selsal

„Чувството за недостъпност” е основната линия, застъпена в мита за Тантал. Това, че нещата, животът и всичко, което искаме, се изплъзва, е своеобразен Танталов комплекс – ето едната страна… От друга страна, ти поиска от мен да предоставя оригиналния мит за Тантал, наместо да излагам собственото си отношение към мита. А е съвсем лесно, достъпно, да се открие мита. Но ти не стори това, защото не това е твоето желание. Ти искаше да ми кажеш, че моето разбиране възпрепятства постигането на автентично разбиране за тоя мит. Разбира се, това като хипотеза е възможно, ала въпросът е защо ти желаеш да ми кажеш това? Например, да четеш мита, така както е изложен от Николай Кун, съвсем не е да го четеш в оригинал. И то е така не защото текстът не е на древногръцки (в оригинал), а защото Кун е изпълнил написаното от себе си с интерпретации, които сам е извлякъл от първичните антични текстове, примерно от „Метаморфози” на Овидий. Причината да не търсиш текста сама, а да поправяш грешния ми подход, се състои именно в съдържанието на мита за Тантал. Ти прояви своя Танталов комплекс. Това е съзнанието, че винаги има нещо или някой, които препятстват достъпа, скриват нещата, опитват се да изкривят действителността. Твоето несъзнавано възложи тая роля на мен.

Просто поставих на светлина действителното значение на думите от твоя предходен пост.

Пионерът нито се приспособява към новото, нито го подчинява. Пионерът носи новото. Пионерът е новото. Онзи, който е способен да промени себе си издъно, променя света. Това е истинското значение на завоеванието. ---- Какво прави Христос? Приспособява ли се или извръща света?

selsal, вместо да правиш литературен анализ (ако е твой) на мита за Тантал, защо не ни го предоставиш да го прочетем в оригинал. И нека тогава всеки сам си направи изводите. Иначе така малко ни задължаваш да се съгласим с тебе. – mvm 1. mvm е – Тантал. 2. Митът за Тантал е – водата и плодовете. 3. selsal е – наказанието, което (желае да) възпрепятства достъпа на Тантал до водата и плодовете.

Ако идеалът не е истински, искрящо бял, то какъв идеал е това?! – Диана Фантазъм. Еднозначният, вътрешно безусловен и несъдържащ своята противоположност идеал е всъщност фантазъм (бялото е толкова бяло, не поради белотата си, а щото се опитваме да се дистанцираме от нещо много черно у нас). Когато човек изгражда идеалите си, той формира сложно (а по-скоро дълбоко) емоционално и мисловно отношение по въпроса, което изпълва съзнанието и поведението му. Дълбочината на един идеал включва широка гама от природата на човешката душа. Но щом човек няма готовност и заряд да стори това, той просто скицира (симулира) идеал. Симулираният идеал идва да замести (да изтика) анти-идеала, който е завзел несъзнаваното. Фантазмът просто цели да компенсира неудовлетворенията ни. Смелостта е непонятна. Нейните мотиви се изплъзват на обичайното съзнание. Степента, в която смелостта е необичайна и ирационална, маржинът, с който пионерът пионерства, е не друго, а именно войнствеността. Тая войнственост не се толерира и се разпознава като нещо лошо от хората, които идеализират фантазмите си.

На въпроса, поставен по тоя начин, не знам отговора.

Тая сутрин гледах няколко изпълнения именно от тая рок-опера (и от Уестсайдска история). Jesus Christ Superstar

След по-малко от две седмици е представянето на четвъртия епизод за Индиана Джоунс - "Кралството на кристалния череп". Доколкото аз знам, има два пилотни клипа към филма, като вторият е особено скорошен. Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull (1) Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп (2)

Сравнението на съзнанието и безсъзнателното с ездач и буен кон всъщност принадлежи на З.Фройд, но не ме учудва, че Дж. О'Конър си го присвоява – Шехина Метафората за ездача и коня иде още с възникването на йогистката практика. Според учението за йога йогинът е колесничар, чиито коне са сетивата му. Овладяването на колесницата е така наречаната “ниродха”, потискането на вихрите в душата (всички емоционални и умствени модификации), породени от досягането на сетивата с външния свят. Като е добре да се отбележи, че “ниродха” (потискането) не се покрива с психоаналитичното понятие за “изтласкване”. Конете, като израз на различието от обичайното съзнание, имат своето съществено място и при Платон. “Душата прилича в същност на колесничар и на крилат впряг от два коня, сили естествено свързани помежду си… единият от конете е добър и прекрасен и е съставен от подобни елементи, а другият от противоположни и е с противоположна природа. Затова управлението му ни създава трудности и неизбежни мъчения.” – “Федър” След това Платон подробно описва двата коня, както и към какво теглят те човека. В бележките след “Федър” е посочено, че сравнението с колесничаря и конете е правено преди Платон от Омир, Орфей и Парменид. Както и че това сравнение се открива в Упанишадите, откъдето по всяка вероятност йога е възприела своята трактовка. Сега се сещам и за мита за сватбата на Хиподамея, където са поканени кентаврите, които в един момент побесняват и се опитват да отвлекат булката. В историческото време, когато работи Фройд, основен наболял проблем е било това да обуздаеш "коня", да запазиш благоприличие, да бъдеш социално желателен образ. – Шехина Е, това си е “страхотна” теоретична вметка на психоаналитичната метафората за ездача и коня. Всъщност идеята на Фройд е да представи по-ясно автономните действия несъзнаваното, върху което съзнанието никога не налага пълен контрол. Казва се, че конят може да хвърли ездача в близката пропаст, въпреки че желанието на ездача не е такова. Акцентът изобщо не се поставя върху конформистките нагласи на обществото. Щях да забравя: а пък Металика има една песен Four Horsemen, която е отпраща към четиримата ездачи, предвещаващи апокалипсиса. Албумът се казва “Избий ги всичките”, което е съвсем апокалиптично. (сетих се и за Гъливер, който отишъл в една страна, където конете се държали като хора, а хората като коне, но... ...ето песента на Металика - Four Horsemen - ако пък някой може да прави ширшасана (стойка на глава - царицата на позите в йога) и слуша тая песен, ще чуе тропота на конете и идването на апокалипсиса).

Най-честият (отрицателен) коментар за последния албум на Metallica (St. Anger) е, че барабаните са "тенекиени" и че липсват сола. Аз пък бях искрено привлечен именно от "тенекиеното звучене" и продължителната твърда линия в песните от албума. Ето едно изпълнение и видео от едноименния филм за групата. Some Kind of Monster

Low Man`s Lyric Това е демо-вариация на една от баладите на Metallica. Но пък колко heavy звучи тая баладичност!

…при един действително 100% толерантен човек няма никаква възможност той да е нетолерантен, просто 0% вероятност – Диана С досегашните си постове аз исках да покажа несъстоятелността именно на разбирането, изразено в тая теза. Идеалът за толерантния човек не може да се вмества в черно-бялото виждане, което толкова кардинално противопоставя толерантност и нетолерантност. Всъщност с тия думи, Диана, ти казваш: “аз съм напълно нетолерантна към това да виждам в идеала за толерантния човек някаква, макар минимална, нетолерантност”. …при един реално толерантен човек, който в никакъв случай не е идеален, разбира се, ще възникват ситуации, при които, въпреки достатъчно високото ниво на неговата толерантност, той все пак ще проявява нетолерантност и тогава (без да се възмущава) е нужно да си даде сметка за своето поведение – Диана Когато – един пост по-рано – казах, че нетолерантността ми не бива да възмущава моя базов толерантен дух, имах предвид, че моята толерантност толерира това да бъда нетолерантен. А това е така, защото има разлика между нетолерантен човек и нетолерантността на толерантния човек. Първият проявява агресия, поради емоционална невъзможност да стори друго, вторият е агресивен в случаите, когато счете, че агресията би дала възможност на агресирания да се еманципира. А и що за толерантен човек бих бил, ако не се отнасям благосклонно към това в определени случаи да бъда агресивен (или някой друг да бъде агресивен). Затова, имайки предвид горния цитат от думите на Диана, ще кажа, че разбирането й за емпирично толерантния човек иде от грешно (черно-бяло) положеното виждане за идеално толерантния човек. Високото ниво на толерантност има едно истинско изискване – понякога да бъдеш нетолерантен. Разбира се, не бива да извличаш от произвола своята нетолерантност. Именно тук е въпросът - има ли смисъл войнстването и в какво се състои той. – Диана Да не виждаш смисъл в каквото и да е, означава едно-единствено нещо: да си нетолерантен към него и то нетолерантен далеч не в контекста на един толерантен дух. Например, всеки смел човек е войнствен; а всеки опит да се вмени на смелостта миролюбивост, на практика измества въпроса за смелостта някъде другаде (мненията на Станимир и някои мнения на Донка са пример в това отношение). И за да е по-ясно какво имам предвид, ще направя няколко паралела: Престъпникът е нетолерантен човек – в акта на престъплението, той разкрива тази своя нетолерантност. Добродетелният човек е толерантен – но само частично, доколкото разбира нуждите на другите. Смелият човек е нетолерантен спрямо обекта, към когото проявява смелостта си (Георги спрямо змея, Исус спрямо Синедриона, Левски спрямо Отоманската империя). Но тая нетолерантност е специфична, тя не е нетолерантността на престъпника. Това е нетолерантност, която е част от една цялостна толерантна идея, и то най-важната част, която завършва толерантността и я превръща в съвършена. Например, какъв е основният християнски отговор на въпроса защо има зло по света: злото съществува, за да се изяви доброто. В един диалектически смисъл (а християнската мисъл е точно такава), злото по света е най-доброто от доброто. Но това е страхотно тежка мисъл, човешката душа по начало не може да я побере, иска се много дух за нея. И много вяра. За такова осъзнаване се иска да си Йов.

A, много интересна игра на думи се е получила :"Изборът на мира пред войната е враждебен."! – Диана Кой човек е толерантен? Този, който е способен да прояви търпимост във всяка ситуация, даже в ситуация, проникната от особен дух на нетолерантност. И тук иде един въпрос: способен ли е толерантният човек да бъде дотолкова толерантен, че да прояви търпимост към възможността самият той да бъде нетолерантен? Този въпрос е основополагащ действителната толерантност в един човек. Казано по още един начин: мога ли, поради щото съм наистина толерантен, да разбера, да допусна, да провидя себе си като нетолерантен и това да не възмути базовия ми толерантен дух? Идеята не е “ще воювам, за да постигна мир”. Тука няма философия, има опит за практичност, която иска да оправдае желанието за война. Аз не застъпвам подобно виждане. Ето как звучи моето разбиране – “да не би да съм склонен в името на мира (в името на това да не воювам с никого) да начена (жестока) война със самата идея за войната”. Психологически при една трактовка, която дава на мира особено предимство, се стига дотам, че човек спира да разбира (толерира) войната и в душата му настава вечна война с войната. А това е много лошо състояние. Не се разбира, че ако – примерно аз – съм неспособен да се придам смисъл на войнстването, то без да разбирам и напълно несъзнателно, произвеждам в поведението и мисленето си именно ония лоши характеристики, които виждам във войната. Нали има Един, дето е заплашил, че ще унищожи храма. Постави се на мястото на Синедриона, със сигурност те (свещениците) са провидели в това заплаха, грубо войнстване. Но… ново вино в нови мехове, а старите мехове, е, старите мехове… Да си воин е да облечеш доспехите, да вземеш меча и да се усмихнеш на старите мехове.

Според мен смелостта не се отнася до двете предложени хипотези. ---- Да се пребори за мира е по силите на разумния и добродетелен човек; да срази врага (Агнеца ще срази Звяра, ако се допитаме до Йоановото откровение) може проницателния човек, или пророка, който съзира далечното добро, което изисква настоящото, безапелационно зло. Иначе - доколкото е видим подтекстът в думите на Донка - то аз не съм съгласен с избора на мира пред войната. Подобен избор е враждебен и то изцяло отрицателния смисъл на думата.

Просветлението като източна (и най-вече будистка) теза наистина изисква дълъг път на подготовка, но в източния контекст разбирането за смелостта и геройството нямат пълноценния характер, който те имат на Запад (в Античността, пък и в християнството). Буда е просветлен, но не е смел; Ахил е смел, но не е просветлен.

…алкохола е жив. Той е инициация в Дионисиевите мистерии… - Вендор Е, не алкохолът инициира мистерията. Както не виното прави евхаристията. Осветеното вино, превърнатото вино, служи за осъществяване на тайнството. Само по себе си виното е подобие на дух, семантика на духовност, но актът на освещаване внася Духа във виното и съживява, придава автентичност на подобието си. А що се отнася до пиещия човек, той най-често съвсем в профанен смисъл е просто пиещ човек. Истината е, че те си остават в най-дълбокото, къде вие виждате изкачване, няма такова – mvm “Последните ще станат първи” – някой не беше ли казал нещо такова.

Основната теза в “Галатяни” е отчетливото разграничение между делата и вярата. Идеята е следната: извършвайки добри дела, човек изпълнява закона, но добродетелността не е основание за спасение. Обратно, единствено вярата спасява човек. В контекста на “Галатяни” би било погрешно да се каже, че добродетелността води до вяра. Например, притчата за блудния син показва, че съгрешилият е по-скъп от праведния. Дори най-порочният човек ще бъде спасен, ако поне миг преди да умре повярва, че Христос е разпнат, за да ни спаси; ако ли пък най-добродетелният човек има убеждението, че делата му говорят достатъчно за него, той със сигурност няма да се докосне до Божията благодат. И нека отнеса казаното досега към настоящата тема. Волята е нещо съвсем различно от вярата. Волята създава принципи и следва принципи, затова и волята изразява закона, реда и справедливостта в най-положителния им смисъл, но – християнството счита, че вярата е нещо съвсем друго. Вярата е благодат. А да си смел е нещо отвъд волята, отвъд силата да отстояваш хармонично изградените си разбирания за живота. Смелостта е вдъхновение, тя е дар от Бога, поради вяра. Същото е и с любовта. Волята не може да създаде любов. А това е така, защото както смелостта, така и любовта са дотолкова оригинерни (първични, безоснователни), в тях има такава нередуцируема спонтанност, че те могат да са само дар от Някого, но не и мое (лично) постижение. Докато волята е рационална, вярата е ирационална. Аз, като човек, мога с много смирение и разбиране, да вникна в природата на човек (на човеците) и да го заобичам, въпреки всичките му слабости. Но аз, като мъж, мога да се влюбя в жена, нито поради вътрешната си сила, нито поради интелигентността си, а само, щото Бог ме е дарил с нещо, което сам не бих постигнал на цената на никое усилие. Същото е и със смелостта. В един момент някой бива споходен от нещо неприсъщо му, нещо, което го въздига над обичайния му духовен ръст, и го превръща в съвсем друг човек, даже в един не-човек. Героят е герой не защото се изграждал като такъв, а щото провидението го е избрало. Само час преди това, героят може да е бил най-жалкият човек на света.

Смелост наричам умението да остана спокойна, когато е трудно човек да съхрани спокойствието си. Смелост проявяваме, когато успеем да приемем съвсем съзнателно различна от нашата позиция, без да усещаме своята позиция застрашена от чуждата. Смелост означава и да имам волята да сменя гледната си точка точно когато тя ми се струва правилната. Смелостта се проявява, когато успеем да запазим вътрешната си свобода при наличието на външни ограничения.... – Донка Спецификата, според мен, в тия отделни положения на смелостта, е контрастът. Спокойствието най-добре се изпитва в неспокойна среда; промяната е най-истинска, когато ни струва нещо; справедливостта е най-автентична, когато сме склонни да я преоценим в мига на най-пълната си убеденост; свободата добива същинските си измерения, щом бъде поставена в клетка. Смелият човек е поне с една идея по-различен от волевия човек. Волята допринася за устойчивостта, последователността и трезвостта, а смелостта в известен смисъл ги надминава. Волята е човешко постижение, но смелостта е дар от бога. Ако аз проявявам воля, това говори добре за мен, но ако съм смел, то не е от мен, то просто се случва с мен. Та в тоя смисъл волята изисква постъпателност и дългосрочност, а смелостта е революционна, тя позволява на човек да надскочи себе си. Аз мисля, че смелостта е състояние. От такова състояние може да бъде споходен и слабия човек. Разбира се, при него има опасност смелостта да се изроди в безразсъдство или в инат (празно бунтарство). И още един паралел: волевият човек, ако е вярващ, е способен да обича хората като цяло и по отделно, въпреки бесовете, които твърде често се шмугват в тях. От друга страна, смелостта е тая, която прави човек истински влюбен в един конкретен човек. Принципната обич към хората е велико човешко постижение, и то се дължи на вярата и волята, но любовта към конкретния човек е от бога. Затова, ако във волята и принципната обич има трезвост, то в смелостта и любовта има къс нетрезвост, или по-точно къс опиянение. Ако човек кали волята си и в същото време има благодатта да бъде смел, той може да изпита и човешките и божествените измерения на любовта.

Така ли? Ангажира ли му вниманието? Ще му го ангажира, ако той иска това да види. Смъртта е неизбежна част от нашия живот, но някой прекалено много мислят за това, други не, въпрос на гледна точка. – mvm Както животът, така и смъртта имат особената способност да занимаят човек без да се интересуват дали той иска да ги види (изправи срещу тях), или не. Основният философски, а и основният духовен въпрос засяга смъртта. Да се твърди, че някой прекалено мисли за смъртта, е светско твърдение, което не може да си представи мисълта за смъртта извън депресивното светоусещане. ---- Според мен отношенията със съдбата са наистина двустранни, но! Не са равностойни. Не мисля, че верният глагол е “предизвикване” на съдбата. Това (играенето със съдбата) го правят “петлетата”. Самото разбиране, че съдбата се предизвиква, съдържа в себе си антагонистично отношение към нея; нещо от типа “съдбата е силна и не ме обича, но пък и аз съм силен, и аз не я обичам”. Само разумният човек може да застане пред съдбата и едновременно да воюва, и да другарува с нея. Съдбата е някой, който ни превъзхожда във всяко отношение, според вавилонците, дори боговете са подвластни на Еймармене (Съдбата). Разумността – която включва в себе си дълбокото разбиране, интуицията и волята, – е шансът на човек не да победи съдбата, а да я заинтригува. Защото на съдбата и е много скучно. Тя е заобиколена от безброй самонадеяни и слабовати глупци, които размахват юмруци или жално се молят, но така и не са способни да сторят нещо интересно, вълнуващо. И съдбата им стисва душиците. А няма по-голяма справедливост от несправедливостта, с която съдбата се отнася към човек.

Да, да. Аз казвам, че съдбата дебне. (затова сме се разбрали, преди да разбереш, че сме го сторили). Съдбата не е някакъв негативистки контрапункт в живота. Смъртта също не е черно-бяла противоположност. Всъщност негативиският контрапункт е отношението към съдбата и още повече към смъртта. С други думи, ако човек гледа смръщено и с неодобрение към смъртта (съдбата е съдба, щото най-вече възвестя личната смърт), то преди всичко тоя човек живее смръщено и изпълнен с неодобрения. Някой може и да не обръща внимание на смъртта, но пък съдбата има удивителната способност все да му ангажира вниманието. Ние можем да вършим нещата като за първи път, единствено, вършейки ги за последно.

mvm, (дебнещата) съдба не е някакъв фатализъм, който каквото и да правим не бихме избегнали, тя не е и суеверие, което постоянно ни отвлича вниманието и поражда тревожност. Съдбата е усещане за загадъчност, което ни съживява, същото прави съзнанието за Смъртта. Едно такова нещо се случва само при силните натури, ония, които не се натоварват от тежести в съзнанието си, а го укрепват по тоя начин. Това не са мрачни съзнания, а съзнания, които се превръщат в светлина не другаде, а именно в мрака.

Когато бях юноша си казвах, че за мен има три истински неща: футбола, хеви метъла и книгите. В тия неща не включвах сестра си, защото колкото и да обичах Трите Неща, за мен бе недопустимо те да се намират в един ред с Някого. Както (почти) всяко момче смятах, че образователната система всячески се опитва да ме направи посредствен, колкото е самата тя, затова моята устоя и моето въоръжение бяха все тия три неща – футбола, хеви метъла и книгите. Във футбола постигнах умението да се съотнасям с другите хора, с хеви метъла достигнах емоционална зрялост, а към книгите развих религиозното си чувство. Понеже смятам, че интелигентността на мъжа достига своя апогей на 19 години, а към 25 е вече напълно загубена, като само откровените глупаци си мислят, че помъдряват, то за мен е важно днес да съм толкова адекватен в светоусещането си, както бях в юношеството си. Това означава, че докато не чувствам затруднения, живеейки футбола, хеви метъла и книгите, ще имам адекватна идентичност, която да е различна от обикновената социална, профанна идентичност. Моето време за себе си е всъщност цялото ми време. Което означава, че аз играя и гледам футбол, слушам музика или чета книги, независимо какво друго правя. Тоест няма вълни, които да покрият за повече от секунда моя пристан.

Поне аз до сега не съм видял желание от някой да навлезе истински в позицията на другия. – Станимир Сигурен съм, че разбирам напълно онова, което казваш във всеки свой пост. Мога да го изразя със свои думи по начин, чрез който ти ще разбереш, че съм те разбрал. Мога, разположен в твоята позиция, да кажа нещо, което да развие мисълта ти, и да даде възможност на теб, на свой ред, да развиеш онова, което съм предложил. Това ли наричаш “навлизане в позицията на другия”, или имаш предвид нещо друго? И аз – като всеки човек – желая, каквото казвам, да бъде разбрано в смисъла, който съм вложил в него. Но! Не желая онзи, който би ме разбрал, да се съгласи с мен. Напротив, иска ми се другият да прояви осторожност и да потърси местата в моите думи, които не съм обмислил добре, пунктовете, които съм пренебрегнал. Така аз прозирам човека в другия, получавам сериозно и наистина другарско отношение. Вярно, има хора – и те не са малко, – които не е подходящо да бъдат подлагани на подобна другарска критичност. Поради тая причина във форума аз никога не я проявявам с ония, които пишат тук, като изразяват предимно емоции, нови впечатления и изобщо искрена откритост. Винаги подбирам тези, които имат изградена позиция, развили са в главите си теоретична концепция и в постовете им личат контрапозиции, които те своевременно са отхвърлили. С тоя подход аз се докосвам до истинската интелигентност на другите, а и – което важно – разбирам доколко емоционално подготвени са за подобна ситуация. Човек твърде често избира да претендира от другите добри обноски, точно в миговете, когато трябва да е малко по-искрен със себе си, което означава: да развие по-добре виждането си, или ако трябва да го преоцени. Ха-ха, селсал, ти сигурно вместо хонорар ще поискаш от пациентите/клиентите ти да аргументират позицията си – Станимир Искам човек да има позиция, а не да се тръшка, че не е разбран; искам човек да не се крие зад правото на гледна точка, щом гледната му точка вече от нищо не се поддържа; искам когато някой каже нещо да не бяга след това, за да не чува нищо друго, освен себе си. За да помогна на някого – ако мога – в душевна неприятност, никога не бих взел пари. (Ти би ли го направил?) Както и не обичам някого за пари. Но пък има хора, които вземат пари, когато помагат на душевно страдащите, и хора, които вземат пари, за да обичат. Това е истината, другото са социални замаски.

И с теб как се разговаря - нищейки философия с предъвкване на психоаналитични рахат локуми или в стил съгласен с теб или в стил "като говориш с мен ще мълчиш"? – Орлин Хей, аз желая да говориш, а не да мълчиш; дори желая, като говориш и не съгласяваш с мен, да имаш грижата да се обосноваваш? Ето имаме тема: какво е психотерапия (например когнитивна психотерапия) и какво е психоанализа? Защо да не проведем едно паралелно изложение, да се спрем на конкретен предмет в разговора. Hip казва в своите “директиви” до всички, че съм искал да побеждавам в спор, нека разсея това: аз желая да загубя спор! Или – за да не е войнствено – по-скоро желая да чуя добри аргументи и да се докосна до добра психологическа подготовка. Само онзи, който симулира такива, избягва подобен разговор. Щото всеки, обичащ психологията (и висшата математика) с радост би провел разговор по нея. За представата - ти какво проектираш с този въпрос? – Орлин Ето – проекцията! Чудесен въпрос. Искаш ли (знам, не искаш) да си говорим за това “кога има проекция” или “как да различаваме проекцията от обективната представа”. Понеже аз мога да обясня защо в случая не се проектирам и защо ти ми вменяваш проекция, за да не отговориш (най-вече на себе си) разиграваш ли сърдечност или наистина си сърдечен. (Аха, прехвърлил си постовете в тема "дуел". А готов ли си за дуел?)

Извод - предизвикателство е не Смъртта, а изкуството на Живота. Животът ни се случва ежедневно - и то в най-дребните неща. А един ден, те стават видимо големи. – Aorhama Да, така е. А изкуството на Живота съдържа в себе си съзнанието, че Смъртта постоянно те предизвиква. В подобен екзистенциален момент, какъвто си изпитал, човек минава през катарзис и успява да види нещата без обичайното им ежедневно покривало. И да, невинни няма. Съдбата тече във вените ни, цялата отговорност е наша.