borislavil

Не правя нищо специално, за да променям другите. Не е и необходимо. Това, което правя е следното - всяка сутрин ставам рано и първата ми работа е да осъществя връзка със себе си, със своята вътрешна реалност чрез самовглъбение. А след това през деня привнасям в живота си и в отношенията си с хората красотата на тази вътрешна реалност - мирът, хармонията, светлината и любовта. Само заедно, с общи усилия можем да направим този свят малко по - добро място за живеене! Благословен и светъл да е денят ви, приятели!

Животът ми е пълен с примери за събития, които бих могъл да нарека "синхронични". Ето едно такова от днес: тази сутрин имах час по БЕЛ при осмокласници. След часа едно момче дойде при мен и ме попита (защото имали спор с дядо си) дали слято или отделно се пише думата "вкъщи". Отговорих му, че се пише слято. Тъй като всеки ден проучвам по една беседа от Учителя, преди малко отворих томчето с беседи, по което работя, отгърнах на поредната беседа и... тя се оказа със заглавие "Вкъщи"!

В едно българско село детето на чорбаджията, десетгодишно момче, се качило на едно дърво, дето имало лястовичка с пет малки лястовичета. То свалило малките от гнездото и отрязало езичетата им, след това пак ги турило в гнездото. Майката не само че не обърнала внимание на постъпката на детето си, но се засмяла, без да го накаже и смъмри. Какво се случило с това дете? Като пораснало, станало голям момък и се оженил. Родили му се пет деца едно след друго, но всички били неми! "Сила и живот" том 2, беседа "Двете жени"

Кристияне, има една стара и добре изпитана рецепта - намери си някоя Ксантипа и... твоето "право" ще се накъдри. Ако не ми вярваш, попитай Сократ.

Имам цяла книга по темата (и не само!), та който не го мързи да чете и има време, може да я прочете от тук: http://www.geocities.com/misteriata_lim/prosto_da_badesh.htm. Книгата се казва "Просто да бъдеш". Има я и в Спиралата...

специалист ли. И как ще стане. чрез хипноза ли. Някой от този форум успявал ли да види какъв е бил в предишен живот. Системен, не изпускай основната нишка - Любовта, чрез която можеш да разшириш съзнанието си и в определени моменти на яснота да получиш достъп до информация, която е свързана със сцени от предишни твои прераждания. Те няма да бъдат случайни, а по някакъв начин ще са обвързани с настоящия ти живот и проблеми, които имаш да разрешаваш. Но... не поставяй каруцата пред коня! Не подменяй любознателността със самоцелно любопитство! Ученикът от Божествената школа има един копнеж - Любовта! Всичко друго, което му се дава, е дар от Нея!

Много точно казано! Поздравявам те! Един млад приятел вчера ми писа за страха си от самотата. Човек не трябва да се страхува от самотата, а трябва да премине през нея така, както минава през прага на врата. Самотата може да бъде страшна тогава, когато ни е наложена, когато е принудителна, но не и когато е доброволно приета или търсене. Тогава тя може да се превърне в истински дар Божи, в благословение, в творчески стимул и прозрение. Едни от най - благодатните ми периоди са свързани с мигове на усамотение - мигове, в които изкристализират моите истини за нещата. Самотата, периодичното оттегляне от хората, за да се вглъбиш в себе си, за да потънеш в тишина, във външно и вътрешно мълчание, за да достигнеш до дълбините на своето "аз", ни изпълва с фундаментален мир, който хармонизира духа ни, дарява ни радост и светлина, яснота на съзнанието и мисълта, водещи до невероятни прозрения. При общуването с хората човек се разплисква. При усамотението - той се събира в себе си. Това са две фази на човешкия живот, като прилива и отлива, които са необходими и човек наистина не трябва да се вкопчва нито в едната (рискува да стане повърхностен), нито в другата (рискува да стане саможив, самодостатъчен и егоистичен, упоен от себе си). Когато у-сам-отението се превърне в у-един-ение, тогава всяко нещо си идва на своето място и всички вътрешни конфликти и проблеми изчезват така, сякаш никога не са съществували.

Ето нещо по темата от "Евангелие на Любовта": Наблюдавай сутрин изгрева на Слънцето и почувствай как то изпълва всички форми, всички същества с живот. Без него животът на Земята, а и в цялата Слънчева система, би бил невъзможен. Ето защо можем да твърдим, че на физическо поле Слънцето е Сърце на Живота, тъй както в духовен план Сърце на Живота е Бог. Слънцето е най-добрият символ за Великото Първоначало, за Жизнения Център – Бог. Затова изгревът на Слънцето е свещен момент за ученика на Бялото Братство. В изгрева на Слънцето той вижда изявата на Бога – раждането на новия ден, - а заедно с него в символичен план и ражданнето на новия ум, на новото сърце и на новата воля на човека; раждането на новото Божествено съзнание и на Новия Човек, който ще сътвори Новата култура – Културата на шестата раса, която ще се съгради на основата на трите Велики Принципа на Битието – Божията Любов, Мъдрост и Истина. При изгрева на Слънцето се опитай да почувстваш как един лъч се спуска към твоя сърдечен център и те свързва с Него, с Източника на Живота. Почувствай как Той те изпълва с енергия, светлина и живот, с Любов, Мъдрост и Истина, с Върховна Радост и Благодарност. Кажи: “Господи, аз Те обичам, защото чрез Слънцето Ти изпълваш с живот всичко съществуващо, защото Ти изпълваш с живот и мен самия. Нека Твоята Любов, Мъдрост и Истина да потекат в мен. Нека така, както изгрява Слънцето, така, както се ражда Новият ден, така и Божественото дете – Христос да се роди в моята душа и в душите на всички същества!” Изпей някоя от слънчевите песни като чувстваш през цялото време тънката нишка, светлия лъч, който те свързва със Слънцето. И когато си тръгнеш от Молитвения връх, чувствай: “Моето Слънце Бог – Слънцето на моя живот - ме води”. И нека това чувство те завладее изцяло, във всеки миг от твоя живот – и когато работиш, и когато се храниш, и когато се веселиш, и когато твориш, а даже и когато спиш – усещай тази тънка нишка, този светъл лъч, който те свързва с Великото Разумно Начало, с Първоизточника на всички неща, и направлява твоя живот към все по-пълна и съвършена изява на Божественото.. Пред изгрева на Новия ден мисли за идеала на ученика, изпълнен с желание за неговата реализация: “Ученикът трябва да има сърце чисто като кристал, ум – светъл като Слънцено, душа – обширна като Вселената, дух – мощен като Бога и едно с Бога.” Пожелай с цялата си душа Мир и Любов на всички същества и слава на Бога и Неговите служители. Сега можеш да си тръгнеш обновен, пълен с жизнена сила и енергия, с нов живот и нова светлина, новороден, защото заедно с новото Слънце, всеки ден в теб изгрява и ново Божествено съзнание.

Не е необходимо да променяме другите... Още повече пък да ги променяме по наш образ и подобие - това е доста незряло и егоцентрично начинание! Това, което смятам за необходимо е, че първо трябва да открием собствената си уникалност, а след това да споделим своя опит, помагайки на другите да открият тяхната собствена уникалност и да разгърнат своя потенциал. Светът не се нуждае от копия, а от оригинали... или поне светът в моето съзнание! И тук не виждам никакво високомерие - нима е високомерен учител, който споделя знанията и уменията си със своите ученици? Или майката, която храни детето си? Или пък нима има смисъл да се питаш, дали няма да постъпиш високомерно, ако спасиш човек, който се дави в морето? Нещата са прости (когато има яснота!) и не е необходимо излишно да ги усложняваме.

Тавански спомен Валери Петров С есента и дните станаха студени, а балтонът беше горе на тавана, в дъното на стария лелин гардероб. Бяха му ръкавите късичко скроени и като го сложих, недобре ми стана, та нарочно бръкнах в десния му джоб. Бръкнах и извадих: снимка развалена (двама млади влюбени на два стари стола, кавалерът аз бях в същия балтон), после два бонбона в книжчица зелена, два билета филмови, стари, без контрола, и едно шишенце със одеколон. “Тез билети - казах си - са от кино “Глория” , прости са бонбоните, смешен е портрета и шипето пълно е с разводнен парфюм.” Казах, но си спомних ланшната история, влезе нещо тъжно тука във сърцето, име едно нежно дойде ми на ум и видях я, същата, в розово облечена, същата усмивка и ръката същата, и от ваксинация малката следа. “Панта рей!” - помислих си. - “Всичко е далече! Миналите мигове вече се не връщат, както се не връща речната вода.” Но все пак останах в здрача на тавана. В здрача на тавана, във балтона смешен, любовта преминала си припомних аз. В тъмното парфюмът нежно ме обхвана, сладък бе бонбонът, снимката шумеше и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз. 2 Най-напред бе всичко в розовата дреха, биеше сърцето гръмко във гърдите само като видех вашата врата, саксофони свиреха, облаци хвърчеха и тролеят движеше се помежду звездите, и сънувах всяка нощ твоите уста. след това писмата. Ах, писмата стари, писани небрежно сред черновки четири, с хиляди целувки върху всеки лист, със цветя безбройни като във хербарий, с нежни обяснения цели километри, с послепис и после с послепис! След писмата - помниш ли? - първите ни срещи, твоите родители мразещи ме искрено, бялата ти шапка, белите брези. И писма отново: “Ще ли разбереш ти? Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” - Строфи от любов и кофи със сълзи. Помниш как поскърцваха стълбичките дървени? Помниш как мечтите ни тихо се намериха в малката ми стаичка цялата във прах? Помниш как във всичко мислехме се първи, а пък все откривахме старата Америка? Колко много копчета, колко много страх! Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”? Помниш ли пейзажите (морски и планински)? Помниш как разсмиваха ни стенните рога, как един до други ний седяхме в нея и четяхме с трепет книги медицински и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!” Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си, сигурно ще вземеш оня зъболекар и ще слушаш свърдела му, и ще си добре. Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си. Като стар часовник, тихо и полека, любовта в сърцата, изхабена, спре. дните се редуваха все едни и същи, люшкаха се кожените дръжки във трамваите, никнеха и вехнеха горските треви, а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите и веднъж усетихме: нещо не върви! Празни бяха срещите, глупави - алеите, стаята ми - хладна, пастите - безвкусни, и дори ядосващи - стенните рога; и по жици вече бягаха тролеите, и сънувах вече други, чужди устни, а по твойте устни лепнеше тъга. 3 Неделята е тъжен ден за хора, Усещащи един от друг умора, Държещи се един за друг едва. В една неделя срещнахме се двама. “Не закъснявай!” - бях й казал. “Няма!”" И дойде във три без четвърт вместо в два. И тръгнахме по улиците стари, по пролетните сухи тротоари, извити без начало и без край. Вървяхме все по същите маршрути със същи спирки, в същи брой минути като квартален остарял трамвай. До днеска още къщите аз помня: най-първо беше надписът огромния с показващ пръст “Бръснарница Багдад”; след туй гаражът, малката градина и железарят с ключ от ламарина, и киното, и въглищният склад. И ний вървяхме и не си говорихме. каквото да говорехме и сторехме, говорено и сторено бе веч; познавахме си шапките, костюмите, познавахме си мислите и думите и бе излишна всяка наша реч. И аз си мислех: “Вече сме към края. И тъжно ми е, а защо, не зная. Носът й бе по-тъничък преди. Туй копче скоро май ще се изгуби. Оградите са пълни с думи груби и тази шапка лошо й седи. Оградите са пълни с думи мръсни. Туй копче по-добре да се откъсне. А ний да скъсаме е най-добре. Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи. Какво ли е да плаваш с параходи в изпъстрено със рифове море?…” И виждаха се негърските лагери, и чуваха се негърските шлагери, и лових риба в синята вода. Тогаз тя каза: “За какво мечтаеш?” “За теб! - отвърнах аз. - Нима не знаеш?” “Обичаш ли ме?” - каза. Казах “Да!” И както тъй въвряхме неусетно, достигнахме до спирката ни сетна, поспряхме се и тръгнахме назад. Най-пръв бе складът, после киното, ключът от ламарина и градината, гаражът и “Бръснарница Багдад”. 4 Облачета плуваха в небесата чисти и мъхнати листи имаше по клоните в парка, дето водеше тъжният ни друм. Велосипедистите бягаха по пистите и внезапно качваха се горе по наклоните, като шумолеха с нежен гумен шум. Бяха снизходителни и добри пазачите, хората се чувстваха леки без галоши и вървяха с кухи вафли в уста. Футболните зрители биеха играчите, не че тез последните бяха толкоз лоши, а защото, тъй на, просто пролетта…. Само ний се чувствахме сякаш беше есен. Бяхме си дотегнали казано накратко. Краят беше близо и бе сто на сто. Хороскоп извадихме, но не беше весел, ядохме бонбони, но не беше сладко, искахме да седнем - нямаше место. После на чорапа й бримка се изнищи. Детската градина беше пълна с крясъци. Хвръкна в стратосферата изтърван балон. След това аз стрелях на едно стрелбище, три железни тигъра паднаха със трясъци и получих премия цял одеколон. Дъх водеколонен, тъжен и далечен, дъх от любовта ни, от мечтите мирис, на тавана носиш ти спомен от тогаз! “Панта рей! - си казвам аз. - Всичко веч протече, есента е тъжна и там долу свири като бормашина оня глупав джаз!” 5 Тъй както го рисуват по картините, небето беше бледо над комините и празен беше празничния ден; и ние се погледнахме печално, и влязохме във киното квартално, където даваха “О, ти мой блен!” . О, ти мой блян със пожарогасители, о, зрители със външности съмнителни, афиши с отлетяло вече “Днес” . И тъмно, и плювалници нечисти, и снимки на забравени артисти - Мачис и Хари Пил, и Мае Уест…. Бе почнало. Едно хлапенце мина в салона с нас под форма на роднина. Бе почнало и вътре беше мрак. Върху екрана смееха се двама, след туй при тях пристигна една дама и каза с надпис: “той ще дойде пак.” И знаехме ний филма чак до края (и как ще я съгледа той в трамвая, и как бандита ще го сгази трен), защото бяхме го видели двамата със мъничка промяна на рекламата, тогава беше май “Ела при мен!” . И ний седяхме близо до кабината, и слушаше се как шуми машината, и снопът бе тъй ниско при това, че трябваше ми мъничко да стана, за да израсне мигом на екрана една ужасна рошава глава. И аз седях и мъчех се да гледам, и скърцаше креслото на съседа, и аз се чувствах уморен и стар; и тъжно бе, чувах как сред мрака един часовник във гръдта ми трака и се нуждае от часовникар. А после дойде “Край” и вентилатора със гръм наблъска вятър във театъра, и светна, и платното избледне; и ний видяхме тъжни и посърнали, че всички двойки бяха се прегърнали и само ние, само ние - не. И си излязохме. “На мене струва ми се - аз казах, - че достатъчно преструвахме се…” Тя каза тихо: “Също и на мен.” Врабчетата шумяха във градините, небето беше бледо над комините и празен беше празничния ден. 6 Когато ни дотегна вече всичко и хороскопът пишещ за раздяла - ах, вече ясно бе! - излезе прав, отидохме - така, зарад шегичката - тя с нова рокля, аз със роза бяла, при стария крайпътен фотограф. Той сложи във петлицата ми розата, разгъна фона с бясна Ниагара и погледа ни точно нагласи; ала за нас бе малко трудна позата, аз мръднах той капачето изкара, тя мигна и той каза ни: “Мерси!” И почна се играта на среброто, на солите пълзенето неравно, безшумният молекулярен взрив’ и ето че във ваната, в живота, от Нищото изплава бавно-бавно невижданият мокър негатив. А пък от вред ни гледаха портрети, прекрасни мигове, навеки спрени, фиксирани човешки младини, намръщени младежи със каскети, от зли роднини двойки разделени, деца в ковчези, бременни жени. И всичко стана жално моментално” и хората, и бледното предградие, и снимката, излязла тъй добре, и двамата се гледахме печално, и нейде се обади едно радио: “Вероника, животът е море!” Една зарзаватчийка се разчуства и каза, че блазя ни, че сме млади, и че момата е таман за мен; а фотографът каза нещо за изкувството, че то е вечно, снимките извади и ни ги даде в плик един зелен. И тръгнахме ний в пътя си полека, и влажни бяха снимките и двете, и в плика залепиха се така, че колкото и да ги дърпах леко, във нейната остана мойто цвете, а в моята - едната и ръка. Тогаз си казах: “туй са явни знаци, че ще се срещнем пак и не след много.” Ала гласът, гласът ми беше нов Във входа на една кооперация целунахме се, казахме си “сбогом!” и тъй завърши нашата любов. 7 Но дали наистина туй вече беше края? Горе от тавана слушам как тромбона, та-та-ра, печално в есента звучи. Нещо ме ядосва, но какво - не зная. Може би балтона? Може би бонбона, който тъй е сладък, че почти горчи. Ах,защо ни трябваше да се разделяме! Аз тогаз си мислех че ще те забравя, но сега си мисля, че съм бил глупак. И усещам, нещо зъб един боли ме, и ако не мине, трябва да го правя, и как мислиш, може да се срещнем пак?

Ето какво казва Учителя в беседата си "Спаси ни" от "Сила и живот" том 2: Законът е такъв: за да се яви Христос, непременно трябва да стане буря. Могат някои да ви кажат: "Ти си тръгнал по Бога, а едно след друго ти се сипят нещастия!" - това именно е привилегията. Стопанинът, който отглежда лоза и се грижи за нея, често ще я посещава, ще подрязва пръчките й, а лозата ще плаче. Някои казват: "Изтекоха ми сълзите от плач". Аз съжалявам хора, които не са плакали - значи, че не са подрязвани.

Ето един цитат по темата от "Евангелие на Любовта": Това, което е необходимо, е да следвате желанието на душата – не някакви установени молитви, формули (готови, написани), каквито и да са те, който и да е техният източник. Ценно е това, което може да роди душата ви – желанията, които произтичат от нея. И ако вашата душа е лишена от желания, тя остава мъртва, безплодна, ялова. Кои са желанията на душата? – Желанията на душата вървят по Пътеката на Любовта. Всичко това, което можете да произнесете с любов, с вдъхновение, с благоговение; всяка молитва, формула, всяко слово, което излиза, изригва като мощен поток от лава направо от сърцето ви – спонтанно, естествено, без да сте го обмисляли, премисляли, без никаква предварителна подготовка – това е желанието на душата и ако човек иска да израства неговото съзнание, да израства в богопознанието, трябва да се отдава на този порив, защото той отключва сърдечните му двери и прави сърцето му зрящо. А само зрящото сърце, само сърцето, окъпано и пречистено в Огнения Пламък на Любовта, може да вижда Бога и да Му се наслаждава. И това е единствената наслада, която аз признавам – да се наслаждаваш на живото присъствие на Бога – всички други са измамни, фалшиви заместители, отражения, бледи копия, но единствено блажен е този, който има достъп до най-висшата наслада. Затова обаче са необходими условия и първото от тях е сърцето да стане пропускливо за Любовта, да се разтвори като цвят под топлите слънчеви лъчи. Но ти не бъди като начинаещ пианист, който, за да може да изсвири произведението, се нуждае от ноти. Бъди истински творец, музикант, виртуоз, в чието сърце се ражда мелодията. Законът е такъв: можеш да дадеш живот само на това, което се ражда в теб, в сърцето ти – това, което се ражда от Любов. Всичко друго е мъртвородено. То е без значение. Следването на чужди желания няма да те доведе до никъде. Единствено това желание, което ти нашепва собствената душа, може да даде плод. Така че остави Любовта, която се ражда в теб, да сътворява твоите молитви, формули. Всеки ден те ще бъдат различни, защото животът е като река – постоянно тече и се променя. Нищо не се повтаря. А ти като папагал повтаряш едно и също нещо до безкрай... до безкрайно затъпяване. И това не само че не те изпълва с повече живот, а напротив – умъртвява те. Остави Любовта да озарява съзнанието ти и тогава формулите ще се раждат независимо от теб, без твоята преднамереност – спонтанно, естествено и затова красиво. Ще притежават свежест, новота. Ще бъдат живи и ще те изпълват с все повече Любов, живот, вдъхновение. Не бъди влак, който се движи по релси, в един коловоз, в една посока, а бъди жив човек, който може да се движи без ограничения във всички възможни и желани от него посоки. И нека тези посоки да ти бъдат показани от най-добрия регулировчик – Любовта. Който следва указанията на Любовта, винаги печели!

Приятели, чудесни мнения сте изказали, в които има и общи, и различни неща. Това е много показателно - макар да има нещо общо между нас (това е и което ни събира и обединява тук в този форум), ние сме уникални, различни - никой от нас не се повтаря или покрива напълно с някого друг, колкото и да сме сродни. Всеки има своя собствена, уникална гледна точка, свое собствено разбиране за нещата, своя собствена чувствителност и жизнен опит... и в това има огромна красота, защото надали Бог желае всички да сме копия на един и същи образ, колкото и красив и привлекателен да е той. Посоката, в която вървим, е една (обединяващото между нас), но пътечките ни са различни. Понякога те се пресичат със съседните, сливат се за известно време, след това се раздалечават... Това е естествен процес. Смятам, че не е въпросът да станеш последовател или ученик на един Духовен учител, а по - скоро - да намериш себе си. В този процес на себенамиране могат да ти помогнат множество Учители и Учения, но ти трябва да откриеш оригиналното си и неповторимо лице, своето място в Пъзела на Живота - ни повече, ни по - малко! Тогава ставаш сам за себе си и Учител, и ученик - запалена свещ, от чиято светлина могат да се ползват и други. Но... приятели, човек в същината си е толкова голям, че... не може да се побере изцяло в никое Учение... колкото и велико да е то! Всичко, което искам да ви кажа е: Търсете най - дълбокия Източник на Светлина вътре във вас и Го следвайте! В този смисъл бъдете верни на себе си! Да бъдеш верен на себе си, означава да си верен и на Бога! Да живееш в хармония със себе си, означава да живееш в хармония и с Бога! А това вече е Щастие! Пожелавам ви го! Пък... ако искате... може и да не ми вярвате!

Не виждам никакъв проблем! Нито някакви "междуособици"! Да, по едно време се получи известен разнобой, но причината за него бях аз, тъй като помолих първо Ина, а след това и Криси, да намерят подходящо заведение. Понеже и двете са съвестни и отговорни (за което им благодаря!), изпълниха поставената задача. Оттам възникна и разминаването. Но вече всичко е уточнено - утре в 18:30 се събираме на Попа, а после отиваме в "модерното младежко" заведение. (Нали всички сме младежи?) Всъщност за мен няма особено значение дали ще сме там, или във вегетарианския ресторант. Важно е да съм в компанията на любими хора!

Какво ще кажете за вегетарианския ресторант на ул. "Алабин" № 50 А, ет.1? Вече сме се срещали няколко пъти там.., но ако се съгласите срещата ще трябва да се измести на Съдебната палата. Проверих засега има места, но трябва да се остави капаро за резервация. http://www.dreamhouse-bg.com/zanas.html Става, Криси! Лично аз съм "за"! Можем да се срещнем на Съдебната палата в 18:30 ч, а после да отидем до вегетарианския ресторант. Но... би ли се заела да уредиш въпроса с резервацията?

Радост ще е да се запознаем и на живо! Поздрави!

Аз се базирам не на прочетени книжки, а на личен опит. Там, където личният ми опит свършва, мога да боравя само с предположения. За другото просто съм сигурен, защото съм го преживял, знам какво е и то не подлежи на коментар и за мен няма значение дали някой го приема или го отхвърля. Та, аз твърдя, че съществува такава фокусна точка на индивидуалното съзнание, която го кара да се разгърне като Всеобщо (Универсално) съзнание. Това е сътояние, при което изживяваш единството на всичко съществуващо, без да загубиш съзнанието си за индивидуалност или това чувство: "Аз съм". Оттук нататък започват моите предположения, ако щете интуитивни прозрения - ако съзнанието на едно човешко същество се установи постоянно в тази фокусна точка, тогава интуцията (била тя човешка или божествена) отпада, защото тя е била само помощно средство по пътя на еволюцията - нещо като електрическа дъга, която в определени моменти е хвърляла мост от Божественото към индивидуалното съзнание - мигновени проблясъци в мрачна нощ. Когато обаче се стигне до етап, в който индивидуалното съзнание, съхранявайки се като такова, ще се разгръща и като Универсално (т.е. едновременно си една отделна реалност, а заедно с това изживяваш себе си и като Всеобща реалност), интуицията губи своята роля и отпада, защото вече няма разделение между индивидуално и Универсално... не е необходимо да се хвърля мост между двете или интуитивно да се догаждаме за някои неща. Интуитивните проблясъци ще изчезнат, за да отстъпят мястото си на постоянното пребиваване в светлината на Божественото осъзнаване, което е реално, постоянно виждане, за разлика от мигновените проблясъци на интуитивни прозрения, които само за кратко (и то ако сме достатъчно будни!) ни помагат в тъмната нощ долу - горе да се ориентираме къде какво има и кое къде се намира.

Аз също много ще се радвам... А що се отнася до мястото - Ина, предлагам да ти се доверим и там, където ни заведеш, там ще бъдем! Най - добре някое по - тихичко, но уютно заведение, където ще можем хем да похапнем, хем да се насладим на задушевна беседа.

Имам предвид процес, при който индивидуалното съзнание (егото) влиза в съприкосновение с Всеобщото съзнание (Божественото) и се разгръща като Всеобщо. Някои източни Учители говорят за липсата на его, но според мен това не е точно изразяване на това състояние, защото при него ти загубваш своята себичност, но това не означава, че загубваш самосъзнанието си, тъй като усещането за "аз" остава, макар и това "аз съм" да се е разширило до такава степен, че да е станало Всеобемащо - капката на индивидуалното съзнание се е търкулнала в безкрайния Поток на Съществуване... В известен смисъл тя е изчезнала, но от друга гледна точка тя продължава да съществува синекдохично, т.е. като част, отразяваща и изразяваща Цялото. Това е състоянието, при което можеш да кажеш (не интелектуално, а екзистенциално): "Един съм аз навсякъде, един съм аз във всичко!" Проблемът не е, че имаме съзнание за "аз". Проблемът е, че това аз - съзнание е ограничено и не обхваща всичко съществуващо. Въпросът, който си задавам, е дали е посилно за едно човешко същество, не само в мигове на откровение, но постоянно да пребивава в това състояние на Всеобемащо Аз? Дали има такова човешко тяло, което да може да понесе (не за миг или за ден, а за години наред) такъв огромен волтаж, такава колосална енергия - Енергията на Вселената?

maggee,страхотно е това, което си написала! Напълно го споделям и... май си изчерпала темата. Поздрави за това прекрасно прозрение!

Щастието може да има конкретен повод - споделена любов, успех, признание в дадена област, усещането, че си реализирал своя потенциал и т.н. То може да бъде и перманентно състояние, когато физическото, астралното, умственото и причинното тяло са в хармония помежду си - нещо, което се постига естествено, когато човек познае своята истинска същност и се установи в нея.

Има един вътрешен център, който ни свързва с всичко съществуващо. Ако фокусната точка на нашето съзнание съвпада с този център, то се разширява до безкрайност и у нас оживява единството на целокупното битие. Тогава нашето съзнание става Божествено, нашата воля - Божия, нашия глас - Божи. Това състояние е отвъд ограниченото его - съзнание... затова и то е непонятно за него. Фокусните точки (някои по - близо, други по - далеч) на его - съзнанието са различни. Те не съвпадат с точката на Божествено съзнание. Затова има много относителни истини, но абсолютната Истина е една. Целта на човека е да съумее да прокара мост между обичайното его - съзнание и Божественото съзнание. При този процес възникват интуитивни проблясъци, които са отблясъци от Божественото съзнание и са подобни на пробивите на слънчевите лъчи през забуленото в облаци небе. Колкото са по - плътни облаците, толкова е по - трудно да се случи това, т.е. интуцията ни не може да прескочи високия праг на нашето его. Тия проблясъци са толкова мигновени, че (според будността на съзнание!) много често или не ги долавяме въобще, или не им хващаме достатъчно вяра. Можем да бъдем сигурни и да не бъркаме гласа на интуицията с гласа на егото едва тогава, когато фокусът на нашето съзнание е идентичен с точката на Божественото съзнание или както се казва в богомилската езотерична "Книга на качествата": "Догдето не видиш, че си наистина едно, че живееш в непрекъснато единение с всичко съществуващо - от земната прашинка до сияйното Слънце на Небесата, всяко видение и чудо ще иде от Измамника."

Приятели, другата седмица в петък, събота и неделя (3,4 и 5 април) ще бъда в София. Ако има желаещи, можем да се видим... Моето предложение е за петък вечерта на 3 април към 18 часа пред Попа. Би могло и в събота...

Ralna, понякога е по - важно човек да си зададе точните въпроси, отколкото да намери точните отговори! Прочетох внимателно това, което си написала. Бих искал да отговориш (не на мен или на някого друг, а на себе си!) на въпросите, които ще ти задам и които са продиктувани от написаното от теб! 1. Защо си тук, в този форум, и по принцип - на тази земя? 2. Искаш или не искаш помощ, търсиш или не търсиш отговор, има ли или няма въпроси? 3. Защо изпитваш необходимост да крещиш? Ако наистина е необходимо, се усамоти и крещи - здравословно е! 4. Защо се страхуваш да наречеш поблема си проблем? 5. Наистина ли се чувстваш шизофреничка или това е игра на думи? 6. Наистина ли ти е интересно какво мислим ние или очакваш да чуеш потвърждение на собствените си мисли? 7. Казваш ,че нещо жизнено важно ти избягва, нещо, което е в теб - дали в такъв случай не е правилно да се потърси и отговора вътре в теб, а не да се опитваш да го чуеш отвън или чрез промяна на обстоятелствата? 8. Тази празнота, която чувстваш, не мислиш ли, че би могла да се превърне в голямо предизвикателство и в истинско творческо състояние? 9. Какъв е смисълът всъщност... не за мен или за някой друг, а за теб? 10. Промяната вътре в теб... неизбежна ли е или... би могла да я загърбиш, да я потиснеш, да я забравиш, да не й позволиш въобще да се случи? И... как ще се чувстваш тогава? 11. Казваш:"Наистина ли обичам този човек?" Бих те попитал:А можеш ли да обичаш наистина? Способна ли си? Способна ли си да обичаш по друг начин? И какъв е този друг начин? Защо копнеш за него? 12. А наистина ли си свързана с някого, или това е само привидно? Преди всичко - имаш ли връзка със себе си? 13. Защо мисълта за раздяла ти носи и страх, и облекчение? 14. Нужно ли е някой друг да определя кое ще те направи щастлива и удовлетворена, или наистина трябва да се вслушаш в себе си? И трябва ли да предадеш истината, която усещаш в сърцето си, пък ако ще и целият свят да крещи срещу теб? 15. Съществува ли състояние на единство между разума и сърцето... или състояние на цялостност? 16. Кои в действителност са ти близки? 17. Наистина ли приказките на сърцето са празни? 18. Могат ли хороскопите, картите Таро, четенето на окултни книги да ти помогнат? 19. Състоянието на обърканост, на хаос не предхожда ли космоса, хармонията? 20. Може ли любовта да бъде естествен феномен, или е необходимо да четем книги, за да се научим да обичаме, или да се насилваме, за да обичаме? 21. Можеш ли да се наслаждаваш на каквото и да било, ако не си способна да се наслаждаваш на самата себе си? 22. Сериозно ли мислиш, че никой не е стъпвал на този кръстопът и никой няма да те разбере?

Когато човек познае Същността, тогава разбира колко неуместен е този въпрос - добър или щастлив? По естество, според истинската си Същност, ние сме и добри, и щастливи! Така че не е необходимо да правим какъвто и да било избор - добротата и щастието са наша природа. Разбира се думите могат и да заблуждават. Затова личните срещи са много по - важни отколкото разговорите във виртуалното пространство, където всеки може да се представя за такъв, какъвто не е, или за по - велик отколкото е в действителност. При личен контакт "очи в очи" всеки усеща енергията, която струи от другия... Думите не са толкова важни - по - важно е живото присъствие, защото... ако един човек се е докоснал действително, а не само на думи, до Божественото, то Божественото оживява в неговите очи, в неговия глас, в неговите движения... във всичко, което казва и върши този човек! И не е необходимо той да доказва на някого нещо! Който може - усеща, който не - не! Просто е! Но си мисля нещо друго - човек започва да философства много, когато не се чувства щастлив и удовлетворен. Като че ли страданието е родило философията! Ако сме честни пред себе си, ще си признаем, че искаме да бъдем и добри, и щастливи! И това си е в реда на нещата, защото то е наше рождено право, наше предопределение! Който не е добър и щастлив... значи просто е кривнал някъде по пътя. Нищо фатално обаче не се е случило - пътят отново може да бъде намерен!