iti

Аз бих бил по-внимателен в използването на думи и идеи, чийто смисъл не разбирам достатъчно. Факт е, че голяма част от нещата които хората определят като отрицателни, се случват всъщност за тяхно добро. Има много "необходими злини". Но има разлика между това да постъпиш грешно и да се поправиш, и в това да постъпиш грешно... и да ти хареса. Изборът е опасен инструмент даден ни поне в тази форма на съществуване. Истинската негативна страна на живота тук, която според мен са се опитали да опишат и да нарекат със страшни имена, е това да се опияниш от този избор, от материалното изживяване свързано с него, от тази сила да можеш да постъпваш дори грешно, да ядеш от "забранения плод". Подобно нещо те "заключва" в тази реалност, защото това изживяване съществува само тук. Това е и истинският "ад". Затова и в християнството се говори толкова много за нуждата от "покаяние". Проблемът дори не са толкова "греховете" (защото като хора, всички ги правим малко или много), а в липсата на осъзнаването им като такива. Човек има силата да отрече божествената си природа и това е истинският смисъл на предупрежденията в християнството. 

Звучиш ми расла като цвете в саксия. Промяната която искаш е доста сложна за постигане на чисто съзнателно ниво. Тя се провокира преди всичко от емоция, дори и негативна, както и по-често се случва. Не си изживяла "бунтът" към родителите, който обикновено се отпушва в пубертета. Макар той да е силно хаотичен и предимно биологичен процес, е все някакъв старт. Защото до голяма степен човек се опознава чрез опита, не можеш да се познаваш изцяло а приори. Съзнателността често блокира стандартната биологична програма, и има негативният ефект да те лиши от този опит. Можеш дори да осъзнаваш неговите негативи, и това да се изрази със страх, или нежелание да нараниш някой, или пък да усещаш, че вървиш срещу себе си. Проблемът с подтискането на биологичните инстинкти е, че те си имат време. Мине ли им времето, да тръгнеш да ги отпушваш е не само трудно, но и опасно. Голяма част от взаимоотношенията между хората е игра, надлъгване, борба за власт. Това е нещо което те са упражнявали и овладели 15 години преди теб. Сама явно си даваш сметка, че човекът принципно не е същество което приема с отворени обятия другият. Да, на най-елементарно ниво, както пишеш, трябва поне да се представиш пред него като интересен (пак за него) човек. Ако тръгнеш съзнателно да мисли само по тази точка, може да стигне направо до манастир. Но в пубертета се развиват тези биологични процеси, чрез които хората изграждат инстинктивно социалната си природа и среда. Според мен, който и да ти каже, че някакси на тия години ще успееш да се внедриш наистина в нея, ще те излъже. Казвам го от личен опит. Винаги ще те гледат като "различна". Това не значи, че няма и други като теб, които не са минали процесът на обучение в социална мимикрия. Особено в днешното деградирало обществото, общо взето всеки човек с малко повече самосъзнание, се превръща донякъде в аутсайдер, защото алтернативата е джунглата... Ако подобни аутсайдери наричаш "безопасни", и общуването с тях ти е скучно, както и ти самата се намираш за скучна, то става дума за висша форма на лицемерие. Ако искаш "да си играеш" с "готините деца", трудна работа, много трудно ще те приемат за една от тях. Другите, които изживяват някаква форма на социална ограниченост, имат подобни на твоите изживявания, така че няма да си им толкова странна, и няма от какво толкова да се притесняваш... Факт, пак го има този въпрос, че някои неща само с опит се установяват, и човек трябва да има смелост за този опит. Какво може да представлява тази смелост... Говориш за "спонтанност". Това значи да дадеш воля на чисто биологичната си емоционална природа. Според мен, колкото и да е блокирана, може да се отключи от професионалист който знае как. Само че какво ще се покаже на бял свят? Никой не може да ти гарантира. Мен друго ми е интересно, как хората като цяло, не им минава дори на ум другият път - да видят грешката си и как тя влияе на тези около тях, и съзнателно да направят нещо по въпросът... Едното е емоция, другото - обич. Никой не може да ти отнеме обичта, освен ти самият. Но емоционално да те осакати - и още как...

Това което изпитваш е напълно нормално, и породено от природата, за да ти покаже че взаимоотношенията с мъжете не са като "здравей-здрасти". Има нещо по-дълбоко и специално, което ще оформи целият ти живот за нататък. Ако не беше комплексът ти пък, щеше  да следваш тълпата, и да гледаш да приключиш по-бързо в това усещане, за да си "напред с материала" като приятелките ти. Народа обаче е казал - бързата кучка слепи ги ражда, както и - всяко зло за добро... Влизай във форма, изграждай си самочувствие, и се вслушвай в тялото и акъла си... Тялото притежава свой собствен интелект който човек трябва да се научи да разбора. Включително и това че си пълна, е негова реакция на начинът ти на живот.

Skylove, ако си най-вече честна към себе си както показваш от поста си, ще намериш отговорът. Истината не е скрита, човек сам я крие от себе си. Като се интересуваш от езотерика, трябва да помислиш над един много основен въпрос. Как е изграден материалният свят който виждаш около себе си? Изглежда има два основополагащи принципа, кой е верният?
Подобното привлича подобно.
Противоположностите се привличат
Двете изглежда си противоречат, а се използват толкова често дори от едни и същи хора, без да осъзнават противоречието. А истината и в това е много проста. Човек има две природи - духовна и материална. Първото е духовен принцип, второто е материален принцип. Материалният живот е дуален, изграден е чрез разделянето, което създава магнетизъм между двете нови части. Магнетизмът е физическото привличане, породено от усещането за нецялостност. Има един константен Вселенски принцип който не може да бъде променян - на баланса! Всяко нещо се стреми към баланс, включително и материята. В зависимост от какъв тип нецялостност човек изпитва, изживяването му може да е от повърхностно привличане, до дълбоко кармично изпитание. Самата карма е материална концепция. Духовната част на човека е винаги напълно свободна, физическият аспект обаче е винаги в плен на кармата. Така че, можеш да го наречеш изпитание. Според мен това е и смисълът на идеята за първородният "грях". Самият акт на физическо раждане, те вкарва в кармични зависимости, за които съвсем естествено можеш да се запиташ - с какво сгреших, защо се чувствам по определен начин, защо това или онова ми се случва. Затова "грехът" е първороден,  процесът се задвижва със самото ти раждане и ти го приемаш върху себе си. Дори да не направиш нищо "лошо", си оплетен в него. Напротив, трябва активно да направиш "нещо", за да излезеш от него. Ако темата ти е интересна и имаш какво да кажеш по нея, пиши ми на лични.
Между друго, карма е дори начинът по който ще се опиташ да си обясниш всички тези неща и в коя Идея за Истината ще избереш да Вярваш. Така че много внимателно и с това което избираш да четеш, или да не четеш. Имаше наскоро един филм Inception, за силата на идеята и колко е опасно да втълпяваш идея на друг, пък дори в опит да му помогнеш...

Skylove, ако си най-вече честна към себе си както показваш от поста си, ще намериш отговорът. Истината не е скрита, човек сам я крие от себе си. Като се интересуваш от езотерика, трябва да помислиш над един много основен въпрос. Как е изграден материалният свят който виждаш около себе си? Изглежда има два основополагащи принципа, кой е верният?
Подобното привлича подобно.
Противоположностите се привличат
Двете изглежда си противоречат, а се използват толкова често дори от едни и същи хора, без да осъзнават противоречието. А истината и в това е много проста. Човек има две природи - духовна и материална. Първото е духовен принцип, второто е материален принцип. Материалният живот е дуален, изграден е чрез разделянето, което създава магнетизъм между двете нови части. Магнетизмът е физическото привличане, породено от усещането за нецялостност. Има един константен Вселенски принцип който не може да бъде променян - на баланса! Всяко нещо се стреми към баланс, включително и материята. В зависимост от какъв тип нецялостност човек изпитва, изживяването му може да е от повърхностно привличане, до дълбоко кармично изпитание. Самата карма е материална концепция. Духовната част на човека е винаги напълно свободна, физическият аспект обаче е винаги в плен на кармата. Така че, можеш да го наречеш изпитание. Според мен това е и смисълът на идеята за първородният "грях". Самият акт на физическо раждане, те вкарва в кармични зависимости, за които съвсем естествено можеш да се запиташ - с какво сгреших, защо се чувствам по определен начин, защо това или онова ми се случва. Затова "грехът" е първороден,  процесът се задвижва със самото ти раждане и ти го приемаш върху себе си. Дори да не направиш нищо "лошо", си оплетен в него. Напротив, трябва активно да направиш "нещо", за да излезеш от него. Ако темата ти е интересна и имаш какво да кажеш по нея, пиши ми на лични.
Между друго, карма е дори начинът по който ще се опиташ да си обясниш всички тези неща и в коя Идея за Истината ще избереш да Вярваш. Така че много внимателно и с това което избираш да четеш, или да не четеш. Имаше наскоро един филм Inception, за силата на идеята и колко е опасно да втълпяваш идея на друг, пък дори в опит да му помогнеш...

Единственото наистина рационално нещо е, че човек не може да живее в ревност, защото ревността е съмнение и страх от загуба. Т.е. не самата ревност е безпредметна, а живота в ревност. Има тънка разлика, която води до големи различия в това как ще си обясниш нещата. Будистите примерно ще видят голямата картина на болката от желанието за притежание и неминуемата загуба. Евреите ще видят необходимостта от закони, както техните 10 божи заповеди, където прелюбодеянието е поставено между кражбата и убийството. Други ще търсят по-его базирана емоционална нагласа, чрез която съмненията, че и действията на другият, имат все по-малко директно влияние. Кой от тях се е справил с проблема? Някой може ли наистина да каже? Иначе мнения ще намериш в изобилие...

Звучиш ми расла като цвете в саксия. Промяната която искаш е доста сложна за постигане на чисто съзнателно ниво. Тя се провокира преди всичко от емоция, дори и негативна, както и по-често се случва. Не си изживяла "бунтът" към родителите, който обикновено се отпушва в пубертета. Макар той да е силно хаотичен и предимно биологичен процес, е все някакъв старт. Защото до голяма степен човек се опознава чрез опита, не можеш да се познаваш изцяло а приори. Съзнателността често блокира стандартната биологична програма, и има негативният ефект да те лиши от този опит. Можеш дори да осъзнаваш неговите негативи, и това да се изрази със страх, или нежелание да нараниш някой, или пък да усещаш, че вървиш срещу себе си. Проблемът с подтискането на биологичните инстинкти е, че те си имат време. Мине ли им времето, да тръгнеш да ги отпушваш е не само трудно, но и опасно. Голяма част от взаимоотношенията между хората е игра, надлъгване, борба за власт. Това е нещо което те са упражнявали и овладели 15 години преди теб. Сама явно си даваш сметка, че човекът принципно не е същество което приема с отворени обятия другият. Да, на най-елементарно ниво, както пишеш, трябва поне да се представиш пред него като интересен (пак за него) човек. Ако тръгнеш съзнателно да мисли само по тази точка, може да стигне направо до манастир. Но в пубертета се развиват тези биологични процеси, чрез които хората изграждат инстинктивно социалната си природа и среда. Според мен, който и да ти каже, че някакси на тия години ще успееш да се внедриш наистина в нея, ще те излъже. Казвам го от личен опит. Винаги ще те гледат като "различна". Това не значи, че няма и други като теб, които не са минали процесът на обучение в социална мимикрия. Особено в днешното деградирало обществото, общо взето всеки човек с малко повече самосъзнание, се превръща донякъде в аутсайдер, защото алтернативата е джунглата... Ако подобни аутсайдери наричаш "безопасни", и общуването с тях ти е скучно, както и ти самата се намираш за скучна, то става дума за висша форма на лицемерие. Ако искаш "да си играеш" с "готините деца", трудна работа, много трудно ще те приемат за една от тях. Другите, които изживяват някаква форма на социална ограниченост, имат подобни на твоите изживявания, така че няма да си им толкова странна, и няма от какво толкова да се притесняваш... Факт, пак го има този въпрос, че някои неща само с опит се установяват, и човек трябва да има смелост за този опит. Какво може да представлява тази смелост... Говориш за "спонтанност". Това значи да дадеш воля на чисто биологичната си емоционална природа. Според мен, колкото и да е блокирана, може да се отключи от професионалист който знае как. Само че какво ще се покаже на бял свят? Никой не може да ти гарантира. Мен друго ми е интересно, как хората като цяло, не им минава дори на ум другият път - да видят грешката си и как тя влияе на тези около тях, и съзнателно да направят нещо по въпросът... Едното е емоция, другото - обич. Никой не може да ти отнеме обичта, освен ти самият. Но емоционално да те осакати - и още как...

J.Doe, не разводняваш темата, защото фалшивата идентификация е важна част от този вид патологична за мен любов. Само че е сложна (особено изглежда за някои) тема. Една елементарна част от тази фалшива идентификация е примерно силната полова ориентация. Колкото по-силно се възприемаш като определен тип "жена", толкова повече и възниква нуждата от определен тип "мъж". И обратното естествено. Т.е. ако се върнем на несъвършената ни природа, тя е естествено там, физически обусловена в лицето на тялото ни. Но е там някъде и баланса между половете, защото е също добре известен факт, че сме уникална комбинация на мъжкото и женското. Дори само този прост пример е елементарно доказателство защо не съществува такова нещо като "пълноценност" тук. Физиката прави нещата черно-бели, крайни, човек трябва да се изразява по краен начин обусловен от физико-социалната си роля (особено чрез "очакванията" на другите). Душата има ли пол обаче? Няма, тя е баланс (макар и с някаква уникалност) подобно на самият ни Създател. Този баланс, 50-50 има ли как да стане тук? Риторичен въпрос, отговорът е пределно ясен за този който не се идентифицира с тялото си... И това се отнася за много, много неща... 
Така че пак с този прост пример, какво е "трансформацията". Не в някаква промяна на "аз-а" който е отдолу, не е дори неговата пълна реализация, а е донякъде в борбата на тези две същности. Едната е истинската, или Божествено заложената, "ядрото", а другата е физическата, привидната, желанието, изживяването. Пак не въвеждам концепция, която е непозната за всеки дори "casual" християнин. С това не твърдя, че самото тълкуване на тази концепция от християнството е кой знае колко правилно. Тълкуването трябва ти да си го направиш. Трябва ти да го "усетиш", и няма защо да се лъжем, до голяма степен това става точно чрез изживяването на илюзии, крайности, физическият опит. Този процес който изживяваш, не е нищо по-различно от опит за самоидентификация. Всеки физически опит който изживяваме реално е именно такъв - процес на самоидентификация, защо в себе си съдържа този неизменен конфликт на двете различни природи на човек - истинската и привидната. Това преживяване ни е дадено, за да намерим истинската си същност и отделим фалшивостта, фарса, претенцията, слабостта, грешните представи за собствената ни природа, а от там и живота. Как разбираш, че това се получава? Не знам, но знам как определено не можеш да го разбереш - чрез някой/нещо друго... Това е нещо което трябва да постигнем сами, и това е смисъла на индивидуализма който ни е даден. С което стигане до последният ти въпрос, който може да се разглежда пак със същото изконно противоречие на човешката природа между същност и фасада. Взаимоотношенията които хората изграждат помежду си са почти изцяло на ниво фасада, защото те имат такова отношение към самите себе си, и очакват другите да подкрепят този им образ. Така че е повечето от нормално, разрушавайки собствената си фалшива фасада, да виждаш все повече тази у другите, а те да започнат все повече да те отритват, защото не поддържаш тяхната. Това е другата страна на тезата, че човек създава собствената си реалност, т.е. един вид той става сляп за всички останали... Има ли нещо противоречиво в това? Ако успяваш да смилаш това което пиша, не. Висшата форма на духовност (което е познаване на себе си), е аскетизмът, и той присъства под някаква форма в абсолютно всяка истинска духовна практика. Това е напълно естествен процес на съзряване, което е най-висшата форма на доказателство за сила и самодостатъчност (естествено в рамките на ограничената ни природа). Слабият човек, напротив, търси другите (пак в оня патологичен смисъл, не като естествен съзнателен стремеж). За съжаление като цяло изградените взаимоотношения са базирани на споделени слабости и нужди (които при това не винаги съвпадат, и се получава тази несподеленост). Иска ми се да кажа, че хората могат да бъдат заедно заради истинската си същност, да общуват истински, да работят заедно, да има такова нещо като "истинска" любов, не произтичаща от човешки слабости и фалш. Предполагам е постижимо в някаква степен, но е доста рядко... Опитвал съм се да си го обясня, и единственото което се сещам е силната привързаност на човека към илюзиите му. Човек изпитва най-силната си любов към собствените си илюзии, а онази "другата" е доста на заден план. Илюзиите се изживяват много силно, физически, разтърсващо, задължаващо. Така че ето ти и обратната страна на монетата. Ако осъзнаеш егоистичният начин по който ти с и склонен да "обичаш", би ли искал ти да бъдеш "обичан" по същият начин? Истинският процес на самопознание, е бавен, болезнен, самотен. Зависи до къде искаш и можеш да стигнеш. В днешният бурен и хаотичен свят, аз лично не мога да намеря място за себе си някъде "по-средата". Така че не мога да говоря за нея, един психолог би бил много по-подходящ за тази цел, тъй като такава му е и работата. Като цяло търсенето на подходяща среда е до голяма степен въпрос на проби и грешки, в която е важно да се научиш да отстояваш себе си и търсиш хора които ти импонират. Повечето хора правят обратното обаче - влизат в среда която ги моделира по определен начин, за да им създаде "поза".

Някои могат да се обидят но за съжаление, според мен описваш като цяло женската природа... "Дефектното" е физиката ти, а ти се описваш като силно материален човек, чийто емоционално привличане се базира изцяло на физическото. Физически, такова нещо като любов реално няма. Има привличане, "влюбване", чийто идея е правене на бебе с определен генетичен материал (макар че често дори това си остава само с идеята). Чисто физически погледнато, това не е "дефектно", нарича се естествен подбор, и вие, жените, играете основната роля в него. След като целта е постигната, т.е. бебето е направено, това привличане изчезва, защото няма нужда от него. Следва разочарование за повечето които са очаквали нещо повече, но и "начесване на крастава". При теб това не се е получило, крастата си стои, а вече бебе има... Сложно положение, те затова хората също са казали - хем боли, хем сърби. Но и затова, като мъж който прилича на твоя, предпочетох да остана сам. Защото осъзнах, че шансът да се окажа в тава положение което описваш е много голям. В крайна сметка това е конфликт между физика и психика, и едното трябва да победи, за да живееш спрямо него... По-средата за съжаление не се живее, не си случила на мъж който може да бъде "всичко" за теб, т.е. и физика и всичко останало в един пакет. Което пак щеше да се изтърка до сегашното положение естествено, но поне крастата нямаше да е толкова силна... С физиката директно няма как да се пребориш, трябва да се появи нещо друго чрез което тя естествено се "изтласква". 

Това което описваш е банална истина в която е затънал всеки т.н. "успешен" брак. Защото неуспешният е, да си изживееш тая "голяма" "любов", и след това едно "голямо" нищо... И ти ясно си осъзнавала това чрез изборът който си направила навремето. Но едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш дето има една българска приказка. С това не казвам, че има нещо лошо в начинът по който се чувстваш и трябва да се упрекваш за това. Но илюзията, че любовта се "търси" идва от холивудските филми и женските списания, не от реална психология. Любовта която се "търси" рядко е тази която си се надявал да "намериш". Мое лично наблюдение е, че жените като цяло не познават мъжете с които са. Опознават само някакъв битов, външен образ, който бързо се изтърква, какъвто и да е. Ако не познаваш някого в дълбочина, не можеш и наистина да го обичаш в дълбочина. Генерален проблем и на мъжете от край време е, че те не са склонни да говорят за себе си и да споделят, тъй като това се възприема като слабост (дори и от жени които на съзнателно ниво не си го представят така). На повърхностно ниво си оценила някакви качества у мъжът си, но никога не си оценила самият него, никога не си видяла в него нещо което искаш да обичаш. Не си видяла какво стои под тези качества на повърхността, защото не си и гледала. Но мога да те уверя, че ако не си успяла с него, още по-малко ще успееш с друг. Напротив, ще "търсиш" други повърхностни "качества", които ще се "изтъркат" дори още по-бързо... Може да си получиш "дозата" "любов", но знаеш какво следва след като наркотикът свърши - той си взема наобратно всичко което уж ти е дал... 
Едно решение е, да отделиш лично време през което наистина да си с този мъж, да махнете битовите роли, и да говорите и споделяте наистина като приятели. Да постигнете истинска близост. Не подценявай приятелството, има множество градации и там. Има приятелство и приятелство... Едно може да е основано на взаимна полза и интереси (каквото е бил по същество бракът ти), друго може да се гради на истинско познаване на другия и усещане на силна връзка с него. Кое от двете ще е, зависи от твоето собствено отношение към хората. Според мен, повечето хора имат нещо заради което да бъдат обичани. Не е ли така? Особено след 15 години съвместен живот и дете... Но ето ти парадоксът на човешката "любов"...

Това което описваш е банална истина в която е затънал всеки т.н. "успешен" брак. Защото неуспешният е, да си изживееш тая "голяма" "любов", и след това едно "голямо" нищо... И ти ясно си осъзнавала това чрез изборът който си направила навремето. Но едно е да знаеш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш дето има една българска приказка. С това не казвам, че има нещо лошо в начинът по който се чувстваш и трябва да се упрекваш за това. Но илюзията, че любовта се "търси" идва от холивудските филми и женските списания, не от реална психология. Любовта която се "търси" рядко е тази която си се надявал да "намериш". Мое лично наблюдение е, че жените като цяло не познават мъжете с които са. Опознават само някакъв битов, външен образ, който бързо се изтърква, какъвто и да е. Ако не познаваш някого в дълбочина, не можеш и наистина да го обичаш в дълбочина. Генерален проблем и на мъжете от край време е, че те не са склонни да говорят за себе си и да споделят, тъй като това се възприема като слабост (дори и от жени които на съзнателно ниво не си го представят така). На повърхностно ниво си оценила някакви качества у мъжът си, но никога не си оценила самият него, никога не си видяла в него нещо което искаш да обичаш. Не си видяла какво стои под тези качества на повърхността, защото не си и гледала. Но мога да те уверя, че ако не си успяла с него, още по-малко ще успееш с друг. Напротив, ще "търсиш" други повърхностни "качества", които ще се "изтъркат" дори още по-бързо... Може да си получиш "дозата" "любов", но знаеш какво следва след като наркотикът свърши - той си взема наобратно всичко което уж ти е дал... 
Едно решение е, да отделиш лично време през което наистина да си с този мъж, да махнете битовите роли, и да говорите и споделяте наистина като приятели. Да постигнете истинска близост. Не подценявай приятелството, има множество градации и там. Има приятелство и приятелство... Едно може да е основано на взаимна полза и интереси (каквото е бил по същество бракът ти), друго може да се гради на истинско познаване на другия и усещане на силна връзка с него. Кое от двете ще е, зависи от твоето собствено отношение към хората. Според мен, повечето хора имат нещо заради което да бъдат обичани. Не е ли така? Особено след 15 години съвместен живот и дете... Но ето ти парадоксът на човешката "любов"...

" къде в природата има същество, което не знае за какво служи, "
Винаги ми е била странна тази човешка необходимост да се "служи" на нещо. Предполагам идва от усещането за собственото ти несъвършенство, а от там и желанието да идеализираш нещо извън теб чрез "служене". Далеч по-сложното естествено се оказва да се научиш да "служиш" на себе си... И ето пак се върнахме на причините за преноса... Даже  втори път.. 
"Защо е живо, какво предназначение има? "
Търсейки това "предназначение", си търсиш фасада... За твоето противоречие, потърси противоречие в това което съм писал, отговорил съм ти... Просто не искаш да го приемеш,  защото не е и лесно за приемане. Да, има граница между вътрешният истински свят, и материален илюзорен свят. Опитвал съм се да я преодолея, защото и за мен източният път ми изглеждаше по подобен начин, въпреки че винаги силно съм го уважавал (поне повече от западният). Поне проваленият ми опит доказа хилядолетна традиция... Както писах, това не значи, че всеки може или трябва да извърви този път на аскетизъм докрай. Примерно харесвам модерните течения на живот в минимализъм (като Tiny House Movement). На запад се заражда сред съвсем нормални хора които осъзнават, че външната среда всъщност започва да ги натоварва, и всичките тия материални неща с които се затрупват никога не ги задоволяват, а причиняват само стрес. И хората разкарват от живота си всичко без което могат да живеят. Бих казал, че такава "хигиена" е нужна и спрямо т.н. приятелският кръг. Без някаква философска подготовка и мъдрене, усещат че така се живее по-добре... Това е просто пример, само с мислене не се решават тия въпроси, трябва живеене, за да се убедиш в някои неща. Изпадането в прекалено интроспективни състояния си е също доста опасно. Особено в тези от тоя тип - какъв е смисълът, какво ми е предназначението... За съжаление можеш или да си отговориш грешно, или да не си отговориш въобще, зле и в двата варианта ако го вземеш прекалено навътре. Нещо по-дълбоко си задава тези въпроси без отговор и това е Аз-ът. И ако се замислиш, това са естествени въпроси за него, но те са само това - въпроси. Той самият не се крие в тях, а съществува просто защото Е. И това е важна част от източният мистицизъм според мен, за да се освободи този Аз от "фасадата" която той създава за себе си.

J.Doe, не разводняваш темата, защото фалшивата идентификация е важна част от този вид патологична за мен любов. Само че е сложна (особено изглежда за някои) тема. Една елементарна част от тази фалшива идентификация е примерно силната полова ориентация. Колкото по-силно се възприемаш като определен тип "жена", толкова повече и възниква нуждата от определен тип "мъж". И обратното естествено. Т.е. ако се върнем на несъвършената ни природа, тя е естествено там, физически обусловена в лицето на тялото ни. Но е там някъде и баланса между половете, защото е също добре известен факт, че сме уникална комбинация на мъжкото и женското. Дори само този прост пример е елементарно доказателство защо не съществува такова нещо като "пълноценност" тук. Физиката прави нещата черно-бели, крайни, човек трябва да се изразява по краен начин обусловен от физико-социалната си роля (особено чрез "очакванията" на другите). Душата има ли пол обаче? Няма, тя е баланс (макар и с някаква уникалност) подобно на самият ни Създател. Този баланс, 50-50 има ли как да стане тук? Риторичен въпрос, отговорът е пределно ясен за този който не се идентифицира с тялото си... И това се отнася за много, много неща... 
Така че пак с този прост пример, какво е "трансформацията". Не в някаква промяна на "аз-а" който е отдолу, не е дори неговата пълна реализация, а е донякъде в борбата на тези две същности. Едната е истинската, или Божествено заложената, "ядрото", а другата е физическата, привидната, желанието, изживяването. Пак не въвеждам концепция, която е непозната за всеки дори "casual" християнин. С това не твърдя, че самото тълкуване на тази концепция от християнството е кой знае колко правилно. Тълкуването трябва ти да си го направиш. Трябва ти да го "усетиш", и няма защо да се лъжем, до голяма степен това става точно чрез изживяването на илюзии, крайности, физическият опит. Този процес който изживяваш, не е нищо по-различно от опит за самоидентификация. Всеки физически опит който изживяваме реално е именно такъв - процес на самоидентификация, защо в себе си съдържа този неизменен конфликт на двете различни природи на човек - истинската и привидната. Това преживяване ни е дадено, за да намерим истинската си същност и отделим фалшивостта, фарса, претенцията, слабостта, грешните представи за собствената ни природа, а от там и живота. Как разбираш, че това се получава? Не знам, но знам как определено не можеш да го разбереш - чрез някой/нещо друго... Това е нещо което трябва да постигнем сами, и това е смисъла на индивидуализма който ни е даден. С което стигане до последният ти въпрос, който може да се разглежда пак със същото изконно противоречие на човешката природа между същност и фасада. Взаимоотношенията които хората изграждат помежду си са почти изцяло на ниво фасада, защото те имат такова отношение към самите себе си, и очакват другите да подкрепят този им образ. Така че е повечето от нормално, разрушавайки собствената си фалшива фасада, да виждаш все повече тази у другите, а те да започнат все повече да те отритват, защото не поддържаш тяхната. Това е другата страна на тезата, че човек създава собствената си реалност, т.е. един вид той става сляп за всички останали... Има ли нещо противоречиво в това? Ако успяваш да смилаш това което пиша, не. Висшата форма на духовност (което е познаване на себе си), е аскетизмът, и той присъства под някаква форма в абсолютно всяка истинска духовна практика. Това е напълно естествен процес на съзряване, което е най-висшата форма на доказателство за сила и самодостатъчност (естествено в рамките на ограничената ни природа). Слабият човек, напротив, търси другите (пак в оня патологичен смисъл, не като естествен съзнателен стремеж). За съжаление като цяло изградените взаимоотношения са базирани на споделени слабости и нужди (които при това не винаги съвпадат, и се получава тази несподеленост). Иска ми се да кажа, че хората могат да бъдат заедно заради истинската си същност, да общуват истински, да работят заедно, да има такова нещо като "истинска" любов, не произтичаща от човешки слабости и фалш. Предполагам е постижимо в някаква степен, но е доста рядко... Опитвал съм се да си го обясня, и единственото което се сещам е силната привързаност на човека към илюзиите му. Човек изпитва най-силната си любов към собствените си илюзии, а онази "другата" е доста на заден план. Илюзиите се изживяват много силно, физически, разтърсващо, задължаващо. Така че ето ти и обратната страна на монетата. Ако осъзнаеш егоистичният начин по който ти с и склонен да "обичаш", би ли искал ти да бъдеш "обичан" по същият начин? Истинският процес на самопознание, е бавен, болезнен, самотен. Зависи до къде искаш и можеш да стигнеш. В днешният бурен и хаотичен свят, аз лично не мога да намеря място за себе си някъде "по-средата". Така че не мога да говоря за нея, един психолог би бил много по-подходящ за тази цел, тъй като такава му е и работата. Като цяло търсенето на подходяща среда е до голяма степен въпрос на проби и грешки, в която е важно да се научиш да отстояваш себе си и търсиш хора които ти импонират. Повечето хора правят обратното обаче - влизат в среда която ги моделира по определен начин, за да им създаде "поза".

Ще кажа нещо друго, което както винаги няма да се хареса на мнозина, въпреки че е заложено в уж официалната религия която изповядваме. Човек е изконно несъвършено същество разяждано от слабости. Повечето се опитваме да работим над тях, но тези слабости, в някаква степен винаги присъстват. В християнството този живот ни е даден не за да щракаме с пръсти, да "търсим щастието", да се "величаем", а един вид покаяние и осъзнаване на собствените ни слабости. Истинският живот е "някъде другаде", в "царството небесно". Аз съм от хората които предпочитат да мислят, не да вярват, и въпреки това съм стигнал до същия извод. Това е важно, защото не по-малко пагубно е да си изграждаш нереална представа за това което можеш да постигнеш. Много хора се самозаблуждават, че са тук на Земята като на пикник, че това е "тяхната" планета... Не е така, това е планета на изгнанието, на която човек се бори да се "завърне" към света който наистина Създателят му е отредил, но той още не е готов за него. Така че като хора, винаги ще изпитваме страх, нужди, егоизъм... Въпросът е наистина до колко болезнени, до колкото неосъзнати. Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени". Но може да придобие ново разбиране и виждане за това което се случва около и с него. Може също да развие качества в себе си, които е имал, но е игнорирал заслепен от нещо друго. Примерно много хора не мислят, защото имало кой да мисли вместо тях... Това "отваряне на очите", наистина води до "трансформация". Но тя трябва да е насочена към това което човек наистина е, не към това което му се иска да бъде. Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?". Вярно, няма "утре" да си отговориш на тези сложни въпроси, и вече да имаш "решение" за живота си в "преследване на щастието". Но Създателят , и какво той иска от теб, е единствено в теб. Няма как някой друг да ти го каже. Затова и самотата е важно нещо. Не, няма как да станеш "самодостатъчен", защото не такава ни е природата, и всяко нещо си има цена. Без да платиш цената, не можеш да оцениш и стойността му. И обратното, зависи ти как оценяваш нещо, за да го избереш пред друго. Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

Ще кажа нещо друго, което както винаги няма да се хареса на мнозина, въпреки че е заложено в уж официалната религия която изповядваме. Човек е изконно несъвършено същество разяждано от слабости. Повечето се опитваме да работим над тях, но тези слабости, в някаква степен винаги присъстват. В християнството този живот ни е даден не за да щракаме с пръсти, да "търсим щастието", да се "величаем", а един вид покаяние и осъзнаване на собствените ни слабости. Истинският живот е "някъде другаде", в "царството небесно". Аз съм от хората които предпочитат да мислят, не да вярват, и въпреки това съм стигнал до същия извод. Това е важно, защото не по-малко пагубно е да си изграждаш нереална представа за това което можеш да постигнеш. Много хора се самозаблуждават, че са тук на Земята като на пикник, че това е "тяхната" планета... Не е така, това е планета на изгнанието, на която човек се бори да се "завърне" към света който наистина Създателят му е отредил, но той още не е готов за него. Така че като хора, винаги ще изпитваме страх, нужди, егоизъм... Въпросът е наистина до колко болезнени, до колкото неосъзнати. Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени". Но може да придобие ново разбиране и виждане за това което се случва около и с него. Може също да развие качества в себе си, които е имал, но е игнорирал заслепен от нещо друго. Примерно много хора не мислят, защото имало кой да мисли вместо тях... Това "отваряне на очите", наистина води до "трансформация". Но тя трябва да е насочена към това което човек наистина е, не към това което му се иска да бъде. Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?". Вярно, няма "утре" да си отговориш на тези сложни въпроси, и вече да имаш "решение" за живота си в "преследване на щастието". Но Създателят , и какво той иска от теб, е единствено в теб. Няма как някой друг да ти го каже. Затова и самотата е важно нещо. Не, няма как да станеш "самодостатъчен", защото не такава ни е природата, и всяко нещо си има цена. Без да платиш цената, не можеш да оцениш и стойността му. И обратното, зависи ти как оценяваш нещо, за да го избереш пред друго. Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

Така като чета, сама си наясно какво е, и че знанието е само една от крачките, другата е воля. Магическа техника надали са измислили, и ако има бърз ефект, то най-вероятно е фалшив... Хората които заблуждават - чети това, чети онова... Не, реалността за това което става е много проста, и човек с малко образование и самонаблюдение може да си даде сметка за нея. Другото е собствена воля, ако щеш медитация, време сам със себе си. Става дума за наистина сериозни и дълбоки неща, дори на повърхностно ниво да ги виждаш колко глупаво изглеждат. DilianaD го е описала добре според мен. Когато балансираш себе си, ще се освободиш от любовта като фикс-идея, като дисбаланс и обреченост. Всъщност тази любов, която Холивуд издигна в култ, но в същността си е диагноза...
Иначе, един терапевт... Трябваше да говори открито с теб по този въпрос и да те прехвърли на друг.  Но аз бих ти казал - радвай се от положението си. Защото имаш шанс да преодолееш нещо, за което едни 95% от хората дори не си дават сметка, че им е проблем. Хора със слаб акъл, и слабо сърце, така и не стигат до това директно да се конфронтират с тези демони. Карат го по повърхността, и не научават кой знае какво нито за себе си, нито за живота... 

Относно противоположностите (т.е. дуалността), на мен винаги ми помага като мисля за редицата на Фибоначи и златното сечение което е отношението на два последователни члена от тази редица когато те клонят към безкрайност. Малко аналитично може би, но е добре познато че този принцип е силно разпространен в природата и имаме естествен усет за него. Интересното в тази концепция е, че този процес е безкраен. Нито е започнал вчера, нито ще завърши утре. Така че човек трябва да си дава време, малко или много живота е лутане в някакви крайности, чийто амплитуда постепенно намалява. Балансът е преди всичко стремеж (златното сечение е имагинерно число), но по-често психиката ни е в състояние на крайности (подобно на крайните числа от редицата). Такова нещо като напълно балансиран човек няма.
А относно какво точно е ("влюбването"), според мен хората се вкарват в капана да търсят наличие на нещо у другия, като всъщност то е липсата не нещо в тях самите. Затова и говорих за нуждата от баланс, като единственият интровертен начин да се запълни тази липса. Интензитета няма как да намалее, защото липсата стои и ти не можеш екстровертно/експериментално да установиш, че дори и чрез друг, тази липса няма да си отиде. Целта е проста - баланс, само че не така както повечето хора си го представят в детските си фантазии. Напротив, в този процес е намесена една изключително неприятна сила - Кармата. Затова и има такова понятие като "кармична любов". Тя за мен е тежката форма на "влюбването". Но е процес през който човек трябва да мине, за да постигне емоционална зрялост. Самото осъзнаване, че тази любов настъпва по дълбоко егоистични подбуди и липса на интегритет на собственият ни характер, трябва да запали някаква лампичка някъде. Както писах, иска се силно сърце, за да се преодолее. Иначе всеки има чувства, всеки го боли... Изчерпването с това не стига...

Относно противоположностите (т.е. дуалността), на мен винаги ми помага като мисля за редицата на Фибоначи и златното сечение което е отношението на два последователни члена от тази редица когато те клонят към безкрайност. Малко аналитично може би, но е добре познато че този принцип е силно разпространен в природата и имаме естествен усет за него. Интересното в тази концепция е, че този процес е безкраен. Нито е започнал вчера, нито ще завърши утре. Така че човек трябва да си дава време, малко или много живота е лутане в някакви крайности, чийто амплитуда постепенно намалява. Балансът е преди всичко стремеж (златното сечение е имагинерно число), но по-често психиката ни е в състояние на крайности (подобно на крайните числа от редицата). Такова нещо като напълно балансиран човек няма.
А относно какво точно е ("влюбването"), според мен хората се вкарват в капана да търсят наличие на нещо у другия, като всъщност то е липсата не нещо в тях самите. Затова и говорих за нуждата от баланс, като единственият интровертен начин да се запълни тази липса. Интензитета няма как да намалее, защото липсата стои и ти не можеш екстровертно/експериментално да установиш, че дори и чрез друг, тази липса няма да си отиде. Целта е проста - баланс, само че не така както повечето хора си го представят в детските си фантазии. Напротив, в този процес е намесена една изключително неприятна сила - Кармата. Затова и има такова понятие като "кармична любов". Тя за мен е тежката форма на "влюбването". Но е процес през който човек трябва да мине, за да постигне емоционална зрялост. Самото осъзнаване, че тази любов настъпва по дълбоко егоистични подбуди и липса на интегритет на собственият ни характер, трябва да запали някаква лампичка някъде. Както писах, иска се силно сърце, за да се преодолее. Иначе всеки има чувства, всеки го боли... Изчерпването с това не стига...

" може ли да бъде по-добра версия от своите родители " - с подобна теза изказваш крайно материален възглед, че човек е единствено гените и средата си, т.е. едно дете не притежава собствено съзнание, а е поредна генетична версия на родители си. Така поставен въпросът - как може нещо отрицателно да се преработи в положително? Ми не може. Затова в природата има задънени генетични пътища. Отрицателните качества предадени от родителите водят до загиване на генетичната линия. И това малко или много в живота го има дори днес с всичките житейски улеснения, защото и сексуалният нагон прави селекция на качествата, хората имат определени идеи за физически и психически нормално/красиво.
Ако допуснем, че човек притежава собствено съзнание което не е 100% определено от генетичната информация и социалната среда, то изпадаме в неопределена територия. Защо нечия душа е избрала да се инкарнира в тяло с дадена генетична и кармична програма? След като сме допуснали че тя притежава собствено съзнание, то и причините за подобно нещо сигурно са лични, и не търпят обобщения. Може наистина причината да е това съзнание да иска да преработи негативите идващи от тази родова линия. Може да е избрало родителите заради нещо друго, но да трябва да се изправи и пред този проблем. Може просто да иска да го изживее и види какво е. А може да е част от кармичният му път. Кой знае... Остава му да се уповава на Бог (ама истинският, не фалшивият на който хората се кланят), и да вярва, че животът му, с всичките проблеми, ще му помогне за личното му израстване и по-добро осъзнаване на живота като цяло. Всички търсят житейско щастие на тая планета, но реалността е, че тя е създадена за нещо коренно различно...

Това е много интересна тема, но за съжаление липсва умственият капацитет и детерминираност тя да бъде реално дискутирана. Хората обичат фантазиите, не реалността. Мога да дам няколко насоки. Първо - писано от жена, още по-лошо на любовна литература, още по-лошо - журналистка. Само това ти стига да прецениш до колко валидно е мнението и за гледната точка на мъжа. Само че това за което пише не е плод на собствената и фантазия, а социално програмиране идващо от много места. В същността си е една голяма илюзия която се държи на това че всеки човек като цяло води дълбоко самотен и неразбран за другите живот. На повърхността се случват много неща, но те не могат да променят този факт. Затова и идеята за "романтичната" "любов" е толкова популярна, та дори се пренася на ниво псевдо-езотерика с термини като "сродни души" и т.н. Човек има нужда от нея, за да се пребори с чувството на самота и усещане за нищожност, но дали такава съществува, е отделен въпрос.
Биологичната реалност е, че дори в моногамни връзки, противоположните полове се събират главно когато трябва да правят потомство. Като цяло странят един от друг, нямат други допирни точки. Т.е. там нещата не звучат добре, за да търсим някакви корени на "романтичната" "любов". С раждането на цивилизацията, се появява необходимостта на "единствената" "любов" обаче. Там е коренът и на "романтичната". Цивилизацията преди всичко се крепи на приемането на някакъв ред, и редът по който се извършва размножаването, е един от основните. Моногамността има множество предимства пред полигамията - озаконява се кой ще се грижи и издържа децата, кой ще наследява родителите, дава се на всеки мъж - жена, така че той да стане работоспособна част от обществото издържайки семейство. Последното е доста важно, тъй като при полигамията, женските отиват при доминантните мъжки, при което остава огромен брой "некачествени" мъже които не допринасят за обществото, напротив - могат да създават само конфликти. Това са традиции които са оформяли социалният ни светоглед с хилядолетия. Така че това влияе на това в какво човек "вярва". Втората фаза, е т.н. холивудска любов, която се развива след разпада на патриархата и избирането на партньор от родителите. Хората се чувстват вече свобдони, и идеята за "единственият/единствената" се видоизменя в личен избор и т.н. серийна моногамност (защото естествено тоя избор се мени, понякога и с полъха на вятъра). Хората имат нужда да вложат нещо в тоя личен избор, нали? Повечето внасят меркантилност, но си е твой изборът, можеш да вложиш каквото искаш. Друга голяма част влагат инстинкт, т.е. билогично са привлечени, но има често и кармични причини (точно това става за секудни, като в Холивудски филм, програмата прещраква). Само че тези хора не искат да знаят защо са привлечени точно в тоя човек (а винаги има причина, за съжаление нелицеприятна), трябва на съзнателно ниво да приемат нещо, да "вярват" в нещо "красиво". Та затова Холивуд и останалата машина за пропаганда работят толкова добре. Те не могат да променят инстинктите на човек, но могат да променят разбирането му за тях. 
С всичко това не иска да кажа, че няма любов, просто че хората като цяло не знаят какво е. Като цяло и не е нещо което е съвместимо с физическият ни живот. На много елементарно и ограничено житесйко ниво само може да бъде осъществена, но мнозинството, и това не реализират поради ред причини.Една от тях е тази идея за "романтичната" "любов" зад която се крият съвсем други неща от тези които повечето хора предполагат. Не, няма "единствената/единственият". Тя/той най-вероятно няма да те привлекат като магнит (т.е. чрез противоположност), а ще трябва бавно да ги опознаваш сравнявайки ги със себе си (т.е. по сходство). Ако не познаваш себе си, ако си безхарактерен, ако нямаш цели, интегритет, балансирано виждане, ако се отдаваш на някакви пороци, илюзии, патологични състояния, ще задействаш магнита. Той също създава тази идея за "единственият/единствената" защото е кармичен урок и кармата е определила чрез кой да се задейства. Точно както на биологично пък ниво инстинкта се задейства. Здравият човек притежава нещо наречено собствен избор и ум, така че сам преценява как да води животът си. Другият има усещането за съдба и обреченост.

Това е наистина много тъпо човешко поведение, но е напълно типично - коментар за теглото. Всеки като те види ще каже или че си напълнял, или че си отслабнал. Но все ще има някакъв коментар. И това си има просто обяснение - представи си че две маймуни се срещнат, какво може да им направи най-голямо впечатление освен колко голяма/пълна или дребна/слаба е другата. Та така и с хората, да кажат нещо.... Поне това им се кефя на западняците - фалшив поздрав, и минават нататък. Тези коментари... "от сърце" по нашите ширини карат много хора да се чувстват зле, не си само ти. В тая държава, просто трябва да се нуачиш да не ти пука, иначе няма да оцелееш. Гледай си здравето, другите неща идват след това...

Ако си на 22, по-естествено отношения няма как да имаш и то идва да ти покаже, че ти е време да си самостоятелен. Не са ти те проблема, напротив - по-скоро мотиватор да започнеш да се бориш сам и водиш свой живот. Изглежда обаче не го осъзнаваш, щом се фокусираш изцяло у другата страна. Спор няма, тя също има проблем, и може да те съсипе психически. Но както писах, не можеш да го промениш, можеш единствено да контролираш собственият си живот.

Такива са някои родители. Фиксират се към децата си защото с тях се изчерпва живота им. Мисли, че можеше да е по-зле - да не се интересуват изобщо от теб. Надали ще ги разубедиш (самите те най-вероятно имат родители които все още не могат да убедят че са порастнали), въпрос на време е да се отделиш от тях и започнеш да бъдеш самостоятелен и намериш правилната дистанция.

Такива са някои родители. Фиксират се към децата си защото с тях се изчерпва живота им. Мисли, че можеше да е по-зле - да не се интересуват изобщо от теб. Надали ще ги разубедиш (самите те най-вероятно имат родители които все още не могат да убедят че са порастнали), въпрос на време е да се отделиш от тях и започнеш да бъдеш самостоятелен и намериш правилната дистанция.

А защо тук не ти пука кой какво мисли за теб и дали звучиш странно? На мен ми звучиш така сякаш си се вживявала на доста популярна мадама, и каквото и да се е отключило от тоя... популярен живот по дискотеките, то те е разтърсило така, че ролята да падне, поне за момент. В крайна сметка това прави дрогата - отпушва нетипични психически състояния. От там насетне толкова си се паникьосала как ще поддържаш имиджда си, че си влошила състоянието си, и не можеш да влезеш отново в роля. Имидж, който тук не преследваш, и затова говориш повече от спокойно, независимо от хора които споределят дори открито че вече ги дразниш. Влизането в роля за пред другите изисква повърхностност, а това няма как да се случи докато ровиш из психиката си и се чудиш какво не ти е наред. Затова и повечето съвети които можеш да получиш са да се занимаваш с нещо просто и приземяващо. Т.е. ако си тръгнала да следваш психология, може това значително да усложнява нещата. Но в крайна сметка може би си го заслужаваш. Много като теб изглежда я записват, по-скоро като пациенти, отколкото обратното... Щеш, нещеш може да ти се наложи да порастнеш малко и изградиш някаква по-зряла форма на общуване. Това че не знаеш как и не се чувстваш сигурна не е породено от някаква болест, просто никога не си знаела, както и повечето хора. Хората имитират, и затова този тип общуване се проваля когато се ровиш из собствената си психиката, просто имитацията е повърхностна, няма много общо с теб. Когато имитацията падне и останеш само ти, нормално е да се чувстваш празна и несигурна. Трябва да допуснеш, че никога не си живяла наистина със себе си. Никога друг не е бил наистина с теб и не знаеш как той ще реагира на истинското ти аз. Личи си, че не осъзнаваш напълно този си страх, искаш просто нещата да се върнат постарому, да се отпуснеш, да играеш ролята и всички да са радостни. Но каква ирония - прекаленото ти пука, за нещо което което се крепи на това да не ти пука...