Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Таня

Спомени за Учителя

Recommended Posts

Здравейте приятели,

С тази тема бих искала да се запознаем по-отблизо със същността на Учителя чрез спомените на неговите най-добри ученици

Източниците, които ще използвам в тази тема са неиздадени все още Спомени на учениците на Учителя.

ПОХОДКАТА НА УЧИТЕЛЯ

/по спомени на Елена Андреева/

Много пъти вниманието ни бе привлечено от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва.Имаше нещо свободно в походката му.Тялото си държеше съвсем изправено-главата, гръбнака-в една линия, но не сковано.Походката му беше бърза, целенасочена и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминава от единия крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяна на краката, тялото се придвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да Го наблюдавам, когато се движеше.В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, която да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито в тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката Му беше бърза и в никой случай бавна.Стъпваше много леко, като че нямаше тежест.Умерено се движеше напред. Като стъпваше, при всяко стъпване и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение косата му, която беше дълга под ушите, леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли са малки крилца.

Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или на дясно.Винаги ми е правило впечатление бързото и силно устремено движение напред.Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, пластични, красиви.

Когато отиваше на дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качваше по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше в лявата ръка и го държеше близо до горната част, а долната част беше насочена напред.

Когато сме се качвали по планините, Учителя и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора, се спираше и казваше. ”Да поспрем за тридесет секунди”. Спираше се за няколко минути и пак продължаваше така бързо да се движи.Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше по поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината, пак вървеше бързо, дори млади - каквито бяхме тогава, като вървяха с него, често се изморяваха. При туй бързо изкачване по стръмнините, той се изпотяваше изобилно.Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото.Обикновено, като се качвахме на Витоша към Бивака, при първата чешма той сменяше ризата си и още веднъж, като пристигнехме на бивака. Правеше ми впечатление, че ризата, която сменяше не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване и почистване на организма от вредните утайки.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По спомени на Елена Андреева

Учителя беше същество на пълната вяра. Вяра в Бога, вяра във Великата Разумност. Правеше ми впечатление, че когато Учителя държеше своите беседи и говореше за Бога, той се въодушевяваше. За нищо друго не е говорил така вдъхновено, както когато говореше за Бога. Заговорваше ли за Бога, вдъхновението идваше, дори повишаваше гласа си, радост бликаше от него. Така беше, когато държеше беседите си, така беше и когато говореше в разговорите с другите, така беше и когато говореше в частните си разговори – лично с някого. Един приятел ми казваше, че той вижда Учителя как се е хванал с едната си ръка за Бога и никога, в никакъв случай не се пуща от Него.

Всеки, дошъл до такова развитие, може да бъде във връзка с Разумната Природа, да се ползва от нейните блага. Природата е разположена към човека, но той не я познава, не я разбира, сам се ограничава и отделя от нея.

Учителя постоянно беше във връзка с Бога. Когато е водил разговори с някого или с повече хора, в някакъв промеждутък съм имала случай да казва следното:”Господи”. Това се е случвало при разговори с нас в Парахода – стаята, където ние, стенографките, работехме и живеехме. С това си поведение той действаше на слушателите и някак непосредствено им предаваше своята вяра. Така убедено говореше, че не е възможно да си помислиш, че не е така. Говореше ли за Бога, от него лъхаше Вяра и Любов. И така той действаше на другите със своето вдъхновение, със своята вяра и любов към Бога. И ние като го слушахме, изпитвахме вяра и любов към Бога. Когато човек вярва, той има упование, има тил, вярва, че има кой да му помага. Това дава сили, увереност, спокойствие, стабилност, упование. Вярата е стълб, който крепи човека.

Мнозина считат вярата за заблуда. Те изхождат от някои вярвания на изостанали стари, религиозни схващания, които са изгубили всякакъв смисъл и съдържание. Вярата е принцип. Когато вярваш в нещо, то става, реализира се. Когато човек иска да постигне нещо и се съмнява, че може да го реализира, той руши основата , на която стои. За всяко нещо, което човек иска да постигне е нужна вяра, без съмнение – жива вяра. Тя дава сила, с която човек преодолява препятствията за реализирането му.Съмнението руши вярата. Вярата е положително качество. Тя импулсира човека за превъзмогване, за издържане.

Вярата дава мощност на този, който вярва. Вярата дава възможност за проява на творческите сили на човека. Способността на човека да вярва, му открива поле за големи дела. Вярата е голям източник на сила. Вярата е път, който води човека към възможности и постижения. Тя дава издръжливост на човека. Тя е едно от най-необходимите качества, които човек трябва да крепи и да развива. Вярата поддържа будно съзнанието, тя е проводник на сили. Не случайно е казано:”Ако вярвате, и планини може да преместите”. Този израз е символ на възможностите, които дава вярата. Когато Христос е лекувал, Той само е запитвал:”Имаш ли вяра?” Вярата е била условие, път, за да изяви Христос Висшата Сила, да потекат висшите творчески енергии за здраве и живот. Пак Христос е казал:”Вярвайте и ще ви бъде!” За човека на пълната вяра и невъзможното става възможно. Вярата прави контакт със сили от по-висше естество и когато те потекат, невъзможното става възможно. Светът, в който живеем, е по-широк, отколкото ние го познаваме. В него има повече възможности за постижение, вярата е основа за тяхната проява и изява. Пълната вяра прави човека стабилен и сигурен. Сигурността идва от вътрешната сила в човека, не отвън. Вярата отваря вътрешни простори в съзнанието на човека, откъдето протичат сили и го правят неуязвим. Вярата е крепост. Друго нещо е вярването.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЕПОХАЛНО ПОСЕЩЕНИЕ

/Спомени на Паша Тодорова/

Незабравими десет минути.

„Храм Божи сте. Богове сте”. Думи на Христос, изречени преди 2 хиляди години, думи, които и мен са ме занимавали. Мислела съм върху тях, за да разбера вътрешния им смисъл.

И си мисля:Божият храм, това е вътрешният човек-духовният, чрез когото Божественото начало работи и се проявява. Боговете пък са служители на това начало.

Епохално посещение. Кого посетих?Учителя. Тогава го наричахме господин Дънов. Скоро обаче,почувствали го в себе си като Учител, започнахме и да го наричаме така.

Това посещение беше в 1915 година, 19 юли,който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот.

Питам се:защо още оттогава,1915 година, не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато оттогава до сега са изминали 50 години, но си отговарям, че ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя и делото му, както и моята микроскопическа работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представлява сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието, без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с обективен език, за да може съзнанието, ума и сърцето-трима свидетели, да се подпишат едновременно под печата на две незаличими думи-вярност и истинност, в които думи влизат и отговорност, добросъвестност, искреност.

Когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират.

Днес, когато минаха едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1944 г., 10 октомври, когато турям ново начало на работата за себе си, аз изнасям пак същия нектар, не само за хората на формите, но и за ония, които недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тези форми в тяхното съдържание. Когато намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя всестранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал:”Богове сте и Бог/Божественото/ живее у вас”. Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот.

Няколко дни преди 19 юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името „господин Дънов”, непознато за мен лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител-историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още тогава да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка-математичка, а за щастие, пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: „Много неща мога да кажа за г-н Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека”.- Щом е така, моля Ви да ме заведете при него.- Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе и тя на 19 юли, в три часа след обяд, ме заведе.

Стигнахме до улица „Опълченска” №66, дето живееше г-н Дънов. Госпожа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам аз, поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичин човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя – така отсега нататък ще го наричам, защото името г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето затихна, настана необикновена тишина и аз попитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред – в децата, в младежта, във всички хора и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята.Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички:Съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел.

Учителят ме запита едва чуто:”Чели ли сте нещо”? Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе в една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка-”Митар и фарисей”. От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре:не съм комунистка, не отричам Бога, дори Го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не прие. Не остана друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: Какво осмирение!Откакто го видях, оттогава заявявам:видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи:”Чели ли сте нещо”? Това нещо той не може да нарече свое, Словото, което ни даде, нито веднъж не нарече „мое”.

„Митар и фарисей – човечеството се движи между тия два колоса – беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив”.

Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроса, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението.- Как бих искала пак да дойда! – й казах. Тя бързо добави:”Ще ти се нареди”. Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост – а това е неимоверно много. За мен – слабата.

14 октомври 1964 година

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

КОЙ Е НАШИЯТ УЧИТЕЛ

Беше 1939 или 1940 година. Това бяха първите години от отиването ми при него.Аз още нямах пълна и ясна представа кой е Учителя и какви са неговите възможности.

В мен понякога се явяваше въпроса какво е Учителя в сравнение с Христа и в какво отношение трябва аз да поставя Словото на Учителя с това на Христа. Разбира се, по този въпрос аз нищо не съм споделял с Учителя, нито пък с когото и да било от мойте близки, но все пак в мен се явяваше едно противоречие и вътрешно раздвояване, което ме измъчваше и поради това, че то оставаше несподелено с никого. От това, което знаех за Учителя, аз разбирах и високо преценявах неговата голяма духовна същност и за мен той беше голям духовен авторитет, но все пак аз не бях намерил мястото, на което той трябва да бъде поставен в моето съзнание.

Един ден, поради моите лични нужди, аз бях приет от Учителя. Това беше в долната малка стая до големия салон, в който той приемаше посетители.

След като се свърши разговорът по другите въпроси, настана доста дълго мълчание, при което със затворени очи, дълбоко съсредоточен, стоеше срещу мене Учителя, седнал на своя стол. Аз го наблюзавах и очаквах да ми каже още нещо, или пък да разбера, че разговорът е свършен и трябва да си вървя. При това очакване, наблюдавайки Учителя, аз забелязах, че той променя физионимията на лицето си и така той съвсем непринудено ми се представи в няколко различни образа. В негово лице аз видях най-напред образа на Моисей, след това образа на Христа, образа на Бог Отец и най-сетне неговия собствен образ.

Всичко това стана така просто и така естествено, че в момента аз дори не прецених и не отдадох на това велико събитие онова значение, което всъщност заслужаваше.

След всичко станало, Учителя от своя обикновен вид, в който го познаваме, приключи срещата между нас и аз се сбогувах с него и си отидох.

В моето съзнание вече никога не се яви въпроса кой е Учителя, защото за мен този въпрос беше разрешен и то не на думи, а нагледно и съвсем недвумислено, напълно убедено и недвусмеслено.

Не споделих това досега, освен с много близки хора, защото мисля, че всеки по свой начин е познавал и знае кой е Учителя.

Горното написах саморъчно, с пълно съзнание за неговата достоверност.

Тодор Божков,

20.11.1968 год.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Р А З Г О В О Р И С У Ч И Т Е Л Я

Книга за онези, които искат да се запознаят с образа на БЕИНСА ДУНО -

Миров Учител, дошъл всред българския народ да побратими човечеството

МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА

Б Е И Н С А Д У Н О

РОДЕН В БЪЛГАРИЯ НА 11 ЮЛИ 1864 ГОДИНА

ПРЕМИНАЛ ОТВЪД НА 27 ДЕКЕМВРИ 1944 ГОДИНА

П рез наше време, преди 100 години, слезе на земята пратеник Божий- Учителя, за да покаже пътя към световете във вечността. Той ни разкри силата на природните закони и ни донесе методите за приложение на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той посади идеята – семето за братство между всички народи.

Учителя живя между нас, българите, в нашата родина така скромно , смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревица, без избор и предпочитание.

Говореше спокойно и тихо. Говореше направо от душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъстието му излъчваше спокойствие, а съветите му избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болните лекуваше по чуден начин.

Учителя дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ-Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да проникне в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието да ни съпътства и съветва.

Обичах да го гледам и слушам. Присъствието му носеше спокойствие, независимо от това, дали разбирах или не онова,което той говореше.

В продължение на 25 години почти не пропуснах негова беседа, дори когато някога дремех от умора или недоспиване.

На „Изгрева” под сенчестите лешници, на общите обяди или в малкия салон, на полянката при изгрев Слънце за Паневритмия, на екскурзия в планината или на летуване в Рила – при всяка инициатива, подета от Братството, Учителя вземаше активно участие. Той живееше в Цялото.

Във всекиго Учителя виждаше частица от Цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно съзнание, посадено във всяка човешка душа, той бе слязъл на Земята и когато почуквахме на вратата му, посрещаше ни и ни изслушваше с внимание и съчувствие.

Когато отивах при Учителя, обикновено носех тетрадка да записвам ценни мисли, които исках да запомня.

Но, приятели мои, сега ще ви разкажа за това, което не съм писала в тетрадките си, но което бе записано в душата ми и посято в сърцето ми. Спомени с Учителя от преди 25-35 години, които днес един по един изникват в съзнанието ми като свежи рози, цъфнали в ранна пролет на моя духовен живот. Уханието на Истините, казани при разговори с Учителя, днес очертават пред мен величието на неговия дух.

Словото му – знамение за времето си – остава да трепти в пространството като Слънце от далечна галактика, което просветва в съзнанието ни, когато се приближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем, познаем и разберем.

Истините, които чух от Учителя преди години, едва сега по-пълно просветват в съзнанието ми и виждам, че всяка негова дума, съвет, жест, са били живо Слово, изречено и оставено да трепти в пространството, да звучи в съзнанието ми, докато душата постигне духовно пробуждане и разбере силата, светлината и духовното виждане на този, който говореше с прозрение през вековете и с помощта на Бога. За тези светли, свещени моменти в живота си искам да разкажа, за онова, което видях, чух и научих от Учителя, когато той беше на Земята сред българския народ.

София,пролетта на 1967 година

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

Влакът спря на софийската гара.Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата.

Взехме трамвая и след половин час , ето ни при баба.. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох.

Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай №3, слязох на ул.”Опълченска”, завих наляво и повървях, докато стигна №66,

Почуках на дървена врата и влядох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето.

Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителя беше пред мен. Целунах му ръка и той ме покани да седна.

Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От него лъхаше блогост и доброта.

-Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на Братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа... Моля Ви,Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията. Продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителя слушаше внимателно. Най-после млъкнах.

-Истината ще Ви направи свободни-каза Учителя

-Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място?- продължавах обясненията си аз.

-Истината ще Ви направи свободни-повтори Учителя и нищо повече.

-Но кажете ми начин, метод, Учителю- настоявах аз и молех да ми даде съвет.

Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителя.

-Истината ще Ви направи свобосни- потрети той и нито дума повече.

Целунах му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза никакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителя всичко може.

Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла.

-Затова ли те доведох в София? Тръгвай в къщи и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж!- продължаваше да ми се кара баща ми чак до в къщи.

Без да се оправдавам, мълчах. Разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се осъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена.

Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, на четвъртия – тръгнахме обратно за Варна.

Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми...

„Опълченска”66...Учителя...Колко беше мил, но защо само това ми каза:”Истината ще Ви направи свободни”... и нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи...може би говорих много? Не му давах възможност да ми каже нещо повече?Но не! Имаше моменти, когато мълчах и чаках да видя, какво ще ме посъветва, а той – нито дума повече! Чуден Учител!...Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: бялата дървана врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителя, седнал срещу мене и думите му: „Истината ще Ви направи свободни”.

Минаха месеци. В къщи същата история: Неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в 7 часа вечерта ставаха големи разправии за Школата и най-важното, въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах.

Думите на Учителя някакси оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная, защо ми каза само това.

Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми:”Истината ще Ви направи свободни!” Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах в къщи и прочетох една беседа. В сряда-същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах вече да искам разрешение, но в определените за събрание дни и часове сама в къщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз съм лъгала много. Имаше случаи, където въобще не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея -тъй, без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите:”Истината ще Ви направи свободни”! И продължавах да работя съзнателно върху себе си.

Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах.

Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си.

Но още помня светлия лъч лъчи, който освети стаята ми.

Беше неделя сутринта, малко преди 10 часа. Майка ми влезе и някак особено каза:

-Хайде тръгвай, нали имате събрание в 10 часа?

Цялата стая светна и недоумявах какво стана. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, казал точно онова, което трябваше- казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода:”Истината ще Ви направи свободни”.

След време прочетох в една от неговите беседи:”Преди всичко ученикът трябва да говори истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика”!

Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ

/По спомени на Мара Белчева/

На пръв поглед Учителя Дънов е стар. Дълги посивели коси се сливат с пълната му снежна брада. Благи кафяви очи, които издават богат вътрешен живот, светят изпод буйни гъсти вежди.Чело открито, ясно. Тънък правилен нос. Би казал някой, че по тоя одухотворен образ някога е бил излят онзи бронзов Омир, скътан там във Флорентинския музей, между най-отбраните шедьоври.

Когато говори той старецът изчезва и ти забравяш скръб, неволя, страдания, смърт. Едва няколко минути откак е заговорил и вече се носиш отвъд пространство и време- в най-светлите сфери на душата си.

И ето млъква.От катедрата слиза човек, среден на ръст, с хармонични движения. Току до тебе простичко застава. Застава в тъмносиньо, сиво или бяло облекло. И ти се питаш:Това ли е Учителя, това ли е той?

Няколко ученици вече го придружават до скромното му жилище с приказливата градина, на чията гръд аленеят рози и кошери пчели.

Жени, мъже,млади,стари,бедни,богати,здрави,болни –ученици от всички слоеве на обществото- влизат и излизат от дома му през всяко време на деня. Едни само до прага стигат и мълком получили своя отговор-връщат се доволни. Други с търпение дочакват своя ред и веднъж влезли при него, забравят защо са дошли, оставили далеч зад себе си дребнавите въпроси и грижи, заслушани тук в други мир.

Често ще видите пред вратата му някогашни щастливци, за които горди и самонадеяни-някога всичко е било за подбив, но сега, сломени от житейските неволи, чули за него, идват да подирят последна утеха. И когато излязат, лицата им сияят, а очите гледат с друг поглед. Безкрайният оптимизъм, в чиято градина расте мъдростта на Учителя, е влял ново съдържание в техния суетен живот.

Учителя лекува тялото чрез духа. Той най-много препоръчва утринните лъчи и вегетарианската храна. Такава храна поднасят и на скромната му трапеза, на която винаги има гости, дошли отблизо и далеч. Той беседва с тях или ги поучава, ако бъде запитван. Думите му се къпят в остроумие и духовитост.

Учителя Дънов излиза от същите предпоставки за мирозданието, както и всички окултни писатели, но той никога не говори специално върху това, защото ученикът трябва сам всичко да провери-неговата вяра трябва да бъде знание, а не суеверие. Това негово гледище за мирозданието не е хипотеза или теория, а една опитна реалност.Той гради учението си за живота върху тази висша реалност. Оттам и думите му звучат като откровение.

Учителя Петър Дънов не отрича никое мировъзрение, стига то да подтиква човека към неговото духовно усъвършенстване; не отрича каквито и да било убеждения, стига този, който ги изповядва да черпи от тях сили, за да служи на доброто в света, да служи на Бога.”Всички хора, от каквато и да е религия и учение, които носят в себе си един висок идеал, които честно и безкористно се борят за доброто, за великото в света, за благото на цялото човечество, трябва да си подадат ръка. Тяхното външно различие ще внесе само красотата на разнообразието”.

Но като не отрича нищо, Учителя Дънов сам сочи един път, това е пътя на Любовта. „Само Божията Любов носи пълния живот”.”Това е пътя на вътрешното усъвършенстване, който всеки сам трябва да измине. Но индивидуализмът се синтезира в колективизма. Твоят път е проправен от тези, които са по-назад от тебе. Големият помага на по-малкия. Голям е не този, комуто служат, а който служи. Невидимите помагачи стоят по-горе от хората.”Човек е работник Божий. Колкото расте, толкова по-отговорни задачи му се поверяват”

Учителя Дънов иска да направи своите ученици ратници на Волята Божия. Затова те трябва да убият у себе си всякакъв страх. И затова се иска абсолютна вяра, абсолютно доверие на живата природа и чист живот-чисто сърце, чиста мисъл, чисто тяло. Абсолютна справедливост и безкористие. „Верен, истинен , чист и благ всякога бъди”.Ученикът трябва да закали волята си, никакви препятствия не трябва да го спъват.

Учителя Дънов не отрича науката, но преди официалната наука има друга, която човек ще научи в живата природа, от нея и сам Учителя черпи знания. „Ти не можеш да постъпиш във второ отделение, преди да си свършил първо. Най-напред ще научиш физическия свят, ще научиш всички науки, които се учат в училище и в университета и тогава ще се заловиш да изучаваш науката на духовния свят”.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

УЧИТЕЛЯ В ЖИВОТА, СЪДБАТА И ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

/По спомени на Тодор Божков-ученик на Учителя/

Някои измежду нашия народ, без да познават добре нещата, дават някои определения и имена на Учителя, които са неверни, наивни и смешни. В такава грешка изпадат някога и някои учени, философи и напреднали.

Други в глупостта си отиват до там, че в безсилието си стават враждебни и се опитват да представят Учителя такъв, какъвто не е и даже да му прикачват епитети, а не виждат, че с това стават жалки и смешни. При все това, Той стои, гледа, мълчи и сякаш нищо не го засяга. Трябва, обаче, да се знае и да се запомни добре, че всеки, който иска да се бори с Великото, Божественото, на което Учителя е изразител, прилича на комар, който плюе Монблан, а освен това той ще пострада от собствените си стрели, които отправя по Негов адрес.

Някои искат да го причислят към фашистите, а други към антифашистите. Той не може да бъде причислен към тях, защото Той не може да бъде нито фашист, нито антифашист, демократ, прогресивен и други човешки измислици, защото е над всички и е вън от всяко определение и наименование.

Учителят не може да бъде причислен към учените, защото е над всяка човешка наука и знание.

Той не е българин, защото е над всяка национална принадлежност и е Баща на цялото човечество.

Той не принадлежи на никоя религия, защото е над тях и е изразител и носител на Божията Любов в света през цялата вечност.

Не може да се нарече и философ, защото е творец и изразител на Божествения живот на земята.

След всичко казано до тук, нека видим бегло какви са Неговите заслуги към българския народ според свидетелството на някои Негови последователи, очевидци, незаинтересовани, безпристрастни и истински добри хора. Ако Той е помогнал и улеснил някога българския народ, това не е от предпочитание или пристрастие, а затова, че от Слънцето може да се ползува само този, който, може и желае това.

Ето какво казва една сестра за Учителя: "Учителя винаги казва истината и то свещената истина”.

Това трябва добре да се помни. Аз съм от 22 години при Него в Братството и никога досега не е имало случаи Той да каже нещо, което да не е станало. Макар че първоначално ние мислехме, че това е невероятно.

През 1912 година Той каза братята да отидат на война, защото тази война е за освобождение и така е! Той каза, че в 1913 г. ще дойде нещастие за България и така стана.

Предупреди, че иде голяма Общоевропейска война, обаче ние и на които Той казваше това, не вярвахме.

Предупреди, че България трябва да бъде неутрална в Първата Общоевропейска война и ако не можем да сторим това и не вземем страната на Англия, ще загубим войната.

В 1916 г.,през м.декември, предупреди цар Фердинанд да се откаже от войната и да сключи мир отделно, защото войната ще бъде загубена за Германия. Обаче това беше сметнато за безумие и го пратиха на заточение във Варна. Тогава Той каза: "Както постъпват с мене, така ще постъпят и с тях". Дойде Добро поле, Германия пропадна. На България наложиха 2 500 000 лева контрибуция, а Фердинанд и Радославов ги изпратиха в изгнание.

В 1913 година румъните дойдоха до гара Враждебна край София но в София не влязоха.

Въпреки жаждата за отмъщение на гърци и сърби да влязат в България, в края на 1918 година това не им се отдаде. И в другата Европейска война в края на 1918 година също не им се отдаде.

Понеже Англия, Франция и Русия извършиха неправда спрямо европейските народи и спрямо България, те бяха наказани за това.

Монархизмът в Русия изчезна. Русия впоследствие преживя страхотна гражданска война, а във Втората световна война 1941-1945 г. изнесе най-жестоката война, каквато историята дотогава познаваше против нашествието от Запад.

Франция беше поразена в 1940 г. и остана подтисната от Хитлеровото нашествие. Англия също загуби колониите си и беше жестоко бомбардирана и опустошена от германската авиация. Тя загуби своето световно могъщество на велика сила.

Почти всички народи в Европа повече или по-малко пострадаха от Втората световна война.

България единствена не стана театър на военни действия и се опази от пожара на войната.

Учителят каза България да не влиза във война със Съветския съюз и така стана. Последствията са известни.

Той каза: "България да не отваря война на Англия и Америка" .Не послушаха, а последствията и от това са известни.

По Негово напътствие България трябваше да поддържа добри отношения с всички велики сили и да пази техните интереси.

Той каза: "България да не окупира старите територии на гърци и сърби в периода 1941 - 1944 година".

Учителя каза, че 1943 година е фатална за цар Борис и така стана.

Много по-рано той каза за Втората световна война, че България ще се намеси във войната в последното действие на същата, но не каза към коя страна. И така стана.

Още много други неща Учителят е казал и направил не само за България, а за всички народи и в бъдеще ще се разкрият още много неизвестни неща и тогава ще се види и разбере кой е Учителя и какви са били Неговите възможности.

Разбира се, че всички хора и народи, без разлика на религия и национална принадлежност, и на политически убеждения, могат да се ползуват от Неговата Светлина и Любов, но трябва те сами да пожелаят това.

Учителя не прилага насилие, нито за добро, нито за зло. Оставя всеки сам да носи последствията на своите постъпки. Той е Баща, справедлив и безпристрастен към всички.

"Във всичко може да ме упрекнат - казва Учителя - но само в едно не могат - в пристрастие и в користолюбие".

Нека тия мои редове бъдат една малка признателност към Него за всичкото добро, което Той ни е направил, лично на мен, а и на другите мои братя от България и другаде!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По спомени на Елена Андреева

Когато Учителя ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията на Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изяществото в движенията му. Вдигаше ли си ръката нагоре, сваляше ли си ръката надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато.В движентията имаше замах ,лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая , че такова изящество в движенията виждах главно , когато ни показваше новите упражнения.Когато играехме обща Паневритмия, Учителя играеше заедно с нас. Той играеше хубаво, правилно, но изящество не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да напреви същото движение, но на малцина се отдаваше това. Като наблюдавах другите, виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво.

Допълнение от друг, сестра Катя Грива ми е казвала, че на нея Учителя й е показвал новите упражнения в стаята си, като тя е играла след него. Той е искал от нея тя да ги показва на другите. Тя ми казваше, че в стаята си пред нея, той е играел така изящно и красиво, така великолепно и хармонично, че тя в никакъв случай не е могла да повтори същото. Но когато е бил навън, пред другите, не е показвал така и не е играл така изящно, както в стаята си.

Със съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право , по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него.Обикновено, след като веднъж е показал упражненията, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги учили веднъж При редки случаи ги е повтарял.

Учителя държеше тялото си изправено и когато стоеше на едно място, и когато се движеше , и когато седеше, но никога сковано, вдървено или отпуснато.Когато държеше беседи, обикновено беше седнал с изправен гръбнак и при говора навеждаше тялото си напред, малко назад, подвижваше се малко наляво, надясно, но движенията му бяха естествени. При говора често подвижваше едната и другата ръка, но нямаше пресилено движение или ръкомахане. Правеше впечатление, че всяко движение беше отмерено и контролирано.

В класовете често ставаше от стола, слизаше от катедрата и се предвижваше пред предните столове, отиваше до черната дъска, чертаеше някоя фигура във връзка с въпроса, за който говореше и тогава движенията му бяха красиви.

Гласът на Учителя беше бас-баритон, поне така го сравняваха музикантите.Той говореше тихо, спокойно, без напрежение. Гласът беше мек, равномерен , тих, но не глух.Проницателен, но не остър, нито твърд. Когато държеше беседите и лекциите си, говореше равномерно, рядко повишаваше гласа си, за да подчертае това, което казва.Най-често се случваше да повиши гласа си, когато говореше за Бога.Тогава беше вдъхновен, радост бликаше от него, вживяваше се.Създаваше една вълна, която обхващаше всички, които слушаха и разбираха.Неговото вълнение се предаваше и на слушателите.Повечето от тях излизаха вдъхновени, с просветнали лица и очи, с радостни лица, готови да проявят милост и снизхождение.

Когато държеше беседите и лекциите си, Учителя можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от подтиснатостта , да повдигне самочувствието им и почти всички излизаха от беседа с повдигнато настроение, зарадвани.Мнозина можеха да разрешат някои мъчни за тях въпроси. Словото на Учителя омекотяваше човека. Той беше готов да прости всякакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро.Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас. Докато бяхме с него, всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро.

Беше първата беседа, която чух. Тогава аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си:”Значи може да се живее добър и възвишен живот!”Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът ми за нея остана жив за през целия ми живот.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПО-ПОДХОДЯЩА АУДИТОРИЯ

По спомените на Милка Периклиева

(предоставени от Таня)

Това се случи преди много години, може би през 1935 година или 1936 година.

.......

Но и тогава, както почти всякога, около вратата на Учителя стояха две - три сестри с печални физиономии, твърде неугледно облечени, изглеждаха отчаяни. Гледах ги и им се чудех, как могат по цял ден да стоят пред вратата на Учителя, но още повече се чудех, как можеше той да ги търпи.

Не след дълго вратата на приемната се отвори и Учителя изпрати двама посетители от града. Излезе да се качи горе в стаята си, но в миг ето, че го заобиколиха няколко сестри и братя.

Наблюдавах и си мислех: Цял следобед Учителя е приемал, говорил, мислил и сега пак с какво внимание изслушва и отговаря всеки, като че ли кардинални въпроси разглеждат.

Мило ми беше за Учителя. Поне да бяха някои учени, а то...

Не се приближих до групата, за да не го отегчавам. Мило ми беше за Учителя и при първия разговор насаме /само тогава можех да разговарям свободно с него/, го запитах:

- Учителю, защо не си подберете аудитория от по-културни хора?

- Кои не ти харесват? - с лека усмивка ме попита той.

- Ами тези, дето стоят по цял ден пред вратата Ви. От града идват чужди хора и какво ще кажат?

- Според тебе, кои имат нужда от лекар, болните или здравите?

- Е, то се знае, че болните.

Тогава Учителя продължи:

- Тези, които стоят по цял ден пред вратата ми, са болни. Трябва ли лекарят да ги изпъди! Щом е лекар, ще лекува. Здравите са на работа. Болните като оздравеят и те ще отидат на работа. Така ли е? - топло ме попита Учителя.

- Но Вашето учение разкрива такава дълбока философия, че една аудитория от професори и учени най-добре ще разберат и ще разпространят учението Ви по целия свят! Аз не слагам себе си над другите, но ако се оградите от учени...ще бъде друго! - добавих убедително аз.

- Случай да ти кажа - продължи Учителя с леко махане на ръката. - Сеячът посява нивата, а семенцата поникват, когато им дойде времето. Същественото е да бъде засята нивата. Ако учението ми, ако думите ми са Божествени, те ще се разнесат по целия свят. Божественото работи по незнайни живи пътища. Ако пък говоря само приказки и измислена философия и триста професора да я проагитират, то един ден тя ще замре и изчезне.

- Божественото само преуспява - каза подчертано Учителя. - Всичките опити, всичките страдания и изпитания на цялото човечество се свеждат в края на едно: да потвърдят, че само Божественото успява! - непринудено и убедително завърши Учителя.

Аз мълчах. Беше съвсем вярно: болните имат нужда от лекар. Къде и при кого да отидат, ако не при Учителя?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В горницата влизахме с нови дрехи, облечени празнично, чисти, а там сякаш ни обгръщаше едно друго небе. В тази малка стаичка, около 16 - 17 квадратни метра, имаше нещо странно, успокояващо, наситено с жив магнетизъм. На една от стените висеше нарисувания образ на Христос и една картина на Пентаграмата. Учителя ни приемаше такива, каквито сме, а ние пристъпяхме някак си тържествено, като че ли не с телата си, а само с душите и духа си. А аз, пристъпвайки бавно, си казвам на ума: Покланям се пред, Тебе Господи, Вечната Канара, от Която съм изсечена, Вечният Извор, от Който съм утолявала жаждата си. Омий нозете ми, омий сърцето ми, избели душата ми, за да съм чиста и свята пред тебе. Освежи душата ми.

Излизахме радостни и всичко, което ни чакаше долу, беше вече изгубило тежестта си.

Приемната - когато тази първа постройка на изгревския двор беше готова, прозорци не бяха успели да поставят и по време на събора на тях имаше само бели перденца. Отвън и отвътре тя блестеше от белота и честота. Имаше форма на правоъгълник с много прозорци и много проветлива отвън и отвътре. По-късно се остъкли едно малко антренце и над него беше поставена емблемата на Братството. Тук Учителя по цял ден приемаше гости от София и провинцията. Тук се осъществяваше личния контакт между него и хората. Четири очи и четири стени, една библиотека, едно писалище, една маса и няколко стола. На една от стените имаше картина, която изобразяваше Хималаите в кафяви тонове. Нищо друго.

Кой ли не идваше тук да стовари част от товара си и противоречията си. Учител и ученик често тук продължаваха работата на школата. Приемната се обръщаше на учебна зала, ученикът приемаше необходимите напътствия, съвети, уроци и неусетно всичко тутакси се обръщаше на необикновени събития. Заставаш срещу него и разговорът започва. Понякога ученикът разкрива болката си, неудачите си. Учителя отговаря, разяснява, съветва. Накрая се усещаш окрилен, вярата е възвърната, доверието - възстановено. В ушите ти звучат думите: „Всичко е за добро.”

Учителя помагаше на всички, които идваха с чистота на сърцето, с тежки проблеми и обикновено не приемаше такива, които идваха при него само от любопитство, да им гледа на ръка, да им каже какво ще се случи тази година с тях и т.н., а такива имаше много."

Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше",

подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

КОГАТО УЧИТЕЛЯ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ?

/Един от разказите ан Милка Периклиева/

Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

Към 9 часа и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

Точно в 10 часа, с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова – словесното мляко, с което хранеше гладните ни души.

Обикновено слушах беседите седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината – стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх словото на Учителя.

За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

В 12 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш” и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото.

Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха около масите за общия обяд. Дежурните сестри и братята приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше.

Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка – по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот” и започваха песни и разговори с Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси – отговаряше, след това и той питаше и пак песни.

Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба.”

В момента не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, когато го слушах в салона.

Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

Песента продължи:

„Велик си ти, Господи,

Велики са Твоите дела,

Велико е Името Ти над всичко...”

В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба.” - отговора на моята мисъл.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В празнични дни всички идваха чисти, пременени в нови дрехи, свободни, вдъхновени. През тези празнични дни пак имаше беседа и лекция и всички музиканти с инструментите си свиреха на поляната на Паневритмията. Тогава идваха и ония, които по една или друга причина не са могли да идват през другите дни – делничните дни. Да чуят и видят Учителя, са се видят с приятели. Слагаха се трапези на обяд и вечеря, а на хората от провинцията се даваше и закуска. В тези дни не оставаше непоканен човек в някоя къщичка да си отпочине, да преспи, да закуси. На тези празнични дни Учителя говореше особено вдъхновено за Бога, за праната – жизнената енергия, за обновление, за доброто, за смирението, за целебната сила на светлината на мисълта, на водата, на ранното ставане, за екскурзиите.

В празничните дни обикновено салонът не побираше посетителите. Неуспелите да влязат вътре стояха вън, на двора.

А на Петровден, рожденият ден на Учителя, обикновено ходехме на Мусала. Ако бяхме в София, пак имаше беседа, Паневритмия, обща беседа, тържествен концерт.

Този ден беше изключителен по пищност и хубаво настроение.

Това бяха нашите празници: Пролетното равноденствие, Петров ден, Съборните дни, Есенното равноденствие и Нова година.

Най-важното: Новогодишна беседа вечерта срещу Нова година и сутрешна – на 1 януари, когато Учителя очертаваше каква ще бъде годината, позовавайки се на Кабалата и Нумерологията. Преди всичко говореше за последното число и за сбора от числата, получен при събирането им.

Общо дали празниците ги празнувахме на Рила или на Изгрева, бяха истински духовни тържества с по няколко беседи на ден. Словото през тези дни се изливаше без мяра, богато и щедро."

Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше",

подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

От  книгата на С ПОЧИТ ЗА   УЧИТЕЛЯ  ПЕТЪР ДЪНОВ на  Omraam Mikhael Aivanhow (Михаил Иванов)

"Бях седемнадесетгодишен,когато срещнах за първи път Учителя и със здравето не бях много наред. Отгодини се хранех зле. Дните ми преминаваха в дихателни упражнения, медитации и четене. Дори когато се хранех, не се разделях с книгата. Бях твърде млад, за да разбера на какво се дължи моята умора, сънливост, слабост. Когато ме погледна,Учителят каза: “Черният ти дроб не е добре и за да го излекуваш, трябва да направиш следното: всяка сутрин на гладно ще изпиваш чаша вода. Ще я пиеш бавно, предъвквайки я глътка по глътка, като концентрираш цялата си мисъл върху нейното въздействие и сила. Ще и говориш: “Скъпавода, ние двамата с теб ще възстановим моя организъм”. Нищо повече не ми каза. Той не обясняваше нещата, както аз правя пред вас. Оставяше ни да дълбаем и търсим сами. Без съмнение той е по-мъдър от мен!"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето мнението на Михаил Иванов за Учителя:

Това, което веднага ме впечатли в Учителя, беше неговият ритъм, хармонията , която излизаше от неговите жестове, от неговите думи, от неговата обхода. Един такъв ритъм не се научава изкуствено, не идва случайно при човек. Той е резултат от голямо познание на законите на духовния свят. Учителят не напускаше никога своята проста и истинна обхода , не напускаше своята хармония, своя чудотворен ритъм, които даваха тежест на всичко, което вършеше.

Повече можете да прочетете в най-новата биографична книга за Михаил Иванов.

/Aupres du Maitre Peter Deunov

Elements d’autobiographie 2

Prosveta 2010

ISBN 978-2-85566-990-8 /

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Дриада

В началото на една нова култура винаги идва един Божествен Пратеник, идва един Велик Учител.Той носи Словото на живота, чрез езика на един народ.Той дава конкретен словесен израз на онова велико богатство, което той донася от Божествения свят.Неговото слово съдържа знанието на новата култура, като се приложи ще принесе своите добри плодове.Всяка дума, с която Учителят си служи, е строго определена и пълна с дълбоко вътрешно съдържание.Чрез своя живот Учителя внася нови сили в човешката душа, дава подтик на човешкия ум, на човешкото сърце и на човешката воля да се развиват. Неговият живот е е синтез и символ на новата култура, която той благовества.Това е единствено и неповторимо явление в природата.

/стр.193, т.12"Изгревът"/

Учителя казва за себе си"Аз дойдох тука да покажа на хората пътя към Бога.И да Му служа тъй, както никога не са Му служили:Веднъж попитаха Учителя откъде е дошъл?"Питат ме откъде съмАз ида от Слънцето да направя наблюдения в България"Попитаха го дали тялото на Учителя е построено катко на останалите човеци"Един Учител има плюс органи,т.е. повече органи от обикновения човек"Запитаха го, какво може да направи един Учител с тялото си"Аз мога да ставам видим и невидим.Чрез мисълта си мога да разложа и разформиравам тялото си, да го пренеса през пространството и да го сформирам пак където си поискам."Ние бяхме свидетели на много питности, когато Учителя беше на Рила, а се явяваше тук на "Изгрева" или на други места- при ония, които го зовяха в помощ.Ние знаехме, че в него е духът на истината, че в него е Божествения дух, но не знаехме как се проектира той, чрез този дух, навън в света"Аз съм във всички хора, във всички животни, в растенията , във водата, във въздуха, в светлината, в звездите, в слънцата- навсякъде съм Аз4Тогава ние разбирахме, че Бог се изявява чрез Дух, и се проявява чрез силите господни в Дела и чрез цялата природа на ВселенатаВеднъж ни каза:"Аз идвам от слънцето, но трябва да знаете, че зад това слънце има друго Слънце.Това е Божественото Слънце и оттам идвам аз.И когато си свърши работата единУчител, пак се връща там, отдето е дошъл.Един Учител е извън нашата слънчева система.Той борави с всички слънчеви системи, защото той управлява Вселената.

Във връзка със чирпанското земетресение каза:"Един Учител регулира земните пластове и въздушните пластове на земята.Той регулира земния и духовния живот на земята и Небето."

"Аз приличам на вас, но не съм като вас.Вашата майка е Ева, но тя не е моя майка и Аз не съм от мира сего"

Размишлявайки върху голямата сила на Учителя без да го извикват, той отива при приятелите си и казва"На мен всички хора ми се подчиняват.На мен всички форми ми се подчиняват.На мен всички сили Земни и Небесни меи се подчиняват.На мен и силите господни ми се подчиняват, защото Бог стои над мен и е в мен."Учителят е като майка.Той пита децата си какво искат да ядат и това им стготвя.Храни ги със слонвото си, което е Божественото мляко и Божественият хляб за тях.И няма никой повече да ви обича от вашия Учител.Понеже Учителя е висшата разумност на земята и небето, той ви прекарва с най- малкото страдание през вашия път като ученици.

"Аз не спя.Учителя не спи.Аз съзнателно минавам от този свят в онзи и продължавам работата си.Аз оставям тялото си тука на стола или на леглото и отивам горе да работя.Да не мислите, че само вие сте мои ученици, на които говоря?Тези школи са в Невидимия свят.А тази тука на "Изгрева" е единствената на планетата Земя, както и в цялата Вселена.Вие не можете да видите лицето на Учителя, ако не си помислите за Бога, защото Бог е в Учителя.Само един Учител е направен по образ и подобие на Бога.Друг такъв няма на земята, на небето и във Вселената.Само Учителя тук на "Изгрева" е направен по образ и подобие на Бога, защото той е великият Учител, Всемировият Учител на Вселената.

/стр. 618,619,т1"Изгревът"/

Учителя за себе си Беинса Дуно

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest alma9

В: Понеже е бил много разнороден състава на Школата, то тези хора с различна култура, образование и прочие как контактуваха помежду си? Д: Ето, това сега е един въпрос, който е важен. Учителят не задоволяваше интелектуалните нужди на човека. Той говореше на душата. А душите на всички са еднакви. Там няма ценз, образование, богат или беден. Душите са в друго духовно поле.

Например, Мария Захарната, знаеш какви въпроси задаваше. А тя бедна и носи тука едно геврече и дава го на Учителя и Учителят го чупи и яде. А другите се гнусят от нея. Знаеш ли какви въпроси задаваше. Ние мислим, че като носят титли, заемат постове са кой знае какво. Ето професор Мавров, познава философията и знае толкова езици, но не дойде. Но когато Учителят минава през едно село и само като го вижда бай Ради, на другия ден грабва ямурлука си и пристига на Изгрева и става градинар. Учителят говореше на душата. Ако няма пробудена душа, остави интелектуалния му багаж, той някой път пречи. Нима фарисеите и книжниците, те тръгнаха с Христа. Те бяха най-големите врагове. Тръгна народа. Гдето ги наричат рибари. Те не бяха рибари, но понеже Школата на Христос е под знака на риби - 2000 години, затова ги смятат за рибари. Като гледам сега у нас - куп професори, академици. Имаме хора за академици, но за професори нямаме. Затова да не те смущава разнородния състав. Идват душите при Учителя. Така Стоименов стои Учителя, а до Учителя стои работника, селянина. Те всички са дошли при Учителя да се хранят от едно Слово, което го възприема душата. Не може този обективния ум да разбере духовното. Изглежда, че при българския народ такива семена има условия да възрастат. Богомилството тука се е развило и се е преродило и дълбоко в българина, това е сатурново племе. Сатурн ще тормози, ще гложди до края докато се дойде до Истината и Словото на Учителя. Аз гледах французите. Французите като дойде до оригинална мисъл, там спира. Колко истина е, важно е, че е оригинална. Българинът няма критерий за красива мисъл. Той ще чопли, ще разнищва. Но Учителят дойде тука. В: Разказвахте ми на времето за една екскурзия на Мусала, Учителят е държал една беседа, защо е дошъл Христа и какво е допринесъл за човечеството. Какво ще ми кажете за нея. Д: Това беше много интересно, той ни вдигна рано. Бяхме няколко души. Борис Николов, Катя Грива, Славчо Печеников, Георги Радев, Боян Боев. Заведе ни горе на Мусала, беше тъмно, обърнати на изток. Учителят каза: "До идването на Христа астралното тяло на земята и на човека не е било устроено. След като умрат, те се въртят около живите и не могат да си намерят пътя. С идването на Христа е организирал астралното тяло на земята. Душите от тогава се ориентирали по-лесно. Толкова важно е това. Преди това заминалите хора се въртят, вампирясват, хората са се плашели от духове, защото са страдали от тях. С Христа този процес се катализира - грешните отиват в чистилището, а праведните - в Рая. Това е космическо явление". Учителят забради да се стенографира тази беседа от Боян Боев. Той каза: "Аз не ви говоря това, което знам, а говоря това, което не знаете вие".

Беседата беше за Христос и най-важното съм го запомнил и до ден днешен мога да ти го кажа. Той говори тогава, видях какво значи един Учител Космически. Това, което остава от Словото е може би най-малкото, което остава. Това е за подхранване на съзнанието върху човека, да стане нов човек. До идването на Христа на земята астралното тяло на земята е било неустроено, нехармонизирано, затуй ония, които умират се проявявали като вампири, явявали се като духове и хората толкова много са се плашели от тях. Духовете толкова много са се въртели и не са могли да си намерят пътя. С идването на Христа се организира астралното тяло на земята, душите се ориентират по-лесно. Това беше основната тема. Толкова важно нещо, толкова интересно как са го забравили нашите хора не знам. Тогава Учителят като махна на Боев така с ръка да не записва аз разбрах, че трябва да го запомня. И я запомних. Та това беше беседа, която поне аз така трябваше да запитам дали знаем ние какво значи проявата на един Учител. Това е кос-мично явление. Той оставя едно Слово. А отгде да знаем ние, че до края на века ще се родят не знам колко си адепти. Тези адепти може да не влязат в историята на човечеството като имена, личности, обаче ефекта от тяхното раждане е страшно голям. Трябваше да го предвидим със самото им присъствие тука. Как да го разберем ние. Аз помня когато се събирахме вкъщи да организираме, да помогнем на Георги Томалевски да напише биографията на Учителя, да му съберем материали. И Кръстю Тюлешков каза така: "Добре, то е интересно. Все едно сега моят внук, който е сега на пет години да напише, какво може да каже той за дядо си. Той може да каже дядо бе много добър, че ме води за ръка и ми разказва приказки, но за най-важното той не знае нищо. Така и ние сега. Ние не можем да разберем какво е един Учител с нашите сетива, нашето съзнание. Никой от нас не знае всъщност голямата подготовка, която един Учител има. Той е завършил всички възможни еволюции. Защото тука той каза така: "Аз не ви говоря това, което знам, а това, което не знаете вие". Значи Той слиза на нашето ниво, затова примери ще видиш за хитър Петър и т.н., за царя и пр., за българина оттам ще тръгне, за да му сложи една светлина в съзнанието. Но какво е Учителя не можем с тия сетива, но мога да ти кажа Вергилий, че от известно време чувствам колко сме ние бедни и ограничени с тия петте сетива. С тях не можем да обхванем Вселената. А когато едно време Учителят ни викаше тук в салона за закупеното пиано, то толкова разбирах, подава ми един ключ да акордираме пиано, да акордираме рояла в малкия салон. А то още го помня. Носи N0 128, това е. Първата седмица като го е направила фабриката, то като го акордирам, след 10 дена пак се върне на старото място. Отново ме вика. А Той стоеше до мене, по едно време, аз толкова разбирах. По едно време каза: "Сега светлината блъска, блъска в съзнанието на човека да изработи нови центрове, за да разбирате по нов начин нещата". Защото каква е дълбока тая материя, която имаме и трябва вегетарианство, чист живот трябва, дисциплина особено, тя също помага. Да се изфини тая материя, да се създадат нови клетки, да усетят нови неща. Та колкото ни е мозъкът, възможностите на мозъка, толкова възприемаме, а трябва да се повдигнем по-високо. Затова например, хубаво е да си музикант, хубаво е, той е тука центъра в главата, ама тука по-горе, казва, е милосърдието, значи от гледището на природата по-важен е центъра на милосърдието отколкото този на музиката. Може да си един музикален гений, а пък като човек да не си развит. А пък един най-обикновен човек с милосърдие то той е по-необходим и по-ценен за Небето. Ето защо всички тия ценности, тая йерархия, която днес подреждаме, чрез нея ние все пак поставяме гения на най-високо място. Това е хубаво. Той е все пак един пратеник, нали, той е един фокус, през който минават Божествени сили, но изграждането е цялостно. Геният може да има само един център развит, да може да пише стихове, да прави живопис, да пише музика. Но да не може да ни бъде пример в живота, обаче един нравствен човек, един човек с милосърдие, това е вече по-друго нещо. Това е цялостно изявление на човека. В: Интересно е, че в Евангелието от Матея, гл. 27 (51-54) се дават как Христа като издъхна и слезе в ада, освободи мъртвите и много починали светии след неговото възкресение влизат в Йерусалим и се явяват на мнозина. Тогава всички виждат, че умира плътското тяло, но човек продължава да живее в духовното си тяло. И аз си спомням едно изказване на Учителя във връзка с това, казва че преди 2000 година не беше организирано още менталното поле у човека. Тогава първите християни имаха директна връзка с Невидимия свят. Д: А така, това е. В: След това почва да се организира менталното поле у човека и то засенчва тази връзка както когато дойдат облаците и засенчват слънцето. Д: А така, това е интелектуалното. В: Затова сега хората нямат тая връзка. Д: Точно така, точно така е. Навремето на атлантите им се явявали от горе от Невидимия свят. От къде ги знаят тези Истини за астрология и за астрономия и всичко. И нашата представа за първобитния човек е ужасна. Той не е бил дивак. Този човек се е разговарял с природата. Той е усещал изключенията, всичко това нещо. Едно дърво е живо същество за него. Той не е поклонник на дървото. Идолопоклонникът идва по-късно, когато той губи връзката с Невидимия свят. Той си е имал направо връзка с Божествения свят. Как навремето българи са тръгнали на запад. Говори се, че тръстика ги е водила през деня и звездите през нощта. Откъде е това знание. Та те са конен народ. Народ на коне. Гледали са звездите, всичко това. Кой им е разкрил тази тайна. Кой е дал зодиакалните знаци? Ами прабългарския календар? Народи. Това само откровения ли са? После идва обективния ум, почват да човъркат, да чоплят, да изграждат формули, работи, математика висша и т.н. да дойдат до същото нещо. А така работи слепеца. Един слепец да знае какво да направи тая стая трябва да опипа с дни. Кой има зрение с един поглед ще разбере и така ще го види както слепецът не може да го види. Аз ти казвам, на нас ни липсва шестото чувство. Ако искаме идеите, които имаме и стремежа, който имаме, за да заживеем активно, трябва да изградим отвътре нови центрове, с които ще видим един друг свят. Ако имам една интуиция горе-долу да кажем, ама не е достатъчно това нещо.

http://petardanov.co...еското-явление/

http://www.youtube.com/watch?v=ezo9t9wNBDY&list=UUmeQ1RxdmKtgdipFVgP8w5w&index=4&feature=plcp

Редактирано от alma9

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×