chris

На мен това не ми се е случвало, но почти винаги, когато си четя в icq, примерно човека отсреща не ми е отговарял от 10 мин, а аз в момента в който отворя прозореца с чата, той започва да пише... И обратно. Как ще го наречете - синхрония, телепатия?

Не знам дали съзнаваш какъв голям късмет или успех си имал. Слава Богу никога не съм се забърквала с това, но съм чувала истории за това какви поразии и колко животи е рушило и колко нещастия е донесло на невинни деца.... Чувал ли си за RETO и да не би случайно да си се лекувал там? Това е една християнска организация която лекува хора със зависимости с голям успех. Но ние се отклонихме от темата: В какво вярвате и какво е религията за вас?

Благодаря! Защо ти е жал за мен? Защото не получавам поле за изява?

Вярвате ли в Бог? Какво е отношението ви към религията? Християни ли сте или изповядвате някаква друга религия? Какво според вас трябва да е отношението между религиите? Съперници или приятели са те? И изобщо - в какво вярвате? В приятелството, в любовта? Или в нещо друго? В кое според вас си заслужава да се вярва? И един труден въпрос - знам, че никой може да отговори "ами вярята е патладжан, с малко пипер и чушки, и печеш 20мин"- но какво е вярата според вас?

Хм, ами аз да кажа, и учителите не са много за хвалба... Уж уча в английска гимназия , а от 8 клас нататък учителите яко ни разпускат. Понякога просто ни зарязват да блееме в час и да си говорим, друг път си говорят общи приказки или скука - проверяваме домашно по цял блок... Просто най-скучни са часовете, в които нищо не се прави! - по-зле са и от тези, в които много ни натоварват... Та така - оставят ни да правим каквото си искаме, не изискват домашни, повечето учители, ако помолим да ни освободят те ни пускат... Изобщо поразхайтили са ни! Вярно си е че ако имаш желание винаги можеш да си учиш, но ако учителя не ти създава интерес откъде мотивация...? И кой обича задълженията? Често съм си мислела, че всичко може да бъде интересно - всички предмети - а успяват да направят така че 90% са скука. ... Това си мисля е много тъжно защото вместо да откриваме света си губим времето и затъпявами - имате ли идея колко скучно е да седиш цял ден в една стая дори без да мърдаш и да не правиш НИЩО? След 2-3 такива часа вече нямаш сили и желание да участваш и в интересните часове и ти е почти все едно дали ще разбереш.... И се чудиш защо си губиш половината от будното време там... Трябва да похваля и някои учители обаче, които просто са ми оставили много силно впечатление, интересни са ми, грабват ме и са ми останали в съзнанието... Научили са ме на нещо. И ще ги помня винаги с добро чувство и обич. А за другите... като се замисля за тях ми е мъчно, че и те не получават същото одобрение от мен... Защото знам, че не е много приятно да не си харесван... но просто тези, които ще запомя, са направили нещо за мен, нещо, с което са се откроили от останалите, и което няма да забравя...

Може би е момента аз да напиша за моите спомени от детството. Обожавам да си ги спомням, може би защото в тях е мама, която почина преди 4 години, и тогава с нея и изобщо като дете съм се чувствала много по-различно.... Аз самата сякаш съм по-малка, а вселената е много по-голяма и интересна... Чувствала съм се по-свободна и да мечтая, и да си измислям разни неща с въображението... Спомням си как нощем като си лягах в леглото, и оглеждах здрачената стая наоколо, а по стените се отразяваха светлините от фарове на коли, как проследявах тези светлини, завита в безопастност в леглото си. Страхувах се от светлините на прозорците, представях си ги като някакви чудовища в много големи очи. Виждах разни образи от деня и разни други образи които явно са ми се запечатали в ума и ги виждам винаги когато си легна, те се движеха пред мен и аз си мислех, че това са моите сънища От дневния живот си спомням предимно и изключително мама. Живеехме в една гарсониера в Дървеница, и там всичко ни беше толкова събрано и задружно. тати се занимаваше със своите неща, той е интелектуалец, и си го спомням седнал пред компютъра, пишеш книги, и от време на време обръщащ се да ни каже нещо в малкото холче, в което така и така бяхме всички по цял ден. Сега живеем в петстаен апартамент и имаме повече пространство, но е толкова по-самотно - не можем да се видим с тати, всеки в различна стая, , и толкова по-малко си говорим.... А тогава беше много по-сговорно... Спомням си, особено когато бях много малка, мама беше всичко за мен, Ужасявах се да остана сама. Тя работи само няколко месеца, но през това време аз ставах сутрин сама и ми беше тихо и малко страшно, чувах шумовете на преминаващите коли, - и общо взето си се занимавах сама - но наближеше ли време тя да се прибере от работа, започвах да плача и да дера по вратата - беше сякаш никога повача няма да си дойде при мен. Аз доста й се глезех, а тя много рядко ми се е карала. Спомням си обаче няколко пъти, в които я изкарах извън кожата й, и ме наби.... Ох, още се сещам с ужас колко вбесена беше.... Като по-малка ми е изглеждала хем като слънце, хем като някой много по-умен и голям от мен, сякаш аз не съм така добра като нея, тя беше нещо като символ на съвършенството за мен... Не бях толкова общително дете и не съм излизала толкова много навън, но си спомням и как идваха на гости деца, сядахме да играем на нещо и ми разглеждахме играчките, и аз все им подарявах по нещо... И до сега не мога да отказвам.... Спомням си с много добро чувство разговорите, които съм имала с мама. Тя ми разказваше толкова мило и разбиращо понякога идеите си за живота, или разни случки... Не помня дори точно какво ми е разказвала, но си спомням тези моменти със страшно мило чувство. И никога няма да забравя една разходка по граф игнатиев, когато вървяхме по улицата и после в трямвая, а тя ми говореше за прераждането и хората.... Не си спомням какво ми каза точно, но съм запазила усещането - едно такова дълбоко, и вечерта по тъмно, прохладно - времето, по което най-обичам да се разхождам, и се чувствам романтично - и тя ми говори нещо, което ме кара да се чувствам толкова посветена в тайни и с някакво такова трепетно вълнение и успокоение над ежедневните неща... Спомням си дните, когато пътувахме тремата с тати от малката гарсониера често пеша сред снега до апартамента на баба ми в Младост, и там карахме Коледа и нова Година. И аз се хвърлях в снега и си играех със снежни топки, а по пътя си говорехме... В апартамента на мамине всичко беше подредено отпреди, елха, коледна трапеза, гладхме филми за Иисус, кадяхме къщата и ядяхме вкусно... И разбира се, дядо Коледа, който идваше във вид на съседката у нас... и ми носеше любимите ПОДАРЪЦИ! Спомням си една година бях сама с мама и отивахме кък мамине по тъмно... Звездното небе - разпръснато над нас, и вървейки от спирката да мамине, ние гледахме в него и мама ми показваше различните съзвездия... И аз гледах в звездите и тъмното небе, едно такова прохладно, бездънно, необятно... И не мога да опиша чувството, с което го гледах, но сега бих го изразила с романтичното настроение, което ни обхваща понякога, и се взираме край себе си, чудейки се най-различни въпроси, и все пак не ни интересува толкова отговора, просто си задаваме въпросите и това ни кара да се чувстваме някак дълбоко и с разбиране... А звездното небе винаги ме кара да се чудя какво има онвъд нас...

Ами имала съм много учители, и като се замисля, най-добри са били тези, които са се опитвали да направят нещо за нас. Възрастта със сигурност не е граница, освен ако самият учител не се държи сякаш е... Ами границата в поведението на учителя я изгражда отношението сякаш всичко е само формално, сякаш трябва те да пишат двойки и да са отгоре, а ученикът да зубка и да гледа с много респект и не му е позволено туй и онуй.... Разбира се и многото свободия не е на добра... Според мен важен въпрос е как да се направи така, че предметите да са ни интересни, и азобщо да има дискусии и интерес в час. За себе си месл, че и учителите трябва да намират начини да си разнообразят и направят интересна дейността, но вярно е,ч е ние ги обезкуражаваме като само блеем в час и не прояваваме никаква инициатива и интерес... Дори не ги слушаме... Как да му се ще на човек да преподава?

Здравейте и в тази тема! Според мен възрастните мноооого ни влияят, те от една страна са ни ориентир към какво да се стремим, а от друга всеки от нас се бори за своя си път и виждане, и трябва да си го изградим - в това сме прави. Според мен съветът е най-добър когато е обвързан с преживяване, когато ти разкажат възрастните нещо от своя живот и покажат, че и те са хора, и те са били като нас. Когато ни кажат своите изводи от живота но ни дадат свободата да решаваме. И не ни казват задължително "Направи това което ти казвам, то е вярно" и да те насилват да вървиш по техния път. Също налагане е когато се правят на по-умни и опитни от нас и ни повтарят все едно забиват пирончета едно и също, което те смятат за вярно. Тогава имаш желание всичко друго, но не и да изпълниш нещото. В някаква степен те трябва да бъдат там и да ни помагат и напътстват, но като ни съветват и разбират, а не като се опитват да решават вместо нас... А, да, ТРАНС, вярно е, че възрастните почти винаги налагат много ограничения. Аз съм "алергична" към тях, предпочитам да ми обяснят защо смятат така, а не да ми кажат - прави така и така. И всичко - разни правила. Иде ми да ги разбия и да си живея моя живот, не мога да бъда това което всички възрастни край мен искат още повече че всеки от тях иска различно нещо... Сега след смъртта на мама всички се опитваат да ме напътстват и да ми помагат, ама никой не ме разбира както едно време тя. Съвети за това, което смятат че трябва да бъда - много дават, но малко ме разбират... В някаква степен дори тези стъвети от тях чувствам като налагане те се интересуват повече от собственото си мнение, отколкото от мен...

Да, това е много неприятно, баба ми е такава. Сякаш се опитва да ме накара да направя всичко, което тя едно време не е успяла... Тати пък сякаш е обратното, дава ми повече свобода, отколкото имам нужда - понякога имам нужда да ме спре, да ми каже, че това което правя не е добре и да ме посъветва. Когато съм с него всичко ми е позволено и се чувствам сякаш съм оставена сама на себе си да се уча и да си троша главата в стената.... Ама ти си вярващ? И си четеш библията? Е, браво, само че по-важно е спроед мен как се справяме с живота си, отколкото това, в което вярваме... Това е друга тема, но ходиш ли на църква, молиш ли се, и как си представяш Бог? Хм, това надали му се вика "Мека Мария".... Тя по-скоро е обсебваща, опетва се да ти спести и работата, и решенията, но не разбира, че така ти пречи.... Всеки трябва да я има тази свобода да решава и да допринася в своята част от живота, а тя не ти се доверява да го правиш... Да, съгласна съм. Май се опитват да ни спестят тези грешки които те са направили, но понякога сякаш не разбират, че и ние си имаме свой път... А идеални родители не знам дали съществуват, но и аз като се замисля - най-идеални за мен са си моите родители, защото ги обичам, познавам и са ми близки до сърцето....

Родителите са тези, които ни дават живот. Те са и тези, които ни показват как да направим първите крачки в живота си. Те ни съветват, помагат, но до известна степен прехвърлят върху нас и своето собствено виждане за света. Често ни се налагат и ни карат да правим неща, само заради това, че "те знаят повече от нас и имат повече опит". Има родители, които прекалено обгрижват децата си и не им дават свобода да бъдат самостоятелни и да решават сами, а има и такива, които не умеят да проявят топлота и обич, нито да дадат съвет, и децата им така и не разбират какво е майчина ласка и закрила. Вашите родители какви са? Какви са отношенията ви с тях? какви недостатъци виждате в тях? Какво е мястото им и ролята на родителите в нашия живот? Как си представяте идеалните родители?

Обичате ли да си спомняте миналото? А детските си години? Всички тези "Ех, когато....", спомени за детски игри, за това какво се е случвало в семейството. Когато мам ви целуваше за лека нощ, когато тати ви заведе с колата на първия учебен ден. Или един от тези задушевни разговори със семейството, които се получават рядко, но пък помниш цял живот. Тази тема е посветена на милите спомени и хубавите преживявания, на онова, за което си спомняме с любов, с трепет, с усмисвка, със смях... И най-вече на детските спомени, защото те значат много за нас - или поне за мен - и защото децата имат едно такова особено възприятие което ми е мило да си припомням... Какво значат спомените от детството за вас? С удоволствие ли си ги припомняте? Или с тъга? Или предпочитате да ги избягвате? Защо? Има ли преживявания, които значат много за вас? Нещо, което ви е променило много за кратко време, което ви е дало много и което ще помните за цял живот? Има ли такъв човек, който е направил много за вас, и си заслужава да го почетете със спомен и може би разказ за него? Моля пишете тук разкази за всички мили спомени и силни преживявания, за които искате да споделите с нас - или... може би просто отново да си върнете умилението и искрицата радост от детските години, когато сте били само едно малко същество, тръгнало да изучава необятния свят.

Съгласна съм Силве

ама аз си я свалих на Simon & Garfunkel... имаше я и на много други изпълнители...

Здравейте хора! Почетох началото на тази тема, доста противоречива тема, хареса ми! Бих искала и аз да изразя мнение... Само че докато четях си водех бележки, нещо като дневник за това което аз мисля и чувствам по вашите изказвания. Бих искала да го споделя с вас, само много се надявам че някой няма да ми се обиди. Не искам никого да съдя и обиждам, само споделям какво ми мина през главата. Надявам се че няма да го приемете като критика.... Значи за Орлин, който отваря темата... Темата като начало е хубава, само че тук идва един мнооого важен въпрос, който е хванат и се обсъжда по0нататък - за самокритиката и дали тя е добра. Моето мнение тук - всички хора в една или друга степен се чувстват лоши, или поне се съмняват че са добри. Затова лесно е да започнеш да се критикуваш и да си лош към себе си. Хората търсят различни начини да се доказват пред света и да се чувстват по-палноценни и това е добре освен ако не сме прекалено критични ккъм себе си, защото ако сме, няма да сме доволни от себе си никога. На мен да не съм критична към себе си ми помагат спомени от детството, когато си припомня какво съм била и какво съм получавала тогава. Затова см мисля да отворя тема за детски преживявания и мили спомени... Те те карат да се чувстваш по друг начин, поне мен...Също така за се разбера себе си, и, ами... не е много лесно... Сега моят дневник: Орлин - някак не лошо, не като фукане, но все пак да се покаже че има смелостта да си изложи качествата пред хората отваря темата. Но според мен е малко такова... всмисъл не му е все тая за добрите и лошите страни всмисъл това е нещо такова като това което говорих за строгостта и самкритиката. Според мен ТОЧНО понеже не ти е все едно за лошите ти страни си ставаш критичен към себе си. Ако ти беше все едно и наистина мислиш че могат да ти помогнот за развитие ще се чувстваш добре със себе си и ще си много по-весел и дори няма да имаш нужда да изложиш това което мислиш за себе си пред другите. Което ме кара да се чудя дали пък е лошо това че се показва по този начин. Ако това със самокритичността мине граница и вземеш да си гаден към себе си да не се цениш и такива неща тогава вече е лошо- а по принцип е добре да можеш да говориш открито за себе си стига да не е заради това че се чувстваш зле със себе си и се опитваш да се перфекционизираш По-нататък... Дразни ме с идеята за егото и това което ще умре а ти се отъждествяваш с него ми че с кво друго? С някой пън или камък дето ще живее вечно ли? Аз измислих че хората най-много забраняват на другите това което не позволяват на себе си а им се иска. Че това вечно да се критикуваш всъщност е слабост, разпарчетосваш се и и си пречиш да си цялостен, уверен и силен. Третия недостатък на Синевата е направо непростим грях, първо заслужава 100 години затвор с камшици веки ден и второ цяля вечност в казана да се радваш за себе си! - не може! (P.S. тук бях прочела порадва; вместо пораздавам...) Ако се правиш на много смирен и се опитваш да си такъв значи си обратното! Защо иначе ще се мъчиш да се смириш насила? А какво е лошото да се чувстваш готин и важен? Ако не е болезнено, така че да не си го вярваш и затова да го доказваш на целия свят а да се порадваш за себе си е нормално - ако се бориш с нормалните си неща какво искаш да станеш? нечовек? Бог? Във всеки случай ще станеш изкривен човек А ако си пречупиш ината насила мисля ще пречупиш и ХАРАКТЕРА и духа си и себе си Не съм съгласна че секса не е любов и ни прави манипулативни. Всъщност секса сам по селбе си не е любов но е проява на любовта и според мен когато е така е нещо неповторимо. Не съм пробвала но така си мисля... А това да си признаваш всяка грешка и прегрешение НЕЗАВИСИМО КОЛКО Е БОЛЕЗНЕНО също ми звучи нещо екстремничко.... всмисъл ако абсолютно винаги си казваш всичко независимо дали ще се изложиш какво се крие зад това? мисля че самокритиката отвъд една много малка граница е мразене на себе си И аз смятам че човек трябва да извлече най-хубавото от това което му е дадено като качества, да се оползотвори , да се разгърне потенциала най-добре А това че се иска кураж да си кажеш недостатъците - така е, честно казано и мен би ме било срам най-малкото да си пиша така нещата които смятам за недостатъци веднъж го направих на един семинар и... абе срам ме беше...мисля че може и да е било тогава за да докажа на мама че мога да го направя че като че ли честичко ме критикуваше тя задето съм инат и т-н- и не мога да си признавам грешките и така... Докато четях последните думи на Орлин на първата страница си представих свещеник който се самобичува и обича учениците си ако и те го правят а иначе ще ги проклина с крясъци и разярена нравоучителност. Не го отнасям към Орлине просто ми дойде такава асоциация... И ако самокритиката ти е такава, то тя е напълно вредна!!! Това, което бих искала да кажа на Орлин е, че според мен а и според някои други хора в портала, Орлине, СИ донякъде самокритичен, доста хора го усетиха, забеляза ли че отвори тема за безпристрастност а много хора се отнесоха към себеприемането? И самокритиката? Само моля те не приемай това като критика от моя страна или недостатък от твоя... Това са моите мисли до края на първа страница, дотам ми стигнаха силите... Та според мен самокритиката е добра само когато е полезна, когато служи за промяна наистина, когато е придружена с много любов към себе си - само тогава можеш да се промениш.... А и трябва да внимаваме какво точно разбираме за наши недостатъци - да не седнем да си променяме нещата, които ни правят уникални :| Да де, това се ми мислите по темата, това дали спазвам всичко това в живота си е друг въпрос... Но така е според моето разбиране... Това дали прилагаме философиите си за живота в ежедневието е друга тема, мисля си и такава да отворя... Поздрави на всички, надявам се мислите ми са ви били полезни!

Значи много ми хареса текста на dust in the wind, по принцип обожавам песни с хубави текстове, дават ми свобода и романтичност и някакво много красиво усещане, за някаква мъдрост, което никоя книга не може да ми даде. Много песни ми харесват, но сега се сещам за Celine Dion - Falling into you. Много хубави чувства събужда в мен: And in your eyes I see ribbons of color I see us inside of each other I feel my unconscious merge with yours And I hear a voice say, "What's his is hers" I'm falling into you This dream could come true And it feels so good falling into you I was afraid to let you in here Now I have learned love can't be made in fear The walls begin to tumble down And I can't even see the ground I'm falling into you This dream could come true And it feels so good falling into you Falling like a leaf, falling like a star Finding a belief, falling where you are Catch me, don't let me drop! Love me, don't ever stop! So close your eyes and let me kiss you And while you sleep I will miss you I'm falling into you This dream could come true And it feels so good falling into you Falling like a leaf, falling like a star Finding a belief, falling where you are Falling into you Falling into you Falling into you

хахаха :) еми да.... развален телефон се е получило. Ама хората дето постоянно клюки си разказват със сигурност изкривяват истинската случка... Е, това не е много по темата, но в нашето семейство баба ми и сестра си от години си имат разни спорове и като слушаш едната имаш чувството че е права на 100%, като слушаш другата - също, и двете казват противоположности за това което се е случило! Не е ли интересно това? Изобщо често ми се случва ако попитам двама души за една случка на която идвамата са присъствали и двамата да кажат съвсеееееееем различни неща..... Разбрах че си искала да се запознаеш с мен силве, защо не ми пишеш лс? Всищност ако искаш може да ми пишеш по icq - 214-635-387

Да, съгласна съм, че това е тема, за романтици - толкова кратко заглавие, а смятам - много сполучлива тема. Изобщо, харесват ми темите ти Иво - Хареса ми и онова, което е написал сам Иво под тази тема - и аз обичам тези неща. Освен това - за себе си: Обичам когато се изразявам. Обичам да живея на пълни обороти и да се чувствам пълноценна, да чувствам, че откривам и споделям и се развивам и изяваявам в този свят. Както след един добре прекаран ден, в който си решил проблеми, научил си нещо, дал си най-доброто от себе си и се чувстваш удовлетворен и пълноценен. Обичам когато се чувствам самата себе си и добра като такава. Обичам когато някой ме разбере, когато виждам в очите му разбиране, обич, подкрепа. Харесва ми, както каза Иво да гледам хората в очите и да търся тяхната същност, но, освен когато се почувствам много приета, като правило избягвам това - може би ме е страх, че ще срещна неодобрение. Обичам романтичния полет на душата, тогава се чувствам друг човек. Всички бариери са свалени и аз мога да усещам и да бъда много чувствителна и да се изразявам. Най-много ми помагат за това хубавите филми, хубавата музика и трогателните думи. Обичам и да мечтая... Обичем да помагам на хората, да усещам, че съм им дала нещо. Обичам морето - нещо толкова бездънно, безкрайно има в него. Тази вода - безкрайна и се плиска, и безвремево, и какво има отдолну - тъмни дълбини... Много обичам и аз като Иво нощното небе... Ами сигурно ще ми дойдат и други идеи за това какво обичам но ще ги споделя после, като се появят

Когато бях малка, много обичах да увивам разни въжета и върви насам-натам. Понякога оплитах цялата къща и някой като искаше да мине се виждаше в чудо. Веднъж като съм пътувала в рейс - явно никой не ме е спрял - съм взела да угелпвам и там разни върви пред изхода. Една жена поискала да слезе и ме помолила, а аз съм грейнала и съм й казала :"Ама такава красавица като Вас, как няма да я пусна да мине!" Това изказване ми спечели 20 лева тогавашни пари Благодаря на хамелеона за свежата тема

Здравейте! Аз съм нова в този форум, бих искала да се включа в темата. Сега съм на 17, когато бях на 13 почина майка ми. Беше абсолютен шок, защото никой не знаеше от какво, просто един грип и на следния ден - ..... Тогава, вечерта преди да умре тя имах предчувствие - лежах си в леглото и изведнъж, ей така от нищото, се разплаках. От никъде взеха да ми се леят мисли в главата - мисли за мама. Припомних си целя й живот, какво ми е казвала, на какво ме е учила, как ми е помагала, колко пъти съм й плакала на рамото, как крепи целия ни дом... и ми беше страшно тъжно, помислих си какво ще стане ако нещо й се случи. След това осъзнах мисълта си, скочих в леглото и започнах да се уверявам, че нищо няма да й се случи, но не можах да повярвам в това. Уплашена, изтичах до телефона и й се обадих, но не можех да промълвя и дума, само плачех. На следващата сутрин ни съобщиха, че е починала. Всички бяха като гръмнати, аз в момента в който чух, че телефона звъни - преди още някой да е вдигнал - знаех че нещо е станало. Когато чух новината, просто паднах на каналето зад себе си. Бях в пълен шок и стрес, но не и съвсем изненадана. Сякаш нещо в мен беше знаело и ме предупреди миналата нощ, за да не се стресирам съвсем.-... Не зная. От този ден не си спомням почти нищо - помня празна къща, хора влизащи и излизащи от нас, горяща свещ с близки стоящи невярващи и неразбиращи, втренчени в нея, твърде парализирани, твърде шокирани, не разбиращи защо гори... Човек на 44 години не си отива току-така от един грип... Аз, в пълен шок, не можеща нито да мисля, нито да чувствам, камо ли да разбера какво се случва.... Това беше много силен шок за мен - загубих много близък човек. И преди съм губила близки, но това не е същото. Аз така и не видях майка си мъртва. Предпочетох да остана със спомена за живата нея... Не зная дали това е правилно. Моят сблъсък със смъртта се изразяваше в стрес и един човек, който просто изчезна от живота ми... Много по-късно започнах да осъзнавам и усещам какво се случи. От една страна усещам една празнота в живота си, която знам, че никой не може да запълни. От друга някакси разбирам, че това ме е направило по-мъдра. Какви са чувствата ми към смъртта? Тя ме натъжава, кара ме да плача. Страх ме е, и може би ме е яд, че ми отне толкова близки хора. Но в същото време мислейки за нея си припомням майка си, и се изпълвам с едно много странно усещане - хем, тъга, хем нещо друго, някакво усещане, което сякаш ми казва, че смъртта е повече от нас и това, което си мислим... Не ме питайте как толкова усещания се съчетават в едно... Не зная какво става след смъртта. По едно време бях сигурна в прераждането, сега не съм сигурна. В крайна сметка никой не знае, нали? Продължавам да вярвам, че душата живее и след нас, че някъде, под някаква форма, тя е все още там, съществува... Бих искала да попитам - имали ли сте предчувствие за смъртта? И още нещо - какви са чувствата ви към смъртта? Как си я представяте, какво усещане изпитвате към нея? Не знам но за себе си имам усещането сякаш всичко губи смисъл пред нея, че всички думи са излишни. И за финал ще ви напиша едно стихче: Когато човек умира е толкова безпомощен и сам. Светът във две угснали зеници се побира, а го мислим за голям. И губят смисъл всичките неща - мечти, безкрайни лутаници, грешки и остава ни единствено това - за него да поплачем по човешки...