segregated1

Катя, точно това, че разбирам какво правят и защо го правят хората около мен, ме вбесява още повече. Вбесява ме, че не виждат това, което виждам аз. Има една неосъзнатост при тях, която ме влудява. Сякаш нарочно си затварят очите, отказват да се вслушат в другите (не говоря само за моя случай, това ми е наблюдение като цяло), отказват да се подобрят, да поправят грешката си... Ще кажете всеки трябва да е поне малко егоист, така е, но границата, която аз мислено си поставям, я виждам прекрачвана всеки ден. shelter, аз като човек, който бързо си променя настроенията мога да представя един малко по-различен образ на майка ми, който нахлу в главата ми вчера-онзи ден. Имаше едни дребни случки, които със сигурност ми доказаха, че тя предпочита да се прави на жертва, да насажда вина у другите пред това да се изправи срещу съдбата си честно и достойно. Което със сигурност говори, че реално не може да й се има доверие. Тя "обича" да върши разни необмислени неща, но последствията рано или късно идват. Предизвиква състрадание у мен, защото, както казах е сама и без сериозна подкрепа. Все повече се съмнявам обаче дали ме оценява като приятел и човек, в когото може да потърси разбиране. Всъщност това е сигурно, но когато аз се нуждая от разбиране получавам пренебрегване. Така е било винаги, за съжаление.

shelter, със сигурност пропускам нещо. Опитвам се да гледам отгоре на нещата, като на пъзел, който трябва да се нареди, но засега не успявам. Може би имате нещо предвид? Когато "всичко е било наред" е силно казано. Преди години бях повече безгрижно дете, умеех да се сприятелявам, ситуацията вкъщи не беше кой знае колко по-различна обаче. И общо взето винаги съм се чувствал не на място. В последните години това усещане се изостри и изпаднах в някакво необяснимо състояние. И да, със сигурност си умирам за малко свобода, да се откъсна от тягостната атмостфера у дома и в училище. Но може би първо трябва да се почувствам свободен в себе си. Да се освободя от страховете и комплексите си. Струва ми се, че хората около мен просто не искат да се променят, не приемат съвети и предпочитат да тънат в нещастието пред това да действат. В този ред на мисли може и в цитата на hip да се крие истината. Ще опитам. Със сигурност има хора, които биха ми помогнали да успея в плановете си и да се превърна в човека, който искам. Може би точно от такива хора имам нужда в момента. На края ще се спра на "Дъщерята на Калояна". Книга, която ми е оставила ярка диря в съзнанието. Katya Belopitova, идеали и принципи не ми липсват, даже си мисля, че ми идват в повече и ме обременяват. Другото е, че не се чувствам особено способен да ги следвам в момента. Мисля, че като най-важни ценности при мен се оформят справедливостта и търсенето на истината. Общо взето се стремя и към трите вида истини, които вие споемахте.

Здравейте отново, преди време пуснах тема, в която опитах да излея душата си доколкото е възможно. Пуснах нова тема в този раздел, за да мога да получа повече отговори, както ме посъветва един потребител. Нека представя нещата в малко по-различен аспект. Имам баща, който не обича да поема отговорности, живее и работи извън града, връща се в вкъщи веднъж месечно за по 2-3 дни. Печели добре, но изглежда няма доверие на семейството си, ако изобщо ни чувства като свое семейство. Оставя майка ми да се оправя общо взето само с нейната заплата и пенсията на баба ми, когато се стигне до големите сметки... Майка ми, от своя страна, е зависела почти през целия си живот от хора, които, меко казано, не струват. Това, че е сама жена определно я прави много уязвима и влияе зле на самочувствието й. Това обаче не оправдава хората, които се опитват да я използват по всякакъв начин, но никога не влизат в тежкото й положение, особено тези от "семейството". Нещата се влошиха след като дядо ми (баща й) почина преди 9 години. Оттогава настъпи някакъв хаос вкъщи, поради липсата на здрава ръка, а и имайки предвид, че майки ми е особено крехка личност. Баба ми също допринася за напражението с постоянния си негативизъм, държи се като дете и винаги е ескплоатирала майка ми за своите собствени цели, без да се съобразява с нейните чувства и желания. Цялата тази липса на подкрепа й се отразява много зле. Тя не знае как да контролира отрицателните емоции, които натрупва и идва момент, в който избухва, буквално изпада в истерия и наистина си мисля, че не е добре с нервите. Изглежда аз съм единственият, който иска някаква реална, положителна промяна. Зарекъл съм се вече да не оставям никой да тъпче нито мен, нито нея, въпреки, че в момента се чувствам ужасно слаб и неуверен. Искам да й бъда упора, но нещата зависят най-вече от нея. Струва ми се, че сама няма да се справи, след като през всичките тези години не е успявала. На мен ми предстои да отида да уча в по-голям град, но не ми се иска да я оставям сама на лешоядите. Обсъждахме различни варианти за измъкване от ситуацията, как да намалим зависимостта си от разни субекти със съмнителна ценностна система. Жалко е и, че няма на кого да се разчита, тъй като хората предпочитат да си обърнат главата, когато видят неприятности. Идеи не липсват, но понякога ми се струва, че тя няма волята да се опълчи, още повече, че често върши разни глупави неща... Но както и да е, тя е добър човек и отдаден родител и не заслужава подобно отношение от хората, на които би трябвало да разчита най-много. Аз самият вече посетих два пъти психотерапевт, но говорихме повече за мен и не ни остана време за тези неща. Смятам да прекъсна за известно време, поне докато не започна постоянна работа следващия месец, тъй като в нашето положение това е излишен разход. Дано не съм досадил с дългия пост.

Аз обърнах, съжалявам, ако съм създал обратното впечатление. Истина е, не съм безгрешен. Не само са ме наранявали, но и аз съм наранявал хората. Но едва сега прохождам като личност, едва сега осъзнавам кое е правилно и кое не. Вече не позволявам от моите комплекси да страдат другите. Но едва ли може да се очаква от едно дете (говоря за живота си до преди няколко години) да знае за нещата, които вие говорите. Влиянието на родителите и средата е най-важно, когато един човек израства, а аз просто живея при едни екстремни условия, от които вярвам, всеки би се втрещил.

Проблемът не е бил в прекалено високите критерии, а по-скоро в липсата на такива. Резултатът, на което, явно е същия. Каквото и да съм правел не съм срещал поущрение, само безразличие. За едно малко, неосъзнато момче мисля, че е нормално, при това положение да се почувства несигурно. Знам, че не трябва да обвинявам другите, ако искам да променя нещата, но е трудно да приема, че вината не е в семейството ми, защото аз съм отдавна съм си казал: "Няма да бъда като тях, никога няма да накажа децата си по този начин. Винаги ще бъда там, когато имат нужда от мен. Ще им дам шанс да отстояват себе си, целите си, да успеят и да са щастливи. Аз може да се проваля, но децата ми няма да се провалят." Нека не звуча като неблагодарник, никога не съм бил лишаван от нищо, но с цената на какво... Нещастието, което ме е погълнало ми има много аспекти, не само внушеното чувство за малоценност, но интернет наистина не е мястото. Няма да забравя как при поредния нискоинтелигентен скандал вкъщи бях казал на баща ми: "Имаш пари, имаш възможности, ако наистина искаш решение на проблемите си, сега хората търсят помощ от терапевти...", при което той едва не ми се изсмя в лицето. Както и да е, благодаря, че ми обърнахте внимание.

Самочувствие на млад човек... Що за животно е това? Никога не съм го имал, но звучи хубаво. Мога да си го представя.

Разбира се, че ще кандидатствам. Не ви виждам друг път пред себе си просто. Ако не друго, имам планове и смятам да ги изпълня. Благодаря за отговора.

Здравейте, аз съм момче на 18 години и реших да пусна тази тема, с надеждата, че товара, който нося малко ще олекне. Така, преди гимназията бях сравнително щастливо дете, спортувах, бях добър ученик и се сприятелявах лесно. Сега всичко е с краката нагоре. Занемарил съм се до крайна степен, заради лошото си самочувствие. Мразя се за това, че съм слабохарактерен и винаги съм се отказвал пред най-малките трудности. Пропуснал съм и продължавам да пропускам възможностите, които ми се предоставят. Най-големият ми страх е, че ако не изляза от тази дупка, мечтите и плановете ми ще си останат неосъществени. От друга страна, израстнах в семейство, което далеч не е сплотено и щастливо. Никога не съм срещал подкрепа от родителите си, дори напротив, успехите и чувствата ми са били пренебрегвани. В момента най-много ми липсва отдушник - хора, с които да прекарвам приятно времето си. Нищо не ми носи удоволствие, защото всичко се върти около тази празнота, която изпитвам. Умирам си за малко емоции, а няма откъде да дойдат. Чувствам се като в клетка, не мога да изразявам чувствата и мислите си правилно, не мога да се отпусна напълно, независимо пред кого, кога и къде. Загубил съм инстинкта да търся близост с хората. При другите става толкова лесно и непринудено, а аз съм толкова припрян във всичко, което върша. В главата ми е такава бъркотия, че винаги блокирам, когато трябва да свърша нещо. Дори сега, имайте предвид, че не се изразявам по най-добрия начин, защото имам да казвам хиляди неща, а не знам как да ги избера и подредя. Имам чувството, че мога да се справя с всичко, но не и с тази си неувереност и несигурност. Откровеност и откритост също винаги са ми липсвали, така че се чувствайте свободни да споделите впечатлението, което съм ви създал с този пост.