Jump to content
Порталът към съзнателен живот
vivito

Изключително натрапчива мисъл

Recommended Posts

Здравейте,

На 27 години съм. От нормално семейство, никога не съм имала проблеми с родителите си. От малка обаче имам психологически проблеми, които започнаха може би от около 4-ти клас. Тогава стартираха невероятно силни усещания за деперсонализация и дереализация (сега чак си давам сметка за тези състояния, тогава не знаех какво е това), казвах на родителите си,че"Все едно не съм тук", но те не обърнаха внимание, не го приеха насериозно може би. Отсъствах доста от училище. След това се започнаха панически атаки и много силни натрапливи мисли, че нещо лошо ще ми се случи и, че ще спра да дишам. Това беше около 8ми клас. Пак отсъствах доста. Мислите,че ще спра да дишам не ме оставяха. Ходих на психиатър и той ми изписа Ципралекс, който пих до преди месец......ефект нулев,само странични действия. С много усилия го спрях. От тогава започна и най-най-силната натраплива мисъл и тя, че бих могла да си въобразя,че ще престана да виждам. Знам,че звучи налудно и го осъзнавам, но тази мисъл преобърна целия ми живот. Мисълта си идваше и отиваше, на периоди,но от около година е невероятно интензивна, запълва всяка секунда, усещам непрекъснат конфликт в мен, че това няма как да се случи, но същевременно мисълта,че все пак може да се случи не престава. Напунах две работи.....чувствам се ужасно, имам потенциал да работя, виждам как младите хора се развиват, а аз стоя  вкъщи, единствено тук се чувстам малко спокойна.......моля,помогнете ми!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Няма как да ти помогнем със съвети в сайта.Проблема е от толкава години,че каквото и да напиша ще са само празни приказки.Трябва да се обърнеш към психотерапевт

(Имам една статия за разликата между паническо разстройство и социална фобия, там отбелязвам, че най-лошият вариант е след паниката да дойдат натрапливите мисли- наистина не можеш да се справиш без специализирана помощ.)

 

Успех

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз съм със социална фобия, може би почти нищо общо с проблема на колежката, но все пак искам да вметна, че и аз съм имал някакви натрапливи мисли преди доста години, а също и притесненията свързани със социалната фобия, които ме съпътстваха навсякъде.

Мисля че от доста време спрях да мисля за тези неща, след като се отдадох на хобито си, и така на практика не давам време на такива мисли да се развиват. Или поне така си мисля (че това е причината). По цял ден пред компютъра, освен това хобито преди години се превърна в "домашна работа", и така пак си стоя почти затворен в къщи повечето време, но си имам конкретни задачи които следвам, постоянно се занимавам с моите си неща, и не ми остава време да мисля за глупости. Т. е. мозъка съм го впрегнал да работи полезни неща, а не да мисли за глупости, ако мога така да се изразя. Много отдавна не ми се е случвало (над 5-6 години) цял ден да не работя нищо и да гледам филми, или да отида на почивка и да се откъсна от работата. Не казвам че е хубаво да не се ходи на почивки, но така съм свикнал.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди години при мен дойде клиент на около 30 години.От осемнадесет годишен той бе с натрапливости.Както теб беше схванал, че интензивната концентрация му помага да се справя с тях.Учейки и работейки буквално до изтощение за тези 12 години не само бе завършил висшето си образование и защитил докторантура, но и беше станал ценен специалист в областта си.Работейки интензивно, той  вече имаше пари, да живее няколко години без да работи.Проблема беше,че не можеше да го направи.В момента в който намалява работата си натрапливостите го обземали и той буквално работел без ден почивка, само и само да се избави от тях. Когато дойде при мен, от преумората  мозъка му вече беше блокирал и той не само не можеше да работи, но и се чувстваше ужасно - натрапливостите  бяха ескалирали и обзели цялото му време.За това не мисля,че концентрирането в някаква цел е трайно решение за избавянето от натрапливостите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди години при мен дойде клиент на около 30 години.От осемнадесет годишен той бе с натрапливости.Както теб беше схванал, че интензивната концентрация му помага да се справя с тях.Учейки и работейки буквално до изтощение за тези 12 години не само бе завършил висшето си образование и защитил докторантура, но и беше станал ценен специалист в областта си.Работейки интензивно, той  вече имаше пари, да живее няколко години без да работи.Проблема беше,че не можеше да го направи.В момента в който намалява работата си натрапливостите го обземали и той буквално работел без ден почивка, само и само да се избави от тях. Когато дойде при мен, от преумората  мозъка му вече беше блокирал и той не само не можеше да работи, но и се чувстваше ужасно - натрапливостите  бяха ескалирали и обзели цялото му време.За това не мисля,че концентрирането в някаква цел е трайно решение за избавянето от натрапливостите.

Да, може би моите натрапливости преди години са били в съвсем начален стадий, но честно казано моите най-тежки моменти преди около 10 години, бяха свързани с недостиг на пари, липса на пари за квартира, храна и т. н. Тогава съм имал натрапливи мисли и се чувствах още по-изолиран. След толкова години работа, просто имам някакво самочувствие, че съм постигнал нещо, и вместо да мисля като преди (когато нямаше компютър вкъщи) за това как ме приемат хората, как няма да ме хареса еди кое си момиче и т. н., сега мислите ми са свързани с работата, мечти, планове за малко по-добър доход всяка следваща година и т. н. Някак си си наложих да не мисля за връзка и за това как хората ме приемат, а само за работа - за да имам достатъчно пари.

Просто при мен работата дава някакъв смисъл на деня, конкретни задачи, цели дори в по-дългосрочен план, учене на нови неща всеки ден. Докато преди 10-12 години бях един наивен глупак.

Толкова спокоен колкото се чувствам в момента, не съм бил никога, макар че работя по 10-12 часа на ден. Тя работата ме зарежда и ми доставя удоволствие от доста вереме. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

На 27 години съм. От нормално семейство, никога не съм имала проблеми с родителите си. От малка обаче имам психологически проблеми, които започнаха може би от около 4-ти клас. Тогава стартираха невероятно силни усещания за деперсонализация и дереализация (сега чак си давам сметка за тези състояния, тогава не знаех какво е това), казвах на родителите си,че"Все едно не съм тук", но те не обърнаха внимание, не го приеха насериозно може би. Отсъствах доста от училище. След това се започнаха панически атаки и много силни натрапливи мисли, че нещо лошо ще ми се случи и, че ще спра да дишам. Това беше около 8ми клас. Пак отсъствах доста. Мислите,че ще спра да дишам не ме оставяха. Ходих на психиатър и той ми изписа Ципралекс, който пих до преди месец......ефект нулев,само странични действия. С много усилия го спрях. От тогава започна и най-най-силната натраплива мисъл и тя, че бих могла да си въобразя,че ще престана да виждам. Знам,че звучи налудно и го осъзнавам, но тази мисъл преобърна целия ми живот. Мисълта си идваше и отиваше, на периоди,но от около година е невероятно интензивна, запълва всяка секунда, усещам непрекъснат конфликт в мен, че това няма как да се случи, но същевременно мисълта,че все пак може да се случи не престава. Напунах две работи.....чувствам се ужасно, имам потенциал да работя, виждам как младите хора се развиват, а аз стоя  вкъщи, единствено тук се чувстам малко спокойна.......моля,помогнете ми!

Здравей!Искам да ти кажа,че това което описваш съм го имала и аз,моят съвет е да опиташ да се поуспокоиш малко,да съсредоточиш вниманието си към различни неща от живота,да мислиш положително и върху нормални неща от битието,било работа,цели,мечти и т.н.Съсредоточила си се върху тези симптоми и върху тези мисли,ще те насоча как да ги оставиш на заден план,докато изчезнат.Говоря от личен  опит:1-во трябва да повярваш ,че тези мисли са нереални,ти го знаеш ,но не го вярваш,е трябва да го повярваш,2-ро когато ти доиде в ума мисълта за ослепяване,веднага и противодействаш с мисълта:Не,аз няма да ослепея,тази мисъл ще си повтаряш всеки път когато дойде натрапчивата мисъл,може този кръг да се повтаря няколко дена,непрекъснато през деня,на всяка секунда да е през целия ден,винаги и всеки път дойде ли отговаряй в ума си с противоположната ,докато си я избиеш от главата,не се отказвай,след няколко дни ще видиш как мисълта за ослепяване ще изчезне,след това се съсредоточи върху твоите цели в живота и изобщо върху нормалните неща за които мислят хората,трябва да излезеш от този омагьосан кръг и трябва да знаеш,че си напълно в състояние да го направиш,мислиш си ,че не можеш да се справиш,но аз ти казвам,че МОЖЕШ,сама можеш,вярвай,промени си начина на мислене,почни да виждаш нещата от хубавата им страна,знай ,че всичко се оправя,никога нещата не са в стагнация .Дерзай,защото имаш силата да се справиш и промениш!Знайте всички,че това което ни липсва е основно вяра!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 

Преди години при мен дойде клиент на около 30 години.От осемнадесет годишен той бе с натрапливости.Както теб беше схванал, че интензивната концентрация му помага да се справя с тях.Учейки и работейки буквално до изтощение за тези 12 години не само бе завършил висшето си образование и защитил докторантура, но и беше станал ценен специалист в областта си.Работейки интензивно, той  вече имаше пари, да живее няколко години без да работи.Проблема беше,че не можеше да го направи.В момента в който намалява работата си натрапливостите го обземали и той буквално работел без ден почивка, само и само да се избави от тях. Когато дойде при мен, от преумората  мозъка му вече беше блокирал и той не само не можеше да работи, но и се чувстваше ужасно - натрапливостите  бяха ескалирали и обзели цялото му време.За това не мисля,че концентрирането в някаква цел е трайно решение за избавянето от натрапливостите.

Да, може би моите натрапливости преди години са били в съвсем начален стадий, но честно казано моите най-тежки моменти преди около 10 години, бяха свързани с недостиг на пари, липса на пари за квартира, храна и т. н. Тогава съм имал натрапливи мисли и се чувствах още по-изолиран. След толкова години работа, просто имам някакво самочувствие, че съм постигнал нещо, и вместо да мисля като преди (когато нямаше компютър вкъщи) за това как ме приемат хората, как няма да ме хареса еди кое си момиче и т. н., сега мислите ми са свързани с работата, мечти, планове за малко по-добър доход всяка следваща година и т. н. Някак си си наложих да не мисля за връзка и за това как хората ме приемат, а само за работа - за да имам достатъчно пари.

Просто при мен работата дава някакъв смисъл на деня, конкретни задачи, цели дори в по-дългосрочен план, учене на нови неща всеки ден. Докато преди 10-12 години бях един наивен глупак.

Толкова спокоен колкото се чувствам в момента, не съм бил никога, макар че работя по 10-12 часа на ден. Тя работата ме зарежда и ми доставя удоволствие от доста вереме. :)

 

Хубаво е, че си намерил някакъв начин, по който да се справиш, свръхкомпенсираш с работата, но предполагам осъзнаваш, че това не ти решава другия проблем - как те приемат хората, връзка и пр., а има вероятност да се озовеш отново пред него, колкото и да го отбягваш. Дали това, че си станал добър в това, което правиш, че си повишил доходите си, би ти дало някакво по-добро самочувствие и в сферата на взаимоотношенията, формални, неформални, или това, че не правиш опити да се 'упражняваш' там води до все по-голям дефицит в тази сфера? А нямаш ли потребност от поддържане на някакви взаимоотношения?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×