borislavil

Ще си позволя да направя кратък коментар на мнения, продиктувани от предишния ми пост. Споделям напълно мнението на Диана Илиева с чудесното допълнение към нейния пост от страна на braman. Що се отнася до казаното от Донка - прекрасно е човек "съвсем безкористно и с най - благородни подбуди", с любов да иска да сподели благата, даровете, които е придобил по духовния път, с другите и да им помага без насилие и натрапчивост, доколкото му позволяват силите, да намерят верния път. По този начин, а не по друг, човек се превръща в съ-работник на Бога. dimitar, за да познае някой Божието всемогъщие, е необходимо преди това да осъзнае собственото си нищ-ожество, защото в противен случай, заради тази идея за човешкото величие и всемогъщие, човек попада в клопката на собствената си самонадеяност. Не случайно Хростос казва:"Блажени нищ-ите духом..." xameleona, съгласен съм с теб, че по - добре и полезно за нас е да се вглеждаме в себе си и да откриваме гредите в собствените си очи, а не сламките в очите на другите. Роси Б. ако нямаше прелъстители, нямаше да говоря за тях, както и ти - ако знаеше от опит какво влагам в понятието "съкрушено сърце", нямаше въобще да задаваш въпросите, които си задала, защото съкрушеното сърце е изпълнено с милост и състрадание и то не дели хората на праведници и грешници, на духовно издигнати и на светски, и не е негова работа да ги осъжда, а само да им помага. Мона, в твоя пост, за жалост, за пореден път откривам демонстрация на интелектулна надменност, която в самозабравата си стига до откровено, арогантно безбожие. Само че това, че ние отричаме съществуването на Бога, съвсем не означава, че Той не съществува. По - скоро нормално е, когато живеем в тъмнина, и зрителната ни способност да е ограничена, и да не виждаме някои неща, които започваме да виждаме едва когато изгрее слънцето. Разбираемо е, че не разбираш същността на примирението - то е дете на смирението. Прекрасно е човек да се примири със себе си, със света и с Бога. Това означава, че той е намерил най - сетне и се е устновил на мястото си в Божествения Адам, т.е. като уд от Христовото тяло и именно като такъв е различен, божествено уникален. В заключение - една приятелка ми написа вчера писмо, в което смяташе, че съм написал предния си пост по темата, визирайки нея. Бих искал да кажа: в моите постове визирам единствено себе си и своите духовни опитности с надеждата (може би и суетата), че могат да послужат на някого.

Когато тръгне по духовния път, обикновено човек е много ентусиазиран и вдъхновен. Ентусиазмът и вдъхновението му се увеличават (заедно с духовния стремеж) още повече поради т.нар. "успех на начинаещия", т.е. дават му се някои духовни опитности, откровения, опитва вкуса на Божията благодат, избуяват сидхи, явяват му се духове ( прелъстители ), които започват да му нашепват велики работи за него, превъзнасят го... Техните гласове са прилични на гласовете на морските сирени - приятни, привлекателни, но омайни, упойващи и смъртоносни в духовно отношение, ако им се поддадеш... А изкушението е огромно и, имайки предвид човешкото естество, почти е изключено да си здраво привързан за корабната мачта (мита за Одисей) и да не им се поддадеш... Което означава, че се изпълваш със себелюбие, нарцисизъм, започваш да се възхищаваш от самия себе си и у теб се заражда по - грубо (ако си по - нискоинтелигентен) или по - фино усещане за величие, за богоизбраност. И така постепенно и неусетно у теб се промъква духът на гордостта и самовлюбеността и те завладява, а благодатта се отдалечава от теб и ти се чудиш къде е изчезнало предишното вдъхновение. По този начин става отклонението ти от верния, Христовия път и навлизаш в път без изход, в задънена улица (сокак). Това е пътят на демоничната духовност, който в крайна сметка, лишавайки човека от Бога, го води до отчаяние. Всеки, който е преизпълнен с гордост и е подвластен на страстите, чието сърце не се е съкрушило, покаяло и смирило, неизбежно тръгва по този път. Когато осъзнаеш това, когато осъзнаеш какво си загубил и сърцето ти все още не е умъртвено достатъчно, за да не може да почувства болката от богооставеността, едва тогава твоето действително търсене на Бога започва, защото (колкото и парадоксално да звучи) не можеш да търсиш Бога, ако преди това не си Го опитал и не си Го загубил! И колкото по - голяма е била мярката на степента, в която си Го познал, толкова по - силно ще бъде съзнанието за това, което си загубил и съответно толкова по - силен ще бъде и копнежът да си върнеш загубеното чрез молитви, покаяние и сълзи. Ако обаче сърцето ти продължава да остава твърдо и непреклонно, непропускливо за Божията любов (а такова го прави гордостта), Бог, в Своята безкрайна милост ти изпраща страдание или поредица от страдания (според необходимостта), чиято цел е не да те озлобят и съвсем да те откъснат от Бога, а точно обратното - да съкрушат сърцето ти, да го омекотят и смирят, превръщайки го по този начин в благодатна почва за семенцата на Божията благодат. Затова и в своята беседа "Двамата братя" от "Сила и живот" том трети Учителят казва: "Бог благоволи повече към грешника, който се разкайва, отколкото към праведния, който се въздига и гордее."

Хриско, може ли по-конкретни данни? Кой е този "полуграмотен перуански ясновидец"? И къде си прочел за него. Ето нещо, което открих по темата: http://bggraal.free.bg/

Киара, ние изобщо нямаше да се намесим в твоите лични дела, ако ти в отчаянието си не ни беше помолила за съвет. Всеки от нас, изпълнен с доброжелателност и искрено желание да ти помогне, си каза мнението, но... у мен се породи усещането, че при теб ( понеже си в центъра на емоционален вихър) липсва чуваемост. Или по - точно твоята чуваемост е изборна - в дествителност ти не търсиш съвет от нас, а подкрепа за това, което си си наумила, т.е. да се бориш за любовта си, колкото и безсмислено да изглежда това. Разбира се никой няма право да ти се бърка, да ти се налага - твоят живот си е твой живот, твоите проблеми са преди всичко твои проблеми и ти основно носиш отговорност за изборите, които правиш и с които формираш своята съдба. Но някои от изборите, които правим, наистина са съдбоносни - в смисъл, че вкарват живота ни в определено русло и няма връщане назад! И сега, като че ли ти си изправена точно пред такъв избор. Апостол Петър казва, че "всичко е позволено, но не всичко е полезно". Страданието е действително велик Учител. Неразумното, т.е. обладаното, подвластно на страсти сърце, попадайки в огъня на страданието, няма за цел да те превърне в "безчувствена кучка", а да стане "разумно", както го нарича Учителят, т.е. да се освободи от властта на страстите, и от техен роб да се превърне в техен господар. И когато казваме: "Следвай сърцето си!" това сърце (разумното) имаме предвид да следваш, а не неразумното. Не мога да ти препоръчам друго, освен да се молиш Бог да озари със светлината Си съзнанието ти, за да изпълниш Неговата воля и да заживееш в дихарма, предпазвайки те по този начин от своеволие, което ще те вкара в мъчния и изпълнен със скръб кармичен път.

Всичко е в дозата - дори и отровата може да бъде лекарствено средство! Ясно е, че човек трябва да има реална представа за себе си - нито да се подценява, нито да се надценява, но... за духовните хора съществува една опасност, по отношение на която би трябвало да бъдем особено осторожни: чувството за собствена значимост раздува нашето его, личността ни, прави персоната ни важна и значима. А "персона" всъщност означава "маска". Маска на какво? - На нашата истинска същност, наречена "божествена индивидуалност". Успехите, постиженията ни, признанието, възхищението и обичта на хората заради нашите качества, дарби, способности, добродетели, подхранват тази наша фалшива същност, която е само отражение на истинската ни същност, упояват нашето съзнание, замъгляват неговата яснота, изпълват го с гордост, породена от усещането за значимост, за това, че едва ли не си център на света, около който се върти (или трябва да се върти) всичко. И колкото си по - интелигентен, толкова е по - скрито това усещане, че си нещо повече от другите, че знаеш най - добре или можеш най - добре, че си последната инстанция на истината. Това толкова привлекателно, но измамно, тънко самомнение придава на съзнанието ти усещането за величие (ти не го казваш, но го знаеш: "Аз съм велик"). Но... истинското величие е у Бога и само този, който е познал своята Божествена същност, може да се нарече действително "велик". И в него по чуден начин се съчетават, колкото и противоположни и взаимоотричащи се на пръв поглед да изглеждат, смирението и чувството за собствена значимост (под формата на самоуважение и достойнство). Истина е, че единствено на смирения се дава благодат (независимо дали това ни харесва или не), защото само ако си с-мир-ен, можеш да достигнеш до мира на душата си и да познаеш Първоизточника, Словото, което да започне да се изявява в живота ти и ти да станеш Негов проводник. Но при горделивия, самовлюбения, този, който е допуснал да бъде упоен от възхитата на хората, от идеята за собственото величие, позволяващ на фалшивата си същност (персоналността) да израства все повече и повече и да задушава неговата истинска същност (божествената индивидуалност), това не може да се случи и при него падат само трохи от трапезата на Божественото милосърдие. Затова и християнските подвижници смятат, че нищо не вреди така на душата, както похвалите, и прекарват голяма част от живота си в самоукоряване, смиряване и покаяние, страхувайки се да не би отнякъде да се промъкне змията на гордостта, която предхожда падението, увредило човешкото естество и довело до необходимостта от изправянето му, т.е. от изцеление на тази деформация, която се предава от поколение на поколение като наследствена болест.

Приятелю Колев, това, което виждам при теб е, че ти си човек с качества и... колкото и парадоксално да звучи, от това е възникнал проблемът! Точно хора като теб - духовни, с качества, добродетели - са много податливи и се превръщат в благоприятна почва за развитието на гордост и тщеславие. Така се е получило и при теб. Още повече че ти си се докоснал и частично си познал благодатта Божия - нещо, което още повече е засилило тази тенденция към самовлюбване - към възгордяване и превъзнасяне на самия себе си. Това е накарало благодатта да се оттегли от теб, защото тя не може да вирее там, където има гордост и тщеславие. Като следствие от това ти си изпаднал в депресия - изчезнало е вдъхновението, появило се е чувството за безизходица, безнадеждност, безсмислие... И най - страшното - чувството за богооставеност! Оттук и неимоверното и непоносимо страдание на душата, което рефлектира и върху физическото тяло. Много хора изобщо не достигат до това, защото не са познали благодатта. Ти обаче си я познал, но поради появилата се самомнителност, си я загубил. Затова твоята болка е толкова голяма... затова се е появило и отчаянието, принудило те да споделиш проблема си в този форум. Отчаянието, унинието е горчив лек за гордите духове! Но ако дозата е прекомерна, може и да те убие! Какво можеш да направиш, за да не се случи това? Пред теб има две възможности: първата е ти доброволно и съзнателно, чрез дълбоко покаяние да съкрушиш сърцето си и благодатта отново да те посети, животът ти отново да придобие смисъл и красота... Ако ти не сториш това, остава да се надяваш на втората възможност - Бог, в Своята безкрайна милост и любов, да ти изпрати огромно страдание, отнемайки ти близък, любим човек, или разрушавайки много сериозно здравето ти, за да съкруши и смири сърцето ти... Моли се, приятелю, Божията благост да те води към спасително за душата ти покаяние!

Когато Пътят у теб е проявен, отпада необходимостта да следваш други, чужди Пътища, които до този момент са ти били необходими, тъй като са били, по - малко или повече, близки до твоя, и са ти помогнали да си го припомниш. Така са станали част от твоя Път. В действителност предназначението на всички Пътища е едно и всички Пътища свършват там, където започваш ти - те те водят към Себе Си, за да се установиш в Себе Си. Тогава вече всички Пътища изчезват като миражно видение, защото самият ти се превръщаш в Път ("Аз съм Пътят, Истината и Животът") за тези, които все още не са намерили Себе Си.

Приятели, нека да поразсъждаваме малко върху чувството за собствена значимост: - притежаваме ли го - кое го поражда - помага ли ни, или ни пречи - има ли то място у Новия човек - съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта - не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството - можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост

Аз съм фен на дневниците и подобно на Мона си водя такива от 17-годишна възраст. Последните няколко години пиша в тях все по - рядко, защото като че ли интернет започна да ги измества. Всъщност при мен личните дневници с времето стават все по - безлични. Докато в началото, когато бях ученик, описвах в тях свои интимни преживявания и размисли, породени от тях, сега нещата стоят по - доста по - различен начин. Може би промяната започна, когато бях в казармата и през това време сестра ми набутала моя дневник и го прочела. Всъщност тя не ми каза нищо за това, но аз разбрах по лексикона й - беше цитирала мисли от моя дневник. Почувствах се много гадно - макар и близък човек, ми беше ровил из тези интимни тайни, които имах нужда да споделям само със себе си. После съжалявах, че съм го унищожил, но беше вече късно - така че този прочит на себе си от онова време и да искам, не мога вече да го направя... После продължих с дневниците, но те вече включваха само размисли по принцип (най - вече по духовни проблеми), както и описание на по - интересни сънища и духовни преживявания. Когато започнах да пиша книги, тези дневници се оказаха изключително полезни. Всъщност не мога да си представя писател, който да не си води дневник. Като се замисля обаче за мотивацията (и за едното, и за другото), осъзнавам, че в основата и на двете е, чувството за собствена значимост ("много са ценни моите мисли - трябва да останат за поколенията"), както и желанието да се обезсмъртиш по този начин, макар и съзнавайки, че думите, които пишем, колкото и силни да са те, ги пишем в пясъците на времето, т.е., въпреки желанието ни, са повече или по - малко нетрайни, защото всяко време и епоха си иска свои думи, свои нови откровения.

Киара, ти вместо да се радваш, си отчаяна - не мога да ти се начудя! От една година не се разбирате с този човек и говорите на различни езици, а си пожелала да правите опити за дете! Той, като е безумен и безотговорен, нима и ти трябва да бъдеш такава?! Създаването на дете е свещенодействие и то изисква не само плътско привличане, а и истинско любовно чувство и душевна хармония с партньора, иначе ще свалите някоя душа от най - нисшите планове на битието. На всичко отгоре и твоят любим, ще те остави сама да се оправяш! Чудесна перспектива, нали? Не ти трябва никаква астрология! Не е случайно, че цели три месеца ти не си успяла да забременееш! Трябва да си благодарна на Бога и на своя Ангел - Пазител за това и да знаеш, че те очаква нещо много по - добро - този, който наистина е определен за теб, този, за който копнее душата ти! Успокой се - ще го срещнеш и тогава ще разбереш благия Божи промисъл, който сега ти се струва жесток. Пътека на щастие се очертава пред теб, която ще изличи сълзите ти!

Дай Боже, Небето да ти изпрати човек, който да те приеме и обикне такава, каквато си! Пожелавам ти го! И тогава по един естествен начин, без усилие, ще обикнеш себе си. Зрението, което идва чрез Любовта, е чудно - то разкрива дори и в "недостатъците" качества, достойнства.

Когато се докоснеш до нещо истинско, съвсем естествено очите ти се изпълват със сълзи. Така се случи и докато четях твоя пост - благодаря ти! Толкова добре си го написала, че успях да усетя атмосферата, преживяването...

Един духовен Учител и има, и няма религиозна принадлежност. Външно, формално погледнато обикновено има и това е съобразено с епохата, държавата, в която се преражда, нейните духовни традиции и егрегориална същност. По същество обаче духовният Учител е отвъд всяка религиозна традиция, защото той е познал Същността, т.е. Единното Съзнание, чийто израз е всяка една форма на съществуване, както и всяка една религиозна форма. Но всеки Учител си има свой подход, та и затова има различни Учители, които изпълват спектъра като се започне от Шри Рамакришна, който познава (не теоретично, а практически)различните аспекти на Единното Съзнание, за да разбере, че зад всички имена и форми Бог е един. (Тази истина Учителят я изразява в беседата "Да възлюбиш Господа" по следния начин: "Едни казват, че Баща им е червен, други - жълт, трети - зелен, четвърти - черен... Всеки го вижда един или друг, според цвета на очилата си.") В другия край на спектъра е Джиду Кришнамурти, който отхвърля всяка религиозна традиция и всякакъв духовен авторитет (външен и вътрешен), твърдейки, че към истината няма път, тъй като тя е винаги тук и сега. Единственото, което е необходимо, според него, за човека, е пасивната будност на съзнанието и безизборното осъзнаване - но това изисква зрелост на съзнанието и отхвърляне на всеки страх, който ни привързва към една или друга религиозна форма, създавайки илюзорни проекции.

Според мен духовните учители не са медиуми. Те са същества, които са изчистили кармата си на земята, преминават през следващ етап на развитие и затова са тук, сред нас. От духовните учители, за които съм чела, нито един не е афиширал това че е учител. Мислила съм си защо? Защото са осъзнали, че когато са тук те няма да ни кажат нищо ново, всичко за което ни говорят е нещо, което го е имало и преди сто, двеста, хиляда години, просто те ни го казват по начин, който е подходящ за момента и за тези, които имат нужда от това. Затова предпочитам да казвам, че всички сме последователи на някое учение или духовна практика, а сме ученици на живота. Защо Учителя е казвал "Рекох?" В спомените на стенографките му на няколко места има обяснения с по един два реда. Това, което аз разбрах е (може друг да разбере друго), че Учителя е казвал рекох, точно защото това са знания, които съществуват. Той не ги препредава след медитация или пеене на мантри, а защото това знание е около нас и в нас, просто той ни го показва или насочва към него. Затова Учителя никъде не казва: моите беседи, моите лекции, а Словото, защото това са слова (извън нашите понятия - записи), които ни дават знанието и които си съществуват независимо от нас и сегашния момент. За тези, които искат да получат знание, разбира се. Затова и хората (не само учениците му), които са посещавали беседите и лекциите на Учителя са разбирали различни неща от тях. Така е и днес. След прочит на беседа аз получавам едни знания (отговори), друг - други. Просто нивата на развитие(извисяване) на отделните хора са различни и съответно получаваме различно количество знание. Дали трябва да се допуска в този сайт публикуване на медиумични текстове? Категорично съм против. Всеки може да си внушава каквото иска, когато иска, но тук не е мястото да ни оставя амбициите си (разбирай его) или посланията си. Предимството на съвременните технологии е, че всеки един от нас може да си направи сайт или блог и там да си публикува посланията. Който иска да ги намери - има търсачки, публикуване на книги - все ще го открие. Ася, имам няколко неща против, защото са принципни: 1. Учителят със сигурност е медиум и то от най - висша класа! Доказателства за това има колкото искаш, но аз ще се огранича само с три от тях: "Седемте разговора с Духа", "Възвание към народа ми". Ако те не могат да те убедят, тогава прочети книгата "Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново" том 1, стр.105, 106, където ясно е казано: "Духът на Мария Казакова чрез г-н Дънов". 2. Учителят е заявявал в прав текст и то не един път кой е Той! Ако не вярваш прочети поредицата "Изгревът", а ако нямаш време за това ето тук: http://www.beinsadouno.com/board/index.php...art=#entry64336 3. Едно е да бъдеш ученик на живота (всички сме такива), друго е да бъдеш ученик на Учителя Беинса Дуно (не всички сме такива) 4. Доколкото съм се интересувал от по - възрастни братя и сестри - ученици на Учителя, Той е започвал беседите и лекциите с "Рекох", като по този начин е давал ясно да се разбере, че Духът започва да говори чрез него. 5. Моите мнения във форума, според теб, медиумични ли са, защото аз не откривам никаква разлика в начина, по който ги пиша, с начина, по който съм написал книгите си. А те не са написани чрез спиритически сеанси (аз просто не съм такъв тип медиум). Начинът, по който пиша е следният: сядам, за по - кратко или по - дълго се вглъбявам в себе си и... идва, каквото идва, като ясна, отчетлива мисъл. Може да приемете, че е от мен или чрез мен. Това е! Не насилвам никого да ме чете или да ми вярва. Не е и задължително. А ако някой намира нещо полезно и ценно в това, което пиша... просто му благодаря.

Ани, тези думи на Влад Пашов, които цитираш, засягат само един аспект на това богато и многоизмерно явление, за което можем да придобием много добра представа от материала, който посочва Чебурашка. (Благодаря! ) За мен да си медиум, означава да си посредник между световете. Медиумизмът е основа, за да бъдеш ясновидец, пророк, Духовен Учител, истински творец, лечител... Но проблемът е, че има висши и низши прояви на медиумизъм, които са свързани с нивото на съзнание на даден медиум. (За жалост повечето са низши проводници, които се свързват с низшите астрални светове). За да различи човек с какъв медиум си има работа, трябва да притежава една от духовните дарби, за които говори апостол Павел - дарбата да различаваш духове.

Предлагам да изясним понятието "медиум": Какво означава да си медиум? Кое е общото и кое е различното между медиума, ясновидеца и пророка? Хората на изкуството медиуми ли са? А духовните Учители? Учителят (Петър Дънов) медиум ли е? Защо е започвал всяка своя лекция и беседа с "Рекох"? Какви са критериите, за да определим един текст като "медиумичен"?

Моето лично мнение е, че трябва да се търси баланс между традиция и новаторство и че пътят на Ученика на Божествената Школа изхожда от традицията и върви към новаторството, защото ако пътят,по който върви Ученикът, не събуди у него творчески импулс, значи душата му е ялова - тя трябва да роди нещо ново, но... Азбуки е права, като твърди, че у всяка група има тенденция към закостенелост... Трудно се разчупва традицията! Но... нека да си спомним - Исус Христос изхожда от и разчупва еврейската традиция... И до днес евреите не Го приемат! Учителят Беинса Дуно изхожда от и разчупва християнската традиция... Не случайно е отлъчен от Светия синод на православната църква... И не виждам как това отношение може да се промени! Но... същото се получава и в Бялото Братство - примери колкото искате - видно е от преобладаващото отношение към Михаил Иванов (Омраам Микаел Айванхов) - разпространил Учението в цял свят, но и досега не могат да му простят, че се е проявявал като Учител, въпреки че за много хора по цял свят е такъв. Питам - редно ли е да се противопоставят "дъновисти" на "михаиловисти". Нима Духът след заминаването на Учителя спира да работи? Нима въобще някога Божият Дух спира да работи? Нима Ученик не може да получи посвещение и да стане Учител? А какво да кажем за Леон Москона - също Ученик на Учителя, получил откровение за "Откровението на Йоан" и развиващ своята дейност и мисия не само в България? Но... също отхвърлян от официалното Братство. Отцепник и самозванец ли е той, или Ученик на Учителя, който разкрива нови дълбочини на Учението? Или Петьо Йорданов (Елеазар Хараш) от Варна, който също извършва работа по линия на Учителя, като изнася лекции, според това, което му е дадено. Но... и Петьо не е приет и скоро не съм го виждал на Рила! Ами Гришата от София (Елма) - изключително спорна и дискутирана личност в Братството (по - скоро отхвърляна, отколкото приемана) - неговите осияния, новият текст на паневритмията - актуализиране на Учението ли са и задълбочаване на определени негови аспекти, или... отклонение от Школата? Имат ли място на братски концерти песните на Желка от Пловдив, или на Марин Камбуров редом до песните на Учителя? Трябва ли да се изпълнява Мантрата "Беинса Дуно", или да се чете "Евангелие на Любовта" - приближават ли те, или отдалечават от Бога? Бих могъл да задам още много въпроси в това отношение, но основният ми въпрос е - нима богатството на една традиция не се измерва с творческите подходи към нея, с нейните разклонения, със способността на Школата Майка да поражда свои деца, които да продължават и да обновяват нейния дух или... след като Учителят е напуснал физическото си тяло, трябва да посипем с пепел всеки творчески пламък, защото след Него нищо ново вече не може да се създаде, тъй като Той е изчерпал всички възможности? Или... би могло, но след 2000 години, когато се появи следващия Миров Учител... Администраторска бележка: Не е разрешено обсъждането на медиумични текстове и въпроси във форумите на този сайт. Моля вижте правилата за участие.

Традиция и (или) новаторство? - това е един от основните проблеми, които възникват във всяка една обществена сфера, във всяка една духовна общност. Традиционалистите поддържат вече установеното, не желаят и не допускат промени и нововъведения, опитват се да опазят чистотата на Учението и благодарение на тях то запазва своя характерен облик. Учителят е единственият авторитет, Неговото Слово е единствено валидното - всяко друго е от дявола и отклонява от "правия" път. Словото, което е дадено, е съвършено. Към (от) него не може нито да се прибавя, нито да се отнема нещо. То е вечно, веднъж завинаги дадено и не трябва да търпи развитие, защото развитието носи промяна, а промяната е отклонение. В това отношение новаторите се различават - макар да приемат авторитета на Словото, те считат, че то е дадено в определена епоха, при определени космически условия, съобразно определено ниво на съзнание, но... "всичко тече, всичко се променя", нищо не стои на едно място. Ако няма движение, няма развитие, няма и живот. Ето защо и ако едно Слово, едно Учение не търпи развитие, то е обречено да се превърне в мъртва догма, която няма допирни точки с живота. - "Смокиня, която не дава плод, хвърля се в огъня!" Естествено възниква въпросът - нима приемането на даден Учител и на Неговото учение за авторитет и следването Му, означава лишен от творчески импулси живот (папагалщина) или точно обратното - живот изпълнен с вдъхновение и творчество?

Духовното име на Учителя - Беинса Дуно е ключ, с който трябва да знаем как да си служим. Промяната на ударенията при неговото изпяване не е случайно. Основно има две причини за това: първо, при пеенето му ние навлизаме в по - горна октава, в по - горен свят (от човешкия, земния в духовния). И второ - в сравнение с преди 70 - 100 години ситуацията се е променила, променило се е и съзнанието на хората и в частност на Учениците от Школата. Правило е - при Божествено произношение, в Божествения език ударението се поставя винаги върху корена на думата (който носи нейното значение), а не върху представката, наставката, окончанието или определителния член - те са посторонни, второстепенни, а ние трябва да се стремим към Същността, да изхождаме от Нея, Тя да ни бъде ориентир, наш водач. С други думи казано, при произнасяне на Беинса Дуно, когато ударението пада върху последните срички (както е при французите), ключът е поставен само в ключалката на врата, която е заключена. Когато поставим обаче ударенията върху първите срички, ние превъртаме ключа и отключваме вратата. Звуковият състав, Същността е една, но с промяна на ударенията ние променяме и акцента - от човешкото към Божественото, от външното, формалното към вътрешното, субстанциалното. Възниква въпроса: "Защо тогава на 4 от 24-те позиции, където има ударения при пеене на мантрата, ударението се променя и се поставя в края?" - Не можем, нямаме право и не е целесъобразно да насилваме нещата - съзнанието на Ученика днес все още не е съвършено и тази промяна в ударенията изразява неговото отклонение от високия идеал. Ако това не беше допуснато (промяната на ударението в тези четири позиции), мантрата щеше да си остане заключена и недостъпна. Така че това, което изглежда като несъвършенство, като неточност и отстъпление от Божествения Принцип само привидно е така - истината е, че то е мост, който свързва несъвършеното човешко битие със Съвършеното битие на Бога. Оттук и въздействието на мантрата, и нейната полезност!

Хм ,това видение е много интересно, показателно, потвърждаващо и припомнящо ми с един от елементите си съновидение, което имах на 15 февруари 1994 година - дава ми се как Учителя започва да свири на цигулката си песента "Бершид Ба" и... земното кълбо започва да се върти! След това погледнах обяснителните бележки към песента и видях, че заглавието й означава "Начало на нещата". Няма нищо случайно и всичко е свързано с всичко! Поздрави!

Така е - мантрата е скок в неизвестността, при който неизвестното започва постепенно да се разкрива и да става известно. Учителя казва: "Ние поставяме нещата на опит." Да се пее тази мантра не е задължително - в опита трябва да вземат участие само тези, които, по една или друга причина, нямат вътрешна съпротива - тези, които ще направят опита с любов. Само те могат да се ползват от него и само техните усилия могат да бъдат благословени! По отношение на Името на Учителя - не знам някой да знае точно преведено какво означава... Но мен не ме интересува преводът на това Име, а каква Същност стои скрита зад Него. За това мога да говоря - цифровото изражение на тази Същност е безкрайна поредица от единици, последвана от безкрайна поредица от двойки... което ще рече, че Учителя обединява в себе си Мъжкия и Женския Космически Принцип, т.е. бихме могли да твърдим, че е Баща и Майка на човешкия род! И пеейки мантрата, ние се свързваме с тази Същност, оставяме Я да прониква в нас и да се проявява в живота ни...

Поради понятни причини, бях решил тихомълком да участвам в тази кампания, но се случиха някои неща, дадоха се някои знаци, които ме накараха да разбера, че подетата инициатива от Solej не е просто негова приумица, а наистина Божествен импулс, който имаше потвърждение и от други места. Първо ми се обади Solej и ми каза, че отгоре са го подтикнали да започне работа по разпространението на Мантрата, защото тя била много мощно средство и оръжие за борба със Злото. Помоли ме да напиша няколко реда за нея и аз ги написах, но не исках да участвам по никакъв друг начин. Той ме попита дали може да публикува и в Портала написаното от мен за www.bratstvoto.net, но аз му казах, че няма смисъл, защото който има интерес, ще влезе в гореспоменатия сайт и ще го прочете. Каква беше почудата ми, когато малко след това погледнах в Портала и... видях обяснението си за Мантрата. Махнах с ръка и си рекох:"Карай, явно такава е Божията воля". Но... се оказа, че думите ми, както и самата Мантра не са били вкарани в Портала от Solej, а от някой от модераторите на сайта. Но не беше само това - същия ден разбрах, че независимо един от друг още на двама приятели им е хрумнала идея, свързана с Мантрата. Единият е свищовлия и понеже е подготвил презентация за свищовския период на Учителя, ме помоли да му дам разрешение да използва Мантрата като музикален фон. Вторият приятел, който живее в Пловдив, помолил друг приятел - музикант, да му направи нотен запис на Мантрата, за да го дадял за разучаване от определена група. А тази нощ имах съновидение как, заедно с още няколко човека, чакаме на гишето на гара, за да си купим предварително билети за влак, който трябва да тръгне след няколко часа. Запявам Мантрата на Учителя и ми се дава да видя какво е нейното въздействие върху съзнанието ни, как го извисява и създава у нас Образа на Бъдещия Човек. Не мисля, че е необходимо да разказвам каквито и да било чудеса, свързани с използването на Мантрата. Ще кажа просто като Свами Вивекананда: " Не вярвайте - опитайте и вижте!" И ако някой от вас има по - особена преживелица през този период, нека сподели тук във форума за насърчение на другите. За себе си едно от нещата, които мога да кажа е, че до голяма степен книгата ми "Евангелие на Любовта" е плод на тази Мантра. Бъдете благословени!

Различните гледни точки по определен проблем не би трябвало да ни притесняват, напротив - би трябвало да ни радват, защото те са естествено следствие от различната фокусна точка на нашето съзнание. И макар на пръв поглед да изглежда, че някои от тях са противоречиви, дори противоположни, отричащи се, по - скоро бихме могли да кажем, че всяка от тях си има основания за съществуване и че те се оглеждат една в друга, допълват се и взаимно се обогатяват. Ето защо различните гледни точки са истинско богатство - те правят възможно да обхванем по - широк спектър от необхватната Реалност. Затова и е доста незряло начинание, когато някой от нас дотолкова се е вклинил в собствената си гледна точка (респ. правота), че се опитва да я защитава и налага, като отхвърля и отрича всички други. Но би трябвало да осъзнаваме, че всяка гледна точка е ограничена и прилепването към нея издава само ограниченост и липса на пластичност на съзнанието - неща, които водят до сектантство и фанатизъм. В двора си имам малини. И понеже сега зреят, всеки ден влизам всред тях, за да обирам узрелите. Естествено, ако остана в една позиция през цялото време, тя ще бъде свързана с определена гледна точка (разбира, се ограничена), която ще ми дава възможност да виждам (и съответно да бера) само една малка част от узрелите малини. Ако мръдна крачка вдясно или вляво, напред или назад, или просто приклекна - това ще ми дава и нова гледна точка, благодарение на която ще виждам малини, които преди са оставали скрити за погледа ми. Всъщност разнообразието от гледни точки ми дава възможност почти на 100% да обера узрелите малини, но... винаги се получава така, че... когато съм решил, че съм ги обрал всичките, и понеча да си тръгвам, току видя още някоя и друга, която съм пропуснал. Преводът, който си правя е, че колкото и пластично, и отворено за нови гледни точки (респ. нови истини) да е съзнанието на един човек, то никога не може да изчерпи всички гледни точки. Или с други думи казано - колкото и да се стремим, не можем да обхванем напълно всеобхватната Истина. Нашето познание е фрагментарно, частично. Това прозрение в известен смисъл е вдъхновяващо, защото открива пред нас необятни простори за иследване. Познавателния процес (а значи и еволюцията на съзнанието) няма крайна точка - той е безкраен!

Не мисля, че преките ученици на Учителя не са си давали сметка кой е Той. Ако беше така, е нямало да има постоянно около Него стенографи... нямаше изобщо и Словото Му да достигне до нас. Имах щастието да познавам някои от тях - впечатлен съм и с умиление си спомням благостта, която излъчваха лицата им, светлината, която струеше от очите им, загрижеността им за ближния, готовността им да се притекат на помощ при нужда, медените им слова, отдадеността на Делото... Те са имали уникалната възможност да докосват устни до святата десница на Учителя, да бъдат потопени в Неговата благодатна аура, да се вдъхновяват от Неговия светъл пример, а не само от Словото Му - това Слово, което благодарение на техния самотвержен дух е достигнало до нас, но то е само частица от цялостното Присъствие на Учителя, което тогава е било физически осезаемо. А живото, физическо Присъствие на един Учител никак не е случайно! То има за цел да създаде едно Поле на Любовта, благодарение на което да се пробудят заложените в нас латентни сили и способности.

Не вярвам някой тук от този форум да не може да направи разграничение между добър и лош (зъл) човек. Добротата не е нито религиозен фанатизъм, нито догматизъм, нито традиционализъм или каквато и да е ограниченост на мисленето, за която се сещате... Добротата не е плод на "трябва", а е свързана с красотата на сърцето, с неговата любвеобвилност и мекота. От сърцето на добрия човек струи любов, милост, състрадание, добронамереност, готовност за (дори саможертвен!) отклик, ако налага такова изискване ситуацията. Добрият човек се усеща - дори не е необходимо да го познаваш отблизо, за да почувстваш неговата доброта. Той е благороден и великодушен, готов да прости дори и непростимото. С много нежна душа - фин, чувствителен, деликатен до степен да не наранява живота дори и с розово листенце. Казват хората за такива хора: "Много е добър - дори и на мравката прави път!"- такова свещено, благоговейно отношение към живота има той! Добрият човек се стреми (не защото трябва, а защото му идва отвътре!) да помогне на когото с каквото може, без да натрапва своята доброта - дори се чувства неудобно, когато тя бива забелязана. В присъствието на добър човек не те стягат гърдите, не се задушаваш, не чувстваш напрежение, а изпитваш едно блажено разширение, душевна топлота, уют, релаксация, душевен подем, вдъхновение... Добрият човек е готов да напусне своята зона на комфорт, да загърби доброто си име, авторитета си, ако е необходимо, за да помогне на някой, изпаднал в беда или несправедливо оклеветен... Затова и може би в негово присъствие се чувстваш толкова комфортно. Това че добрият човек притежава мекота и благост не означава, че е безгръбначно мекотело и се страхува или няма волята да заеме твърда, принципна позиция, когато става дума за отстояване на Истината. Необятната Любов, раждаща светове и вселени, е водещата нишка в неговия живот. Тя озарява съзнанието му и го прави едно с Всебщото Съзнание, което ни нашепва:"Бъди добър, прави добро, защото през теб тече единния живот - в теб живее всяко същество и ти живееш във всяко същество!" А религите, духовните практики, изкуството имат за цел да ни облагородят, да ни направят добри същества, в основата на които е онази изначална Доброта, която е вложена в нас - ние трябва само да й създадем условия да се прояви, защото всеки от нас я притежава, колкото и да е забравил това.