Страх дали ще обичам бъдещото си дете

[love_nature]

Здравейте. На 25 съм и съм бременна от мъжа който обичам. Бебето е планувано. Проблемът е в мен. Аз съм като цяло с лабилна психика. Много съм страхлива, неуверена ,взискателна. Много време лекувах Страхова невроза и Обсесивно-компулсивно разтройство с натрапливости, които се менят и ме карат да чувствам вина. Пила съм антидепресанти, но ефектът не е траен и след това всичко си продължава. Сега конкретно по проблема. Като цяло харесвам децата, обичам да ги гушкам, но ме дразнят деца, на чиито прищевки се угажда непрекъснато. Изпитвала съм раздразнение към мои племенници, когато ги лигавят твърде много. Примерно има сумати наготвени манджи, а ги питат "какво искаш да ти сготвя", което за мен е ненужно. Детето трябва да се учи да яде това, което има. Поне според мен. Вместо към възрастните пренасям дразненето и към тях, може би не знам.  Когато се роди втория племенник отидох да го видя и не изпитах никакво чувство, не се зарадвах, даже се подразних. Но това беше само тогава. Последва огромно чувство за вина, срам и омраза към мен, че изпитвам тези емоции. Обвинявах се и страдах определен период. Това бебенце нямаше никаква вина. Сега ги няма тези чувства към децата, но в мен остана неувереността ще бъда ли аз добра Майка. Подобни негативни емоции изпитвах и към детето на приятелката ми, която реши да роди на 20, а аз вътрешно роптаех и не успях да приема решението й. За мен на 20 беше рано за тази крачка. Сега бременната съм аз и не знам какво ме чака... Страх ме е какво ще почувствам към това дете, дали ще го обичам, дали ще се справя като майка. Ще бъда ли добра майка, грижовна и всеотдайна...Споделих притесненията си с моя приятелка, а тя каза- да не ме чуел някой, как можело да си мисля подобни неща, за пръв път я питали подобно нещо, а тя самата изпитала майчиното чувство  и обичта веднага ,още когато и дали бебето. Стана ми още по-притеснено и останах неразбрана. Съвети?

[д-р Тодор Първанов]

Това , което описваш, говори за проблем с характера и начина на приемане на света.Не виждам, как с един или сто съвета, може сама да направиш нужните промени.Според мен, трябва да започнеш психотерапия, защото ти ще възпитаваш детето и предадеш на него, много от своите убеждения.Това значи ,че риска, то да има прояви на натрапливо поведение и мисли е много голям.

Редактирано Август 24, 2018 от д-р Тодор Първанов

[love_nature]

Благодаря ви много за бързия отговор. В моя град няма психотерапевти, а да пътувам нямам възможност. Чувала съм за онлайн терапия, но не знам доколко е ефективна?

[д-р Тодор Първанов]

В коя област живеете?

[love_nature]

Писах Ви лично съобщение.

[Орлин Баев]

Чувал съм от много, наистина много майки, как като вземат новороденото си бебе, отначало не чувстват нищо. Съвсем нормално е - някъде докъм шестия месец при 99% от мамите, се поражда майчиния инстинкт, привързване, обич. Нормално е, когато човек няма опит със свързване с деца, не винаги "системата за свръзка" да се задейства, кат види бебе/ дете.  Нормално е и човек да има собствени виждания за възпитанието...

Не е нормално да живее под "така трябва", да се вини, така избутвайки страхове в подсъзнанието си, което наистина е основа за пораждане на натрапливости. С психотерапевт ще изчистите и акордирате нещата!

[Полина Юлиева]

Всяка жена, на която й предстои да стане майка за първи път, има такива съмнения. Обикновено те отминават и не будят толкова силна тревога, защото знаем, че е нормално да имаме всякакви мисли (хубави и лоши, приемливи и неприемливи), и можем да правим разлика между мислите и действията си.

Някои от нас обаче не са научени да приемат лошите си чувства и мисли. Например семейството, в което сме израснали, може би не е толерирало директната изява на негативни емоции, когато сме се чувствали наранени, обидени, гневни. Може би дори ги е наказвало по явен или прикрит начин чрез вменяване на вина. Научили сме се, че ако имаш лоши мисли, значи си лош. И чувството на вина става толкова автоматично, че често предхожда самите "лоши мисли". Виновни сме по презумпция, както се казва.

Много трудно се живее с постоянно чувство на вина. Изтощаващо е постоянно да се мъчим да доказваме на себе си и другите, че не сме лоши. Иска ни се да можем да се отървем от това чувство, което сякаш се е сраснало с нас. И тогава идват като сигнал за помощ тези ирационални натрапчиви мисли - сигнал, който казва, че не искаме повече да живеем с вина - вина, която не е наша. Психотерапията дава шанс за това.