borislavil

В десятката!!! Да, ето за това иде реч! Само че, ако у такъв човек потърсиш следи от плътска похот, от сладострастие - няма да намериш, защото те принадлежат на низшето човешко естество, на което този, който е осъществил мистичния брак между Душата и Духа, не е подвластен, защото го е надраснал. Целомъдреният човек е чист и непорочен в мислите, в думите и в делата си. Донке, временното въздържание от секс, по една или друга причина, не може да се нарече целомъдрие. За целомъдрието не е правилно да говорим като за въздържание от каквото и да било. По - скоро целомъдрието е качество на съзнанието - или си целомъдрен, или не си! Ако ти си на това ниво на осъзнаване на нещата, пред теб изобщо не възниква въпросът дали да правиш секс или не. Затова е и казано, че плът и кръв не могат да наследят Царството Божие.

Ето тук нещо конкретно по темата от Учителя из спомените на Симеон Арнаудов - том 6, стр. 442 от поредицата "Изгревът": Бях млад мъж, здрав и ме заливаха вълни, които ме караха за съприкосновеност и сношение с жена. Тогава я търсех и намирах. Но винаги след това имах усещането, че падам в бездната на ада и че онова, което бях спечелил в духовното си извисяване, много бързо го харчех, за минути в сладострастие към женската плът. Не можех да се справям и отидох при Учителя и Го питам какво да правя с този толкова важен въпрос за мен. Той ме гледа строго и казва: "Виж какво, Симеоне, когато дойдат тези сили в тебе, ще кажеш едно "Пфуй" така както локомотивът изпуска парата си, за да не му се пръсне котела, така че отвътре ще слезеш долу и пак ще се качиш горе!" Учителят ми описва с пръст цялата окръжност във въздуха... ...След известно време се ожених. Учителят ме спира и ми казва: "Сега, Симеоне, ще ти обясня как да решиш задачата с парата на парния котел от локомотива. Решението е следното: Ще спиш един път в седмицата с жена си." Аз кивам с глава и разбрах как трябва да се решава тази задача. Даде ми наставления, че като слезна долу, след като от клапана излезе парата на котела, как да се кача отново горе. Питате какви са тези наставления? С пост и молитва през останалото време. С какъв пост? Въздържание от съприкосновение с жена и молитви, които Учителят бе дал за учениците в Школата." стр.144 - "Всички мъже и жени са преплетени. Половата деятелност, това са сили, които не могат да се разточителствуват и хвърлят наляво и надясно безотговорно. Природата държи сметка за всичко и за всяка единица сила изразходвана чрез половия живот и чрез плътта, за да се разреши половата обмяна между мъжа и жената"... "Главата на човека се ръководи от Божествения свят, сърцето се ръководи от Христовия Дух, а Светият Дух регулира половия живот на човека". Ето, ако се наруши някъде тази верига, нарушава се хармоничния живот на човека на физическо поле, на чувствено поле, на умственото поле и се спира неговата деятелност в духовния свят. Там са нарушенията при разкъсването на тази верига. А тя се разкъсва, когато половата енергия, която е Божествена енергия се изразходва и пръска безотговорно..."

В "Разговори при седемте рилски езера" Учителят казва: "Любовта към Бога - това е вътрешен, мистичен опит. Магичната сила на тази опитност се разкрива, когато човек отправи ума си и сърцето си към Бога без никакво колебание и съмнение. Тогава ще разберете смисъла на живота. Смисълът на живота седи в Любовта към Бога."

Ето какво казва Учителят за сродните души. Извадката е направена от книгата "Разговори при Седемте езера". "Сродни души са тези, които са излезли едновременно от Бога. Душите работят по двойки. Обикновено едната работи горе, а другата - долу. После те си споделят своите опитности и се сменяват. През цялата еволюция само 12 пъти се срещат на земята. Това са кардиналните прераждания. Сродна душа е тази, в която човек по - лесно вижда присъствието на Бога. Това е пак Любовта към Бога. Какво е отношението между сродните души? Сродни души са тези, които предават Божията Любов такава, каквато е. Тези, които не предават Божията Любов такава, каквато е, не са сродни души. Те са паднали души. У сродните души има голямо разбиране на Любовта. Две души не могат да се съединят, ако не предават Любовта еднакво. Любовта ги свързва. Тя ги прави сродни души. Еднаквото разбиране на Любовта ги прави сродни."

И аз не забелязах да има противници на секса. Просто не бива да се издига в култ, не бива хората да бъдат като обсебени от него. Според мен! Има и по - висши неща. А вчера останаха недоизяснени някои въпроси... Един от тях е за сливането на душите. Да, прекрасно е! Но откъде идва тази прекрасност? - Когато се слеят две души, те изпитват единството на всичко съществуващо (ни повече, ни по - малко). И друго - не е задължително това да се случи по време на сексуален контакт. Не е необходимо дори изобщо да има физически контакт! Едната от двете души може и да е от "отвъдното". Или двете души може да са в мъжки или в женски тела. Душата няма пол! И оттук да се насочим отново към проблема за целомъдрието, тъй като вчера стана ясно, че няма яснота по този въпрос. Дори се стигна дотам някои да поставят знак за равенство между целомъдрие и импотентност!!! Импотентният човек е със сексуален ум - изпълнен с похот, която няма обаче възможност да задоволи... И си умира с нея, а в отвъдното се пържи в казана на своята похот, но това е друг въпрос. Така че на импотентния му се иска, но не може! Целомъдреният е съвсем друго измерение. Първо, неговият ум не е сексуален. За него хората не са мъже и жени. Той вижда отвъд света на формите и прониква, и живее в и със Същността. Пред целомъдрения не стои проблема за потискането, защото у него няма и сянка от похот - липсва сексът като телесна нужда, липсва и сексът като психологическа потребност. За него сексът е отминал етап - да, било е прекрасно, но всяко нещо с времето си. Не можеш да изискваш едно дете като порасне да продължи да играе с любимата си играчка. Рано или късно я оставя. Целомъдрието не е за всеки - то е висок идеал за окултния ученик! Не виждам такава опасност (както имаше някои опасения!) - цялото човечество да стане целомъдрено и да изчезне. По - скоро опасността е друга - от прекомерна разюзданост да се стигне до нежелателни последици...

А може и тези приятели да те разбират, но да са разбрали и още една истина, която ти не си... Например, че стигнал висок връх, друго не ти остава освен отново да слезеш в низините, но да ги вече осмислиш от позиция на видял и върхове. А също, че на високите върхове е самотно и студено и от големите височини може и свят да ти се завие... Постой още малко там и ще разбереш и ти. Силвия, можеш да заблудиш, че си била на върха само някой, който не е бил. Едно е да познаваш пътя по карта - друго е да си го извървял. То е все едно да се опиташ да заблудиш зен - учител като му дадеш интелектуално обяснение на коана, който ти е дал... А що се отнася до мен - аз съм в низината - кой ти каза, че съм на върха?

Максим, приятелю, и аз съм учител близо 20 години и от позицията на моя опит бих те посъветвал да намериш необходимия баланс и в подхода си към учениците да съчетаеш любовта на майката и строгостта на бащата. Не го ли направиш, учениците действително почват да злоупотребяват и ти се качват на главата. А тяхното място не е там! Съгласен съм, че трябва да те обичат - любовта, любовната нагласа наистина е най - добрият носител на информация, но не трябва да се залита в крайност. Любовта ти трябва да бъде респектираща, а не разглезваща! Спомням си - имахме много добричка учителка по химия, но "добричка" в смисъл като човек - не бих казал като учител, защото ние диванетата в пубертетна възраст, като усетихме добротата й, редовно започнахме да я докарваме до сълзи в часовете. И съответно, разбира се, нищо не научихме от химията, защото липсваше необходимата дисциплина. Без дисциплина не може да има учебен процес. Едно от необходимите, от задължителните качества на ученика е дисциплината. За да я постигнеш, се изисква и строгост - строгост, която по никакъв начин не влиза в противоречие със закона на любовта. Тя (строгостта) е просто външна обвивка. Има документирани случаи - понякога даже и Учителят е използвал дървото за някой непослушен свой ученик... Но нима това означава, че не го е обичал? Едно от най - важните неща в човешкия живот е да случиш дозата - умението да балансираш!

Бяло зимно покривало е обвило в своя снежно - нежен, пухкав студ душата ти, момиче... Как те гали тази бяла, чиста красота и този зимен студ те топли със дъха си... Защото виждаш своята душа как се слива със снега и чезне потопена невинност в невинността.

Сексът си е секс - не е лошо, но не е апогея на съществуването. За някои може би е - всеки гледа на нещата от върха на собствената си камбанария. Не би трябвало нито да се страхуваме, нито да се срамуваме от секса. Той си има своя собствена красота. Макар и за миг, границите ни се размиват и чрез него изпитваме единството си с друго човешко същество. Сексът не бива да бъде подценяван, но... не бива и да бъде надценяван. Идеята ми е, че има и по - висши екстази от сексуалния. А човек винаги трябва да желае по - доброто! Иначе, ако сексът беше действителната кулминация, пълното разкритие на човешкия потенциал, то тогава подозирам, че поне 90% от хората щяха да бъдат просветлени Има и още една окултна тайна, която, разбира се, не е за всеки и не всеки би могъл да я разбере... Според науката на посвещението не е препоръчително човек да води сексуален живот между 14 и 21 годишна възраст, тъй като в този период се формира менталното тяло и ако се злоупотребява с енергията за сексуални цели, това би могло да доведе до деформации на менталното тяло, което пък би ни попречило на достъпа до висшите ментални светове. Затова и от окултна гледна точка истинско пълнолетие човек навършва тогава, когато се формира менталното тяло - на 21 години. Вярно е - някои истини не ни изнасят. В Новия завет е казано ясно и недвусмислено, че плътските страсти воюват против душата. Целомъдрието е едно от най - висшите качества, ако човек желае действително, а не само на думи, да се докосне до Висшето съзнание. Прекомерната злоупотреба и използването на енергията, която ни е дадена, за сексуални цели, води до деградация на човешката личност! (И това трябва да се знае и да се помни!) Добре е да се премине през секса като една полезна опитност, но още по - добре е да се отиде отвъд него. Жалкото е, че повечето хора затъват в блатото на сексуалната страст и по този начин заплащат твърде висока цена - губят яснотата на Божествения разум.

Да, безспорно сексът с любимия човек е нещо прекрасно, даващо ни усещане за нещо, на което той е само бледо отражение, защото сексът между мъжа и жената, сливането на телата, оргазмът е само сянка или бледо отражение, напомняне за необятността на Космическия оргазъм, при който човешката душа се слива с Божия дух. Проблемът идва оттам, че повечето хора акцентират върху сянката и по този начин забравят, загърбват и пропускат същността. Когато познаеш Космическия оргазъм, сексът губи властта си над теб. В този смисъл ставаш свободен, защото сексуалното робство има особено тежнение за повечето от нас. Обикновено умът ни гледа и възприема нещата през призмата на сексуалността и това деформира нашето възприятие, прави ни уязвими, зависими, ревниви.

Според Учителя, сродни души са тези, които излизат заедно от Бога. Но обикновено докато едната е на земята в плът, другата е в невидимия свят и й помага отгоре. Рядко, много рядко - само в 12 земни прераждания те се засичат на земята, докато са в тяло. Това, което ми е давано по вътрешен път за сродните души и което допълва казаното е, че когато се засекат на земята, дори и външно си приличат (като брат и сетра),а числото 12 отговаря на същността на връзката между сродни души - като единицата символизира мъжкото начало, а двойката - женското. Те са като двете парчета от една плочка, счупена на две - така си пасват. И няма сръдни, караници, дисхармония, а Божествена радост и непресъхващ възторг. И цялото Небе празнува, всички разумни същества се сърадват заедно със сродните души, които са се срещнали. И няма колебание, двоумение:"Това ли е моята сродна душа или не е?" Ти просто знаеш:"Това е!" Няма нужда някой да ти го казва - душата ти знае! Просто трябва да й се довериш...

Благодаря ти и аз Вальо! В горния си пост говорех не толкова за това, което съм описал в "Мистерията Лим", а за това, което се случи непосредствено след излизането на книгата. И когато казвам, че съм се провалил, може би е необходимо да конкретизирам какво съм имал предвид. Проведе се злостна атака срещу мен и книгата и аз не успях да остана безучастен, а почнах да се защитавам, да се оправдавам... Причините бяха няколко: 1. Понеже книгата утвърждава духовния възглед за живота и смъртта, възприех атаката срещу нея като атака на Мрака срещу Светлината 2. Изписаха се и се изприказваха много неистини по мой адрес и по адрес на книгата, така че тръгнах да защитавам истината 3. Тази книга е неръкотворен паметник за загиналите в Лим деца, които бяха мои ученици. Плюенето срещу нея, беше плюене срещу тяхната памет 4. За да запазя "доброто си име" от хули и да не би тези, които не ме познават, да придобият грешна представа за мен И ето - точно заради този четвърти пункт твърдя, че съм се провалил, а не заради друго. Тук прозира личностният елемент. Ако той отсъстваше, всичко щеше да бъде наред.

Добре, да уточним нещата, за да няма неразбиране или погрешно разбиране. Човешсото същество има две естества - низше и висше, земно и небесно, човешко и божествено, личност и индивидуалност, низш Аз и висш Аз. За да се прояви висшият Аз, задължително условие е да се смири низшият Аз. Затова е и казано от Христа: "Този, който смири себе си, ще се възвиши, а този, който възвиши себе си, ще се смири." Човешкото величие е свързано с висшия Аз, а човешкото нищожество - с низшия Аз. Проблемът идва оттам, че у повечето хора преобладава, доминира низшия Аз, който завзема престола и започва да се изживява като цар, като величие. Но Царят може и трябва да бъде само висшият Аз! Другото е анархия, нарушаване на естествения порядък, бунт срещу Бога и от всичко това произтича страданието на човека. Смирението е дар от Бога. То се случва тогава, когато низшият ни Аз се изправи пред висшия Аз и Го познае. И на фона на Неговото величие осъзнава собственото си нищожество и това кой е Царят и кой е слугата. За низшия, а не за висшия Аз е казано: "Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат." И аз казвам за низшия Аз, че не може едновременно да се изживява като страхотно, велико и да бъде смирено. Страхотно и велико може да бъде осъзнавнето на висшето Аз само когато низшето Аз се е смирило и е отстъпило престола. Другото е опасно заблуждение!

Според мен, ако си смирен, няма как да бъдеш самомнителен. Ако си самомнителен, няма как пък да бъдеш смирен. Самомнителността те издига на връх, а смирението е долина. Ако знаеш, че си смирен, ако мислиш, че си смирен - твоето смирение е имитация, игра на егото, което ти казва, че трябва да бъдеш смирен, че трябва да си най - смиреният. Но смирението не се постига с амбициозност, а само осъзнавайки величието на Бога и собственото си нищожество ("Блажени нищите духом..."),но не само интелектуално.

Еси, просто, ако си смирен, няма да знаеш, че си страхотен. Хората покрай теб може да си го мислят, но ти няма да го усещаш по този начин. Иначе звучи красиво, ефектно, но... не е вярно!

Ние, хората, сме царе на оправданието! И така нагаждаме нашата житейска философия, че да звучи оправдателно. Защо? - Просто е - поредната игра на егото. Никой от нас не изгаря от желание да се принизи, било в собствените си очи, било в очите на другите. Искаме да сме на пиедестал. И ако падне, дори и прашинка, върху тази представа, тя - прашинката, ще ни се стори като тежък камък, хвърлен по авторитета, който сме си създали, по рейтинга ни... Не е приятно, но в ортодоксалното християнство се твърди, че този, който отхвърля обвинение, който се оправдава - отхвърля спасение. А ние драпаме със зъби и нокти само и само да не би хората да си променят в негативна посока отношението към нас - да кажат или да си помислят нещо невярно, да опетнят светлия ни образ. Колко от нас биха издържали подобен изпит - да се изливат кални хули срещу нас и ние да останем тихи и невъзмутими - да не направим опит дори за миг да се оправдаем, да опровергаем или да кажем като Учителя, че истината няма нужда от защита? Трябва да си призная, че преди година, година и половина бях подложен на точно такъв изпит и... се провалих. Да, бих могъл да търся оправдания, че съм бил прав, че са били изприказвани и изписани множество неверни неща по мой адрес, но не мога никого да излъжа, освен себе си. А едно от първите неща е човек да бъде честен пред себе си. Тогава блесна истината - ни повече, ни по малко - липсва ми смирение, тщеславен съм. Когато пък не сме прави, опитът за изнамиране на оправдание е в действителност желание за прикриване и изопачаване на истината, т.е. лъжа. А знаем кой е баща на лъжата, нали? Ето защо оправданието, от моя гледна точка, е действително спирачка за духовното ни израстване. Маскирана зад благовидни предлози лъжа, издаваща липсата на смирение - това е оправданието. А човек, на когото му липсва смирение, е като птица, на която са отнели крилете и тя пада в бездната.

Хареса ми казаното от Станимир... Бих допълнил съвсем малко по темата: Действително говорим от и за различните позиции на Аза и може би трябва да уточним точно това! Колкото по - малко сме навлезли в себе си, колкото по - малко познаваме себе си, толкова повече живеем в периферията на нашето същество, където е силно усещането ни за отделеност от другите и съответно са засилени егоистичните ни пориви и подбуди. И обратно - навлизайки в дълбините на собственото Аз, нашето усещане за реалност става по - обемно и ние във все по - голяма степен започваме да изпитваме Единството на всичко съществуващо. И стигаме до степен, когато можем да поставим знак за тъждественост между любов към себе си, любов към съществуващото и любов към Бога. Но това се случва само когато сме дали израз на Божественото Аз, което ни нашепва: "Един съм Аз навсякъде, Един съм Аз във всичко!"

Честно казано в досегашния си живот не съм виждал човек без Его. Не знам - може и да има, но лично аз се съмнявам, защото ако нямаш Его, няма да го има и основанието за телесно съществуване. Спомням си, че шри Рамакришна беше казал, че без Его на земята в плът можеш да живееш не повече от 28 дни. Не мога да кажа доколко това е така! Преживявал съм много високи (от моя гледна точка) духовни състояния, но... истината е, че Егото ми в нито едно от тях не изчезна - дори и тогава, когато познах Бог като Любов. Дори и тогава, когато всичко, не на думи, а като екзистенция, бе Любов. Дори тогава, когато бях част от Единството на всичко съществуващо... За мен - нашето аз е просто сянка на Божественото Аз. Но Божественото Аз или Божественото съзнание включва в себе си всичко. Извън него няма нищо! А нашето аз, нашето съзнание е ограничено, но въпреки това е с претенциите, че около него се върти светът, че то е център на вселената, че то е най - висшето, най - знаещото, най - можещото, най - великото... Това е липса на разбиране, на зрялост, на осъзнаване на нещата. По моето скромно мнение, Егото не трябва да се потиска, не трябва да се опитваме да го задушим, да го откъснем преждевременно. То е като смокинята. Най - сладка е, когато я оставим да узрее докрай и сама да падне от дървото.

Нека да дадем ново определение за медитицията от гледна точка на Бог, Който е Любовно съзнание. Да медитираш означава да отдадеш с Любов и благодарност цялото си същество на Бога, без никакъв остатък, да се подчиниш на Неговата Воля, да нямаш собствена такава и да Го оставиш да прави с тебе каквото намери за добре; изцяло, без задръжки да Му се довериш, защото знаеш, защото чувстваш, че това е най-доброто за теб и че това, което става, когато се отдаваш по този начин на Бога, трансформира цялото ти същество, открива пред вътрешния ти взор нови хоризонти и нови, Божествени измерения, дава ти Любовно прозрение за нещата и ти ги виждаш в нова светлина, недостъпна за очите на другите, защото само Божията Любов дарява човека с подобно прозрение, при което цялата Вселена пулсира в Любов, при което цялата Вселена и всяко същество е Любов, при което няма, не съществува нищо друго, освен Любов и благодарност, чрез които Любовта благодари на самата себе си. Из "Евангелие на Любовта"

Наистина въпросът е чуден! Та, ако не вярвахме в чудеса, аз се съмнявам, че изобщо щяхме да се отправим на това изумително пътешествие, чиято цел е да познаем Мистерията на Живота, наречена Бог. Затова Бог става достояние само на тези, които притежават душевната простота на децата, които вярват в чудеса, а не на учените глави, на дървените философи, на ерудитите, на интелектуалците... Нещо повече - вярата ни в чудеса, откритостта на съзнанието ни по отношение на тях сякаш ги индуцира. След всичко, което съм видял и преживял през настоящия си живот, нямам основания да се съмнявам, че съществуват чудеса. Дори не просто вярвам, а знам - чудесата са реалност, която познаваме в даден момент, въпреки че не можем да си обясним законите, по които се случва това, което наричаме "чудо". Затова чудото е мистерия! Животът ни би обеднял безкрайно много, ако можехме да обясним всичко и чудесата изчезнеха от живота ни!

Тъй като съм човек, а също и с висше, ще го приема лично, колкото и да ме убеждаваш да не го правя. Дали съм глупав или не - не зная, но в твоят пост най-меко казано липсва елементарно уважение. А написаното вероятно е от Ошо. Има доста хубави идеи, но някои неща изтълкувани неправилно могат да се окажат опасни. Съгласен съм, че Ангел е попрекалил... Хората могат понякога да се проявяват като глупаци, но само докато живеят в периферията на своето същество. Дълбоко вътре в себе си те са мъдреци. Трябва само да го открият. Така че аз гледам на човека, както и да се проявява той в момента, с дълбоко уважение. Що се отнася до това, което написах в предишния си пост - не го упоменах, но то е цитат от книгата ми "Просто да бъдеш".

Човек е в състояние на постоянно бягство. Ние сме обърнали гръб на реалността, на това, което е, на празнотата, която усещаме, която зейва пред нас, и се стремим да избягаме от нея, защото се страхуваме - страхуваме се да останем сами със себе си, страхуваме се от нищото, от небитието - в крайна сметка страхуваме се от смъртта. Затова, когато останем сами, веднага посягаме към книгата, вестника или списанието, пускаме касетофона, радиото или телевизора, вземаме телефона, търсим нечия компания или просто викаме мислите на помощ - спомняме си минали събития или чертаем планове за бъдещето. Празнотата, нищото ни плаши и ние по всякакъв начин се опитваме да запълним тази огромна бездна, която е проекция на смъртта. Но това е невъзможно. Бездната се оказва бездънна, а страхът от смъртта - фундаментален. Той е основен движещ мотив в човешкия живот. Цял живот ние се опитваме да обърнем гръб на смъртта или да се надбягваме с нея, но никой не е успял да избяга от смъртта. Тя ни преследва като сянка. Тя е винаги тук и сега. Ако се обърнем, ще я видим, защото тя е обратната страна на живота, тя е неговата сянка. Смъртта и Животът са двете страни на една и съща монета. Не можеш, макар че се опитваш да пренебрегнеш едната страна - не можеш да използваш само ЕЗИ - ТУРА също е тук, не можеш да ги разделиш. Смъртта ражда Живота и Животът ражда Смъртта. Това са две проявления на един феномен - ЖИВОТОСМЪРТ. Но ти искаш да игнорираш едната част, едната половинка, която изгражда този феномен, и затова животът ти става фрагментарен, половинчат, управляван от страха. Затова се намираш и в състояние на постоянно бягство, даже това бягство до го кичиш с най-красиви названия като духовно търсене, религия, любов... Но църквата няма да ти помогне. Тя може само да промени твоята фасада. Различните духовни практики няма да ти помогнат - могат само да направят фасадата ти по-красива, по-привлекателна - ще култивираш „его-то" си, ще го направиш по-облагородено, цивилизовано, фино, но основата му ще си остане същата - фалшива, нестабилна, защото все таки „его-то" ще си остане живо. Външността му може да се промени - да стане по-привлекателно, но сърцевината му, същността му ще си остане същата - грозна, непривлекателна. Дори и т.нар. от теб „любов" няма да ти помогне. Тя е просто една илюзия, заблуда. Човек, който се страхува, който е в състояние на бягство, не може да обича истински. Неговата любов е фалшива. Защо се привързваш към даден човек? Защо се кълнеш, че го обичаш? Не е ли затова, че се страхуваш от самотата, от тази бездна, която се отваря пред теб и която искаш да забравиш с помощта на някого, на т.нар. „любим човек". Но ако си искрен, ти ще признаеш, че не го обичаш, че твоята любов е просто страх, бягство от самия себе си, защото си наплашен до смърт. Затова се появява и ревността. Ревността е сигурен знак, че любовта не е истинска. Защо ревнуваш? - Защото се страхуваш, че някой ще ти отнеме „половинката", с помощта на която се опитваш да избягаш от себе си и в един момент отново ще се озовеш сам, сам срещу тази всепоглъщаща бездна... Но така или иначе, рано или късно, ти трябва да се изправиш лице в лице, очи в очи с нея и да заживееш с нея, да бъдеш с нея, да усещаш всеки миг интензивно нейното присъствие, без да се страхуваш. Само така можеш да познаеш и другата страна на Живота, наречена „Смърт", да познаеш цялостния феномен „ЖИВОТОСМЪРТ" и да преустановиш страха, който непрестанно те преследва. Само така можеш да станеш способен да обичаш, истински да обичаш, без да ревнуваш, без да претендираш, без да се привързваш... И любовта ти ще има съвсем ново и различно качество - тя ще бъде споделяне, а не взаимна спогодба, договор, търговска сделка, математика. Любовта ти ще бъде поезия, нещо възвишено и истинско прекрасно, свобода, а не заробване. И този, на когото даваш, този, с когото споделяш, ще бъде свободен да си тръгне, когато пожелае, а не обсебен от теб, защото ти вече не се страхуваш да останеш сам. Ти си разбрал, че самотата, празнотата е изпълнена със смисъл, ти си разбрал, че смъртта и животът са един и същи феномен - Кали - Майката - Богиня на живота и смъртта - тази, която дава живот, тя го и отнема. Така че ти можеш да бъдеш щастлив и сам със себе си, можеш да споделиш щастието си и с някой друг - няма проблеми, ако този някой друг се оттегли. Ти си просто като разцъфналото цвете - благоухаеш и твоето благоухание се разнася надалеч. То може да достигне и до някого, който въобще не те вижда. И твоята любов - благоухание не е предназначено конкретно за някого. То е за всеки - за всеки, който пожелае да вдъхне от него, да му се наслади. Ти не го налагаш на никого. То е просто твой атрибут, твое качество, нещо, което ти е вътрешно присъщо, а не нещо, което си изработил, съградил, сътворил. Не е нещо, което се е родило в даден момент, защото всичко, което се ражда, трябва и да умре, а нещо, което винаги ти е било присъщо, нещо вечно, изконно, непроменящо се, нееволюиращо, некултивиращо се - нещо, което винаги е тук и сега, е било тук и сега и ще бъде тук и сега, само че ти си бил заспал за него, но в един миг си се пробудил, станал си осъзнат за своята истинска природа и си разбрал, че няма живот без смърт и смърт без живот, че за да живееш, трябва да умреш, че да живееш и да умреш е едно и също нещо - просто животът представлява видимата част на айсберга, а смъртта - невидимата. При такова разбиране страхът от смъртта отпада, а заедно с него и всички страхове, и тогава в това ново, освободено пространство се появява любовта - когато вятърът издуха облаците, остава само синьото небе. Облаците са само временно на хоризонта, а синьото небе е винаги в наличност. Човекът на страха е преходно явление, а човекът на любовта е вечност. Но страхът и любовта са несъвместими. Човекът, обладан от страх, не може да обича. Страхът трябва да си отиде, за да дойде любовта. Това, което сме изградили, трябва да го разрушим, за да остане само това, което е - вечно, неръкотворно. Всичко, което извършваме в живота си, е надстроечна дейност, надграждане, породено от факта, че не сме открили истинската основа... и като компенсация строим и все продължаваме да строим без основа, забравяйки, че всичко, построено без основа, е осъдено да рухне. Затова животът ни е повърхностен и лишен от смисъл, затова рухва и се превръща в гробище, а не в увеселителен парк, защото инвестицията, която сме направили, е била фалшива - инвестирали сме в живота, загърбвайки смъртта (но това е невъзможно), инвестирали сме в страха, а не в любовта, инвестирали сме в това, което се руши, а не в несътворимото... И разбира се при такъв подход провалът е неизбежен.

http://oshoevents.net/library.php?type_id=6&text_id=68