borislavil

Не е достатъчно мисълта само да е силна, т.е. концентрирана. По - важно и първо условие е тя да бъде възвишена и да идва от високо поле на съзнание. Затова и едно от нещата, които препоръчва Учителят е ученикът да бъде сляп за погрешките на хората и да не се изкушава да критикува. Това наистина изисква висота на съзнанието и много любов в сърцето, което е окото на душата и трябва да се пази чисто, за да бъде и погледът чист - когато гледаш на нещата и хората през очите на Любовта, ти започваш да виждаш тяхната истинска, божествена същност и техните временни слабости остават извън обсега на този поглед.

Всяка сутрин си казвам: Господи, нека и днешният ми ден да премине под знака на Твоето благословение. Благослови и помилвай всички същества, които пряко или непряко влизат в общение с мен. Амин

Чрез себепознание! Когато се установим в своята истинска същност, тогава съвсем естествено ще отпадне и омразата, защото тя не принадлежи на нашето естество. Омразата е притурка, присадка, дължаща се на непознаването на самия себе си в дълбочина. Попитали веднъж Микеланджело Буонароти как прави тези прекрасни статуи, а той казал:"Но аз нищо не правя. Те са направени вече. Аз просто махам от тях само ненужното." Та и ние - когато махнем от себе си ненужното, ще се освободим и от омразата.

Не мисля, че трябва да спекулираме с думата „свобода”. Още Хегел го е казал, че „свободата е осъзната необходимост.” Свободата изисква определена степен на съзнателност. Колкото е по – високо едно съзнание, толкова неговата свобода е по – голяма, а опасността да се злоупотреби с нея е по – малка. Защото свободата е отговорност! От тази гледна точка е нормално да има цензура. Всъщност цензурата трябва да се предхожда от автоцензура, защото една дума може да убие човек, но може и да го повдигне, да го възроди. От нас зависи дали думите ни ще притежават тази сила и мощ… дали словото ни ще се превърне в Слово. Намирам не само за нормално, но и за необходимо модераторите да си вършат работата съобразно концепцията за този форум. Никой не участва по задължение, така че на когото не му харесва, е свободен да напусне. Това е част от свободата. Но не мисля, че е уместно тук да се опитваме да налагаме свои правила, свои концепции или пък да превръщаме този прекрасен форум в арена за личностни нападки или в кошче за боклук. Необходимо е да уважаваме себе си, съфорумците, правилата и концепцията на форума, както и личността на Петър Дънов - Учителя на Бялото Братство и Неговото Учение. Аз лично възприемам този форум като една своеобразна духовна школа, от която всеки би могъл да почерпи опит, мъдрост и вдъхновение.Да изявява човек свободата на Словото е свещенодействие. В крайна сметка думите, които изричаме или изписваме са част от нашата душевност. Те могат да бъдат както златни монети, така и книжни левчета, а дори и никому непотребни хартийки. Приятели, нека да помним – написаното остава и по него хората ще съдят за нас, дори когато нас вече няма да ни има…

Съзнанието на окултния ученик трябва да бъде всякога будно - и в живота, и в съня, и в смъртта. Да не прекъсва нишката съзнателност, за да може, след като се завърне отново на земята, да продължи своята работа оттам, докъдето е стигнал, знаейки кой е, откъде идва и защо идва. Ученикът трябва да има кристална яснота за своя път, а не да се лута наляво - надясно, напред - назад и да се чуди кой път да хване и кой Учител да следва.

http://www.spiralata.net/kratko/articles.p...g=bg&pg=272

Отдалечаване Когато много силно те боли, недей посяга да мъстиш: омразата изпепелява тоя, който мрази. Когато много силно те боли – отдалечавай се. Отдалечавай се през времето от дребното, от близкото, от болката от писъка – нали след десет хиляди години в могъщото движение на космоса сред здрача на Великата прохлада ще бъде все едно дали сте се целунали прашинки две, докоснати в безкрая, нали ще бъде все едно дали те е боляло? Отдалечавай се. Потъвай в своето, със живата вода на свойта сила наплискай живата си рана. И любопитните ще видят после там, където е ударила стрелата, как светят бистри капки златен клей. И тъй, додето златен станеш цял. Андрей Германов

При мен нещата са по - прости. Нямам и не си поставям кой знае какви мечти и цели за изпълнение. Достатъчно ми е да имам вътрешен мир, на базата на който възникват Любовта и Хармонията. И понеже външната ни реалност е в пряка зависимост от нашата вътрешна реалност, без никакви усилия от моя страна нещата в моя живот се подреждат по начин, по който самият аз не бих могъл и да мечтая. Моят алгоритъм е изречен от Христос: "Търсете първом Царството Божие и Неговата правда и всичко друго ще ви се приложи." А "Божието Царство" е вътре в нас. Така че, според мен, преди да тръгнем да определяме жизнените си цели, които да реализираме във външния свят, първо трябва да сме наясно със себе си и да приведем нашия вътрешен свят в порядък, защото е факт, че хората плачат много повече заради сбъднати, а не заради несбъднати мечти! И освен това - ако човек не реализира своята Истинска Същност, винаги, каквито и успехи, реализирайки мечтите си, да постигне във външния свят, ще се чувства неудовлетворен и ще живее с усещането, че му липсва нещо.

По какво ученикът може да разпознае своя Учител? — По това, че няма какво повече да прибави от себе си към Негови­те думи, към Неговото Учение. Ученикът няма собствени въз­гледи, затова няма и собствено учение. Ако има — той не е ученик. Възгледите на Учителя са и негови възгледи — към тях той не може да прибави и йота. Думите изречени от Учителя казват всичко, изчерпват всичко — те са най-прекрасните, ни­що по-добро от тях не може да се намери. Ето защо ученикът няма свои собствени думи. Негови думи са думите на Учите­ля. Ученикът не може да мисли, да чувства, да постъпва и да говори така както намери за добре — нищо в неговия живот не може да бъде оригинално, защото всичко е от Учителя. Учи­телят е всичко за ученика. Извън Него няма нищо. Извън Не­го не може да има нещо. Към Него нищо повече не може да се прибави. И когато Учителят стане всичко за ученика, тога­ва егото на ученика умира и той става едно със своя Учител. Разбира се тук не става въпрос да се стремим или насилим да мислим, да чувстваме, да постъпваме и да говорим като на­шия Учител. Ако съществува подобна тенденция, то значи, че не сме открили своя Учител. Всичко трябва да бъде естестве­но. Никаква „перестройка" не е необходима. Когато срещнеш Словото на своя Учител измежду многото Словеса, ти просто Го разпознаваш, чувстваш, че това е твоето собствено слово и нищо, нито можеш да прибавиш, нито можеш да отнемеш, нито можеш да коригираш. Ако има корекция, добавка, съкра­щение — няма ученик и няма Учител. Това е закон. Ти прие­маш Словото и всяка мисъл заложена в него — изцяло, безус­ловно, защото чувстваш, че ти мислиш същото, по същия на­чин. Всяка мисъл е твоя, сякаш от тебе е произлязла. Ето за­що не е необходимо нищо да променяш. Словото просто те намира, а То е израз на Учителя. Но То е твоя същност, ти Го усещаш като твоя същност и ставаш едно с Него - не, не е не­обходимо да ставаш — ти си едно с Него, а значи и с Учите­ля — ти ставаш Учител. Ето това е — когато ученикът се слее с Учителя, той не иска да прибавя нищо повече, а и да иска няма да бъде възможно, защото Учителят е всичко и нищо из­вън Всичкото не може да съществува.

Следлюбов Някога срещнах една малолетна вещица. Толкова хубава друга не може да бъде. Ти беше тази… Ти нещо ми даде да пия, За да остана завинаги верен, Обречен и твой. Помниш ли как играехме двамата на целувки? Помниш ли как играехме двамата на любов? И докато разберем, че това са били истинските целувки, и докато разберем, че това е била истинската любов, играта, мила, свърши! Свърши играта, мила! И стана ръката ми само ръка. Престана да бъде крило. И стана леглото само легло. Небето – Небитие… Но какво е тогава това, което сега ни съединява, сега ни опиянява, сега ни опожарява? Как се нарича? Кажи! Може би следлюбов… Чувам едно сърце. То бие страшно и лудо. Но ние сме толкова близо, Че не зная дали е моето или е твоето, мила. Л. Левчев

При мене дойде един анархист, когато бях в Русе, млад момък, предполагам на 23 – 24 години: „ Влюбих се в една мома и в тази мома видях Бога, повярвах, че има Господ. Когато залюбих, в моята душа се зароди енергия да работя за Бога, да жертвувам всичко, да работя за човечеството. Но дойде един прелом и тя се изгуби. Изгуби се тя и останаха черни петна в моята душа, изгубих силата си.” Черни петна останали. „Когато изчезна любовта, на местата, дето е била светлината, забелязах, черни петна останаха в душата ми.” Той отишъл по – далече. Казва: „Виждам, че Христовото учение е нещо повече. Ако моята душа и сърце бяха толкова широки, щях да любя всичките хора, и не щях да претърпя тази криза. Но понеже сърцето ми е малко, като изгубих една от овците, съкруших се. Желая сега душата ми да се разшири, че да обичам всичките, както нея обичах.” Тъй всички трябва да обичаме. „Практично приложение на музиката”, 2 школна лекция, ООК, 12.10.1922 год

Окултният ученик се учи от всичко и от всекиго. За него всяко жизнено явление, животът в неговата целокупност, цялата природа са нагледно обучение. Но Учителят, Който е проявеното Божествено съзнание в човешка форма, е необходимост за ученика, такава, каквато представлява светлината, необходима ни, за да прочетем една книга. Учителят е Този, Който осветлява единствената спасителна за нас пътека в тъмата на живота.

"От момента на зачатието в майчината утроба не е налице безличност, както им се струва на светските хора. В душата на младенеца е скрито бъдеще, което ние не знаем (на майка Антония то било открито: „Убила си свещеник” – изобличила тя една жена)… На старицата й бе даден дар да вижда колко погубени младенци има всяка от идващите при нея жени. Често назоваваше броя на абортите на отсъстващи сроднички на свои посетителки, което се потвърждаваше. „Какво ми пречи в духовния живот?”- оплаква се една жена. – „Абортите”- отговаря майка Антония, назовавайки броя им. „Моли се на Бога – казала майка Антония на Анна С. – и Господ ще ти покаже децата ти”. Но още по – същественото е, че майка Антония виждаше не само самия факт на аборта, но и това, което стои зад него – страшните, макар и невидими за самите хора повреди на техния живот. Грехът на аборта не може да остане без последствия, да не повлияе по някакъв начин на духовния живот на самата душа и на околните хора. Ако грехът на детеубийството така мъчително разпъва Божествената Любов, ако чрез ожесточението на сърцата хората отблъскват от себе си благодатта, то с какво остават?... Всяко намаляване на благодатта същевременно увеличава правата на дявола в живота на човека. Дяволът получава разширени права над съгрешилите с греха на аборта жени (и над мъжете, които са ги склонили към него) и възможност да ги мъчи: като убийци. Майка Антония ясно виждаше това, казваше го на хората. И това знание за бесовското човекомъчителство, развързано от греха на аборта, и заедно с това виждането на пътищата на покаяние и освобождаването на хората чрез Божията сила от дяволския плен, а също така – възстановяване и израстване в Божията Любов, която покрива, поправя и преобразява всичко – е най – важното, което ни дава опитът на нейното старческо духовно обгрижване на съгрешилите. На Евгений Д., който се оплаквал от болестта на майка си, майка Антония неочаквано отговорила: - Ти, мили, не преживявай! Тази болест не е за смърт! Ето само какво ще ти кажа – много убити деца лежат на съвестта на твоята мамичка – и ето, Господ я вразумява! Трябва да измолва дечицата си!... И други старци свидетелстват за това, че за греха на аборта хората заплащат с безплодие, а родилите се деца страдат от болести. Веднъж при преподобния Амфилохий Почаевски, духовен отец на майка Антония… дошла жена с болната си дъщеря. Старецът неочаквано нарежда на послушничката да донесе от кухнята голям нож, а на майката – да заколи с него детето. Жената с ужас закрещяла, а старецът казва: „Какво? А за тези, които си убила в утробата си, не ти ли е жал?... Това дете сега се мъчи заради твоя грях!”… Неразкаяният грях на аборта има последствия и зад гроба. Мнозина старци, и майка Антония също, са видели страшна картина: мъчещи се младенци чакат кога техните майки – убийци, след като преживеят егоистично своя живот без тях, ще заемат тяхното място, а самите те да излязат от тъмниците… Името Ева означава живот. Когато със своето ново име жената причинява смърт, то тя потъпква своята природа и най – великото призвание на земята. Убийството на деца разрушава свещения съюз между родителите. Печатът на убийството ляга и върху оцелелите деца – и те (по закона на съборната природа на човека – виж Изх.20:5, 6) боледуват и стават неуправляеми…" Из „Поменете моята любов”, Вячеслав Медушевски

Всеки човек е носител на своеобразна атмосфера, на определен тип енергия. Тя струи от него, от цялото му същество - лицето, очите, гласа, мимиките, жестовете, движенията... дори и начинът, по който се облича - всичко ти говори. Човек е като писана книга... Стига да можеш да четеш. Изисква се и фина чувствителност, сензитивност. Когато някой застане до мен, долавям дали неговата енергия е хармонична с моята. Това предопределя какви ще ни бъдат взаимоотношенията.

mvm, питане и чудене има до момента, в който срещнеш Истинското. Тогава няма място за колебание и съмнение. Ти просто знаеш - ТОВА Е! Оля, права си като твърдиш, че истинската, голямата Любов е само една - когато срещнеш сродната си душа. Тогава разбираш, че всички други любови са били имитации - тенекиени, а не златни монети. Затова и болшинството бракове са за раплащане на кармични дългове. Съвсем не във всеки живот човек може да срещне сродната си душа.

Проблемът за самотата, любовта и изгубения смисъл възниква тогава, когато в любовта ни има известна нечистота, користен елемент - желание за притежание, за обсебване, ревност, претенции... Тогава в процеса на взаимопроникване един в друг на фино ниво не може да се избегне преплитането на етерните двойници. И колкото е по - голяма дълбочината на взаимопроникване, толкова възелът става по - сложен и съответно по - труден, респ. болезнен, за разплитане. За това няма общо правило колко ще продължи болката и тъгата на един човек след раздялата му с друг - дали три дни, три месеца, три години или пък цял живот. А понякога се случва и да ти струва живота...

Като частица от Бога, самата ни Душа е Любов! И доколкото имаме връзка с Душата си, дотолкова живеем със самосъзнанието, че сме Любов и дотолкова животът ни се превръща в израз на Любовта.

Основното качество на окултния ученик е вътрешната му потребност да учи, жаждата му за знания. Тя се реализира чрез любовта му към Учителя. Там където има действителна потребност, Битието отзивчиво откликва. Окултният ученик не се интересува и не се стреми към признанието на хората, колкото и изкусително да е то, а единствено към признанието и одобрението на своя Учител. Нима Христос не казва на Своите ученици, че светът няма да ги обича, защото те не са от този свят? Факт е, че приоритетите в живота на светските хора и на духовно ориентираните са различни! Така че е незряло окултният ученик да търси и да се надява на почитта, уважението, симпатията и признанието на светските хора. Нещо повече - ако ги получи, трябва да бъде осторожен - може би нещо не е както трябва, може би си е продал душата, за да се хареса, да бъде популярен! Не че е лошо да получиш признание, но... зависи кой ти го дава. Масовият вкус не е най - добрият вкус! Ако признанието идва от човек с висше разбиране и любов, тогава си струва!

Тази музика си има своя собствена красота. Ето един пример: http://www.zazz.bg/play:41a3f52f

mvm, Мона, nina7705, поздравявам ви и искрено се радвам за вашите сънища, които са истински откровения на Духа. Това означава, че вървите напред и се развивате... подготвяте се да станете ученици и предвестници на Новата култура. nina7705, първата част от съня ти е ясна, а що се отнася до втората - това си е чист фрагмент от минал живот, който осветлява някои неща от настоящия ви живот и отношения. mvm, намираш се във важен период от живота си - изключително важен! Изправена си пред избор - дали да влезеш в Школата на Бялото Братство или не. Засега има ограда пред теб, макар и не много висока. Това е изпитание, проверовъчен изпит, който трябва да вземеш. От теб зависи! Мона, твоят сън е блестящо откровение, което говори много за теб! На 7 март 1897 година Божественият Дух слиза върху Петър Дънов и Той става проекция на Учителя. През 1912 година в Търново, Арбанаси, в Него се вселява Христовият Дух и Той става проекция на Мировия Учител. А от 1922 година чрез Него започва да се проявява Всемировият Учител и тогава се открива Божествената школа на земята и то в България! По този начин в тялото на Петър Дънов оживява Светата Троица - живият Бог на земята! И твоят сън, Мона, е показателен за това Кой всъщност е Учителят...

Христос е дал средство - да се молим за неприятелите си, за тези, които ни мразят. Това е действително ефективно средство, макар и да не е лесно за изпълнение, но ако наистина молитвата ни за този, който ни мрази, извира от дълбините на душата ни, ако омразата му не е докоснала, не е засегнала Любовта ни, (ако я е засегнала, значи изворът на Любовта, който сме разкрили вътре в нас, е твърде повърхностен!), нещо се случва на фино ниво и... отсрещната омраза постепенно се стопява и изчезва. Така че трансформирането на човешката омраза е тест за дълбочината на нашата Любов.

За ученика от ВУЖ сънят не е просто сън, защото тогава астралният му двойник излиза от физическото тяло и отива в Небесната Школа, където намира своя Учител, който му преподава. Закон е: духовното знание се преподава в духовния свят, а не във физическия. На земята човек само повтаря, изучава и прилага това, което му е преподадено в духовния свят. Но това изисква висока степен на осъзнатост и връзка между отделните аспекти на човешкото същество.

didi_ts, като че ли безразличието не е най - удачното средство за лечение на омразата... Дори се съмнявам, че изобщо е средство. Омразата за мен има по - красиво в своята автентичност лице. Тя поне е искрена, а безразличието може да бъде лицемерно. А то е и по - жестоко от омразата. Омразата поне е отношение и то искрено отношение ( в това няма съмнение, защото съм се сблъсквал с фалшива любов, но не и с фалшива омраза!) Когато някой те мрази, той те забелязва - ти съществуваш за него, имаш някаква значимост в неговите очи. И този някой чрез омразата се чувства жив. Всъщност омразата е това, което хората зоват обикновено "любов", но с обратен знак - зарядът е същият, само дето посоката е диаметрално противоположна! И затова често любовта към някого се превръща в омраза, но и обратното също е възможно - омразата да се превърне в любов, колкото и парадоксално да звучи. А при безразличието ти просто не съществуваш, не си достоен да съществуваш в очите на този, който гледа на теб с безразличие - той дори не те и забелязва. Ти си аут от неговия свят. Не заслужаваш дори и омразата му! Безразличието е липса на отношение. Ако има отношение, макар и прикрито, значи е фалшиво. Но най - лошото от всичко е, че в безразличието няма заряд, няма живец и човек, който изпитва безразличие, всъщност бавно, но сигурно умъртвява душата си. Виж, ако говориш за безпристрастието на мъдреца, може да ти прилича на безразличието, но то е нещо от съвсем различен порядък. Безпристрастието е отвъд страстното човешко естество... отвъд омразата и безразличието. Няма как да бъдеш безразличен, когато си едно с всичко съществуващо!

Между границите на търпението ни и границите на нашето Аз съществува право пропорционална зависимост. Всъщност, има един прост тест за търпение. Ако искаме да разберем дали и доколко сме търпеливи, достатъчно е да седнем да медитираме... По мое виждане, на този свят има много повече интелигентни, отколкото търпеливи хора. А за медитацията е необходимо търпение... огромно търпение!

Братският събор в Мадара е чудесна възможност да се видим и очи в очи! Моето намерение е, поне в събота, на 24 май, да бъда цял ден там.