Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Katq0088

Може ли да се контролира ревността?

Recommended Posts

 Здравейте! 

Много  хора не осъзнават, че това да си ревнив извън границите на допустимото  е проблем. За разлика от  тях аз го осъзнавам, но не мога да го контролирам и понякога участвам в ситуации в които не бих искала да бъда. 

Казвам се Катя на 23 години. С приятелят ми имаме  връзка от 4 години, а от 2 живеем заедно. В началото  на  връзката ревнувах, но не смеех да го покажа толкова фрапиращо колкото напоследък. Незнам при нещата които  прави той дали е нужно аз да се съмнявам, но от моя гледна точка ДА!

Преди да заживеем заедно и двамата  знаехме, че имаме деца от предни връзки, но тогава това не беше проблем. Сега  когато живеем заедно нещата са други. Неговият син остана да живее при предната му приятелка. Съответно той ходи да го вижда няколко пъти месечно, за което аз нямам нищо против, но за  съжаление тя и ние живеем  в различни  градове на 300 км един от друг и много  често на него  му се  налага да пренощува при синът си, а може би и при бившата си приятелка. Когато дойде денят в който той  ще ходи там аз започвам " да се  сърдя, да правя номера". Самият ден, а понякога и нощ когато той е там аз седя сама в нас и започвам да се съмнявам в най-различни неща, които биха могли да се случват там. Понякога съм тръгвала след него, за да го  шпионирам и  да оправдая съмненията си. Когато си дойде в къщи се започва първо с въпросите от моя страна, които са стотици, изнервящи, досадни и след това в повечето от  случаите  се стига до скандал. И това е  продължение на  2 години всеки месец поне по 2 пъти. 

Има и още доста ситуации в които аз може би не би трябвало да ревнувам, но го правя. Много неща които мои приятели не ги "изнервят"  мен ме карат понякога да " полудявам" от ревност, и да правя неща които водят до скандал, лошо  настроение, психически съсипвам както мен, така и него, понякога след скандала дори  се е случвало да си ходи при сестра му за няколко дни.  Когато си замине аз започвам да осъзнавам, че това което правя трябва да спре, защото ще дойде ден в който той  може и да не се  върне. След това  обаче, започвам да мисля сега той какво прави, дали не би ми изневерил сега още  повече когато сме  скарани. И когато се върне аз пак започвам с моята  ревност. 

Незнам как да  спра това чувство в мен. Дали въобще мога да го контролирам. Не искам животът ми да продължи по този начин, защото ще го загубя, а аз не искам да се стига до там. 

Ако някой е минал през нещо подобно или на някой просто му хрумва нещо ще се радвам да го сподели с мен.

Благодаря!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Катя! 

Това, което описваш не е чуждо на много хора - точно защото сме хора, ревността е част от нас, от животното в нас по-точно. Базирана на страх, че ще загубим, че ще бъдем изоставени - затова се вкопчваме. Искаме да сме подсигурени.

В това, което пишеш, личи че за теб е много важно да си "на светло", да знаеш всичко, да си наясно, да няма неясноти и случващо се "под сурдинка". Личи недоверие. На първо място към теб, в ролята ти на жена, партньорка, после и към партньора ти, което е естественото продължение на "пипалата на ревността". 

Имаш да разбираш и опознаваш себе си, според мен. За поведението, което всеки от нас има, си има обяснение, и ние, като пораснали хора, които могат да обгрижат детето в самите себе си (което винаги е част от нас), можем да поемемем отговорност за него. 

Имам няколко въпроса:

Как са се държали твоите родители (или хората, които са те отгледали) един с друг?

В каква среда си расла? Как хората около теб показваха обичта си един към друг, правеха ли го?

Как отстояваха позициите си, как се държаха в създал се конфликт?

И оттам, разбира се - ти как го правиш? Как би отговорила на тези въпроси, отнасяйки ги към себе си? До колкото разбирам самата ти си майка. 

Като деца ние сме се адаптирали спрямо средата си, приели сме дефиницията за любов на мама и татко. По-късно в живота си често това ни създава спънки и трудности - именно те идват да ни подскажат да разширим своя кръгозор, да бъдем гъвкави, адаптивни - тоест свободни, обичащи, вдъхновени - или да страдаме от собствените си мънички, тесни, но желязни окови. 

_____________

Тук фокусът няма смисъл да бъде върху "Как да СПРА да ревнувам?" 

А върху "Поради какви причини ревнувам? Защо се усещам като недостатъчно добра, потенциално изоставена?  Ако бъда изоставена това какво значи за мен?"

Болната ревност е мъка за всички, но най-вече за ревнуваЩИЯ - точно болка е, тегоба е.

От какво те предпазва?

Както писах и нагоре, зад ревността имаме страх. Страх, че сме малки, необичани, незаслужаващи. Вярваш ли, че си такава? Има ли го това убеждение някъде в теб?

Ревността насочва този комплекс навън - виновен става ревнуваният, партньорът, той е виждан като провокатора на усещанията ни, като "лошия". Ти съзнаваш, че това не е така и имаш отговорност, което е добро начало.

Отговори си на въпросите, които ти зададох - ако искаш тук пиши, ако искаш за самата себе си го направи. 

 

Успех! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз нямам никакъв проблем с контролирането на ревността, понеже не изпитвам ревност. Няма обект за ревнуване - няма и ревност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×