Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Валентин Петров

Поучителни истории от Учителя

Recommended Posts

По идея на Ася и Донка правим тема в която да споделяме поучителни истории които четем в Словото на Учителя.

Желанието им е да се ограничим върху историите и техния коментар в съответната беседа.

Молим ви за разбиране.

Ето оригиналното предложение от Ася -

Здравейте, приятели:)

Знаете, че с Дончето сме приятелки. Чуваме се почти всеки ден. Та в един от разговорите едновременно заговорихме (при нас това често се случва) за това, че в една от беседите има хубави истории, разказани от Учителя със съответни размишления. В Портала са качени много притчи, но май няма кратки поучителни истории. Пък и не може за всяка да се прави отделно тема - някои са десетина реда.

Предлагаме ви да направим отделна тема, в която само да слагаме поучителни истории, разказвани от Учителя. Без да коментираме... Само историята и линк към беседата.

Аз ще ви предложа историята, която ме подтикна към търсене на такива кратки поучителни истории. В по-блед шрифт ще оставя разсъжденията на Учителя, за да поясня какво точно имам пред вид.

Преди хиляди години в Египет живял един знаменит художник, крайно беден човек, на име Бар-Един-Бу. Един ден, като се разхождал в гората, срещнал царската дъщеря Изис-Шемриха, една от най-благородните моми в Египет. Той се влюбил в нея и решил да нарисува картината на изгряващото слънце, която да подари на царската дъщеря. По това време египтяните се кланяли на слънцето. За да нарисува картината, първо, той се нуждаел от платно, но нямал пари да си купи. За тази цел той отишъл при един виден тъкач на платна и му казал: „Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя“. Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал: „Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря“. Търговецът Меел-Ру си казал: „Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал: „Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата“. Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал: „Картината е моя, защото аз дадох платното“. Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината. – „Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.“ Най-после дошъл търговецът на рамки и казал: „Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие“. Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?

Питам: Де е животът? В платното ли? – Не е в платното. То е условие. – В четките и боите ли е животът? – И в тях не е. Те са само условие. – В рамката ли е животът? – И там не е. Тя е само условие. Как ще докажете, че художникът е взел участие в картината? Платното е ням, пасивен свидетел за работата на художника. Четките, боите и рамката също са пасивни свидетели, единственото доказателство за участието на художника в картината е фактът, че боите са върху платното, а не в кутия, както търговецът ги е дал. Те са поставени в известно съчетание – това е работата на художника. Картината „Изгряващото слънце“ била поставена в един от големите салони на Египет, осветявана по особен начин с електрическа светлина, да я гледат всички и да се учудват на ефекта, който давала светлината. Ето защо явил се и пети претендент на картината, на име Озирис. Той казал: „Ако не бях аз да осветя картината, тя щеше да остане невидяна от никого в един от тъмните ъгли на бедната стая на художника“. Всеки казва, че ако той не е бил, картината нямало да съществува. Питам: На кого се пада картината? На художника ли? – Не. – На търговеца на бои и четки ли? – Не. – На онзи, който прави рамки ли? – Не. – На този ли, който осветява салона ли? – Не. – На кого се пада тогава? – На царската дъщеря. Тъкачът, бояджията, рамкаджията и този, който осветява салона, са поданици на фараона. Всичко, което се произвежда в царството му, е негово. То принадлежи на него и на царската дъщеря – Изис-Шемриха. Сега и вие седите и казвате: „Животът е наш“. – Не е ваш животът. Вие сте художникът, който рисува живота на платно. – Що е платното? – Човешкото сърце. – Що са боите? – Човешкият ум. – Що е рамката? – Човешкото тяло. – А художникът? – Това е човешката душа, която работи. – Кой е Озирис? – Човешкият дух, който осветява пътя на самия човек. Всичко това се съчетава в целокупния живот. Всичко това принадлежи на Любовта. – На коя любов? – Не на ограничената човешка любов, но на безграничната Божия Любов, която включва всичко в себе си и осмисля живота.

Живот вечен

Има един пример, който често съм привеждал, но малцина са го разбрали. Една кметица, жена на един български чорбаджия от старо време още, което се случило някъде из България. Докато бил жив кметът, тя имала на разположение много слуги, които вършели всичката ѝ работа. Не се минало много време, кметът – чорбаджията – умрял, и работите му се така оплели, че кметицата се видяла в чудо, не могла с нищо да си помогне. Пък и ненаучена сама да работи, тя се затруднила много. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ казал: „Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един вързоп и започни тогава да викаш към Благата съдба. Тя е една много добра жена, която веднага се притичва на помощ.“

Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един вързоп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя започнала да вика Благата съдба. Викала един, два, три пъти, но Благата съдба не дошла. Слънцето залязло вече и започнало да се мръква. Тогава кметицата си казала: „То се вижда, че Благата съдба няма да дойде, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.“ Тя дигнала вързопа дърва на гърба си и поела пътя към селото.

Благата съдба, това си ти сам. Дигни товара си, да видиш колко е тежък, да заместиш тези, които са ти слугували. Ти се оплакваш, че Бог взел мъжа ти. Защо Господ взе мъжа ти? За да те научи да учиш и да слугуваш. Мъжът пита: „Защо Господ взе жена ми?“ – За да се научиш да слугуваш и да учиш. Ти не обичаше жена си. При тебе тя беше цяла слугиня: готвеше ти, чистеше къщата, оправяше леглото ти и в края на краищата никаква любезност не отправяше към нея. Сутрин му държеше палтото да се облече. Мисли ли мъжът, че жена му е негова робиня? Ни най-малко тя не му е робиня. Затова именно Господ я прибра при себе си.

Днес навсякъде виждаме, че мъжът и жената спорят помежду си кой от двамата има по-голямо право. Казвам: И двамата имате право, но имате право да учите, имате право да слугувате – никакво друго право нямате. Тъй щото, дойде ли въпрос до правото на човека, казвам: Човек има само едно право – да учи и да слугува. И мъжът, и жената имат само това право, никакво друго право нямат. За другите работи нямат никакво право. – „Ами нямам ли право да обичам жена си?“ – Нямаш право да я обичаш, понеже Господ я обича. – „Как така?“ – Така е.

Да сторя

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вашето положение е подобно на приказката за плъховете, дето се разправя за един мъжки и за един женски плъх, госпожа и господин Плъхови, които имали една красива дъщеря, плъхица, която искали да оженят за някой много силен момък. Тръгнали те да търсят някой силен зет. Отишли първо при Слънцето и му казали, че идат при него, като при много силно същество. Слънцето им казало: „Идете при облаците, аз не съм най-силен в света. Често облаците ме засенчват.“ Отишли при облаците, но облакът им казал: „И аз не съм най-силен. Често излизат такива ветрове, че нищо не остава от мене. Идете при вятъра.“ Те отишли при вятъра. Вятърът им казал: „И аз не съм най-силен. Като духам, аз срещам на пътя си такива силни стени, че не мога да ги съборя. Те ми се противопоставят. Идете при една от тези стени.“ Те отишли при стената, и тя им казала: „И аз не съм най-силна. От мене има по-силни – това са плъховете, които така подронват основите ми, че могат да ме съборят.“ Тогава господин и госпожа Плъхови отишли при своя род и там си потърсили зет за своята красива дъщеря.

Аз разглеждам плъха като символ на малкото знание, с което хората разполагат. Като не знаят колко е това знание, хората често мислят, че знаят много. Добре е човек да мисли, че знае, но това знание той трябва да го използува в живота си. Дойде ли ви една болест, трябва да знаете, че тя представя едно любовно писмо, изпратено ви от невидимия свят. Някой изгубва богатството си – това е едно писмо от невидимия свят. Умрял някой – това е един тържествен прием в невидимия свят. Там ще ти направят хубава баница, ще те угостят добре. „Отде да зная дали ще ме приемат добре или не?“ Който не знае как ще го приемат, той представя една от малките микроби, които често влизат и излизат от Царството Божие, без да съзнават това нещо.

В началото Бог създаде небето и земята

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще ви приведа един пример за молитва от българския живот, взет от сегашната война между гърци и българи. Един български войник, учител по професия, след отстъплението от Солун, изостава в неприятелската територия и се укрива дълго в една пещера. Този пример ми разказа г-н д-р Дуков.Когато огладнял, войникът започнал да се моли и забелязал, че една костенурка носи парче хляб, дохожда до него, оставя го и се връща назад. Той взел това парче и утолил глада си. А когато се върнал у дома си, разправял:”Деца, има Бог”.

В тази война мнозина българи повярваха, защото от опит видяха, че има Бог.

И на вас, които сте тук тази сутрин, ако знаете как да искате, Бог ще ви помогне. Някой казва:”Помоли се ти за мен!” Аз ти казвам: Иди при Бога, помоли му се, не търси никого!

Щом сама се обърнете към Бога, Той дълбоко разбира нуждата на вашата душа и ще ви отговори. И когато дойдем до такъв живот, трябва да забравим отношенията си на Земята и да се считаме като синове на Бога. Когато приемем Божието благословение, тогава ще служим на Земята-било между българите,било между гърците или между което и да е племе, т.е. ние ще влезем в даден народ, когато служим на Бога. Всеки народ има свое присвание, всеки народ трябва да извърши някаква мисия. Едно време бяха египтяни,римляни, гърци, англичани, германци, американци, а сега идват славяните. Всички народи трябва да служат на Бога и пред Него всички те стоят като един индивид. И когато ние придобием тази молитва, тогава ще дойде новата философия и новата наука ще изясни смисъла на нещата. Тогава Природата ще разбере нашия език.

Източник: Молитва, В Начолото Бе,изд.ББ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В турско време съдиите са разрешавали самостоятелно и по-големи дела, а днес у нас самостоятелно решават съдиите само ония дела, които се отнасят най-много до 1000 лева. Та, при един такъв турски кадия отиват двама души да се оплачат, да им реши спора, който възникнал помежду им. Първият от тях отива при съдията и му казва: „Господин съдия, моят съсед се е заял нещо с мене, не иска да отстъпи. Но правото е на моя страна. Ето, аз ти давам сега една турска лира и като ти кажа да погледнеш на лицето ми, да помниш, че съм ти дал тези пари.“ Съдията турил парите в джоба си. След малко пристига и вторият и казва: „Господин съдия, моят противник не иска да се разберем. Той се настроил против мене, не може да ме търпи. Ето, аз ще ти дам две турски лири, да решиш делото в моя полза.“ Когато съдията ги извикал и двамата, да разправят причината за спора между тях, първият се обърнал към него и му казал: „Господин съдия, гледай на лицето ми.“ Съдията му казал: „Добре, синко, но какво да правя с онзи, който има две лица?“

Като наблюдавам хората, виждам как те не се спират пред нищо. Всеки момент са готови да обидят този или онзи, да се нахвърлят върху него с най-обидни думи. Видят някого, казват: „Този човек принадлежи към еди-какво си общество, той не е от нашите. Той е еретик, безверник“ и т.н. Какво ще кажете за рибата, която живее между риби? Тя сега ли е станала риба? Тя е родена риба. Птицата, която се движи между птиците, сега ли е станала такава? Не, тя е родена птица. Конят, който се движи между конете, сега ли е станал такъв? Не, той от хиляди години си е кон и сега е роден кон. И човекът, който се движи между хората, сега ли е станал такъв? Не, и той е роден човек. От хиляди години насам той все човек се е раждал.

В началото Бог създаде небето и земята

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Един японски принц пожелал да изучи характера на американците и затова помолил един свой приятел да му намери място за слуга при някое американско семейство, без да казва, че е принц. Приятелят му го препоръчал на едно американско семейство, дето той останал за известно време като слуга. Той миел чинии, метял, вършел всичко, каквото го карали. Семейството било много доволно от него. Те казвали: „Много добър е нашият слуга, много добре си гледа работата. При това, във всяко свободно време чете някаква книга, учи нещо.“След 3 месеца този слуга изчезнал някъде. Тогава американското семейство намерили приятеля, който им препоръчал този слуга, и го запитали: „Къде отиде твоят приятел? Ние искаме да му платим. Той ни работи много добре.“ – „Той не иска никаква заплата. Той е японски принц, който беше дошъл в Америка с желание да изучи американския живот. Той е доволен, че можа да научи нещо от живота на американците.“

Всички вие сте японски принцове, които сте изпратени на Земята да служите. И след като служите 3 месеца, след като учите 3 месеца, можете да отидете, където искате. Но 3 месеца сте дошли да учите. Онова, което научите, научете го добре.

Също от: Да сторя

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Един от турските султани давал една голяма награда на онзи, който могъл да му каже една такава лъжа, така добре скроена, че да може да ѝ повярва. Дошъл един човек при султана и му донесъл един много дълъг косъм, като казал: „Този косъм е от брадата на баща ми. Едно време баща ми простря този косъм през широчината на Дунава, направи от него един голям мост, през който можаха да минат всички войски на целия свят.“ – „Възможно е“ – казал султанът. След това дохожда друг един при султана и му показва едно паче яйце. „Едно време – казва той – майка ми насади това паче яйце на една квачка и тя лежа върху него цели 21 деня. След това време от яйцето се измъти една камила.“ – „И това е възможно.“ Най-после дохожда трети човек, като води двама хамали със себе си, които носят един голям кюп, който съдържа около 500–600 килограма. Тогава той започнал да разправя на султана: „Султан ефенди, преди години твоят баща отвори война с московците, но понеже войната трая много години, баща ти нямаше вече пари да продължава войната. Тогава моят баща му услужи с пари. Той му даде толкова пари, че трябваше да ги пренесе с този кюп.“ – „Виж, това вече не е възможно“ – казал султанът. Ако султанът каже, че това е възможно, ще трябва да върне тия пари на сина. Той разбра, че това е лъжа. Докато двамата разправяха на султана работи, които никога не са ставали и не могат да станат, като далечни от живота, султанът казваше, че е възможно да са станали, но когато третият му разказа един случай, който е близо до живота, султанът го отрече. Ако го беше признал, трябваше да му даде тия пари, които бащата е взел назаем.

http://triangle.bg/books/1936-09-27-10.199...7-02-07-10.html

Една баба казала на внука си: „Синко, да ти бая да не те среща мечка, да не те яде мечка.“ Той казал: „Бабо, по-добре ми бай да не ме среща мечка, а не да не ме яде. Аз още не съм дошъл дотам, че като срещна мечка, да мога да се справя с нея. По-добре е мечка да не ме среща.“ Прав е човекът, той не е толкова смел, да се справя с мечка. И със своя талисман, който има в себе си, като види мечка, пак ще се качи на дървото.

Един индус, който приел християнството, разправя една своя опитност. В едно от своите пътешествия трябвало да влезе в една пещера, там да се скрие, и пред едно дърво на пещерата той видял една кобра, която го гледала право в очите. Той се уплашил, не знаел какво да прави, още повече, че кобрата била така близо до него. Като нямал никакво оръжие в себе си, той не се решавал да излезе от пещерата вън. Тогава му дошло на ум да се помоли. Веднага се обърнал мислено към своя Учител, да заповяда на кобрата да не го хапе. Докато се молил усилено, кобрата слязла от дървото, минала край него, без да му причини някакво зло. Ако той беше минал покрай кобрата, без да се моли, какво щеше да му направи тя? Значи човек всякога може да се обърне към Онзи, Който може да го освободи от злото.

Веднъж една малка пчела била хваната в паяжината на един паяк. Тя започнала да бръмчи и в това време видяла един човек и му казала: „Моля ти се, освободи ме от този нехранимайка, осакати ме, не мога да работя. Все някога ще ти бъда с нещо полезна.“ Той си помислил да я освободи или не. Най-после си казал: „Какво ми коства да я освободя?“ Бутнал с бастона си и развалил паяжината на паяка. Така пчелата се освободила и продължила своята работа. Един ден същият човек отишъл на лов, той бил ловец. В това време един негов неприятел го дебнел да го убие. Той насочил пушката си към него, но в това време пчелата излязла отнякъде и като видяла това, веднага отишла към неприятеля, жилнала го силно по ръката. От ужилването пушката мръднала настрана и спасителят на пчелата бил освободен. По този начин пчелата го освободила. Тя казала: „Ти ми направи едно добро, спаси живота ми, и аз ти отблагодарих за това.“ Оттук се вижда, че и пчелата е в състояние да направи едно добро.

http://triangle.bg/books/1936-09-27-10.199...7-02-07-10.html

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

При хаджи Калчо отива един габровчанин да му иска пари назаем. Това било в турско време. Той му поискал 250 турски лири. Хаджи Калчо му дал тези пари, но някак си не му внушил особено доверие. Той си направил известни заключения и затова тръгнал подир своя длъжник да види какво ще прави. Длъжникът, като излязъл от дома на хаджи Калчо, взел посоката към рибарите и отишъл да си купи един килограм черен хайвер. Като купил хайвера, хаджи Калчо веднага се приближил до него и му казал: „Почакай малко, направил съм една погрешка, дал съм ти по-малко пари, отколкото трябва. Дай да ги проверя.“ Взел парите, преброил ги, и му казал: „Човек, който взима пари назаем и отива да купува черен хайвер, той нито може да ги върне назад, нито мисли да ги плаща.“ Взел парите и си отишъл дома. Длъжникът останал само с черния хайвер в ръцете си. Значи хаджи Калчо отишъл след него да види за какво ще харчи парите.
Същото прави и природата. Когато ти даде известно благо, тя тръгва подир тебе да види дали ще се спреш пред рибарите да си купиш черен хайвер. И като види, че се спреш пред някой рибар, ще се спре пред вас и ще каже: „Господине, имаш грешка.“ Ще вземе благото от ръцете ти и ще каже: „Ти трябваше да употребиш това благо за целта, за която ти е дадено, а не да купуваш с него черен хайвер.“

И тъй, не си играйте в живота, защото хаджи Калчо върви след вас. Ако се спрете пред рибаря да си купувате черен хайвер, и тя ще спре при вас и ще вземе назад благото, което ви е дала.

http://triangle.bg/books/1936-09-27-10.199...7-02-07-10.html

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При хаджи Калчо отива един габровчанин да му иска пари назаем. Това било в турско време. Той му поискал 250 турски лири. Хаджи Калчо му дал тези пари, но някак си не му внушил особено доверие. Той си направил известни заключения и затова тръгнал подир своя длъжник да види какво ще прави. Длъжникът, като излязъл от дома на хаджи Калчо, взел посоката към рибарите и отишъл да си купи един килограм черен хайвер. Като купил хайвера, хаджи Калчо веднага се приближил до него и му казал: „Почакай малко, направил съм една погрешка, дал съм ти по-малко пари, отколкото трябва. Дай да ги проверя.“ Взел парите, преброил ги, и му казал: „Човек, който взима пари назаем и отива да купува черен хайвер, той нито може да ги върне назад, нито мисли да ги плаща.“ Взел парите и си отишъл дома. Длъжникът останал само с черния хайвер в ръцете си. Значи хаджи Калчо отишъл след него да види за какво ще харчи парите.
Същото прави и природата. Когато ти даде известно благо, тя тръгва подир тебе да види дали ще се спреш пред рибарите да си купиш черен хайвер. И като види, че се спреш пред някой рибар, ще се спре пред вас и ще каже: „Господине, имаш грешка.“ Ще вземе благото от ръцете ти и ще каже: „Ти трябваше да употребиш това благо за целта, за която ти е дадено, а не да купуваш с него черен хайвер.“

И тъй, не си играйте в живота, защото хаджи Калчо върви след вас. Ако се спрете пред рибаря да си купувате черен хайвер, и тя ще спре при вас и ще вземе назад благото, което ви е дала.

http://triangle.bg/books/1936-09-27-10.199...7-02-07-10.html

:thumbsup2: :thumbsup2: :feel happy:

В Америка един параход спира на пристанището. Слиза един беден човек на пристанището и се обръща към хората наоколо, които се посрещат едни други. Никой не му обърнал внимание, никой не дошъл да го посрещне. Тогава той извикал: „Няма ли някой брат на Христа и мене да посрещне?“ Тогава се намерили много хора, които го посрещнали.

Все трябва да се намери някой човек в света, който да ви посрещне. Ние считаме Бога нещо извън нас. Защо? – Защото нямаме една свещена идея в себе си какво нещо е Бог в Своята същина.

пак там :)

:feel happy:

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Един млад българин, току що се върнал от странство, отдето си купил много хубав, скъп златен часовник. Като вадил часовника си, едно младо момиче го проследило и се хвърлило върху него. То започнало да го прегръща, да го целува и да му казва: „Вуйчо, колко се радвам, че те срещнах.“ В първо време българинът останал учуден от своята роднина, но после приел, че възможно е да е негова племенница и веднага ѝ предложил да я заведе в хотела, да ѝ услужи. Тя се повъртяла натука-натам, после казала: „Вуйчо, ще изляза малко из града, имам да свърша една работа.“ Тя излязла и повече не се върнала, но отнесла със себе си и златния часовник на своя вуйчо. Значи той бил вуйчо, когото обича само докато вземе часовника. Щом му отнела часовника, той престанал вече да ѝ е вуйчо. Тъй щото, когато някой ваш роднина дойде при вас и ви нарече „вуйчо“ или „братко“, вие трябва да проверите след него, дали часовникът ви е на място, или не е.

Аз вземам часовника като мяра на времето. Един човек, който нарушава порядъка на времето и ти не знаеш колко е часът, той не ти е нито брат, нито роднина. Всеки, който не те оставя свободно да мислиш, не те оставя свободно да решиш дадена работа, никакъв брат не ти е. Братът трябва да остави брата си за дълго време да бъде свободен. Всеки трябва да бъде свободен. Каквото направи, да го направи от свободна воля. Христос казва: „Всеки, който изпълнява волята Божия, той Ми е и брат, и сестра, и майка.“

Всеки трябва да бъде свободен

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Един от видните проповедници в Германия, няма да му кажа името, толкоз виден красноречив проповедник, прочул се е, че е дошъл императорът да го слуша. Като го чул, понеже бил беден, казал да му подобрят материалното положение, да му увеличат заплатата. И така направили. След време императорът попитал: „Какво става с нашия проповедник? Не се чува, както по-напред, както говореше по-рано.“ Министърът бил духовит и казал: „Петелът, като затлъстее, не пее.“ Като затлъстял този петел, намерил си една тлъстичка кокошчица, оженил се за нея, родили му се деца, започнали да ходят по удоволствия и проповедта тогава останала. Всичките в света казват: „На този човек материалното положение се е подобрило.“ Щом се подобрява материалното положение на хората, ако те са неразумни, ще имат опитността на този германски проповедник. След време ще затлъстеят и няма да пеят.

С това не ви препоръчвам сиромашията, но сме дали на богатството по-правилно разрешение. Богатството е условие за разумните хора. Богатството в ръцете на разумните хора; да не става както сега, да минава от едно лице в друго. Аз считам богатството важно произведение. Всичките хора да имат туй произведение, те са общи блага. Всеки един човек трябва да има свой дял. Така трябва да седи идеята в ума.

Един български православен свещеник ми разправяше: „Аз бях голям верующ, но като станах на 85 години, почнах да остарявам и си казвам: „Я има Господ, я няма.“ Започнах да мисля: „Ти едно време учеше хората да вярват, а пък сега един дявол е влязъл.“ – Не е дявол, но това е твоята старост. Много нечиста кръв се е събрала в твоите жили, в твоята глава, че Божествената светлина не може да влезе. Казва: „Тъпак станах. Едно време четях, а пък сега не мога. Едно време имах отлична памет, сега вече една молитва 4–5 деня чета и не мога да запомня. Попска глава.“ Казвам: Трябва да влезе нова кръв. Човек трябва да се обновява. Кръвта трябва да се обновява. Ние като поддържаме животът да се подмлади, човек най-първо трябва да подмлади кръвта си. На един стар човек ако се внася чиста кръв – един ден ще се подмладяват хората и няма да бъде далече, когато хората ще може да се подмладяват. Ако човек рече да умира, ако се внесе тази кръв, веднага ще се подмлади, бръчките ще изчезнат и човека можем да го върнем назад 40–50 години, да му турим една възраст 25 години. Казвате: „Възможно ли е?“ – Възможно е.

Да!

Веднъж говорих на един голям материалист, от крайните материалисти. То беше преди 25 години. Обръща се към мене и ми казва: „Ти трябва да знаеш, че на прости хора не говориш. Аз съм свършил университет. Имам ум да разсъждавам. Чел съм много, няма да ме заблуждаваш. Говорѝ като на човек.“ Рекох му: Аз не искам да ти говоря нещо, което не вярваш. Няма да те карам да вярваш. Аз те поздравлявам и казвам: твоето верую е отлично, много хубаво е. Казва: „Допусни, че аз вярвам в нещо. В какво вярваш ти? Ти – казва – вярваш в заблуждения.“ Хубаво – казвам, – да допуснем, че е така. Какви са твоите аргументи, че аз вярвам в заблуждения? Ти – рекох, – може ли да ми предскажеш моят живот след 5 години какъв ще бъде? – „Аз съм човек в заблуждения. Тази теория за Бога е на заблуждение. Аз не поддържам такава теория – казва, – аз не мога да ти предскажа.“ Аз пък – рекох, – ще ти предскажа. След 5 години, в еди-коя си година, еди-кой си месец, в твоя живот ще стане едно коренно преобразование. След като се ожениш, туй ще стане. – „Че как?“ – Запиши си го.

Той сега е в другия свят. Преди една година дъщеря му идва при мене, и това стана, най-после жена му изгоря и той казваше: „Аз вече повярвах в оня свят, но тя стана жертва заради мене.“ Та му казвам: Хубаво, ако на тебе този Господ, Който ти проповядвам, ти даде разумна жена, която да те обича, как ще постъпваш с нея? Ще повярваш ли? Ако този Господ, за Който ти говоря, може да уреди всичките противоречия на хората, ти какво ще направиш? Ще повярваш ли в Него? Ако този Господ, за Който ти говоря, може да освободи всичките хора от робство, ще повярваш ли? Казвам: Аз проповядвам този закон. Този Господ иде, този Господ проповядвам. Аз проповядвам и друг Господ – Който може да ме освободи от всички противоречия.

Елате да разсъждаваме

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сега у всинца ви трябва да има благородните черти на онзи царски син, наречен Хусенфрах. Една легенда има за него.

Той се считал за един от най-гордите синове на царството, непристъпен по своя характер, необщителен. Един ден той излиза на лов в планината и намира една бедна овчарка, на която разбойници задигнали цялото стадо, наранилия и я оставили наранена. За пръв път в неговото сърце се пробужда съчувствие. Така изоставена, той превързва раните и, взима я на коня си и я завежда в своя палат; прислужва я, докато се изцерят всичките и рани и като оздравява, връща я в планината. Намира разбойниците, взима от тях стадото и го предава на младата овчарка, да се занимава със своето старо занятие в планината. Вие ще кажете;"Тази овчарка, трябваше да остане при царския син." Не, тя трябваше да опита една от неговите благородни черти и да се върне в планината да гледа стадото си, за да опитат и тези овце същите качества на царския син. Мисля, че в света и вие сте като този царски син и ще намерите много овчарки. Аз наричам "овчарки" изоставените души, без разлика от кой пол са те.

Разцъфтяване на човешката душа

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Английски стражари хващат един апаш. Апашът е човек, който, като се намери в трудно положение, оттук-оттам все ще вземе нещо без позволение. Стражарите хванали този апаш и го закарали в участъка. Те го затворили в една стая в третия етаж. Вързали краката и ръцете му с едно въже и го оставили на кревата да лежи. Стражарят бил человеколюбив. Той оставил на апаша една свещ да му гори и си отишъл. Апашът бил от умните хора. Той започнал да мисли и си казал: „Защо ми е тази свещ?“ В това време му дошло на ума да използува по някакъв начин тази свещ. Той дигнал краката си към свещта, да може да изгори въжето, дето бил вързан. После приближил ръцете си към свещта, да изгори въжето, с което били вързани. Макар че малко поизгорил ръцете си, но се освободил от въжетата на краката и на ръцете. Не само това, но като видял чаршафа на леглото, той го накъсал на парчета, които вързал едно за друго и направил от тях едно въже, с което се спуснал от прозореца и избягал. По едно време стражарят влязъл в стаята при апаша и какво било учудването му, когато видял свещта, че гори, стаята празна, а апашът го нямало. Не само това, но той задигнал също и чаршафа. Питам: този апаш глупав човек ли е бил или умен? Умен е бил.

Сега ще дойде критиката. Ще кажете: „Такъв пример не трябва да се дава, защото ще насърчава апашите да ходят да крадат.“ Ако разсъждавате по този начин, тогава можете да дойдете при Христа, при Когото доведоха една блудница и Го запитаха: „Учителю, Ти какво ще кажеш? В Моисеевия закон е писано, че такива трябва да се убиват с камъни. Ти как ще разрешиш този социален въпрос според новото учение?“ Христос ги погледна и почна да пише с пръст на земята. Той смяташе нещо, правеше някаква сметка и започна да смята: 2 по 2 прави 4. И 4, делено на 2, прави пак 2. Две по 3 прави 6, а 6, делено на 3, прави пак 2. Той смяташе: С два крака ли трябва да ходи човек или с един крак? Да се убие ли трябва човек или да се изправи? Тогава Христос им казал: „Много добре е писал Моисей, но за да се изправи тази жена, всички вие трябва да бъдете светии. Ако сте светии, хвърлете всички отгоре ѝ по един камък, но ако сте грешници, като хвърлите отгоре ѝ по един камък, вие ще убиете тази душа. Следователно, за да се изправи, хвърлете отгоре ѝ по един камък.“ И пак почнал да пише на земята. В това време един по един почнали да излизат навън.

Кое е по-хубаво: да умре един човек или да се изправи? Да се изправи е по-хубаво, отколкото да умре. В българския език думата „изправяне“ има два смисъла. Да се изправи един човек, това значи да се изправи гърбицата му. Или, да се изправи един човек, на когото краката са схванати от ревматизъм. Думата „изправяне“ може да се употреби и в морално отношение. Един човек, на когото волята по някакъв начин е отслабнала, може да се изправи, отколкото да се убие.

Разумният човек

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще ви приведа един пример за един виден проповедник в град Бостън. Той проповядвал в една от аристократическите църкви, дето се събирали много хора да го слушат. Столовете в тази църква били постлани с плюш и всеки стол струвал много скъпо. Имало столове, които стрували по 100 долара, които правят 8000 лева наши пари. Една вечер този проповедник сънувал, че държал някаква проповед за Христа и църквата била пълна с хора, все отбрани, от аристократическото общество. По едно време той видял един беден, скромен човек в църквата, който седял на последно място, но прав, нямало за него стол. Направило му силно впечатление вниманието, с което този човек слушал проповедта му. И затова той си помислил: „Като свърша проповедта си, ще отида при този човек да се запозная с него.“ Щом свършил проповедта си, той веднага слязъл от амвона и се отправил към посоката, дето бил този интересен за него човек. Каква била изненадата му, когато не го намерил. Попитал един от членовете на църквата: „Къде остана този господин, който седеше на последното място?“ – „Той си отиде.“ – „Кой беше този човек?“ – „Той беше Христос.“ След това проповедникът се събудил от сън и си казал: „Един път дойде Христос в моята църква и нямаше стол за Него, та трябваше през всичкото време да седи прав.“ От този момент проповедникът се разпоредил да ходят да помагат на бедни, на страдащи. От този момент той се разпоредил да се плаща на ония, които свирят в църквата. Ако на всяко пение и свирене се плаща по 10 долара, то на месец ще се събере около 32 долара. По този начин човек може да си създаде една служба.

Та казвам: Като става въпрос за вашия живот, вие си го представяте по-ограничен, отколкото е в действителност. Не си представяйте живота толкова ограничен. После, като дойде до другия свят, до небето, започвате да питате има ли друг свят или няма, има ли хора там, какви са те, как живеят и т.н. Хубави работи са и тези, но това е атавизъм. Вие искате да знаете какво представя другият свят. Ние изхождаме от едно становище, дето въпросите не се разрешават просто. Вие мислите, че като умрете, ще излезете от тялото си и ще отидете в другия свят. Обаче, дали ще отидете в другия свят, това е въпрос.

Виделината и тъмнината

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мнозина съм срещал и са ми казвали: Десет години вече от как се моля на Бога, как съм станал християнин, но работите ми от ден на ден вървят все по-зле, всичко ми върви назад. На хората им върви напред, а на мене все назад. – Как е възможно ти, който вярваш в Бога, да ти върви назад, а хората, които не вярват в Бога, да им върви напред? Как разбираш тези работи? – Това е една материална предпоставка. И без да вярваш в Бога, пак може да ти върви напред. – Как? – Аз ще ви кажа как може да ви върви напред.

Един ловец отишел в гората и видял две свини, че спокойно си пасели. Като ги видял, той започнал да ги убеждава, да дойдат при него. Той ще им направи жилище, ще ги гледа добре. Едната от тях се убедила да отиде с него, но другата останала на свободно мнение, не се съгласила да отиде с него. Той взел едната свиня със себе си, поставил я в кочина, и я хранил по четири–пет пъти на ден. Тя се угоила и само се въргаляла като казвала: Много благодаря на провидението, че ме извади от тия тежки условия в гората, да се ровя по цял ден, докато намеря малко храна. По едно време втората свиня от гората отишла при другарката си да я види и като я видяла надебеляла, поправена, спокойна, че няма да се грижи за храна, казала: Много лошо направих, че не дойдох и аз с тебе. Кога ли ще може и мене да приеме? Тези дни господарят ми казваше, че за Коледа щяло да има един голям празник, и тогава той щял да ме облече в нова дреха. Тогава той щял да приеме и други свини в кочината. Ела тогава, той ще те приеме. Като дошла Коледа, втората свиня пристигнала да види какъв е този празник, но какво видяла? Господарят излязъл с нож в ръка, прерязал гърлото на другарката ѝ, после я изчистил и я турил на огъня да се пече. Това е факт! Който мисли, че работите му в света ще се оправят, той има философията на тези две свини. Дайте ми един пример да видя, че някой човек в света е могъл по този начин да оправи работите си. – Няма такъв пример в цялата история на човечеството. Сега аз ще ви обясня какво разбирам под думата здраво тяло. Здравото тяло не се заключава в пълнотата, в дебелината. Когато кръстът на човека задебелее, това показва, че му липсва нещо. Когато очите му хлътнат, пак му липсва нещо. Когато очите му изпъкнат, пак му липсва нещо. В тия неща има известни съотношения. Това показва, че човек трябва да бъде изтъкан от тъкани, а не от мазнини. Всички клетки на човешкото тяло трябва да бъдат породисти. Здравото лице пък трябва да има особени линии. Аз ви говоря сега върху нещата, с които съм правил опити. Какво може да извърши човешката мисъл? Човешката мисъл трябва да намали до известна степен човешкия стомах. При сегашното развитие на хората стомахът има надмощие. Стомахът представя солите, дробовете – основите, а мозъкът – това са киселините.

Сега, аз не искам да ви говоря по медицината, защото всички ще се уплашите от диагнозата, която мога да ви дам. Ще ви кажа защо не искам да правя тази диагноза.

В древността една красива царска дъщеря се влюбва в един велик учител. Иска да се жени за него. Като влизала в стаята му, тя не мислила вече да излезе вън. Един ден като се разговарял с нея, той намислил да ѝ даде един добър урок. В това време влиза в стаята му една голяма кобра, сяда на скута му и обръща главата си към царската дъщеря. Като я видяла, царската дъщеря се много уплашила и казала на учителя си: Ще ме извините, имам малко работа, ще си отида. И тя веднага си отишла дома си. Питам: Де остана любовта на царската дъщеря? Какво означава тази кобра? – Кобрата била другата любовница на този учител. Тази змия била влюбена в същия учител и като влязла при него, погледнала към царската дъщеря, с което искала да каже: И аз имам толкова права на(д) него, колкото и ти. Достатъчно е само да те клъвна, за да видиш какво мога да направя. Ако учителят не си мръдне пръста в знак на съгласие, ти ще бъдеш спасена, иначе аз мога да ти покажа какво съм в състояние да ти направя. Като разбрала езика на кобрата, царската дъщеря казала: Нека тази кобра седи на скута ти, колкото иска, а аз ще си отида дома и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Сега приказката трябва да се преведе, да се направи разбрана, защото всяко нещо, което не се превежда, то остава неразбрано, остава загадка. Когато човек се намира в благоприятни условия, всички обичат да го заобикалят, но щом дойде кобрата, сиромашията, неволята, болестта, този човек отслабва и тогава всички веднага казват: Можете ли да ме извините? – Може. И той остава сам. Това е един превод. Все ще дойде кобрата в живота. И като дойде кобрата, веднага онези, които са ви обичали, ще си отидат и ще ви оставят сам. Сега вие можете да запитате защо е нареден така светът? – Тогава дайте вие една програма как по-интересно може да бъде нареден светът. Направете вие една драма, където да няма страдания, в която героите да не се влюбват, да не страдат, а само да ядат и да пият, да седят като мумии, като восъчни статуи, да гледат, да нямат никакви страдания, да няма никакви плачове, да не се разговарят помежду си. Питам: Де ще бъде тогава приятността на живота? Вие сега се възмущавате, че нещата стават така или иначе, но не както вие очаквате. Питам: Какво лошо има в плача? – Когато един човек плаче, той ви показва, че страда, а щом страда, той е жив. Щом плаче, този човек има сърце, което чувствува, радвайте се, че този човек има ум, мисли вече. Като плаче, аз разбирам, че той има ум и е почнал вече да мисли. Щом умът в човека почне да мисли и сърцето да чувства, това показва, че в него стават вече всички процеси. Ще каже някой, според индуистката философия, че очите на човека трябва да пресъхнат. – Кога? – Когато земята е суха, очите трябва да бъдат влажни, а когато земята е влажна, очите трябва да бъдат сухи. Ще дойдат някои философи да тълкуват това и да казват, че сълзите от очите на човека трябвало да пресъхнат, каквото видял човек, не трябвало да се възмущава. Не, разбиране трябва на нещата.

Христос казва: „Бъдете прочее разумни“. Той не се обръща към обикновените хора, но към учениците Си. Следователно, ако искате да придобиете нещо от този свят, вие трябва да го разбирате в неговата пълнота

Бъдете прочее разумни!

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

когато мъжът дойде да се жени, той не казва истината на момата. Той ѝ се представя като някакво божество и казва: „Ела да живееш при мене. Ти ще бъдеш като царица; ще имаш файтони на разположение, копринени дрехи, хубави шапки и обуща, ще имаш всякога отлично ядене“ – с една дума, „ще имаш всичко първокласно“. Като се оженят, не излиза така: нито файтоните, нито копринените дрехи, нито хубавите шапки и обуща, нито слугите, нито хубавото ядене. И после започват да се гледат. Тя му казва: „Излъга ме ти.“ Какво трябваше да ѝ каже той? Той трябваше да ѝ каже: „Слушай, ти няма да бъдеш при мене щастлива, защото и аз сам не съм щастлив. Аз няма да се оженя за тебе, но понеже съм нещастен, ще търся едно успокоение. Ако можеш донякъде да ми услужиш, да бъдеш сътрудница в моя живот, тогава ще можем да живеем така, както Господ е дал.“ Така трябваше той да ѝ каже.

Сега къде седи погрешката? Къде е измамата? В бързането. Хората бързат да се оженят. Импулсът да се женят хората е прав, но бързането е една слабост у хората. Какви качества ще придадат на онова поколение, което ще създадат? Синът, който родиш, няма да мяза на баща си. Дъщерята не мяза на майка си. Какви синове и дъщери са тези, които не мязат на родителите си? И тогава мъжът казва на жена си: „Ти си недоволна от мене, намираш ме малко невъзпитан, недорасъл, но ти ще родиш едно дете от мене, че ще видиш колко можеш да уповаваш на него.“ Като се роди това дете, то създава на майка си два пъти по-големи мъчнотии, отколкото мъжът ѝ създава. Мъжът си намери една избраница, дано го спаси някак. Днес всички хора чакат на някого да ги спаси.

Преди всичко онзи, който иска да стане баща, той трябва да има такива качества в себе си, че да стане проводник на Божественото. Та, като им се роди един син, да може да направи майка си щастлива. Синът може да направи майка си щастлива и дъщерята може да направи баща си щастлив.

...

Сега ще ви приведа какво значи зараждане на една мисъл. Една американка боледувала 12 години от неврастения. Обърнала се към всички видни американски лекари, психолози, но никой от тях не е могъл да ѝ помогне. Най-после тя започнала да се моли на Бога. Един ден тя прочела една книга, в която един виден учен писал за влиянието на човешката мисъл, за силата на внушението. Като прочела книгата, тя толкова силно повярвала в писаното, че веднага станала от леглото си и се почувствувала съвършено здрава.

Това е една мисъл на зараждане. Както лежиш болен в леглото си, веднага да станеш и да бъдеш здрав. Ако си бил парализиран, веднага парализата ще мине. Каквато тревога, каквато мисъл и да имаш, като станеш от леглото си, моментално можеш да се освободиш от нея. ...Единственият изходен път в живота, това е зараждането на новите мисли, на новите чувства, на новите идеи в живота. Това е изходният път за човека, който е изгубил насоката в живота си.

Алилуя

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Сега нас ни казват, че като умрем, ще научим това, което ни е нужно. Други пък казват, че като умре човек, всичко с него се свършва. Вие ще се намерите в противоречието, което изживял един англичанин от Лондон, богат човек, който отишъл един ден в една от катедралните църкви да послуша какво ще се проповядва и да се успокои малко, понеже единственият му възлюбен син наскоро бил умрял. Той слуша проповедника, който говори за онзи свят, че душите на всички умрели отивали при Бога. Като се свършила проповедта, богатият господин се приближил при проповедника и го запитал: „Какво има на онзи свят? Къде е моят син сега?“ – „Той е при Бога.“ До богатия господин седял един господин и казва: „Твоят син е при тебе.“ – „Откъде знаеш?“ – „Виждам го.“ Богатият човек се видял в чудо: проповедникът казва, че син му е при Бога, а този скромен човек казва, че син му е при него. Питам: Кой от двамата е по-прав? Външният господин започва да говори на богатия: „Ако искате, да ви опиша сина.“ И започва: „Той на ръст е такъв и такъв, облечен е с еди-какви си дрехи, очите му са кестеняви, веждите – тънки“ и т.н. „При това, синът ви говори с Вас и Ви казва да не се безпокоите за него. Тук той се учи. Сега разбира нещата по-добре, отколкото по-рано.“ Той казва на баща си: „Татко, твоята педагогия не я разбирах така добре, както сега разбирам.“ Питам: Кой от двамата е по-прав – проповедникът, който е на амвона, и казва, че синът на богаташа е при Бога, или външният господин, който казва, че синът на богатия е при него и се разговаря с него?

Ако ние разбираме, че Бог е на небето, това не е право. Бог е навсякъде. Бог е Същество, Което живее навсякъде. Апостол Павел казва: „Ние живеем и се движим в Бога.“ Въпреки това ние Го търсим някъде. Това е физическо схващане на въпроса. Но според духовното схващане Бог наистина е небето, но под думата „небе“ ние разбираме образ, символ, идеал на един възвишен, уреден живот – живот на възвишена разумност. Небето е центърът на напреднали същества, които живеят в самата вечност, които творят, които са създали материалния свят. Това представя небето – един уреден свят, който се грижи за всички същества около себе си. Всички звезди, които виждате на небето, това са все техни творби.

Цялата човешка раса живее разпръсната върху всички планети и звезди. Човек минава от една планета в друга, според степента на своето развитие. Красиви са планетите, през които ние минаваме своето образование, за да дойдем до една по-висока наука. Те представят светове, резултат на разумна деятелност. Всяка планета представя един университет. Детето първоначално постъпва в забавачница, после в първоначално училище, в прогимназия, в гимназия, в университет. Като свърши университет, човек се специализира и след специализацията си той влиза в свят, дето жъне плодовете на своя труд. Сега някои от вас са в забавачница, други – в първоначално училище, трети – в прогимназия, в гимназия, в университет, след което ще се приготвят за широкия свят.

:thumbsup2:

Да сторя

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Виделината е здравословното състояние на човешкия ум, атмосфера, в която човек трябва постоянно да живее. Когато писателите изгубят тази виделина, те стават безплодни; когато учителите я изгубят, изгубват своите методи и не могат да преподават; когато майките я изгубят, липсва им търпението и любовта и не могат да възпитават. Ако нямате виделина в себе си, не може да се прояви у вас Любов, Истина. Христос казва: Вие сте виделината. Кои вие? Първият елемент е солта, законът на равновесието, който държи всички сили в равновесие; вторият елемент е виделината, тя въздига и възраства нещата, т.е. всички мисли и желания растат във виделината и се развиват по-правилно. Човек, който живее във виделината, е като плодно дърво, което расте на плодородна почва; в него всички плодове узряват. Когато във вашия ум има брожение на философски мисли, не се радвайте още. Това е, може би, едно цъфтене. За да опитате дали имате виделина, проверете дали вашите мисли ще завържат, ще хванат корени. Когато човек не е готов да умре за една своя мисъл, това значи, че тя не е родена в него. Преди да пристъпя да ви разясня по-надълго този въпрос, ще ви наведа един пример из българския живот. Аз имам за задача да оживя тези примери, да им дам съдържание. Този пример, който ще ви дам, е от мнозина слушан, но аз ще му дам нов характер. Разказват, че някой турчин, във време на подтисничеството върху българите, посетил един български чорбаджия. Като влязъл в стаята му, видял на стената три икони и до тях едно горящо кандилце. Иконите били: Св. Богородица, Св. Георги на кон и Св. Никола. Защо ти са тези три картини?, запитва той чорбаджията. – Те ме пазят от всички злини, и досега зло не ме е сполетяло, му отговорил чорбаджията. – Чудно нещо, аз имам толкова слуги, плащам им богато, но те не ме пазят така – казва турчинът. – Колко струват тези икони?, попитал той. Купил той три икони, занесъл ги вкъщи и поставил пред тях запалено кандило. Изпъдил от къщата си всички слуги и казал: Вече не ми трябват слуги, аз си намерих верни хора, които да ми пазят къщата. Но една вечер влезли крадци в къщата му и го обрали. Пристъпил той към Св. Богородица и и? казал: От тебе няма какво да се оплаквам, ти си млада жена, имаш и малко дете, има с какво да се занимаваш. Обърнал се към иконата на Св. Георги и казал: И от тебе няма какво да се оплаквам: ти си млад човек, трябва да си яздиш коня, да си правиш удоволствие. Обърнал се най-после към Св. Никола и му казал: Ти си стар човек, нямаш нито дете, нито кон да яздиш, и затова тебе ще накажа. И наистина, обърнал иконата на Св. Никола надолу с главата. След това Св. Никола намерил по някакъв начин ограбеното богатство и с това било отменено наложеното му наказание. И турчинът казал: Така те искам!

Какво представлява Св. Богородица? Тя представлява жената с нейното сърце: детето е сърцето, което тя възпитава. Човек е дошъл в света да възпита, да възроди своето сърце, да го отгледа като дете. Питате: Защо жените раждат? Чрез закона на раждането Бог ви учи как да възпитате своето дете, т.е. как да отглеждате вашето сърце. Ако майката даде на детето си чисто мляко, то ще бъде здраво, но ако млякото е покварено, детето ще умре. Какво представлява иконата Св. Георги? Св. Георги представлява човешкия ум, а конят – неговото физическо тяло. Човек трябва да язди своя кон; който не язди коня си, той ще го изгуби. Трябва добре да храните коня, но не и да го прехранвате, да не преяжда. Какво представлява иконата Св. Никола? Св. Никола представлява човек с добро сърце и добър ум, който се е качил на най-високото положение на живота, на разумния Божествен живот. Той трябва да се занимава с възпитанието на цялото човечество, за него всички хора трябва да бъдат като деца; той трябва да се жертва за другите тъй, както майката жертва себе си за децата си. Както Св. Георги глади и добре храни своя кон, тъй и разумните стари трябва да отглеждат младите и със своя ум и сърце да ги подтикват към разумен живот.

из Виделината

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Българите все разправят онази приказка за Настрадин Ходжа. Той се занимавал само с врачуване. Един ден жена му казала: „Докога ще се занимаваш с врачуване? Я иди на гората да донесеш малко дърва, да сварим боба.“ Той взел триона, качил се на едно дърво и започнал да търка. Търкал дървото и си казвал: „Това значи да имаш жена.“ По едно време минал един човек и му казал: „Настрадин Ходжа, какво правиш горе на дървото? Знаеш ли, че ще паднеш?“ – „Това и аз зная.“ Настрадин Ходжа си мислил, че той му казал някаква притча. Като отрязал клона, той паднал от дървото. Като се намерил на земята заедно с клона, той си казал: „Чудно нещо, отде знае този човек, че и аз, и клонът заедно ще паднем?“ След това той настигнал човека, който му предсказал, че ще падне, и му казал: „Слушай, в твоето лице видях човек, който може да предскаже, че ще падна от дървото. Като знаеш толкова, ти ще знаеш и кога ще умра. Я ми кажи кога ще умра?“ – „След 3 деня.“

Като се върнал дома си, Настрадин Ходжа казал на жена си: „Така е то, като ме пращаш за дърва. Качих се на едно дърво да режа, но като отрязах клона, паднах заедно с него на земята. Срещнах един човек, който ми предсказа, че ще падна. Тогава го запитах кога ще умра и той ми каза, че ще умра след 3 деня.“ Той се разплакал и жена му поплакала. Той ѝ казал: „Няма какво, жена, ще се мре, но досега цял живот се занимавах с врачуване, не съм помислил за Господа. Как ще се явя при Него така неподготвен? Сега ще трябва да отида някъде да прекарам в уединение тези 3 деня, да размишлявам за Господа.“

Простил се с жена си и излязъл от своя дом. Отишъл накрая на селото и легнал под една круша. Започнал да размишлява за онзи свят, за Господа, но в това време една узряла круша паднала от дървото. Той взел крушата, изял я и пак легнал на гърба си и продължил да размишлява за онзи свят. След малко пак паднала една круша. Той взел и нея, изял я и продължавал размишленията си. Мислил за Господа, за всичко онова, което е създал.

След известно време той чул някакъв голям шум, чул, че нещо се приближава към него. Врявата се увеличавала. Той си помислил, че от онзи свят идат вече да го вземат и решил да се подигне да види какво става около него, коя е причината за този шум. Като [се] надигнал да види какво става, видял, че камили пристигат. Те били натоварени с празни стомни и празни грънци, които камиларят карал за продан. Като видели главата на Настрадин Ходжа, камилите се уплашили и хукнали да бягат. В бързината си те изпотрошили стомните и грънците. Тогава камиларят дошъл при Настрадин Ходжа, набил го добре и продължил пътя си.

Настрадин Ходжа станал, изправил се и си казал: „Както се вижда, аз още не съм готов за онзи свят. Не ме искат там. Трябва да се върна дома си.“ Но понеже се срамувал, не знаел какво да каже на жена си, намислил да ѝ каже, че се върнал от онзи свят, понеже не го искали още. Като го видяла, жена му го запитала: „Какво има на онзи свят?“ – „Там има много хубави круши, но ако посмееш да уплашиш камилите, голям бой ще падне.“

Казвам: Когато някои хора говорят за своите нещастия, аз считам, че те са подплашили камилите и камиларят ги набил добре. Има нещо ценно у човека – това е Царството небесно. Царството небесно е организираното в него, в което човек никога не трябва да губи своята вяра. Никога не губете своята вяра в това, в което Бог ви се изявява. Нека всички неща отвън бъдат условия, пособия, чрез които твоята вяра да се развива.

Докато даваш коз на Божественото в себе си, животът тече приятно. Щом Божественото в тебе се наруши, животът губи своята приятност. Никога не опетнявай пособията, с които твоят ум оперира. Или никога не опетнявай сърцето си. Душата работи чрез сърцето. Не опетнявай сърцето си, понеже чрез него работи твоята душа. Чрез ума ти работи твоят дух. Понякога ние ставаме еднообразни.

Царството небесно

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Ла Горда

Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък. Господ рекъл:

– Вземете му го.

И го въвел в една голяма зала и му рекъл:

– В тази зала има големи и малки, златни и сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един.

Човекът като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл:

– Туй кръстче искам.

– Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал – рекъл Господ…

Та често ние преувеличаваме нашите страдания. А те са пътят на нашето възлизане към Бога. И затуй, когато някой страда, да си казваме: „Той е грешник, който се спасява.“ Аз го облажавам и му казвам: „Братко, ти си по-близо до Небето, бих желал да бъда на твоето място.“ Когато някой каже: „Аз не съм видял страдания“, аз му казвам: „Ти си още зелен.“ Зеленото е приятно, но когато почне да зрее, дохождат страданията.

Любовта

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съмнява се само онзи, който няма нищо, който нищо не е придобил. Но онзи, който има свобода, има сила, има светлина, има и добрина, той няма в какво да се съмнява. Човек няма в какво да се съмнява. Но слугата може да се съмнява в господаря си, докато е слуга. Овцата може да се съмнява във вълка, че може да я изяде. Когато вълкът стане овца, овцата не може да се съмнява във вълка.

Едно време, когато русите дошли да освобождават българите, един турски паша запитал един от руските генерали: „Ние толкова време управлявахме българите, но нищо не можа да излезе от тях. Вие какво мислите да правите с тях? Мислите ли да им турите казашки шапки?“ – Освен, че не мислим да им турим казашки шапки, но ние мислим да си турим български калпаци, да станем като тях. Турчинът се учудил и казал: „О, Аллах! Само Бог може да ви накара да си турите калпаци, защото нашите глави са много страдали от тия калпаци.“ Казвам: И ти, като руския генерал, ще отидеш при някого да го освободиш, и като го освободиш, турският паша ще те пита: „Ти искаш да му туриш своята шапка ли?“ – „Не, аз ще туря неговата шапка на главата си, неговия калпак.“

Следователно, ако в дадения случай вие не можете да станете като този, когото освобождавате, вие не го обичате. И Бог, за да ни покаже, че ни обича, Той слиза на Земята между нас, туря нашия калпак, взима нашите немощи. Той става едно с нас.

Но аз ще прогледна

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Сега, в нашия живот се раждат известни недоволства. От какво произтичат те? – От пресищане. Ще ви приведа един малък разказ. Пресищането от живота ражда много по-страшни болести, отколкото обикновените.

Един американец, на когото баща му оставил 20,000,000 долара и почнал да яде и пие, ял и пил, докато най-сетне загубил смисъла на живота, станал ипохондрик, заражда се мисъл да се самоубие. Отива при един лекар, при втори, трети, четвърти, най-сетне отива при един виден лекар в Ню Йорк и му казва: „Ти си последният, ако и ти не ме излекуваш, ще се самоубия“. – „Добре, но ще направим един договор, че каквито методи употребя за твоето лекуване, ти няма да имаш нищо против“. Той се подписва и плаща 250,000 лева за първото лекуване. Лекарят му туря хлороформ и заповядал на един от своите асистенти да му отреже десния крак под коляното. Той като става, гледа кракът му го няма и казва: „Това ли е вашето лекуване? 250,000 лева да ви дам, а сега ме лишихте от едно благо. Ах, да е здрав моят крак, всинца ви бих изритал“. След две седмици, казал му лекарят: „Когато поутихнеш, аз ще дойда пак да те видя“. След две седмици болният почнал да плаче и казал: „Г-н докторе, или ми кажи един път за спасение, или като си започнал да ме убиваш...“ – „Ще платиш още 250,000 лева.“ Направил му един изкуствен крак, сложил го и след туй болният не помислил да се самоубива – разбрал смисъла на живота.

Често и ние, съвременните хора, заставяме природата да ни прави такива операции, и ги прави, и виждаме навсякъде, някому окото го боли, ухото, и има стотици и хиляди болести, които лекарите не знаят с какви имена да ги кръщават. И всички говорим за една култура, за някакви микроби. Туй не е причината. Болестите произлизат от единствения фактор, че ние сме скъсали първата връзка с Бога. Този е законът. Аз правя сравнение и то е следното: Там, дето прониква слънцето, дето има хубава вода, хората са най-здрави, а по северните склонове на планините, дето прониква много малко слънчева светлина, има най-много болести. И следователно там, дето южните и източни прозорци са затворени, а са отворени само северните прозорци, има най-много болести. А северните прозорци, това е човешкият егоизъм. Някой казва: „Искам да се осигуря“. Питам аз: Кажете ми един човек, който се е осигурил. Сега няма осигурен човек. Следователно осигуряването е закон да влезем в хармония и да живеем с Бога.

Какво трябва да искаме

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Под думата „глупав“ аз разбирам един добряк човек, който вярва на всичко. Той, и като дава, и като взима, и като губи, и като печели, все се радва. За такъв човек казват че е глупав, понеже не разбира нито кога е беден, нито кога е богат, нито кога е учен, нито кога е невежа. Той за всичко се смее: И в скъсани дрехи да се облече, и в здрави дрехи да се облече, все се смее. За такъв човек казвам: Този е човек, който има особени разбирания за нещата.

Сега ще ви изнеса един анекдот из живота на Хенрих IV. Един ден той отишъл на лов в гората и се заблудил, навлязъл навътре в гората и не могъл да излезе, да намери своята свита, своите благородници. На пътя си той срещнал един селянин с кола. Той го помолил да го изведе с колата си вън от гората, да намери своите хора, които го чакали. Хенрих IV се качил на колата (или на кабриолет, не се знае точно какво е било), но селянинът му дал почетно място и започнали да се разговарят. Хенрих IV запитал селянина: „С какво мога да Ви бъда полезен? С какво мога да Ви услужа?“ – „Искам да видя краля. Ще ми бъде приятно, ако можете по някакъв начин да ми съдействувате в това.“ – „Много лесна работа е тази. От мене само искай.“ – „Как ще стане това?“ – „Ето, скоро ще стигнем до едно място, дето ще видиш много хора събрани. Като видиш, че снемат шапки, един от тях ще остане с шапка на главата. Този, който остане с шапка на главата, той е Хенрих IV.“ Скоро те стигнали до едно място, дето благородниците чакали краля. Като слязъл от колата и се приближил до тях, всички свалили шапките си, само той останал с шапка на главата. Тогава Хенрих IV се обърнал към селянина и го запитал: „Видя ли, кой остана без да сваля шапката си? Видя ли, кой остана с шапка на глава?“ – „Не зная, господине, ние двамата с вас останахме с шапки.“

Сега, като ви привеждам този анекдот, намирам един смисъл в него, турен от автора, а аз му поставям друг смисъл. Казвам: Все трябва да остане един човек с шапка на главата си. Следователно не съжалявай, че си яздил на такава проста кола, защото коларят на тази кола остава с шапка на глава, когато всички останали свалят шапка на своя крал. И коларят искал да каже на краля: „Не съжалявай, че си се качил на такава проста кола, защото и мене французите ме почитат като тебе.“

И тъй, най-същественото нещо, на което шапката остава, това е виделината. Единственото място, дето шапката не остава, това е тъмнината. В тъмнината всички шапки слизат, свалят се, а във виделината всички шапки остават, т.е. качват се. Следователно, щом вашата шапка е на главата ви, вие сте виделина. Щом вашата шапка не е на главата ви, вие сте тъмнина.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Казвам: Ние трябва добре да разгадаваме онова, което природата е създала. Ние трябва добре да разбираме нейните работи, както и това, което е вложила в нас. Това не се отнася само за един ден, но всеки ден има задачи, които човек трябва да реши. Сега аз искам да ви поговоря вкратце върху някои работи, които могат да ви задоволят, които могат да ви бъдат полезни. За тази цел ще ви приведа още един анекдот, който се е случил в Париж, в трамваите. В трамвая влизат две дами и сядат близо до вратата. Едната от тях се пази много от течение, бои се да не се простуди, да не я хване хрема и да умре. Другата пък страда от задуха. Тя се бои да не би в затворения трамвай да умре от задуха. Едната иска да се отвори вратата, да влиза въздух в трамвая, за да не се задуши и да умре. Другата пък иска вратата на трамвая да се затвори, да не става течение, да не се простуди и умре. Викат тогава кондуктора, той да разреши въпроса. Едната госпожа се оплаква от задуха, иска да се отвори вратата на трамвая. Другата се страхува от течение и простуда, не иска да се отвори вратата. Кондукторът се намира в чудо, не знае как да разреши въпроса. Един благороден господин, който бил също в трамвая и чул тази разправия, казва на кондуктора: „Господине, отворете малко вратата за онази, която страда от задуха, а после я затворете за другата, която се страхува от течение и от простуда.“ Веднъж ще отворите вратата и после ще я затворите, за да задоволите и двете, да не умрат.

Казвам: Понеже и у вас има един, който страда от задуха, а друг – от хрема, затова един път отворете вратата, а после я затворете. Та, когато вратата на къщата ви се отваря, това става за онзи у вас, който страда от задуха. А когато се затваря, това става за онзи, който страда от хрема и се безпокои да не се простуди и да умре. Само така могат да се примирят нещата. Затова понякога ту ще отваряме, ту ще затваряме вратата, за да не умрат и двете. И двете жени били нервни.

Виделината съставя една отлична наука за вътрешния живот на човека. Когато изучава основните закони на природата, човек се домогва до същественото знание, което е потребно за сегашния живот на човека, и за малки, и за големи, които боледуват и които се раждат. Виделината в природата е потребна за всички. В природата и в живота не може да стане никаква промяна без законите на виделината. Тя има две прояви, две страни. Едната страна е като изгряването на Слънцето, което, като изгрява, ни дава нещо, без сами да знаем това. И всичко онова, което природата е вложила у нас, без да знаем, все внася нещо. Така внасят нещо у нас и растенията, и минералите. Всеки човек, когото срещнете, или всяка книга, която четете, все упражнява върху вас известно мощно влияние върху съграждане на човешкия характер. Това мощно влияние наричат „Божественото“ в човека.

Виделината и тъмнината

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Приятели, темата е чудесна! В сайта http://www.bratstvoto.net/vehadi/fr1n.html има специална секция с поучителни истории. Можете да видите и други поучителни случки в секция "Истории" или да добавите нови, които сте прочели. Така ще направим един наистина голям архив. Да не забравяме, че тези истории са много подходящи да запалят интереса на хора, които не познават учението на Бялото братство, а и сами по себе си имат възпитателно въздействие. Автор на сайта е Георги Черечаров. Имейлите с истории изпращайте на: gueorgui@sympatico.ca :sorcerer::thumbsup2::dancing yes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато говорите за злото, [се] подразбира, че вие сте турили огъня в неестествено положение, вследствие на което е изгорил къщата. Не, в къщата огън не може да остане. Това значи да туриш злото не на място. Този огън, т.е. личният егоизъм, днес изгаря всички, станала е цяла каша. Ние се стремим към друго нещо. Сега европейските народи минават в друга фаза, в колективния егоизъм. Днес всички народи се стремят да се обосноват като една фамилия, да живеят добре помежду си. Та, и вълкът се обуславя, грижи се за децата си. Така и овцата се грижи за децата си. Да оставим въпроса дали вълкът постъпва добре или не, то е друга работа. И вълкът си има свое мнение, той казва: „Аз имам право да изям овцата.“ Но и овцата: „Аз имам право да ям тревата.“ Ако турите вълка натясно, той ще каже: „Ако овцата се откаже от тревата, и аз ще се откажа от овцата. Но докато тя не се отказва от тревата, и аз не се отказвам от овцата.“ Както виждате, вълкът разсъждава здраво, логика има той.

Сега искам да ви представя мисълта си ясна чрез един окултен разказ. Ще го представя в идеална форма. Като се явило желязото в света, в него се явила идеята, че то може да оправи света. И затова отишло при един майстор, който се занимавал с естеството на желязото и му казало: „Аз имам един проект да се оправи светът чрез мене. Ако ме слушат хората, всичко ще туря в ред и порядък.“ – „Добре, ще направим един опит, да видим доколко твоят опит ще излезе добър.“ Майсторът туря желязото в огнището и после изважда го с клещи, чукал го оттук-оттам, правил това-онова, докато направил от него гвоздеи, чукове, брави, свредели и др. И след това казал на желязото: „Сега ще си отидеш и втори път ще се явиш при мене, да си кажеш резултатите от твоя проект.“ Върнало се желязото и го запитали: „Какво направи?“ – „Нищо не направих. Туриха ме в едно огнище, нагорещиха ме, чукаха ме оттук-оттам, попаднах на един неразбран човек, който не можа да разбере нищо от моята философия.“

Обръщат се сега гвоздеите, чуковете, брадвите – децата на желязото, към баща си и казват: „Татко, ти не можа да разрешиш този въпрос, не знаеше как да постъпиш с този човек, не ти стигаше умът.“ Започват те да дават на баща си ум. Гвоздеят казал: „Сега аз не ще ида при този железар майстор, познавам вече характера му, знам, че е неразбран човек. Ще отида при един земледелец, да му кажа как мога да бъда полезен на човечеството.“ – „Иди, синко, нямам нищо против това. И аз искам да видя какъв ще бъде твоят проект.“ Гвоздеят отива при един земледелец и му казва: „Имам един проект.“ – „Какъв е той?“ – „Искам да оправя света.“ – „Ела, ще те опитам. В къщата си имам две греди, които не могат да се спогодят, искам да опитам сега твоята теория.“ Той взел чука, наблъскал гвоздея на едната греда и го оставил. По едно време дошла голяма буря, съборила къщата и гвоздеят излезнал от гредата и се върнал при баща си. „Какво има?“ – „Остави се, неразбран човек излезна земледелецът, тури ме да примирявам две греди, та те не могат да се примирят.“

Тогава чукът казва: „На баща ми и на брат ми не им стига умът, и двамата отидоха при неразбрани хора. Аз ще отида сега, ще намеря някого да му покажа моя проект, като чук какво мога да направя в света.“ Отишъл той при каменаря, разправил му своя проект. Каменарят казал: „Добре, ще те опитам.“ Той взел чука и отишъл в планината, където прекарал цяла година и чукал камъни от канарите. Като свършил работата си, захвърлил чука. Чукът отишъл при баща си и казал: „И каменарят не приема никакъв проект“.

Сега ще спра дотук. След това отишли и брадвата, и свределът. И тях употребили за работа: брадвата да сече дърва, свределът да пробива дупки, но от всички хора, на които се натъкнали, те останали недоволни като неразбрани хора.

Най-после волът казал: „То се вижда, желязото не можа да оправи света, но аз ще отида при човека да му кажа какъв проект имам за това. “ Отишъл волът на гости при човека и като го видял, разказал му своя проект. Човекът го запитал: „Можеш ли да носиш юлар?“ – „Каквото искаш, мога, но един хубав проект имам.“ – „Добре“ – казва човекът. Туря му един юлар, един хомот и цяла година орал с него. Връща се най-после и волът, казва: „И аз не разбирам как може да не се приеме моят проект. Вместо да го приеме, тури ми юларя, тури ми хомот и ме впрегна на работа.“

Отишла и рибата при човека да му даде своя проект за модерното плаване. Той хванал рибата, турил я на пиростията и я опекъл. Тя се мърдала и казала: „Тия хора не разбират. Опекоха ме и никакъв проект не разбраха.“

Най-после, като ходили всички и се натъкнали все на неприятни работи, дошъл ред и до детето. То, като помислило, помислило, казало си: „И аз ще отида при човека да му дам своя проект.“ То отишло при един голям учен, професор, и му казал: „Моля ти се, аз сега се родих, малко дете съм, нищо не зная, нямам никакъв проект. Дойдох вие да ми дадете някаква работа. Готов съм на каквато работа ме поставите.“ – „Ех, на тебе ще дадем най-леката работа – да се учиш.“

Та, сега всички учени хора, които дохождат да [си] дават проектите, са турени на работа. Единствените свободни хора, които най-малко работа вършат, това са децата, защото те са дошли без никакви проекти.

Този разказ е създаден по причина на това, че хората са ходили да дават ум на Господа. Всички хора, които са на Земята сега, все са давали ум на Господа, вследствие на което Той ги е турил на работа – и волът, и конят, и птицата, и рибата, и хората, всички са дошли на Земята, за да осъществят своите проекти. Само детето се въздържало да даде своя проект. Ако вървим по пътя на желязото, от нас ще излязат гвоздеи, чукове, брадви, свредели. Ако вървим по пътя на воловете, хомоти и гемове ще ни турят. Ако носим ума на рибите, само пиростии ще се образуват, само огнища и консерви ще се правят. И най-после, ако носим ума на детето, светът ще се поправи.

Затова казва Христос: „Ако не станете като малките деца...“ И Христос, като разглежда тази история, намира, че най-подходящото положение е на детето и казва: „За такива е Царството Божие.“ Всички други живеят сега в усилни времена. Защо? Понеже личният егоизъм е установеният закон, който тласка цялото човечество. Няма същество в света, което да не е под влияние на личния, индивидуалния егоизъм. Следователно всяко същество разглежда нещата само от свое гледище. И когато хората говорят за някакъв си морал и закон, туй е по отношение само на техния личен егоизъм. Рядко се срещат хора, които истински разсъждават. Ако разглеждате света от единия до другия край, вие ще видите навсякъде закона на насилието, който произтича от егоизма на човека. Той сам го създава.

Усилни времена

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако съвременните религиозни и учени хора се запитат какво са направили за Господа, какво ще си отговорят? Наскоро един познат искаше да знае моето мнение по въпроса трябва ли да се целува ръка на владиката. Защо да не целува ръката на владиката? Как целува ръката на една млада мома? – „Но тя е млада мома, има нещо вдъхновено в нея.“ – По този въпрос аз имам една особена теория. Според мене първо богатите трябва да целуват ръката на владиката, а после – бедните. Когато богатият целуне ръка на владиката, всяко целуване струва една банкнота от 1000 лева. Значи той туря в ръката на владиката една банкнота от 1000 лева. След богатия ще дойде беден да целува ръка на владиката. Какво ще направи владиката? Той веднага ще даде на бедния банкнотата от 1000 лева, която е взел от богатия. Тъй щото, богатият ще дава, а бедният ще взима. Когато бедният получи 1000 лева от владиката, той ще каже: „Струва си човек да целува ръка на владиката.“

Питам себе си: Ти дошъл ли си до това? Аз още не съм дошъл до това положение. Пък и нямам такива богати, които, като ми целуват ръка, да ми дадат по 1000 лева. При мене идват все бедни хора. Казвам: Аз няма какво да дам на тия бедни хора. И затова им казвам да не ми целуват ръка. Като ми целуне ръка, сиромахът ме пита мислено: „Какво ще ми дадеш?“

Казвам: У всинца ни трябва да се зароди онова силно желание да оценяваме талантите. Видите ли един музикант или един певец, оценете го. Ако не оцените него, оценете поне благото, което той носи в себе си. Когато певецът пее или музикантът свири, той дава от себе си хиляди. Това, което той носи в себе си, струва хиляди. А тъй, някой дал 100 лева за билет – това нищо не струва в сравнение с хилядите, които музикантът дава от себе си. От музиканта или от певеца излиза една енергия, която струва хиляди. Когато излизате от един концерт, вие излизате с голямо разположение. Това разположение не може да се купи с никакви пари. От него излиза нещо хубаво, нещо Божествено. Всички, които слушат концерта, са участвували в него. И дали даден човек приема нещо или не, това не важи за музиканта. Той дава от себе си и който е готов, приема. Достатъчно е човек да има уши да чува и да възприема. Ти четеш една поезия и тази поезия те вдъхнови. Тези стихове за тебе са като светиня. Четете една статия, вдъхновявате се.

Та, вие трябва да четете всичко онова, което е Божествено, от каквато област да е: наука, религия, изкуство. Това са придобивки, това е благословение от великия свят. Това именно търсят хората.

Между вас има много талантливи хора, но вие трябва да минете през големи скърби, за да намерите мястото си. Много астрономи, музиканти, учени не знаят своето място. Дълго време работят в известна област, а след време стават например актьори и се изявяват в тази област като големи таланти. Други пък напущат музиката и стават астрономи, в която област се изявяват много добре. Аз зная за един от великите проповедници в Америка, че първоначално е бил обущар. Като такъв му се смели, но впоследствие той е станал виден проповедник. Той е ходил в Англия, в Америка да проповядва. Там са го слушали по 20–30 000 души. В първо време, като е отивал на църква, са го следели да не открадне нещо. Той не е знаел да чете, но с голямо постоянство и настояване, най-после достигнал да стане виден проповедник.

Много хора днес очакват баща им да умре, да получат голямо наследство, да оправят работите си. Казвам: Не очаквайте на имотите на вашия баща и на вашата майка, нито на вашия богат чичо, че тогава да се уредят работите ви. Ти имаш един талант да долавяш нещата. Развий този талант в себе си.

Ще ви приведа примера за българския герой Дан Колов. Той има успех, защото вярва в своята сила. Той днес разполага с милиони, но през какви големи мъчнотии е минал, той си знае. Ушите му са обрулени. Освен това, понякога така го хващат за врата, че докато се освободи, той си знае. За да стигне до това положение, за да направи тия милиони, той знае какъв труд е употребил. Той е минал през големи мъчнотии и страдания.

„Ама аз не искам да бъда Дан Колов.“ Ако не искаш да бъдеш като него, бъди друг някой. Но работи, постоянствувай в известно направление. Един Дан Колов е постоянствувал и постоянствува на своя занаят, а срещате някой религиозен човек, който казва: „Не искам повече да се моля.“ Без упражнения нищо не се постига. Ще се упражнявате година, две, три, десет, докато опитат силата ви. Един негър излезе да се бори с Дан Колов, но не можа да го победи. Той му даде един добър урок. Дан Колов е опечен човек, не може лесно да се излезе срещу него. После е излязъл един друг българин да се бори с този негър, но негърът му даде добър урок. Веднъж той е ял попарата на Дан Колов, знае как да се бори. Този българин е още ученик, лесно може да се справят с него.

Съвременните хора често правят грешката, която са направили двама ученици от старо време още. Един от техните християнски учители [ги] изпратил да проповядват. Те срещнали един езически жрец, който отивал да проповядва. Учениците го спрели и го запитали: „Сине дяволски, къде си тръгнал да проповядваш?“ Той взима тоягата си, удря единия от тях и го повалява на земята. След това удря и втория, и него повалява на земята. – „Вие сте дяволски синове.“ След това жрецът срещнал учителя на тия двама ученици. Учителят го поздравил и му казал: „Добър ден, братко.“ – „Какъв брат ме наричаш ти? Преди малко аз наложих твоите ученици както трябва.“ – „Много хубаво си направил, ти си им дал един добър урок.“

„Блажени нищите духом, защото е тяхно Царството небесно.“ Сега и на вас казвам: Не се обезсърчавайте. Светът иска герои. В света има една премия за геройство. Във войните се изпитва геройството на човека.

Един полковник ми разправяше една своя опитност. По едно време, във всеобщата война, когато нашите войски били към Солун, сражението било страшно. Като започнали да гърмят онези оръдия, онези гранати да летят във въздуха, просто ужас обхващал човека. Генералът се приближил към него и го запитал: „Как сте, господин полковник?“ – „Много добре съм.“ – „Ами вие как сте?“ – „И аз съм много добре.“ Полковникът казваше: „После се чудих на себе си, на своето честолюбие. Аз умирах от страх, а трябваше да казвам, че съм добре, че не ме е страх. И генералът се намираше в същото положение, но и той не искаше да се издаде. И двамата минавахме за герои, за храбри хора.“ – Е, какво научи от войната? – „Едно научих: че пред гранатите не можеш да бъдеш герой. Те никого не щадят. Под тях може да попадне и полковникът, и генералът. Най-после ние с генерала се скрихме в един окоп. Иначе гранатите щяха да ни пометат.“

Да, човек все трябва да има един окоп, в който да се скрие. Окопът, това е човешкият ум. Окопът, това е човешкото сърце. Крепостта, това е човешката душа. Силната защита, това е човешкият дух. Ако нямаш тези съоръжения, ти ще бъдеш бит от неприятеля си, който те напада. В подкрепата на твоя ум, в подкрепата на твоето сърце, там е Бог, Който действува.

Значи човек трябва да положи вярата си в Царството небесно, което е в него. Вярвай, че Онзи, Който те е изпратил на Земята, е в тебе и с тебе. Той те е изпратил да вършиш Неговата работа. Ако вършиш Неговата работа, ти си под защитата на Неговата мощна сила. Следователно Бог, Който ни е изпратил в света, Разумното Начало, Което ни е изпратило в света да се учим, ще дигне всички препятствия, които имаме в живота си. Всички препятствия пред вас ще се дигнат, но за това се иска вяра. Човек трябва да има вяра.

По който и да е начин, светът ще се оправи. Как? Бог иде да оправи света, но Той ще го оправи не по нашему, а по своему. Днес всички висши същества съдействуват на Бога в оправянето на света. Когато някой ваш брат закъса и се отчае от нещо, вие трябва да му се притечете на помощ, да му помогнете.

Сега ще ви приведа един пример за един млад момък, който се отчаял по нямане на пари, на средства да живее. В това време той обичал една мома. В отчаянието си той решил да се самоубие. Като се научила момата за това, тя го извикала и тихо пошепнала нещо на ухото му. Тя му пошепнала само една дума, и той се отказал от намерението си да се самоубива. Каква дума била тя? Тя му казала: „Не се убивай. Знай, че това, което аз имам, е и твое, то е на твое разположение.“ Той се изправил.

Не е въпрос само да се говори, но нещата трябва да се изявяват на дела. От всички се иска дела, а не само думи. Така и вие трябва да кажете на Господа: „Господи, всичко, каквото имам, е на Твое разположение.“

„Благословен Господ Бог наш“

Царството Небесно

icon12.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

казва: „Как ще промисли Господ заради тебе?“ Казвам: Ако човек сам не мисли, и Господ няма да мисли.

Да ви приведа един пример от американския живот: В Америка живял един работник, на когото името било Ева Ре. Това е класическо изречение, значи „Бог е промислил“. Жена му била по-реалистка и му казва: „Ти със своето „Ева Ре“ нищо няма да направиш. Ако ти не промислиш, ще умреш. Глупава работа е това.“ Но той все си мълчал. Започва една криза, уволняват всичките работници, един ден уволняват и него, и тя му казва: „Ева Ре.“ Един ден, когато се свършват парите, той отваря прозореца, моли се на Бога. Иде едно дете, той казва: „Йова Ре.“ Детето носи една умряла гарга и хвърля гаргата отгоре му. На него му станало мъчно, такава подигравка, но казва: „Няма нищо, Господ ме опитва.“ Хванал за врата гаргата и гледа, че нещо набъбнало в гушката на гаргата; отваря устата и гледа един наниз, и вижда една огърлица, надписана на жената на един фабрикант. Тази жена оставила си огърлицата на прозореца, чистила и гаргата я задигнала. Нещо му казва: „Иди я продай.“ – „А не, не продавам.“ Взема огърлицата и я занася на фабриканта и му разправя как седи работата, как дошла гаргата. Този фабрикант казва в себе си: „Този е честен човек. Той можеше да продаде огърлицата.“

Казвам: Господ като се грижи за тебе, и ти ще се погрижиш. Ако Господ се грижи за нас, и ние трябва да се грижим за другите. Трябва да бъдем честни като този работник. При най-малките изпитания, в най-малките работи, човек трябва да бъде честен. Трябва да наблюдаваме Божествения Дух. Бог ни гледа в малките работи, в ежедневния живот, в малките работи ние се изпитваме какво разбиране имаме.

Запалят свещ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.
Sign in to follow this  

×