Огнена вода, здравей!
Това, че го обичаш и се притесняваш за него е прекрасно! Той определено има нужда от приятелство и подкрепа, защото в основата на анорексия/ булимията стои именно прекъсната връзка с любовта! Любовта идваща от дълбочината ни, тази която не зависи от външните обстоятелства, като състояние на съзнанието и като принцип на живота ни! За да получи досег до някаква радост и удоволствие, булимикът ТРЯБВА да си наложи глад, който да спази, задоволявайки свръхвисоките му критерии/ емоционален перфекционизъм по отношение на себе си, а може би и към другите (защото преживяваното в нас се проектира и вижда и в другите). Когато успее мазохистично да си наложи достатъчно дълъг и суров според него глад, той се чувства под КОНТРОЛ. Тогава за малко той се чувства сигурен и спокоен и по този изкривен садистично мазохистичен начин получава мъничко удоволствие и спокойствие. Един вид: "Ето, аз успях да си докажа, че струвам нещо и съм някой в собствените си очи - сега когато съм в пълен контрол чрез глада или чрез повръщането (отново недопускане на естественото удоволствие и контрол над стващото), мога да си пшозволя за малко да се отпусна и да преживея мъничко сигурност!". Той контролира ситуацията. А я контролира така компулсивно, защото несъзнавано го е СТРАХ. Много го е страх, че ако не успее да се справи с контрола, се ПРОВАЛЯ. А когато се провали, той се допира до тази нарушена връзка със СЕБЕ си, със спонтанната ВЯРА В СЕБЕ СИ, с "АЗ СЕ ОБИЧАМ И ПРИЕМАМ КАКЪВТО СЪМ", които при него са липсващи. Именно тази нарушена връзка със самоприемането и чистата и безусловна любов към себе си са ядрото на несъзнавано ниската му самооценка, от която той "бясно" бяга чрез опитите за контрол над себе си, живота си и обстоятелствата. Неприятното е, че неговата битка със себе си само задълбочава пропастта между съзнанието му и цялостната му личност, Любовта и радостта в него. И уморява! И невротизира силно - в него вероятно живее едно постоянно напрежение, резултат от нестихващата битка в него. А това постоянно напрежение, когато е носено дълго време депресира... Суицидните нагласи
и намеци биха могли да бъдат просто желание за бягство от тази тежка ирационална битка. Но биха могли да бъдат и част от желанието му за контрол над теб (несъзнавано, разбира се, през целия този болестен механизъм) и получаване на капчици изкривено удоволствие от съжалението, което получава от теб...
Емоционално изразено, несъзнаваният СТРАХ от провал, от това, че аз съм никой и не съм важен и ценен, се компенсират чрез контрола на ПЕРФЕКЦИОНИЗМА при глада и повръщането. Когато емоционалният перфекционизъм не бъде задоволен (защото естествената му природа в него просто крещи, чезнейки в нуждата от радост и щастие, удоволствие и естественост и се стреми да се изяви например чрез естествено хранене - и съответно често успява), в него се задейства МАЗОХИЗМЪТ на ВИНАТА (което директно депресира), самокритиката, която резултира в отхвърляне на храната - повръщане! А това отхвърляне всъщност представлява отхвърляне на естествената радост и удоволствие. Той не си разрешава да ги преживее, защото несъзнавано допуска, че ако го направи, се е провалил и не струва нищо - от което го е страх!
Интересно ще ми е да чуя за ранните му години, за личностите на мама и татко...
Как да му помогнеш? Ами няма магическа рецепта за това. Ако започна да ти давам насоки за директна помощ от твоя страна, не е сигурно нито как ще ги разбереш, нито колко качествено ще ги приложиш. Не поради друго, но защото психология и психотерапия се учат доста години, повече от телесна медицина да речем. Аз например няма да се наема да строя мост или пък ядрена централа. Не защото съм глупав и неспособен, но не ми е това квалификацията Нито пък ще пожелая да поправя зъба на жена си - ще я пратя на специалист, който може да го поправи! Според мен най-доброто, което можеш да направиш, е да го мотивираш за започване на психотерапия! Не директно и с настояване, което вероятно ще задейства отхвърлянето му, но отдалече, тънко и по женски. Важно е да осъзнае, че има проблем. При това съвсем реален и дори не само емоционален, но застрашаващ живота му. Може би знаеш, че 25% от болните от анорексия умират поради системното недохранване, което съсипва ендокринната и имунната им системи. А ти казваш, че той чезне... Колко е висок и колко тежи всъщност? При булимията принципно не е задължително да има намалено тегло... Освен ако приятелят ти няма анорексия с булимични епизоди на повръщане...
Един психотерапевт би го анализирал и водил в осъзнаването му, би му помогнал да реструктурира/ препрограмира комплексите и ригидния морал (правила, норми). Терапевтът, с помощта на хипноза и др. методи, водещи до променено състояние на съзнанието може да му помогне да преоткрие и да се довери на СЕБЕ СИ !
Ето някои линкове за анорексията/ булимията (психичният механизъм при двете е един и същ):
http://orlin.bravehost.com/anorexiabulimia.html
http://www.tialoto.bg/article.php?id=1828
http://bulgarian-psychology.com/index.php?...81&Itemid=3
http://www.evropea.com/anorexia.html
http://www.evropea.com/bulimia.html
http://www.tialoto.bg/article.php?id=1829
Има много материали в интернет пространството - бих се радвал ако успееш да го накараш той самият да осъзнае реалността на проблема си и нуждата от промяна! Изберете специалист и не отлагайте!
Всичко е възможно! Приятелят ти, както казваш, е интелигентен човек и има нужният капацитет за личностова промяна - стига да я пожелае!
Много благодаря за отзива, Орлин Баев!
Относно килогламите, те варират между 50 и 60 кг. на 175см, при това в рамките на седмица.
От това, което казваш, си давам сметка, че е възможно откъсването от семейната и приятелската му среда(преди години) и най-вероятно, излъганите очаквания за по-добър живот след това да са в основата на заболяването. Нямам подробна информация за родителите, но(съдейки и по неговата личност) едва ли са му оказали негативно влияние, но кой знае...тези взаимоотношения са много сложни за мен .Факт е, че говори рядко за тях.
Мога ли да получа препоръка за психотерапевт, някой , който в по- голямата част от случаите докарва до успешен край терапията, или да се насоча към групова терапия, която дава възможност за социализация и взаиморазбиране?
Благодаря!