носи нещо, което другите нямат или имат в по-малко количество. при общуването обменяме - но това никак не значи че едните дърпат другите - дори и когато това изглежда така. Сега си мисля, че може би това е 'спирачката' на съвременната наука - който се занимава с нея, т.е. "учен" смята, че мисията му е да "учи" другите, защото е по-напреднал. Мисля си обаче, че той се казва "учен" защото той се учи - това му е задачата, която му е възложило обществото - да научи повече неща и да ги сподели, да ги даде на другите - да си вземат каквото им трябва. Започнем ли да се усещаме по-напреднали, май спираме да напредваме.... и започваме да си подхранваме гордостта и суетата. Започнем ли да се усещаме по-изостанали, струва ми се започваме да подхранваме ревността и да подтискаме Любовта към себе си.