ognenavoda

Здравей! И аз съм сигурна, че писмото на Шелтър е добронамерено, но ми трябваше повече време, за да си дам сметка за това, възприех го изцяло емоционално, което е глупаво. Благодаря за всички съвети,става ясно, че единственото разумно решение е терапия, трябва само да успея да го убедя,че се нуждае от такава, без да създавам впечатление, че го възприемам за болен. Останалото е работа на специалистите

наистина реагирах малко неадекватно на писмото ти, установих го почти веднага, след като го изпратих, за което се извинявам! Просто ми се стори доста враждебно, а то ,всъщност ,не беше. Объркана съм! Относно това като каква ме има, приема ,че съм на негова страна, споделя ми мислите си, вярва, че го разбирам и ,че ще запазя тайните му и, че мога да му кажа нещо по-различно от това да отиде на лекар(защото всички му го повтарят) . В общи линии, за него съм човекът, който няма да предаде доверието му.(а май правя точно това, пишейки в този сайт). Вече не знам как е по-правилно да постъпя... Още веднъж се извинявам за писмото от вчера, беше глупаво да приемам така нещата.

Да ти кажа честно, не разбирам писмото ти! Ако ти е прозвучало малко пресилено, може и да си прав(а), но това е ,защото наистина съм изплашена. Да, възможно е да страда и от друго, но тъй като аз не съм лекар, както предполагам ти е станало известно, мога за изтъкна единствено симптомите и поведението. А ти смяташ ли ,че е нормално 50 кг. човек да се смята за дебел?! Ако да, значи може да съм сгрешила и в преценката относно неверността на възприятията му. Чакам да ме поправиш в тази връзка, може и да науча нещо ново от теб, кой знае... Прекалено лично подходаш към написаното от мен, което ме обърква,и подозирам, че си се припознал(а), смело предположение от моя страна, но не разбирам острата ти реакция по друг начин. Той се казва Страхил и е на 23год.Казвам ти го, защото явно за теб е важно, иначе не би се поинтересувал(а),не бих и била толкова подробна. Достатъчно близки сме,щом съм "хукнала " да обсъждам този проблем в сайтовете... Да разбирам ли, че честите мисли за самоубийство също влизат в границите на нормалното отношение към живота?! "Като че ли имаш идея за подобна. Да?" Как ти хрумна, че имам?! Тоя човек се топи като свещ, а ти ме питаш дали "реакцията ми е подчертана" Имаш право, разбира се, не държа да гледаш сериозно на този проблем. Ако съм оставила впечатление на паникьосана лигла, която си нама друга работа в петък вечер, освен на привлича внимание в нет-а с трогателни истории...надявам се да не съм те подразнила много. От какво страда той, според теб, щом не е булимия. Ще се радвам да обогатиш крехките ми познания в хранителните разстройства.

Струва ми се много странно това заболяване да се проявява при мъж. Във литературата, свързана със хранителните проблеми, се говори само за момичета, което оставя впечатление, че мъжете по презумция не проявяват такава склонност. Възможно ли е всичко това да е свързано със сексуална неориентираност. Чувала съм, че мозъчната структура на хомосексуалистите се доближава до тази на жените, което е причина за проява на "типично женско мислене", а анорексията, до колкото ми е известно, е типично женска болест. Той не проявява интерес към мъже, но, като се замисля, всъщност не проявява никакъв сексуален интерес. Влечението му към жените е платонично.Харесва ги и е ценител на женската красота, но само до там...

Звучи правдоподобно - човек с разнородни познания и идеализирани житейски възгледи в това,до някъде болно общество, да почувства света неуютен и враждебен, а живота в него- безсмислен. Но все пак мисля, че проблемът е друг, или ,по-скоро, нещата са комплексни. Относно храната, тя се приема рядко, в големи количества, без оглед на качество, и дума не може да става за нормално отношение към нея, какво остава за здраве и билки. Аз самата съм привърженик на здравословното хранене, поддържам идеално тегло, но така и не можах да му послужа за пример.

Огнена вода, здравей! Това, че го обичаш и се притесняваш за него е прекрасно! Той определено има нужда от приятелство и подкрепа, защото в основата на анорексия/ булимията стои именно прекъсната връзка с любовта! Любовта идваща от дълбочината ни, тази която не зависи от външните обстоятелства, като състояние на съзнанието и като принцип на живота ни! За да получи досег до някаква радост и удоволствие, булимикът ТРЯБВА да си наложи глад, който да спази, задоволявайки свръхвисоките му критерии/ емоционален перфекционизъм по отношение на себе си, а може би и към другите (защото преживяваното в нас се проектира и вижда и в другите). Когато успее мазохистично да си наложи достатъчно дълъг и суров според него глад, той се чувства под КОНТРОЛ. Тогава за малко той се чувства сигурен и спокоен и по този изкривен садистично мазохистичен начин получава мъничко удоволствие и спокойствие. Един вид: "Ето, аз успях да си докажа, че струвам нещо и съм някой в собствените си очи - сега когато съм в пълен контрол чрез глада или чрез повръщането (отново недопускане на естественото удоволствие и контрол над стващото), мога да си пшозволя за малко да се отпусна и да преживея мъничко сигурност!". Той контролира ситуацията. А я контролира така компулсивно, защото несъзнавано го е СТРАХ. Много го е страх, че ако не успее да се справи с контрола, се ПРОВАЛЯ. А когато се провали, той се допира до тази нарушена връзка със СЕБЕ си, със спонтанната ВЯРА В СЕБЕ СИ, с "АЗ СЕ ОБИЧАМ И ПРИЕМАМ КАКЪВТО СЪМ", които при него са липсващи. Именно тази нарушена връзка със самоприемането и чистата и безусловна любов към себе си са ядрото на несъзнавано ниската му самооценка, от която той "бясно" бяга чрез опитите за контрол над себе си, живота си и обстоятелствата. Неприятното е, че неговата битка със себе си само задълбочава пропастта между съзнанието му и цялостната му личност, Любовта и радостта в него. И уморява! И невротизира силно - в него вероятно живее едно постоянно напрежение, резултат от нестихващата битка в него. А това постоянно напрежение, когато е носено дълго време депресира... Суицидните нагласи и намеци биха могли да бъдат просто желание за бягство от тази тежка ирационална битка. Но биха могли да бъдат и част от желанието му за контрол над теб (несъзнавано, разбира се, през целия този болестен механизъм) и получаване на капчици изкривено удоволствие от съжалението, което получава от теб... Емоционално изразено, несъзнаваният СТРАХ от провал, от това, че аз съм никой и не съм важен и ценен, се компенсират чрез контрола на ПЕРФЕКЦИОНИЗМА при глада и повръщането. Когато емоционалният перфекционизъм не бъде задоволен (защото естествената му природа в него просто крещи, чезнейки в нуждата от радост и щастие, удоволствие и естественост и се стреми да се изяви например чрез естествено хранене - и съответно често успява), в него се задейства МАЗОХИЗМЪТ на ВИНАТА (което директно депресира), самокритиката, която резултира в отхвърляне на храната - повръщане! А това отхвърляне всъщност представлява отхвърляне на естествената радост и удоволствие. Той не си разрешава да ги преживее, защото несъзнавано допуска, че ако го направи, се е провалил и не струва нищо - от което го е страх! Интересно ще ми е да чуя за ранните му години, за личностите на мама и татко... Как да му помогнеш? Ами няма магическа рецепта за това. Ако започна да ти давам насоки за директна помощ от твоя страна, не е сигурно нито как ще ги разбереш, нито колко качествено ще ги приложиш. Не поради друго, но защото психология и психотерапия се учат доста години, повече от телесна медицина да речем. Аз например няма да се наема да строя мост или пък ядрена централа. Не защото съм глупав и неспособен, но не ми е това квалификацията Нито пък ще пожелая да поправя зъба на жена си - ще я пратя на специалист, който може да го поправи! Според мен най-доброто, което можеш да направиш, е да го мотивираш за започване на психотерапия! Не директно и с настояване, което вероятно ще задейства отхвърлянето му, но отдалече, тънко и по женски. Важно е да осъзнае, че има проблем. При това съвсем реален и дори не само емоционален, но застрашаващ живота му. Може би знаеш, че 25% от болните от анорексия умират поради системното недохранване, което съсипва ендокринната и имунната им системи. А ти казваш, че той чезне... Колко е висок и колко тежи всъщност? При булимията принципно не е задължително да има намалено тегло... Освен ако приятелят ти няма анорексия с булимични епизоди на повръщане... Един психотерапевт би го анализирал и водил в осъзнаването му, би му помогнал да реструктурира/ препрограмира комплексите и ригидния морал (правила, норми). Терапевтът, с помощта на хипноза и др. методи, водещи до променено състояние на съзнанието може да му помогне да преоткрие и да се довери на СЕБЕ СИ ! Ето някои линкове за анорексията/ булимията (психичният механизъм при двете е един и същ): http://orlin.bravehost.com/anorexiabulimia.html http://www.tialoto.bg/article.php?id=1828 http://bulgarian-psychology.com/index.php?...81&Itemid=3 http://www.evropea.com/anorexia.html http://www.evropea.com/bulimia.html http://www.tialoto.bg/article.php?id=1829 Има много материали в интернет пространството - бих се радвал ако успееш да го накараш той самият да осъзнае реалността на проблема си и нуждата от промяна! Изберете специалист и не отлагайте! Всичко е възможно! Приятелят ти, както казваш, е интелигентен човек и има нужният капацитет за личностова промяна - стига да я пожелае! Много благодаря за отзива, Орлин Баев! Относно килогламите, те варират между 50 и 60 кг. на 175см, при това в рамките на седмица. От това, което казваш, си давам сметка, че е възможно откъсването от семейната и приятелската му среда(преди години) и най-вероятно, излъганите очаквания за по-добър живот след това да са в основата на заболяването. Нямам подробна информация за родителите, но(съдейки и по неговата личност) едва ли са му оказали негативно влияние, но кой знае...тези взаимоотношения са много сложни за мен .Факт е, че говори рядко за тях. Мога ли да получа препоръка за психотерапевт, някой , който в по- голямата част от случаите докарва до успешен край терапията, или да се насоча към групова терапия, която дава възможност за социализация и взаиморазбиране? Благодаря!

Здравейте! Имам много скъп и ценен приятел, който, за съжаление , чезне и се погубва от ден на ден. Той страда от булимия(по-конкретно - системно гладуване, преяждане и натрапчиво желание за отслабване, без поставена долна граница..). Това е съпроводено с работохолизъм, апатия, безнадеждност и непрестанна самокритика. Не иска и да чуе за доктор, от какъвто безспорно има нужда, защото е в това състояние от около 5 години. Работата е там, че не мога да го хвана за ръката и да го принудя, защото, въпреки алогичните и неверни възприятия, които има към себе си, той е образован и интелигентен човек, не е глупак. Все по- често започва да ми намеква за самоубийство, защото "животът е несъстоятелен". Страшно е! Относително общителен е, поне привидно, но всъщност споделя само с мен. Намирам положението му за много сериозно, но не съм специалист и и не зная какво да му кажа, как да му въздействам. Опитвам се да бъда деликатна и да го приемам такъв, какъвто е, за да не губя доверието му, но нещата излизат от контрол. Говоря му много, приятелството ни го разведрява, но за много кратко. Моята "псевдо-терапия" е нетрайна. Надявам се наистина да получа съвет за схема на действие, защото съм отговорна за него(предвид доверието, което ми гласува).Как да накарам този прекрасен млад човек да заобича живота(и себе си). Бих се задоволила дори ако узная как да го заведа в клиника, поне да остане жив... Благодаря!