Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Когато човек не иска нещо да присъства в живота му, той не мисли за него, особено ако това нещо е живо само и единствено чрез мислите му. 

Трудното идва от вярването, че това нещо е по-важно или по- силно от истината. Когато направиш това разграничение другото е лесно.

От друга страна тези "фалшивикации" на мозъка идват, за да те отдалечат от някаква реална Истина. За да се отървеш трайно от бягството при болест през страх е добре да се обърнеш и да погледнеш житейската истина, която те кара да се чувстваш безсилен и да преминеш през нея.

Но ако се върнем в поведенческата методика, ако няма цигари, няма да пуша, нали така. Ако няма страх, няма симптоми. Старта е от избора който правя, за мислите си. Има или няма?

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 33 минути, Диляна Колева каза:

Когато човек не иска нещо да присъства в живота му, той не мисли за него, особено ако това нещо е живо само и единствено чрез мислите му. 

Трудното идва от вярването, че това нещо е по-важно или по- силно от истината. Когато направиш това разграничение другото е лесно.

От друга страна тези "фалшивикации" на мозъка идват, за да те отдалечат от някаква реална Истина. За да се отървеш трайно от бягството при болест през страх е добре да се обърнеш и да погледнеш житейската истина, която те кара да се чувстваш безсилен и да преминеш през нея.

Но ако се върнем в поведенческата методика, ако няма цигари, няма да пуша, нали така. Ако няма страх, няма симптоми. Старта е от избора който правя, за мислите си. Има или няма?

Това правя в момента. Опитвам се да не мисля. Знам, че това мислене реално не е истинско, защото съдържа редица когнитивни изкривявания, които упоменах по-горе. Именно това ме мотивира - знам, че тези мисли не са верни, че са мои, а не нещо външно и че съответно аз съм този, който може да ги управлява /макар че това е дяволски трудно/.

Ако няма страх, няма и симптоми, а за да няма страх, не трябва да има страхливи мисли и въобще мисли, посветени на него. Нали така?

Тъй като за мен ефективността се корени именно в правенето, а не само в говоренето, нека спомена какво точно правя:

1. Спорт - 5 пъти седмично. Понеделник, сряда и петък се набирам на лост, правя кофички, лицеви опори и клекове. Старая се пулсът ми да е постоянно ускорен. Вторник и четвъртък ходя бързо по 5-6 километра пеша, при което през цялото време съм приятно задъхан. 

2. Забелязвам, че при бързото ходене адреналинът ми се качва и изпитвам същите симптоми, каквито и в реална и страхувана ситуация. Това е единственият случай, в който мисля за тях и им отделям внимание, но то е с определена цел. Старая се в този момент да започна да променям отношението си към тях - да ги приема, да мисля за друго, да пускам контрола, да не се плаша и т.н. Има ефект, макар и непълен, понеже все пак знам, че ако спра да ходя и отпочина 4-5 минути, те ще изчезнат, докато ако съм в реална ситуация /например в самолет/, няма да изчезнат след 5 минути.

3. Не спирам да посещавам страхувани места и ситуации. Регистрирам голям напредък. Тук обикновено има 2 хипотези:

- при първата хипотеза първо се появява негативна мисъл, след което идват и симптомите. Именно тук разчупвам порочния кръг и веднага започвам да мисля за друго, което веднага измества и отстранява негативните мисли, а оттам и симптомите. Това е голям напредък, понеже преди мисълта се появява, оттам задейства симптома, оттам симптомът ме плаши, което усилва многократно всичко и крайният резултат е ПА.

- при втората хипотеза нямам никакви мисли, но автоматично, в определени ситуации, получавам физически симптоми. Тогава се старая да не отприщвам мислите, които да ги засилят, а започвам да мисля за други, обикновено доста приятни неща. Има резултат. Усещам, че не се "хващам за симптома", не раздувам нещата, не го усилвам и той не се развихря чак толкова, т.е стои в рамките на поносимото.

- при третата хипотеза понякога получавам кратки ПА неочаквано, например вкъщи на дивана. Тогава започвам да мисля за друго, а ако това не помогне, прилагам стратегията за медитативното обективно наблюдение. Наблюдавам какво се случва, без да "пускам" мозъка и сякаш това, което се случва не е част от мен, а нещо външно. Обикновено с тази стратегия атаката отминава за 5-6 минути.

- при четвъртата, най-успешна хипотеза, просто още преди излизането започвам да мисля за други неща и въобще не се стига до възникване на каквото и да било. Това засега работи при по-леките и поносими ситуации.

Искам да споделя, че стратегиите и методите на Диана ми действат супер. Благодаря и на другите помагащи. Искам да попитам какво да правя занапред. Просто да продължавам в същия дух на НЕмислене ли?

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 2 часа, Човек_88 каза:

Т.е това е единственото, което да правя - да мисля за други неща?

Обаче трябва да внимаваш за какво мислиш (за работа и плащане на сметки е добра идея) - защото започнеш ли да мислиш за хубави неща, оставиш ли ума ти безгрижно да се зарее в блаженство, паниката може да те връхлети отново. Коварен е паническият механизъм...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Човек_88 каза:

Просто да продължавам в същия дух на НЕмислене ли?

 

 

Ама как на Немислене!? Прочети си поста, не спираш да мислиш за това как да спреш да мислиш за ПРОБЛЕМА.

Ние не можем да Не мислим, това е невъзможно. Но ми е интересно, ако можеше да определиш мисленето си за нормално и този Проблем несъществуващ, какво щеше да е твой приоритет? Какво би правил? За какво би мислил?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Диляна Колева каза:

Ама как на Немислене!? Прочети си поста, не спираш да мислиш за това как да спреш да мислиш за ПРОБЛЕМА.

Ние не можем да Не мислим, това е невъзможно. Но ми е интересно, ако можеше да определиш мисленето си за нормално и този Проблем несъществуващ, какво щеше да е твой приоритет? Какво би правил? За какво би мислил?

На мислене за други неща имам предвид. Именно това ще направя и ако проблемът не съществуваше - вместо за него, щях да мисля за други, неутрални неща, както съм си мислил и преди.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 33 минути, Полина Юлиева каза:

Обаче трябва да внимаваш за какво мислиш (за работа и плащане на сметки е добра идея) - защото започнеш ли да мислиш за хубави неща, оставиш ли ума ти безгрижно да се зарее в блаженство, паниката може да те връхлети отново. Коварен е паническият механизъм...

Много успокояващо, няма що.

Но предпочитам да стане така, вместо да влизам в дълбоки и безкрайни анализи и да мисля, че лявото око ме боли защото тая обида към брат ми, а дясното полугъзие - понеже майка ми е несправедлива към мен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек_88  това което най-вероятно става при теб е, че ти се фиксираш върху страха ти и той те лъже (натрапливост), забележи че темата ти е почти една и съща относно страхът ти. Приеми, че ще си цял живот така и той ще спре да те занимава. На думи лесно, но.. 

Самата ти реакция да контролираш мислите и да ги следиш постоянно кара мозъка ти да се заиграва повече, това е същото като да си на диета и да сe мъчиш да не мислиш за сладко, но самото избягване пак е мисъл за сладкото. Като приемеш, че нещата ще са така и че това е просто някаква си мисъл относно адреналина ти, той ще привикне към тази реакция. 

Общо взето многото мислене не е полезно за каквото и да е.

Редактирано от M.Nickolov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прав си, но мисля, че и ти и Диляна сте прочели последния ми пост избирателно, вероятно само в първата му част. При внимателен прочит на целия се вижда защо НЕ мисля само и единствено за това как да спра страха и че някои от нещата, които правя, са с друга цел. Вижда се и регистрираният напредък.

Предвид изводите от всичко това, отново задавам въпрос. Значи ли, че когато човек започне да мисли за всякакви други неща, различни от страха и симптомите, те ще изчезнат? Когато самата цел не е тяхното изчезване, но просто мислите вече са насочени на съвсем друго място? Според мен би трябвало това да е така, понеже като няма мисли, няма кой да вкарва тялото в режим "борба-бягство" и да образува симптоми.

Ако това е така, как се действа тогава при неочакваните панически атаки, които не са предшествани от никакви мисли? Т.е навън си, забавляваш се, мислиш си за вкусната храна в ресторанта и тя те връхлита. Все пак знаете, че има и атаки, които наистина са непредвидими.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 7 минути, Човек_88 каза:

как се действа тогава при неочакваните панически атаки, които не са предшествани от никакви мисли?

Със смелостта, идваща от любовта. Тя пък преминава през смиреното приемане. То се случва, когато егото се научи да притихва, прегръщайки малкостта си, за да се роди едно посърцато и голямо съзнание, вече неплашещо се от непредвидимостта. Защото е такава само за гордостта. Тоест, страхът не само се овладява, а се слушат посланията му, води нанякъде. Практически, парадоксално - не само че не го искаме, но спокойно вървим към него. Как? Когато всеки ден сами скачаме в симпомите и него самия, с благодарно отношение на доверие и учене, уроците му започват да ни трансформират и необходимостта от него изчезва. Пак казвам - не е мехамника, не е количествен, а качествен процес е! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 5 часа, Орлин Баев каза:

как се действа тогава при неочакваните панически атаки, които не са предшествани от никакви мисли?

"Със смелостта, идваща от любовта..."

Красиво казано, но леко затрудняващо от практическа гледна точка. Не е ли по-естествено в този случай първо да се зачудим защо вместо мисли в главата си, преживяваме паническа атака? И евентуално да потърсим някой, с който да можем да изследваме тази "психична подмяна"? Звучи ми по-реалистично някак. Щото, смел, смел, колко да си смел, като те удари паниката...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Полина Юлиева каза:

Не е ли по-естествено в този случай първо да се зачудим защо вместо мисли в главата си, преживяваме паническа атака? И евентуално да потърсим някой, с който да можем да изследваме тази "психична подмяна"?

Естествено, че е по-естествено. В случая дилемата е фалшива - не е или-или. До причината се стига. Аналитичен мит е обаче, че самото ѝ осъзнаване я разрешава - целенасочените, упорити малки стъпчици в подходящата посока водят до такова разрешаване. Опитът ми показва, че симптомите не само, че не са лоши, но когато бъдат разбрани и отношението към тях променено, директно водят до характеровите причини. 

Току-що, Полина Юлиева каза:

Щото, смел, смел, колко да си смел, като те удари паниката...

С това някакси не съм съгласен. Смелостта не е липса на страх, а впрягането му в оцялостяване. В гореспоменатата работа. При различните р-ва има специфични патерни на тази работа не само като алгоритми на терапевтичния процес, но и като характерови структури, подлежащи определените състояния. Както и много лични уникални за човека комбинации, разбира се. Смирено, от опита си в действително ефективната терапия споделям. Благодаря за включването, Полина!

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 14 часа, Човек_88 каза:

 

Ако това е така, как се действа тогава при неочакваните панически атаки, които не са предшествани от никакви мисли? Т.е навън си, забавляваш се, мислиш си за вкусната храна в ресторанта и тя те връхлита. Все пак знаете, че има и атаки, които наистина са непредвидими.

Самия факт, че мисълта ти е насочена към действие, вече те вкарва в режима борба - бягство. Това имам предвид като те насочвам към съмнителното "немислене", което правиш. 

Когато усещанията на адреналина се появят, те са просто усещания от адреналина, както при теб, така и при  мен, така и при всички останали. Продължителността им е не повече от 3-5 мин., ако просто ги оставиш да си преминат и си продължиш напред. НО ако започнеш да ги мислиш и особено, да мислиш какво да правиш, вече влизаш в друг спектър на мислене. Ето това е разликата, когато започнеш да я правиш вече няма да има страшни панически атаки, а просто адреналинови усещания, които имат всички хора. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Диляна, написаното звучи супер. Искам да го обобщя в едно-две изречения, за да се убедя, че съм го разбрал правилно, за което моля за твоето потвърждение.

1. Не мисля за страх, симптоми и техники. Просто си мисля за различни, неутрални неща, което е много ефективно, защото по този начин липсва предварителното "негативно програмиране" и настройване в очакване преди излизане. Така не викам страха.

2. В случай, че все пак се появяват някакви усещания, не ги отразявам, продължавам да си мисля за другите неутрални неща и в краен случай просто отчитам, че са от адреналина, без да започвам да мисля какво ще правя, какво може да ми стане, кой може да ми помогне и т.н.

3. В останалото време мозъкът ми е ангажиран с всичко друго, но не и с мисли за страха и симптомите, без анализи, без предизвикване, без предварителни очаквания.

4. Продължавам да си спортувам. Ако по време на тичането се появяват същите симптоми, не ги анализирам и раздувам, а просто отчитам, че са от адреналина и започвам да си мисля как ще се кефя когато леко поотслабна и тялото ми изгори някоя и друга калория и т.н.

5. Не мисля кога, къде и какво ще стане - оставям това на мъдростта на Вселената и на начертания ми житейски път, от който не мога да избягам и ще се случи без оглед моето одобрение, опит за контрол и съпротива.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, д-р Тодор Първанов каза:

Ха, ха --- доста пъти съм го писал.Бях с паническо разстройство повече от десет месеца.Мислих,че умирам.Тогава се роди голямата ми дъщеря, изобщо не се радвах, знаех,че няма да я видя пораснала, защото ще умра Филма бе страхотен, много по-силен от филмите на Хитчкок.Бях на 24 и знаех, че няма да доживея 25 . Днес гоня шестдесетте и се надявам в добро здраве да посрещна стоте.

Това е чудесно, но не сте описал как точно сте се справил. Чел съм само един пост по темата, в който описвате дълга и напоителна физическа работа и нищо друго.

Вие сте един от нашите корифеи тук във форума и ако споделите подробен личен опит, би било полезно на много хора. 

Нямам предвид сухото и стерилно описване на симптомите на адреналина, а прилаганите стратегии за справяне и резултатите от тях.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами само това е, дълга и продължителна физическа работа.Тя ми помогна да разбера,че силата е в мен и ако бях болен както си   мислех, то аз вече щях да съм мъртъв  отдавна.

Виж, аз не съм имал никакъв социален страх-че ще ми се смеят, ще получа паника и ще с е изложа и т.н. АЗ знаех, че в следващата минута ще умра, а когато знаеш,че ще умреш за нищо друго не ти пука. Това  е паническото разстройство - само, страх от смъртта.То е рядко.Повечето хора имат социален страх или страх от неприятното усещане на страхът.Това не ПР.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При мен е страх от симптомите на адреналина + страх че ще загубя контрол, нещо лошо ще ми стане, нещата ще ескалират и никой няма да може да ги спре и да ме спаси, че ще бъда безпомощен. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Безпомощен означава, че това няма да спре и никой на света, бил той и лекар, не може да го спре, което означава, че ще продължа да го изпитвам, ще се чувствам още по-гадно и безизходно и ще ми се иска да умра и да изчезна само и само да спре и да престана да го изпитвам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не ме интересува дали някой ще ми се смее. Просто ме е страх от драстично влошаване и невъзможност за прекратяване на тези усещания, както и от това, че не подлежат на контрол. Това разбирам под безпомощност. Когато шофирам сам извън града и ми е така в колата, там няма кой да ми се смее, защото няма никого освен мен.

Когато те отминат, вместо като победител, се чувствам като човек, който се е снишил, преживял ги е, но следващия път те могат да са по-лоши и преживяването да е невъзможно или още по-трудно. А трябва да се чувствам като смел и горд победител.

Трябва да се изправя срещу ситуацията и не покорно да чакам да отмине, а съзнателно да я предизвикам, да искам да я влоша и да я "изям". Тогава ще чувствам, че имам контрол и вероятно няма да се плаша толкова. Но не ми стиска, изтърпявам я пасивно и затова не се чувствам победител, понеже "наведена глава сабя не я сече" и аз просто съм изчакал да мине, едва ли не благодарен че е стигнала само дотук, но без гаранции, че следващия път няма да ескалира и тогава да му мисля....

Всички ми казват - много си смел. Колегите - паникьори ми се възхищават как ежедневно се придизвиквам и за нещата, които правя. Да, но аз се чувствам като зомби като ги правя, а искам да ги правя, да нямам тези усещания и да се чувствам горд победител, защото вече ги нямам. А не да седя, да ги търпя, да ми е супер зле и после да се хваля, че съм големия борец на ПР.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ми то, наистина, няма да спре.Няма да спре до смъртта ти.Това е истината.Не те лъжа.Защо да го правя.Не съм чел всичките колеги  писали преди мен, но предполагам ,все някой  друг ти го е казал. Така ще бъде до последният ти час на тази земя.

Както  се казва, изтеглил си късата клечка. Ти, защо си мислиш,че никой от нас не иска да работи с теб? Защо  аз не искам да работя с теб? Мислиш ли , че ако мисля, че мога да ти помогна,ще ти откажа? Не, това  ти е съдбата и каквото и да се прави, ще си имаш тези оплаквания до края на живота си .

 

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добре, тогава щом няма да спре, и никой няма да ми помогне, по тази логика аз не трябва да се боря, а да се затворя у дома, да спра да живея, да не полагам усилия, да спра и да работя и да стана типичния агорафобичен затворник, приел самосъжалението и предал се на своите усещания.

Категорично заявявам, че това НЯМА как да стане.

Защо при някои хора спира, а пък при мен няма да спре и то при положение, че е плод на мисли, а не на реален физически проблем? Трябва да има начин. 

Относно това да работата с мен - аз не знам вие защо не искате да работите с мен, но знам защо аз не бих искал да работя с определен тип хора от моите клиенти от моята професионална област/защото е трудно, отнема време, резултатът е несигурен и бих предпочел по-лесен вариант, при който ще съм сигурен че съм ефективен/.

Само че ако бях видял Вас, Георги или някой друг на живо и бях провел малко реална терапия, извън писаниците тук /което желание заявявам многократно, но отказвате/, можеше да е друго.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Добре, тогава щом няма да спре, и никой няма да ми помогне, по тази логика аз не трябва да се боря, а да се затворя у дома, да спра да живея, да не полагам усилия, да спра и да работя и да стана типичния агорафобичен затворник, приел самосъжалението и предал се на своите усещания.

Категорично заявявам, че това НЯМА как да стан,,

 

Твоя си работа.Прави каквото искаш.

Как ли не бих работил с човек, който не ми вярва?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×