И пак сама със Интернет и времето,
отмервано на капчици мълчание,
с небето нощно начумерено,
сама със крехкото си земно знание.
Защо съм все във изпитание,
как да ме води Любовта в тъмата?
Опитвам неумело да обичам себе си,
на дело - да обичам и Земята.
Земята ври, кипи и всеки иска.
А аз не съм безкраен източник.
Забравила отдавна риска,
усещам как кръвта изтича.
Котакът черен свит във мене дреме,
отнема скърби и въпроси.
Не съм сама - със него, с нета, с времето,
и с
"И тъй, който наруши една от най-малките тези заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в Царството Небесно, а който стори и научи, той ще велик да се нарече в Царството Небесно. (Ев. Матей 5:19)
Затова съм аз в България – да завъртя крана на колелото на живота и след 2,000 години ще ме търсите, ще искате да знаете кой е сторил това нещо. Господ ме е изпратил в България да завъртя колелото на живота в обратна посока, и аз ще го завъртя по всички правила на Божествения за
За зелето с ориза,
за щастието в прозата
ще взема да напиша
два реда, малко бозави.
Не рози, орхидеи,
не замъци и феи,
не лято на Бахамите,
недейте да се мамите -
за кактуса, мушкатото,
разцъфнали сред зима,
за туй, че и във делника
мъничко радост има.
А малко или много -
коя съм аз да съдя.
За щастието в прозата -
Благодаря! Да бъде!
За изразните средства в беседита на Учителя Беинса Дуно
"Да допуснем, че вие сте българи, както сте сега. От окултно гледище дали сте българи е друг въпрос, но де факто. Как трябва да се каже де факто, или де фактум. Ако кажем де фактум има много спънки. Де факто е по-хубаво, може да станат работите. Де фактум сто думи да кажеш, не става. Кое е онова, при което като кажеш, стават. Де факто става. Де фактум много мъчно става. Следователно, при мъчнотиите думите ще ги отстраниш."
"Малкат
Безпричинно весела, безпричинно жива,
дните вихрено в мен се сливат.
Безпричинно ласкава, безпричинно дива,
в нощи приказни, мълчаливи.
И безгрижно истинска, и безгрижно права,
без почивка, радостно, се раздавам здраво.
И в безгрижна есен, и в безгрижна вечност
световете мои ме приветстват с песен.
С песента на птиците - безразсъдно пъстри,
с мъдростта на рибите - нереално бляскави,
и с небето, влюбено в изумрудни ниви -
аз на всичко радвам се - безразсъдно жива.
Мъртвородени дечица
плахи, по ризки продрани,
плахо със боси крачета
носят в прозрачните длани
восъчни тънки свещици.
Топли свещиците греят,
ала в студени зеници
сухо и призрачно тлеят
страх и невяра, и
спомен от писъци.
Тъжно зениците взират се,
с мрачни и знаещи ириси.
Бавно минават децата
и мълчалива е болката,
синьо-студени телцата.
Те ще отминат прокудени
ей тъй, без стон, без сълзица,
непожелани, осъдени -
мъртвородени дечица.
Тихо ще носят огньовете
през необят
Черно
Черна нощта е над Витоша.
Черна - и мойта душа.
Как ми се искаше, искаше,
днес поне да не тъжа.
Как ми се искаше, знаеш ли,
да призова пролетта,
тук, през прозореца, в стаята,
стихнала от самота.
Тук, край прозореца, с вятъра
приказки южни да спрат,
да ми разкажат за лятото
и с тях да тръгна на път.
Но все по-черна нощта е .
Няма те. Чакам те. Сам.
Черен и ням - сред безкрая.
А ти си някъде там.
Някъде там в светлината,
някъде там в младостта.
Някъде - сред сме
(щрих)
Денят протече
от съвършената елипса на плановете ми
като счупено яйце -
тъй неприятно хлъзгав и неуправляем.
Живият белтък
не-елегантен,
нехармоничен
и нелеп
надви чрез земното притегляне.
И в безизходица - нацапах шепи
с живота истински,
безпланов,
безутешен
и неумолим.
Нацапах шепи да запазя
сияйния жълтък - утробата на ценните калории,
енергията на една вечеря,
за да го има утрешния ден
за моето дете
и мен.
по Вендор
Понякога - дали и утре пак -
облечен топло в новите си дрешки,
ще подаря монета на бедняк,
за да изкупя черни стари грешки.
Понякога - дали и утре пак -
ще се разсеят облаците тежки
и ще разказвам на децата смешки
като безпаметен влюбчив глупак.
Ще искам да изтрия всички драми.
Ще искам да останат в паметта ми
единствено вълшебните воали,
с които любовта ме гали
понякога.
Дали и утре пак?
Искрящо-люляково слънце зад челото
е на Всемира светло откровение,
то нежно осветява и осмисля
човешките възторзи и съмнения.
Искрящо-люляково слънце зад челото
разлива светли нишки сред безкрая,
пулсира с мислите на неизвестни видове
и плува в сънища, но няма да узная
къде танцува със сияйни атоми,
с гигантски огнени планети
и докога тъй скромно ще ми свети
искрящо-люляково слънце зад челото.
Хрумка
...
Признавам си обаче очевидното -
аз чувам утрешните стъпки.
Примигват плахо падащи звездите.
Мечти като снежинки тръпнат,
завихрени във въздуха. И палят
огньове хладни върху миглите. А в топлината
разискрят се във горестни кристали -
усмивки с цветовете на дъгата.
Приятелка, учителка и фея -
отиде си - най-тривиално -
взе самолета. А след нея
остана калната реалност.
Отиде си, но хиляди искрици
разискри в нас и в наш'те длани -
на хората в дълбоките зеници
да палим смях, за да зарастват рани.
Ще дойде пак - учителка и фея,
ще ни изпитва строго и изтънко,
приятелството е дълбоко скрито в нея -
вълшебница на средна възраст в дънки.
Невидимата връзка
Възприемане на действителността Добави коментар Приказка за деца
Някога на една планета живял зъл крал. Той обиждал децата и възрастните, ненавиждал всички, бил подъл и зъл тиранин.
В един летен ден кралят погледнал през прозореца и видял до стените на своя дворец един странник, около когото се била натрупала тълпа. Странникът разказвал нещо, а хората се смеели в
Рисуваш ми лунна пътека,
чертаеща сребърен път
навътре, навътре,
полека, полека...
С милувка на бриз е стихът,
красиво морето е нощем,
но аз...
не съм го заслужила още.
Отговор
В самсара страстите ми
са почти изгаснали.
Но някъде сред пепелта
все още тихичко проблясва
Любовта.
Защото тя е чисто злато,
което в огън не гори,
а в странни слитъци разлято,
красиви фигури твори.
Какво да правя с нея -
посъветвай ме.
Дали и тя е част от кръговрата
или в пътеката,
която следваме,
да я вплета като позлата.
А когато ти се плаче от умора,
и когато вече няма да пребориш
змея зъл на измерение триглаво,
ти легни и с изтерзани кости
във земята упорито пускай корени,
а гръдта разкъсай
и Сърцето
ще разцъфне в рози, рози, рози...
Плач ли чух... или смях,... или песен -
безвъзвратно се скри зад завоя.
Профуча по съседната релса
във посока, обратна на моята.
Всеки ден тъй животът отвежда
сто съдби, сто лица, сто целувки.
А с протрити обувки Надеждата
от купето съседно поглежда.
Тaзи скитница с поглед печален,
неповикана, плаха, невзрачна,
обикаля света ни глобален,
уморена дори да заплаче.
Неочаквана обич ни сепне
и забързани с двеста задачи,
из тунелите мрачни понесени ,
пак се питаме, питаме, ...знач
20.02.08.
КОГАТО БОЛЕДУВАМ
съм нежна пеперуда,
а здрава ли съм, пак съм си
мравчица отрудена.
Под лека длан безплътна
на болест щом затлея,
притихвам и с луната
долита бяла фея.
Тя шепне ми във нощите,
изящни думи вае,
пленително и мощно
държи ме във омая.
Успявам твърде малко аз
да драсна на хартия.
Горчива тленност - с утрото
нахлува шарения.
И пак банално здрава съм -
мравчица отрудена.
но някога - завинаги
ЩЕ БЪДА ПЕПЕРУДА.
----------------------------
Мой живот, ти приятелю мой - непукист.
Като перла - мъничко мънисто
ме търкаляш напред и назад
по белия свят.
Мой живот, ти раздаваш цветя и шамари.
Като влак през нетърсени гари
ти ме влачиш надолу - нагоре
през съдбите на хората.
Мой живот, по краката ти - в тръни и кръв -
като бръмбар все драпах нагоре,
ту през сълзи или пък със стръв,
без умора. ...Умора, умора.
Мой живот, на сакото ти в малкия джоб
днес съм цвете - усмихнато, чисто.
Впервам поглед нагоре и хоп -
мен ко
Изгрев
Все още
луната е бяла и ясна
като
половин
аспирин
в теменужната длан на небето.
И пак съм хлапето
със болното гърло,
но ето -
като ситни трошички
рояк черни птички
програкват пред белия лик
и за миг
вълшебството спира,
сълзите напират -
и зяп-
вам
да глътна горчивия хап.
