Търси в Портала

Портрети Далечна близост на Безкрая Арена на извечна битка Неуловим и в неподвижността си Чист извор на дълбоко скътано безвремие Орисан другите да сгрява, дори да зъзне сам Тиха омая струи от ръцете и Астрални вълни ваят приказен свят Неистов бяг сред заспали отломки Ярък пламък на тъмния бряг Винаги грее с усмивка кротка, но Искрици тъга прогарят тъмните му очи Край грижовна обич сила набира и Търси собствената си пътека. От всяка твърд изтръгват тънките му пръсти Ритми чудни - кълнове на орфеевите древни семена. Живее все забързан Естеството на битието открай до край да изброди Кураж отвъд краищата му да стигне Обич към хората чрез ръцете си материализира Ласкаво докосва с тънки пръсти света Истина отдавна търси Любов като цвете жадува и дарява И пътеката знае към Градината на Живота Високо мери земни и неземни измерения Единството и борбата на противоположностите прекосява Намира сам в себе си Центъра на Равновесието И Неравновесието Самата тъкан на Битието Ласкаво очаква Алхимичното преобразяване на преходното олово В извечно злато. Любов и нежност блика От всичко, до което се докосва и с Радост откровения дарява. Ариаднината нишката развива за Тезей.

С усмивка думите ти срещам. Обливам се и радостно се плискам! Играя си със тях, танцувам! Искрят от Светлината капките кристални. Оставям да ме носят ефирни струи на загатнатите форми, нататък чак- отвъд самите тях, където спомен и предчувствие се сливат. Откривам себе си във теб и теб във себе си откривам. В едното време на безвремието в посоката една на безпосочието, в Единството, в което Любовта тоталност е и Битие. Било е! Може и да е!

Молех се. Така стана. Ами сега?

Сезони Пролет Гората се разлиства- закрива раните, нанесени и от човека.... Оранжево пламъче сред набола тревица- предчувствие Изсъхнало листо насред мътна локва- сбъдване Пролетният дъжд Отмива мръсотията. Докогато успява... Ручейче припява на пролетния поток Лилаво ухание проби ланската шума на самосъжалението ми. Потокът с грохот отнася камъните без опора. Мравешки крачета шумолят по Неизвървяни пътища. Лято Сред тревите – бисерчета във въздуха- Сияйна гибел за малки хвъркати- да не летят, или да порастнат? Слънчев лъч през шубрака докосна невидима капка. Как заблестя! Брястът прошумоля с прогорените си листа: “Защо?!?” Слънчевите лъчи между листата Разстилат летящо килимче За уморените човешки мисли. Приятелко четиринога, Защо като теб да бъда “Тук и сега!” не мога?!? Слушах песента на щуреца и грохота на града Едното е излишно! Слънчевата пътечка ме отведе далеч от мен. Погали ме вятърът. Или залутана във времето душа? Вятърко, ненаслушах се на песента ти! Затрептяха листата- изумрудената арфа на вятъра. Дъждът спря. Заискри планинският въздух. Сиви облаци захлупиха гората. Тихо е. Ще има буря. Сиви облаци. Между тях къс синя надежда. Бързо изтънява. Славей запя. Ах, имало е Изначална песен, но не я помня! Сред гората- ново поточе бълбука. Потърсих вълшебното орехче от приказката- да видя изворчето. Ха, спукан водопровод! Есен Утрини прохладни. Небето синьо искри, Есен е. Опустяло щъркелово гнездо. Като сърцето ми. Есенните листа връщат Светлината, поета от Земята. Уморените листа се отпуснаха в прегръдката на вятъра. Зима Побелели дървета- заслушани в шепота на снежинките. Сред бяла еднаквост проскърцват стъпките на търсещия Пътя. Самотни стъпки сред преспите. Кога ли ще стане пъртина? Светът стана бял и чист. Помислих, че се е променил ... Водопадът с ледена усмивка пее зимна песен. Кристални върхари се повдигат на пръсти да целунат мразовита синева. Безброй побелели гънки по канарите- Безброй усмивки! Планината се любува на кристалната си белота. Още не е минавал човек.

Как блъска прибоят! А зад него е спасителният бряг! О, Слънце! Лъчите ти с лекота ме намират а как аз да стигна до теб? Кафяви вълни- Укор след укор за човека. И той - какво? Морето надигна кафявото си огледало към човешкия бряг. Какъв образ!!! Кристални вълни тъкат слънчева мрежа по пясъчното дъно. Беше така...