Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

4 дни
  · 
 
На днешния ден преди 99 години издъхва народният поет Иван Вазов, посветил живота си на идеала за свобода! Но в неговото творчество откриваме нещо повече...
ИДЕИТЕ ЗА МИР, ХАРМОНИЯ И БРАТСТВО В ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ
"Защо? Защо? Защо?", възкликва Вазов с недоумение, човекът живее разлъчен от природата - майка свята - сам поробил се и чезнещ в един жалък свят, чужд на простора, хармонията, мира и красотата. Само поетите се стремят към този земен рай, където се чувстват у дома, умиротворени, добри, щастливи и вдъхновени. В този "мир въжделен и драг", "свещен, отраден мир" любимите й чеда намират утеха, лек и покой от "светските мъки", от него черпят "мисли светливи", "нови ощущенья", "прясна сила, мощ и тайни песнопенья".
"И само человекът — създание разбито,
препълнено със грижи, от страстите надвито,
час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,
да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —
участие да земе в нетленната ти радост
и празничния хор.
Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —
във тебе да живее, от теб да е разлъчен?
В свобода да е пуснат, а в робство да копней?
Възтокът и зората му нищо не обаждат,
кога цветята никнат и песните се раждат,
той чезне и немей.
Защо той — бог и червяк — дете на суетата,
един в света не може да люби красотата,
пространството безкрайно, хармоньята, мирът?
И с умилени очи, с душа и сърце мирни:
Благодаря! да каже на хаоса ефирни,
де мирове трептят?
Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
Защо? Защо? Защо?"
("Към природата", Пловдив, 1882)
"Обичам, природо, във часове мирни
да гледам на тебе със жадни очи
на гледки, картини обайни, обширни,
в които ръката всесилна личи.
...
Какво по-велико от твойто величье?
Какво по-прекрасно от дивний ти лик?!
О, слава на тоз, що тъй мъдро те кичи
и пълни с хармонья, със сладост, с светлик!
Не си ли ти отзив на мъдрост всезнайна,
творенье гигантско на мощна ръка?
Не е ли в теб видна таз личност нам тайна?
...
Поети, теб чеда любими, щастливи,
кои си дарила с най-редкий си дар,
не в тебе ли черпят тез мисли светливи?
Не ти ли им вдъхваш тез песни и жар?
Най-сетне в теб само, във твойте прегръдки
нетленни и драги, о, майко света,
духът ни отруден от светските мъки
намира утеха, покой, радостта!"
(“Към природата“, непечатано приживе)
"Сега съм у дома, сега съм в моя мир —
мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,
по-светло чувствувам; свещен, отраден мир
изпълня ми духът, от нов живот талази
нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,
от прясна сила, мощ и тайни песнопенья...
Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч —
за тях е тя стена до небеса турила —
усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
вкушавам сладък мир във песни и молитва."
(из "При Рилски манастир", "В лоното на Рила", 1891)
Изплъзналият се (едва ли не с чувство на вина) от тесния градски затвор окрилен поет щедро и състрадателно споделя с пъплещите за насъщния събратя спечелените сред висините безценни богатства, за да им повдигне духа и да им очертае нови хоризонти.
МОИТЕ ПЕСНИ
Не хулете ме за мойте песни —
че напуснах ваший въздух болни,
че оставих улиците тесни
и мених ги с планините волни.
Много сили, много днес поети
гаснат в вихъра на страсти дребни;
на крилата, жадни за полети
там, виси сега топуз враждебни.
Скъден е животът ваш и жалък…
Гледам безучастие мъртвешко,
всичко пъпли; за насъщний залък
жертвува се всичко человешко…
Не корете!… Нека дъхам, братя,
въздух, лучи и лазур небесни
в планинските чистите обятйя.
Не съдете ме за мойте песни!
Нека малко слънце и природа
с тях да влезне в задуха ви тясна,
малко лъх от младост чиста, прясна,
лъх от горски здравец и свобода.
(Рилски манастир, 1891г.)
Чрез творбите си народният поет се стреми да лекува душите, да ги подкрепя и води към истинските ценности, да спомага умовете да се просвещават, а сърцата да се облагородяват.
"И тез песни тъжни, кат молитви чудни,
ще крепят душите в минутите трудни
и на тях ще леят врачебен елей...
Пей за братска обич, сей мисли високи
да омекнат чувства и сърца жестоки,
пей ти за доброто, за любовта пей!
Защото, поете, скръбта милост ражда
и на всеки вопъл братски се обажда,
защото във всяко сърце, що тупти,
има едно кътче жадно и готово
да чуй блага дума, да чуй топло слово
и от чувства честни сладко да трепти."
("Скръбта си, поете", 1888-1889г.)
"И пръсках светлина, душите грях,
разбрал високо си призванье,
над нивата народна бодро сях
зърна на вяра и съзнанье."
(из "Моят път", 1912г.)
СЪЗЕРЦАНИЕ
Кога от родната земя замина,
мен любящите пак ще да ме любят,
кат знаят що, кого във мене губят,
какъв живот с това сърце изстина,
какъв източник на любов пресъхна,
каква хармония с лирата заглъхна!
О, знам, и в гроба - пак ще да живея,
ще млъкна, но в душите пак ще пея.
Живота любях, но го не окрадох:
Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети - върнах ти ги в песни.
(1919г.)
Още през 80-те години на 19в. Вазов изгражда образа на поета идеалист и визионер, небесен посланик, извор на безусловна Любов, будната съвест на своето време, която го държи в състояние на постоянно търсене и бдителност, на трескава работа, но и го приближава до безсмъртието на боговдъхновен създател:
"Да, настоящето е тясно,
не може то да ме скове,
аз търся ширине по-ясно,
аз търся други светове,
де мисълта се волно вдига.
Не може гордият поет
да носи общата верига
в стремителния си полет.
Той фърка, лута се, блуждае,
един със своята мечта,
той друго чувствува — не знае
тъй чувствува ли и света.
Той дири туй, що тука нема,
когато всичко спи, той бди,
от господа примери взема
и нови светове гради;
той прави, руши и създава,
и мигновената мечта
на много векове предава.
Той преживява тленността.
Простор! Простор! О, оставете
душата волна, без юзда,
у нази всичко прах е клети,
душата само е звезда!
Поетът! Нека той възлазя!
Той няма място, няма час,
и ако той при вас не слазя,
то вий стигнете го тогаз."
(из "Певец", 1883)
ЛЮБОВ ТРЯБВА
Почтено чувство е да негодуваш,
да бъдеш съдия над всички строг
и с реч от яд пламтяща да бичуваш
недъзи, слабости, разврат, порок.
Добро е нещо да жигосваш века,
греховний свят да теглиш ти на съд,
да фърляш злъчни клетви въз човека,
повтаряни, откакто е светът.
Но има нещо по-добро, о, брате,
от твоя гняв и благороден бес,
а то е: да обичаш – и туй подвиг свят е,
и много труден, много славен днес.
Да любиш – то е да знайш да прощаваш,
да имаш в себе си велика мощ;
да любиш – то е храбро да съзнаваш,
че си кат всички, може би по-лош;
то значи ти да вярваш в тържеството
на божий луч у бедний человек,
не с дума – с дело да ратуваш с злото,
за язви вместо бич да имаш лек.
Да съди всякой знай – злият тоже...
Омразата – тя пълни днес света!
Тук требува любов! – тя само може
светия кръст да вземе на Христа!
(1900г.)
Забелязват се идеи на Учителя, които отрано проникват поезията на Вазов: "за язви вместо бич да имаш лек", "на всеобщи братски пир/свикваше ги глас божествен", "Аз виждам светлите чертози
на бъдещето... рози, рози! /На мир, на правда, на светлик/Великдена велик."
ИДЕАЛЕН СЪН
Сънувах чудесен сън:
всички племена, народи –
без царете, без войводи –
сбираше камбанен звън.
Сбираше ги зов тържествен
в празника на вечний мир,
на всеобщи братски пир
свикваше ги глас божествен.
И щастливи всички там,
в ликованье, без преструвки
те разменяха целувки
братски при възторг голям.
И борби, и бран, и слава –
мрак на бивши векове,
жажди, страсти, гневове
в пълна тънеха забрава.
И живота бе за тях
не на плач и скръб долина,
а на радости градина,
пълна с рози, с песни, смях.
И безименни, и славни,
ум висок и труд свещен
празнуваха сбъднат блен,
виждаха се всички равни.
И Христос от свода там
благославяше ги с благост
и с лице обляно с драгост
кротко думаше: “Мир Вам!”
(1917г.)
МЕЧТАНИЕ
Сред бурите, които тряскат,
сред мълнийте, които бляскат,
съзира моят тъжен взор
друг, ясен кръгозор.
Пред силите, които гаснат,
пред гробите, които раснат,
съглежда моят жаден ум
с цветя насеян друм.
Аз виждам светлите чертози
на бъдещето... рози, рози!
На мир, на правда, на светлик
Великдена велик.
Ще стигнем ли до там, не зная;
но сладко ми е да мечтая,
да тичам мислено на лов
за слънце и любов.
(1917г.)
ПАМЕТНИК
"Не на стъгда многолюдна моя
паметник надменно е изправен,
не от бронза, не от мрамор тоя
паметник нетленен е направен.
Той излян е от неща по-тайни:
от лучи и бисери, но скрити,
пръснати невидими, незнайни
на три поколения в душите."
(от стихосбирката "Люлека ми замириса", 1919г.)
стъгда - селски площад
И ние си мислим, че познаваме Вазов... Има тепърва да го откриваме и преоткриваме, изтупвайки го от праха на клишетата и забравата, припознавайки себе си и идеалите си в неговата необятна слънчева вселена. И наистина в душите на българите са скрити Вазовите богатства от "лучи и бисери", "невидими, незнайни", само че в душите на повече от три поколения... И те очакват своите вдъхновени търсачи, които да продължат да ги ценят и възпяват в пътя на човечеството към новия свят, за който поетът е прозрял, че ще бъде царство на мир, хармония и братство. Как ни се иска неговия "идеален сън" и ние да го сънуваме и даже по-хубаво - поне понякога да го живеем!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×