borislavil

За мен Хармонията е преди всичко е уравновесяващата вселенска сила, която урегулира всичко съществуващо, като балансира противоположностите. Свързвам я с думи като: "съгласуваност", "синхрон", "съзвучие", "съответствие", "съразмерност"... Хармонията е Божественият порядък на нещата. Тя е тази сила, която трансформира дисхармонията, превръщайки я в част от себе си. Един повече или по - малко съвършен израз на Хармонията е музиката. Ето защо в душата на хармоничния човек спонтанно се ражда музика - музика струи от него! И тази музика притежава целебна сила, защото Хармонията е здраве. Човек съзнателно трябва да се стреми да бъде изразител на тази Хармония, а не с мислите, чувствата, думите и делата си да я руши всекидневно, защото унищожавайки Хармонията, ние рушим всъщност Основите на Битието. Другият съществен въпрос е как да постигнем тази Хармония, как да я накараме да оживее в нас? Според моето виждане, необходими са векове медитация, т.е. поредица от прераждания, в които човек е бил съзнателен и е медитирал. Медитацията е възвръщане към Първоначалното Единство. На базата на медитацията възниква Мирът. Той е толкова основополагащ, че за него се казва, че превишава всяко знание. Когато имаме за фундамент Мира, тогава от него съвсем спонтанно и естествено, като нежно и красиво цвете, израства Любовта. А Хармонията произтича от Любовта. Тя е нейно дете, нейно благоухание. Разбира се, това разчленяване на нещата е само за удобство. То е твърде условно, защото в действителност Мирът, Любовта и Хармонията не са отделни неща - те са едно или три аспекта на едно и също нещо!

Е това си струва да се чуе и да се види! http://www.zazz.bg/play:f6317792

Няма нищо странно, Еси, защото за мен вярата не е теологична, а реална жизнена сила! И... ти го знаеш!

Lady Frost, нека тръгнем оттам: "Защо си агресивна? Каква е причината? Кое ражда агресията в теб? Как се ражда? Или тя е нещо вътрешно присъщо? Какво се стремиш да промениш с нея и променяш ли нещо в действителност?" Хубаво помисли върху тези въпроси, медитирай върху тях и... тогава се върни и пиши за откритията, които си направила. Напиши едно хубаво есе за агресията - за твоята агресия, защото могат да се дадат много методи, техники за трансформиране на агресията, но първото нещо, което трябва да се направи, е да се осъзнаят нейните корени и какво представлява тя в действителност, какви са нейните последствия за този, който я изпитва и за хората около него. Ако си способна да осъзнаеш проблема тотално, цялостно, тогава... той просто отпада от самосебе си!

Еси, на мен пък вярата ми върши работа и още как! Съвсем не случайно Христос е казал, че "ако имаш вяра колкото синапово семе, ще речеш на тази планина да се премести от тук там и тя ще се премести." Вярата е сила, която твори чудеса. Който се отказва от вярата си, се отказва от крилете си! Нека не забравяме, че вярата е една от трите основи на живота, заедно с надеждата и любовта. Но... най - голямата от тях е Любовта. Вярата и надеждата биха могли да се разглеждат като производни от нея.

Отчаянието е плод на гордостта и бич за нашето високоумие,но... няма болка, страдание, съмнение, които да са по - силни от преобразяващата сила на Любовта, от Която произтича животът. И в най - тъмната нощ на нашия живот, в "тъмната нощ на душата", както се изразяват мистиците, колкото и безнадеждно и безсмислено да ни се струва всичко, нито за миг не трябва да губим увереност, че въпреки непрогледната тъмнина, Изгревът предстои и нито за миг не трябва да преставаме да се уповававаме на любящата и преобразуваща всичко в добро Божествена сила. Достатъчно е в такива моменти, когато осъзнаваме собственото си безсилие, да направим една крачка (дори и стъпка!) към Бога, за да направи Той десет към нас и да ни спаси. Уверявам ви, приятели - аз съм преминал през деветте кръга на ада, достигал съм до дъното на Бездната на Отчаянието, но... днес съм по - жив от всякога, осъзнал, че от утробата на най - големия мрак се ражда най - голямата Светлина. И... всеки един от нас може да го направи и... трябва да го направи, рано или късно, защото няма Възкресение без Разпятие!

Благостта е един от плодовете на Духа! Колкото повече човек се отваря за Духа, колкото повече Духът прониква в него, в толкова по - голяма степен се изпълва с благост. Чертите на лицето му, погледът, гласът, движенията придобиват мекота. От благообразното лице на такъв човек струи светлина, нежност, любов. Всъщност, ако ме накарат да определя какви са основните характеристики на Учителя Беинса Дуно, първата дума, която бих използвал като определение, е "благ". И Неговите действителни ученици също ги разпознавам по тази благост, която излъчват лицата им. Не случайно има песен "О, Учителю благати" и формула:"Учителю благи, помогни ми да изпълня закона ти". И Исус са го наричали "благ". И всички, у които е оживял Божият Дух, са благи. А благосклонноста - за да бъде човек действително благосклонен, а не просто снизходителен ( в това последното откривам нюанс на високомерие), трябва да е изпълнен с благост, която във взаимоотношенията ни с другите се излива като благосклонност. Или, по друг начин казано, благостта влиза в действие като благосклонност. Благостта е качество, което притежаваш и което създава своеобразна - мека, нежна и любяща атмосфера около теб. А благосклонноста е вече отношение, което проявяваш спрямо някого в конкретна ситуация.

Като празнична елха светът искри. Облива ме с вълшебен блясък. Любовта нахълтва с шум и трясък. О, как всичко се върти! Дърветата се впускат в бяг лудешки... Подгонват ги реки... И литват птици... И литва ми след тях ума... Вървя безумен и щастлив! Не, не вървя - летя! Окрилен съм от Любовта!

И как се правят тези опити за избягване на страданието, много ми е интересно То страданието като ти се стовари на главата и като не знаеш откъде ти е дошло.....оттам нататък имаш само за задача да се справиш с него Ами тези опити за избягване на страданието започват още в невидимия свят, преди да се въплътим, когато с Господарите на Кармата обсъждаме вариантите за бъдещ живот. Обикновено ни се предлагат три варианта: първият е най - елементарен, с най - малко придизвикателства и новинки за нас, с минимална доза проблеми и страдания. Леко и безгрижно съществуване, живот - почивка. Сравнително приятен, но... като компенсация... с минимални възможности за духовен растеж. На практика тъпчене на едно място. Вторият вариант е по - балансиран, а третият е истинско предизвикателство, който, за да бъде приет, изисква действително смелост и решителност, в известен смисъл самоувереност, защото проблемите, които ще се наложи да разрешим при този вариант са много и сериозни. Това ще бъде живот, изпълнен с напрежение и драматични обрати на съдбата, с многобройни нови уроци и неща, които трябва да овладяваме. Живот, в който страданията няма да ни бъдат спестени. Бурен и труден, но съдържащ в себе си огромен потенциал за духовен възход, за пробуждане. Рискът обаче да го приемем е голям, тъй като е възможно и да се провалим и... вместо да вървим напред, да се върнем назад в развитието си. Изборът, който правим горе, се отразява след това в нагласата и в осъзнатостта, с която посрещаме предизвикателствата и страданията в земния си живот.

Трудният път е свързан с по - големи възможности за духовно израстване... Затова е благословение, че сме се родили в България Прави ми впечатление - някои смятат, че лесно и безболезнено може да се роди Висшето Съзнание. Моят опит ми подсказва друго - раждането е свързано с болка и колкото по - висше Съзнание се ражда в човека, толкова тази болка е по - голяма. Да избягваш страданието, означава да затваряш пред себе си вратата, която ти разкрива възможности или да не отваряш вратата, на която настойчиво чука Христос. Това барикадиране спрямо страданието е и барикадиране спрямо щастието. Някъде бях писал - страданието е велик Учител. То дълбае вместилище за Любовта и колкото е по - дълбоко това вместилище, толкова Изворът на Любовта, Която ни носи Щастие, е по - дълбок. И прозренията ни също добиват дълбочина, която иначе няма как да постигнем. Това не означава, че трябва да бъдем мазохисти и сами да търсим страданието... Не, по - скоро, когато то се появи, да прозрем, да го посрещнем с нагласата, че съдържа в себе си скрито благословение - посвещение, което иначе щеше да бъде невъзможно за нас. Така че тези приятели, които правят опити да избегнат всякакво страдание и животът им да протича абсолютно безболезнено и леко - "по мед и масло" - ми приличат на млада жена, която, заради евентуалната родилна болка, не иска да зачене и да роди. Но нима има по - голяма радост от това, чрез теб да се роди нещо ново - нов човек, ново съзнание? И нима, заради тази върховна радост не си струва да понесем, каквато и да е болка?

Ако някой живее според идеите (идеалите), които проповядва, думите му придобиват огромна сила. Не е задължително той да е виртуозен оратор или велик писател... Може да говори и да пише много обикновено, простичко ,семпличко, но изреченото (написаното) от него да достига и да отеква в сърцата на хората. Защото, за да бъде почувствана една изложена истина, този, който я е изложил, трябва и да я е преживял. Иначе думите му може да са много красиви, поетични, добре подредени, но... в тях да няма живот, да не докосват сърцето ти. Това, което единствено може да вдъхне живот на думите и да ги направи въздействащи, е единството между идеалите, които изповядваме, и нашите дела! Разминаването между думи и дела ражда фалша на лицемерието, който разрушава вътрешния Център - Центъра на Силата. Хората може да не го виждат пряко, но със сърцата си усещат фалша или това, което идва от сърцето - думите, които не са просто думи, а живот! И само словата, изречени от такъв човек, имат действителна стойност и притежават градивна, възраждаща и преобразяваща сила.

А според мен, прошката не може да предхожда осъждането, освен... в онова красиво изключение, когато толкова много обичаш някого, че си готов да му простиш, още преди да е съгрешил. Но в нормална ситуация, за да простиш на някого, трябва да има за какво да му простиш, т.е. у теб трябва да има елемент на укор, осъждане спрямо другия, който е направил нещо, с което те е засегнал и когото смяташ за виновен. Иначе не разбирам как можеш да простиш на някого, ако няма за какво (тогава прошката става ненужна!) - ако няма вина, виновен, укор, осъждане, рана - неща, които трябва да превъзмогнеш (а за това се изисква сила!), за да достигнеш до прошката. За да липсва необходимост от прошка, трябва да си човек, когото никой по никакъв начин не е в състояние да нарани, да засегне. И се питам - има ли такива хора и ако има - какво ли трябва да представлява такъв човек, на когото не му пука от нищо?

За да простим на себе си и на другите, за да достигнем до Прошката, се изисква да подходим с разбиране и приемане на човешкото естество такова, каквото е, т.е. изисква се известна степен на себепознание. Това не означава да бъдем снизходителни до крайност, нито пък прекомерно осъдителни и строги, както когато свирим на китара – струните не трябва да са нито много хлабави, нито прекомерно опънати. Трябва да намерим „златното сечение”, необходимия баланс между Любовта и Мъдростта, от които произтича Милостта. А Прошката е дете на Милостта. Хора сме и допускаме грешки. Те са неизбежни стъпълца в развитието ни, когато ги осъзнаваме и се опитваме да ги изправим. Нали, когато един първокласник се учи да пише, допуска много грешки? Но ако не ги допуска, нима ще се научи да пише? Нали и музикантът, изучавайки дадено музикално парче, също допуска фалшиви тонове, както и художникът, създавайки своята картина, също допуска грешки и се налага да ги изправя? Ние се стремим към съвършенство (това е Божествен стремеж!) и грешките, които допускаме, не бива да ни обезкуражават. Няма грях по – силен от Милостта! Няма омраза по – силна от Любовта! Няма вина по – силна от Прошката! Величието на човека се измерва със способността му да прости… на себе си и на другите!

Предстоят ти значителни промени, съпроводени с известни трусове, трудности и критични ситуации за теб и семейството ти, но при всичко това трябва да останеш вътрешно спокойна и уповаваща се на благия Божи промисъл. И още нещо да доуточня - "апокалипсис" не означава "край на света", а "откровение"!

Да, има ситуации, при които, ако човек е достатъчно духовно извисен и у него липсва осъждане, злоба и желание за мъст, да няма необходимост от прошка. Но... има и ситуации, при които това няма как да се случи. Пример - ако изнасилят теб самата или дъщеря ти... Или някой волно или неволно причини смъртта на детето ти... Сами разбирате, че ако попаднеш в такава ситуация, няма как да си останеш толкова духовно извисен и незасегнат - няма как да не се породи у теб осъждане, няма как да не обвиняваш и да си кажеш:"Няма проблеми! Всичко е така, както трябва да бъде!" Няма как и да няма вина и виновен! И тогава възниква проблемът за необходимостта от прошка. И тогава тя не е никак лесна и няма как да е! Животът понякога поставя такива ребуси за решаване пред нас, които разбиват на пух и прах всичките ни красиви философии. И в една такава ситуация, ако намериш сили да простиш, това е действително нещо велико! Другото са празни приказки и словоблудство. Необходимо е да виждаме фактите такива, каквито са!

Опасностите в духовния път са много, но "който се страхува от мечки, да не ходи в гората"! В началото има един период на трупане на информация (нормален е!)- прескачаш от тази на онази книга, от този на онзи Гуру. Практикуваш по нещо оттук - оттам. Това се нарича "духовен буламач". За жалост, някои остават в него до края на живота си. Те са като семенца без корени - засяти са на камениста почва. Да, могат да развият ума си, паметта си, но им липсва духовна глъбина и действително духовно развитие. Не могат да различат теоретично знание от действително познание. Друга опасност (изключителна опасност!) - т. нар. "духовна гордост". Тази усойница много фино се промъква и умело отравя душата ти. Малко е трудно да намериш по - горди и самомнителни хора от т. нар. "духовни". В повечето случаи те са достатъчно интелигентни да прикриват добре това, но... не могат да излъжат никого, освен себе си. Успехите са друга опасност - похвалите, славослова по твой адрес... Толкова е приятно и упойващо, че всичко това успива душата ти, макар и сънят да е прекрасен, и раздува егото ти до безкраност. Тайно в теб се промъква мисълта: "Аз съм най - великият, най - знаещият, най - можещият! Аз съм над всички!" Тя е толкова фина, че ако не си достатъчно бдителен, дори не я и забелязваш, а понякога не ти и отърва да я забележиш. Има и друго не по - малко изкушение. Работиш, работиш в духовно отношение и някъде по Пътя започват да избуяват дарби, способности, сидхи... придобиваш голяма вътрешна сила... с която можеш да злоупотребиш, ако не си достатъчно чист. "Духовната прелест" също не бива да се пренебрегва - тя е, когато заблуждаваш себе си, че си постигнал нещо, което в действителност не си... когато си се сблъскал с фалшив феномен, който си приел за действителен, защото той наподобява такъв. За да идентифицираш от кой тип е феноменът, трябва да се пробуди духовният ти разум. Но той не се пробужда, ако ти липсва смирение. А то е най - трудно постижимото качество, защото изисква да достигнеш до дъното на своето същество - там, където е най - чистият Образ на Бога - Образът, по Който сме създадени!

За истинско положително мислене можем да говорим само при този човек, който е познал Любовта като Основа на цялото битие и като Сърцевина на собственото си същество. Умът на такъв човек започва да гледа през очите на Любовта и мисълта му се извисява и превръща в действителна творческа сила, в светлина без сенки, отвъд всякаква дуалност - абсолютно доброжелателна, безкритична, доверяваща се. Обикновено казваме за такъв човек, че е склонен да идеализира нещата и да гледа на света през "розови очила", но това не е идеализация, а способност на мисълта да се извиси и да проникне в по - висша реалност, която е недостъпна за хора с негативно и деструктивно мислене. Това положително мислене, което се корени в Любовта, обединяваща всички неща в едно хармонично цяло, е благодатна почва, в която естествено израстват различни дарби и способности. В този смисъл положителното мислене не е въпрос на дисциплина, традиция и навик (както е при американците), а въпрос на себепознание. Ако не си достигнал до Полето на Любовта, тогава твоето положително мислене е само фасада - повърхностно, без корени, лишено от действителна творческа сила, в известен смисъл дори лицемерно.

Има Път, но има и странични пътеки, които биха могли да ни подведат и да тръгнем по тях, отклонявайки се от своето предопределение, предназначение, призвание. За да не се случи това, се изисква будност, чистота и яснота на съзнанието. То е необходимо да се разшири до степен да докосва, да влиза в съприкосновение със Свръхсъзнанието, Което осветява единствено верния за нас Път. Всеки има такъв и затова у всеки трябва да има стремеж за връзка със Свръхсъзнанието, за да може правилно да разреши задачите на своя живот.

Бумеранг По цяла нощ сънувам бумеранги. За половин живот добре разбрах, че всичко най - накрая се завръща. Измяната се връща в ред измени. Богатството се връща с нищета. Замахването идва като удар. Непроменена връща се усмивката. И наранил, аз наранявам себе си. Забравил някого - забравям себе си. Зарадвал някого, аз радвам себе си. Затрогнал някого, аз трогвам себе си. Но и при вас ще дойда непременно - подобно обич за дарена обич, подобно мисъл за дарена мисъл. Подобно удар за получен удар. И цяла нощ сънувам бумеранги. Андрей Германов

http://www.zazz.bg/play:19724f42

Какво означава да бъдеш окултен ученик? Първо и необходимо условие – да имаш Учител, защото ако няма Учител, няма и ученик! Но не е достатъчно да осъзнаеш тази необходимост. Не е достатъчно дори да се провъзгласиш за ученик на харесван от теб Учител, защото не ученикът избира своя Учител, а Учителят избира Своя ученик. И тази среща се случва само в Полето на Любовта. Естествено е за ученика да изпълнява Волята на своя Учител и във всяко свое начинание да търси Неговото благословение. По този начин той реализира Божията Воля в живота си. Но това става чрез свободния избор на ученика – не по задължение, а по Любов. Когато това се случва, всички блага, които са в душата на Учителя, започват да преливат в душата на ученика. Идва момент, когато ученикът поема щафетата от своя Учител и сам се превръща в Учител – т.е. в човек с пробудено Божествено Съзнание. И тогава вече е на място да кажеш: „Следвай себе си!”, а не преди това, защото това би довело само до безпътица. Нишката на Божественото Съзнание е тази, която осветява пътя ти – иначе ходиш, опипвайки в тъмнината. Учителят отвън е необходим, докато се пробуди Учителят отвътре. Той е необходимата провокация и идеал, към който се стреми ученикът. Постигне ли ученикът своя идеал, сам става светилник и светлина... за себе си и за другите... от Школата.

Шри Рамакришна е уникално явление в духовната история. Той познава Бога като индуист, като мюсюлманин и като християнин, но не като е правел "карашик" или "манджа с грозде", смесвайки тези три различни религиозни системи, а посвещавайки се изцяло и безусловно поотделно на всяка една от тях за определен, достатъчен период. Всяка духовна школа си има свои методи за духовно развитие, които работят, но в рамките на определен контекст. Поради тази причина не е целесъобразно да се смесват методи от различни школи и религии - това би могло да доведе не само до объркване, а и до побъркване! Струва ми се, че някои от пишещите подценяват или не познават достатъчно добре необикновеното явление, наречено Духовен Учител. На Изток казват: "Учителят е Бог и Бог е Учителят". Те осъзнават един прост факт - Учителят не е обикновен човек - Той е Божествен пратеник и неговата мисия е да помогне на своите ученици да пробудят у себе си Божественото Съзнание. Той е като запалена свещ - незапалената свещ може да се запали от нея. При среща на Учител и ученик огънят от сърцето на Учителя слиза в сърцето на ученика. Окултното ученичество е път на посвещение, което е упълномощен да извърши само линият Духовен Учител. Хората се заблуждават (поради невежество и безумна гордост), че за да пробудят Божественото си съзнание не им е необходим Учител, а забравят немаловажния факт, че за значително по - дребни неща (да се научиш да четеш и пишеш, да свириш на цигулка, да рисуваш картини, да печеш хляб или да шиеш дрехи) им е необходим учител... Що се отнася до послушанието - то е едно от фундаменталните качества на ученика! Неслучайно кандидатите за монаси имат определен изпитателен срок, в който се наричат "послушници" и целта, на който е "да отсекат собствената си воля", възлагайки изцяло упованието си на своя наставник и изпълнявайки безропотно всичките му заповеди. Послушанието за хората е трудно и непонятно, защото то е издънка от смирение, упование и любов, а съвременният човек е изпълнен със самомнителност и своеволие.

Това, което казваш mvm е вярно и правилно, но то важи преди да си стъпила на пътеката на ученика. А тук говорим за ученичество, а то изисква самоопределение и пълно отдаване!

Станимир, mvm, така е - прави сте, но нали трябва да маркираме пътя на окултния ученик, посоката на неговия стремеж, идеала, към който се стреми? И това, което за един ученик днес не е актуално и не стои на дневен ред, утре ще е! Ученикът следва високия идеал, а той е - да бъде като своя Учител и да мисли, чувства и постъпва като Бога. mvm, за ученика Учителят не е "който и да е Учител". Той е просто Единственият, Който може да го заведе при Бога, да пробуди у него Божественото Съзнание. И ученикът го разпознава по дух и възлага цялото си упование Нему. Тук няма място за съмнение. Съмненията трябва да останат пред прага на Школата! Усъмниш ли се в своя Учител, прекъсваш връзката си с Него и напускаш Школата, макар и външно, формално да си все още в нея. Съмнението е път на предателство! Няма по - голям грях от това да се усъмниш в съществуването на Бога и в своя Учител, Който е лицето на Бога за теб!

Мона, според мен, има две основни причини. Първата е завистта, която преминава в агресия, неприязнено отношение, омраза и злоба. Втората се дължи на факта, че чистият човек е като огледало, в което всеки може да види собственото си отражение. В този смисъл, а не в някакъв друг, огледалото е изобличаващо. И опитът да бъде счупено, когато ни покаже лицето не такова, каквото искаме да го видим, си е в реда на нещата. Затова и Христос беше разпънат на кръста, затова и на Учителя Му беше нанесен жесток побой...