преди около 15 години /"+" "-" няколко месеца-около 10 годишна/ преживях много тежка операция...от уж един нормален апандисит стана перитонит ...седмици не можеха да разберат какво ми е, но когато разбраха беше въпрос на 2 часа дали ще живея. Хирурга , който ме оперира е казал на майка и татко да се молят само, защото в такъв случай остава едно на хиляда...
това, което си спомням бяха лампите в операционната,завързването на ръцете, упойката, която ми биха...това че още преди напълно да заспя започнаха да ме мажат с йод-последното, което видях преди да заспя бяха кръглите лампи...излязох от упойка точно когато ми слагаха катетър и дренажи...болката която изпитвах беше ужасна...виках...отварях си устата, но глас нямах...слушах как всички се вайкаха...и когато гласа ми "дойде" толкова силно съм крещяла от болка, че баща ми ме е слушал отвън...и е плакал с мен....след това -когато свършиха с "всичко" заспах...затворих си очите...
майка ми каза че съм спала 2 дена преди да се събудя, но аз бях "будна" вътрешно-в смисъл че си спомням всички хора/гласовете им/, които идваха да ме виждат...чувах ги...усещах ги, а не можех да отговарям, защото тялото ми спеше...
тогава много неща ми минаваха "през главата", но това, което много ясно си спомням е, че вече не исках да ги слушам как плачат и съжаляват...това, което си спомням точно преди да се събудя е ..как майка беше стиснала в колената си една банка с кръв/защото много кръв трябваше да ми преливат/ ,как се клатеше , плачеше и повтаряше че никога няма да си прости...и тогава се събудих...
не зная точно колко седмици лежах без да ставам, но беше достатъчно дълго за да се уча да ходя отново, защото капачките на колената ми се бяха схванали до толкова, че не можех да ходя и се учех пак..и няма да забравя как чаках татко пред асансьора за да му кажа през сълзи-"тате...аз пак ходя"
физическото ми възстановяване продължи месеци...
и от тогава живота ми се промени...аз се промених-мисли, чуства, виждания , интереси....след този случай започнах да рисувам много по-добре..."намери" ме учнието на Петър Дънов, благодарение на който изградих основните си принципи и начин на живот...
досега на никой не съм разказвала по този начин изживяното...
и сега, когато го споделих с вас...пак изживях нещото...благодарна съм за втория шанс, защото всичко е Любов!