borislavil

Понеже става дума за т.нар. "метафизически" или "свръхестествени" явления - доколко са възможни и доколко не - ще ви разкажа една лична опитност от 80-те години. (На някои от вас може да им е позната от "Мистерията Лим"). С един приятел бяхме тръгнали за 7-те езера. Към 7:40 сутринта в шумотевицата и навалицата на Централната софийска гара чух ясно и отчетливо в себе си глас, който ми каза: "Борьо, в 8 часа ще се усетим ли?" Казах на моя приятел и му викам: "Да видим в 8 часа какво ще стане?" А в осем ни тръгваше влака за Благоевград. Седнахме в едно купе. Сложихме си брезентовите раници над главите. Влакът тръгна точно в осем и... от моята суха раница потече вода върху главата ми! Смъкнахме я. Извадихме всичко от нея. Нямаше никакъв водоизточник. Само едното и джобче беше леко навлажнено. После прибрахме всичко обратно в раницата. Качихме я отново горе. След малко нова струя вода се изля от раницата на главата ми. И така на три пъти получих такъв необичаен душ или... може би духовно кръщение! Интересно беше и това, че след около седмица, като се върнах от Рила, разбрах, че на този същия ден, в който от сухата ми раница потече вода, в осем часа българско време имало колективна световна медитация, за която аз не знаех. Точно тогава беше и т.нар. "парад на планетите".

Стремежът към красота ни прави красиви! Има една външна красота, която е само привидна... Гледаш формите - красиви, сякаш съвършени, но са мъртви, няма живот в тях, липсва одухотвореност. Тази красота е изкушение. Някои я мислят дори за благословение, но тя е по - скоро проклятие, ако не е израз на душевна красота. До 30 - 40 години красотата, ако я има, е природна даденост. Но ако я притежаваш, заслугата не е твоя - тя е дар от Природата. Затова не е толкова съществена. Истинската красота, ако присъства, си проличава след 40 - годишна възраст. Тогава, разбира се, тялото не може да бъде толкова свежо и красиво, но лицето, очите на красивия човек са озарени от някаква вътрешна светлина, а движенията му и всеки негов жест са изпълнени с грация и достойнство. Истински красивите хора нямат възраст. Те създават усещането за вечност.

Това, което казва Учителят, не подлежи на никакво съмнение! То принципно е вярно и то не само за нашето съвремие. Друг е въпросът, че може би тази истина не ни изнася и почваме да увъртаме и да правим разни уговорки или че всяко правило си имало изключения и ние вероятно сме точно такова. Изобщо, забелязал съм, че ние, хората, сме царе на "оправдателната" философия. А нещата са прости... Стига да има човек смелостта да ги погледне прямо. Е, тогава, може би, ще се срине бутафорната сграда на нашето величие, но пък "всяко зло за добро", защото пък зад фалшивата фасада току се показало нещо истинско. А това, май, е по - ценно!

Диана, съжалявам, ако наистина това, което съм написал, е прозвучало високопарно. Основната идея, която се опитвам да прокарам е, че между успеха, благополучието и познанието на Божественото има право пропорционална зависимост, т.е. колкото в по - голяма степен познаваме Божественото, толкова в по - голяма степен се засилва това вътрешно усещане за успешност, за благополучна съдба. За да бъда още по - правилно разбран, ще цитирам мисъл от Учителя от томчето "Абсолютна истина", беседа "Вътрешна свобода": "Като кажа "Духът Божий", разбирам онова начало в човека, което се пробужда и носи всички блага на живота. Без тези блага нищо не може да се постигне."

bee_bg, пак подчертавам, че усещането за благополучие е преди всичко вътрешно усещане и то е свързано с пълнотата на Божественото съзнание. А външно, аз може да не съм Рокфелер, а обикновен български учител, но не мога да се оплача... Нещата се подреждат и противно на очакванията, нито аз, нито децата ми, не сме живели в недоимък. Водим едно прилично съществуване от материална гледна точка. Както казваше един приятел (защото винаги ми се било помагало) - имал съм втора пенсия. Преди доста години, при един от контактите ми с невидимия свят, ми се беше казало нещо много мистично: "Твоят дух не е твой дух, затова всичко в живота ти се урежда." Осъзнах - работи за Бога и за хората и всичко, от което се нуждаеш, ще ти бъде дадено.

За всички божествено красиви порталци една божествено красива песен, която, надявам се, ще докосне душите ви така, както докосва моята! http://zazz.bg/play:50805e7e

На bee_bg моите разсъждения наистина може да му се виждат абстрактни. Разбираемо е, защото за мен те са жизнен опит, а за него все още не са. Аз не обичам абстракциите, теориите... Бих казал, че съм прагматичен... Опитвам се да прилагам това, което знам и да се ползвам от личните си опитности. Другото са празни приказки. Сещам се - когато за пръв път Вивекананда отива при Рамакришна, му задава въпроса вярва ли в Бог. Рамакришна му отговаря просто: "Да." Вивекананда тогава го пита: "Защо?" Рамакришна пак му отговаря простичко, но истинно: "Защото Го виждам така, както виждам теб!" Давам тази история като илюстрация, защото и аз не излагам някакви умозрителни идеи, а виждам нещата, за които пиша. Естествено е, когато някой не ги вижда, да ги определя за абстракции.

Не, няма какво да се борим с ревността... Осъзнаването е достатъчно! Трябва да наблюдаваме факта, наречен "ревност", изцяло с желание да го разберем. Когато осъзнаването е цялостно, тогава пред нас се разкрива напълно грозната същност на това явление и то... просто изчезва от живота ни, от същността ни, тъй като ревността никога не е принадлежала на истинската ни същност, а е била нещо привнесено, което ние сме припознали.

Подкрепям Ла Горда! Ако липсва разкритие на Божествената Същност, всяко благополучие е само привидно, фалшиво. Бог е единицата - всичко друго трябва да Го следва - включително и съзнанието за благополучие! Благополучието не може да бъде цел. То може да бъде само следствие. Това е Божественият порядък на нещата. Точно затова и Христос казва: "Търсете първо Царството Божие и Неговата правда и всичко друго ще ви се приложи."

Еси, така както виждам нещата, благополучието е свързано с вътрешно усещане за пълнота, удовлетвореност. Имаш чувството, че си роден под щастлива звезда - дотолкова Животът е милостив и благосклонен към теб. Той ти предлага щедро всичките си дарове. Сякаш Божието благословение се излива върху теб. Душата ти се изпълва с огромна благодарност. Само ако постигнеш това усещане за пълнокръвно съществуване, само тогава би могло да се говори за истински успех. В противен случай можеш да си имаш своите дребни успехи, но те да не водят до усещането за благополучие.

Благодарността е нещото, което ни настройва към вибрацията на успеха и благополучието, а не искането, желанието, което в основата си е незадоволеност, недоволство от това, което имаш. Самата дума "благодарност" подсказва какво може да ни донесе това чувство, когато сме призпълнени с него - "благо - дарен"!

Мишелке, харесва ми интензитетът и болезнеността на твоите въпроси. Те са много съществени, екзистенциално важни и съдържат в себе си потенциала да те изведат до просветление. Но всяко нещо с времето си! Ти си в оня етап, за който е речено в Библията: "Трупаш ли знание, трупаш страдание." Бих те оприличил на едно развълнувано море. И въпреки че живееш с убеждението, че прекомерно се задълбочаваш в нещата, все още не си достатъчно задълбочена в действителност. Твоите въпроси са необходими, но те са вълните по повърхността на морето. А ако навлезеш достатъчно навътре, в глъбините на собствената си душа, там ще видиш, че няма буря, няма вълни, а спокойствие, хармония и безметежно щастие, което е нещо много повече от щастието, което изпитва в своето невежество глупакът. Не знам що ми идва да ти препоръчам книгата на Никос Казандзакис - "Алексис Зорбас" (Зорба гърка). Ако искаш я прочети - може пък да ти е от полза. Не знам дали я има в нета, но е великолепна! А във въпроса ти: "Има ли смисъл всичко това?" се съдържа и самият отговор: "Да, има, иначе надали щеше да си го задаваш."

Ще си позволя цитат от "Евангелие на Любовта": "Хлябът е там, където е Любовта. Спомни си, че богатството на човека е там, където е сърцето му. Прави това, което обичаш, без да мислиш за материална облага, без да мислиш за хляба и ще видиш, и ще се убедиш (защото не си убеден, затова и се страхуваш да рискуваш!), че хлябът сам ще те намери. Човек трябва да бъде верен на предопределението си и тогава предопределението ще се погрижи за него. Ако ти си намериш мястото в Световния организъм, мислиш ли, че Световният организъм няма да се погрижи за теб? А да намериш мястото си, означава да живееш и да работиш с Любов, без ни най - малко да издевателстваш над собствената си природа... да влезеш в хармония със себе си, с космоса, с Бога; да вършиш всичко без усилие, защото това, което се прави с Любов, не се възприема като усилие или тежък дълг, а като радост за цялото същество. Само така можеш да станеш съпричастен на всеобщото екстазно съществуване!"

Да, Милкана - ревността е продиктувана от егото. Тя е страх, че можеш да загубиш опората си. Тя е липса на увереност, на уважение и себеуважение. Опит за задушаващо пламъка на любовта обсебване, липса на чувството за себедостатъчност, страх да останеш насаме със себе си, което всъщност е страх от самотата, а в по - дълбок смисъл и страх от смъртта. Ревността може да включва и завист - че друг е харесван повече от теб или е постигнал по - голям успех и т.н. При всички положения трябва да се разбере, че ревността е деструктивно чувство и че е унизително за човека, когото ревнуваш, да го третираш като вещ, която можеш да притежаваш!

Музиката е нещо много повече от възпитателен метод. Тя поражда светове и вселени. Преди години имах необичайно съновидение. Видях Учителят как свири на цигулката си песента "Бершид ба". Когато Той започна да я свири, земното кълбо започна да се върти! След като се събудих, отворих песнарката да проверя има ли нещо написано за тази песен. Оказа се, че в превод "Бершид ба" означава "Начало на нещата". Занимавал съм се и с исихастка медитативна практика, при която се използва т.нар. "умна" молитва. Получих прозрение - оказа се, че същността на тази практика е просто да седиш и да слушаш вълшебната мелодия на съзнанието. Не само хората, но и растенията са изключително чувствителни към музикалните вибрации. Правил съм експерименти с различни мантри върху зърна - боб, леща, жито... Въздействието на мантрите върху отделните зърна е различно, като някои от тях видимо повлияват благоприятно развитието на семето. Разбира се, тук могат да се правят изследвания доколко това въздействие е субективно и доколко е обективно, т.е. ако различни хора проведат опита независимо един от друг, резултатите едни и същи ли ще бъдат? Едни и същи ли ще бъдат резултатите с различните култури или ще се окаже, че една мантра въздейства по - добре на едни, а друга - на други? В същото време като ученик бях станал свидетел как вибрацията на музиката на eдна хеви - метал група пред очите ми уби едно цвете - просто цветето се прекърши от силата и вибрацията на звука! Музиката, като всяко истинско изкуство, трябва да се използва за облагородяване на човека и за извисяване на неговия дух! Затова е чудесно занимание човек да се учи да свири на някакъв инструмент и да развива музикалното си чувство. В крайна сметка нашата вътрешна музикалност трябва да се проектира и навън и да превърне живота, излъчването ни, поведението ни, думите ни - всичко в красива музикална симфония, а ние да станем служители на Музиката на космическите сфери! И когато хората ни срещат, да усещат струящата от нас музика (хармония).

Когато човек се събуди за Любовта, става духовен полиглот и осъзнава Единството. Да - някои са корени, други - ствол, трети - клони, четвърти - листа, пети - цветове, шести - плодове... Но всички, въпреки формалните различия, са част от Дървото на Живота, нали? Това висше осъзнаване се дава само на мистика, в чието сърце е оживяла Любовта! Няма проблем той да се нарече "християнин", "мюсюлманин", "кришнар", "будист" и т.н. и да си служи със съответния духовен език, но преди всичко той е просто Човек, който не се нуждае от етикети, а и не може да бъде определян, защото е такова необикновено явление, че определяйки го, ти правиш опит да ограничиш този, който се е слял с безграничния Поток на Живота.

Да погледнем назад към библейската митология, която, като всяка митология, отразява някакви фундаментални истини. Кога възниква чувството за вина? - При първородния грях. Причина - човешкото непослушание, т.е. несъобразяването с Божествената воля и закони. Чувството за вина ще съществува, докато има несъвършено човечество. Съвършенството, т.е. животът в съответствие с Божията воля или Висшата целесъобразност, изключва чувството за вина. На етапа, в който се намираме, чувството за вина е не само неизбежно, но и необходимо. То е онова трънче, което ни подсказва, че някъде по пътя сме кривнали. Далеч съм от мисълта, че човек цял живот трябва да носи със себе си бремето на вината. Това е болестно състояние, което трябва да се лекува. В противен случай вината може да има разрушителни последици. Понякога, за да избягат от чувството за собствена вина, хората се опитват да я проектират върху някой друг, т.е. вместо агресия спрямо себе си (самоосъждане), те прибягват до агресия спрямо друг (осъждане). Вината може да се трансформира и в самосъжаление, самоокайване, което също не е градивно. Ако обаче се трансформира в желание за самоусъвършенстване - ето, че вече си е на мястото и правилно сме доловили това, което чувството за вина ни нашепва. Трябва да осъзнаем - има неща, които са поправими и по - добре, вместо да съжаляваме и да се укоряваме, че сме допуснали дадена грешка, просто да я поправим. Но има и неща, които, за жалост, са необратими. Грешката, която сме допуснали, няма как да я изправим. Това не означава, че докрая на живота си трябва да посипем косите си с пепел и да обливаме земята със сълзите си, а с променено съзнание и достойни дела да изличим сторената простъпка.

Утре ще бъда на националния митинг в София. Ако ми се отдаде възможност, ще разкажа следната история - реална! Преди осем години (сега нещата са още по - зле!) отново предстояха местни избори. Една от политическите сили щеше да прави предварителни избори за излъчване на кандидат - кмет. Единият от двамата номинирани беше учител - директор на училище. Срещнахме се с приятел и започнахме да обсъждаме кандидатурите. В един момент той ме прекъсна и каза: "Чакай, чакай... Да може да има качества, прощавай, ама каква е била тя цял живот? - Някаква си проста учителка!" Заболя ме от тези думи и още ме боли... И още не мога да ги преглътна. Това обществено отношение към българския учител - пренебрежително, примесено с презрение. А учителите винаги са били духовните крепители на нацията. И когато едно общество се отнася с такова нескрита неприязън към тях, логичният въпрос, който възниква, е: "Накъде отива тази държава?" А иначе - не всички учители били идеални... А нима всички лекари са идеални? А нима всички министри са идеални? И т.н. Ама, видите ли, не само учителските заплати били мизерни... А защо? Нима работим по - малко от хората в Западна Европа или някъде изтичат парите ни? Прочетох оня ден - само за последните пет години административният апарат се е раздул с близо 50 000 човека! Можете ли да си представите? - Увеличава се с по 10 000 човека годишно! И после - няма пари за учители, за пенсионери, за инвалиди... А как да има като освен това и тези, които ни управляват, крадат безсрамно? Вижте им банковите сметки, колите, хотелите... Това са народни пари и смятам, че е крайно време българският народ да потърси сметка от управляващите. Още един път - еваала на учителите, които по безспорен начин доказаха, че са будната съвест на нацията. И, дай Боже, по - скоро да се пробуди този народ!

Ще ми простите, но се налага да допиша постинга си, защото на излизане от компютърната зала се случи нещо много знаково - видях секретарката в нашето училище, доста оклюмала и я попитах какво й е. Тя ми каза, че малкият й син я бил ядосал, защото все искал да му се купуват разни неща, без да се съобразява с това, че майка му не може да си го позволи. И ето пък как у нея се промъква чувството за вина. Така че, Моника, ако допуснем, че си беше останала в България, за да бъдеш до детето си, пак няма никаква гаранция, че детето ти щеше да бъде доволно от тебе и че отношенията ви щяха да бъдат идеални. В крайна сметка не е за пренебрегване и вътрешното удовлетворение, което изпитваш като певица в настоящия момент. Ето, затова написах в началото, че отговорът на твоя въпрос не може да бъде еднозначен... Сложна дилема!

Аз също смятам, че изповедта в някои моменти пред високо издигнат в духовно отношение човек, чист, съпричастен и разбиращ, търпеливо изслушващ, е от изключително значение. Сякаш се снема от плещите ти огромен товар, пречистваш се, мислите ти се подреждат, изкристализират някои истини... И след изповедта си тръгваш възроден! Да, нямаме традиция в изповедта... поради това, че днес всред свещениците като че ли не откриваме истински служители на духа - хора с призвание... Затова и някои от нас се доверяват на психоаналитик, който е съвременната алтернатива. Другата основна причина да избягваме изповедта е гордостта. А тя винаги е лош съветник. Така си оставаме затлачени и не даваме възможност на нашите латентни възможности да се разкрият. Понякога за дадена изповед, особено като тази на Лев Толстой, се изисква огромна вътрешна сила!

Мила Моника, много добре разбирам твоята дилема и нейния драматизъм. Сложно е да се даде еднозначен отговор. Как е било правилно да постъпиш в ситуацията, в която си попаднала? Дали си направила правилния избор според Божията воля или не? Трябвало е тогава да попиташ Висшето съзнание в себе си. На базата на моя личен опит (все пак съм учител и се сблъсквам с такива случаи) и на моето вътрешно усещане бих ти казал, че не винаги парите и материалната задоволеност са най - важните неща. За нас възрастните може би... но за едно дете, уверявам те, няма нищо по - ценно от майчината топлина и ласка, от обичата на майката. Децата гледат на нещата от този ъгъл. Нищо не е от такова здравословно значение за малкото дете, колкото майчината аура. Вероятно и затова твоята дъщеря отреагира по такъв начин. Тя не може да осъзнае сега жертвата, която ти си направила, за да бъде тя добре, защото аз съм убеден, че ти не си заминала в чужбина за собствено удоволствие и в това отношение можеш да бъдеш чиста пред съвестта си. Слез 7-8 години дъщеря ти може и да осъзнае всичко това и... да ти прости. Дори да се изпълни с благодарност. Кой знае... Зависи от нейния характер. Но имай предвид - това, което много често виждам като учител е, че почти всички проблемни деца са от проблемни семейства или пък родителите, или майката са в чужбина пак за доброто на детето. В един момент се връщат и... разбират, че вече е станало късно, че връзката с детето им е безвъзвратно прекъсната, въпреки че те са му осигурили всичко, което са смятали за необходимо. Бабата не може да замени пълноценно майката и аз знам колко болезнено всяко дете изживява подобна раздяла. Извини ме, че може би съм болезнено откровен (предпочитам да бъда такъв, отколкото лицемерен) и вероятно не написах нещата, които ти би искала да чуеш... Но такова е моето усещане, пък възможно е и да греша. Какво да направиш? - Макар и от разстояние, обливай дъщеря си с любов и моли душата й за прошка!

Човек трябва да бъде верен не на някой друг, а на Любовта, на Божествената искра в себе си, на своето призвание. Какво означава да изискваш от някого да ти бъде верен? - Не е ли това чиста проба манипулация, проекция на желанието ти да обсебиш този човек, да ограничиш потока на неговата любов да се изявява свободно? Много ми прилича на сделка: "Аз ще те обичам, но ако и ти ме обичаш и то само мен!" Но Любовта е небе! Нима можеш да парцелираш небето? Нима можем да накараме слънцето да топли само нашата планета? Подпушвайки потока на Любовта у другия, ние я убиваме. Привнасяйки себичност в любовното чувство, ние сами залагаме бъдещо страдание. И после се пържим в собствения си сос! Моята любов е безусловна. Аз искам човекът до мен, хората около мен да се чувстват свободни, да бъдат щастливи - с кого, как, по какъв начин? - Това си е тяхна работа, личен избор. Но човек не може да бъде истински щастлив с никого, ако не е отрил първо любовта и щастието в себе си. Защото и двете са прекрасни цветя, които обаче могат да разцъфтят само в свобода! Ние трябва да бъдем принцове в Любовта, а не просяци. Забелязал съм - тези, които нямат - те искат, те изискват и поставят условия непрестанно... И за тях всяка връзка се превръща в проблем. Няма и как да е другояче - недоимъкът ражда проблемите!

Да, точно това се опитвах да кажа и аз до сега - когато съм чист пред себе си и пред Бога, не изпитвам вина. Когато не съм - изпитвам. Просто е!

Станимир, вината си е вина, състраданието си е състрадание. Това са различни неща! По отношение на случая, за който говорим, вината е по отношение на себе си - самоосъждаш се (то е свързано и с осъждането отвън) за това, което си можел да сториш в дадената ситуация, но по една или друга причина, не си. А състрадаваш на родителите, загубили децата си. И едното си е в реда на нещата, и другото... Друг е въпросът колко родителите ще повярват на твоето сътрадание при положение, че ти си се спасил, а си оставил (точно така изглежда в техните очи) детето му да се удави. Но няма нищо случайно. Всичко е обусловено от кармата. И ако въпросните учителки са попаднали в подобна ситуация, не означава ли това, че се нуждаят от смирение? Същото важи и за родителите, но те, освен смирение, трябва да придобият и сърдечна мекота, състрадателност, стремеж към духовното. И един въпрос - от чувството за вина не бягат ли тези, които са прекомерно горди?

Върху учителките от Лим се изсипаха огромни обвинения, които едно човешко същество трудно може да понесе. Дали те бяха основателни или не? - Труден въпрос, чийто отговор зависи изключително много от гледната точка. Колко от нас, ако бяха на мястото на родителите, щяха да се въздържат от обвинения? Колко от нас, ако бяха на мястото на учителките, щяха да се спасят от чувството за вина? Макар че, поне за някои от тях, единствената вина може да се сътои в това, че са останали живи, а децата са загинали. Не случайно човешкото същество е дарено със съвест и тя му подсказава кога е постъпил правилно и е дал всичко от себе си и кога не е и трябва да изпита целебна за душата вина. Разбира се - вината може да бъде изключително тежко бреме, изключително разрушителна. Тя е вид самоосъждане, вид агресия спрямо себе си и е възможно да задейства програма за самоунищожение, изразяваща се в тежки, а понякога и смъртоносни заболявания. Колкото е по - отговорен човек, толкова е по - голяма вероятността в подобна като Лим ситуация да изпита вина. Иначе не би било нормално. Щяха да бъдат, както ги обвиняваха и родителите, някакви бездушни и безчувствени същества, чудовища, на които изобщо не им пукало за децата. По въпроса за моята вина - съществуваше до момента, когато осъзнах напълно, че това, което се е случило, просто е било предопределено да се случи и не е можело да се избегне. А аз се самообвинявах, че не съм бил с достатъчно будно съзнание, достатъчно сензитивен, за да предусетя нещата и да ги предотвратя. Родителите - не ги обвинявам. Душите им са наранени и затова се опитват да нараняват. Необходимо е да се обливат раните им с много любов, за да зараснат поне малко от малко, защото да загубиш детето си е болка за цял живот!