Мазохизъм и аскетизъм

[Guest Христо]

Имат ли връзка мазохизма и крайния аскетизъм ? Ако изпитанията и трудностите ти носят удоволствие, ако приемаш страданията като дар божи и изпитваш радост от тези страдания, това не е ли вид мазохизъм. Мазохизъм на човека към бога. Няма ли в израза "да отдадеш душата си на бога" някакъв сексуален елемент. "Да се оставиш в божите ръце, Бог да те води." Душата човешка - женски символ, духът божи - мъжки символ. "Бог не наказва, когото мрази." - Хр.Ботев.

"Бог обича всички ни, но някои в стил садомазо!". - Слави Трифонов.

Има ли граница между нормален аскетизъм и между мазохизъм ? Понятия като "нормален" може да са относителни де. Знам че будизмът е свързан с умерен аскетизъм, със златната среда. Лазарев казва в книгите си, че ако благодариш на бога за страданието, това пречиства. Ако благодариш на човека - това е мазохизъм. Ще цитирам едно мнение на braman от темата за духовния живот като геройство :

Публикувано: Вчера, 21:09

Думата "героизъм" рядко се среща в речника дори на светците, независимо от коя религия. Това е по-скоро социалната оценка, на хората от света. Поне аз не съм чел за някоя духовна личност, тръгнала към своята пещера на познанието или аскетизма, да счита, че трябва да извърши героизъм. За нея това е път към спасение, път който въобще няма да е лек, но в собствените си очи да е герой?!

Спомням си за Миларепа. Изключително тежък аскетичен живот. Около неговата пещера нямало нищо за ядене освен малко коприва - храни се само с нея (трябва да задържи душата си в тялото). След време сестра му го вижда, и започва да плаче покрусена от външния му вид, нещо наподобяващ по-скоро на скелет, от колкото на човек, зелено на цвят (от копривата) и без дрехи. Но той и казва, че не плаче за когото трябва. За хората оплетени в Мая трябва да плаче, а не за садхуто вървящ към просветление...

Но не останах с впечатление Миларепа да се мисли за герой. Просто нещата се случват и това е.

Помислих си : този човек, дали пък не е бил мазохист самоубиец ? То бива бива аскетизъм, ама чак пък толкова. Дали е постигнал целта си ? Какво му е геройското да умреш в гората като куче ? Нямаше ли да е по - геройско да живее сред хората и в същото време да е добър и любящ.

Редактирано Декември 29, 2010 от Христо

[Станимир]

Нека да се опитаме да определим какво е това „нормален аскетизъм“. Всъщност най-добре ще е да заменим думата „аскетизъм“ със „сдържаност“. Можем да имаме сдържаност в мислите, действията, думите, желанията... Коя сдържаност е нормална? Тук е важно как оценяваме това спрямо което проявяваме сдържаност. Освен това самата оценка може да се извърши от две нива: 1) личностните ни астрални желания и 2) от надличностна, духовна гледна точка. Ако искам да изям един шоколад, това очевидно е астрално желание, което колкото и да изглежда съществено за нисшия ми аз (а всъщност си е чиста зависимост), от духовна гледна точка е абсолютно ненужно. Значи за да бъдем сдържани в едни разумни граници и най-вече тази сдържаност да бъде ползотворна за израстването ни, ние първо трябва да се научим да различаваме астралните си желания и зависимости от духовните си стремежи; да се научим да определяме за кое е важно това от което се отказваме – за нисшия аз или за висшия. Твърдя, че спокойно можем да се откажем от всяко астрално желание без да прескочим границата на разумната сдържаност, т.е. да станем крайни аскети. Тук обаче съществува и още един проблем: нашето отношение към аскетизма, към отказването. Последното трябва да става търпеливо, постепенно, уравновесено и разумно, а не с фанатичен плам и на всяка цена. Защото един човек може да се откаже само от едно нещо, но при това да престъпи границата на разумния аскетизъм, а друг да се откаже от всичко материално и да не я пристъпи. Освен това резултатите на първия ще са повърхностни и кратковременни, защото работи със следствията, а не с причините. Например един алкохолик може да си наложи със силата на волята да не пие дори и няколко години, но ако не се освободи от самото желание за употреба на алкохол, ако не промени психичната си поляризация, отношението си към алкохола, той дори и да не пие, ще е зависим.

[Guest Христо]

Сигурно "нормален" е този, който е свързан с будизма.

Например един алкохолик може да си наложи със силата на волята да не пие дори и няколко години, но ако не се освободи от самото желание за употреба на алкохол, ако не промени психичната си поляризация, отношението си към алкохола, той дори и да не пие, ще е зависим.

Обаче може да е много по - малко зависим. По - добре ли ще е през тези години да продължава да си пие.

[Станимир]

Колкото до мазохизма, той е доста различен от аскетизма. Дори и от крайния аскетизъм. Мазохистът превръща болката в цел, а аскета я възприема като средство. Проблемът при крайните аскети е, че болката и трудностите на които се подлагат много често са ненужни. Значи има разумни препятствия и изпитания и неразумни. Много често аскетите търсят нещо в лишенията си, което те (лишенията) не могат да им дадат. Причината я споменах в предходното си мнение: гледа се прекалено механично на нещата, без да се търсят истинските причини. „Аз няма да пия алкохол, каквото ще и да става, ако ще и желанието жив да ме изгори, и всичко ще е наред.“ Тук няма наслаждение от болката, няма мазохизъм, тъкмо напротив. Болката е цената, която аскета (крайният) е готов да плати за да победи желанието си, зависимостта си, дадено свое несъвършенство. Проблемът е, че плащането на подобна цена само по себе си няма да осигури победа, и както споменах цялото страдание може да се окаже излишно.

[Guest Христо]

Май самобичуване/самонаказване не е равно обезателно на мазохизъм.

-------------------------------------------------

П.п. Някой мазохист, би могъл да стане аскет, или пък да се държи по - аскетично, отколкото му се ще.

Редактирано Декември 29, 2010 от Христо

[Aliya]

„Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас? (1 Кор. 6:19). А Господ е Духът (2 Кор. 3:17/” - свети апостол Павел

Свети апостол Павел отново и отново през вековете ни задава този проникновен въпрос за отношението ни към нашите тела. Защото ние, хората, непрекъснато забравяме за свещеността на телата си. Приемаме тялото си за даденост, поради което до такава степен се идентефицираме с тялото си, че преставаме да го забелязваме. Забравяме да го обичаме за безотказната му преданост, за това, че тялото ни служи вярно, въпреки че го разкъсваме с вечните си желания, амбиции, разрушителни чувства – гняв, страх, агресия, постоянно произвеждани от неуморния ни алчен ум. Умът ни винаги иска все повече и обладан от амбициозното ни човешко его, никога не намира покой.

А тялото ни носи своя мъдрост, в която винаги трябва да се вслушваме, така, както се вслушваме в думите на мъдър приятел. Тялото ни е много древно, то е дошло първо на тази земя и съществува вече милиони години като материя. Умът ни е новодошлият в случая, той е тук от едва няколко десетки хиляди години. Ето защо тялото ни има своята истина и когато се отнасяме към него с любов и разбиране, като към дом на нашата душа, който ни приютява и вярно ни служи по време на земния ни път, то тялото ни се отблагодарява с подкрепа и сила.

Много често наричаме тялото си „мое” и смятаме, че то е наша собственост, с която можем да разполагаме изцяло и безусловно. И водени от внушенията на ума си, пълен с илюзии, идеи и предразсъдъци, дори да измъчваме тялото си по всевъзможни начини – чрез безмилостен глад, фанатично изнуряване, чрез отхвърляне и неприемане на естествените природни нужди на тялото.

Но нима е „мое” нещо, което не аз съм създал, когато съм дошъл на тази земя, и не ще отнеса със себе си, когато напусна земния си живот? Нима имам право да не почитам и да не пазя този ценен дар, дарен ми от Създателя? Нашето тяло е създадено от Бог и като всичко, сътворено от Него, тялото ни не е и не може да бъде грешно и виновно. Тялото ни е част от живата природа на Бог и когато го оставим да бъде себе си, в тон с природата си, да се развива естествено, то е в унисон със Съществуванието, с Божието мироздание. Умът е този, който поради обуславянето си с минали предразсъдъци, непримирими идеи и фанатичните си заблуди възприема тялото като грешно, плътско, виновно и лесно обладаемо от „бесове”. Всъщност, човешкият ум е този, който дели света на Твореца на добро и лошо, на правдиво и грешно, на плътско и греховно от една страна и духовно и възвисено от друга страна. Човешкият ум е дуалистичен поради своята ограниченост и неспособност да обозре Необозримия Творец и неговата безкрайна любов, присъстваща във всичко сътворено от Него – както материалния, видимия свят, така и духовния, невидимия.

В миналото и все по-малко в днешно време, религиозните аскети са се стремили да постигнат духовност /и оттам признанието на обществото/, като отричали и осъждали тялото си, като измъчвали и бичували бедното тяло с аскетични практики, носещи характера на откровен мазохизъм и самоубийствени наклонности, на незачитане на живота, даден ни от Бог. Вместо да бъдат третирани като душевно болни и лекувани поради саморазрушителните си наклонности, те са били почитани и превръщани в светци от другите, от обществото, от църквата. По този начин обществото и църквата са се превръщали в съучастници и поощрители в един небогоугоден акт на незачитане на живота, този безценен дар, даден ни от Бог. Ако аскетите са били тези, които са се самоизмъчвали в отявлен мазохизъм, то църквата със своето отношение на възхвала и канонизиране на подобно мазохистично поведение, се е превръщала в садист.

Истинската духовност и религиозност не е и не може да бъде в отхвърлянето на Божието мироздание, тя е в абсолютното и безусловно всеприемане на Сътвореното от Твореца, от най-малката тревичка до най-голямата звезда, от скалата и растението до животното и човека.

Тя е и в приемането на човешкото тяло като Ваш приятел, не като ваш враг.

„Тялото е Вашата земя, там са вкопани корените ви. Вие трябва да изградите мост между себе си и Вашето тяло. Ако не изградите този мост, Вие винаги ще бъдете в конфликт със собственото си тяло – а човек, който се бори сам със себе си, е винаги нещастен. На първо място вие трябва да сключите примирие с тялото си и никога да не го нарушавате. Веднъж след като сте се примирили с тялото си, то ще стане много, много приятелски настроено. Вие ще се грижите за тялото, тялото ще се грижи за Вас – то ще стане Ваше средство с огромно значение, то ще стане Вашият същностен храм. Ще дойде ден, в който вашето тяло само ще ви се разкрие като олтар на Бога.” - Ошо

[Guest Христо]

Самобичуване и духовност ? Доколкото съм запознат, поне някои от светците са били хора, които са се самобичували. Това помогнало ли им е за духовното израстване ?

[Guest Христо]

В един от училищните ми учебници (не съм сигурен кой), че девизът на една древногръцка философска школа е бил :"Отказът от удоволствия е най - голямото удоволствие."

[ISTORIK]

Школата на стоиците?

[Guest Христо]

Може би да.