chris

Пълна подкрепа! В десятката!

Лили, здравей и от мен! Трудно ми е да те посъветвам, защото ситуацията ми звучи трудна, просто си мисля, че сама не можеш да се справиш с това. Но щом майка ти е на твоя страна, това е добре. И щом се съветва с теб. Според мен опитите да сте добри с баща ти са хубаво нещо, но все пак трябва да мислите за себе си. А това че на теб ти е толкова зле и не ти се живее означава, че това ти влияе физически и психически ЗЛЕ. Което е МНОГО ЛОШО за теб. Нормално е да го мразиш - той ти нарушава личностната свобода, а вие имате право на свободен и спокоен живот. Затова моят съвет е да си го потърсите, не бива да оставате с човек, който ви кара да се чувствате по този начин. Материалното осигуряване далеч не е толкова важно в сравнение с вашия живот. Ако майка ти смени работата си с по-добре платена, може и да може да ви осигури достатъчно. Но във всеки случай вие имате нужда да живеете свободно и сами, според мен, и да се отърсите от този тормоз, и това е по-важно. Страшно е вредно, особено за едно дете, да живее така. Можеш да се опиташ да разбереш баща си, и това е добре - но не бива в никакъв случай да пренебрегваш себе си. Каквито и да са причините, поради които се държи така, те не го оправдават. Може би някой ден ще го разбереш, както ти казват, но надали можеш, докато си в тази ситуация и сама чувстваш живота си и атмосферата у вас непоносими. Атмосферата в къщи според мен е едно от най-важните неща за един човек!!!! Между другото баща ти сигурно е преживял много и както ти каза, не познава друго. Може би и на него винаги му е липсвала тази обич, която ти липсва сега на теб.... Сигурно и той има нужда от разбиране и грижа... И може би никога не ги е получил в живота си... Как да ги даде...? Все пак, ако положението е много тежко, а то ми се струва че е, единственият изход е просто да разберете, че той сега не може да се държи по друг начин, но това вреди на вас, и така с разбиране да се отделите, поне засега. Той винаги ще си е твой баща, и по един или друг начин ще е свързан с теб. Просто трябва да знае, че пътят към теб не е чрез тормоз, а с добро, а не така че да ти остави психически белези за цял живот и да те остави с лоши спомени за самия себе си! Това от мен, виж дали ще ти помогне... Просто според мен никой не бива да търпи тормоз в дома си... Аз съм свободолюбива и не ми харесва някой да руши нечий друг живот, и дори и да си има своите причини, според мен това просто не го оправдава! Поне не оправдава други хора да страдат заради неговите проблеми... И все пак той ти е баща.... Трудно е, знам... Прегръдка и пожелание да разрешите ситуацията възможно най-добре! И да се разберете с баща ти един ден... Истински. Като баща и дъщеря. Защото всеки има нужда от баща. Баща, който седи зад теб и те обича.... Надявам се, че един ден ще достигнете до него!!!

Ами философите и научните работници просто си насочват енергията надругаде. Те дори често не познават май много от секса. А за да си пристрастен към нещо, трябва то да ти дава някакво моментно успокоене, което не откриваш другаде в света, и обикновено то смяташ, че те спасява от проблемите ти, от които искаш да избягаш.... Докато философите и научните сътрудници са толкова погълнати от работата си, те нямат време да бягат от живота си и да се чудят с какво да запълнят дупката, те са твърде заети да изследват молекули и вечни въпроси, и затова изобщо не се насочват натам.... И какво, Орлине, ти искаш да кажеш, че вие мъжете губите много енергия при секса, затова това е пречка за духовно развитие ли? Или от какво идва противопоставянето на секс и духовност при мъжете? А за Вальо - аз чисто и просто зададох много важни според мен въпроси, за да си изясним за какво си говорим. Да си изясним понятията. И питам, може би не знам нещо много ценно, което вие знаете, затова питах какво разбирате под духовност и в какво се изразява тя според вас. Затова можеше да ми отговориш, вместо да ми казваш, че който не се стреми, не може да бъде накаран насила. Добре, връзката с Бог, а как разбираш Бог тогава? А връзката с него? В крайна сметка само Орлин се зае да отговори на въпросите ми, мерси...

А, максиме, забавно ми стана, че говориш за пристрастяване към секса, защото аз съм на 17 и още не съм пробвала. Сега само си изразявам идеите. И се опитвам да разлбера с какво толкова ужасно свързвате бедния секс, та смятате, че може да спре развитието ви като човеци

Ами, хайде като начало да си изясним, какво точно разбираме под духовно развитие?! И духовност? Как изглежда един духовно развит човек? Как се държи? И какво е постигнал, към което ние трябва да се стремим? Какво има, което ние нямаме?

Хора, ще ми обясните ли защо в продължение на толкова много страници все свързвате секса с духовността - или това, което наричате духовно развитие, защото според мен първо всеки човек разбира различно нещо под духовност, и второ, тя не се развива - или си я имаш, или я нямаш. Защо говорите все за това дали секса възспира духовното развитие? Ако едно естествено създадено от природата желание, един импулс за най-висша близост може да спре това развитие, какво развитие е то? Ако ще следвате някакво идея да станете по-добри и тя отнема половината радости от живота ви, и трябва да се откажете от почти всичко, което сте, това растеж ли е или падение? Не можете ли просто да кажете какво мислите за секса сам по себе си? За човека, с който бихте искали да бъдете? А wonderful добре го каза.

Всъщност какво ще кажете за мечтателното настроение? Или за мечтателите? Можеш да си в замечтано и замислено настроение без да мечтаеш за нещо конкретно, нали? Това не е ли когато се чувстваш вдъхновен или... какво смятате, че е? А мечтателите със сигурност не мечтаят цул живот. Какво прави един човек мечтател или романтик? Ако си мечтател романтик ли си? А това което прави човек мечтател не е ли точно атмосферата, която носи със себе си? Същата тази свободна и приказна атмосфера, за която говорих? И как възприемате мечтателя - в позитивен или негативен смисъл?

Абе мечтая си да се развия в един добър и стойностен човек. И да направя нещо от живота си. Да знам накрая, че е бил пълзотворен. Честно казано и аз обаче не знам точно как смятам да го направя и какво трябва да се случи за да се чувствам така. Може би искам да съм допринесла нещо за света. Да чувствам, че съм дала и направила най-доброто от себе си - за себе си и живота си, и за света. А не да съжалявам за 1 000 000 неща... които не съм направила.... Друго... мечтая да имам адски много приятели, и да съм много популярна. Ама не популярна и самотна, а наистина популярна така че хората да те харесват. Защо толкова трудно се сещам за неща, за които мечтая? Те са някакси много общи... Например - не знам как да го изразя... - когато гледаш филми и слушаш музика те завладява едно такова приказно и свободно, и емоционално - поне аз така се чувствам. И започваш да си мислиш за света и живота, за онова, което би искал да направиш, и мислите ти текат, а ти възприемаш живота по друг начин. И си мислиш за онова което наистина би могъл и искаш да направиш. Просто начина по който искаш да живееш - общи неща - баба ти да не си кара толкова, да можеше да се справиш по-добре с това ... да живееше в един по-добър свят... който не пренебрегва хората... и в който ти да можеш да се изразяваш без проблеми и да живееш по начина по който ти искаш. А това в живота никога не става. Вечно си притеснен от нещо, или нямаш време. Тежко ти е, и това приказното го няма. Няма свобода, има напрежение. Или се притесняваш от това какво ще ти кажат, или.... просто нещо друго ти пречи да си себе си. И може да се каже - мечтая си за това свободно и приказно усещане в живота си... Не знам как по-добре от това да го опиша. Знам, че не написах нещо конкретно за което да мечтая. Ще си помисля над това за какво по-точно мечтая да се случи в живота ми.... Но това са ми усещанията по въпроса... А описанието ти, Теодора, за родовото имение, беше грабващо! Въпреки че съм скептично настроено по въпроса, на теб ти желая всичко това да се сбъдне и да се чувстваш щастлива там! Лично на мен ми харесва идеята, но не бих оставила живота си и да отида там. Иначе обичам за някоя и друга седмица в живота си да съм сред природата.

Здравей! Темата е много интересна, аз отворих една подобна за спомените от детсвото, но модераторите я включиха в тийнейджърския форум. За мен спомените са нещо много скъпо. Пазя ги в специална кутия, както казваш. Всъщност, надали това важи за всички спомени - за всичко, което ми се е случвало. Не, има неща които си спомням с лошо чувство, със срам. Ама въпреки това, като погледна назад към миалото ми става мило и драго. И ми е хубаво да си спомням коя съм била преди, да се виждам отстрани като едно малко човече, и да чувствам отново онова, което съм била, имала,... И ми е малко тъжно, но тази тъга ми харесва. Не мога да забравям неща насила, но без да искам забравям много неща, които всъщност не бих искала да си спомням. Но опитам ли се да ги забравя насила - не става. Но мисля, че можеш да помниш неща ако го искаш, като си ги припомняш често-често и отделяш време затова и така пазиш спомена жив. Дали можеш да изживееш всичко отново все едно нищо не се е случвало? Ами... можеш да се вживееш съвсем в онова което е станало, но не можеш да бъдеш човека който си бил тогава. Можеш за момент, но ти вече си различен човек - чувстваш миналото си от тази гледна точка, мислиш и живееш от тази гледна точка - не можеш да видиш нещата така, както си ги гледал тогава. Можеш само да си ги спомниш и да се вживееш в тях. Аз ще задам и друг въпрос - когато си спомняш нещо, дали чувствата, които изпитваш и картините, които виждаш са онова, което наистина се е случило? Или е възможно "да си спомняш" неща, които не са се случили, или по друг начин от този по който са се случили? Аз, когато си спомням за нещо, то ми изглежда някак по-цветно и по-мило отколкото в момента в който се е случвало. Някак си спомена ме отвежда в света на мечтите. И се чувствам доста по-различно, когато изведнъж нещо ми напомни нещо скъпо. Това според мен е способно да разплаче всекиго - просто спомените, картините от неговия живот, минаващи пред него. И ако види така живота си от малък, няма как, просто няма как да не се развълнува, когато си спомня добрите неща. Мисля че не е добре да затриваме спомените си. Има неща, които не икам да си спомням, и въпреки това не бих искала да се изтрият от паметта ми и от мен. Защото са част от моя живот. Няма как да ги затрия. Имам чувството, че като затриваш спомените от себе си, затриваш по малко и от живота си. До един момент в който си изтрил целия си живот и стоиш безчувствен и нерешителен, и се опитваш да забравиш, но и те е страх да живееш, защото нещо лошо може отново да стане...

А какво ще кажеш да влезе в гимназия многопрофилна и да продължава да си свири - за удоволствие - и да ходи на уроци тя иска ли да става професионален свирец? Макар че може би и тя не знае... Но ако й е досадно.... Може би е по-добре гимназия, всякаква. А с предметите в училище как е? А, не се притеснявай много за времето за подготовка, да пише по една тема седмично литература и да решава по една тема задачи й е напълно достатъчно. После трябва учител да й го провери и да й помага, и толкова. Ама моля ти се, допитвай се до нас, ние се радваме, че някой родител иска мнение от нас, страхотно е! Обикновено все е обратното... И не ни чуват много-много... А аз доколкото чувам вие сте в добри отношения и няма причина да не се справите - нито тя, нито ти. Да знаеш - поне за мен, след като загубих мама - майчината подкрепа и напътствия са една от най-най-най-важните неща на света. Но без да си мекушав, трябва просто да си справедлив и обичащ родител. И правилата ти и това на което учиш детето си да има основа и причини, за да може то да е щастливо и да се оправя в живота... така го виждам аз... Макар че сигурна съм ти се справяш добре така или иначе. Поздрави, Хриси. P.S. А ти какво ще кажеш за трудностите ти с детето? Какви са трудностите с нас, тийнейджърите, и какво трябва да променим ние?

А, също се притесняваме, че ще се изложим като зададем този въпрос - че да не съм по-тъпи от другите, щом те разбират всичко, а аз не? И ако питам ще излезе, че съм по-тъпа... Ще ми се смеят...И учителя ще каже, че съм глупав и нищо не разбирам, или че не съм си прочела миналия урок....

Е, мерси, че и ти виждаш потенциал в мен... Не знам какво ще стане с него, понякога си мисля, че ще си остане просто така, затрит... Как съм я преодоляла ли, peacemaker? Ами, не съм. Ама не ти остава друг избор. Разбираш ли - в един миг просто всичко е свършено - човекът го няма. Каквото и да правиш, и да се тръшкаш, и да не, минало е.... Не може нищо да се направи. Нямаш избор освен да продължаваш да живееш както можеш... Разбира се че беше тежко... още ми е, защото ти си прав - загубата на родител е съвсем различно нещо - семейството ти, което преди е било твой център се разпада, и в живота ти нахлуват други неща... от "суровия" живот.... Всеки си мисли, че не би оцелял, ако му се случи такова нещо, но ако му се случи, ще оцелее и ще продължи напред, защото другия избор е да се хвърли под някоя кола, а на нас живота ни все още е достатъчно скъп...

На 17 години съм. Някакси се изисква много енергия за да си говоря така със всички и да се пробвам да ги накарам да разберат, но ти си прав, това е начина... За бабите и дядовците, абе, транс, ти си умираш от смях и то си е смешно, ако не е трагично... ама мен взема да ми става трагично....

Моника, здравей и на теб! Първо, много мило и смело от твоя страна да се допиташ до нас за това, едни, както много хора смятат, "деца"... Хм, не знам какво да те посъветвам, но ще се опитам да ти кажа какво мисля по въпроса. Първо, детето ти има нужда от истинска ориентация, а вероятно се чувства объркана и притисната. Би било добре наистина да знае какво иска да постигне и къде и какво иска да учи, а тя може би не знае и се чувства задължена да "зубри". Аз смятам, че е добре да си поговорите за това - просто се опитай да я разбереш. Попитай я какъв е проблема с ученето й, защо не върви, и дали знае къде иска да влезе. Опитай се да я насочиш някак. Предполагам, че не знае за професия още. Аз самата още не знам, а съм 11 клас. Тогава, в седми клас, избрах езикова гимназия, защото дава добро образование и оттам можеш да поемеш в каквато искаш посока. Аз избрах Английската, понеже ми харесва английски. Попитай я какво иска да прави... помогни й. И съвет - в никакъв случай не й натяквай за учене! Когат се чувствам добре, аз самата си уча, ако не - не става. Ако нещо ми е кофти и объркано, дори не захващам. Ако някой ми каже нещо - виквам.. Всъщност проблем е и самото училище, как се преподава, не създават интерес... Така че ако се чувства добре и е наясно със себе си, тя сама ще си спазва задълженията. Опитай се да видиш проблема й. може би не вижда смисъл в това да учи... А аз съм доста съгласна с нея! Карат ни да мислим и пишем по начина, по който те искат, пълнят ни главите с тъпа информация... Може би можеш да се опиташ да й кажеш за какво това би могло да й потрябва в последствие, в живота, да й кажеш, че сега трябва да учи, просто за да получи по-добър шанс в живота... Също, аз самата не смятам, че ученето е такъв голям проблем. Нашите много се притесняваха дали ще влязав 7 клас, но аз си изкарах оценките без проблем... Наполедък не е толкова трудно... Друго - попитай я кои са й любимите предмети, тези, които са й интересни. Ако ти самата знаеш интересни неща и факти по разни предмети или просто така, казвай й ги, разказвай й... Когато някои предмети й станат интересни, и училището ще й харесва повече. И не е необходимо да зубка като кълвач, а да си учи по това, което й е интересно - и тази година по математика и български. Но не се шашкай толкова, изпитите не са толкова трудни - по-скоро ако детето ти е шашнато и притиснато, ще се справи по-зле... Ако е спокойна и уверена, ще се справи! Не й внушавай неща от рода "Изпитите са свръхтрудни"... И последно - тя има нужда в този момент да те чувства до себе си и зад гърба си а не против нея като насилник... Ти знаеш това, де. Това беше от мен, надявам се да ти помогне...

Здравей, пийсмейкър! Много неприятно е да си в лоши отношения с майка си.... Ти само с нея ли живееш? Само да ти кажа, че предполагам, на нея й е много тежко. Ужасно е за един родител да знае, че детето му погубва себе си - познавам една жена, чието дете се занимаваше с наркотици - тя от ужас получи рак на гърдата... И сигурно жената е напълно объркана и съсипана, затова така... От друга страна, ти казваш, че проблемите с нея са те насочили на там... Ако го усеща, тя се чувства много виновна към теб... Разбираш ли, едно е това, което тя ти показва, а друго е това, което чувства отвътре... Предполагам... А е много кофти да не те насърчават също... И аз понякога имам чувството, че у нас всички вместо да ми помагат с нещо и да ми е добре с тях, като в добро единно семейство, само правят нещата по-трудни... На теб ти е лошо и криво нещо, а те идват и ти се карат я че имаш 2, я че не си измил чиниите... а не разбират, че това е защото в момента не ти е добре и имаш нужда от малко разбиране.... А като ти кажат така, на теб ти се и отщява да споделиш с тях... Всъщност говоря основно за бабите си, защото те понякога са в нас и донякъде заместват мама - и понякога за тати, макар че той като цяло е много кротък и си нямам много проблеми с него. Освен дето ми липсва вниманието му... понякога... Наистина не знам какво да те посъветвам за майка ти, опитвал ли си се да говориш някога очи в очи с нея, за това което ти искаш и имаш нужда, не да си викате, и да се чуете? Някога разбирала ли те е? Споделя ли с теб? Имаш ли други приятели? Макар че знам, нищо не може да замени домашния уют...

Ами не знам кой е по-прав - учителката или ученикът, но аз поне съм забелязала нещо, което според мен много затруднява учителя - ние не питаме, когато не разбираме нещо.... Или не питаме въобще, или питаме само в краен случай и то в междучасието... Докато часът си е затова - да се обясни и изясни материала... Ама и аз съм така. Много често не смея да попитам, като не разбера, и така си и оставам - с незададен въпрос и неразбрала...

Естествено една от темите, която много ни вълнува, е темата за любовта. Всеки си търси човека - от младежчета като нас до побелели баби и дядовци - всеки си търси партньор в живота, или своята половинка, накратко казано - гадженце Какво занчи за вас това да си имаш гадже, какъвв човек си търсите? Приемате ли го насериозно, готови ли сте на всичко в името на любовта, или по-скоро за вас това е развлечение? Споделяйте моля и опит в практиката , не само сухи теории. Та така, това е темичка, посветена на любовта, привличането и отношенията между половете, какво тя значи за вас, имате ли си любим/любима, какво сте готови да направите за нея/него, какво значи "мръсната" думичка секс за вас, преживявали ли сте го... и всякакви такива неща. Моля, заповядайте :)

Имам нужда от съвети, да... Не знам, имам нужда от съвети от хора, които се интересуват от мен, а не такива, които се опитват да ме наврат в калъпа на правилния човек според тях... тъй като за мен вече няма кой да го прави.... Караш ме да се замисля.... Със сигурност хората дават тези съвети, защото се интересуват от мен, а не защото не им пука. И 100% се опитват да помогнат според своя опит... А аз просто го възприемам като налагане, защото нямам нужда от това. А по-скоро от това някой да ме изслуша и разбере... Ами виж, аз съм само момиче с тати, който разбира се, не е мама - не знае как да се грижи добре за мен, и ми дава премного свобода - и хората край нас се чувстват длъжни да ме "възпитават"... А за мен - е, опитват се да го правят, защото аз самата не изглеждат достатъчно уверена и сякаш мога да се справям с живота си сама много добре. Но това си е така. Аз не мога още. А ако изглеждах толкова уверена, логично нямаше да ме съветват много-много.... Но в очите им съм малкото дете, което има нужда от напътствия, и то много... а от страна на бабите ми - и което трябва "да вкарваме в правия път..." И като гледат че тати не се "залавя" да го стори - той ми поверява свобода за решенията ми.... се захващат те да дават много идеи, което е тъпо, защото те са индиректни участници в живота ми - аз живея с тати, как от разстояние ще ме накарат да правя нещо, особено което аз не искам?..... Хрумна ми, че има разлика между съвет - разбиране и съвет - налагане. Имам нужда от съвети - разбиране, които ще ми помогнат, а не от съвети-налагане, които са това, което другите смятат, че трябва да бъда - съветват ме да бъда тяхната картинка за добро, примерно, културно, възпитано дете... поне така го възприемам...

Съгласна съм със Силвия, също така, един учител има авторитет когато наистина си е "на място" и си разбира от предмета. Също когато се уважава сам себе си - то това си личи кога се уважаваш и кога нямаш влияние и затова викаш по учениците от безпомощност... В общ смисъл учителят има авторитет когато и един човек просто има авторитет. Кога човекът който срещнете на улицата, или който води предаване, или който ви идва на гости, има авторитет? Едно, когато е подходящ за ролята, в която е поставен, и си знае мястото, не се прави на повече, отколкото е, но се уважава, не позволява да му се качват на главата, и второ - когато се проявява и като човек на място, който може да те разбере или да ти помогне... или с когото можеш да имаш дискусия на равни нога.... Абе когато усещаш, че под "маската" на учителя не е само въздух под налягане, а има един стойностен учител, който може и иска да те научи на нещо, също както и един добър човек със своята история и път... И уникален, а не един от многото, да се изразява наистина, да прави нови неща за нас, да виждаш кой е той всъщност... а не една маска на "авторитет", всмисъл - управление, контрол - бисквитката и тояжката,... Ето това би било учител с авторитет... Или аз май по-скоро описах идеалния учител...

Както каза пийсмейкър в една друга тема, бог е едно а църквата друго... Според мен същото е и с вярата и религията. Религията и църквата са едно, а Бог и вярата са друго. Първите са институции, обективни, а другото е субективно, собственото ти чувство за света. И това в какво ти самият вярваш. никой не може да те застави да вярваш в нещо, което не искаш, нито да приемаш Бог в сърцето си, особено ако ти наложат някакъв Бог..... Според мен религиите едно време когато са ги създавали са имали една цел - да дават вяра и хубави усещания на хората, да ги насърчават, да им помагат и да им дадат идеята за едно добро същество, което е някъде там и няма да ги остави сами... А после са се изродили в това да дават заповеди и да упражняват контрол... А вярата какво е.... Хм... Труден въпрос съм си задала... Във всеки случай е усещане, което ни дава светлина в душата, кара ни да се чувстваме по-спокойни, по-уверени, а също и "вярвам в нещо" означава - не мога да съм сигурен, но вътре в себе си усщам, че е така, това ми дава дълбокото усещане "да, така е!" Усещам го дълбоко в себе си може би значи вярвам.... хммм.... Или пък вярвам в себе си... Може би това е "виждам потенциала в себе си и залагам на доброто в мен, и знам, че то ще се прояви...".... Не е лесно, да си отговориш сам на собствения въпрос...

Това че църквата е едно а бога друго е много вярно. И какво, вашите сега са против ти да четеш Библията, така ли? Забраняват ти? Майка ти не е ли доволна, че си се избавил от такова зло като наркотиците, или тя никога не е знаела? А иначе според мен ролята на родителите е да ни дадат онази незаменима основа, която за ни направи стабилни хора. Да ни научат как да се справяме с житейски ситуации, доколкото самите те могат - разбира се, това става чрез личен пример най-добре. И още, да ни дадат тази спокойна, обична и решаваща проблемите обстановка, която да ни съпътства после в живота ни.... Като се обърна назад, с това си спомням мама - с обстановката, начина по който се е отнасяла, и разговорите, които показват че човека го е грижа за теб, и ти помагат в проблема ти. Задушевни и ползотворни разговори и човек, който да е до теб. това е една от ролите на родителите... Сега това ми липсва често, но поне го познавам - тази атмосфера вкъщи. Не мога да си представя никога да не бях усещала това чувство на закрила...

Пийсмейкър, Браво и на теб, че си се измъкнал от този капан! Искрено се възхищавам на такива хора - макар че със сигурност сте били в Ада или поне близо до него. Сега обаче знаете какво е живота - може би и по-добре от нас - и имате втори шанс да го живеете. Хареса ми сравнението ти за отношението мужду религите както отношенията между хората. Чувал ли си идеята, че всеки човек има различна религия, вярва в различен Бог? Според мен това е така, дори и най-фанатичните хора... Вярват в собствения си Бог както те сами си го интерпретират от учението или религията... Но е хубаво че вече не сме чак толкова обвързани с религията, че всеки от нас може да избира точно в какво да вярва и в какво не.... И така отношението между религиите, както го подхвана ти, ще го обобщя: Това е на по-горно ниво същото като отношението между гледните точки на отделните хора - както ти го каза - търсене на истина. Само че религията е такава гледна точка, която е приета от повече хора... А иначе в какво вярвам, и дали религиите са просто вярвания и дали в тях има нещо? Ами... вярвам в Бог, но като се замисля, като че ли не вярвам съвсем в никое учение или религия. Вярвам в Бог както аз си го разбирам, без да спазвам правилата на религиите... Бог за мен е и нещо, с което можеш да общуваш, а ако той е нещо общоприето и ти самият не го познаваш, не можеш да общуваш с него. Затова аз не мога да общувам да речем с бог Кришна.... От друга страна христианството и Христос ми харесват и мога да се нарека християнка, макар и да не вярвам буквално във всичко, което пише в Библията... В какво друго вярвам.... Вярвам в доброто в човека, в потенциала му. Вярвам, че той има някакво място на този свят, но не място, отредено му от боговете, което да не му е приятно - а това място е той да бъде най-доброто на което е способен, място, при което ако той е най-доброто от себе си, ще постига неща и те ще се подреждат. Вярвам в съдбата, но донякъде. Ако ти не направиш нищо да подобриш положението си и седиш и си повтаряш "Това е моята съдба", надали ще е така. Но вярвам, че някои големи събития в живота ти, като смъртта на мама, са били предопределени. Е, и в други неща вярвам, като ми хрумнат, ще ги постна.....

И аз мисля, че си права, но как да им помогнем? Особено като те самите се държат лошо с нас?