selsal

Имало е Троянска война, но наистина не е имало Ахил такъв, какъвто е представен от Омир. (Но е имало Александър и Наполеон; разбира се, съществувала е и Жана Д`Арк). Но въпросът беше за общностите, които по пол са едни, но са възприели като форма на светоусещане една от основните характеристика на другия пол. Пример за горда женска общност са амазонките (в случая мъжкият елемент е сцепляващ женската общност), но тоя пример е митологичен. Въпреки това гордостта не изчезва в отделното или общностното женско съзнание, а остава като несъзнавано въздействие. Както смирението при мъжете, ако не е осъзнато, то се проявява насред гордостта им, но в неразвита форма (като фанатизъм, или криво разбрана лоялност). "Мъжкият протест" при мъжете е болно съревнование, което предявава фалшива гордост, а при жените е натрапливост за равенство, което си е загърбване на смирението. ---- Щом нещо се говори то съществува, но не емпирически, а смислово. (ох, ох, по-полека с оценките за "Илиада" - твърде пряко приемаш събитията, описани от Омир).

Смирението в своя здрав аспект има женски характер. Когато тази женска страна добие малоценност, разбирането за смирение добива нездрави страни - покорство, неоснователно чувство за вина, страх от зависимости. Гордостта в своя здрав аспект има мъжки характер. Когато тази мъжка страна добие малоценност, разбирането за гордостта добива нездрави страни - високомерие, самозваност, самоотражения, глад за власт. ---- Мъжки общности, които са възприели здравата страна на смирението са монашеските общности. Женски общности, които са възприели здравата страна на гордостта, за жалост няма - амазонките са художествен и архетипен образ, който има груб и далечен прототип, но пък от друга страна поради своята архетипност този образ не бива да се подценява. Но има отделни жени, които са изпълнени и излъчват идеята за смирението. ---- Атина Палада, която помага на Ахил му битката му с Хектор, е израз на положителната войнствена жена и в тоя смисъл е горда. Но това е самоосъзната гордост. Докато болната гордост в психологията се нарича "мъжки протест", вечното желание някой да не те превъзхожда.

Можем да кажем - "горд като викинг" или "горд като Ахил". Можем и да кажем - "горди синове". Епосът, като литературна форма, е еманципация на човешкото самосъзнание от всякакви робски зависимости, епосът е утвърждаване на гордостта. По начало гордостта в своя здрав аспект има мъжки корен.

Чисто терапевтичната цел на лечението чрез хипноза е посредством външната помощ на терапевта пациентът да извърне себе си към подтиснатите си страни, които отказва да приеме и да разреши. Ефектът от лечението чрез хипноза е така нареченото - отреагирване. Обичайното будно състояние на болния човек (което пък не е особено будно) заобикаля травматичните преживявания. По време на хипноза съпротивата на това заобикаляне се снема и пациентът отново изживява (емоционално) нежеланите и болезнени събития. Но това не е излишно повторение, защото близостта и човешкото присъствие на терапевта, както и удачните му насоки и интерпретации, могат да разрешат въртящата се в кръг и мъчеща душата на пациента травма. ---- Ала... лечението чрез хипноза има временни (палиативни) резултати. Това се дължи на чисто механичното действие на хипнозата и нейната последица - отреагирването. Хипнотичното съзнание не е съсредоточено съзнание, то е просто едно зърване, едно хвърляне на поглед в личния мрак, един блед лъч, който облекчава, но не внася светлина в човешката душа в стратегически смисъл. Съсредоточеното съзнание е резултат от дългосрочно духовно узряване, то обхваща не толкова личните болки и радости, колкото архетипните (общочовешките) състояния, и то ги обхваща, изграждайки ред, разбиране и дълбочина. Хипнотичното съзнание е сън, който ни вдъхва живот, но ние още в ранния следобед изгубваме силата му, хипнотичното съзнание не е дух, то е ефир, но без благодат. ---- Разбирането, че посредством хипноза някой може да си припомни минал живот, си е атавизъм. Самото виждане, че всичко, което иде като мисъл, чувство и картина в нашето съзнание има емпиричен (материален) произход, е просто желание, което виждащият не може да контролира, затова и претендира, че то е истина. Според мен ония, които предлагат подобна "услуга", тоест да ти помогнат да разбереш какъв си бил по времето на Калигула примерно, служат единствено на собствения си интерес (финансов и честолюбив).

Настоявам за "моята истина" ли? Пу, колко ли пъти в "цялостното си творчество" съм се разграничавал от това словосъчетание. Аз просто се стремя последователно и с известна понятийна изчерпателност да изразя мислите си. А онова, за което настоявам е, качествено изразени мисли насреща, както и добри доводи, които да подплътяват тези мисли. Всъщност моето самомнение е твоето самомнение. Помниш ли като ми обяснява как като млада си влизала в спорове и си горяла в тях. В мен разпозна себе си от преди години. Ти и сега продължаваш да държиш на това. За да обясня откровената проекция в тия мисли, ще се спра на следното твое мнение: ...ти например чел ли си техните ЛС, дали са коментирали предимно теб или предимно книгата на Подводни? - Диана Илиева В превод тук се казва - "колкото и умен да е някой, той не знае какво става в отделната човешка душа, само отделният човек си го знае". И ако някой претендира да знае такива неща, то той е самомнителен. В тоя смисъл аз не мога да знам какво всъщност си мисли един или друг човек, или какво си говорят двама души в личен разговор. Същинската мнителност обаче е именно в този агностицизъм на личното, в тая недостъпност на моето си. Точно твоите думи държат на "моята истина е свята истина, не си позволявайте да я коментирате, или да я отричате". За разлика от теб, когато аз оспорвам чуждите истини, правя преди всичко едно нещо, позволявам да бъдат оспорени "моите истини", а не си ги кътам все едно са ценност незаменима. А иначе Никола ясно си каза, че в лично съобщение е разбрал, че "лошият" не е Станимир (разигравайки малък театър на незнание, четейки публичните съобщения).

Според мен няма такова нещо като принципна ниска мотивация. Но пък има неосъзната мотивация. И в тоя смисъл посредством яснотата на мислите се осъзнава мотивациите. Подобряването на мотивацията - (как това има нещо общо с доброто като мяра) - едва ли ще вирее в контекста на неясни мисли. Ако някой е мотивиран да е добър и скромен, насред неясни мисли, е възможно само да си въобразява, че е добър и скромен.

Хубаво, като не си казала това, което си казала. Наистина е остроумно. ---- А иначе - няма нищо по-скромно от слънцето по пладне.

За мен благодатта е постоянното, ежесекудното съзнание, че си обдарен, че имаш много и премного. Всяко съзнание за загуби, за това, че към теб са се отнесли несправедливо, нечовешки, че се налага да бъдеш за нещо компенсиран, е опакото на благодатта. Вярата носи благодатта и прави човек да гледа на света по нов начин.

Отговорът ми към Бина е бил груб ли? Кое е беше грубото в него? (впрочем в първия си пост към тая тема аз изложих разбирането си за не-скромният човек, който все вижда грубостите на другите, позовавах се не на Подводни, а на Ницше). Аз никъде и по никакъв начин, нито съм казал, нито съм показал, че съм засегнат от твоя пост. Напротив, казах - "казвай ми на мен, каквото мислиш за мен". Аз не мога уверено да кажа дали някой иска или не иска да разговаря с мен, но пък не разбрах как ти заключи, че разговори с мен се избягват. Изобщо, струва ми се, че общуваш в себе си с някакъв друг селсал, различен от мен - някак по-удобен за критика, по-наместен и добре включен към интерпретациите ти на Подводни. (последните ти думи, че Диана потвърдила разбирането ти за "класическия" случай пък напълно съответстват на онова, което споменах в горния си пост - не-скромният не търси истината, той търси потвърждение в устата на другия).

Какво е клюката, ако не половинчатост на изказа, чиято видима страна определя изтънко и негативно някого, но пък не посочва този някой? И не е ли клюката пълна противоположност на скромността? Аз нямам нищо против Азбуки и Никола да говорят за мен - пък било то и публично-лично (то нали сплетните боравят с общуването по тоя начин), - но е хубаво, в крайна сметка, да изпитат верността на думите си в разговор с мен, а не само за мен. Скромният човек не търси потвърждения на разбиранията си извън себе си, той просто ги излага. Скромният иска мисълта му да е ясна, чувствата чисти, а това най-личи в словото. Но когато целта не е яснота на мисълта и чистота на чувствата, а е сдържаното между зъбите желание за (повсеместна) споделеност, то се начева гизденето. Истинското гиздене на не-скромният е скришната надежда от признание, от аплодисмент. И когато това не се случи, или се случи, но неудовлетворително, се начева клюката - заобиколното "този е лош", а не прякото "ти това и това".

Значи 90% от моите ученици, които са скромни, обичащи и добри, са били всъщност малодушни, самотни, глупави и страхливи. Selsal, благодаря ти, че ми отвори очите. - Бина Според мен, това е точно така. Училищата са местата, където се насажда оная "скромност", "обич" и "доброта", които в корена си са малодушие, страхливост и самота. Най-категоричният признак за истината-за-училищата са възрастните мъже и жени, които някога са били в тия училища. Разводите, чувството за ощетеност, самотата, конформизма, който така и не удовлетворява, са цветето на стеблото, което е покълнало още в училище. Какво, Бина, става с тия 90% страхотни деца, че те се превръщат в 90% ужасни възрастни? Между другото сила, смелост и радост от живота имат и мутрите - ония същества дето са преходното звено между животното и човека. Не ми е много ангелски поста, но и аз не съм в ангелско настроение. - Бина Мутрите са радостни от живота, така ли? Смели са, това ли казваш? Бина, пази децата от липсата си на ангелско настроение.

Скромността, като среден път, като умереност, е хубаво нещо. Ала най-често тази скромност е просто поза, анонс за пред другите. Истинската скромност проличава по време на криза. Когато идентификациите и разбиранията на човек бъдат подложени на съмнение, когато конкретната житейска ситуация притисне душата и ума; но това най-често се оказват моменти, в които скромността отстъпва. И тогава се появява чувството за ощетеност, празният вопъл за справедливост, мъката, че не съм признат, съзнанието, че другите са зли и безсърдечни. Много често човек е скромен, обичащ, добър и невинен, защото е малодушен, самотен, глупав и страхлив. Ама много често е така. Това състояние е омерзително. И точно то, насред цялото си омерзение, е състояние на самоизтъкване. ---- Скромният човек има ясното съзнание кой е той! Това съзнание е силно и в същото време е гъвкаво и динамично. Скромността е състояние, което при криза, при война ако щете, отстоява силата, смелостта, радостта от живота.

Във всичките ти ли думи трябва да търся толкова дълбочина, колкото си заложил в значението на ника си? Напрегни се, извлечи глъбината си и така пиши, щото откровеността не иде с първото, което ти дойде на устата. Кой ли съм аз?

Като обичаш равните резултати защо ника ти е "бяса", а не е примерно "ентропия" или "анестезия"? ---- Ти даваш ли си сметка колко клиширана (безумно срещана във всяка уста) е тезата - "хармония значи изравняване, мир, емоционален баланс". И аз кое не съм разбрал в случая? Папагалщината ли? ---- Господине Реми, всеки път когато вземеш отношение към мой коментар, колкото и да обичаш ремитата, ще оставаш с усещане за загуба. Та тогава да видим - колко чини "хармонията" ти? Окото на Тигъра

Всъщност аз предлагам интерпретация, а не информация. И тая интерпретация се дължи на моите вълнения. ---- Ще се пробваш ли с мен в едно състезание по разбиране, Човеко? бяс по име - или бяс в действие

Древните египтяни смятали, че всяка вечер слънцето умира. А на утринта се раждало ново слънце. И всичко ставало, тъй както Озирис разкъсан от брат си Сет, след времена на мрак, бивал съчленен отново от Изида. Но истински интересен бил въпросът - какво се случвало в часовете на нощта, преживявал ли нещо мъртвият Озирис, било ли го е някак угасналото слънце? През октомври, когато нощта е 10 часа и Нил е пълноводен, Озирис разкъсан и сънуващ, готвел своя бунт, своя Велик Бунт. Кой е бунтът била загадката? Е, някои му викат справедливост, а други... изгрев. ----

Горделивият човек си приписва качества и заслуги, които не притежава или притежава, но не в степента, в която ги заявява. Гордостта е заслепение. Тя може да се свърже и с желанието за собственост и притежаване, но обектите на това желание са по-нематериални. - Станимир В християнския смисъл на значението разлика между горд и горделив няма. Гордостта е ярка идентификация с определени качества, или особено открито чувство за принадлежност към определена група. Гордият човек насред своята гордост не отчита благодатта, поради която му е дарено особеното качество, нито пък възможността да се разпознава в тъй тачената от него група. Гордият един вид "азовее", наместо да проявава смирение и благодарност. ---- В античен смисъл (а и в римски), гордостта е самосъзнание, че си осенен от боговете, че си им любимец, гордостта е чувство за избраност, за открити възможности. Античният човек приема даровете с високо вдигнато чело, а не със сведена глава и признателност. ---- Християнинът ни учи да не забравяме човешката си природа, защото дори най-осенените, не могат да се превърнат в богове. Обратно, елинът, римлянинът, учи: "макар да си човек, стани бог, иначе е било безсмислено да бъдеш човек".

Добре. Тази вечер и в туй време ще пием за "шепнещите" бесове; та дано емоцията им престане да "ляга" несподелена. Салют!

Съгласие, което иска да изкрещи несъгласието си. Но... какво става с диалога когато подобно "съгласие" намери място в него?

В самото пожелание "колко хубаво би било, ако мислещият е и чувстващ" се съдържа разбирането, че мислещият по-често не е чувстващ. Това така ли е? Има ли основания за едно такова допускане?

Ти ми вменяш позиции. Говоря ли аз за "страх от грешки" (страх от сянката)? Не. Мое желание е да поставя ударението не върху "страха да не сгреша", а върху самата природа на грешката (сянката). И къде откриваш форма на оправдания в думите ми? Не е ли по-скоро оправдание освобождаването на грешките от тяхната грешност - нещо, което правиш ти, опитвайки се да изправиш грешката, замазвайки я с "автентичността" на своята емоционалност. Нека перифразирам думите от "Взвод" - "Тъй свидната и прескъпа лична емоционалност е като задника, притежава я всеки". Да се хвалиш с едното е като да се хвалиш с другото. ---- Всъщност и този ти пост отново е добър пример за моите думи. Ти казваш, че твоята червена емоционалност е скептична по отношения на моята студена логика. А скептичността (мнителността) е най-специфичната страна на мисленето и е твърде далечна на доверчивото чувстване. А всичко това означава, колко много не си даваш сметка, че твоята емоционалност се проявава в едно неосъзнато (и затова лошо) мислене. Ето я сянката. И понеже не я осъзнаваш, я проектираш върху мен и ми вменяваш тези. И още нещо, което сякаш никак не забелязваш - не наричаш ли моята логика студена, само защото ти изглежда недостъпна; и най-вече - не слагаш ли ръка върху емоционалността така, че аз да нямам достъп до нея, нещо от типа "ако мислещият е и чувстващ, какво ли ще остане за мен".

Обичайното значение на целомъдреността се отнася до жената. До девствената жена. Но защо? Девствената жена не е обладана. Обладаната жена обикновено по несъзнаван - пък и по емпиричен път - се счита или разпознава като забременяла. Бременната жена носи в себе си... нещо друго (докато майката може да смята зародиша си за нещо свое, то обществената психология "види" ли бременна жена, вижда в нея нещо внесено, нещо чуждо). Дори бащата да е ясен, в обществено-психологически смисъл той винаги е подвъпросен. Степента, в която бащата е неясен, се компенсира с разбирането, че бащата е... дяволът. Този механизъм на несъзнавани операции е същият като преди 10 000 години и никак не се променил. Всяка недевственост, колкото и съобразена със законите и морала да е, съдържа в себе си идеята за обладаността от дявола. Това го мисли не само патриархалното общество, много жени държат тоя флаг високо вдигнат. Целомъдрената жена е жената неподала се на змията (дявола) и не вкусила забранения плод. ---- Това е архетипът на целомъдреността. Всички интерпретации за целомъдреността, дори и да противоречат на тоя архетип, намират своя смислов ресурс от него. Въпросът е не да се разграничаваме от подобна трактовка, а изграждайки своя, да имаме предвид изначалния залог на архетипната идея.

Но перфектното емоционално здраве ми прилича на емоционална импотентност. - Бяса Това изречение - може би без да иска - потвърждава разбирането, което по-горе щриховах. Стремежът към съвършена и изрядна емоционалност надвишава простото емоционално здраве, като в степента на своето надвишение е патологична, тоест изразява сянката. Или - тъмната страна на този стремеж е емоционалният срив: истинската, но несъзнавана цел в търсенето на "перфектно емоционално здраве".

Човешкото мнение, ако не е добре претеглено и неговият предмет не е разгледан в дълбочина, винаги съдържа сянката-на-аза. В средата на позицията, в корена на гледната точка, се спотайва - но и шава - не кое да е, а обратното на мнението, което човек е изказал, противоположното на позицията, която е заел. Наивитетът (пък и коварство) как онова, което чувствам е автентично, най-често забулва сянката, която чувства вместо нас; и - най-вече - ни вменява своите чувства. И понеже тези сенчести чувства по начало са неприемливи за азовото съзнание, върху тях се извършва известна обработка. Чувствата се запазват, но се променя техния знак - минусът им се за-плюс-ява. Как проличава това? Ако някой - примерно - е благодарен човек, това е много добре, но ако благодарността му се доизразява, ако се подчертава, ако превръща в ярък жест, то принадеността на тая благодарност, стъпката над благодарността, е признакът, който направо разкрива същинската мисъл на "благодарният" човек - неговата непризнателност. Всички добродетели, които са приети от обществото - доброта, нравственост, откровеност, възпитание... най-често носят в и над себе си един вид доброта-прим, нравственост-прим, нещо като горница, като марджин; а това представлява улика, която ако бъде добре видяна, ще преобърне привидните качества и ще ги разкрие в тяхната опака естественост. И ако истинската добродетел е слънцето, ако скришната ръблина е сянката, то заявената добродетел е онова, което закрива пътя на слъчевите лъчи и формира сенчестото място. Има степени на добруване, които хвърлят много дълги сенки. Йезуитски сенки. (Разбира се, всичко това е не особено съзнавано).

И ще дойдат времена, когато ще се славослови неупотребата-на-ума, и всяка персонална щуротия ще се възхваля като дух. Туй ще бъдат времена, в които ще се предлагат огромни огледала за лилипути. Ех, колко много психология ще има в тия времена...