Jump to content
Порталът към съзнателен живот
  • постове
    20
  • коментара
    33
  • прегледа
    10614

За този блог

Нейният поглед върху нещата

Entries in this blog

 

"Мисията на богомилите и Универсалното учение"

Научихме за симпозиума “7-те рилски езера”. Научихме, че тази година е 14- тото му издание. Решихме, че ще участваме в него. Уточнихме темата на лекцията, с която да участваме - "Мисията на богомилите и Универсалното учение". Подготвихме я. Опитахме се да се организираме за отиването до там . Много хора от Школата приеха задачата да участват и да подкрепят участието на Школата, да го направят истинско, гностично събитие. 1 от Русе, 4 отБургас, 3 от Пловдив, повече от 20 д. от София. Така, с безрезервното и ентусиазирано участие на всички, това наистина се осъществи. Може би не беше без значение и датата - 20 август 2010 г. * Някои бяха отрано сутринта. Играха Паневритмия. Как може да се разкаже за такъв ден? Въздухът искри със синевата, която може да се види само след “обръщането” на лятото към своя край. Водите отвсякъде пеят есенната позатихваща, леко уморена, но обещаваща по- късната новост песен. Ласкавата планина не оставя морния пътник да пресъхне от жега и жажда. Ту ще го скрие с високите смърчове, ту ще се усмихне с гигантски, отрупани с оранжеви плодчета калини. Или ще го ободри с някоя и друга шепа оцеляли боровинки. Ще го пресрещне с придремващо есенно поточе, с грижливо, или пък закачливо направена чешмичка. Рила е това, не е някаква безводна пустош. Когато вече можеше да се виждат върховете … просто можехме само да мълчим. В кристалния въздух изпъкваше всяка гънка на планината. Бързият танц на светлината и сенките правеше всеки миг различен. Подухваше ветрец, променлив и лек, колкото да не забравим, че има въздух край нас. Да ни обгърне с ласката си, да ни разтвори в себе си. В оставащите няколко часа до лекцията хората потърсиха свои си пътища към Откровението на Планината. Всеки можеше и имаше нужда да върви към него по свой собствен начин. Някъде там, малко по- нависоко, изтънялата струйка, изтичаща от мраморните ръце, даряващи търпеливо кристалната планинска чистота, ги срещна с глътка утоление, но и с покана-“Хайде вече и ти !”. Завръщаха се, притихнали и сияещи, на малки групички, или дори един по един, а очите им излъчваха обединяващия Безкрай, с който само това вълшебно място може да ни дари. И бяхме още повече заедно, по Онзи изумителен начин. В третия ден на Симпозиума, лекцията на Лекториум Розикруцианум започна абсолютно навреме, според обявената програма. Организаторите здравата се бяха постарали, имаше всички условия за едно истинско, оставящо дълбока и трайна следа събитие. Залата беше пълна. Хората притихнали вървяха заедно с лекцията към вечното Универсално учение, оживяло в делото на богомилите. Надскочиха границите навремето и пространството. Очите им говореха за онази чудна среща, която всеки може само и единствено вътре в себе си да преживее - срещата с Вечното, което всеки носи от началото на времената. . Имаше малко и по същество въпроси, имаше и предложения. Един от организаторите дари на желаещите малко свитъче със записаното от Николай Райнов тайно богомилско слово. Ще тече ли пак там, където е текло преди 10 в. живото Универсално учение? Лекториум Розикруцианум даде своя отговор. Нека всеки от нас даде своя отговор също! * 20 август 1953 г. е особена дата в историята на Школата - Универсалното братство приема напълно изградената Лекториум Розикруцианум в своите редици като пълноправен член.

Багира

Багира

 

Eсенен Повей

Есенен повей Разхождах се сред есенната гора. Чуваше се само лекото шумолене на падащите листа. Мекият им килим поемаше всички други звуци, оставаше само хрускането от стъпките ми. Не обичах да гледам голите клони на дърветата. Спрях се. Оставих пъстроцветния поток да се стича по мен, да докосне ръцете ми, да ми прошушне обещанието за великолепна пролетна премяна. Всеки лист беше със свой цвят, имаше своята нежност. Падаха бавно и можех да бъда погалена от всеки от тях. Събирах ласка по ласка. Един от тях не беше пъстър. Беше ... бял. Изписан! Със ситен, претенциозно красив почерк. Не можех да разбера дали е писал мъж, или жена. Всяка буква беше мъничка и отчетлива, като че създателят и се е любувал специално на нея, докато я е изписвал. Но бяха ситни и сбутанки. Зачетох се. “Непознати човече, моля те, прочети писмото ми, разбери и спаси каквото можеш!” Помислих си: “Опа-а-а ... поредната щуротия, сигурно накрая ще трябва да се свържа с банковия агент на писача и ако внеса една сумичка, ще получа достъп до завещано баснословно наследство за благотворителни цели ... “ Все пак продължих. “Това е историята на един затворник, за който няма вече надежда! Но нека писмото ми те предупреди и спаси поне теб! Остава ми само утехата да пиша, още и още, да предупреждавам хората, дано не им се случи това, което се случи с мен! Един ден ми хрумна да си купя ново огледало. Гледах да е с по- специална форма, да е интересно да се оглеждаш в него. Работниците го поставиха си отидоха. Останах насаме с него и с удоволствие се огледах. Сякаш за първи път се виждах. Лицето ми сякаш бе по- бледо, очите - топли, меки ... Аз ли бях това? Срещу мен стоеше един много фин, красив, леко тъжен човек! На гърдите му проблясваше призрачно нещо ... Погледнах се - нямаше нищо на гърдите ми! Погледнах се в огледалото - тъмно, тайнствено, меко, на гърдите ми, като старинно бижу проблясваше... мъничка, изящна тъга! Погладих с ръце това, което не виждах на себе си, а отражението ми в огледалото внимателно погладитова, което ясно се виждаше на гърдите му. Тъгата проблясна някак призрачно и се отплати с едва доловим, приятен топъл импулс на ръцете ми... които не докосваха нищо. Гледах ту себе си, ту отражението. По себе си нищо не виждах. В огледалото - виждах. При всяко докосване тъгата се отплащаше на ръцете ми. Беше някак приятно да я галя ... Беше много красива тъга... Но беше време вече да излизам. Усмихнах се на отражението си, и то ми се усмихна. На гърдите му проблясваше тъгата. Имах среща с приятели. Беше много приятно. Разговаряхме оживено, за какво ли не, Някои се заглеждаха особено в мен. Искаха да се доближат до мен. Казваха, че тази тъга много ми отива, прави лицето ми одухотворено. Продължавах да не я виждам, но щом и те я вждаха ... Прибрах се вкъщи. Първата ми работа беше да се огледам в огледалото. Тя беше станала още по-красива и сякаш беше станала по- голяма. Реших да я сваля от себе си, дано пък така успея да я видя. Сложих я на масата пред себе си. Сега вече наистина започнах да я виждам. Но тя беше толкова хубава, мека, топла, привлекателна ... Докосвах я, все повече и повече. Не можех да я оставя. Тя растеше. Завзе масата. започна да изпълва стаята. Не ме притесняваше, защото открих, че може да минавам през нея. но гледах да не се отдалечавам, защото в нея ми беше хубаво, топло и уютно. И ... тъжно. Тя растеше и растеше. Забравих да ям, но тя се грижеше за мен, не изпитвах глад. Само ми беше все по-тъжно, но и все по- хубаво. Тя изпълни целия ми дом. Понякога идваха приятели. Те вече не я виждаха, но я усещаха. Казваха, че им е особено приятно да са ми гости. Че им е много тъжно, и много, много красиво ... След тяхните посещения тя ставаше още по- голяма. Някои от тях ми казваха, че мога да изляза от нея. Че тя е една много голяма тъга. Но аз не исках да излизам. Когато те ставаха по- настойчиви, изпитвах нарастваща досада. Какви натрапници! Не стига, че ги пускам в дома си, ами посягат и на Тъгата ми!!! Прогоних ги. Един по един. Но и тези, които идваха все още, и заедно се радвахме на тъгата, започнаха да идват все по- рядко. И когато идваха, някак не можех да ги виждам ясно Не можех вече и да се доближавам до тях. Тъгата ставаше ... все по- плътна. Всяко мое движение я правеше все по ясна, осезаема, всяка мисъл я радвижваше, оживяваше и потокът на живота и преливаше към мен. Къпех се в него,обливах се в него, пиех от него. Тя ставаше все по- красива, всеки път откривах нови страни в нея. Не можех да и се наситя! Светът около мен ставаше все по- блед, прозрачен, неясен , нереален. Ставаше ми все по- тъжно. Не ми стигаше въздух. Ставаше ми и все по- тъмно. Не помагаха никакви светилници, никакви лампи. Сега вече се оказа и че не мога да изляза! Всяко излизане от тъгата ме изпълваше със страх, че мога да се откъсна от нея и ужас, че съм далеч от нея! Тъгата ми ме обграждаше отвсякъде, задушаваше ме, движенията ми ставаха все по вяли и по никакъв начин не можех да изляза от нея! Разбрах, че ми остава още малко.Загубих тази битка. Започнах да пиша писма.Пускам ги през прозореца, дано вятърът ги разнесе. Тях тъгата не спира, не зная защо. Ще ги пиша, докато имам сили. А ти, читателю, ако разказът ми те е докоснал, внимавай, пази се от такива тъги! Предай предупреждението ми и на всички около теб, дано някой чуе!” Листата шумоляха все по- тихо. Не ми се тръгваше. Неволно протегнах ръка към гърдите си. Не, нямам тъга ... Прибрах се. Ами ако все пак ... Я да погледна в огледалото ... Ето лицето ми, отражението ми се усмихва ...лицето ми е сякаш малко по-бледо ... А, какво проблясва смътно на гърдите ми? Не, не, не! Няма да стане! Бързо завъртях огледалото. Гърбът му беше прашен. Избърсах го и потърсих някаква картинка да сложа там. Докопах някакъв стар календар. Имаше илюстрации от приказки. Сложих една - жар птица ли беше, феникс ли ... нямах време да разглеждам. Взех лопатата и градинската ножица и отидох в градината. Крайно време беше да се погрижа за розите си.

Багира

Багира

 

Кухнята

Кухнята (втори откъс от "Рила, когато проговори") Обичах да навестявам кухнята. Не само защото около казаните е топло и уютно, въпреки пушека, който никога не улучва комина и дълго се върти на едри кълба из кухнята, въпреки големите дъждовни капки, които намират пролуки през плочите на покрива и улучват точно врата на посетителя в самата минута, когато вън дъждът е спрял. Не само защото тук можеш да намериш най- голямото богатство на планината- едно канче топла вода. Не. Който познава живота на тия хора тук и се е вживял в него, лесно разбира притегателната сила на тая опушена каменна сграда. Последния път, когато ходих в кухнята, валеше дъжд. Въздухът и земята бяха нагизнали от влага. Галошите ми едва задържаха нашествието на водата от всички страни. В самата кухня беше малко кално- трябваше да стъпвам по плочите. Бяха дежурни добрите познати А, Б, В, Г, и Ж, а дядо Благо носеше вода с лодката. Водата беше вече донесена и се грееше в големия казан. Чайниците клокочеха. Основата на трапезата на тоя ден беше зеле. В единия ъгъл беше стоварена цяла грамада зелки. Трябваше да се очистят горните листа, да се очистят кочаните и да се накълцат. Готвеше се обяд за триста души здрави хора, на които никога не липсваше апетит. Всичко в кухнята беше в движение: ножове, ръце и уста. Отначало, докато се започне работа, се водеха оживени разговори. После нямаше какво да се приказва. Започнаха песните. Изпяха се един подир друг всичките куплети на първата песен от песнопойката – “Зора се чудна зазорява”, с всичките възможни повторения. После се навлезе в сериозната гама на песента- “Ще се развеселя”, после- “Напред да ходим смело”, после- “На учителя покорен” и така нататък. Не се достигна даже до песента “При извора”, когато всичкото зеле беше вече очистено, нарязано, влязло в казаните и наполовина сварено. Идваха, разбира се, и братя. Те не вършеха нищо полезно. Само слушаха, пъхнали ръце в джобовете, грееха се на огъня и тук-там поддържаха песента с някоя и друга басова нота. Минути и часове вървяха, към зелето бяха прибавени и картофи, музикално очистени при помощта на втората част на песнопойката. Ако бих бил малко повечко вярващ, бих почти повярвал, че това е магията на тихото озарение, любовта и радостта, които се примесват при готвенето и.

Багира

Багира

 

Учителят

(това е откъс от книгата "Рила, когато проговори", написана от автор с псевдоним Орион. Това е псевдоним на д-р Стефан Кадиев, мой дядо) Беше зимен ден, когато отидох при него. Навалялият от преди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа. Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на "Шестдесет и шест" (Къщичката на ул. Опълченска" №66 - бел. е на Багира) Той говореше от прозореца своята "беседа". Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се подскача от крак на крак, за да не се измръзне. Над всичко изпъкваше неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец. Ставаше тихо чудо. Душата се откъсваше от самия мен и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място.Там, пред моите нозе, минаваха на върволици 7 египетски царе, принцеси, оживяли мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно изглеждаше естествено и красиво:широк, величествен живот в милиарди ликове. И сред този живот, стояхме ние, хората, пробудени, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно къде и устремени към непозната цел. Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на неизброимата чудна реалност, от която сме частички. Сред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и самия аз- беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолюбив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще. Когато го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка; светлината на някакво странно проумяване. някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение към цялата загадка на живота заедно с всичките му противоречия. Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сърцето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствах по- рано, на засмени доброжелатели. Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост. Това беше преди много години. Аз живеех и работех, проучвах живота, сравнявах и мислех. И всякога, когато наближавах потока на неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най- голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най- дълбоките и бездни от изобилна, слънчева светлина. При всички случаи на живота, когато наближавах към него, аз чувствах свобода и подем. ............ По- рано Учителят разгъваше палатката си до големия камък край второто езеро. Тая година палатката му беше горе на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. От там лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене. Като шума на морето, морето на живота, шумящо пред нозете му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му.

Багира

Багира

 

Отклик

Откритостта ти тъй пленява и завлича! Тъгата ти така на моята прилича! Животът - счупена играчка- наместо радост- носи сякаш плачка ... Но... сякаш...

Багира

Багира

 

Прозорецът на дъщеря ми

Кучето Вървеше по калната улица куче. Бездомно, мокро и гладно. Мина кола- изпръска го. От сплъстената козина закапа кал. Край една сергия продавачът го изрита ядосано. Сякаш то бе виновно, че търговията му не вървеше. Но кучето понесе болката и обидата и отмина мълчаливо. Коремът му, залепен за гърба, безмилостно скърцаше. Ето, в края на улицата вече се виждаше заветната кофа за смет. То спря пред нея, едва се подигна на слабите си задни лапи и подуши боклука. Намери мухлясала твърда коричка хляб, аха да я налапа, но изгладнял старец пъргаво я измъкна и го пропъди с дъжд от псувни. Студеният вятър режеше въздуха. На тротоара пристъпваше от крак на крак премръзналият продавач, в надеждата да припечели някой лев, за да нахрани децата си. Кучето го заобиколи отдалеч и слезе по стълбите в подлеза.Сви се в един ъгъл да спи, с надеждата поне в съня си да не чувства глад. Но настъпващата нощ доведе в подлеза няколко дрипави изнемощяли бедняци. Един от тях се приближи до кучето и го изхвърли от сухия ъгъл. Кучето тръгна отново по тъмните улици. Безсилно, едва влачеше премръзналите си лапи. По калната муцуна се стичаха бисерни сълзи, а в ушите му пулсираше с тъпа болка една мисъл: "Горките хора!" Щица

Багира

Багира

 

Ще ме разбереш

С усмивка думите ти срещам. Обливам се и радостно се плискам! Играя си със тях, танцувам! Искрят от Светлината капките кристални. Оставям да ме носят ефирни струи на загатнатите форми, нататък чак- отвъд самите тях, където спомен и предчувствие се сливат. Откривам себе си във теб и теб във себе си откривам. В едното време на безвремието в посоката една на безпосочието, в Единството, в което Любовта тоталност е и Битие. Било е! Може и да е!

Багира

Багира

 

Прозорецът на сина ми

(За съжаление карам по спомен. Оригиналът невъзвратимо изчезна... Синът ми беше на 9 години, когато го написа.) Листото Есенният вятър вече обрули почти всички листа. Клоните на стария дъб чернееха в посивялото есенно небе. Само едно малко листо се беше вкопчило в клончето си. Бездната под него изглеждаше толкова страшна!!! Какво се случи с неговите братя? Там, в студената мокра земя? Как да се пусне, как да отиде и то там, като е толкова страшно, далеч, студено и мокро? Листото трепереше ли, трепереше. Дните минаваха, ставаше все по- студено, вятърът виеше все по- страшно, а земята под него изглеждаше все по- черна. Една нощ, така, както стискаше здраво родното си клонче, сънува сън: Че дъбът е отново покрит с прекрасни зелени листа, и птичките пак се надпяват сред тях. Като се събуди, разбра, че всъщност няма нищо страшно. И че то вече е готово за пътешествие. Усмихна се. Отпусна се в ласкавите ръце на есенния ветрец. Той внимателно го понесе на леки кръгове към земята. И тя го приюти в меката си прегръдка.

Багира

Багира

 

След братско подритване

(Всяка пантера да си знае джунглата. Особено черните) Буря. Девет бала. В чаша с вода. Това имам. Не понасяш себе си. Разбирам те! Обичаш себе си. Разбирам те! Огледалце, огледалце ... Превърна ме в огледало! И какво виждаш? Жаравата в кръга е готова. Забързах се! Засилих се! Забравих иконата! Към твоята правота добавих моята правота. Получи се нашата кривота. Сблъскват се думите ни. Във Времето. Срещат се сърцата ни. В Безвремието. О, Слънце! Не съм част от твоя ден ... Бъди част от моя!

Багира

Багира

 

Омая

(какво се случва с една черна пантера, когато слуша много омайна песен) Погледна ме езерото- с твоите очи. Усмихна се слънцето- с твоята усмивка. Прошепна вятърът- твоето име. Запя водопадът- твоята песен. Задуши ме болка. Твоята болка. Търсех себе си. Намирах теб. Мислех за теб. И виждах себе си. Що за омая?!? Кое какво е?!? Разпиля ме сънят. Изчезнах. Превърнах се в огледало. Отразих вълните на битието. Свободна съм. Свободен си.

Багира

Багира

 

Срещи с "Аve Musica"

Срещи с „Ave musica” Светлината пее В многолико единство- “Здравей, Музика” ! О, трептение чудно, забравено, жадувано, мое! Какво да правя с резонанса?!? Песен- чувам началото, после- и край, а между тях- безкрай! Древен копнеж в мен пробужда песен нечувана и неизпята. Една песен потъна в мен. Разплиска десетки животи.

Багира

Багира

 

Планината

Планината Планината ме приюти, Скри ме от човешките ми грижици. Планината говори. Не зная думите, но ги разбирам. Планина. Живинка и песъчинка са на мястото си. А аз? Какво тихо утро! Чувам зова на върха. Копнеех за тази искряща Светлина! Но е прекалена за човешките ми очи... Оставям в подножието ти Опустошеното си сърце. Отведи го към Безкрая! Ето ги върховете. Близо ли са, или далеч? Под гъстите смърчове- спокойствие. Но смразява. Изкачвам се. Светът се отваря пред мен и в мен . Думите изчезват!

Багира

Багира

 

Сезони

Сезони Пролет Гората се разлиства- закрива раните, нанесени и от човека.... Оранжево пламъче сред набола тревица- предчувствие Изсъхнало листо насред мътна локва- сбъдване Пролетният дъжд Отмива мръсотията. Докогато успява... Ручейче припява на пролетния поток Лилаво ухание проби ланската шума на самосъжалението ми. Потокът с грохот отнася камъните без опора. Мравешки крачета шумолят по Неизвървяни пътища. Лято Сред тревите – бисерчета във въздуха- Сияйна гибел за малки хвъркати- да не летят, или да порастнат? Слънчев лъч през шубрака докосна невидима капка. Как заблестя! Брястът прошумоля с прогорените си листа: “Защо?!?” Слънчевите лъчи между листата Разстилат летящо килимче За уморените човешки мисли. Приятелко четиринога, Защо като теб да бъда “Тук и сега!” не мога?!? Слушах песента на щуреца и грохота на града Едното е излишно! Слънчевата пътечка ме отведе далеч от мен. Погали ме вятърът. Или залутана във времето душа? Вятърко, ненаслушах се на песента ти! Затрептяха листата- изумрудената арфа на вятъра. Дъждът спря. Заискри планинският въздух. Сиви облаци захлупиха гората. Тихо е. Ще има буря. Сиви облаци. Между тях къс синя надежда. Бързо изтънява. Славей запя. Ах, имало е Изначална песен, но не я помня! Сред гората- ново поточе бълбука. Потърсих вълшебното орехче от приказката- да видя изворчето. Ха, спукан водопровод! Есен Утрини прохладни. Небето синьо искри, Есен е. Опустяло щъркелово гнездо. Като сърцето ми. Есенните листа връщат Светлината, поета от Земята. Уморените листа се отпуснаха в прегръдката на вятъра. Зима Побелели дървета- заслушани в шепота на снежинките. Сред бяла еднаквост проскърцват стъпките на търсещия Пътя. Самотни стъпки сред преспите. Кога ли ще стане пъртина? Светът стана бял и чист. Помислих, че се е променил ... Водопадът с ледена усмивка пее зимна песен. Кристални върхари се повдигат на пръсти да целунат мразовита синева. Безброй побелели гънки по канарите- Безброй усмивки! Планината се любува на кристалната си белота. Още не е минавал човек.

Багира

Багира

 

Морето

Как блъска прибоят! А зад него е спасителният бряг! О, Слънце! Лъчите ти с лекота ме намират а как аз да стигна до теб? Кафяви вълни- Укор след укор за човека. И той - какво? Морето надигна кафявото си огледало към човешкия бряг. Какъв образ!!! Кристални вълни тъкат слънчева мрежа по пясъчното дъно. Беше така...

Багира

Багира

 

Докосване

Познат- едно и също уж говорим, а всичко тъй се разминава! Познат ли? Непознат- под делничните думи долавям други- неизречени, искрящи! Непознат ли? Дете- през очите светли безлюб разум напразно дири път. Кой го затвори? Бездомно куче стои на пътя. Това ли е Пътят? Бездомно куче. В очите му бездомието на човека се оглежда... Изгрев- сбъдната мечта за премръзналите! Но неотделим от залеза.... Къде е пътят отвъд тях? Роза- малка пъпка таи седемлистно великолепие- като спомен в сърцето... Любов- жадувана, преливаща, със болката едно! Думи- толкова много, отвсякъде, толкова тясно! Студена нощ- безкрая в мен се сви от тишината на устните ти! Леки стъпки безшумни в света на шума Юношеска лекота на избор Болка вплетена в умение Отдаденост без сянка на съмнение Погледна ме. Очите можели да бъдат и стена на душата... Видях се през твоите очи. Никак не се харесах... Изписана дума на пясъчния бряг- Океанът бързо я отмива.... Кое от трите да бъда? Дъхът ти се вплита в моя. Болката ти се вплита в моята. Заедно сме. Кръстопът Обещава свобода на избора. Но всички пътища водят към Рим! Дойдох, видях, победих! И какво от това! Държах здраво! Стисках здраво! Погледнах- ръцете ми празни! Чудно слово – Познато и ясно отвън Безкрайно и ново отвътре! Направих си лабиринт. С упоение го градих! А как да излязя? Утрото обеща вълшебен ден. Но се препънах в добрите си намерения! Вървя по моста. Между миналото и бъдещето- Живея сега. Исках да ти подаря най- хубавото си. Но нищо свое нямам. Подарявам ти празнотата си. Отсеченото дърво Дарявах ви прохладата си. Дарявам ви и мястото, които заемах. Ще ви стигне ли? Дискотека в планински хотел. Чий глас се напъва да заглуши?

Багира

Багира

 

Портрети

Портрети Далечна близост на Безкрая Арена на извечна битка Неуловим и в неподвижността си Чист извор на дълбоко скътано безвремие Орисан другите да сгрява, дори да зъзне сам Тиха омая струи от ръцете и Астрални вълни ваят приказен свят Неистов бяг сред заспали отломки Ярък пламък на тъмния бряг Винаги грее с усмивка кротка, но Искрици тъга прогарят тъмните му очи Край грижовна обич сила набира и Търси собствената си пътека. От всяка твърд изтръгват тънките му пръсти Ритми чудни - кълнове на орфеевите древни семена. Живее все забързан Естеството на битието открай до край да изброди Кураж отвъд краищата му да стигне Обич към хората чрез ръцете си материализира Ласкаво докосва с тънки пръсти света Истина отдавна търси Любов като цвете жадува и дарява И пътеката знае към Градината на Живота Високо мери земни и неземни измерения Единството и борбата на противоположностите прекосява Намира сам в себе си Центъра на Равновесието И Неравновесието Самата тъкан на Битието Ласкаво очаква Алхимичното преобразяване на преходното олово В извечно злато. Любов и нежност блика От всичко, до което се докосва и с Радост откровения дарява. Ариаднината нишката развива за Тезей.

Багира

Багира

×