България, днес

Надеждна · Май 14, 2009

На 14 Май:

През 1863 г. Георги Раковски отпътува от Атина през Цетина и Триест за Белград. Посещенията в Гърция и Черна гора убеждават Раковски, че до общи действия срещу Високата порта не може да се стигне поради прекомерните териториални амбиции на управляващите в тези две страни.

През 1871 г. Църковно-народният събор в Цариград приема устава на Екзархията и го представя на Високата порта.

През 1890 г. е открита ЖП линията Ямбол-Бургас (110 км). Учреден е възпоменателен медал по този повод в три варианта: златен, сребърен и бронзов. Златният е даден само на княз Фердинанд и на княгиня Клементина.

През 1913 г. с телеграми до българския министър-председател - Иван Гешов, руският външен министър С. Д. Сазонов съветва Струга, Крушово, Велес и Кратово да се предадат на Сърбия. Такава телеграма Гешов получава и на 7 и 13 май. Въпреки това съветите са отхвърлени на 18 май. Междувременно на 12 май с нота до българското правителство сръбският кабинет заявява, че съюзният им договор от 29 февруари 1912 г. вече няма задължителна сила и цяла Македония се обявява за спорна зона за трите сили - Сърбия, Черна гора и България. Според сключения през 1912 г. договор Сърбия признава правото на България да притежава земите на изток от р. Струма и Родопите, а България – правото на Сърбия върху териториите на север и запад от Шар планина. Македония се разделя на две части: безспорна , която се дава на България, и спорна, чиято съдба трябва да се реши под арбитража на руския цар. Безспорната зона обхваща територията на изток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Докато българската армия се сражава на Тракийския фронт срещу турските войски, Сърбия и Гърция окупират Вардарска и Егейска Македония. Завзета е и по–голямата част от безспорната зона и въпреки предварителните договорености Сърбия отказва да я върне на България. На 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000–на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот - 150 000-на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. С навлизането на военни сили в началото на май е поставено началото на сръбско-гръцкия геноцид срещу македонските българи. Чети извършват насилия над мирното население, започват да действат военнополеви съдилища и се извършват военни репресии в Скопие, Велес, Битоля, Кукуш и Сяр. В този период гръцката армия опустошава около 160 български селища. На 15 май 1913 г. македонската емиграция връчва меморандум против сръбските и гръцките насилия над македонските българи на посланиците на Великите сили в София. В края на месец май Сърбия и Гърция настояват в София за общ руски арбитраж, докато България приема арбитраж само за спорната зона. По това време в Солун вече е подписан тайният военно-политически договор от 19 май 1913 г. между Сърбия и Гърци. Той е насочен изцяло против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912–1913 г. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последват изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. С този акт се обезсилват Българо-сръбският договор 1912 г. и Българо-гръцкият договор 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война 1913 г. Българската войска от Тракия се разполага на запад по цялата граница със Сърбия и Гърция. Без да предупреди правителството цар Фердинанд издава заповед на генерал Савов за настъпателни действия срещу бившите съюзници. А те чакат само повод, за да започнат война с България.

През 1913 г. в София излиза брой първи на вестник "L`echo de bulgarie". Изданието е близко до Министерството на външните работи и изповеданията и просъществува до 5 юни 1923 г. Редактори са Г. Филипов, Сп. Мирчев и др. След 1923 г. вестникът продължава под заглавие "La Bulgarie" до 1935 г.

През 1931 г. след едномесечна правителствена криза е формиран коалиционен кабинет на Демократическия сговор и Националлибералната партия на Боян Смилов и Христо Статев. Министър-председател остава Андрей Ляпчев.

През 1934 г. премиерът Стоян Костурков подава оставка.

През 1955 г. по време на Варшавското съвещание България, заедно с Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия, участва в създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор. Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването й и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат. На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г. След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация. Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

През 1962 г. започва седемдневното посещение на първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов в България. Тодор Живков иска от него доставка на селскостопанска техника, помощ в проучването на нефта в Северна България и нов кредит, но Хрушчов отклонява тези искания.

През 1990 г. е подписано предизборно политическо споразумение между партиите и сдруженията, обединени в СДС - единна опозиция. Към нея се присъединяват и нови политически формации като Нова социалдемократическа партия, Обединения християндемократически център и др.

През 1994 г. е открита двудневната Шеста национална конференция на СДС, която решава в ръководството на СДС да не се допускат хора с комунистическо минало (клауза за "чисто минало").

През 2000 г. е проведен учредителен конгрес на Либерален съюз, в който участват Либералнодемократическата алтернатива, Либералнодемократичната партия на свободата и Свободната радикалдемократическа партия. Новата формация, оглавена от бившия съветник на президента Желю Желев - Румен Данов, предлага програма на правителство, което ще се състави след изборите от 2001 г. и би трябвало да разчита на сътрудничество с ДПС.

Родени:

През 1867 г. - Асен Николов Николов – български офицер, генерал-майор.

Той завършва Военното училище в София през 1885 г. и Щабофицерски курсове през 1900 г. По време на Сръбско-българската война 1885 г. е офицер в Трети пехотен полк и се сражава при Трън, Сливница и Пирот. През 1911 г. става командир на Деветнайсети пехотен полк. По време на Балканската война 1912-1913 г. се сражава при Петра, Караагач, Люлебургаз и Одрин. На 18 май 1913 г. е произведен в звание полковник. В Междусъюзническата война 1913 г. Николов воюва срещу гърците като командир на Седми пехотен полк. След войната е командир на Деветнайсети Шуменски полк. През Първата световна война командва Първа бригада от Шеста пехотна Бдинска дивизия, с която превзема Зайчар и Сако Бане. Асен Николов се сражава и в Добруджа (1916-1917 г.), а от май 1917 г. до септември 1918 г. е началник на Дванадесета пехотна дивизия, с която воюва на Македонския фронт. В края на войната Николов е началник на Втора пехотна Тракийска дивизия, с която се сражава при Велес, Щип, Куманово. До декември 1918 г. той е началник на четвърта Преславска дивизионна област. След Първата световна война излиза в запаса.

През 1868 г. - Владимир Минчов Вазов – български офицер, генерал-лейтенант, брат на Георги и Иван Вазови.

Той завършва Военното училище в София и артилерийска школа в Русия. Взема участие в Балканската война 1912-1913 г. като командир на полк и се отличава в боевете при Гечкенли, Бунархисар, Люлебургас, Чаталджа и др. По време на Първата световна война 1914-1918 г. също ръководи крупни войскови части, с които се сражава в Битолско и Дойранско. След войната се демобилизира и участва в обществено-политическия живот на страната. От 1926 до 1931 г. Вазов е столичен кмет. Умира на 20 юни 1945 г.

През 1869 г. - Никола Атанасов Мушмов - български нумизмат и музеен деятел.

Член на Българския археологически институт, на Историческото дружество в София, член-кореспондент на Френската академия на науките, член е на Френското научно нумизматично дружество, на Английското кралско научно дружество, на Хърватия, Австрийското, Чешкото, Италианското, Румънското и други нумизматични дружества. Роден е в Струга. Следва политически науки в Сорбоната, но поради липса на средства прекъсва и се завръща в България. Секретар-счетоводител (1894-1918 г.) и уредник (1918-1931 г.) на Нумизматичния отдел на Народния археологически музей в София. Успява да откупи редица забележителни монетни съкровища от частни колекции. Работи в областта на античната и средновековната нумизматика. Автор е на 6 монографии и 87 научни статии и съобщения. Някои трудове: “Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе” (1912 г.), “Монетите и печатите на българските царе” (1924 г.), “Монетите и монетарниците на Сердика” (1926 г.), “Нумизматичното съкровище на река Девня (Марцианопол)” (на френски език, 1934 г.) и други. Умира на 31 януари 1942 г. в София

През 1909 г. - Йосиф Лалев Петров - български поет дисидент.

Първите му стихотворения срещу насилието са от 30-те години: "Април 1925", "Тъжовна пролет", "Дни", "Селска орис" и др. Член и деец е на БЗНС от 1933 г. Работи като учител в София и Бяла Слатина (1937-1942 г.). Хумболтов стипендиант е в Германия (1942-1943 г.). Директор е на Занаятчийското училище във Враца (1943-1945 г.). Чиновник е в Министерството на земеделието (1945-1948 г.). След унгарските събития (1956 г.) е въдворен на о-в Персин край Белене (престоява до 1959 г.). Почетен председател е на VII Велико НС (1990 г.). През 1990 г. излиза книгата му "Вик от каторгата". Други съчинения: "Родна земя. Стихове" (1939 г.), "Под развети знамена. Стихове" (1944 г.), "Селски и войнишки хуморески" (1945 г.), "Босилкова китка. Народни мотиви" (1946 г.), "Оранжева земя. Стихове" (1947 г.), "Чорапът се разплита. Комедия" (1948 г.). Умира през октомври 2004 г.

През 1938 г. - Борислав Николов Ралчев - български политик.

През 1963 г. завършва специалност "Право" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Специалист е по наказателно право. От 1964 г. до 1965 г. е съдебен изпълнител във Варненския районен съд. От 1965 г. до 2001 г. работи като адвокат във Варна. Председател е на Съвета на Адвокатската колегия във Варна. Член е на Висшия адвокатски съвет. Бил е съдружник във фирмите "Алфа Тенгри" ООД, "Тиферет" ООД , "Билдинвест" ЕООД , "Нон стоп Гард" ООД . Член е на Съвета на директорите на "Финтех-България" АД. Основател и пръв председател е на Управителния съвет на движение "Гражданска инициатива"- Варна. Бил е член на Гражданското обединение на демократичната общност и негов председател във Варна. Независим кандидат е за кмет на Варна на местните избори през 1999 г. Член-учредител е на партията НДСВ от 6 април 2002 г. На учредителното събрание е избран за член на Контролния съвет на НДСВ. Депутат е от Варна в XXXIX НС (Парламентарна група на НДСВ). Член e на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред и на Комисията по правни въпроси. Ръководител на Делегацията в Парламентарната асамблея на Черноморското икономическо сътрудничество. Председател e на Временната комисия по искането на главния прокурор за даване на разрешение за възбуждане на наказателно преследване срещу народния представител Венцислав Върбанов. Депутат e от Варна в XL Народно събрание. Заместник-председател е на ПГ на НДСВ.

Починали:

През 1957 г. - Стефан I – български екзарх.

Той е роден в с. Широка лъка, Смолянско. Завършва Духовна семинария в Самоков и Духовна академия в Киев. След завръщането си в България става учител в Пловдивската мъжка гимназия, а от 1910 г., след като приема монашество, е изпратен за протосингел в Българската екзархия в Цариград. През 1915-1919 г. Стефан I е на специализация в Швейцария и защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет, като същевременно изпълнява и дипломатически мисии на българските правителства. През 1921 г. Стефан I е ръкоположен за епископ Маркианополски, а през следващата година получил назначение за софийски митрополит. На 21 януари 1945 г е избран за български екзарх. Една от големите заслуги на Стефан I е спечеленото съгласие от Вселенската патриаршия за вдигане на схизмата, наложена през 1872 г. Той е и един от инициаторите за спасяване на българските евреи от преследванията на фашистка Германия. Като екзарх се стреми да запази демокрацията в България и да защити авторитета на Българската православна църква. Затова е преследван след 9 септември 1944 г. През 1948 г. с правителствено решение екзархът е свален от длъжност и е поставен под домашен арест в с. Баня, Пловдивско, където остава до края на живота си. Погребан е в Бачковския манастир. През 2002 г. Стефан I е провъзгласен за “праведник на света” в Йерусалим за участието му в спасяването на българските евреи. Заедно с патриарх Кирил са първите православни архиереи в света с това признание.

През 1975 г. - Никола Захариев Табаков - български педагог, публицист и обществен деятел.

Роден е на 31 октомври 1891 г. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”(1915 г.). Взема участие в I световна война. Работи като учител и директор на Сливенската мъжка гимназия до 1934 г., директор е на Варненската мъжка гимназия (1927-1928 г.), учител е в Бургас и София (1934-1945 г.), член е на Висшия учебен комитет при Министерството на просветата (1928-1933 г., 1938-1941 г.). Научен сътрудник е в института “Ботев - Левски” при БАН (1955-1958 г.). Редактор е на сп. “Училищен преглед” (1931-1933 г.). Пише по проблеми на възпитанието и образованието. Научните му интереси са в областта на българската възрожденска литература. Съчинения: “Добри Чинтулов” (биографичен очерк, 1955 г.), “Братя Миладинови” (биографичен очерк, 1963 г.).

През 1979 г. - Вичо Димов Иванов – български писател.

Той е роден на 25 май 1901 г. в с. Петров дол, Варненско. Писателят сътрудничи на литературния периодичен печат - списанията "Хиперион" и "Българска мисъл", седмичника "Литературен глас" и др. От 1934 г. Иванов работи като главен библиотекар в Пловдивската народна библиотека и музей. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. той заема редица административни длъжности в министерството на информацията, Радио София и БТА. От 1964 г. е директор на Българския културен център във Варшава. Първата му книга с разкази "Бунт" излиза през 1926 г. Иванов е автор на книги с повести и разкази, очерци за художници и писатели, спомени, впечатления и срещи, книги за Чехословакия и Полша, съставя "Възпоменателна книга Васил Левски. 1837-1873-1937 г. ”.

Надеждна · Май 15, 2009

На 15 Май:

През 1767 г. по искане на цариградския - патриарх Самуил, султан Мустафа III (1757 г.-1774 г.) издава томос за унищожаване на Охридската архиепископия и включва епархиите й в диоцеза на Цариградската патриаршия. Последната постига целта си и се обявява за единствен духовен представител на християнското население в Османската империя. След падането на България под византийско владичество през 1018 г. върховно управление на самостоятелната българска църква е установено в Охрид. Първоначално почти всички български земи са под духовната власт на Охридската архиепископия. След въстанието на Петър Делян през 1040 г. Северозападна България и Дръстърската област са отнети от нея и преминават под непосредственото подчинение на Цариградската патриаршия. По време на византийското владичество на силна ромеизация са подложени и останалите български земи. След освобождението на България от византийско владичество и възстановяването на Българската патриаршия в Търново през 1235 г., а така също и на Ипекската патриаршия, Охридската архиепископия запазва своето съществуване. Въпреки това влиянието й в духовния живот е чувствително намалено. През XIV в. то е ограничено само в земите на Вардарска Македония и Албания. След падането на България под османско иго Видинска и Софийска епархия са под духовната власт на Охридската архиепископия. През XVIII в. със съгласието на османските власти нейното влияние се разпростряло и над сръбските епархии. Както по време на византийското владичество, така и по време на османското иго, Охридската архиепископия играе голяма роля за запазване на българското народностно самосъзнание. По-известни нейни йерарси са Йоан I Дебърски (1018 - ок. 1037 г.), Теофилакт Охридски (след 1084 - ок. 1108 г.), Димитър Хоматиан (1216 или 1217 г. - след 1234 г.), Прохор (1528 или 1529-1550 г.), Арсений II (1763-1767 г.) и др.

През 1879 г. Източна Румелия е предадена в ръцете на Алеко Богориди. Въвеждането на новото управление е улеснено от извършената дейност от Временното руско управление по административната, военната и финансовата област. Преди встъпването на Богориди в длъжност временният генерал-губернатор на областта генерал А. Столипин привежда администрацията в съответствие с постановленията на Органическия устав, т.е. основите на източнорумелийската управленска система са положени. Първата грижа на Ал. Богориди е да състави своето правителство- Директората. Още в Цариград той издейства назначението на Гаврил Кръстевич за главен секретар и директор на вътрешните дела. Генерал-майор Виктор Виталис поема поста на началник на милицията и жандармерията. Директор на правосъдието е Тодор Кесяков, на финансите Адолф Шмит, на земеделието търговията и общите сгради д-р Георги Вълкович, на народното просвещение Йоаким Груев. Първият Директорат на Източна Румелия се състои от четирима известни български обществени дейци и двама чужденци. Европейските комисари, намиращите се в Пловдив са антибългарски настроени. Те и Високата порта обвиняват Ал. Богориди и неговия Частен съвет в нарушение на Органическия устав, тъй като турското и гръцкото малцинство, остават недоволни от малкото постове, отредени за тях. Освен това английският консул Т. Мичел, усърдно поощрява безредиците, като привърженик на Турция. Целта е да бъде доказано, че правителството не може да се справи с управлението на областта. След напускането на последните руски части положението става още по-тежко. Мюсюлмански бежанци масово се завръщат в Румелия и съответно правителството трябва да се погрижи за тях. Бежанският въпрос поставя румелийското правителство пред затруднения, от икономическо естество, а европейските представители настояват за незабавното му уреждане. Въпреки усилията на западните държави и Високата порта да възпрепятстват изграждането на Източна Румелия като българска област българите приемат Ал. Богориди като защитник на техните интереси. Той е роден в Котел и е син на княз Ст. Богориди. Първоначално учи в гръцката Велика школа в Цариград, после в Румъния, във Франция и Германия. Дълго време заема висши административни и дипломатически служби в Османската империя. По време на неговото петгодишно управление се утвърждава българският характер на Източна Румелия.

През 1892 г. в Русе Стоян Михайловски написва текста на "Върви народе, възродени". През 1900 г., по случай деня на Св. Кирил и Методий, химнът по музика на Панайот Пипков е изпълнен за първи път. Стоян Михайловски е роден в гр. Елена през 1856 г. Първоначално той завършва Императорския лицей в Цариград, след което за кратко време работи като учител в българското училище в Дойран. През 1875 г. заминава да следва право във Франция. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. прекъсва следването си и се завръща в България. След Освобождението работи като съдия и адвокат в Свищов, Търново, София и Пловдив. Заради своята гражданска позиция често е уволняван. През 1880 г. става главен редактор на в. "Народний глас". По-късно отново заминава за Франция, където завършва образованието си. След завръщането си в България работи като адвокат и съдия. От 1892 г. Стоян Михайловски започва да преподава френски език в Юридическия факултет, а от 1897 г. и в Историко–филологическия факултет на Висшето училище (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"). През периода 1895–1899 г. е доцент по всеобща литературна история. Заради статията си "Потайностите на българския дворец", в която критикува личния режим на Фердинанд I, Стоян Михайловски e даден под съд и е уволнен. Но въпреки това и след този случай продължава да участва активно в обществено-политическия живот на страната. Многократно е избиран за народен представител. От 1901 до 1903 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет. С цялото си разнообразно творчество – памфлети, епиграми, басни, стихотворения и други, той критикува социалната действителност и отстоява принципна гражданска позиция. Автор е на стихосбирката "Днес чук, утре наковалня", поемата "Словоборците станаха богоборци", "Сатири. Нашите писачи и газетари", драмата "От развала към провала" и др. Едни от най-известните му басни са: "Бухал и светулка", "Орел и охлюв", "Секира и търнокоп" и др. Панайот Пипков е роден в Пловдив през 1871 г. Двадесетгодишен той постъпва като актьор в драматичното отделение на Столичната драматично-оперна трупа (по-късно “Сълза и смях”). През 1893-1894 г. учи музика в Миланската консерватория. Завръща се в България и става диригент на хора на Музикално дружество "Гусла" във Варна. Същата. 1899 г. ръководи и Музикално-театрално дружество "Лира" в Русе, а години по-късно е учител в Ловеч, където създава оркестър. В София Пипков ръководи самодейни хорове и оркестри, пише и композиции. Участник е в Балканската война (1912-1913 г.). По-късно ръководи музикалния отдел при Народния театър в София, диригент е на Свободния театър, на хор "Г. Кирков", хормайстор е в Народната опера, артист и музикант е в Софийския драматичен театър и капелмайстор на Градската духова музика към Столичната полиция. Пипков пише клавирни пиеси, хорови песни, детски оперети, пиеси за цигулка, опера и музика към драми. Автор на музика и либрето на първата българска оперета за деца "Деца и птички". Пише още стихове и драми - "Бойко", "Деян", комедии - "Невероятна случка", "Годежният букет", "Благотворителност" и "Пътуващи артисти".

През 1905 г. в София излиза първи брой на "Учителска искра". Изданието е орган на Социалдемократическата учителска организация и излиза 3 пъти месечно до 28 юли 1923 г. Редактори са П. Ралев, Г. Кръстев, Т. Стоилов, Л. Кандев, М. Станев и др. От 15 ноември 1923 г. под името "Учителско единство", продължава да излиза до 24 май 1924 г.

През 1925 г. българският поет и литературен критик Гео Милев е арестуван и обявен за “безследно изчезнал”. След като публикува поемата “Септември” той е осъден по ЗЗД на 1 година затвор и глоба 20 000 лв. Георги Милев Касабов е роден в Раднево, област Старозагорска, на 15 януари 1895 г. Първоначално следва романска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и продължава в Лайпциг, където пише дисертация за Рихард Демел. Гео Милев е последовател и защитник на символизма и експресионизма в България. Първите му стъпки в поезията са под влиянието на Пенчо П. Славейков. През ученическите си години той превежда от руски език стихове на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, А. В. Колцов, А. А. Фет и др. През декември 1913 г. в списание “Листопад” излиза първата му публикация “Литературно-художествени писма от Германия”. По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма, увлича се и от “модерната” немска поезия. В началото на Първата световна война заминава за Лондон, за да се запознае отблизо с английската литература. Тук се среща с белгийския поет Ем. Верхарн. Дошъл отново в Германия, за да продължи следването си, Милев е арестуван в Хамбург от немската полиция като “английски шпионин”. След 6 дни е освободен. След кратък престой в Лайпциг той се завръща в родината си. В България популяризира творчеството на европейските модерни поети. През зимата на 1915-1916 г. заедно с Н. Икономов организира в Стара Загора театрална група, която изнася няколко представления - “Едип цар” от Софокъл и др. През март 1916 г. той е мобилизиран, а през 1917 г. е ранен, в резултат на което загубва лявото си око. В Българя Гео Милев издава сп. “Везни”. Еволюцията му към революционни идеи намира израз в новото сп. “Пламък”, което е спряно заради поемата “Септември”. Част от наследството, което Гео Милев е “Театрално изкуство”, “Антология на жълтата роза”, “Жестокият пръстен”, “Експресионистично календарче”, “Иконите спят”, “Панихида на поета П. К. Яворов” , “Кръщение с огън и дух. Антология”, “Антология на червената роза”, “Антология на българската поезия”, “Септември” и др.

През 1932 г. на конгреса на Демократическия сговор групата на проф. Александър Цанков се отцепва от групата на Андрей Ляпчев. След падането на сговористкия режим връх в Демократическия сговор вземат центробежните сили, което води до разделянето му на две самостоятелни формации със същото име. Начело на едната застава проф. Ал. Цанков, а на другата - А. Ляпчев. Демократическият сговор е образувана на 10 август 1923 г. чрез сливането на Народния сговор със Съюза на демокрацията. Начело на партията стои Централно бюро. Според устава на Демократическия сговор, приет на учредителния му конгрес, шефският институт в него е ликвидиран. Фактически лидер на партията през управлението на първия сговористки режим за периода юни 1923 - януари 1926 г. е проф. Ал. Цанков, който по това време е и министър-председател. От януари 1926 г. до юни 1931 г. на преден план в ръководството на Демократическия сговор излиза А. Ляпчев, който е министър-председател на второто сговористко правителство. Народното социално движение, наричано "Цанковото движение", възприема организационната структура и идеи на италианските фашисти, но след идването на А. Хитлер на власт в Германия през януари 1933 г. се преориентира към германския националсоциализъм. Ратува за силна "надпартийна власт", за решаващата роля на "водача", за активната намеса на държавата в стопанския и социалния живот, за намаляване ролята на парламента в държавното управление и др. През 1933 г. и началото на 1934 г. движението успява да привлече към себе си по-голямата част от членската маса на Политическия кръг "Звено", както и някои привърженици от десните кръгове в БЗНС и др. Успехите в общинските избори от януари 1934 г., в които взема 11,5 % от гласовете, подтикват движението към непосредствено завземане на политическата власт в страната. За целта по подобие на Б. Мусолини от края на октомври1922 г., Народното социално движение планира за 20 май 1934 "поход към София", но е изпреварено от звенарите, които предния ден извършват държавен преврат. След последвалата забрана на политическите партии в страната движението продължава да води полулегален живот. Скоро следва и разцепление, като част от неговите ръководни дейци като Хр. Калфов, Ив. Русев и др. се ориентират към сътрудничество с деветнадесетомайците. Въпреки че отделни представители на движението участват, макар и временно, в управлението на страната, неговият лидер проф. Ал. Цанков е държан настрана от властта поради опасенията на цар Борис III. Монархът се притеснява от диктаторските му прийоми и голямата близост с Берлин. В навечерието на 9 септември 1944 г. движението се готви за нов държавен преврат в страната, но рязко променената обстановка след обявяването на война от СССР проваля тези му намерения, а водачът му проф. Ал. Цанков бърза да избяга от страната. След 9 септември 1944 г. привърженици на движението формират конспиративни групи против отечественофронтовската власт, но бързо са ликвидирани. Печатни органи на Народното социално движение са вестниците "Демократически сговор", "Нова България”, "Слово".

През 1979 г. в Рим, в двореца "Венецио", е открита изложбата "Български икони от IX -XIV век".

През 1990 г. са подписани споразуменията за политическия преход към демокрация. Това е кулминация от откритото на 3 януари заседание Кръглата маса, чиято цел е споразумение между БКП и опозицията за осъществяване на българския преход към демокрация. От 23 януари започват пленарни заседания, които се излъчват директно по националните медии. На 13 март е подписано споразумение Народното събрание и правителството да се съобразяват с решенията на Кръглата маса, като връзката между институциите се осъществява от Благовест Сендов и Любен Кулишев.

Родени:

През 1857 г. - Рачо Петков Славейков - военен деец.

Роден в Трявна. Той е син на Петко Р. Славейков. През 1870-1872 г. учи в Робърт колеж и в гимназия в гр. Николаев, Русия. След обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. е доброволец в руската армия при княз Черкаски и като такъв участва в боевете на Шипка. След Освобождението продължава образованието си в Русия и през 1883 г. завършва Военното кавалерийско училище в Екатеринослав. При завръщането си и постъпва на служба като кавалерийски подпоручик в Източна Румелия. След Съединението взема участие в Сръбско-българската война 1885 г. Убеден русофил, Славейков се включва през 1887 г. в организирането на Русенския бунт, поради което е осъден на смърт. Успява да избяга в Русия и завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург. Завръща се, с разрешение на Стамболов, за да се прости с умиращия си баща през 1895 г. След като му е забранено да работи като военен се отдава на публицистична и преводаческа дейност. Като член на Демократическата партия Рачо Славейков сътрудничи на нейните печатни органи. Свързва се с лявото крило на ВМРО. Славейков смело и открито се противопоставя на корупцията в България. Автор е на студии по военнотеоретични и практически въпроси, на статии по исторически, политически и литературни въпроси. Публикува материали в редица вестници и списания, сред които са "Пряпорец", "Знаме", "Мир", "Демократически преглед" и др. Съчиненията, които Рачо Славейков оставя, са “Отбраната на Шипка на 9, 10 и 11 август 1877”, “Спомени за Сръбско-българската война”, “Тракийският кон и тракийското коневъдство”, “Български народни обичаи и вярвания”, “Петко Рачов Славейков, 1827-1895”.

През 1870 г. - Васил Киров Кирков – български артист.

Роден в Карлово. Той е един от основателите на българския професионален театър. Следва драматично изкуство във Виена в периода 1893 г.-1894 г. Играе в Столичната драматична група (1890 г.), в театър “Сълза и смях” (1892 г.-1904 г.) и в Народния театър (1904 г.-1926 г.). Сред по-известните му роли са: Хамлет (от Шекспир), Принцът (“Емилия Галоти” от Лесинг), Ернани (от В. Юго), Освалд (“Призраци” от Ибсен), Боркман (“Джон Габриел Боркман” от Ибсен), княз Мишкин (“Идиот” от Достоевски), Хлестаков (“Ревизор” от Гогол) и др. Умира на 18 ноември 1931 г. в София.

През 1914 г. - Жак Битев Гатеньо – писател.

Роден в Неврокоп. Той е автор на литературно – критически материали, преводач е на поезия и проза от испански и френски език. Сътрудник е към вестниците "Валог", "Кадима", "Светлоструй", "Литературен преглед" и др. Автор е на съчиненията : "Животът ни е ясен" (1940 г.), "Сърцето на Испания. Литературно-критически портрети" (1941 г.) и др.

През 1919 г. - Александър Цветков Геров – български поет.

Роден в София. Той завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Участва в конспиративна дейност през 1944 г., за което е арестуван. Редактор е в Радио София (1944 г.-1952 г.), в сп. "Киноизкуство" (1953 г.-1955 г.), в. "Кооперативно село" (1963 г.), в редакция "Фокус" към Българска кинематография и в издателство "Български писател". От малък сътрудничи в детски и ученически издания, а по-късно във в. "Заря", "Литературен глас", "Светлоструй", в сп. "Изкуство и критика" и "Златорог". Поезията му е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Автор е на стихосбирките "Ние хората" (1942 г.), "Два милиарда" (1947 г.), "Най-хубавото" (1958 г.), "Приятели" (1965 г.), "Свободен стих" (1967 г.), "Любовна лирика" (1983 г.), "Внезапни стихотворения" (1986 г.), "Книга за Тамара" (1991 г.), на сборниците с проза "Усмивка под мустак" (1960 г.), "Щастие и нещастие" (1963 г.), "Фантастични новели" (1966 г.). Умира през 1997 г. в София.

През 1926 г. - Драгомир Асенов – български драматург.

Роден в Монтана. Драгомир Асенов е псевдоним на Жак Нисим Меламед. Той живее в София от 1936 г. През 1953 г. завършва право в Софийския университет Св. “Климент Охридски”. Драгомир Асенов изпълнява длъжностите главен редактор на списание "Родна реч", заместник - главен редактор на в."Литературен фронт", секретар на СБП. Сред по - известните негови творби са: "Нашият взвод" (1956 г.), "Кафявите хоризонти" (1961 г.), "Рожден ден" (драма, 1965 г.), "Рози за д-р Шомов" (драма, 1967 г.), "Горещи нощи в Аркадия" (пиеса, 1970 г.), "Наградата" (пиеса, 1981 г.), "Елегия за едно женско сърце" (1984 г.), "Избрани произведения" (в 3 т., 1983 г.-1984 г.), "Елегия за едно женско сърце" (роман, 1984 г.) и др. Сценарист на "Най-тежкият грях" (1982 г.) и "Тази кръв трябваше да се пролее" (1985 г.). Умира в София на 19 юни 1981 г.

През 1943 г. - Георги Бакалов – историк, византолог.

Роден в Гоце Делчев. Той завършва Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където впоследствие е преподавател по византийска история. От 1995 г. е професор. От 2000 г. чете лекции по "Обща история на Християнската църква" в Богословския факултет във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Автор е на съчиненията: "Средновековният български владетел" (1985 г.), "Въведение в християнството" (1993 г.), "Византия. Културно-политически очерци" (1994 г.) и др.

Починали:

През 1878 г. - Георги Нейчов (Г. Н. Вълков) – български революционер.

Умира в Панагюрище. Той е роден през 1848 г. в Панагюрище. Завършва Пловдивското епархийско училище и работи като учител и читалищен деец в родния си град. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). В неговия дом Райна Княгиня с помощта на жена му извезва знамето на въстанието, там стават и срещите с Г. Бенковски. Представител е на Панагюрския комитет на събранието в Оборище. След разгрома на въстанието е заловен и заточен в Мала Азия.

През 1938 г. - генерал – майор Христофор Георгиев Хесапчиев.

Той е роден в Габрово на 6 февруари 1858 г. От 1920 г. е член на БАН. Завършва военното училище в София (1879 г.), специален курс на Константиновското пехотно училище (1880 г.), Николаевската академия на Генералния щаб в С. Петербург (1883 г.) и висша офицерска кавалерийска школа (1885 г.). По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е помощник-началник на щаба на войската. Участва в боевете при селата Алдомировци и Раяновци (5 ноември). Христофор Хесапчиев заема редица ръководни постове: Началник е на военното училище (1885 г.-1893 г.), началник е на Учебно-информационното бюро при щаба на войската и втори редактор на военните издания, командир на VI пехотен полк (1896 г. – 1898 г.). Изпълнявал е също така длъжностите: военно аташе в Белград (1899 г.-1904 г.), дипломатически агент в Белград (1904 г.-1905 г.), дипломатически агент и пълномощен министър в Букурещ (1905 г.-1911 г.). Автор е на трудове и учебници по тактика и военна топография.

През 1954 г. - Атанас Димитров Буров – български политик.

Той е роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица. Учи в Горна Оряховица и в Априловската гимназия в Габрово. Завършва право и икономика в Сорбоната – Париж през 1903 г. След това учи в Швейцария и Англия. Владее е до съвършенство няколко езика. Изпълнявал е длъжността ръководил на финансовата група на Българската търговска банка. Атанас Буров е лидер на Народната партия. Избиран е 7 пъти за член на Правителството. В периода 1911 г.-1913 г. е подпредседател на ХV Обикновено Народно събрание. През 1913 г. и 1919 г. е министър на търговията, а през 1926 г. – министър на външните работи. Участва в основаването на Демократическия сговор. Взима участие като доброволец във войните между 1912 г.-1918 г. По време на Втората Световна война е един от лидерите на буржоазната опозиция. В кабинета на К. Муравиев (2-8 септември 1944 г.) е министър без портфейл. След преврата на 09 септември 1944 г. е съден от Народния съд. През 1945 г. е осъден на строг тъмничен затвор и е интерниран в Дряново. През 1947 г. се застъпва против смъртната присъда над Никола Петков, вследствие на което е изпратен в лагер. През 1952 г. е осъден отново на 20 г. затвор. Умира в затвора на 15 май 1954 г. Признат е за почетен гражданин на Г. Оряховица през 2000 г.

През 1981 г. - Андрей Димитров Германов – български поет.

Той е роден на 17 юни 1932 г. в с. Яворово, Варненско. Завършва руска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1955 г., след което работи като учител. Също така е редактор във в-к "Народна младеж", редактор е в отдел "Поезия" на издателство "Български писател", заместник-главен редактор е на сп. "Съвременник", главен редактор на сп. "Пламък". Като лирик се утвърждава през 60-те год. Автор е на съчиненията: "Кълнове" (1959 г.), "Работнически влак" (1962 г.), "Равноденствие" (1965 г.), "Късче мрамор от Акропола", пътепис и стихотворения пише в съавторство със Сл. Хр. Караславов и М. Недялков през 1966 г., "Да ме запомниш" (1967 г.), "Преображения" (1968 г.), "Яростно слънце" (1969 г.), "Мост" (1970 г.), "Острови. Стихотворения" (1972 г.), "Огледалце. Стихотворения за деца" (1973 г.), "Стихотворения" (1973 г.), "И оживяха в песента. Поема" (1974 г.), "Парнас около нас. Дружешки шаржове, пародии, епиграми" (в съавторство с Ив. Николов, 1974 г.), "Четиристишия. Стихотворения" (1974 г.), "Самоубийствено живеем" (1979 г.), "Други четиристишия" (1980 г.), "Душа незащитена. Лирика" (1981 г.), "Шаячни момчета. Спомени" (1981 г.), "Стихотворения" (1982 г.), "Златна светлина. Стихотворения" (1983 г.), "Време за творчество. Интервюта. Статии" (1986 г.), "Чешмата под снега. Стихотворения за деца" (1987 г.), "Избрани преводи" (1987 г.) и др.

Ася_И · Май 15, 2009

На 16 Май:

През 1899 г. е открито 10 ОНС с председател Димитър Вачов.

През 1912 г. в София за срок от 3 години е подписан таен отбранителен договор между България и Гърция. Българският министър-председател Ив. Ев. Гешов и гръцкия пълномощен министър в България Д. Панас подписват договора, станал част от Балканския съюз. Според договорките двете държави се задължават да си оказват взаимна помощ, ако една от тях или двете заедно бъдат нападнати от Турция. Същевременно България се съгласява да пази благосклонен неутралитет по отношение на Гърция при решаването на Критския въпрос. На 22 септември в София договорът е допълнен с тайна военна конвенция. Според нея в случай на война България трябва да участва с 300 000, а Гърция със 120 000 войници. В договора не се уточнява разпределението на евентуално завоюваните територии. Това довежда до възникване на множество спорни въпроси след Балканската война 1912–1913 г. В крайна сметка Гърция и Сърбия се съюзяват срещу България. На 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000 –на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот- 150 000 - на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. С навлизането на военни в началото на май е поставено началото на сръбско-гръцкия геноцид срещу македонските българи. Чети извършват насилия над мирното население, започват да действат военнополеви съдилища и се извършват военни репресии в Скопие, Велес, Битоля, Кукуш и Сяр. В този период гръцката армия опустошава около 160 български селища. На 19 май 1913 г. в Солун е подписан тайният военно-политически договор между Сърбия и Гърци. Той е насочен изцяло насочен против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912–1913 г. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последват изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Така се обезсилват Българо-сръбският договор 1912 г. и Българо-гръцкият договор 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война 1913 г.

През 1915 г. в хода на Първата световна война Антантата връчва първа нота на България, като и предлага да нападне Турция и да завземе Източна Тракия до Мидия-Енос. В замяна, след края на войната, Антантата обещава, че страната ни ще получи "безспорната зона" във Вардарска Македония и съдействие за Кавала и Южна Добруджа. Според тайното приложение към подписания на 29 февруари 1912 г. Българо-сръбски договор безспорната зона обхваща територията на изток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. По време на Балканската война 1912–1913 г. по–голямата част от тази зона е завладяна от сръбската армия. Въпреки предварителните договорености след края на войната Сърбия отказва да върне земите на България. Това влошава отношенията между двете държави и ускорява избухването на Междусъюзническата война 1913 г. В началото на Първата световна война България все още не се е стабилизирала след погрома в Междусъюзническата война. Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки- Антантата и Тройният съюз. Все пак още в първите месеци на войната започва да личи благосклонната позиция на управляващите среди към държавите от Тройния съюз. През пролетта и лятото на 1915 г., когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, България става обект на желанието им да я привлекат към себе си. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната към военния конфликт. Мнозинството от българския народ е против участието на страната в него. Изразител на тази позиция са земеделците, радикалите и широките социалисти. Тесните социалисти заемат още по-крайна позиция, като издигат лозунг за изграждане на балканска федерация като най-доброто средство за разрешаване на българския национален въпрос. Друга част от българското общество е за участие на България в световната война, но на страната на Съглашението - демократи, народняци и прогресивни либерали. И трета част, значително по-малка, също е за намеса на България във войната, но като съюзник на Австро-Унгария и Германия - радослависти, част от стамболовистите и тончевисти. Възползвайки се от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. чл. 17. от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Антантата и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна и се предоставят земите, отнети и от съседните балкански държави след поражението и в Междусъюзническата война. Паралелно с тези спогодби е сключена пак на 24 август 1915 г. и още една - с Турция, уреждаща поправката на границата между двете страни по долното течение на р. Марица.

През 1920 г. след сливането на Либералната партия (радослависти), Народнолибералната партия и Младолибералната партия е образувана Националлиберална партия (НЛП). Тя изразява интересите на търговско-промишлената буржоазия, едрите земевладелци и дребните стокопроизводители. Ръководството на НЛП се осъществява от Централно бюро. Поради своя разнороден състав и съществуващите групи в различните политически партии, от които е създадена, фракционните борби в НЛП не престават през целия период от нейното съществуване. Опасността от изчезване на партията от политическия живот на страната забавят нейното разцепление. Тя е в опозиция по време на управлението на БЗНС (1920–1923). След отказа на останалите буржоазни партии за съвместна борба срещу земеделското правителство НЛП установява единодействие с част от запасното и действащото офицерство. Чрез своите съмишленици във Военния съюз взема участие в държавния преврат на 9 юни 1923 г. и се включва със свой представител в правителството на проф. Ал. Цанков (1923–1926 г.). В средата на септември 1923 г. групата на д-р Н. Генадиев напуска НЛП и образува нова политическа организация Народно единство. След излизането на нейния представител (Б. Смилов) от сговористкото правителство НЛП минава в опозиция. През юли 1925 г. Д. Петков заедно с група свои съмишленици обявява възстановяването на НЛП. През ноември 1926 г. група дейци начело с бившия министър Б. Смилов се отцепват и образуват своя самостоятелна политическа групировка под името НЛП. Тази група е за сближение със сговористкия режим. Тези действия дават отражение върху организационното състояние на НЛП и довеждат до отслабване на нейното политическо влияние в страната. След слабото представяне на партията в общинските и окръжните избори през 1926 г. и в парламентарните през май 1927 г. националлибералите пристъпват към обединение. През септември 1928 г. се сливат със стамболовистите, а през юли 1929 г. и с крилото на Б. Смилов. Извършеното обединение е нетрайно, защото през 1930 г. смиловистите се откъсват като самостоятелна политическа групировка и вземат участие с двама свои представители в кабинета на А. Ляпчев (1926–1931 г.). НЛП се включва в образуването на Народния блок. След спечелването на парламентарните избори през юни 1931 г. участва в коалициония кабинет. Недоволните от участието на партията в блоковото правителство начело с П. Н. Даскалов напускат нейните редове през септември 1932 г. През март 1933 г. лидерът на партията Г. Петров заедно със своите привърженици образува нова политическа формация също под името НЛП. Към НЛП през април 1934 г. отново се присъединява групата на Б. Смилов. След държавния преврат на 19 май 1934 г. партията е забранена. С това се слага край на нейното съществуване. Печатен орган на НПЛ е в. "Независимост".

През 1941 г. Христо Калфов сменя Никола Логофетов от председателския пост на 25-то ОНС. Калфов е роден в Калофер на 16 октомври 1883 г. Той завършва Военното училище в София, след което специализира във Военната академия в Торино, Италия. Взема участие в Балканските войни 1912–1913 г., след това е включен във военната свита на цар Фердинанд I. Обучава на военно дело княз Борис III, а след неговото възкачване на престола продължава да му служи като личен адютант. През 1922 г. Калфов напуска Двореца и се включва в организирането на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Той е министър на външните работи в правителството на Ал. Цанков за периода 10 юни 1923–4 януари 1926 г. От 1923 до 1931 г. е депутат в ХХI и ХХII ОНС. След разцеплението на Демократическия сговор през 1932 г. той преминава в крилото на Ал. Цанков. От 1941 до 1944 г. e председател на ХХV ОНС. След 9 септември 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд и умира през февруари 1945 г.

През 1957 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се спрат изселванията на "неблагонадеждни лица" от София. Те започват в края на 1956 г., когато властта, стресната от събитията в Унгария, нарежда специални комисии при кварталните партийни организации да изработват списъци с предложения за изселване, в които са включени 3796 семейства. До края на април 1957 г. са изселени 384 семейства на бивши собственици на фабрики, търговци и "кулаци" и се подготвя изселването на още 532 г., когато с новото партийно решение акцията е прекратена.

През 1971 г. се провежда референдум за приемане на нова конституция на НР България. В него участват 99,70 % от всички гласоподаватели, т.е 6 174 635 души, от които с действителни бюлетини - 6 150 695 души, с недействителни - 4607. Общо 6 135 218 души или 99,66 % гласуват за новата конституция, против - 15 477. На 30 март проектът за нова конституция на Народна Република България е публикуван за всенародно обсъждане. По "официални сведения" за по-малко от месец са проведени 30 000 събрания с участието на над 3 000 000 граждани, направили 14 000 предложения за допълнения в текста на конституцията. На 7 май Народното събрание започва обсъждане на проекта за нова конституция. Ден по- късно е решено приемането й да стане чрез референдум. На 18 май е обявено приемането на новата конституция. Тя влиза в сила същия ден с публикуването й в "Държавен вестник" и е обявена за основен закон за изграждането на "развито социалистическо общество". В нея БКП се провъзгласява за "ръководна сила на обществото и държавата", а НРБ - за "социалистическа държава". Създава се нов висш постоянно действащ държавен орган - Държавен съвет, който "съединява вземането на решения с тяхното изпълнение" и на практика измества парламента и правителството от върховното положение, което конституцията им е отредила.

През 1980 г. в галерията на ул. "Шипка" 6 е открита изложбата "Есенният салон в Париж" под патронажа на Людмила Живкова и министъра на културата и съобщенията на Франция Жан Филип Льока.

Родени:

През 1898 г. - Мария Милкова Золотович - оперна певица, сопран.

Тя учи пеене при Хр. Морфова и Е. Илкова, след което специализира във Виена , Париж, Милано и Рим. Дебютира в Софийската народна опера през 1919 г. с ролята на Зибел във "Фауст" от Ш. Гуно. До 1941 г. е изпълнителка на сопрановите партии. Золотович е една от певиците, които формират българската певческа школа. Умира на 3 януари 1983 г. в София.

Починали:

През 1883 г. - княз Алексей Николаевич Церетелев - руски дипломат.

Той завършва Юридическия факултет на Московския университет. Князът е секретар на руското генерално консулство в Белград и втори секретар на руското посолство в Цариград, управляващ руско консулство в Одрин и в Пловдив и генерален консул на Русия в Пловдив. Той участва в международната комисия за разследване на турските жестокости в България след потушаване на Априлското въстание. По нареждане на граф Н. П. Игнатиев изготвя заедно с Ю. Скайлер проект за автономно управление на страната ни, представен на Цариградската конференция (1876-1877 г). По време на Руско-турката война (1877-1878 г.) е доброволец, а след това участва в мирните преговори в Сан Стефано (1878 г). През 1878-1879 г. е назначен за руски делегат в Европейската комисия за изработване на Органически устав на Източна Румелия. Церетелев полага усилия да се осигури най-широка автономия на Южна България и да се защитят правата на българското население. Съдейства за държавно-политическо изграждане на автономната област и утвърждаването на нейния български характер.

През 1908 г. - Димитър Василев Манчов.

Той е роден през 1824 г. в Батак. Образованието си получава в родния си град и в Пазарджик, след което работи като учител. В Цариград през 1854 г. Манчов издава първата си книга “Църковно песнопение”. През 1862 г. открива книжарница в Пловдив с клонове в Свищов, Солун, Битоля. След Старозагорското въстание през 1875 г. той емигрира в Румъния и там открива своя печатница. Печатницата му “Стара планина” в Букурещ наследява материалната база на Ботевите печатници “Знаме” и “Кръг”. При него И. Вазов издава първата си книга “Пряпорец и гусла”. Манчов успява да издаде общо около 80 книги преди Освобождението, печатани в Цариград, Браила и Виена. След Освобождението продължава издателската си дейност в Пловдив, където основава и своя вестник- “Народний глас”. Той издава предимно учебници и помощна учебна литература, както и произведения на И. Вазов и К. Величков.

През 1955 г. - Светослав Обретенов Обретенов – български композитор.

Той е роден на 25 ноември 1909 г. в Провадия. Завършва Държавната музикална академия в София (днес БДК) през 1934 г. , като вече е сътрудник на театрите "Народна. сцена", Т-35 и Реалистичен театър. През 1934 г. с Хрелков съставя сборника "20 трудови песни". През 30-те и 40-те години Обретенов композира хорови песни ("Три сестри", "Хайдушка песен" и др.), симфонични и вокално-инструментални творби. След 9 септември 1944 г. е пръв ръководител и диригент на Държавния радиохор, известен днес като Българска хорова капела, носеща неговото име.През 1949 г. Обретенов е диригент на хор "Кавал", след което специализира в Москва . Създава масови песни - "Бий врага", "Борба за мир", кантати - "Димитровска родина", "Запей, наш бащин край", "Радост иде", ораторията "Партизани" и др.

През 1987 г. - Георги Митрев Марков - литературният критик.

Той е роден 9 февруари 1927 в Тополовград. През 1951 г. завършва българска филология в Софийския университет през 1951 г., където от 1967 г. е доцент, а от 1975 г. -професор в Катедрата по теория на литературата в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Печата за първи път във вестник “Стожер” през 1947 г. Сътрудничи на централния литературен печат. Работи като редактор в списание “Септември”, отдел “Критика”. За периода 1970-1972 г. Марков е лектор по български език и литература в университета в Гьотинген. След което е директор е на Центъра за литературни проучвания при СБП. Автор е на проучвания за българска литература между двете войни, за литературна критика и съвременната българска литература. Някои негови съчинения са “Въпроси на литературни. анализ” (1962 г.), “Д. Дебелянов” (литературен очерк, 1962 г.), “Гео Милев” (творчески портрет, 1964 г.), “Литературни етюди” (1969 г.), “Методологически въпроси на литературната история” (1971 г.), “Неспокойна критика” (1975 г.), “Битка за литературните принципи” (1987 г.), “Творби и критика” (1987 г.), “Неспокойни пътеки” (1990 г.) и др. Съставител е на “Литературен архив. Т.2. Гео Милев” (1961 г.), “Българска възрожденска критика” (1982 г.), “Българска литературна критика за Гео Милев” (1985 г.), фототипното издание на списание “Пламък” (1987 г.).

Ани · Май 17, 2009

На 17 Май:

През 1395 г. в сражение с влашкия воевода Мирчо Стари на р. Арджеш загива прототипа на знаменития едноименен герой Крали Марко. Средновековният владетел на югозападните български земи (днешна Македония) е син на крал Вълкашин и болярката Елена. Марко става крал през 1371 г. след Чирменската битка, в която загива баща му. Противно на фолклора през цялото си управление той е лоялен османски съюзник, а от около 1377 г. става васал на султан Баязид I, губи властта над Скопие, а през 1378 г. и над Охрид. Крали Марко участва с армията си във всички големи турски кампании. През 70-те години заедно с цар Иван Шишман се намесва в гражданската война във Византия. Към 80-90-те години Крали Марко владее района от Прилепско на юг, на изток до р. Вардар и на север до р. Треска и т.нар. Марков град.

Въпреки лоялността си към Османската империя той поддържа българската книжовност и култура в столицата си гр. Прилеп, Атонските манастири и др.

През 1853 г. Висшият съвещателен съвет на Османската империя, председателстван от Мустафа Решид паша, отхвърля руските искания отправени ден по- рано. От 46 светски и духовни сановници, участвали в заседанието, само трима гласуват за изпълнение на руския ултиматум. На основата на взетото решение Високата порта отказва да изпълни исканията на Николай І, което на практика означавало нова война между Русия и Турция. На 6 май Княз Меншиков връчва ултиматум на Високата порта, в който се настоява Русия да получи правото да покровителства православната църква в Османската империя. В ултиматума се настоява и за смяна на министъра на външните работи Фуад паша, който е обвинен в некоректно отношение към Петербург.

През 1867 г. съгласно с предварителния план на Върховното началство на Георги Раковски четата на Филип Тотю, състояща се от 35 души, преминава р. Дунав при Свищов.

Филип Тотю

Четата трябва да се съедини в Стара планина с четата на П. Хитов. В Свищов четниците са посрещнати от неколцина млади революционери, които се присъединяват към тях. В гората Пустията при с. Върбовка, Севлиевско, четата е обградена от военни части и башибозуци. Свидетели твърдят, че един четник се биел срещу 60 турци. През нощта оцелелите се изтеглили към Балкана. Поддържани от помагачи Филип Тотю с още 4 души се добрали до Стара планина в района на Юмрукчал (днес Ботев връх). Там се срещат с четата на П. Хитов и заедно се отправят за Сърбия, където участват във Втората българска легия.

През 1876 г. в Гюргево започва да излиза политическият вестник "Нова България". Той е фактически орган на Българското централно благотворително общество. Замислен е от Христо Ботев, който съставя първия му брой на 5 май 1876 г. в Букурещ. В изданието Ботев обнародва уводната статия "Букурещ, 3 май 1876 г." ("Захваща се вече драмата на Балканския полуостров"), програмната бележка "Нужно обяснение" и др. На 17 май, след като Ботев пристига с четата си в България, се появява "Притурка на "Нова България", а на 26 - вторият брой на вестника. От брой 3 вестникът излиза 2 пъти седмично в Гюргево под редакцията на Р. И. Белобрадов (Р. И. Блъсков), подпомаган от Ф. Симидов. От брой 53 до брой 75 той е редактиран от Стефан Стамболов. В изданието са поместени творби на Симидов, стихотворения от Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Вазов, Стамболов и Ботев. Последният, 75 брой, излиза на 22 април 1877 г.

През 1876 г. Христо Ботев настоява капитанът на парахода Радецки Дагоберт Енглендер да спре при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата, около 200 души, слиза на родния бряг.

Военен ръководител на Ботевата чета е Н. Войновски, а знаменосец Н. Симов - Куруто. За да преминат през Дунава на 16 май (стар стил) четниците, от различни румънски пристанища разделени на няколко групи, се качват като обикновени пътници на австрийския параход "Радецки". След като слиза на българския бряг четата се отправя към Стара планина, преследвана непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 18 май тя е обкръжена на планинския рид Милин камък. Там води цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Н. Симов. На 20 май Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 21 май тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1890 г. майор Коста Паница е осъден на смърт, като присъдата му е утвърдена от княжеския наместник и премиер Стефан Стамболов. На 21 януари е разкрит заговор за убийство на княза и премиера в столичния гарнизон на Паница след което той е арестуван.

През 1913 г. официално е сложен края на Балканската война 1912–1913 г. с подписването на Лондонски мирен договор между балканските съюзници (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) и Турция. Съгласно клаузите на договора, Турция отстъпва на съюзниците всички свои балкански територии на запад от линията Мидия-Енос, остров Крит и останалите намиращи се под нейно владичество по-малки егейски острови. По този начин на практика Турция е изтласкана от Европа, тъй като само малка част от Източна Тракия, в непосредствена близост до Цариград, остава под нейна власт. Албания е провъзгласена за независима държава, като уточняването на държавните й граници се предвижда да бъде решен от Великите сили. Този мирен договор не предвижда начин на разпределение на отстъпените от Турция територии между балканските съюзници. Единственото конкретно постановление относно новото териториално устройство на завладените от съюзниците земи се отнася до остров Крит и останалите егейски острови, признати за територия на Гърция. Подялбата на новозавладените територии се предвижда да бъде договорена между съюзниците с един отделен договор или с двустранни договори между заинтересованите страни. Лондонският мирен договор не урежда дори размяната на военнопленници или дължимите на победителите военни репарации. Постановява се само създаването на специални съюзнически комисии по тези въпроси. Това е предпоставка за избухналите противоречия между съюзниците и съответно до избухване на Втората Балканска война.

През 1953 г. по решение на ЦК на БКП е закрит "Сатиричен театър "Стършел". Той започва да съществува на 30 ноември 1952 г., като Естрада за хумор и сатира. Инициативата за създаването му е на редакцията на в. "Стършел". Сценариите се пишат от "стършелите" Челкаш, Петър Незнакомов, Валери Петров, Генчо Узунов и Радой Ралин. Проектите на декорите са на Илия Бешков, художествен ръководител е Стефан Сърчаджиев, а музиката се изпълнява от оркестъра на Сашо Сладура с най-добрите джаз музиканти. Театърът е закрит след двадесет представления, при голям успех.

През 1956 г. България е приета за член на ЮНЕСКО. Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/ е създадена през ноември 1945 г. в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН. В ЮНЕСКО членуват 190 страни след приемането и на Източен Тимур.

През 1997 г. от членове, напуснали БЗНС е учреден БЗНС - Народен съюз. Регистриран е през юли 1997 г. с главен секретар Анастасия Мозер.

Родени:

През 1914 г. - Алипи Николов Матеев - български математик.

През 1936 г. той завършва физика, една година по-късно и математика в Софийския университет ” Св. Климент Охридски”. През 1940 г. специализира математика в Парижкия университет. От 1962 г. е професор в Катедрата по геометрия на Софийския университет ” Св. Климент Охридски”. През 1963-1967 г. е декан на Математическия факултет, а през 1958-1971 г.- ръководител на Катедрата по обща и приложна математика. Той е един от инициаторите за издаване на сп. “Математика” и пръв негов главен редактор. Работи по проблеми на диференциалната геометрия и обучението по математика. Матеев умира на 7 декември 1979 г. в София. Автор е на трудовете “Върху някои въпроси на диференциалната геометрия на кривите и линейните повърхнини в елиптичното пространство” (1950 г.), “Върху някои основни теореми от теорията на конгруенцните прави в елиптичното пространство” (1958 г.), “Специални конгруенции от прави в хиперболичното пространство” (1960 г., на френски език) и др.

През 1938 г. - Цвета Димитрова Джумалиева - българска балерина.

През 1956 г. тя завършва Държавното хореографско училище в София. Работи като балерина в Националанта академичен театър за опера и балет от 1956 г., а през 1968 г. -1969 г. - в "Комише Опер", Берлин. Преподавател е в Държавното хореографско училище в София от 1974 г. Сред по- известните й роли са: Копелия ("Копелия" от Л. Делиб), Пепеляшка ("Пепеляшка" от С. С. Прокофиев), принцеса Маша ("Лешникотрошачката" от П. И. Чайковски), Аврора ("Спящата красавица" от П. И. Чайковски), Принцесата ("Дървеният принц" от Б. Барток) и др. Получава I награда на конкурса "Виоти" в гр. Верчели, Италия (1958 г.).

Починали:

През 1555 г. - Свети Николай Нови Софийски–български светец мъченик, обущар от София.

Роден е през 1510 г. в Янина, Гърция. Насила помохамеданчен, той се отказва от исляма. Убит е с камъни от мюсюлманска тълпа, разкъсан на части и изгорен, а прахът му хвърлен в реката. Житието му е написано от Матей Граматик. Българската православна църква почита паметта му на 17 май.

През 1958 г. - полковник Петър Иванов Вериклечков.

По време на Руско- турската война като доброволец от Българското опълчение той се сражава се при Стара Загора и Шипка. След Освобождението Вериклечков завършва Елисаветградското военно училище. В Сръбско-българската война 1885 г. той командва полубатарея от Първи артилерийски полк, с който взема участие в битката при Сливница и в овладяването на Пирот. През 1913 г. полковник Вериклечков е ранен и напуска армията. През Първата световна война е мобилизиран и служи като началник на артилерията на Четвърта армия и като командир на отбраната на Беломорското крайбрежие.

Редактирано Май 17, 2009 от Ани

Ася_И · Май 17, 2009

На 18 Май:

Международният ден на музеите

Честван за първи път през 1978 г. Решението за това е взето през 1977 г. в Москва на ХІ-та генерална конференция на Международния съвет на музеите. Думата „музей“ идва от латинската дума „museum“, която е от гръцки произход и произлиза от „mouseion“. „Mouseion“ било мястото (понякога храм), което било посветено на музите, покровителките на изкуствата в гръцката митология. В модерната си форма музеят възниква като индивидуална колекция от куриозни предмети на аристократи през Ренесанса. Националната държава превръща музеите в стожер на своята културна идентичност. Днес, когато светът е движен от глобализацията, музеят е превърнат в главно средство за привличане на туристи. В музея се събират, пазят и излагат предмети, образи и текстове, свързани с определена епоха или сфера. От една страна, има стремеж да се представи историческата истина за явлението, а от друга, подборът на изложението експонати съдържа някакво послание, което най-често ни обръща към някаква страна на паметта и идентичността. Наред с традиционните музеи, излагащи картини, исторически или археологически паметници, съществуват музеи на почти всичко: музей на транспорта, музей на виното, музей на детството и т.н. Международният ден на музеите се чества от от 1978 г. по решение на Международния съвет на музеите.

През 1809 г. йеромонах Пантелеймон от Русе завършва преписът си на Паисиевата история.

"История славянобългарска" ("История славяноболгарска за народа и за българските царе и светци и за всички деяния и минало български"), написана от Паисий Хилендарски през 1762 г. е първото произведение на българската историография. Тя е съставена въз основа на произведенията на Цезар Бароний - "Деяния церковная и гражданская" (1719 г.), и на Мавро Орбини - "Книга историография" (1722 г.), както и на редица български грамоти, народни предания и легенди. Историята е написана на новобългарски език и чрез нея авторът начертава програмата на Българското възраждане - борба за новобългарска просвета, независима българска църква и политическо освобождение. Написана емоционално, "История славянобългарска" оказва силно въздействие на своите читатели през възрожденската епоха. За големия интерес към нея свидетелстват многобройните преписи, които са около 60 на брой. Първият й препис е още от 1765 г. и е дело на Софроний Врачански. За пръв път "История славянобългарска" е издадена по оригинала й от Й. Иванов през 1914 г. Оригиналът се съхранява в Зографския манастир.

През 1876 г. четата на Христо Ботев е обкръжена на планинския рид Милин камък. Там води цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и знаменосецът Н. Симов - Куруто. Ден по-рано при с. Оряхово около 200 души слизат на родния бряг. Военен ръководител на Ботевата чета е Н. Войновски. За да преминат през Дунава на 16 май (стар стил) четниците, от различни румънски пристанища, разделени на няколко групи, се качват като обикновени пътници на австрийския параход "Радецки". След като слиза на българския бряг четата се отправя към Стара планина, преследвана непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 20 май Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите две- на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 21 май тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1878 г. в Лондон руският посланик в Англия П. А. Шувалов и английския министър на външните работи лорд Р. Солсбъри подписват тайно споразумение, което довежда до ревизиране на Санстефанския договор 1878 г. С него Англия се съгласява Русия да присъедини Южна Бесарабия, Карс и Батум. За сметка на това настоява България да бъде разделена на две части по билото на Стара планина, като на север се създаде самостоятелно княжество с политическа автономия, а на юг областта да получи широка административна автономия, но да остане под властта на султана.

Успешният край на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. обезпокоява западните европейски държави заради евентуалното засилване на руското влияние на Балканите. Отчитайки стратегическата важност на този район, те не одобряват подписания след войната между Русия и Османската империя Санстефански договор 1878 г. и настояват открито за неговото ревизиране. Изтощена от войната и в икономическо, и във военно отношение, Русия приема направеното от тях предложение за свикване на международен форум, който да преразгледа решенията на Санстефанския договор. В навечерието на Берлинския конгрес, на който именно се ревизират решенията от Сан Стефано, особено активна дейност разгръща английската дипломация. Освен тайното англо-руско споразумение, на 25 май във Виена е сключено тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария. В него освен разпокъсването на Санстефанска България на посочените части е постигнато и друго съглашение - да бъде намален чувствително срокът на Временното руско управление в България, предвиден в Санстефанския договор. Тези споразумения залягат в преговорите на Берлинския конгрес и съответно в подписания Берлински договор.

През 1913 г. министър-председателят Иван Гешов отхвърля съветите от страна на Русия Струга, Крушово, Велес и Кратово да се предадат на Сърбия. Междувременно на 12 май с нота до българското правителство сръбският кабинет заявява, че съюзният им договор от 29 февруари 1912 г. вече няма задължителна сила и цяла Македония се обявява за спорна зона за трите сили - Сърбия, Черна гора и България. Според сключения през 1912 г. договор Сърбия признава правото на България да притежава земите на изток от р. Струма и Родопите, а България – правото на Сърбия върху териториите на север и запад от Шар планина. Македония се разделя на две части: безспорна , която се дава на България, и спорна, чиято съдба ще се реши под арбитража на руския цар. Безспорната зона обхваща територията на изток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Докато българската армия се сражава на Тракийския фронт срещу турските войски, Сърбия и Гърция окупират Вардарска и Егейска Македония. Завзета е и по–голямата част от безспорната зона и въпреки предварителните договорености Сърбия отказва да я върне на България. Нещо повече, на 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000 –на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот- 150 000 - на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действа покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. С навлизането на военни сили в началото на май е поставено началото на сръбско-гръцкия геноцид срещу македонските българи. Чети извършват насилия над мирното население, започват да действат военнополеви съдилища и се извършват военни репресии в Скопие, Велес, Битоля, Кукуш и Сяр. В този период гръцката армия опустошава около 160 български селища. На 15 май 1913 г. македонската емиграция връчва меморандум против сръбските и гръцките насилия над македонските българи на посланиците на Великите сили в София. В края на месец май Сърбия и Гърция настояват в София за общ руски арбитраж, докато България приема арбитраж само за спорната зона. По това време в Солун вече е подписан тайният военно-политически договор от 19 май 1913 г. между Сърбия и Гърция. Той е насочен изцяло против България. Според 11-те му точки двете държави отново си гарантират земите в Егейска и Вардарска Македония, окупирани от тях през Балканската война 1912–1913 г. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера, разположен източно от устието на р. Струма. Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последват изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. С този акт се обезсилват Българо-сръбският договор 1912 г. и Българо-гръцкият договор 1912 г. и се подготвя почвата за избухването на Междусъюзническата война 1913 г.

През 1925 г. в с. Дъбница, Неврокопско е съставен протокол за формиране на “съдебно–следствена комисия и нелегален съд по шпионската и предателска мрежа в Неврокопска революционна околия”, който два дни по-късно е утвърден от ръководителя на македонската революционна организация Иван Михайлов. Членовете на централния комитет на ВМРО Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов и членовете на задграничното представителство Г. Баждаров, К. Пърличев и Н. Томалевски посещават селото. На 13 юни 1925 г. Ив. Михайлов одобрява присъда за екзекуцията на 13 души. Смъртни присъди са изпълняват само след одобрени от страна на ЦК или ЗП. Общо за периода май - юни около 38 смъртни присъди са одобрени.

През 1950 г. след като в началото на годината в. "Стършел" става издание на ЦК на БКП, на вестника е вменено, че без съгласието на ЦК не може да осмива партийните организации и дейците, които работят в партията. ЦК определя и редакционната колегия на вестника: главен редактор - Димитър Чавдаров-Челкаш, и заместник-главни редактори - Богомил Райнов и Никола Мирчев. В решение на Политбюро на ЦК на БКП за състоянието и задачите на в. "Стършел" от 18 май от вестника се изисква да отразява положителните явления в живота на страната, да отделя внимание на "повишаване на бдителността" и на "борбата срещу трайчокостовщината" и да преустрои работата си на основата на опита на съветското сп. "Крокодил".

През 1971 г. на тържествено заседание на Народното събрание в зала "Универсиада" е обявено приемането на новата конституция. Тя влиза в сила същия ден с публикуването й в "Държавен вестник" и е обявена за основен закон за изграждането на "развито социалистическо общество". В нея БКП се провъзгласява за "ръководна сила на обществото и държавата", а НРБ - за "социалистическа държава". Създава се нов висш постоянно действащ държавен орган - Държавен съвет. Той "съединява вземането на решения с тяхното изпълнение" и на практика измества парламента и правителството от върховното положение, което конституцията им е отредила. Два дни по- рано, на 16 май, се провежда референдум за приемане на нова конституция. В него участват 99,70 % от всички гласоподаватели, т.е 6 174 635 души, от които с действителни бюлетини - 6 150 695 души, с недействителни - 4607. Общо 6 135 218 души или 99,66 % гласуват за новата конституция, против - 15 477. На 30 март проектът за нова конституция на Народна Република България е публикуван за всенародно обсъждане. По "официални сведения" за по-малко от месец са проведени 30 000 събрания с участието на над 3 000 000 граждани, направили 14 000 предложения за допълнения в текста на конституцията. На 7 май Народното събрание започва обсъждане на проекта за нова конституция. Ден по- късно е решено приемането й да стане чрез референдум.

През 1977 г. се провежда 3-ти конгрес на българската култура. Комитетът за изкуство и култура се преименува в Комитет за култура, а Людмила Живкова остава негов председател. Тя е на този пост до смъртта си на 21 юли 1981. Уставът на Комитета е утвърден с постановление на Министерския съвет на 28 юли.

През 1994 г. цар Борис ІІІ е удостоен посмъртно от еврейските организации в САЩ с наградата “морален държавник” за ролята му при спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на смъртта.

През 1997 г. е учреден Либерален съюз "Нов избор". Това става по време на Националната конференция на едноименната предизборна коалиция, основана на 28 юли 1994 г. от партиите Център за нова политика и Сбор за демокрация. Либерален съюз "Нов избор"е регистриран през октомври 1997 г. Председател е Димитър Луджев. Съучредител на коалицията е Обединение за национално спасение и на Либерално-демократичен съюз.

Родени:

През 1872 г. - Яне Сандански

Роден в с. Влахи, Благоевградско. След поражението на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. родителите му се преселват в Дупница и той получава началното си образование там. След това работи като просбописец, държавен чиновник и пр., като в същото време не престава да се самообразова. В националноосвободителната борба на българите от Македония Сандански се включва в края на 90-те години на XIX век. Неколкократно той преминава с чети в Македония с цел да съдейства за ускоряването на процеса за изграждането на революционни комитети в различните селища. Заедно с това полага усилия и за набавяне на оръжие и средства за организацията. Една от най-дръзките му акции в тази насока е известната афера "Мис Стоун". На 21 август 1901 г. по шосето между Банско и Горна Джумая Елена Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка, са отвлечени. Похитителите искат откуп от Турция, който, заради натиска от страна на Великите сили, получават. С получените на 18 януари 1902 г. 14 500 златни турски лири е предвидено закупуването на оръжие. Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес решение за въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. Въпреки това не се противопоставя и се включва дейно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След гибелта на Гоце Делчев Сандански се утвърждава като един от лидерите на левицата във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Благодарение на неговите усилия, въпреки погрома на въстанието, в следващите няколко години това течение взема надмощие в организацията. В отсъствието на Христо Матов и д-р Татарчев по време на Рилския конгрес на организацията през 1905 г. левицата се опитва да наложи своите възгледи във взетите от конгреса решения и приетия нов устав. Марксистите Д. Хаджидимов и Н. Харлаков се включват към групата на Серския революционен окръг и оказват влияние върху поведението на Сандански. Левичарите настояват за над националност и децентрализация в Организацията. През декември 1906 г. е свикан конгрес на ВМРО, на който Сандански и привържениците му поставят начало на разцеплението в Организацията. В борбата си срещу десницата Сандански стига до крайност и през ноември 1907 г. нарежда убийството на двама от нейните водители - Иван Гарванов и Борис Сарафов. С това поставя началото на братоубийствената война между двете течения, която не стихва и след края на Първата световна война 1914-1918 г. На Кюстендилския конгрес от март 1908 г. Яне Сандански е изключен от организацията и е осъден на смърт.След Младотурската революция през юни 1908 г. и Сандански излиза от нелегалност и на много места повереното му оръжието е предадено на властите. Само след две години младотурците започват мащабна кампания за унищожаване на ВМРО. По това време Сандански продължава да получава всеки месец пари от турците. Той става един от основателите и водителите на Народната федеративна партия, която застава зад идеята за независима Македония в рамките на южнославянска федерация.

Сандански се изявява като открит противник на личния режим на цар Фердинанд I. Убит е близо до Роженския манастир, край Мелник.

През 1914 г. - Борис Кирилов Христов - оперен певец.

Роден в Пловдив. Той е обявен за “бас номер едно на планетата”. Родът му е от Македония и след Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. баща му Кирил Христов учи в София и Париж, а в Пловдив се жени за Райна Христова. Семейството пристига в София през 1917 г. В столицата Борис Христов завършва Втора Софийска мъжка гимназия, където пее в гимназиалния хор, ръководен от Драгия Тумангелов. Музикалната си дейност басът започва в мъжкия самодеен хор “Гусла” под диригентството на Асен Димитров. След гостуването на Ф. Шаляпин в България през 1934 г. Борис Христов заминава за Италия, където живее и пее до края на живота си. Там учи при Р. Страгари. През 1946 г. българинът дебютира в Реджо ди Калабрия в ролята на Колин от “Бохеми” на Дж. Пучини.”. Той пее в лондонския “Ковънт Гардън” през декември 1949 г. Оттогава завладява най-големите оперни сцени в света. За по-малко от 10 години Борис Христов подготвя репертоар от над 40 роли, които му носят безсмъртна слава. Забележителни са изпълненията му на Мефистофел в “Мефистофел” на А. Бойто, “Кончак и Галицки в “Княз Игор” на А. П. Бородин, Филип в “Дон Карлос” на Дж. Верди, Борис Годунов в “Борис Годунов” на М. Мусоргски и др. Връх в творческата му кариера са ролите на Б. Годунов и Филип II сред повече от 100 роли. През 1966 г. Софийската народна опера прави в Париж запис на операта “Княз Игор” от Бородин под диригентството на Йежи Семков, в която Христов изпълнява ролите на Галицки и хан Колчак. През януари 1970 г. басът постига триумф в неаполитанския театър “Сан Карло” с операта “Б. Годунов”. През септември 1976 г. той идва да пее за пръв път в родината си, когато прави записи с хора на катедралата “Св. Александър Невски”. През 1978 г. осъществява нови записи в България с хоровата капела “Св. Обретенов” в съпровод на Камерния оркестър на Българското радио под диригентството на Г. Робев. Постижение е записът на “Литургия доместика” от Ал. Гречанинов. През 1986 г. Христов основава и ръководи в Рим Българска академия за изкуство и култура.

Починали:

През 1975 г. - Илия Николаев Петров - художник.

Той е роден в Разград на 9 юли 1903 г. През 1926 г. завършва Художестваната академия в София при Н. Маринов,а година по- късно учи и в частното училище на Х. Ман в Мюнхен. От 1946 г. Петров е професор в Художествената академия в София. През 1949-1950 г. е заместник-ректор, през 1957-1962 г.- декан на Факултета за изящни изкуства, а през 1966-1968 г. и ректор. За периода 1949-1950 г. Петров е председател на Съюза на българските художници. Той е признат майстор на портрета: "Автопортрет" (1928 г.), "Автопортрет" (1931 г.), "Дамски портрет" (1931 г.), "Веса Тузсузова" (1932 г.), "Женски портрет" (1941 г.), "Портрет на момченце" (1942 г.), "Художничката Мери Кънева" (1945 г.), "Поетът Божидар Рожилов" (1950 г.), "Портрет на Христо Ботев" (1952 г.), "Атанас Божков" (1964 г.), "Автопортрет" (1967 г.), "Поетесата Дора Габе" (1968 г.) и др. Автор е и на многобройни фигурални композиции на историческа тема: "Шипка" (1935 г.), "Аспаруховата конница" (1936 г.), "Хан Аспарух" (1941 г.), "Септември 1923 година" (1947 г.), "Партизани в акция" (1947 г.), "Сражение между Светослав и Цимисхи" (1954 г.), "Преди разстрела" (1954 г.), "Ивайло разбива Константин Тих" (1955 г.), "Бунтът на Добро поле" (1956 г.), "Партизани" (1964 г.) и др. Негови графики са "След боя" (1936 г.), "Испания" (1939 г.), "Фашисти" (1939 г.), "Септември 1923 година" (1940 г.) и "Христо Ботев" (1949 г.). Петров създава редица рисунки и скици от Индия, работи и в областта на илюстрацията: "Ден последен" от С. Загорчинов (1949 г.), "Пробивът" от Кр. Белев (1952 г.), "Септемврийци" от Ем. Коралов (1953 г.), "Живите помнят" от К. Калчев (1958 г.) и др. Има изяви и в скулптурата: "Глава" (1937 г.), "Седнала жена" (1939 г.), "Фигура на Г. Димитров в Лайпциг" (1959 г., с Ив. Мандов), "Грижа" (1971 г.). Работи също в областта на декоративно-монументалното изкуство ("Влизането на Ивайло в Царевец, посрещането му от болярите" и "Въстанието на Асен и Петър", Исторически музей В. Търново, 1962 г.). Петров възпитава цяло поколение млади творци.

През 1985 г. - Стоян Цеков Даскалов - български писател.

Той е роден на 22 август 1909 г. в с. Лиляче, Врачанско. През 1942 г. завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Първата му публикация е от 1930 г. в сп. "Светлоструй". Писателят участва в Отечествената война. Заедно с Д. Чавдаров-Челкаш редактират вестник "Часовой". През 1947-1956 г. е главен редактор на сп. "Дружинка", а през 1957-1958 г. е редактор в сп. "Български воин". Даскалов е сценарист в Българска кинематография. В обемното му белетристично творчество намират отражение животът на селянина, промените в бита и психологията му вследствие от новите икономически условия. Той е автор на много книги за деца и сценарии на филми. Някои от съчиненията му са "Мъка" (1935 г.), "Магдина чука" (1940 г.), "Под ямурлука" (1941 г.), "Път. Роман в три части" (1945 г.), "Мелницата Липовански" (1951 г.), "Своя земя" (1952 г.), "Първа дружба" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Село край завод" (1963 г.) и много други.

Ани · Май 19, 2009

На 19 Май

1866 г. По жп линията Русе–Варна става тежка катастрофа. Близо до Провадия, един вагон от влака, идващ от Варна, излиза от релсите и се преобръща. Линията Русе–Варна е първата жп линия в българските земи, построена със западноевропейски капитали и завършена в началото на 1866 г.

1875 г. Под председателството на Иван П. Семерджиев в Търново се провежда заседание на Революционния комитет, на което се изработва нов устав на организацията.

1880 г. Завършва събранието на южнобългарските революционни комитети в Сливен, започнало на 17 май. В него участие вземат Георги Живков и Стефан Стамболов, които са представители на Княжеството. Избран е Централен комитет с членове: Константин Величков, Иван Ст. Гешов, отец Георги Тилев, Димитър Наумов.

1894 г. Образуван е кабинет на Съединената легална опозиция начело с Константин Стоилов, подкрепен и от нелегалната русофилска опозиция. На 20 май по заповед на вътрешния министър са освободени всички интернирани и арестувани. Между тях са митрополит Климент, Трайко Китанчев, 15 редактори на вестници и др. На 21 май в. "Свободно слово" публикува програмата на правителството: демократизиране на управлението и възстановяване на гражданските права.

1934 г. С царски указ е създадено Министерството на народното стопанство (МНС). То е образувано чрез сливането на Министерството на търговията, промишлеността и труда и Министерството на земеделието и държавните имоти. Съществува до 23 ноември 1935 г. и се опитва да направлява проблемите на двете бивши министерства, но без успех, поради което те отново са възстановени във вида им до 19 май 1934 г.

Същия ден е създадено и Министерство на съобщенията (МС). То е образувано чрез сливането на Министерството на железниците, пощите и телеграфите и Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, без да променя по същество техните организационни структури, цели и задачи. Закрито е през 1935 г.

1934 г. Военният съюз и политическият кръг „Звено" извършват държавен преврат. Армията е организирана и София е блокирана от войска, като са завзети основните комуникационни възли и са овладени местните центрове на властта. След като правителството не реагира цар Борис III подписва указ за промяна в кабинета.

1941 г. По време на Втората световна война (1939-1945 г.) българските войски от 1-ва армия получават заповед да заемат цяла Беломорска Тракия.

1990 г. Провежда се Първата национална конференция на СДС. Тя избира легитимно ръководство на политическата коалиция начело с д-р Желю Желев и утвърждава предизборната стратегия на СДС.

1991 г. Провежда се Извънредна национална конференция на СДС. Тя подкрепя гладната стачка на 39-те депутати. Конференцията предвижда СДС да стане отворено движение за демокрация и единна политическа сила, чиято цел е да смени обществената система в България. Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Петко Симеонов и Александър Каракачанов са обявени за "изменници" на каузата, защото остават в парламента и работят по текстовете на новата конституция.

Родени:

1843 г. В Стара Загора е роден Кольо Ганчев. Той завършва Старозагорското класно училище, след което става занаятчия в града. През 1869 г. участва в създаването на Старозагорския революционен комитет и до 1875 г. е негов председател. Ганчев играе важна роля в подготовката на опита на Старозагорско въстание 1975 г. През септември 1875 г. е арестуван заради това. Обесен е на 19 май 1876 г. в родния си град.

1881 г. Янко Стоянчев - общественик, юрист, политик. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” през 1905 г. Работи като съдия и прокурор; главен секретар е на Министерството на правосъдието. Участва в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Министър е на обществените сгради, пътищата и благоустройството (9 юни 1923 г. – 20 септември 1923 г.) и на правосъдието (1923-1926 г.) в кабинета на Демократическия сговор. Умира през 1927 г. в София.

1884 г. д-р Петър Ников (П. Н. Попов) - историк медиевист. Следва в Мюнхен история, гръцка палеография, нумизматика, византология и класическа филология. Във Виена получава докторска степен по история на Балканския полуостров и специално на България. Ученик е на проф. д-р К. Иречек. През 1920 г. Ников постъпва в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1923 г. става извънреден професор. Той е автор на исторически студии за българо-унгарските отношения и татаро-българските отношения през средновековието. Занимава се специално с история на Видинското царство и на последните Шишмановци, турското завоевание и българската дипломация в началото на ХIII в. Отделни негови издания са "Възраждане на българския народ" (1928 г.), "Църковно-национални борби и постижения" (1928 г.), "Българското възраждане във Варна и Варненско" (1928 г.), "Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция" (1934 г.), "Второ българско царство…" (1937 г.). През 1928 започва, заедно с проф. В. Златарски и проф. Мутафчиев, издаването на "Българска историческа библиотека". От 1935 г. е председател на Историческото дружество, а от следващата година ръководи Катедрата по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1937 г. става член на БАН. Ников умира на 15 ноември 1938 г. в София.

1884 г. Димо Кьорчев - литературен критик, теоретик на българския индивидуализъм. Завършва гимназия в Търново. Следва право в Лайпциг и в СУ “Св. Климент Охридски” (1908 г.). Работи като прокурор в Свищов и адвокат в София. Член е на Националлибералната партия и народен представител (1914 г.). Приема ницшеанската философия, пише статии по литературни, философски и политически въпроси. Редактор на сп. “Слънчоглед” (1909 г., заедно с Елин Пелин). Съвместно с Тр. Кунев издава литературния алманах “Южни цветове” (1907 г.). През 1933 г. излизат: “Избрани съчинения” под ред. на Я. Янев. След 1944 г. е инкриминиран автор. Умира на 22 декември 1928 г. в Париж.

1938 г. Веселин Димитров - журналист, педагог. През 1962 г. завършва руска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор и водещ е на първата национална информационно-музикална програма по БНР. От 1970 г. преподава, а от 1992 г. е професор. През 1999 г. става декан във Факултета по журналистика и масови комуникации. Димитров е член на Националния съвет по радиочестоти и TV-канали от 1995 г. От 2001 г. е член на обществени съвет на БНР. Член е също на СБЖ. Той е автор на радиопредавания, сценарии за TV и за документални филми, на документални композиции, записи на грамофонни плочи, статии в българския периодичен печат и в чужди списания. Негови книги са "Програмиране в радиото" (1987 г.), "Българите и радиото" (1988 г.), "Радиопрограмата" (1989 г.), "История на радиото в България" (1994 г.), "Новото радио в България" (1995 г) и др.

Починали:

1876 г. В местността Милин Камък загива поп Сава Катрафилов. Той е роден около 1836 г. в град Елена. Завършва Еленското класно училище (Даскалоливницата), след което работи като учител на различни места в България. Катрафилов участва в борбата за църковна независимост и в Хасковското съзаклятие от 1873 г. През 1875 г. събира своя чета и на следващата година в Румъния се присъединява с нея към отряда на Христо Ботев.

Ани · Май 20, 2009

На 20 май

Днес е професионален празник на метролога

На този ден през 1875 г. в Париж на международна техническа конференция 17 държави подписват Международната конвенция за усъвършенстване на метричната система, т. нар. Метрическа конвенция ("Конвенция за метъра").

Приета е на заключителното заседание на Международната конференция по мерки и теглилки (CGPM). С Решение 342 от 17 май 2001 г. Министерски съвет обявява денят за професионален празник.

1861 г. Георги Раковски изпраща от Белград своя доверен сътрудник Стефан Ряпов в северозападните български райони със задачата да обиколи по-големите селища и да агитира местното население против масовите преселения в Русия.

1876 г. Четата на Стоил войвода влиза в с. Нейковци, Котленско, и вдига местното население на въстание. Към четата се присъединяват 24 души.

Стоил войвода (в средата на снимката) е участник в националноосвободителното движение, войвода на чета. Роден е в с. Инджекьой - днешно Стоил войвода, Сливенско, в бедно селско семейство. През 1864-1873 г. е овчар в Добруджа. През 1873 г. се завръща в родното си село. Сформира малка хайдушка чета в Батовската гора. Оттам прави набези към Варна и Балчик. Дружината му се увеличава и той се прехвърля в Котленския балкан. Предрешени в турски дрехи, а една част от четниците като роби с вързани на гърба ръце, минават през Котел, без някой да открие измамата, и продължават към Сливенския балкан. През 1875 г. емигрира в Румъния. Там се свързва с революционната емиграция. Определен е за помощник-апостол на Ил. Драгостинов и войвода на чета във II - Сливенски, революционен окръг по време на Априлското въстание 1876 г. След избухването на въстанието към четата му се присъединява четата на Ил. Драгостинов и Г. Обретенов. Дружината, към която се включват още въстаници, наброяваща вече 72 души, води няколко тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им след падналия сняг. На 10 май четата води бой при с. Нейково, Котленско, където Стоил войвода е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов е убит. Знамето се поема от Стоил войвода. Заловен е от потеря в местността Съчма чешме, при с. Бинкос. Заради дръзкия му отказ да върви вързан е обезглавен. Турците занасят главата му, набучена на кол, в с. Близнец.

1878 г. Двадесет и една български църковно-училищни общини от Македония изпращат молба до руския външен министър княз Александър Горчаков за пълно национално освобождение и включване в Българското княжество.

1878 г. Княз Александър Дондуков-Корсаков пристига в Пловдив и встъпва в длъжност руски императорски комисар в България.

Временното руско управление в България продължава от юни 1877 г. до началото на юли 1879 г. То започва да съществува като Канцелария за гражданско управление на освобождаваните български градове и села през Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Временното руско управление си поставя за задача да изгради основите на българската държавно-правна организация. В освободените градове и села се създават нови административни и други учреждения на мястото на бившите османски органи. За основна административна единица е определена губернията. В градовете освен градски управителни съвети се създават още и съдебни и полицейски органи.

Княз Александър ДондуковКорсаков е роден на 12 септември 1820 г. След назначаването му за руски императорски комисар в България подкрепя активно всенародното движение на българския народ против решенията на Берлинския конгрес 1878 г. и съдейства за изграждането на гимнастическите дружества в Източна Румелия. Той напуска страната след прекратяване срока на Временното руско управление и пристигането на избрания за български княз Александър I Батенберг. След завръщането си в Русия е генерал-губернатор на Одеса, после – на Харков. В края на живота си княз Александър ДондуковКорсаков е член на Държавния съвет. Умира на 15 април 1893 г.

1899 г. В Стара Загора започва да излиза вестник "Справедливост". Седмичникът с просветителски и религиозен характер съществува до 19 септември 1902 г., след което е заместен от в. "Земеделско знаме". Редактори са Д. Драгиев, Ст. Момчев и др. След учредяването на Българския земеделски съюз "Справедливост" става едно от неговите издания.

1921 г. По предложение на Обществото на народите българското правителството назначава за комисар по въпросите на руските бежанци епископ Стефан Марцианополски.

1923 г. Излиза последният брой на седмичното художествено-хумористично списание "Маскарад". Списанието излиза в София от 18 ноември 1922 г. Редактори са Хр. Смирненски (на снимката) и Т. Измирлиев. На изданието сътрудничат Кр. Кюлявков, Й. Стубел, Д. Подвързачов, Д. Калфов, Ил. Бешков, Ал. Жендов, Р. Алексиев и др.

1963 г. Открива се Вторият конгрес на Съюза на българските журналисти. Професионално-творческата организация на журналистите е създадена на 20 октомври 1955 г. Продължава дейността на Съюза на журналистите в България, основан през 1944 г. Последният обединява Дружеството на столичните журналисти и Съюза на провинциалните професионални журналисти. Съюза на българските журналисти има 5 600 членове и 161 дружества. Първи председатели на най-старата и най-многобройна журналистическа организация в България са П. Пенчев, Вл. Топенчаров, Славчо Васев и др. СБЖ членува в Международната организация на журналистите (МОЖ) от 1947 г.

2006 г. Шуменският университет отбелязва патронния си празник. Преподаватели и студенти от Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" честват патронния празник на висшето учебно заведени - 21 май. По традиция е издигнат флагът на висшето учебно заведение и отслужен тържествен водосвет за здраве и благоденствие на академичната общност.

Родени:

1930 г. Милена Георгиева Цанева - литературовед и литературен критик.

Тя е дъщеря на професор Г. Цанев и сестра на Р. Цанев. През 1953 г. завършва българска филология в Софийския университет ”Св. Климент Охридски”. Защищава дисертация на тема “Иван Вазов в Пловдив”. От 1970 г. е ст. н. с. I степен в Института за литература при БАН. От 1980 г. Цанева е ръководител на Катедрата по българска литература във Филологическия факултет на Софийския университет”Св. Климент Охридски”. За периода 1970-1972 г. е редактор в отдел “Критика и литературознание” в издателство “Български писател”, а от 1976 г. е заместник-главен редактор на сп. “Литературна мисъл”. Член е на СБП. От 1954 г. Цанева сътрудничи на българския периодичен печат с литературно-исторически и литературно-критически студии, статии и рецензии. Работи основно в областта на българската литература след Освобождението. Особено внимание Цанева отделя на живота и творчеството на Иван Вазов.

1970 г. Стефан Вълдобрев, актьор .

Средното си образование той получава в Стара Загора, след което завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. К. Азарян. Същата година дебютира в пиесата "Дванайста нощ" (играе Шутът). Дипломира се с участие в дипломния спектакъл "Черна дупка", с който печели "А, Аскеер" за дебютно представление (1993 г.). През 1994 г. дебютира на сцената на Нар. театър "Иван Вазов" в пиесата "Спомен за една революция". От 1994 г. е в Театъра на армията. Играе в "Опит за летене", "Майсторът и Маргарита", "Много шум за нищо" и др. През 1997 г. дебютира на сцената на Сатиричния театър в "Дон Жуан". Автор е на музиката за 35 театрални постановки; на албума "Една нощ в театъра", който включва изцяло театрална музика. Издава следните албуми: "Обичам те, мила" (1999 г.), "Революция" (1999 г.), "Към" (1999 г.), "Пропаганда, Хромозоми, Силикон" (2001 г.); музика към филма "Пансион за кучета"; музика към спектакъла "33 начина да бъда с теб" (2003). Театрални роли - "Предградие" (2001 г.), "Евридика" (2001). Стихосбирката "Катапулт" (1999 г.).

Починали:

1945 г. генерал-лейтенант Владимир Минчов Вазов.

Братът на Иван Вазов е командир на Пета артилерийска бригада през Първата световна война. През ноември 1915 г. с нея участва в преследването на французите по долината на р. Вардар и е ранен при с. Милитково. Като командир на Първа бригада от Пета Дунавска дивизия през декември 1916 г. Вазов командва в боя при Градешница, на завоя на Черна. За периода 1917-1918 г. той е командир на Девета Плевенска дивизия. Дивизията спечелва последното сражение на македонския фронт при Дойран. В битката Вазов губи около 3 000 души, а англичаните дават приблизително 12 000 жертви. През 1926-1931 г. Вазов е кмет на София.

Ася_И · Май 21, 2009

На 21 Май:

Празнуваме Св. св. Константин и Елена

Празникът е в памет на Светите Равноапостоли император Константин и неговата майка Елена. Царуването на Константин е свързано с налагането на християнството като официална религия - Милански едикт, 313 г. Самият той приема християнската вяра в края на живота си. Според преданието, майка му царица Елена отива на поклонение в местата, където е живял Христос, построява няколко манастира и открива кръста, на който е бил разпнат Исус. На този ден именници са всички с имена Константин, Костадин, Костадинa, Динкo, Елена, Еленкo, Елен, Ели, Елица, и Койчо.

През 1853 г. след като изтича даденият в руския ултиматум срок, княз Ал. Меншиков напуска Цариград с целия персонал на руското посолство. На 1 май 1853 г. представители на цариградските българи му предават прошение, в което поставят въпроса за независима българска църква и право на обучение на български език. В средата на май князът връчва ултиматум на Високата порта, в който се настоява Русия да получи правото да покровителства православната църква в Османската империя. В ултиматума се настоява и за смяна на министъра на външните работи Фуад паша, който е обвинен в некоректно отношение към Петербург. На следващия ден Висшият съвещателен съвет на Османската империя, председателстван от Мустафа Решид паша, отхвърля руските искания. От 46 светски и духовни сановници, участвали в заседанието, само трима гласуват за изпълнение на руския ултиматум. На основата на взетото решение Високата порта отказва да изпълни исканията на Николай І, което на практика означава нова война между Русия и Турция.

През 1894 г. вестник "Свободно слово" публикува програмата на правителството на Съединената легална опозиция начело с Константин Стоилов: демократизиране на управлението и възстановяване на гражданските права. Когато на 18 май княз Фердинанд приема 15-тата оставка на Стефан Стамболов, опозиционните сили в страната са ясно очертани. Крайните русофили, които са противници на режима, са в криза, тъй като Драган Цанков е в емиграция, а Петко Каравелов в затвора. През 1893 г. обаче се създава и нов опозиционен център, групиран около Константин Стоилов, Григор Начович и Димитър Тончев. Още преди май 1894 г. монархът постепенно създава контакти с тези политически дейци. След 1892 г. Фердинанд вече не иска до стои в сянката на Стамболов. Така той установява контакт с опозицията и извършва известна предварителна подготовка за идването й на власт. След преговори и консултации е съставен коалиционен кабинет начело с Константин Стоилов. Липсата на единодействие между коалиционните партньори личи и на парламентарни избори през септември. Голяма част от депутатите обявяват принадлежността си към формираната през лятото Народна партия. В продължение на 5 години тя управлява страната, чрез назначения през декември втори кабинет на Константин Стоилов.

През 1920 г. е съставено самостоятелно правителство на БЗНС начело с Александър Стамболийски. Кабинетът съществува до 9 юни 1923 г. В него Стамболийски е и министър на външните работи и изповеданията и управляващ Министерството на войната.

През 1922 г. пред дома му в центъра на София е убит Александър Греков, председател на Народния сговор и директор на в. "Слово".

Той е роден в София на 5 декември 1884 г. и е син на Димитър Греков. Завършва право в Париж и се отдава на дипломатическа дейност. След приключването на Междусъюзническата война 1913 г. е включен в състава на българската делегация, която води преговорите в Цариград за подписване на мирен договор между България и Турция. След началото на Първата световна война 1914–1918 г. Греков оглавява Българската легация в Париж, а по-късно в Стокхолм. След подписването на Солунското примирие 1918 г. той е български дипломатически представител в Берн. През 1919 г. е изпратен като комисар към щаба на междусъюзническото управление в Западна Тракия. Поради несъгласие с политиката на БЗНС си подава оставката през 1920 г. и насочва вниманието си към журналистическата и обществената дейност. През 1921 г. е един от създателите на Народния сговор. В организацията влизат безпартийни дейци и запасни офицери, които са против управлението на БЗНС и левите сили. Ролята на централно ръководство играе Софийският комитет, начело на който застава Греков . В края на 1921 г. и началото на 1922 г. се учредяват местни групи и в редица други градове на страната, в които има военни гарнизони. Официалното оповестяване на организацията става на 15 март 1922 г., а на 10 април започва да излиза и печатният и орган – в. "Слово". След убийството на Ал. Греков през май 1922 г. на негово място е издигнат проф. Ал. Цанков. Заедно с Военния съюз Народният сговор участва в подготовката и извършването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. и поема управлението на страната до 21 юни 1931 г.

През 1930 г. за първи път се отбелязва деня на Пазарджик. Празникът на града се чества в деня на Св. св. Константин и Елена.

През 1939 г. Филарет Ловчански е избран за ловчански митрополит. Светското му име е Атанас П. Атанасов. Той е роден във Варна на 26 октомври 1901 г. Духовникът завършва гимназия в родния си град и Богословския факултет в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Служи като проповедник във Варненско-Преславската митрополия. В края на януари 1930 г. приема монашество и от есента на 1933 г. е протосингел при неврокопския митрополит. През 1935 г. и първата половина на 1936 г. Филарет Ловчански е на специализация в Страсбург. След завръщането си е протосингел в Софийската митрополия. В края на октомври 1938 г. е ръкоположен за епископ Знеполски. Умира на 28 юни 1960 г.

През 1968 г. политбюро на ЦК на БКП приема решение за написване на многотомна история на България, като вниманието се насочва и към "проблемите на образуването и утвърждаването на българската нация, към националноосвободителното движение и културен възход на българския народ през Възраждането; към изграждането на българската държава след Освобождението в 1878 и борбите на българския народ за национално обединение".

През 2001 г. след поправките в закона за достъпа до досиетата на бившата Държавна сигурност Комисията по досиетата оповестява, че 129 народни представители в парламентите от 1990 г. до момента са били щатни или нещатни сътрудници на ДС или на Разузнавателното управление при Генералния щаб на армията. Безспорни доказателства за принадлежност към бившата ДС има за 52-ма депутати. За 51 картотекирани лица липсват лични и работни дела. За 21 няма безспорни доказателства за принадлежност към бившата ДС. Проверени са 1225 народни представители от 7-ото велико народно събрание и от 36, 37 и 38-ото обикновено народно събрание. Съгласно закона е решено да бъдат огласени имената на лицата с безспорни доказателства. За тези хора са намерени подписани от тях декларации за сътрудничество, написани лично агентурни донесения и разписки за получени от ДС възнаграждения.

През 2002 г. президентът Първанов награждава с орден "Стара планина" - първа степен акад. Благовест Сендов - за заслугите му към Република България в областта на образованието и науката и по случай неговата 70-годишнина, Вили Цанков - за изключителния му принос към българската култура и по повод неговата 50-годишна творческа дейност, Марко Ганчев - за изключителния му принос към българската култура и по повод неговата 70-годишнина, акад. Николай Тодоров – за изключителния му принос за развитието на българската наука, за активната му преподавателска и обществена дейност и по повод неговата 80-годишнина, акад. Никола Попов – за изключителния му принос за развитието и съхраняването на българската наука и висше образование, за активната му научна, преподавателска и обществена дейност, по повод неговата 80-годишнина и по случай 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, Любка Рондова – за изключителния й принос към българската култура, по повод навършването на 40 години творческа дейност и по случай 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, Лиляна Барева – за цялостното й творчество в областта на музикалното изкуство и по повод нейната 80-годишнина и на Йосиф Цанков (посмъртно) - за изключителните му заслуги към българското музикално изкуство. Орденът получи неговата дъщеря Анастасия Стоянова. Президентът награди с орден “Стара планина”- втора степен, Любен Кулишев - за неговите заслуги към външната политика на Република България и по повод 80 години от рождението, и Елка Деспотова – за големите й заслуги в областта на преподавателската дейност и по случай 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Орден “Мадарски конник” – първа степен получава Марк Войлстеке – генерален директор на Колежа на Европа в Брюж. Орденът му се връчва за големите му заслуги за подготовката на българската администрация в процеса на присъединяването на страната към Европейския съюзи и по повод неговата 55 годишнина.

Родени:

През 1870 г. - генерал-майор Тодор Марков Марков.

Роден в Хисар. През 1888 г. завършва Пловдивската мъжка гимназия, през 1891 г. Военното училище в София, през 1893 г. топографска и кавалерийска школа и висш офицерски курс три години по-късно. През 1902 г. завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург. Започва службата си като офицер в 1. конен Софийски полк през 1891-1899 г. През Балканската война (1912-1913 г.) Марков е началник-щаб на конната дивизия. Произведен е в звание полковник на 1ноември 1913 г. и е изпратен като военен аташе в Цариград. Там остава до 1916 г. След това е командир на 5. конна бригада, с която воюва в Добруджа, при Тутракан и Силистра. От 1916 г. е началник-щаб на I армия воюва на Македонския фронт. От юли 1917 г. до края на войната е началник на 1. конна дивизия и инспектор на кавалерията.

През 1938 г. - професор Павел Иванов Герджиков - български оперен певец (бас баритон).

Роден в Кърджали е роден. Образованието си той получава в Музикалната академия в София, специалност "Оперно пеене" при Анна Тодорова и Илия Йосифов. На сцената на Националния академичен театър за опера и балет дебютира през 1960 г. в ролята на Георги Грозника в "Янините девет братя" от Л. Пипков. Герджиков талантливо съчетава певческото с драматичното изкуство. Тридесет години той е солист в Националната опера. От 1972 г. е хоноруван преподавател по актьорско майсторство в Международната академия. Герджиков има над 100 роли в различни опери. По-известни от тях са Фигаро в "Сватбата на Фигаро" от Моцарт, Дон Жуан в "Дон Жуан" от Моцарт, Папагено в "Вълшебната флейта" от Моцарт, Дон Алфонсо в "Така правят всички" от Моцарт, Д-р Бартоло и Дон Базилио в "Севилският бръснар" от Росини, Мустафа в "Италианката от Алжир", Дандини в "Пепеляшка" от Росини, Дулкамара в "Любовен елексир", Мефистофел в "Фауст" от Гуно, Галицки в"Княз Игор" от Бородин, Гремин в "Евгений Онегин", Варлаам в "Борис Годунов", Фолстаф във "Фолстаф", Ивайло в "Ивайло" от М. Големинов, Крумов в "Антигона’43" от Л. Пипков, Найден в "Майстори" от П. Хаджиев и др. Има десетки грамофонни записи, компактдискове и стотици записи в БНР и чужди радиостанции. Гастролира в почти всички европейски страни, Япония и Австралия. Като режисьор Герджиков поставя над 40 заглавия в оперетни театри в София, Варна, Русе и Бургас. Присъдени му са международните награди "Енеску" през 1961 г., "Млади оперни певци" през 1963 г. и "Еркел" в Будапеща през 1965 г.

Ася_И · Май 21, 2009

На 22 Май:

През 1876 г. в района на с. Нейково, Котленско, четата на Стоил войвода води тежко сражение срещу редовни турски войници. Войводата е ранен. Успелите да се спасят четници, се разделят на малки групи, като в едната попадат Стоил войвода и Иларион Драгостинов. На път за прохода Демир капия (дн. Вратник) апостолът на Втори революционен окръг Иларион Драгостинов загива.

През 1876 г. турците завладяват с. Ново село, с което приключва десетдневната борба на въстаниците в Севлиевско и Габровско.

През 1899 г. с княжески рескрипт е учреден възпоменателен знак по повод 80-годишнината на княгиня Клементина. Княгиня Клементина е майка на княз Фердинанд I и дъщеря на френския крал Луи Филип Орлеански. След избора на сина й за български княз княгиня Клементина заминава с него и до края на живота си остава в България. Тя има големи заслуги за преодоляване пречките, създавани от страна на Ватикана около преминаването на престолонаследника княз Борис III в лоното на православието през 1896 г., което улеснява признаването на княз Фердинанд I за законен български владетел от Русия и другите велики сили.

През 1910 г. българските депутати в отоманския парламент протестират против настаняването на мюсюлмански бежанци от Босна и Херцеговина в български села в Скопско с мемоар до посланиците на Великите сили в Цариград.

През 1923 г. е конституиран Четвърти Държавен съд срещу министрите от кабинетите Гешов-Данев и Малинов-Костурков, съдени като виновници за втората национална катастрофа. Втората национална катастрофа настъпва в резултат от участието на България в Първата световна война 1914–1918 г. и претърпяното в нея поражение. Войната довежда страната до стопанска разруха. Икономическото състояние на страната се влошава още повече след подписването на Солунското примирие през 1918 г.когато в страната се настаняват френски, английски и италиански войски, които България трябва да снабдява с продоволствия, транспорт и въглища. В страната се запазват цензурата и военното положение. Състоянието на България се влошава особено много след подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. Тогава България губи Южна Добруджа, Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и села в Трънско и Кулско) и Западна Тракия. На страната е наложено да изплати тежки репарации в размер на 2,25 млрд. златни франка за 37 години с 5 % лихва и да предаде добитък и хиляди тонове въглища на Гърция, Сърбо-хърватско-словенското кралство и Румъния. Освен това България е принудена да разпусне редовната си наборна армия и да организира наемна войска, която заедно с полицията и граничната стража не трябва да надхвърля 33 000 души. Клаузите на договора са тежки и унизителни и налагат своя отпечатък върху цялостния живот на страната. Положението се влошава и от десетките хиляди бежанци, които идват от останалите извън България територии. След Втората национална катастрофа България остава за дълго време без възможност да решава националните си проблеми.

През 1938 г. се открива 24-то Обикновено Народно Събрание. Председател е Стойчо Мошанов (бивш демократ-сговорист, приобщен към режима). На 31 май са одобрени всички наредби-закони, издадени след 19 май 1934 г. Стойчо Кайро” (1991 г.), “Мемоари. Ръкопис” (в архива на БАН) и др.

През 1954 г. са възстановени дипломатическите отношения с Гърция. Това става с подписана в Париж двустранна декларация, според която България потвърждава готовността си да изпълни своите задължения по Парижкия мирния договор от 1947 г. – договор за мир между България и страните победителки във Втората световна война (1939-1945 г.), с който приключва войната за България. Проектът на договора е разработен без участието на български представители, както и да представи на гръцкото правителство. Постигнато е съгласие двустранна комисия от експерти да се събере през юни същата година (1954 г.) в Париж, за да преговаря по уреждане на спорните въпроси между двете страни и най-вече тези за репарациите и реституциите.

През 1956 г. районът на Трихълмието /Тримонциума/ в Пловдив е обявен за архитектурно-музеен резерват, известен като "Старинен Пловдив". През вековете Пловдив носи различни имена - Филипопол, Пулпудева, Пълдин, Тримонциум и др. До падането му под турско робство в 1364 г. той многократно е разрушаван и наново изграждан. Едва през 18-19 век започва новият му разцвет. Пловдив постенно се превръща в първостепенен търговски център. Склоновете на Трихълмието се покриват с къщи, носещи характерните черти на Българското възраждане. Наред със стопанския развой тук кипи интензивен духовен живот. На Трихълмието са съхранени многобройни паметници, които предоставят възможност да се проследи в исторически разрез цялото минало на града: от античността, средновековието и новото време. Най-голямо постижение в областта на реставрацията на паметниците от античността у нас представлява Античният амфитеатър, издигащ се над южния вход на тунела. Театронът е разчленен на два ринга от по четиринадесет реда седалки, отделени с хоризонтална пътека. Вероятно театронът е побирал от пет до седем хиляди зрители. Сцената е била богато декорирана с фризове, корнизи, надписи, статуи. В Старинния Пловдив най-многобройни са архитектурните паметници от Възраждането. Издигат се домовете на фамилии, известни с активна стопанска и културна дейност далеч извън пределите на Османската империя. В Стария град може да се проследи цялото развитие на възрожденската жилищна архитектура след 19 век. Старият Пловдив е уникален културен център от археологически обекти, музеи и галерии, старинни сгради, действащи храмове, уютни кафенета и ресторанти, учебни сгради, живописни калдъръмени улици. През 1979 г. Старият Пловдив получава европейски златен медал за опазване на паметниците от миналото.

През 1961 г. в София гостува първият летец-космонавт Юрий Гагарин. На 12 април 1961 г. в Космоса полита първият човек – руснакът Юрий Гагарин. Макар и полетът му да продължава само няколко часа, помага много в областта на изследването на пространството около Земята. Юрий Гагарин е роден през 1934 г. край град Гжатск. През 1955 г. постъпва във военновъздушната школа в Оренберг, където започва да учи за пилот. През 1960 г., след дълъг подбор, Гагарин и още 20 пилоти започват подготовка за полет в Космоса.

През 1965 г. се открива Криптата при Храм-паметник "Св. Александър Невски" в София (филиал за средновековно и възрожденско българско изкуство при Националната художествена галерия). Храм-паметникът "Св. Александър Невски" е построен в чест на Александър II (наричан още "Цар Освободител", защото армията му освобождава България от Турско робство през 1878 г.) и носи неговото име. Храмът е най-големият храм-паметник на Балканския полуостров.В подземния етаж на катедралата е разположена "Криптата", където в хронологичен ред са подредени около 300 експоната, предимно икони, а също и стенописни фрагменти и щампи. Експонатите датират от IX в. до края на XIX в. Колекцията е най-представителната сбирка, разкриваща развитието на иконописта по българските земи.

През 1991 г. на среща на политическите сили с президента Желю Желев е уточнено, че Великото Народно Събрание е в състояние да приеме конституцията до началото на юли. Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. гласува Конституция на Република България. Тя се състои от 169 члена, подредени в 10 глави, с преходни и заключителни разпоредби от 9 параграфа. Конституцията от юли 1991 г. постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Утвърдени са и принципите на разделение на властите, правата и свободите на гражданите, върховенството на Конституцията. Народното събрание, което се избира на 4 години, в състав от 240 избираеми народни представители, осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. За разлика от предшестващите основни закони, Конституцията от юли 1991 г. постановява, че Народното събрание е постоянно действащ орган, заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите на Република България. Народните представители представляват не само своите избиратели, но и целия народ, като в действията си се ръководят от Конституцията и законите, в съответствие със своята съвест и убеждения. Конституцията предвижда освен обикновено Народно събрание и избор на Велико Народно събрание. То се свиква в определени случаи - приемане на нова Конституция или промяна във формата на държавно устройство и държавно управление, както и на съществени, изрично посочени разпоредби от действащата Конституция. Досега са избирани и действали 39 обикновени народни събрания и 7 Велики народни събрания (1879, 1881, 1886 - 1887, 1893, 1911, 1946 - 1949, 1990 - 1991 г.). В кратък период - след суспендирането на Търновската конституция по време на Режима на пълномощията (1881 - 1883 г.) като висша институция се предвижда държавен съвет. В началото на демократичните промени започнали след ноември 1989 г. и решенията на Националната кръгла маса, през април 1990 г. Народното събрание приема изменение на Конституцията от 1971 г. в сила до приемането на сега действащата Конституция.

Родени:

През 1941 г. - Борис Гуджунов - български естраден изпълнител.

Роден в град Пазарджик, Борис Гуджунов е един от известните през 60-те и първата половина на 70-те години изпълнители. Като солист на "Сребърните гривни" и Естрадния оркестър на Комитета за телевизия и радио изпълнява популярни шлагери и рокендрол. Записва за пръв път през 1964 г. Участва във фестивалите "Златният Орфей" (II награда през 1971 г. и III награда през 1980 г.) и "Шлагер-фестивал" в Дрезден (1972 г.), представя песни на различни конкурси. Концертира в редица страни.

През 1952 г. - Петър Стефанов Стоянов - български юрист, политик, президент на Република България (от 1997 г.).

Роден в град Асеновград. Петър Стоянов завършва Юридическия факултет на Софийския Университет “Св. Климент Охридски” през 1976 г. От 1978 г. работи като адвокат в Пловдив. Един от учредителите на Съюза на демократичните сили. Зам.-министър на правосъдието (1991-1992 г.). Народен представител в XXXVII НС (1994 г.); зам.-председател на Парламентарната група на СДС и зам.-председател на Националния клуб за демокрация (1995-1996 г.). Президент на волейболен клуб “Локомотив” - Пловдив (от 1989 г.); член на Управителния Съвет на Българската федерация по волейбол. Работи като адвокат от 1978 до 1992 г. Специализира гражданско право. Печели предварителните избори за президент, които се провеждат на 1 юни 1996 г. От 22 януари 1997 г. до 22 януари 2002 г. Петър Стоянов е президент на Република България. След него президент на България е Георги Първанов. Петър Стоянов е автор на “Сериозно за развода”.

През 1969 г. - Йото Йотов - български състезател по вдигане на тежести.

Световен шампион от 1991 г., четирикратен европейски първенец. През 1992 г. става Олимпийски вицешампион.

Починали:

През 1893 г. - Васил Костов Налбуров - български учител, драматичен артист и режисьор.

Той е роден декември 1863 г., в Стара Загора. Завършва гимназия в Николаев (Русия). Работи като учител в Стара Загора и Казанлък, където заедно с Кр. Кръстев организира любителски театрални представления. Васил Налбуров е пръв ръководител и един от първите режисьори на театър "Сълза и смях" (1892-1893 г.) в София. Там поставя "Ревизор" и "Женитба" от Гогол, "Е. Галоти" от Лесинг и своята комедия "Недоразумение" (1893 г.), написана по подражание на руски водевил; комедията има успех на българска сцена и се играе до 1937 г.

През 1911 г. - Александър Петров Радев - български политик, общественик и държавник.

Той е роден на 24 февруари 1864 г., в Битоля. Александър Радев е един от ръководителите на Прогресивно-либералната партия. През 1889 г. завършва право в Атинския университет и служи като съдия в Ловеч, Трън, Търново, София и др. След 1892 г. е адвокат. Участва активно в македоно-одринското освободително движение; член е на Македонския комитет (от 1900 г. ВМОК) през 1895-1896 г.; председател е на комитета през 1898-1899 г. Председател е и на Адвокатския съвет, на Юридическото дружество и др. От края на ХIХ в. е член на Централното бюро на Прогресивно-либералната партия. Александър Радев е министър на правосъдието (19.02.1901 г. - 03.11.1902 г.) и министър на народното просвещение (03.11. 1902 г. - 05.05.1903 г.). Умира във Виена.

През 1922 г. - Александър Димитров Греков - български дипломат и журналист, син на Д. Греков.

Александър Греков е роден през 1884 г. Завършва право в Екс. Управлява легацията в Стокхолм, делегат е на българското правителство в Тракия при Междусъюзническия режим, основател и редактор е на в-к "Слово". Няколко дни след публикуването на статията му "Анархията" във в-к "Слово" е убит от комунистически терористи.

През 1948 г. - д-р Любомир Николов Владикин - български юрист, белетрист.

Той е роден на 3 септември 1891 г., в с. Голямо Белово. Син на Н. Владикин и племенник на Евстатий Пелагонийски (с мирянско име Г. Д. Димитракев). Любомир Владикин завършва право в София, след което специализира държавни науки във Виена и Вюрцбург. Професор е в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” по общо държавно и българско конституционно право (1932 г.); почетен директор на университетите в Атина, Букурещ, Загреб, Виена, Рим, Париж и Осло. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Любомир Владикин емигрира в чужбина. Негови съчинения са: "Регентството като държавноправен институт" (1927 г.), "Българското престолонаследие" (1930 г.), "Основите на царската власт и престолонаследието" (1931 г.), "Френският стопански съвет" (1934 г.), "Царевград Търнов" (1928 г.), "Между Царевец и Трапезица" (1931 г.), "История на Търновската конституция" (1994 г.) и др. Умира в Мюнхен.

През 1955 г. - Харалампи Маринов Илиев - български художник.

Роден е на 19 януари 1873 г., във Видин. Завършва живопис в Художествената академия в Прага при Юлиус Маржак. Работи като учител по рисуване в Кюстендил и София, преподавател е във Военното училище в София. Рисува предимно пейзажи: "Будин дол", "Черно море", "Демир капия", "Край Варна", "Соколец" (1920 г.), "Бели Искър" (1921 г.), "Изглед от София" (1927 г.), "Момина скала" (1933 г.), "Овча купел" (1949 г.), "Витоша" (1952 г.), "Макове" (1953 г.), "Брези" (1954 г.) и др.

През 1976 г. - Христо Павлов Банковски - български поет, който развива темите за родината и историята, проблемите на съвременния човек.

Стихосбирка: "Рожден ден" (1961 г.), "Откраднати дъждове" (1967 г.), "Български календар" (1971 г.), "Мъжки години" (1974 г.), "Най-горчивата любов" (1987 г.). Христо Банковски е роден на 8 август 1937 г. в Габрово.

През 1984 г. - Мими Михайлова Балканска - българска оперна певица.

Тя е родена на 22 юли 1902 г. в гр. Русе. През 1914-1917 г. учи пиано при Х. Визнер и пеене при П. Тороманова. Специализира пеене в Берлин и Виена. Заедно с А. Сладкаров, А. Русков, В. Сълплиева, Ив. Цачев, Ил. Стоянов и др. Мими Балканска е съоснователка на Кооперативния театър, с който през 1931 г. гастролира в Турция, а през 1938 г. – в Югославия. Една от основателките на Художествения оперен театър в София. През 1947 г. работи в Народната оперета и в Държавния музикален театър в София (през 1948-1962 г.). По-важни нейни оперетни роли са: Силва, Щаси, Цецилия ("Царицата на чардаша" от И. Калман), Лиза и Графиня Марица ("Графиня Марица" от И. Калман), Ана Главари ("Веселата вдовица" от Ф. Лехар), Кристел ("Птицепродавецът" от К. Целер), Парася Никаноровна ("Трембита" от Г. С. Милютин), Ангелина ("Бунтовна песен" от Г. Златев-Черкин), Мадам Сан-Жен ("Мадам Сан-Жен" от П. Хаджиев) и др. Умира в София.

През 1988 г. - Кръстьо Тодоров Куюмджиев - български литературовед и критик.

Той е роден на 28 септември 1933 г., в Свищов. Завършва руска филология в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” (1957 г.). през 1958 – 1960 г. работи като редактор в Студия за игрални филми, в отдел “Критика” на сп. “Септември” (1960 г.). От 1960 г. е в Института за литература при БАН; защитава дисертация на тема “Кирил Христов. Личност и дело” - к.ф.н. от 1972 г.; през 1987 г. защитава докторска дисертация на тема “Димитър Димов”. Сътрудничи на литературната периодика. Статиите му имат полемичен характер. Редактира съчинения на К. Христов, Н. Ракитин, Д. Димов и др. Негови съчинения са: “Профили в бяло и черно” (1966 г.), “Кирил Христов” (1967 г.), “Критически делници” (1972 г.), “Силуети” (1976 г.), “Критика и литературен живот” (1977 г.), “Историята като жива памет” (1979 г.), “Развитие на разказа и повестта. 1944-1956” (1979 г., в съавторство с Е. Константинова), “Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944” (2 книга 1980 г., в съавтор с Е. Константинова), “Избрани страници” (1983 г.), “Разтворена книга. Тенденции в развитието на разказа и повестта след 9 септември 1944” (1983 г.), “Словото-творец” (1985 г.), “Димитър Димов” (1987 г.) и др.

Ася_И · Май 22, 2009

На 23 Май:

През 1824 г. хаджи Христо Българина, командващ отряд от доброволци в Гръцкото въстание, е произведен в чин генерал.

Въстанието на гръцкия народ против османските поробители е организирано от Филики Етерия и започва в Пелопонес през март 1821 г. , като постепенно обхваща и др. краища на Гърция. С известни затишия продължава до 1829 г.. Подпомогнато е от Русия, Англия и Франция. След поражението в Руско-турската война 1828-1829 г. Османската империя е принудена да признае независимостта на Гърция. За благополучния край на въстанието допринасят и десетки български доброволци като хаджи Христо Българин - командир на гръцката конница, Янко Българин, Ангел Гацо, Кара Георги Българин, хаджи Ставри Българин, Данил Българин, Илия Българин и др.

През 1869 г. от 23 до 24 май Васил Левски създава в Пловдив революционно ядро с участието на братя Търневи, Ан. Балтов, К. Доганов, Андон Книговезеца и др.

През 1876 г. Тревненската чета начело с Христо Патрев и Тодор Кирков води сражение в местността Чукара, недалеч от Новата махала, Габровско. Четниците отстъпват, след което се разделят на няколко малки групи, които впоследствие са лесно унищожени от редовната турска войска и башибозука.

Христо Патрев е деец на националнореволюционното движение. Роден е в с. Шипка, Казанлъшко през 1848 г.. Като юноша става хайдутин, след което емигрира в Румъния. През 1868 г. се включва в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. След разгрома и е заловен и заточен в крепостта Акя, но успява да избяга и през 1874 г. се завръща в Румъния. Взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание 1876 г.. След избухването му оглавява въстаническа чета в Габровско и Тревненско. След разбиването и се отправя към Източна Стара планина, но е заловен от османските власти и убит.

През 1876 г. укрилите се в района на вр. Марагидик (дн. Русалка) въстаници начело с Цанко Дюстабанов, Фильо Радев, Георги Бочаров и Дончо Фесчиев водят последно сражение с османците.

През 1879 г. е открита Българската народна банка . Тя е първото държавно банково учреждение в България. Основана на 25 януари 1879 г. в София. Започва да функционира от юни същата година. Създава клонове в цялата страна. От 1885 г. се превръща в емисионен център, който и дава правото да издава банкноти. Занимава се с краткосрочно и дългосрочно кредитиране на предприятия, отделни търговци, индустриалци и др., както и с отпускане на заеми на общините. Чрез нея страната сключва и външните си заеми. От 1929 г. под натиска на външни финансови сили ограничава кредитирането си само на държавни и частни банки. Тази функция изпълнява до национализацията на банковото дело през 1947 г., когато се обособява в централно звено на банковата система в страната

През 1880 г. е приет е първият Закон за административното деление територията на Княжество България, който закрива губерниите.

През 1900 г. в периода 23 май - 1 юни се провежда бунт против натуралния десятък в Дуранкулак, Балчишко. На 5 юни е обявено военно положение в Шуменски и Варненски окръг и в околиите Поповска, Исперихска, Беленска, Кубратска, Тутраканска, Еленска, Дряновска и Кесаровска. На 9 юни излиза първият Временен правилник за службата през време на военното положение, а на 7 октомври военното положение е отменено.

През 1907 г. е открита жп линията Зимница-Сливен (24 км).

През 1919 г. меду 23 - 25 май в София се провежда конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. На 30 май за автономна Северна Добруджа се изказва и Централният добруджански народен съвет във Варна.

По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят. Последвалият Берлински договор 1878 г., който ревизира до неузнаваемост Санстефанския договор, оставя непроменена клаузата му по отношение на Северна Добруджа. Скоро след това Букурещ променя отношението си към тази област и предприема действия за асимилиране и денационализиране на живеещото в нея българско население. Заета с други въпроси от вътрешно- и външнополитическо естество, България не реагира срещу тази политика на северната си съседка.

На 7 май 1818 г. е подписан Букурещкия мирен договор. Той представлява договор за мир, с който се оформя излизането на Румъния от Първата световна война 1914–1918. Подписан е между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга. Преговорите започват още през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Като се стреми да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г.. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната и граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея.

През 1945 г. д-р Георги М. Димитров, който от един месец е поставен под домашен арест, избягва и се укрива в резиденцията на американския политически представител Мейнард Барнс. На 25 май е изключен от БЗНС. Това е оповестено във в. "Земеделско знаме" на 9 юни.

През 1955 г. се състои се премиерата на филма "Неспокоен път" на режисьора Дако Даковски по романа на Стоян Ц. Даскалов "Своя земя" за кооперирането в българското село в началото на 50-те години.

През 1971 г. в Правец е открита новата сграда на Завода за приборостроене.

През 1990 г. президентът Петър Младенов призовава да се подпише документ за мирен преход. СДС, представляван от д-р Желю Желев, отказва да го подпише.

През 2002 г. от 23 до 26 май на посещение в България е папа Йоан Павел II. Това посещение е възприето като косвено доказателство, че България не е свързана с опита за покушение срещу папата през май 1981 г.

На 13 май 1981 година e извършен атентат срещу Папа Йоан Павел II на площад "Св. Петър". Главата на Римокатолическата църква е прострелян с два куршума докато преминава между десетки хиляди богомолци. Единият куршум преминава през стомашната област, а другият попада близо до сърцето. Папата оцелява след петчасова вътрешно-чревна операция. При покушението са ранени и две жени: 60-годишната Анн Одри от Бъфало е улучена в гърдите, чието състояние остава критично и след направената оперативна намеса, и 21-годишната Роуз Хил от Ямайка е леко ранена в рамото. Арестуван е мъж от турски произход, за който се предполага, че е отправял и в минал период заплахи към Папата. Името на задържания е Мехмед Али Агджа, на 23 годишна възраст към момента на извършване на атентата. Задържането му е станало възможно благодарение на намесата на събралите се на площада богомолци. Те избиват от ръцете му 9-милиметров "Браунинг”. След залавянето му Али Агджа заявява: "Моят живот не е важен". По думите на Агджа, той пристига в Италия на 9 май 1981 година на летище в Милано и два дни по – късно отива в Рим. Полицията открива бележки, написани на турски език. Съдържанието на една от тях е било: "Убивам папата в знак на протест срещу империализма на СССР и САЩ, както и срещу геноцида, провеждан в Салвадор и Афганистан." От турски информационни агенции излиза съобщение, че задържаният за атентата срещу папата е обвинен и в друго убийство през февруари 1979 г. – на редактора на турския вестник "Миллиет" Абди Ипекчи. В резултат е била издадена заповед за задържането му под стража. Агджа успява да избяга от затвора. На 26 ноември 1979 година той изпраща писмо до вестник "Миллиет", чрез което известява за намерението си да убие папата. В този период е било планирано посещение на Папа Йоан Павел II в Анкара и в резултат охранителните мерки са били засилени. По повод атентата срещу него на 13 май 1981 година главата на Римокатолическата църква заявява: "Мисля, че атентатът беше една от последните конвулсии на идеологиите на насилието, които се развихриха през ХХ век. Насилието беше практикувано от фашизма, както и от комунизма." Изказването му е изтълкувано като потвърждение, че покушението е било поръчано от социалистическия блок, въпреки че не се споменава за заговор.

Една от версиите за атентата е, че по поръчка на съветското КГБ българските служби с посредничеството на турската мафия, са планирали убийството на папата поляк, подкрепящ независимия профсъюз Солидарност. На самия процес Али Агджа съобщава за връзки с българските тайни служби. По думите на съдия Розарио Приоре Али Агджа е имал съучастници, които са му оказали помощ първо да избяга от силно охранявания турски затвор през 1979 г. Съучастниците му в атентата срещу Папата са финансирали бягството му и са му дали оръжие, когато пристига в Италия, декларира още съдията през месец май 2002 година. Според събраните улики към момента на провеждане на процеса се предполага, че след бягството от затвора Али Агджа отива в София, където се свързва с турски мафиоти, поддържащи връзки с крайната десница. Според италианските следователи турската мафия е вършела услуги на българските, а следователно и на съветските служби. През 1993 година Папа Йоан Павел II посещава в затвора прекия извършител на атентата от май 1981 година. При посещението си главата на Римокатолическата църква публично заявява убедеността си, че покушението не е дело само на Али Агджа. Думите на светия отец са: "Али Агджа е професионален убиец. Това значи, че опитът да ме убие не е бил по негова инициатива, че някой друг го е планирал, някой друг го е възложил”. По време на посещението си в България през май 2002 година Папа Йоан Павел при срещата си с президента Георги Първанов уверява, че никога не е вярвал че България е замесена в атентата, извършен през 1981 г. През 2002 година след като Турция приема допълнение към закона за амнистията адвокатът на Али Агджа Кан Шефкет Озбей съобщава, че има вероятност клиентът му да бъде помилван. Максимално присъдата на Али Агджа е възможно да бъде намалена със седем години. През 2000 година той е преместен от силноохранявания затвор Ребибия в Рим в затвор в Турция, където излежава 17 годишна присъда за убийството от 1979 година на редактора Абди Ипекчи. На 25 февруари 2005 година в архивен документ на КГБ е разкрит план за отстраняването на папата в случай на необходимост. Планът е бил изпратен до чехословашките служби и е открит в Чехия. На 31 март 2005 година председателят на парламентарната комисия, която разследва дейността на КГБ в Италия по време на Студената война Паоло Годзанти заявява, че се възражда не толкова “българската следа” в атентата срещу папата, колкото руската следа. През февруари 2005 година Комисията започва ново разследване на атентата от 13 май 1981 година. Месец по-късно магистратът Фердинандо Импозимато заявява за италианския седмичник "Оджи”, че съществуват документи, доказващи подозренията за българска следа. Доказателствата са намерени в архивите на ЩАЗИ. Този нов доказателствен материал не е използван в съда, но е включен в книгата на Фердинандо Импозимато, разкриваща мистериите на Ватикана. От доказателствата ставало ясно, по волята на Громико и Брежнев българската Държавна сигурност била натоварена от КГБ да организира атентата от 13 май 1981 година. По заличаването на доказателствения материал били ангажирани външният министър по това време Димитър Стоянов и колегата му от бившата ГДР Ерих Милке.По повод новите разкрития по случая с атентата срещу Папата през 1981 година председателят на бившата комисия по досиетата Методи Андреев завява, че в резултат на постигнато споразумение за сътрудничество със сродната комисия в Германия, от Щази са изпратили над 1000 страници документация, сред които и около 60 писма, свързани с атентата срещу папата. От Българска Държавна сигурност са отправили молба за съдействие към колегите си от Щази с цел разсейване на съмненията за българското участие в атентата. За да бъде предоставена на следователите осигурената от Щази документация е необходимо разрешението на председателя на ДКСИ Цвета Маркова и на премиера Симеон Сакскобургготски. От своя страна, правителственият говорител Димитър Цонев заявява на 28 март 2005 г., че не е проблем да бъде предоставен този материал на италианските следствени служби като материалите съдържат повече политически или информационен характер, а не толкова юридически. Председателят на парламентарната комисия на Италия Паоло Годзанти на 31 март 2005 година заявява, че разкритата от ЩАЗИ документация е изненада за италианските следствени служби.

Родени:

През 1847 г. - Михаил Греков - деец на национално-освободителното движение.

Роден в с. Дермендере, Бесарабия. Около 1864 г. получава стипендия от Южнославянския пансион на Т. Минков и заминава за Русия, където се записва да учи в Николаевската гимназия. По-късно напуска училището и заминава за Влашко. Там се включва в четата на Н. Войводов и Цв. Павлович. След разгрома на четата постъпва във Втората българска легия в Белград. През 1868 г. повторно заминава за Русия и продължава обучението си в гимназията в гр. Николаев. След като се завръща в България, става учител в Сливен. Включва се активно в национално-освободителната борба и застава начело на местния революционен комитет. През 1874 г. се премества да живее в Русе, където също взема участие в дейността на революционния комитет. Като негов представител е изпратен на Общото събрание в Букурещ (август 1874 г.). Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г.. След Освобождението заема редица административни длъжности в Сливен, Пловдив и София. Занимава се с книжовна дейност, като най-известни са неговите спомени "Как ние освобождавахме България".

През 1860 г. - Ярослав Франтишек Вешин - български военен художник.

Роден в Браня, Чехия. През 1880 г. в Прага учи живопис. От 1880г. до 1883 г. специализира в Мюнхенската художествена академия при О.Зайц,К.Пилои и Йозев Бранд.Създава първите си картини в Мюнхен – “В мъглата”,”Цигански табор”,”Начало на роман”. В България идва като преподавател в Рисувалното училище в София по покана на министъра на Народното просвещение К.Величков .Вторият период на творчеството му преминава в България.След освобождението Вешин се увлича от общия културен подем и като творец се насочва към битовата живопис и българското село – “Орач”-1899 г.,”Вършитба” – 1900 г., “Пред хана” и други. Дълги години е художник при Военното министерство. Създава серия от картини, свързани с Балканската война.”Атака” – 1913 г.,”Отстъплението на турците Люлебургас”и други.За развитието на българското реалистично изкуство Вениш има големи заслуги.

През 1912 г. - Яна Язова - българска писателка.

Родена в град Лом. Завършва славянска филология в СУ” Св. Климент Охридски” . Посещава Палестина, Турция, Египет, Гърция, Германия, Югославия, Сирия, Австрия, Унгария и др. Пише и обнародва стихове още като ученичка. След първата си стихосбирка “Язове” 1931 г. печата стихове във вестник “Литературен глас”, “Вестник за жената”, в списание “Завети”. Пише статии, пътни бележки и разкази - във вестник “Мир”, “Зора”, “Заря”, “Утро”, “Дневник”. В стиховете й преобладават бунтарският дух, повикът за обществени права и вътрешна свобода на жената. Нейния талант е открит от професор Александър Балабанов, който й дава псевдонима Язова и й предрича наполеоновска кариера в литературата. Авторка е на съчиненията “Язове” 1931 г., “Бунт” 1934 г., “Кръстове” 1934 г., “Ана Дюлгерова” роман, 1938 г., “Капитан” роман, 1939 г., “Последният езичник” драма, 1940 г., “Герой” разкази, 1941 г., “Лица в черти, в стихове и колелца” 1941 г., “Балкани” трилогия, която включва романите: “Левски” 1987 г., “Бенковски” 1988 г. и “Шипка” 1989 г., “Мойра” епистоларният роман на Я. Я. и Ал. Балабанов, 1996 г., “Война” 2001 г, “Александър Македонски” 2002 г. В ЦДИА се пази ръкописът на непубликувания роман “Голямо и малко”.

През 1926 г. - Николай Йорданов Антонов - български писател, преводач, литературен. критик.

Роден в село Емен, Великотърновско. Член е на СБП. През 1950 година завършва медицина в София.Като лекар на кораб за далечно плаване посещава около 80 страни в света и участва в първото околосветско плаване на българският кораб “Раковски” през 1963 – 1964 година.Работи като главен редактор в издателство “Народна култура”.Също така работи във вестник “Труд” и Българска кинематография. Пише и публикува стихове, повести, разкази, преводи, пътеписи, критика, произведения за деца. Превежда от руски език съчиненията: ”Бивши хора”-1951 г., ”Победители”-1954 г.,”В открито море”-1965 г.,новели:”Към върха.Последните сто часа от живота на Христо Ботев”-1976 г.,документални новели:”Лечителят Димков”-1986 г.Автор е на романа”Петър Димков за живота без болести. Рецепти и съвети”-1994 г. и други.

През 1944 г. - Таньо Стоянов Клисуров - български поет.

Роден в село Мъглиж , Старозагорско е роден Българска филология завършва във ВТУ.Работи във вестник “Септември”,Стара Загора. Поезията му е социално критична и нравствено извисена. Някои от съчиненията му са :”Южна гара” – 1975 г.,”Най – скъпото”-1980 г.,”Минирано поле” - 1982 г. и други.

Починали:

През 1943 г. - Емануил Попдимитров – български поет.

През 1904 г. завършва педагогическо училище в Кюстендил. Следва философия в СУ “Св. Климент Охридски” и в Белград , завършва литература и философия във Фрибург,Швейцария през 1912 г. Престоят му в Монпелие, Франция се оказва особено благодатен за неговия поетичен талант. Посвещава специално изследване на Шопенхауер и Бергсон, които оказват влияние върху творчеството му. Участва в Първата световна войната. Заема пацифистки позиции, а след войната активно участва в групата "Кларте" в Кюстендил. Като поет се оформя под влиянието на френският символизъм и западноевропейски неоромантизъм. Автор е на стихосбирките : "Песни" 1914 г., "Плачущи върби" 1914 г., "Кораби" 1923 г., "Росни капки" 1931 г. и други.

През 1943 г. - Христо Иванов Кърпачев (Янко, Младен) – поет, публицист, политически деец.

Роден е в с. Юруклери (дн. Кърпачево), Ловешко. Завършва педагогическо училище в Ловеч, след което става учител в с. Церецел, Софийско. По поръчение на БКП постъпва в ШЗО в Радомир. За комунистическа дейност в армията е разжалван и осъден по ЗЗД. От 1933 г. до 1940 г. лежи във Варненския и Сливенския затвор. След освобождаването си става секретар на Ловешко-Троянския партиен комитет. От 1941 г. минава в нелегалност и оглавява местна партизанска група. От 1943 г. е избран за командир на Народната бойна дружина "Чавдар" от ХI военнооперативна зона. Загива в сражение с полицията край Ловеч. Автор е на редица стихотворения: "Майчино писмо", "Харамия", "Обяснение" и др., на текстовете на маршовете "Септемврийци" и "Чавдарци". Редактира в. "Истина" – орган на първата партийна група в Ловешко, и "Бюлетин" – издание на Окръжния комитет на БРП в Ловеч.

Ася_И · Май 24, 2009

На 24 Май:

24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура.

Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история - 158 години.

За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий - създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров - това е общият църковен празник на двамата светии. Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий - на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни. Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница - сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване. През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис:

Кирил и Методий са братя, създатели на славянската азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба за славянска църква и култура. Родени са в Солун. Баща им е помощник на солунския стратег (военен и административен управител). За детските им години почти липсват данни. От Панонските легенди и Житието на Кирил се знае, че Методий в продължение на 10 г. заема длъжността управител на една славянска област, разположена близо до Солун. След това заминава за манастира "Полихрон" в планината Олимп, където отначало е приет за монах, а след това става негов игумен. Кирил (Константин) показва още от дете голяма склонност към философията и поезията. Затова е изпратен да се учи в прочутата по онова време Магнаурска школа в Цариград. По време на следването си проявява своите големи дарования, които не остават незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията. След завършването на школата остава в нея като преподавател по философия и като отличен познавач получава прозвището Философ. Благодарение на проявените си способности, макар и твърде млад, е натоварен с отговорна дипломатическа мисия при сарацините (851 г.) и при хазарите (860 г.), в която участва и брат му Методий. По време на своя престой в Херсон Кирил установява за пръв път контакт с руските славяни и изучил техния език. През 861 г. двамата братя се завръщат в Цариград, но не остават за дълго в него. Една година по-късно по молба на княз Ростислав (846-870 г.) двамата братя са изпратени във Великоморавия. За да се противопостави на силно проникналото немско политическо, културно и църковно влияние, княз Ростислав иска от византийския император подготвени учители по славянски език, които да проповядват между населението християнското учение на разбираем за него език. Кирил съставя нова азбука, предназначена специално за славяните, т. нар. глаголица. Тя е изготвена въз основа на гръцката и латинската азбука, като е съобразена с особеностите на славянския език. След това двамата братя пристъпват към превеждане на славянски език на най-необходимите за мисията им богослужебни книги. През 863 г. те се отправят за Великоморавия и се отдават на многостранна дейност. В продължение на три и половина години ограмотили голям брой ученици и с тяхна помощ превели значително количество богослужебни книги. Тази дейност обаче среща силна съпротива от страна на немското духовенство, което е привърженик на догматичната триезична теория, според която богослужението можело да се извършва само на три езика - еврейски, гръцки и латински. Поради това те отричали правото на Кирил и Методи да проповядват на славянски език и обявили тяхното дело за "еретическо". Под този претекст те възпрепятствали с всички средства дейността на двамата братя, наклеветили ги и пред римския папа. Кирил и Методи решават да заминат за Рим и пред самия папа да уредят възникналите спорове с немското католическо духовенство във Великоморавия. На път за Рим те минават през Панония (друго западно славянско княжество), където са посрещнати радушно от нейния владетел княз Коцел (отхвърлил също зависимостта си от немското католическо духовенство). Продължавайки пътя си, Кирил и Методи вземат участие в местния духовен събор във Венеция (867 г.), участниците в който са също така яростни привърженици на триезичната теория. Кирил влиза в спор с тях и като изтъква редица научни и исторически доводи, блестящо защитава правото на славяните да имат писменост на своя език. Към края на същата година двамата братя пристигат в Рим, където се явяват при новия папа Адриан II и пред него излагат някои свои искания: да бъде разрешено богослужението сред западните славянски народи на славянски език; някои от техните ученици да бъдат ръкоположени за свещеници; единият от двамата братя да бъде въздигнат за епископ и да им бъде позволено да управляват Моравската и Панонската църква самостоятелно, без намесата на немското духовенство. На свой ред те заявяват своята готовност да признаят върховенството на самия папа. Воден от желанието да задържи под свое влияние западните славянски народи и да не допусне като при българите да бъде изместен от Византия, папа Адриан II удовлетворява всички техни искания. Той признава официално славянските книги и правото на двамата братя да проповядват християнското учение на славянски език, като поставил само едно условие - в черквите Евангелието и Апостолът да се четат най-напред на латински език. Независимо от това условие победата на двамата братя е огромна. С удовлетворяването на техните искания е нанесен силен удар на немското католическо духовенство. Скоро след това Кирил се разболява и през 869 г. умира в Рим. Преди смъртта си отправя молба към своя брат да продължи започнатото дело. В изпълнение на неговия завет Методий се завръща в Панония и се отдава изцяло на проповедническа и книжовна дейност. През 870 г. княз Коцел е заменен от княз Святополк, който изпада под силното влияние на немското духовенство и то засилва своята борба против Методий и неговите ученици. Скоро Методий е затворен в един баварски манастир и освободен през 873 г. след намесата на папата. Въпреки това борбата против него не е прекратена. През 882 г. Методий предприема едно кратко пътуване до Цариград и отново се връща в Панония. Независимо от неблагоприятните условия той не се отказва от своята дейност и до края на живота си продължава да се занимава с книжовна дейност. Успява да завърши превода на свещените книги, които са необходими за проповедническата дейност на неговите ученици. През 885 г. той умира и е погребан във великоморавската столица Велеград. След неговата смърт немското духовенство предприема жестоки репресии над учениците му. Част от тях са избити, други затворени, а трети били принудени да търсят спасение чрез бягство вън от пределите на двете западни славянски княжества. Някои от тях - Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, намират подслон в България, където са приети с голямо внимание от българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който им предоставя прекрасни условия, за да продължат делото на своите учители.

Създаването на славянската писменост е най-значителното дело на Кирил и Методий. Посредством нея става възможно и създаването на славянската култура. Славянската азбука се превръща в едно от най-силните оръжия на славянските народи против опасността от немско-византийската им асимилация. Наред с византийската и латинската култура бил открит широк път за развитието и на славянската култура. Това разкрива пред славянските народи широк простор за тяхното бъдещо културно развитие. Със създаването на славянската писменост те получават още и възможността да се приобщят към културата на другите народи. Благодарение на активната дейност на учениците на Кирил и Методий в България тя се превръща в първия славянски културен център през средните векове, откъдето славянската писменост и книжнина получили разпространение и в другите славянски народи.

24 май е ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Официален празник посветен на делото на Светите братя равноапостоли Кирил и Методий, създатели на славянската писменост.

През 1914 г. е регистриран спортен клуб "Левски" в София. Спортен клуб "Левски" - София е основан през 1911 година от група ученици на Втора мъжка софийска гимназия, като основният практикуван вид спорт е футболът.

Клубът е регистриран официално на 24 май 1914 година. Наименованието на клуба в памет на Апостола на свободата Васил Левски е предложено от един от основателите му Борис Василев (Боркиша). На 3 пъти по време на тоталитарния комунистически режим името на клуба е насилствено променяно от 1950 до 1957 г. - на "Динамо", от 1969 до 1985 г. - "Левски - Спартак" (след обединението с клуба на столичния "Спартак") и от 1985 до 1989 г. на "Витоша". Значката на клуба е по проект на Минчо Качулев и е изработена през 1922 г. Първият химн на клуба е създаден през 1924 г. по текст на Д. Симидов, а мелодията е композирана от Христо Маников. Основните цветове на клуба първоначално са жълтият и червеният, а от 1920 г. за основен цвят е приет синият. Първото официално избрано ръководство на клуба през 1914 г. е в състав: Владимир Григоров (Валдиса) - председател, Георги Манолов - подпредседател, Крум Динков - секретар, Борис Василев - касиер, Стефан Тошков и Атанас Янков - членове и Костадин Манолов - домакин. През първите години след 1914 г. футболният тим на Левски е имал следният основен състав : К. Григоров - вратар; К. Манолов и К. Динков - бекове; К. Апостолов, С Стоянов и Б. Василев - халфове; В. Григоров, Ц. Генев, П. Стоянович, Г. Манолов и Д. Сираков - нападатели. Първият капитан на тима е С. Стоянов. Първоначално клубът не е имал свое игрище и провеждал тренировките си на празното място, наречено "Могилката" (днес там е изграден НДК), в последствие на плаца на 6-ти пехотен полк. Едва през 1924 г. Софийската община отпуска място за игрище на клуба, чийто строеж завършва през 1933 г. Днес на това място се намира националният стадион "Васил Левски". На първият си официален мач през 1914 г. Левски губи от столичния ФК 13 с 0:2. До 1921 г. в България не се провежда организиран футболен шампионат. Едва през лятото на 1921 г. след създаването на Софийска спортна лига (ССЛ), която обединява 11 клуба от София, започва официалният шампионатен летопис на "сините". На първият шампионатен мач за сезона 1921/22 г., който се играе на 18 септември 1921 г., Левски побеждава столичния Атлетик с 3:1.

През 1921 г. в редовете на ученическата манифестация в София е хвърлена бомба. В отговор са запалени партийни клубове на БКП.

През 1928 г. се провежда учредителна конференция на Работнически младежки съюз (РМС) към Работническата партия. Младежка организация, обединяваща трудовата младеж, е образувана е през 1928 г. по инициатива на БКП (т. с.) като легална проява на Българския комунистически младежки съюз. На учредителната си конференция в София, проведена на 28 май 1928 г. , приема устав и избира Централно настоятелство. В него влизат: Н. Иванов, П. Станчев, Ат. Трайков и др. Върху дейността на РМС по време на второто сговористко правителство (1926–1931 г.) отражение дава левосектантският курс на БКП. РМС първоначално се отказва от по-тясното сътрудничество с други младежки организации, но през лятото на 1933 г. заедно с представители на ЗМС образува Централна младежка антивоенна комисия за подготовка на Световния младежки конгрес за мир в Париж. След държавния преврат на 19 май 1934 г. РМС е забранен. Организацията преустройва своята дейност на нелегална основа. През 1936 г. е образуван Младежки конституционен фронт, който обединява младежите за борба за възстановяване на Търновската конституция и запазване на мира. В него се включват най-масовите политически младежки организации: РМС, ЗМС, ССМ, Демократичният младежки сговор "Ляпчев", Радикалният, Либералният и Демократическият младежки съюз. През този период РМС засилва своята дейност сред младежта и увеличава числения си състав. През 1938–1939 г. се слива с БКМС и взема активно участие в съпротивителното движение в България 1941–1944 г. В борбата загиват изтъкнати негови дейци и ръководители като: Й. Николова-Чанкова, А. Антонов, Ал. Димитров, Св. Русев и стотици др. На 9 септември 1944 г. РМС взема участие в свалянето на правителството на К. Муравиев и установяването на отечественофронтовска власт. Негови членове участват във войната за окончателния разгром на хитлеристка Германия. Със свои представители РМС се включва в Централната младежка комисия при Националния комитет на Отечествения фронт. В него с равен брой членове са представени ЗМС, ССМ, МНС "Звено" и по един представител на масовите организации. През декември 1947 г. се създава Съюз на народната младеж, в който се обединяват РМС, ЗМС, ССМ, МНС "Звено", младите радикали и масови организации. С образуването на новата младежка организация РМС преустановява своето самостоятелно съществуване.

През 1936 г. е оформена опозиционна група от дейци на забранените партии - "Петорка", в която влизат Димитър Гичев (БЗНС “Врабча 1”), проф. Георги Данаилов (Демократически сговор), Боян Смилов (Националлиберална партия), Кръстьо Пастухов (БРСДП) и проф. Георги Генов (Радикална партия). На 29 май техният меморандум за възстановяване на конституционното управление е връчен на царя, а на 31 май е публикуван в белградската преса.

През 1941 г. започва да излиза вестник "Целокупна България" - информационен и обществено-политически вестник. Излиза в Скопие. Директор е Н. Коларов, а редактор Г. В. Георгиев. Изданието е предназначено за българите от Вардарска Македония.

През 1975 г. пред Народната библиотека в София е открит Паметникът на Св. св. Кирил и Методий.

През 1980 г. в Националния академичен театър за опера и балет е представен спектакълът "Дон Карлос" с участието на Николай Гяуров и Мирела Френи.

Николай Георгиев Гяуров е български оперен певец, бас. Роден е на 13 септември 1929 г. в с. Лъжене, днешен квартал на Велинград. Учи пеене в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. След това - в Ленинград (днешен С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на проф. Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио ("Севилският бръснар" от Дж. Росини). Солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър "Ла Скала" (от 1961 г.). Солист е на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международната награда за изкуство "Златният стрелец" (1978 г., Италия), "Комендаторе д’Италия" (1975 г.), Кавалер на ордена на Почетния легион (1991 г., Франция), "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия "П. Владигеров" в София (2000 г.). Николай Гяуров умира в Централна Италия на 74 години на 2 юни 2004 г. Той е надживян от неговата съпруга, италианката Мирела Френи, която е сопрано.

През 1998 г. ЮНЕСКО публикува тревожен доклад за състоянието на образованието в Източна Европа. Рязко са намалели средствата за образование, като за пример е дадена България с двукратно намалено финансиране на образованието.

През 2006 г. ЦСКА побеждава “Черно море” с 3:1 и печели Купата на България по футбол. Точни за “армейците” са Емил Гъргоров (12’ и 28’) и Гийом да Заади (34’). До почивката ЦСКА прави резултата класически. На полувремето фенове на двата отбора се сбиват, но след намесата на полицията на стадион “Васил Левски” е въведен ред.

Родени:

През 1897 г. - Лазар Станев - политически деец, учител, журналист.

Роден е в с. Торос, Ловешко. Завършва Институт за прогимназиални учители във Враца и наред с учителската си професия се включва дейно в обществено-политическия живот на страната. През 1922 г. влиза в редовете на Българския земеделски народен съюз. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. е лишен от учителски права, преследван, затварян и малтретиран. Въпреки това работи активно за възстановяването на БЗНС и ратува за изграждане на единен фронт между земеделци и комунисти. След атентата от април 1925 г. отново е арестуван и осъден на смърт, но през 1926 г. е амнистиран. Продължава политическата си дейност и се изявява като един от най-видните дейци на земеделската левица. През 1927 и 1928 г. е неин представител в Селския интернационал (Крестинтерна) в Москва. През 1931 г. влиза в редовете на Работническата партия и от нейно име е избран за депутат в ХXIII Обикновено народно събрание. Поради влошаване на здравословното му състояние през 1934 г. заминава да се лекува в СССР. Присъства на VII конгрес на Коминтерна (1935 г.), завършва и Международната ленинска школа (1936 г.). Завръща се в България и поради новите преследвания срещу него е принуден да мине в нелегалност. Избран е за член на ЦК на РП, но скоро след това умира в София. Като журналист участва в редактирането на печатния орган на земеделската левица. Автор е на публицистични съчинения.

През 1908 г. - Здравелин Петко (псевдоним на Петко Михайлов Здравков) – български писател.

През 1932 г. той завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски” . От 1930 г. е член на легалната РП и на БОННС. Като съдебен изпълнител защитава безплатно комунистическите политзатворници. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема отговорни обществени постове. Автор е на стихове, разкази, драми, работи в областта на документалистиката и публицистиката. Книгата му "Един прокурор разказва" (1969 г.) е основа на игралния филм "Авантаж" (сценарий Р. Чанев и Г. Дюлгеров). Пише и произведения за деца.

През 1932 г. - Кирил Борисов Серафимов - български инженер, учен космофизик, академик (1984 г.)

Член-кореспондент (1977 г.), член на Международна астрономическа академия в Париж (1984 г.). През 1957 г. завършва Техническия университет в София, специализира в Института за земен магнетизъм и йоносфера и разпространение на вълните при Руската академия на науките в Москва (1958 г.), д-р на физико-математическите науки (1969 г.). Дълги години работи в Геофизическия институт при БАН, научен секретар на БАН (1973-1977 г.). в периода 1974-1986 г. е директор на Централната лаборатория за космически изследвания. Работи по проблемите на космическата физика и космическото уредостроене. Автор е на много студии, научни публикации и на монографиите “Физика на средната атмосфера” (на руски език, 1970 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.), “Космически изследвания в Б-я” (на руски език 1979 г.), “Соц. интеграция в космоса” (1983 г.), “Б-я и космосът” (1979 г.), “Космически радиоелектронни системи” (1973 г.) и др. През 1984 г. получава орден “Г. Димитров” .

През 1934 г. - Кирил Господинов - български театрален и филмов актьор.

Участва във филмите: "Шведски крале" (1968 г.), "Тримата от запаса" (1971 г.), "Момчето си отива" (1972 г.), "Анто и милиционерът" (тв, 1973 г.), "Не си отивай!" (1976 г.), серията за Баш майстора (тв, 1974-1983 г.), "Кратко слънце" (1979 г.), "Бон шанс, инспекторе" (1983 г.), "Петък вечер" (1987 г.), "О, господи, къде си?" (1991 г.), "Вчерашни целувки" (2001 г.), "Каталии" (тв, 2001 г.).

Починали:

През 1876 г. - Георги Бенковски.

Загива в местността Костина, Тетевенско. Георги Бенковски (истинско име: Гаврил Груев Хлътев) e виден български революционер, един от ръководителите на Априлското въстание 1876 г. Роден е в Копривщица. Първоначално учи в основното училище в родния си град. След смъртта на баща си, Бенковски става най-напред терзийски и абаджийски чирак, а след това се занимава с търговия. През 70-те г. на XIX в. се озовава в Букурещ, където попада в средата на българската революционна емиграция. Запознава се с революционно-демократичните идеи на Васил Левски и Христо Ботев. Във връзка с подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. е включен в групата на Ст. Заимов, на която е възложена задачата да подпали Цариград. По това време той приема името Бенковски, което преди това е носел един полски емигрант. След неуспеха на Старозагорското въстание той се завръща отново в Румъния и взема участие в подготовката на Априлското въстание. Определен е от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол на IV - Пловдивски, революционен окръг. В началото на 1876 г. заедно с П. Волов се прехвърля в България и пристъпва към трескава дейност в определения му район: основава комитети, грижи се за набавяне на оръжие, организира тайна комитетска поща и пр. На Оборищенското събрание 1876 г. Бенковски се налага като най-ярка личност; по негово настояване на апостолите е дадено пълномощие да ръководят въстанието; застава начело на комисията за изработване на конкретен план за действие и пр. След преждевременното избухване на въстанието в Копривщица Бенковски дава сигнал за неговото обявяване в Панагюрище и в целия революционен окръг. Чрез специални куриери отправил апел и до другите революционни окръзи да последват примера на панагюрци. За по-голяма подвижност из района на IV революционен окръг той организира специална конница, наречена "Хвърковата чета", която обикаляла различните въстанически пунктове и окуражава въстаналото население, води сражения с башибозушките потери. След разбиването на въстаниците на връх Еледжик и в Панагюрище се отправил с група свои другари към Стара планина с намерение да се прехвърли в Северна България и там да се свърже с останалите революционни окръзи, като вярвал, че те също са въстанали. В случай че те не се вдигнат на борба, възнамерява да премине в Румъния, да организира нова чета и да се върне отново в България, за да продължи борбата. В Тетевенския балкан, край с. Рибарица, Бенковски и придружаващите го няколко души били предадени от местен овчар на турските власти. При преминаването на р. Костина Бенковски е убит от засада.

През 1929 г. - Алексей Иванович Соболевски - руски славист, член на БАН.

Професор по история на руски език в Петербургския и в Киевския университети. Неговите “Лекцiи по исторiи рускаго язûка” (1888 г.) претърпяват няколко издания и са признати за класически. Изучава старата руската ръкописна книжнина, която е тясно свързана и със своя първоизточник – старобългарската писменост. Постепенно се задълбочава в нея и става неин добър познавач, за което свидетелстват многото му монографии, като: “Стихотворенiе Константина Болгарскаго”, “Кирило-Методиевскiе вопросû” (1883 г.), “Церковно-славянскiя текстû моравскаго произхожденiя” (1900 г.), “Древнiй церковно-славянскiй язûк, фонетика” (1891 г.) и др.

През 1988 г. - Серафим Северняк (псевд. на Серафим Николов Серафимов) - български писател, публицист, журналист.

Роден е на 10 юли 1930 г. в с. Горна Липница, Великотърновска област.През 1951 г. завършва специалност “Българска филология” в СУ” Св. Климент Охридски”. Заместник-главен редактор на сп. “България” (издание на БТА за чужбина, 1952 г.), кореспондент във в. “Лит. фронт” (1953-1956 г.), редактор в сп. “Пламък” (1956-1962 г.), драматург на ДМТ “Стефан Македонски” (1962-1964 г.) и на Сатиричния театър в София (1964-1966 г.), главен редактор на редакция “ЛИК” в БНТ (1966-1970 г.), първи зам.-главен редактор на в-к “Литературен фронт” (1971-1975 г.), главен редактор на сп. “Отечество” (1975-1988 г.). Дебютира във в-к “Литературен фронт” с разказа “Син” (1948 г.). Автор е на книгите “Стопани” (разкази, 1952 г.), “Свои хора” (разкази и фейлетони, 1954 г.), “Десет разказа” (1957 г.), “От нашия кореспондент” (1959 г.), “Златното сияние” (есета, 1961 г.), “Привечер” (разкази, 1962 г.), “Ракетите, спътниците и ти” (в съавт., 1964 г.), “Ветрило на санталово дърво” (разкази, 1966 г.), “Законът на всяка земя” (разкази, 1967 г.), “Криле” (повест, 1967 г.), “Между розата и лъва” (художествени пътеписи, 1969 г.), “Ден днешен” (съавт., 1971 г.), “Охридска балада” (повест, 1971 г.), “Бели грижи” (разкази, 1972 г.), “Квадратна вселена” (худ. пътеписи, 1972 г.), “Книга за Септември” (док. повест, 1973 г.), “Филипики и пристрастие” (есета, 1976 г.), “Когато розите стават звезди” (1979 г.) , “Изкачване на Еверест” (есета, 1980 г.), “Земя, отрупана с история” (1981 г.), “Чудомир” (1983 г.), “Сев. дърворез. Есета” (1985 г.), “Зелено небе” (роман, 1986 г.), “От Горна Липница до Монтевидео” (1986 г.), “Свободният преди Освобождението. Документална кн. за В. Левски” (1987 г.), “По острието на бръснача. Есета” (1987, 1990 г.), “Рози сред звездите” (1988 г.), “Ако ти не изгориш, ако аз не изгоря… Есета” (1988 г.), “Ветрило” (разкази, 1990 г.) и др.

Ася_И · Май 24, 2009

На 25 Май:

През 1856 г. под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович в района на Северозападна България избухва въстание, наричано Димитракиева буна.

Подготовката за въстанието започва още преди края на Кримската война, но организаторите смятат, че с въоръжени акции ще привлекат вниманието на великите сили към българския политически въпрос. Според предварителния план въстаниците трябва да нападнат Белоградчик, но вследствие на предателство турските части успяват да ги обкръжат и разбият. Димитър Петрович съумява да се измъкне от обсадата и с още около 20 души преминава в Сърбия.

През 1872 г. Екзархийският съвет утвърждава Иларион Макариополски за търновски митрополит. Същия ден на тържествена служба Антим І ръкополага Доситей за самоковски митрополит.

През 1876 г. Христо Ботев отпътува от Букурещ за Гюргево.

След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит, на 20 май 1876 г. (по нов стил-1 юни), в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

През 1908 г. са проведени избори за Четиринадесетото ОНС.

Спечелени са от управляващата Демократическа партия, на която са отредени 166 от 203 места. Четиринадесетото ОНС е открито на 15 юни 1908 г. За председател е избран Христо Славейков, който впоследствие е заменен от д-р Петър Ораховац след 15 октомври 1910 г.

През 1916 г. официално се приема на служба в българския флот първата подводна лодка.

През 1919 г. в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. На 30 май за автономна Северна Добруджа се изказва и Централният добруджански народен съвет във Варна.

С подписания на 7 май 1918 г. Букурещки мирен договор между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга, България си връща Южна Добруджа в Санстефанските граници, като в Северна Добруджа е установено съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили, в което доминира Германия. Предаването на кондоминиума на България става основна външнополитическа цел на българските правителства до края на войната. По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят. Преговорите по Букурещкия мирен договор започват през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Като се стреми да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната й граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея. Конференцията приключва на 25 май 1919 г

През 1919 г. е основан Общограждански комитет "Обединение" с председател Харалампи Карастоянов за обединяване на сродните политически сили - против комунисти и земеделци.

През 1920 г. е проведен българо-турски конгрес край Гюмюрджина. Формирано е Временно българо-турско правителство на Западна Тракия начело с Тефик бей - 7 турци и 3-ма българи. То координира действията си с българските власти и с турското Временното правителство на Източна Тракия на Джафер Таяр, провъзгласено след английската окупация на Цариград през март 1920 г.

През 1924 г. е проведен Осмият конгрес на Добруджанската организация, на който се стига до разцепление: избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.

През 1978 г. Започва строежът на Народния дворец на културата в София.

Националният дворец на културата е най-мащабният мултифункционален комплекс в югоизточна Европа. Разположен е в центъра на столицата. НДК обединява 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места.

Родени:

През 1848 г. - Петко Стоянов Стоянов - български офицер, подполковник.

Завършва свищовското класно училище и Военното пехотно училище в Одеса, Русия (1874 г.). Участва в Руско-турската война (1877 г. - 1878 г.) с 53 пехотен полк. След Освобождението служи в източнорумелийската милиция, участва в подготовката и осъществяването на Съединението (1885 г.). През Сръбско-българската война е командир на общия авангард при настъплението към Драгоман и Цариброд, след това командва лявата колона, атакуваща Пирот. Участва в преврата (09.08.1886 г.), след което емигрира в Русия. Офицер е в руската армия. Завръща се в България в 1897 г. и се отдава на обществена дейност. Умира на 28 декември 1925 г. в Стара Загора.

През 1852 г. - Филип Стоянов Симидов - български книжовник историограф.

Родом е от Търново (дн. Велико Търново). Учи в класното училище в родния си град. Негови съученици и другари са Ст. Стамболов, Ил. Драгостинов и др. Още като ученик е посветен в делото на Търновския революционен комитет от Хр. Иванов Големия. През 1874 г. е учител във Велес. Основава един от първите революционни комитети в Македония. Заподозрян от турската власт, успява да избяга в Румъния (март 1876 г.). Рисува с маслени бои знамето на Ботевата чета. През лятото на 1876 г., когато избухва Сръбско-турската война, е в четата на Филип Тотю. От септември до края на декември 1876 г. редактира в-к “Нова България”. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) като разузнавач в руската армия. Няколко пъти е награждаван с медали за храброст и с грамоти. След Освобождението е училищен инспектор в Раковското учебно окръжие (1885 – 1900 г.). В Оряхово създава първата българска фабрика за мастило и червен восък (1890 г.). Три пъти е избиран за народен представител. Филип Стоянов Симидов е автор на “За парите” (Цариград, 1874 г., превод от руски език, съвместно със Ст. Стамболов), “Съвременни записки за българските чети в Сърбия в 1876 г.” - “Покрита храброст”, кн. I, “Битката при Флорентина”, кн. II, “Битката по Гредетинските планини” (Гюргево, 1877 г.), “Прочутият Филип Тотю войвода (наречен “хвърковатия Тотю”)” (2 т., 1890 г.).

През 1852 г. - Данаил Стефанов Юруков – български общественик и политически деец.

Родом е от Брацигово Той произхожда от заможно търговско семейство. Учи в родното си място и в Пловдив. От 1867 г. до 1878 г. се занимава с търговия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). След Освобождението играе активна роля в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва в ръководството на южнобългарските комитети “Единство”. През 1978 г. е избран за член на Татарпазарджишкия съдебен съвет. През 1879 г. е съветник на Татарпазарджишката префектура. В периода 1879-1882 г. е председател на углавното отделение на Татарпазарджишкия окръжен съд. Депутат е в Областното събрание, член е на Постоянния комитет (1882 г. – 1885 г.) и виден деец на Народната партия (съединистка). Редактор е на в-к “Съединение”. Член е на Временното правителство след провъзгласяване на Съединението (1885 г.). Публикува “Спомени из политическия живот на България” (1922 г.), в които се съдържат сведения за подготовката и провъзгласяването на Съединението. Умира на 16 юли 1926 г. в София.

През 1869 г. - Георги Стаматов - български писател.

В периода 1882-1888 г. той учи във Военното училище в София, служи като офицер в трети артилерийски полк в Пловдив, а след това и в Сливен. Като русофил е уволнен от военна служба през 1889 г. Следва право във Висшето училище, а по-късно и в Женева. Стаматов работи като съдебен кандидат в София и военен съдия по време на Първата световна война. До 1921 г., когато се пенсионира, работи в различните съдебни ведомства в София и провинцията. През цялото време не подписва нито една смъртна присъда. В литературата дебютира през 1891 г. в сп. “Денница”. В последствие Стаматов сътрудничи на списанията “Мисъл”, “Българска сбирка”, “Съвременник”, “Съвременна мисъл”, “Листопад”, “Златорог”, “Българска мисъл” “Изкуство и критика”, на вестниците “Литературен глас”, “Вестник на жената” и др. Литературното му наследство включва “Избрани очерци и разкази”, “Лигурийци”, “Скици”, “Паладини”, “Разкази”, “Прашинки”, “Рибари”.

През 1870 г. - Иван Георгиев Куюмджиев- български революционер, деец на македонското освободително движение и на БЗНС.

Член е на Земеделския съюз от 1918 г. Влиза във ВМОРО през 1895 г., предвожда чета. Съратник е на Гоце Делчев и Яне Сандански. По време на Балканската война (1912 г.-1913 г.) воюва в състава на Македоно-одринското опълчение. След Първата световна война (1914 г.-1918 г.) е активен член на БЗНС. Работи с Димо Хаджидимов, В. Мулетаров, Д. Гичев. Взема участие в подготовката на Септемврийския селски бунт от 1923 г. След потушаването му е заловен и убит на 26 ноември 1923 г. в София.

През 1875 г. - Петър Георгиев Дървингов - полковник.

Той завършва Военното училище в София и висша военна школа в Торино в Италия. Дървингов е македонски революционен и военен организатор и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Взема участие и в Балканските войни и в Първата световна война. Дървингов е един от главните организатори на Македоно-одринското опълчение и 11. пехотна македонска дивизия. Известен е като военен писател и историк, владеещ много чужди езици. Петър Дървингов е автор на студии и 14 книги по военни въпроси, сред които “История на Македоно-одринското опълчение", "Пирин и борбата в неговите недра" и др.

През 1901 г. - Вичо Димов Иванов – български писател.

Той сътрудничи на литературния периодичен печат - сп. "Хиперион", "Българска мисъл", в седмичника "Литературен глас" и др. От 1934 г. работи като главен библиотекар в Пловдивската народна библиотека и музей. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема редица административни длъжности в Министерството на информацията, Радио София и др. От 1964 г. е директор на Българския културен център във Варшава. Първата му книга с разкази "Бунт" излиза през 1926 г. Автор е и на книги с повести и разкази, очерци за художници и писатели, спомени, впечатления и срещи, книги за Чехословакия и Полша, съставя "Възпоменателна книга В. Левски. 1837-1873-1937”. Умира в София 14 май 1979 г.

През 1918 г. - Гриша Исер Островски - български театрален и филмов режисьор, професор (1971 г.).

Завършва театрознание във ВИТИЗ. Режисьор е в Театъра на народната армия (1951 – 1957 г.), в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" (1957 – 1975 г.), във Варненския театър (1975 – 1979 г.), в Народния театър за младежта (от 1979 г.). В постановъчната си дейност акцентува на интелектуалното начало и ярката актьорска игра - "Дон Карлос", "Когато розите танцуват", "Еквус", "Опера за три гроша". От 1946 г. е преподавател по актьорско майсторство и режисура в Държавната театрална школа в София (ВИТИЗ, дн. НАТФИЗ). В киното работи първоначално с оператора Тодор Стоянов. Режисьор е на постановките - "Отклонение" (1967 г.), "Мъже в командировка" (1969 г.), "Герловска история" (1971 г.). Заснема екранизацията на "Нона" (1973 г.) по Й. Йовков, "Като белязани атоми" (1979 г.). Филми: "Разходки с ангела" (актьор, 1990 г.), "Всичко от нула" (актьор, 1996 г.). Театрални спектакли: "Любоф" (1998 г.), "Питър Пан" (1998 г.), "Краят на играта" (2000 г.), "Крадецът на праскови" (2002, г. Ямболски театър). Автор на автобиографичната книга "Тъга за истина" (1998 г.). Н. "Икар" за цялостно творчество (2002 г.).

През 1932 г. - Елка Георгиева Константинова - българска литературоведка, литературна критичка и общественичка.

Дъщеря е на литературния критик Г. Константинов. През 1956 г. завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1968 г. защитава дисертация на тема “Георги Райчев. Живот и творчество”. Преподава в Шуменския педагогически институт. Сътрудничи на вестник “Литературен фронт” (след 10.11.1989 г. - “Лиературен форум”), на сп. “Пламък”, “Септември” (след 10.11.1989 г. - “Летописи”), “Литературна мисъл”, “Век 21”, “Литературен вестник” и др. Интересите й са съсредоточени върху съвременното състояние на българската литература, български исторически роман, българска фантастика, литература между войните, български символизъм и диаболизъм. Редактор е на съчиненията на К. Христов, Д. Дебелянов, Г. Райчев, А. Страшимиров и др. Елка Георгиева Константинова е една от ръководителите на Радикалдемократическата партия. Тя е избрана за народен представител в 7. ВНС (1990 г.-1991 г.), министър е на културата (1991 г.-1992 г.). Член е на Международната асоциация по научна фантастика (от 1969 г.). Получава “Рицарски кръст” (2002 г.) от правителството на Полша за заслуги в утвърждаването на българо-полските културни връзки. Автор е на творбите: “Георги Райчев” (1970 г.), “Фантастика и белетристика” (1973 г.), “Камен Калчев” (1974 г.), “Георги Караславов” (1977 г.), “Наблюдения над литературното развитие” (1977 г.), “Самобитно и общочовешко” (1980 г.), “Георги Райчев. Жизнен и творчески път” (1982 г.), “Силуети от вчера и днес” (1985 г.), “Фантастика и съвременност” (1985), “Българският разказ от вчера и днес” (1987 г.), “Въображаемото и реалното. Фантастика в българската художествена проза” (1987 г.), “Николай Лилиев” (1988 г.), “Лечебната сила на литературата” (1992 г.), “Какво да кажем ние на младите сърца. Литературни - критически студии и статии” (2002 г.).

През 1952 г. - Петър Стефанов Стоянов - български юрист, политик.

Завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1976 г.). От 1978 г. работи като адвокат в Пловдив. Петър Стоянов е един от учредителите на Съюза на демократичните сили. Заместник-министър на правосъдието е в периода 1991 г. - 1992 г. Народен представител е в 37 НС (1994 г.); заместник-председател на Парламентарната група на СДС и заместник-председател на Националния клуб за демокрация (1995 г.-1996 г.). Работи като адвокат от 1978 г. до 1992 г. Специализира гражданско право. Печели предварителните избори за президент (1 юни 1996 г.). През март 1996 г., на VIII национална конференция на СДС, Петър Стоянов е избран за участие в първичните избори за президент. На 2 ноември 1996 г. с 59,73 % от гласовете на избирателите става президент на Република България. На 19 януари 1997 г. полага клетва като президент. Встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г.

На президентските избори през ноември 2001 г. се кандидатира за втори мандат като независим. В надпреварата участва заедно с Нели Куцкова като кандидат за вицепрезидент. Получава подкрепата на ОДС, Национално движение Симеон Втори, Гергьовден и ВМРО, БЗНС-Народен съюз, но на втория тур губи от кандидата на Коалиция за България - Георги Първанов.

През 2005 г. участва в парламентарните избори като водач на листа от СДС в рамките на коалиция ОДС (СДС на Надежда Михайлова, "Гергьовден" на Любен Дилов, Демократическа партия на А. Праматарски и партия ДРОМ). От 11 юли 2005 г. е депутат в 40-то Народно събрание, като член на ПГ на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ. От 14 юли до 24 август 2005 г. е член на Временната комисия по европейски въпроси. От 24 август е член на Комисията по европейска и Комисията по въпросите на държавната администрация. От 20 октомври 2005 г. е председател на Парламентарна група на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ.

Починали:

През 1876 г. тежко раненият Стоил войвода, Георги Дражев и придружаващите ги четници са обградени в гората до с. Икисча (дн. Близнец) и заловени. По пътя за Сливен Стоил войвода е обезглавен

Стоил Войвода е участник в националноосвободителното движение, войвода на чета. Роден е около 1841-1842 г. в с. Инджекьой (дн. Стоил войвода). През 1864 г.-1873 г. е овчар в Добруджа. През 1873 г. се завръща в родното си село. Сформира малка хайдушка чета в Батовската гора. Оттам прави набези към Варна и Балчик. Дружината му се увеличава и той се прехвърля в Котленския балкан. Предрешени в турски дрехи, а една част от четниците като роби с вързани на гърба ръце, минават през Котел, без някой да открие измамата, и продължават към Сливенския балкан. През 1875 г. емигрира в Румъния. Там се свързва с революционната емиграция. Определен е за помощник-апостол на Ил. Драгостинов и войвода на чета във II - Сливенски, революционен окръг по време на Априлското въстание 1876 г. Подпомогнат от Кондьо Кавръков, Мих. Гаджалов и др., изгражда лагер в Стара планина в местността Кушбунар, където впоследствие са пренесени оръжие, боеприпаси и храна, и който трябвало да бъде сборен пункт и изходна база на сформираните чети. След избухването на въстанието към четата му се присъединява четата на Ил. Драгостинов и Г. Обретенов. Дружината, към която се включват още въстаници, наброяваща вече 72 души, води няколко тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им след падналия сняг. На 22 май четата води бой при с. Нейково, Котленско, където Стоил Войвода е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов е убит. Знамето се поема от Стоил Войвода, като остава и начело на останалите 4 въстаници. След като е повторно ранен, четата спира между селата Близнец и Бинкос, Сливенско. На 25 май в местността Съчма чешме, при с. Бинкос, Стоил Войвода е заловен от потеря. Заради дръзкия му отказ да върви вързан е обезглавен. Турците занасят главата му, набучена на кол, в с. Близнец.

През 1906 г. - Манол Иванов – български езиковед, член на БКД (дн. БАН, 1900 г.)

Роден е на 24 декември 1867 г. в Пирдоп. Завършва славянска филология във Виенския университет, където защитава и докторат. Работи като преподавател по български език във Виенското училище за източни езици. В България е учител в Солунската българска гимназия (1893 г.-1895 г.) и в мъжката гимназия в София (1899 г.-1901 г.), окръжен инспектор към Министерството на народното просвещение. Стреми се да реорганизира граматичното обучение в българските училища. Занимава се с правописни въпроси ("По въпроса за нашето правописание", 1893 г.). Автор е на "Палеографически, граматически и критически особености на Пирдопския апостол" (1891 г.-1892 г. ) - първото палеографско описание в българската литература, "За спрежението в новобългарския език" (1892 г.-1894 г.), "Принос към изучаваните български диалекти. Забележки по говорите в областта на средногорското наречие" (1894 г.), "По историята на нашата граматическа терминология" (1903 г. – 1906 г.). Манол Иванов е съставител на учебници по българска граматика за средните училища: "Синтаксис на българския език за III и IV клас" (1901 г.), "Българска граматика. Звукословие, видословие и правописание за II клас" (1902 г.).

През 1934 г. - Анани Иванов Явашов - български учен, археолог и ботаник, педагог и общински деец.

Той е роден на 1 октомври 1855 г. В продължение на много години е учител и училищен инспектор в Разград и други градове (1884 г.-1925 г.). Избран е за народен представител и секретар на 3 ВНС (1886 г.-1887 г.), дописен член е на БДК (1898 г.-1900 г.), редовен член е на БАН (академик) от 1900 г. Сред по- значимите му трудове са: “Принос към народната ботаническа медицина” (1905), “Разград. Неговото археологическо и историческо минало” (част I, 1930), “Текето Демир баба” (1934 г.) и др.

През 1936 г. - Марко Колев Вачков – български кооперативен деец, основател на модерното пчеларство в България (1899 г.), книжовник, публицист, преводач, читалищен деец.

Завършва педагогика в Свищов през 1884 г. и земеделие в "Образцов чифлик", Русе през 1896 г. Основава списание "Пчела", на което е главен редактор от 1902 г. до 1927 г. Участва в международни изложби по пчеларство в САЩ, Русия, Белгия (1904 –1905 г.). Основател и директор е на първата на Балканския полуостров лозаро-винарска кооперация "Гъмза", Сухиндол (1909 г.), на Българския пчеларски съюз (1911 г.), кооперативна централа "Напредък" (1919 г.), на Сухиндолската популярна банка (1919 г.), на пчеларска кооперация "Нектар" в София (1920 г.), на Съюза на българските лозаро-винари (1920 г.), на Съюза на лозаро-винарските кооперации (1928 г.). Член е на УС на Съюза на популярните банки в София (1919 – 1935 г.) и на УС на Върховния кооперативен съюз (1927 – 1928 г.). Редактор е на вестници в Сухиндол. Негови книги са: "За лозарството и филоксерата в Сухиндол" (1899 г.), "Разсадник на американски лози" (1903 г.), "Отглеждане на пчелите в старите неразборни кошери" (1905 г.), "Пчеларска библиотека" (1905 г.), "Ново пчеларство" (1912 г., преведена на турски език), "Сухиндол и кооперацията му" (1915 г.); преводи: "Ползата от пчелите" от Т. Цеселски, "Медът като лекарство, храна и продукт за домашно употребление" от А. Дубини, "Живота на Франсоа Хубер" от А. П. дьо Кандол, "Пчела, нейната естествена история" от Т. В. Кован, "Кошерът Дадан-Блат" от Ед. Бертран, "Болести и неприятели на пчелите" от Ж. дьо Лаянс, "Селско-стопански кооперации в чужбина" и "Кооперативна христоматия" от В. Ф. Тотомиянц и др.

През 1945 г. - Демян Бедни - псевдоним на Ефим Алексеевич Придворов.

Той е роден на 13 април 1883 г. Демян Бедни е руски поет, един от основоположниците на соц-реализма в поезията. През 1911 г. публикува във в-к "Звезда" стихотворението "За Демян Бедни - селянин вредни", откъдето е взет и псевдонимът на поета. През 1913 г. издава сборникът "Басни", през 1917 г. създава стихотворна повест "За земята, за волята, за работническата участ". Най-значително произведение от 20-те години е поемата "Главната улица" (1922 г.).

През 1945 г. - Иван Германов Кинкел – български икономист.

Той е роден на 18 януари 1883 г. в Брянск, Русия. Завършва стопански науки в Цюрих през 1911 г. От 1913 г. е доцент в С. Петербургския агрономически институт, член на руската партия на есерите. В началото на 1917 г. идва в България по здравословни причини. Преподавател е по политическа икономия и стопанска история в СУ “Климент Охридски” и в Свободния университет (1921 г. - 1945 г.). Титлата професор получава през 1930 г. Той е един от създателите и пръв председател (1932 г. - 1938 г.) на Българското научно-социологическо дружество. Последовател на К. Маркс в социологията. Привърженик е на фройдизма. В основния си труд “Опит за построяване нова теория относно стопанското развитие на културното човечество” (1921 г.) чрез използването на огромен фактически материал създава теория за циклообразния характер на икономическото развитие. Определя 3 цикъла с по 4 повтарящи се на все по-висше стъпало еднотипни подпериода на развитието. Изследва стопанското развитие на България до Освобождението (1878 г.). Създава трудове по история на политическа икономия: “Курс по сравнителна история на стопанския строй в ново време” (1925 г., 2 изд. 1947 г., посмъртно), “История на политическата икономия” (1936 г.-1939 г.), “Стопанско-битовите (стопанско-исторически), идеологичните (научно-философски) и обществени основания на икономическите школи” (1939 г.). Автор е на трудове по социология, психология и обществена психология.

Ася_И · Май 25, 2009

На 26 Май:

През 1836 г. в Пирот пристига българският първенец хаджи Нешо Филипович. Той трябва да се представи на пиротския аянин. Уплашени от множеството хора - около 8000 души, които придружават Нешо Филипович, местните турци откриват стрелба и убиват няколко души.

През 1867 г. четата на Филип Тотю се сражава при с. Върбовка, Търновско.

Тодор Тодоров Топалски е роден през 1830 г. в колибите Гърците (днес Градците) край Килифарево, Великотърновско. След възникнал конфликт с турците около 1850 г. той бяга с неколцина другари и дълго обикаля из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново да стане хайдутин. През 1863 г. бяга от Сливенския затвор и се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. В Румъния се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България и приема четническата тактика. След Освобождението живее в с. Две могили и в Русе. Занимава се със земеделие и получава пенсия за участието в националноосвободителните борби. Умира на 23 март 1907 г.

През 1876 г. след неуспеха на Априлското въстание Панайот Волов се отправя за Румъния, но при с. Бяла е предаден и при опит да премине буйните води на р. Янтра се удавя.

През 1879 г. е открит Върховният (по-късно Върховен касационен) съд. За председател е избран Димитър Греков, а за членове: Марко Балабанов, Христо Стоянов и Иван Пенчович.

Димитър Панайотов Греков е роден на 2 септември 1847 г. в Болград, Бесарабия. Завършва право във Франция през 1875 г.-1877 г. , след което работи като адвокат в Браила. След Освобождението се преселва в България и е назначен за председател на Софийския областен съд. Като висш магистрат участва в работата на Учредителното събрание 1879 г. В него се изявява като един от водителите на консервативното течение, което след закриването на събранието се обособява и в самостоятелна политическа партия. Като депутат в 3 -то Велико народно събрание е включен в състава на делегацията за намиране на нов кандидат за овакантения от княз Александър I Батенберг български престол. През януари 1899 г. княз Фердинанд I го назначава за министър-председател, и този пост Греков заема до началото на октомври същата година. Това става повод отново да възглави Народнолибералната партия до април 1901 г., когато неочаквано умира.

През 1880 г. окръжията са разделени на околии с княжески указ.

През 1916 г. в хода на Първата световна война седма Рилска дивизия овладява Рупелското дефиле на Струма след предварително споразумение с правителството в Атина.

Първата световна война е война между Германо – австрийския блок и Антантата. Отначало във войната се включват само 8 европейски държави - Германия и Австро-Унгария, от една страна, и срещу тях - Великобритания, Франция, Русия, Белгия, Сърбия и Черна гора. По-късно в нея са въвлечени и други страни. Във войната участват общо 38 държави - 4 в т. нар. Централни сили - Германия, Австро-Унгария, България, Турция, и 34 в Антантата. Повод за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. България е принудена първа от Централните сили да капитулира. На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие, на 30 септември 1918 г. капитулира Турция, на 3 ноември 1918 г. излиза от войната Австро-Унгария, на 11 ноември 1918 г. капитулира Германия. Условията за мирен договор с Германия и съюзниците й са изработени на Парижката мирна конференция 1919 г.-1920 г.

През 1924 г. е закрит VIII конгрес на Добруджанската организация, на който се стига до разцепление. Избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.

Петър Вичев е роден е на 22 септември 1884 г. в с. Айдемир, Силистренско. Завършва право с докторат в Брюксел (Белгия). След завръщането си в България се занимава с журналистика. След установяването на румънска власт в Южна Добруджа се включва в националноосвободителната борба на нейното население. През февруари 1914 г. основава дружеството "Добруджанско братство". През 1925 г. е един от основателите на Добруджанската революционна организация и член на Централния й комитет до 1931 г. Междувременно се занимава и с активна журналистическа дейност. Редактор е на вестниците "Добруджанско знаме" (1920 г.-1921 г.) и "Свободна Добруджа" (1926 г.-1934 г.).

През 1935 г. от 26 до 28 май се провежда посещение на Херман Гьоринг в София ("сватбено пътешествие" - Будапеща-София-Белград) за укрепване връзките на Третия райх с балканските страни.

През 1994 г. Народното събрание отхвърля поредния вот на недоверие към правителството на проф. Любен Беров, предложен от СДС.

Към правителството на Любен Беров са искани шест вота на недоверие.

През 2000 г. XXXVIII Народно събрание одобрява с мнозинство външната политика на българското правителство във връзка със затварянето на първите 4 глави от преговорите с Европейския съюз. Елена Поптодорова обявява, че за първи път от 10 г. в България има консенсус по външната политика, което й осигурява приемственост.

През 2001 г. по инициатива на бившия президент Ж. Желев в София е създаден Балкански политически клуб, в който участват бивши и настоящи балкански политици. Мотото на клуба е: "Да европеизираме Балканите". Между учредителите са Желю Желев, Ахмед Доган, Симеон Сакскобургготски, Киро Глигоров, Емил Константинеску, Сюлейман Демирел, Драголюб Мичунович. Балканският политически клуб през първия си работен ден публикува и своя етически кодекс.

През 2002 г. завършва посещението на папа Йоан Павел II в България. Това посещение е възприето като косвено доказателство, че България не е свързана с опита за покушение срещу папата през май 1981 г. Към папа Йоан Павел II многократно са отправяни покани за посещение на страната ни. При изключителни мерки за сигурност Папата каца на летище София на 23 май 2002 година. Сред посрещачите са президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, Соломон Паси. И Патриарх Максим и др. На 24 май 2002 година папа Йоан Павел Втори е приет от президента Георги Първанов в Гербовата зала на Президентството. По време на срещата папа Йоан Павел Втори заявява, че т.нар. българска следа е една инсинуация, една несправедливост към българския народ и Негово Светейшество не е вярвал никога в нейното съществуване.

През 2006 г. журналистът Георги Коритаров се обръща към обществото от ефира на Нова телевизия и радио “Нова Европа” във връзка с изнесената информация, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, под псевдонима Алберт. Коритаров казва, че е бил принуден да сътрудничи на бившата ДС, като категорично заявява, че в продължение на 16 години винаги е отстоявал принципите на демокрацията, откритостта и истината. Той разкрива много събития от личния си живот, с които се опитва да обясни постъпките и поведението си преди години.

През 2006 г. след повече от четири часа дебати българският парламент ратифицира на първо и второ четене споразумението за използването от страна на САЩ на три български военни бази. То е подписано в края на април от американския държавен секретар Кондолиза Райс. "За" ратификацията гласуват 150 депутати, “против” - 20, а двама са “въздържал се”. Според споразумението разполагането на американска военна техника и сила на българска територия ще позволи улесняването на модернизацията на инфраструктурите и ще засили сигурността, както в България, така и на целия Балкански регион. От парламентарната трибуна вицепремиерът и министър на външните работи Ивайло Калфин уверява народните избраници, че целта на споразумението между САЩ и България не е нападението срещу трети страни. Калфин уточнява, че все пак предприемането на военни действия от т.нар. бази не е изключено. Те щели да бъдат насочени не към определени страни, а срещу евентуални терористични заплахи. Министърът уверява, че влизането в подобна колективна система за сигурност намалява риска от нападение срещу България. Основният мотив на тройната коалиция между НДСВ, ДПС и БСП за подкрепа на подписаното споразумение е, че българските военни бази ще бъдат модернизирани, ще бъдат привлечени повече чуждестранни инвестиции и ще се открият нови работни места в регионите, където се намират базите. Десните сили подкрепят мнозинството и гласуват “за” споразумението със САЩ, но отправят остри критики към начина на водене на преговорите.

Родени:

През 1885 г. - Николай Лилиев – български поет.

Родом от Стара Загора. Николай Лилиев в псевдоним на Николай Михайлов Попиванов. Творчеството му е свързано с поетиката на символизма. През 1903 г. той завършва Търговската гимназия в Свищов. След това следва литература в Лозана в периода 1905 г. - 1906 г. До 1909 г. работи като чиновник и учител. От 1909 г. до 1912 г. Лилиев следва търговия в Париж. Завръща се в България и през 1921 г. отново заминава. Този път за Виена и Мюнхен заедно с Н. Михов, за да събира сведения за българския стопански живот. Лилиев е драматург на Народния театър в София (1924 г.-1928 г. и от 1934 г. до края на живота си). Взема участие в редактирането на "Известия на института за литература". Първите си стихове публикува през 1905 г. Сътрудничи на литературния периодичен печат, съредактор е на сп. "Златорог". Автор е на съчиненията: "Птици в нощта" (1918 г.), "Лунни петна" (1922 г.), "Стихотворения" (1932 г.), "Стихотворения" (197 г.) и др. Умира на 6 октомври 1960 г. в София.

През 1932 г. - Григор Вачков – български актьор.

Той завършва винаро-лозарски техникум в Плевен и един от преподавателите му там го съветва да кандидатства във ВИТИЗ. През 1951 г. е приет в Театралното училище и четири години по-късно завършва. След това работи известно време във Врачанския театър. Започва работа в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" още със самото му основаване. Там работи до 1980 г. Дебютира в игралното кино с филма "Дом на две улици" през 1960 г. На Международния кинофестивал на авторския филм Сан Ремо, Италия през 1974 г. получава "Златен медал за мъжка роля" за ролята на Иван Ефрейторов във филма "Последно лято". Сред филмите, в които се снима са: "Хитър Петър" (1960 г.), "Дом на две улици" (1960 г.), "Бедната улица" (1960 г.), "Призори" (1961 г.), "Тютюн" (1962 г.), "Смърт няма" (1963 г.), "Веригата" (1964 г.), "Невероятна история" (1964 г.), "Непримиримите" (1964 г.), "Вечен календар" (1965 г.), "Горещо пладне" (1966 г.), "Привързаният балон" (1967 г.), "Бялата стая" (1968 г.), "Гибелта на Александър Велики" (1968 г.), "Белият кон" (1969 г.), "На всеки километър" (1969 г.-1972 г.), "Кит" (1970 г.), "Князът" (1970 г.), "Най-добрият човек, когото познавам" (1973 г.), "Последно лято" (1974 г.), "Мера според мера" и др.. Умира на 18 март 1980 г. в София.

Починали:

През 1917 г. - полковник Борис Дрангов.

Загива като командир на Девети пехотен полк при местността Завоя на р. Черна. Той е роден в Скопие на 3 март 1872 г. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но през 1894 г. е освободен от него. Разжалван, той е изпратен в строева част и получава офицерско звание през следващата година. Дрангов посвещава целия си живот в преданост и служба на България. Във Военното училище дружи с Ал. Протогеров, Борис Сарафов, Петър Дървингов и др., отдали живота си за освобождението на Македония. По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Дрангов напуска военната служба и възглавява чета в Македония. След въстанието продължава образованието си в Генералщабната академия в Русия. През 1907 г. се завръща в България и продължава службата си в армията. Той взема участие в Балканската война 1912-1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. След въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. отново е на фронта. Освен като храбър офицер Дрангов се проявява и като отличен педагог. Автор е на “Помни войната! Съвети за строеви офицери", "Подробна програма за обучение на младите и старите войници", "Юнаци, изпълнете клетвата", и "Началник - съвети".

През 1993 г. - Цола Нинчева Драгойчева (Соня).

Родена е на 18 август 1898 г. в Бяла Слатина. Член е на Комунистическта партия от 1919 г. През 1931 г. завършва висш педагогически институт (Русе и София), след което работи като учителка. Взема участие в Септемврийския селски бунт през 1923 г. След потушаването на бунта е осъдена на 15 години затвор и лишаване от право на упражняване на професията. Драгойчева е амнистирана през май 1924 г. и работи във Военната организация на БКП. След април 1925 г. е осъдена на смърт, но по-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Отново е амнистирана през 1932 г. През 1933 г.-1935 г. учи в Международната ленинска школа в Москва, работи в женския секретариат към ИККН. През 1937 г. е избрана за член на ЦК, а през 1940 г. - за член на Политбюро на ЦК на БКП. През 1941 г. Драгойчева е затворена в концлагера "Св. Никола", откъдето избягва. Задочно е осъдена на смърт през следващата година. Участва в подготовката и политическото ръководство на Деветосептемврийския преврат 1944 г. В периода 1944 г.-1948 г. е главен секретар на Националния комитет на ОФ, председател на Комитета на български жени, председател е на Националния комитет за защита на мира (1949 г.-1952 г.). В периода 1947 г.-1957 г. е министър на пощите, телеграфите и телефоните. Тя е авторка е на мемоарните книги: "Повеля на дълга" (1972 г.), "Щурмът" (1975 г.), "Победата" (1979 г.). Избирана е за народен представител в ХХVI НС, във Великото, в I, II, III, IV, V, VI и VII НС.

Надеждна · Май 26, 2009

На 27 Май:

През 1387 г. добруджанският деспот Иванко сключва договор с генуезката търговска колония в Пера (квартал в Константинопол). Договорът, с който двете страни сключват “добър и истински вечнотраен мир”, гарантира свободно и сигурно движение на търговците от двете страни; защита от вреди както на поданиците и селищата на Иванко, така и на генуезките търговци; приемане на генуезки консул, който да се грижи за интересите на генуезките търговци, и др. Той определя размера на вносните мита за генуезките търговци на 2 %, като специално подчертава безмитната търговия с луксозните и скъпи стоки “кораби, злато, сребро, бисери или други скъпоценности”. Регламентирането на отношенията между двете договарящи се страни след поредица от конфликти и взаимни нападения и обири по море и суша стабилизира положението на добруджанския деспот в черноморския район. Неговата икономическа активност, в значителна степен ориентирана към морската търговия, е важен фактор за пълната му самостоятелност в отношенията със съседните страни, включително и с Търновското царство.

През 1850 г. населението в Белоградчишко се вдига на въстание. Поредният бунт на българите прераства в най-голямото въстание в Северозападна България от първата половина на ХІХ в. В научната литература то се назовава обикновено като Видинско въстание, но неговият обхват е много по-голям. Видинското въстание предизвиква широк международен отзвук и принуждава Високата порта да предприеме конкретни действия за прилагане на аграрната реформа в този регион.

През 1866 г. в Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България” .

През 1870 г. в периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта на Левски е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

През 1878 г. в хода на Руско – турската освободителна война по заповед на княз Александър Дондуков руските войски заемат окупираните от сърбите Трън и Цариброд. Княз Александър Дондуков¬Корсаков е роден на 12 септември 1820 г. Участва в Руско-турската война 1877 г.–1878 г.. След смъртта на Вл. А. Черкаски на 19 февруари 1878 г. е назначен за руски императорски комисар в България на 16 април 1878 г. и възглавява Съвета на управлението. Подкрепя активно всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г. и съдейства за изграждането на гимнастическите дружества в Източна Румелия. Напуска България след прекратяване срока на Временното руско управление в страната и пристигането на избрания за български княз Александър I Батенберг. След завръщането си в Русия е ген.-губернатор на Одеса, после – на Харков. В края на живота си е член на Държавния съвет. Умира на 15 април 1893 г.

През 1884 г. в периода 27 май - 3 юни се провеждат избори за IV ОНС, спечелени от крайните либерали.

През 1925 г. е извършена публична екзекуция чрез обесване на извършителите на атентата в катедралата "Св. Крал" Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев. Това е последна публична екзекуция в Европа.

През 1941 г. след постъпки от София са освободени около 12 700 македонски българи военнопленници от немските лагери.

През 1983 г. между 25 - 27 май се провежда четвърти конгрес на българската култура. На него е приета е Декларация за мир и международно културно сътрудничество.

През 1985 г. в Рим започва процес срещу Сергей Антонов и задочно - срещу Тодор Айвазов и Жельо Василев, за съучастие в атентата срещу папата. На 13 май 1981 година Папа Йоан Павел II е прострелян с два куршума докато преминава между десетки хиляди богомолци. Единият куршум преминава през стомашната област, а другият попада близо до сърцето. Папата оцелява след петчасова вътрешно-чревна операция. При покушението са ранени и две жени: 60-годишната Анн Одри от Бъфало е улучена в гърдите, чието състояние остава критично и след направената оперативна намеса, и 21-годишната Роуз Хил от Ямайка е леко ранена в рамото. Арестуван е мъж от турски произход, за който се предполага, че е отправял и в минал период заплахи към Папата. Името на задържания е Мехмед Али Агджа, на 23 годишна възраст към момента на извършване на атентата. Задържането му става възможно благодарение на намесата на събралите се на площада богомолци. Те избиват от ръцете му 9-милиметров "Браунинг”. След залавянето му Али Агджа заявява: "Моят живот не е важен". По думите на Агджа в Италия той пристига 9 май 1981 година на летище в Милано и два дни по – късно отива в Рим. Полицията открива бележки, написани на турски език. Съдържанието на една от тях е било: "Убивам папата в знак на протест срещу империализма на СССР и САЩ, както и срещу геноцида, провеждан в Салвадор и Афганистан. По-късно в съдебния процес е замесено името на българския гражданин Сергей Антонов. Той е арестуван на 25 ноември 1982 г. Преди това работи в БГА "Балкан" и се занимава с багажа на летището. Основният обвинен за покушението срещу папата – Али Агджа, никога не се е срещал с обвинения Антонов и с другите двама бивши служители на посолството - Василев и Айвазов. Този факт е доказан по време на процеса. Оправдателна присъда на тримата българи по случая е издаден на 29 март 1986 г., но не поради невинност, а "поради недостиг на доказателства".

През 1993 г. СДС внася вот на недоверие на правителството на проф. Любен Беров заради побоя над председателя на Народното събрание Стефан Савов. Впоследствие вотът е отхвърлен. Към правителството на Любен Беров са искани шест вота на недоверие. Мотивите за всеки един от тях са съответно заради побой над председателя на Народното събрание Стефан Савов, заради преговорите по външния дълг, заради правителствено постановление за местните такси, заради антисоциална политика, заради престъпността и заради неспособност на премиера да организира и ръководи правителството. На 23 март 1993 г. Любен Беров прави следните промени в кабинета: Станислав Даскалов става министър на външните работи, Петър Корнаджев поема министерството на правосъдието на мястото на Мишо Вълчев, Кирил Найденов става министър на транспорта, Марко Тодоров - на науката и образованието, на мястото на Марин Тодоров, Ивайло Знеполски става министър на културата. На 15 юли 1994 г. Кирил Цочев става заместник министър-председател и министър на търговията на мястото на Валентин Карабашев. Любен Борисов Беров е роден на 6 октомври 1925 г. в София. През 1949 г. завършва икономика в СУ "Св. Климент Охридски". В периода 1950 - 1962 г. изпълнява длъжността асистент във Висшия икономически институт "Карл Маркс", София. През 1962 г. става доцент, а през 1971 г. - професор. В периода 1950 г. – 1976 г. е ръководител на катедра, заместник-декан и декан на ВИИ-София. От 1976 г. е доктор на икономическите науки. През 1985 г. получава титла професор в Института по балканистика при БАН и хоноруван професор в Икономическия институт към БАН. В периода 1990 г.- 1992 г. е съветник на президента на България Желю Желев по икономическите въпроси. От 1992 г. до 1994 г. е министър-председател на Република България с мандата на ДПС. От 1995 г. е председател на Селскостопанската кредитна централа. Автор е на повече от 200 книги, учебници и научни статии по икономическа история на Балканите и България.

Родени:

През 1833 г. - Тодор Шишков - възрожденски учител и книжовник.

Родом от В Търново. Първоначално учи в гръцко училище в родния си град (до 1847 г.), впоследствие и в Елена (1849 г.-1851 г.) при Н. Михайловски. След това следва в Сорбоната и Колеж дьо Франс в Париж в годините между 1861-1865 г. Запознава се със западноевропейската и руската литература. Кореспондент е на вестник “Камбана”. През 1866 г. посещава лекции във Филологическия факултет в Прага като стипендиант на П. Берон. Учител е в Килифарево, във Велико Търново за периода 1851 г. - 1852 г. и от 1869 г. до 1870 г., както и между 1873 г.-1877 г., в Стара Загора от 1856 г.-1861 г., в Сливен 1866 г.-1869 г.. В периода 1871 г. –1873 г. е директор на Българското училище в Цариград. След Освобождението е управител на канцеларията на губернатора във Варна и Шумен (1880 г.-1888 г.), председател е на Свищовския окръжен съд. Редактор е на вестник “Свободна България”. Тодор Шишков е либерал-просветител с туркофилски схващания по определени въпроси. Той е един от авторите на проекта за създаване на смесени турско-български училища. Издава учебници по математика, граматика, история, енциклопедични книги (“Малка енциклопедия, или Първоначални познания за децата”, 1885 г.). Пише статии по въпроси на българския правопис, събира и обнародва фолклор. Изказва се по въпроси на българската литература. Популяризира делото на Ю. Венелин. Автор е на историческата драма “Велизарий” (1873 г.), на комедията “Не ще може, или Глезен Мирчо” (1873 г.), на “Начална българска граматика” (1872 г.), “Елементарна словесност в два курса …” (1873 г.), “История на българския народ” (1873 г.), на драмата “Хубава Недялка, или България под турското иго” (1881 г.) и др. Умира през 1896 г.

През 1902 г. - Агапий (дякон Ангел Войнов) - български възрожденски просветител и духовник.

Той е роден през 1838 г. Завършва гръцка гимназия на о. Халки. През 1868 г. е учител в новото българско училище във Воден. Изгонен от гръцките власти, след което се премества в българското училище в Струмица през 1870 г. Преследван е отново с особена жестокост от гръцкото духовенство. През 1873 г. е принуден да напусне Струмица. Със съдействието на общината в Петрич провежда частни занимания с учениците.

Починали:

През 1876 г. Таньо войвода загива след като и четата му е нападната от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска. Ден преди това четниците водят изтощителен бой до Керчан баир край с. Араплар (дн. Априлово). Това става след като едва се спасяват в района на с. Хайдар (днешен Кардам) , където отново се бият.

Таньо Стоянов е роден в Сливен. През 1873 г. за революционна дейност е арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и през 1875 г. и пристига в Румъния. По време на Априлското въстание 1876 г. той организира чета от около 20 души, с която на 16 май се отправя от Олтеница към Тутракан и оттам на юг към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори - Сливенски, революционен окръг. Предварително е съгласувано едновременното преминаване на четата на Таньо войвода и тази на Христо Ботев. Общият замисъл е да се подсили въстанието и в Западна, и в Източна Стара планина и да се разединят силите на турците. Таньо войвода слиза на българския бряг на 16 срещу 17 май, а Ботев - по обяд на 17 май. Пътят на четата на войводата минава през Лудогорието край турски и смесени българо-турски села. Скоро след това четата е открита и по следите й тръгват потери.

През 1925 г. - подполковник Георги Костадинов Коев.

Той е роден на 20 септември 1878 г. във Велико Търново. Завършва Военното училище в София през 1898 г. Участник е в Балканската война (1912 г.-1913 г.) и в Първата световна война (1915 г. – 1918 г.). През 1919 г. е уволнен от армията. Георги Коев е един от сътрудниците на Военната организация на БКП. Арестуван и съден е на процеса по дело ¹ 599/1925 срещу участниците в Атентата в църквата “Св. Неделя”. Осъден е на смърт чрез обесване.

През 1993 г. - Тодор Боров – български журналист, литературен историк, библиограф, редактор.

Той е роден на 30 януари 1901 г. в Лом. Завършва славянска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Специализира източноевропейска история, библиография и вестникознание в Берлинския университет (1924 г.-1927 г.). Библиотекар е в Университетската библиотека към СУ “Св. Климент Охридски” за периода 1929 г.-1931 г. и в библиотеката при централното управление на Българска земеделска и кооперативна банка (1931 г.-1944 г.). Тодор Боров е създател и директор на ББИ "Елин Пелин" (1941 г.-1964 г.), директор е на Народната библиотека за годините между 1944 г. –1949 г. През 1943 г. получава научна степен доцент , а през 1952 г. - професор в СУ "Св. Кл. Охридски" по библиотекознание и библиография. От 1952 г. до 1969 г. е ръководител на катедра "Библиотекознание и библиография". Член е на Съвета за духовните ценности при Държавния съвет (1971 г.-1975 г.)., редактира в. "Развигор" (1921 г.-1924 г.), сп. "Бълг. книга" (1930 г.), сп. "Подслон" (1935 г.-1942 г.). Редактор и съставител е на съчинения на Хр. Смирненски (1931 г.-1932 г.; 1948 г.; 1951 г.-1952 г.), на Елин Пелин (1938 г.), които са преиздавани многократно. След 1944 г. сътрудничи на вестниците "Отечествен фронт", "Работническо дело", "Труд", "Литературен фронт", на сп. "Простори", "Септември", "Ново време". Тодор Боров е основополагаща фигура в българската библиография, библиотекознание, книгознание и култура на библиотечнот дело.Той е автор на трудовете: "Речникът на Найден Геров" (1923 г.), "Литературната дейност на Ал. Балабанов" (1934 г.), "Защо ни е нужен български библиографски институт" (1941 г.), "Книги. Библиотеки. Библиография" (1941 г., 1946 г.), "Пътят към книгите. Увод в библиографията." (1942 г.), "Чехов и България" (1946 г.), "Bulgarische Bibliographie" (1959 г., 1966 г.), "Руската литература на VIII в. в България през епохата на Възраждането" (1966 г.), "Живот с книги. 1942-1972 г." (1973 г.), "Книга и литература" (1981 г.), "Студии, статии и малко спомени. 1923-1980 г." (1981 г.), "Стъпки по пътя на един дълголетник" (1992 г.).

Ася_И · Май 27, 2009

На 28 Май:

През 1802 г. Софроний Врачански завършва Първи Видински сборник, състоящ се от 386 листа и съдържащ 79 слова, едно посвещение и послесловие.

Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден през 1739 г. в Котел. Осиновен е от вуйчо си след като остава сирак. Софроний Врачански учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, а после учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици изтърпява нечувани страдания, лежи в затвора, а в Карнобатско, където живее известно време, едва не е лишен от живот. Около 1794 г. се замонашва и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1810 г. отива във Видин и 3 години извършва архиерейска служба. След това отива в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През 1806 г. отпечатва в Римник (Румъния) книгата "Кириакодромион, сиреч Неделник" и с това слага началото на новобългарската печатна книга. Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език два часослова и дамаскин, съставя два сборника, прави преводи.

През 1858 г. е издаден императорски указ на Александър ІІ, с който Одеското българско настоятелство е официално утвърдено под името "Настоятелство на одеските българи, събиращо дарения в империята за бедните български православни църкви и училища".

Одеското българско настоятелство е Наименование на обществена благотворителна организация на българите емигранти в Одеса. Основана е през 1854 г. след настъпилото в Русия раздвижване сред българската емиграция във връзка с избухването на Кримската война 1853 г.-1856 г. Между нейните основатели е и известният български възрожденски деец Н. Хр. Палаузов. В настоятелството влизат главно търговци и църковни дейци. То си поставя за цел да съдейства за създаването на независимо българско конституционно княжество с помощта на Русия. Наред с това настоятелството развива и друга общественополезна дейност: подпомага много млади българчета да получат своето образование в руски учебни заведения, събира и изпраща помощи за редица български училища и черкви и пр. Престава да съществува след Освобождението. С цялата си разностранна дейност Одеското българско настоятелство допринася твърде много за укрепване на българо-руските културни връзки през последните десетилетия на Българското възраждане.

През 1870 г. в периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

През 1876 г. след предателство революционерът Цанко Дюстабанов е заловен.

Цанко Христов Дюстабанов е деец на национално-революционното движение. Роден е на 13 май 1844 г. в Габрово в патриотично семейство. Завършва Габровското класно училище. През 1872 г.-1873 г. учи в Робърт колеж в Цариград. Въпреки че първоначално той не е привърженик на революционния път в националноосвободителната борба, постепенно се включва в обществено-политическия живот на родния си град. През 1875 г. е избран за училищен настоятел и член на околийския съд. Включва се в местния революционен комитет и като негов член разгръща широка дейност в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. След избухването на въстанието застава начело на въстаническа чета и води сражения с турски потери при Батошево, Кръвеник, Ново село. Ранен тежко, той е заловен, осъден на смърт и обесен във Велико Търново.

През 1951 г. академичният съвет на Софийския университет “Свети Климент Охридски” обсъжда искането на Стопанския факултет за отделянето му в самостоятелен икономически институт и 18 от 25-те членове на Академичния съвет се обявяват против.

Софийският университет “Св. Климент Охридски” е основан на 1 октомври 1888 г. като Висш педагогически курс с едногодишен срок на обучение при Софийска мъжка гимназия. Инициатори за създаването му са Иван Шишманов, Т. Иванчов и Г. Живков. Редовни преподаватели са Ст. Станимиров, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич и Ив. Георгов, като извънредни преподаватели работят Й. Ковачев, Ив. Данев и Н. Михайловски. От 1889 г. със закон е постановено откриването на Висше училище в София, а негов ректор става Ал. Теодоров-Балан. Първоначално са приети 43- ма студенти. Като преподаватели са привлечени М. Драгоманов, Ив. Брожка, А. Шоурек, П. И. Бахметиев. През 1888 г. е създадена Университетската библиотека. Първият випуск завършва през 1891 г. До началото на ХХ в. са обособени 3 факултета - Историко-филологически (философия, история, география, славянска филология и педагогика), Физико-математически (природни и математически науки) и Юридически (правни и политически. науки). През 1901 г. са приети и първите девойки (16 студентки). Със Закон за университета (1904 г.) Висшето училище приема статут на университет, превръща се в юридическо лице и е преименувано на Български университет “Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово” (двамата братя даряват 6,8 млн. лева и парцел в центъра на столицата за построяването на висше училище). На 4 януари 1905 г. е преименуван “Св. Климент Охридски”. През 1918 г. е открит Медицински факултет, през 1921 г. - Агрономически, през 1923 г. - Богословски и Ветеринарен факултет. На 24 май 1936 г. Ед. Бойл връчва тържествено ректорски жезъл на университета (копие от жезъла на ректора на Оксфордския университет). От 1986 г. съществува университетското издателство “Св. Климент Охридски”, а от 1905 г. се издава “Годишник на Софийския университет”.

През 1955 г. Народното събрание ратифицира договора между България, Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор. Договорът е сключен на 14 май 1955 г. за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването й и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г. След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация. Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

През 1965 г. възстановеният кораб "Радецки", свързан с героичния път на четата на Христо Ботев, прави своя първи рейс по р. Дунав.

Австрийският пътнически параход “Радецки” е извършвал рейсове по р. Дунав главно между Оршова и Галац. Построен е през 1851 г. в Будапеща, от 1858 г. носи на носа си бюста на своя патрон - австрийския фелдмаршал от чешки произход Йосиф Венцел Радецки (1766 г.-1858 г.). При пътуването му към Виена на 16 и 17 май 1876 г. от различни дунавски пристанища (Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле, Каратия и Бекет) на него на групи се качват, преоблечени като градинари, четниците от четата на Христо Ботев. На 17 май войводата на четата Христо Ботев настоява капитанът на парахода Дагоберт Енглендер да спре парахода на българския бряг при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата слиза на родния бряг и поема пътя към Стара планина.Параходът излиза от употреба през 1918 г. и е унищожен през 1924 г. В периода 1964 г.-1966 г. с доброволни средства от българските деца той е построен отново по запазени чертежи и превърнат в музей, открит в чест на 90-годишнината от подвига на Ботевата чета.

През 1966 г. България и Турция издигат дипломатическите си представителства в ранг посолства.

През 1983 г. в периода 26 - 28 май в София между министерствата на външните работи на България и Чехословакия се състоят политически консултации.

През 2000 г. по инициатива на Гражданското движение "Св. Георги Софийски" се създава Гражданско обединение на демократичните организации (ГОДО).

В движението се включват 270 делегати от 70 организации на граждански движения от цялата страна, несъгласни с управлението, с надеждата да стане негова алтернатива. От ГОДО обявяват, че няма да се превръщат в политическа партия и ще имат само координационни хоризонтални структури. Декларирано е, че организацията е инструмент за промяна на политическия живот и начин на управление. Обединението е за нов обществен договор между управляващите и народа. За символ на ГОДО след дискусия е приета камбана, на която Св. Георги убива змея. На учредителното събрание е избрано председателство в състав: Андрей Пантев, Вежди Рашидов, Никита Шервашидзе, Стоян Александров, Огнян Сапарев, Димитър Луджев, Емил Хърсев, Борислав Ралчев и Бойко Бойков от Велико Търново. Присъства и експрезидентът Желю Желев, който заявява, че ГОДО може да стане трети политически център. Обединението декларира, че ще участва в следващите парламентарни избори, без да се регистрира като политическа партия. Различните граждански движения в ГОДО запазват напълно своята самостоятелност.

През 2002 г. в периода 25 - 28 май парламентарната асамблея на НАТО провежда заседание в София. За пръв път това става в страна, която е само кандидатка за членство в Алианса.

Родени:

През 1849 г. - Никола Тихов Обретенов - комитетски куриер от 1869 г.

Преди това работи като учител и библиотекар. Той е един от основателите на Русенския революционен комитет. Участник е в заседанията на БРЦК в Букурещ. Никола Обретенов е сред организаторите на Гюргевския революционен комитет. Определен е за главен апостол на София, а после - за помощник-апостол в Трети (Врачански) революционен окръг. Без да успее да организира някаква дейност в България (по обективни причини), се прехвърля в Румъния, където се включва в четата на Христо Ботев, където е член е на щаба. След разгрома £ е заловен и заточен в крепостта Акя, Северна Палестина. Освободен е през 1878 г. Никола Обретенов взема участие в Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.-1879 г.). След Освобождението през 1878 г. е околийски началник в Тутракан, Враца, окръжен управител в Силистра, Русе и София. Депутат и помощник-кмет е на Русе от 1907 г.

През 1868 г. - генерал-майор Панайот Сантурджиев.

Той завършва осми випуск на Военното училище в София и участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. С Първи пехотен Софийски полк се сражава при Пирот. След войната Сантурджиев взема участие в детронацията на княз Александър Батенберг от 9 август 1886 г. По-късно става командир на дружина в Шестнайсети пехотен Ловчански полк. В Балканската война (1912-1913 г.) участва първоначално като командир на Първа дружина от Тридесет и осми пехотен Одрински полк, а след това на Тринайсети пехотен Рилски полк. По времето на Първата световна война Сантурджиев командва първа бригада от седма пехотна Рилска дивизия. След като се уволнява от армията Сантурджиев е председател на доброволческата организация “Сливница”. През 1952 г. е обявен за почтен гражданин на София.

През 1880 г. - Христо Иванов Силянов - публицист.

Той е един от ръководителите на ВМОРО. Учи в Цариград, Солун и Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, и завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1907 г. Учителства в Прилеп в периода 1901 г.-1902 г. През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканскaта война (1912 г.-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председател е на Дружеството на столичните журналисти (1931 г.-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира вестниците “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Сътрудничи с хумор, разкази, статии и фейлетони на сп. “Ново време”, “Просвета”, “Пролетна заря”, “Македонски преглед”, “Съвременна илюстрация”, “Македония”, “Македоно-одрински преглед”, “Художник”, “Народ и армия”, “Сборник от турските зверства”, “Седмица”, “Свободно мнение”, “Наблюдател”, “Отечество”, “Военни известия”, “Обединение”, “Листопад”, “Нови хоризонти”, “Български турист”, “Нова България”, на в-к “Македонска трибуна”, “Завет”, “Македония”, “Вардар”, “Знаме”, “Време”, “Вечерна поща”, “Нов век”, “Мир”, “Трибуна” (Враца), “Знание”, “Илинден”, “Пряпорец” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. А. Страшимиров го настанява на работа като редактор във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Христо Иванов Силянов е автор на: “Тъгите на роба” (1903 г., в съавторство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският нац. въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война – 1912 г.” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник – 1902 г.” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933 г.-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г.” (1934 г.). Умира в София на 26 септември 1939 г.

През 1890 г. - Тодор Андонов Чопов - български революционер и писател.

Син е на македонски революционерка Руша Делчева, сестра на Г. Делчев. Тодор Андонов Чопов завършва гимназия в Солун. Включва се в революционната борба на македонските българи срещу турците. През 1913 г. участва като доброволец в българската армия. Семейството му се установява в Горна Джумая (дн. Благоевград). Работи като телеграфист в пощата, развива активна културно-просветна дейност. Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.) с Горноджумайския отряд. Приживе публикува само няколко разказа. През 1968 г. под редакцията на Г. Караславов излиза книгата “Повести и разкази”.

През 1918 г. - Иван Петков Гълъбов - езиковед.

В периода 1942 г.-1943 г. специализира в Хайделберг и Берлин. Професор е във Висшия педагогически институт във Велико Търново; в Института за български език при БАН (1960 г.-1970 г.). Изпълнява също така длъжностите директор на Института по славянски филология в Залцбургския университет и на Българския изследователски институт във Виена, който е създаден по негова инициатива през 1977 г. Автор е на съчиненията: "Проблемът за члена в български и румънски език" (1962 г.), "Надписите към Боянските стенописи" (1963 г.), "Старобългарски и латински в европейското средновековие" (1973 г., на немски език) и др. Умира в Залцбург на 13 декември 1978 г.

Починали:

През 1876 г. - Бачо Киро - учител, книжовник, читалищен деец, фолклорист, историк, участник в националнореволюционното движение.

Роден е на 7 юли 1835 г. в с. Бяла черква, Великотърновско. Първоначално постъпва като послушник в Батошевския манастир. След това учителства в селата Коювци, Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла черква и др. С пламенното си слово призовава народа към борба. Основава читалища и разпространява революционните идеи най-вече из родния си край. Сам застава начело на революционния комитет в Бяла черква, който е основан от В. Левски. При избухването на Априлското въстание 1876 г. в Първи - Търновски, революционен окръг Бачо Киро става един от организаторите и подвойвода на четата на Поп Харитон. Участва в сраженията и при Дряновския манастир. След разгрома на четата успял да се спаси, но след това бил предаден и заловен от османските власти. Изправен от тях пред съд в Търново, той се държи достойно, произнася пламенна реч в стихотворна форма. Осъден е на смърт и обесен в Търново.

През 1876 г. - Георги Измирлиев – Македончето.

Екзекуцията е извършена в Горна Оряховица. Измирлиев умира с думите “Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!”. Роден на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (Благоевград). Учи в Серес, в Цариград и във Военното училище в Одеса като юнкер в Люблянския пехотен 59-и полк. След като установява непосредствен контакт с българската революционна емиграция в Румъния Македончето се включил като военен специалист в подготовката на Априлското въстание 1876 г. Гюргевския революционен комитет го избира за помощник-апостол и военен ръководител на Първи- Търновски революционен окръг в България. В началото на 1876 г. Георги Измирлиев се прехвърлил през р. Дунав в определения му район, където развива широка организаторска дейност - създава нови комитети, привлича много съидейници и ги обучавана военно дело. След предателство турските власти тръгват по следите му, арестуват го и издават смъртна присъда.

През 1912 г. - Пенчо Петков Славейков.

Той е роден на 27 април 1866 г. Син е на Петко Рачев Славейков. Учи в Трявна и Стара Загора по време на Руско-турската война (1877 г.-1878 г.). След войната семейството му живее в Търново и Сливен. В края на 1879 г. се установяват в София. До 1881 г. учи в София, а през 1883 г. е един от инициаторите на ученическия "смут" в Пловдивската гимназия. По това време е под силното влияние на баща си и на неговия приятел П. Каравелов. През 1884 г. след нещастен случай край заледената Марица заболява тежко и остава частично неподвижен за цял живот. Лекува се в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж. Стиховете, които създава по това време, са повлияни от Хайне. По препоръка на д-р Кр. Кръстев учи в Лайпциг (1892-1898 г.), където слуша лекции на естета неокантианец Й. Фолкелт, психолога В. Вундт, изучава големите немски поети и философи. От Германия редовно сътрудничи на сп. "Мисъл" и на "Българска сбирка"; създава поемите "Ралица", "Бойко" и "Неразделни", първите глави от епопеята "Кървава песен", мрачните миниатюри от "Сън за щастие". През 1899 г. издава над 20 статии, очерци и есета, създава оригиналната антология "На острова на блажените". Завръща се в България през 1898 г.; учител е в Софийска мъжка гимназия. Става близък помощник на д-р Кр. Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл". Поддиректор (1901 г.-1908 г.) и директор (1909 г.-1911 г.) на НБ в София, директор е на Народния театър (1908 г.-1909 г.). В 1911 г. посещава някои европейски градове, за да се запознае с библиотечните сгради и библиотечното дело. В София завършва втора част на "Кървава песен" и подготвя антологията "Немски поети". Уволнен от министъра на просвещението С. Бобчев на 10 юли 1911 г. Не приема длъжността уредник на училищен музей и заминава за чужбина. В края на август 1911 г. е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. В края на ноември същата година пристига в Италия. Силният душевен гнет влошава здравето му и той умира. Поради преждевременната му смърт предложението на шведския проф. Алфред Йенсен да бъде удостоен с Нобелова награда за литература не е разгледано от Нобеловия комитет. Костите на поета са пренесени в България през 1921 г.

През 1986 г. - Леа Иванова - българска популярна изпълнителка на шлагери, легенда в българската забавна музика.

Родена е на 13 август 1923 г. в София. Израства в Цариград, където пее в детския хор на Българската екзархия. Учи в Дупница, а от началото на 40-те години в София. Пее като солистка в джаз "Славянска беседа", в "Джаз Овчаров" и оркестър "Оптимистите", с който работи до 1956 г. Изпълненията £ са в стил "суинг". От 1956 г. е в оркестрите на Хр. Вучков, Д. Ганев, Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството £ с Е. Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години. В началото на 60-те години прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (бивша), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. работи във вариетета от висока класа в чужбина, продължават концертите £ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите £ в България до началото на 80-те години са с инцидентен характер.

Ася_И · Май 28, 2009

На 29 Май:

През 1850 г. избухва въстание в Ломско, Видинско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не водят до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме. Но те дават тласък на негодуванието и през 1850 г. революционери от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии. За ръководители са избрани Ив. Кулин, П. Маринов и Ц. Тодоров. При избухване на въстанието броят на въстаниците достига около 16 000 души. Те обаче са лошо въоръжени и скоро османските власти надделяват във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобива в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждат града, но без успех. Срещу тях са изпратени османските войски, справили се с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да се противопоставят, белоградчишките селяни се оттеглят към планинските райони. Действията на въстаниците стават известни на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влизат в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските държави тя приема през август - септември представители на надигналото се население. В резултат на това се стига до удовлетворяване на най-главното искане на въстаниците. Премахнато е господарското земевладение и е предоставено право на селяните сами да избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (околиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказват свързани с много условности, които обезсилват до голяма степен дадените права. Турското правителство се съгласява да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществило, тъй като Високата порта се отказва в последствие от намерението си да предостави автономия на този край. Въпреки неуспеха си въстанието изиграва голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. За неговия размах изключително голяма роля изиграват Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров и др.

През 1860 г. по време на църковната служба в Карлово името на гръцкия патриарх е “изхвърлено от богослужението”, с което карловци подкрепят акцията на цариградските българи. В края на март 1860 г. представители на Цариградската българска община провеждат съвещание, в което участват Петко Р. Славейков, Гаврил Кръстевич и други влиятелни църковни дейци. Взето е решение за организиране на т.нар. “Великденска акция”, чрез която се цели официално скъсване с Патриаршията. На 3 април се провежда самата акция. По време на тържествената литургия в българската черква “Св. Стефан” Иларион Макариополски не споменава името на патриарха. Според църковните канони този акт означава публично отхвърляне върховенството на патриаршеската власт и демонстрира желанието на българите да имат своя самостоятелна църква. Примерът на цариградските българи е последван във всички по-големи български общини.

През 1876 г. четата на Христо Ботев завладява австрийския пътнически параход "Радецки". Около обяд, когато параходът се доближава до с. Козлодуй, по даден от войводата сигнал четниците обличат въстаническите си униформи и с оръжие принуждават екипажа да спре "Радецки" на българския бряг. До големите и авторитетни европейски вестници ("Journal de Genеve" и "La Rеpublique Franсaise") е изпратена телеграма, в която се известява целта на четата. Христо Ботев пише прощалните си писма до съпругата си Венета и до приятелите си в Букурещ. При с. Оряхово четата, около 200 души, слиза на родния бряг. Военен ръководител на е Н. Войновски, а знаменосец Н. Симов - Куруто.

За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет.

След като слиза на българския бряг четата полагат клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Н. Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Н. Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Г. Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1948 г. във Варшава е подписан договор между Народна република България и Полската народна република за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. Договарящите се страни се задължават да си оказват военна и всякаква друга помощ в случай на нападение от друга държава, да се консултират взаимно по всички важни международни въпроси, засягащи техните интереси, да укрепват и развиват стопанските и културните връзки помежду си. Договорът е подписан за 20 години. Подновен е от правителствата на двете страни на 6 април 1967 г. за същия срок.

През 1941 г. по решение на Светия синод за управляващ Маронейската епархия е определен митрополит Кирил Пловдивски с помощник епископ Иларион Нишавски, а за управляващ Струмишко-Драмската епархия - митрополит Борис Неврокопски с помощник-епископ Харитон Драговитийски.

През 1947 г. лидерът на опозицията в Народното събрание Никола Петков изразява отрицателно отношение към проекта за конституция на ОФ и от името на парламентарната група на опозиционния БЗНС прочита нов проект. В Народното събрание на 20 май започва обсъждането, а на 27 май и общите парламентарни дебати по проекта на ОФ за конституция. Въпреки неодобрението на Н. Петков, на 20 юни Шестото Велико народно събрание приема на първо четене проекта на ОФ за конституция на България с 302 гласа от присъстващи 366 депутати. Така на 4 декември се приема Конституция на Народна република България. Присъстващите 364 депутати (включително тези от опозиционната БРСДП) единодушно я одобряват. Тя влиза в сила на 6 декември 1947 г. и закрепва промените след 9 септември 1944 г., както и републиканското устройство на страната.

През 1989 г. Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "голямата екскурзия". На 10 май 1989 г. Българският парламент гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите, промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване на изселването на турците от България. През май - август 1989 г. 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. В НС на 1 август е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двадесет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като вече са се изселили 344 000 български турци.

Родени:

През 1977 г. - Христина Калчева - българската състезателка по лека атлетика, висок скок.

През 1998 г. тя е втора на турнира за Купата на Европа с постижение 190 см. На Световното първенство в зала през 1999 г. в Маебаши, Япония Христина Калчева печели световната титла с личен рекорд от 199 см.

Починали:

През 1932 - Богдана Иванова Гюзелева- Вульпе - българска оперна певица (сопран), педагог, композитор.

Тя е родена на 5 февруари 1878 г. в Търново. Съпруга е на И. Вульпе. През 1908 г. се завръща в България и пее в Българската оперна дружба, където изпълнява някои централни роли - Неда ("Палячи" от Леонкавало), Графиня Розина ("Сватбата на Фигаро" от Моцарт), Кармен ("Кармен" от Бизе) и др. Композира по собствени либрета 3 опери и 3 оперети, симфонични картини по фолклорни мотиви, песни. Богдана Гюзелева-Вульпе е авторка на оперите "Психея" (1915 г., поставена в Българската оперна дружба), "Съюзници" (1917 г., поставена в театър "Одеон"). От 1917 г. до 1928 г. живее във Виена, Берлин, Измир (Гърция).

Редактирано Май 28, 2009 от Ася_И

Станимир · Май 29, 2009

На 30 Май:

През 1857 г. Георги Раковски завършва третата (окончателна) редакция на поемата "Горски пътник".

През 1876 г. ръководителите на Трети революционен окръг се събират начело със Стоян Заимов във врачанската църква "Възнесение" и обявяват въстание. Сформирана е малка чета.

През 1876 г. Ботевата чета отблъсква черкезки нападения край с. Баница и в района на Милин камък води първото си тежко сражение. Сред загиналите са знаменосецът Никола Симов-Куруто и поп Сава Катрафилов. Вечерта четата успява да разкъса обръча и се насочва към връх Веслец.

През 1876 г. в Цариград е извършен държавен преврат, ръководен от Мидхад паша. Абдул Азис е детрониран, а за султан е провъзгласен Мурад V (1876 г.). Поради здравословни причини през август месец същата година Мурад V се оттегля от престола и на негово място застава неговият брат, Абдул Хамид II.

През 1879 г. излиза първи брой на в. "Витоша", орган на Консервативната партия.

През 1886 г. в София започва да излиза военният седмичник "Народна защита". Това е първият военен вестник в България. Изданието помества материали по военни проблеми, върху историята на Сръбско-българската война 1885 г. и др. Издател и отговорник на вестника е К. Тулешков, а редактори са Ив. Фичев и П. Иванов.

През 1909 г. от 30 май до 3 юни се провежда първият конгрес на българските Търговско-индустриални камари в София.

През 1912 г. е основано е Дружество на южнобългарските художници в Пловдив.

През 1913 г. е подписан Лондонският договор между Турция, от една страна, и България, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. С него се слага край на Първата балканска война, след която Турция губи всички свои територии в Европа. Само месец по-късно поради разногласия между бившите съюзници в подялбата на част от новозавзетите земи избухва Втората балканска (Междусъюзническа) война.

Балканската война (1912 – 1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. По този начин обществено-икономическото и културно развитие е възпрепятствано, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск

Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.

Начало на военните действия поставя Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия.

През 1914 г. приключва конференция в Париж, на която директорите на петте големи френски банки отказват заем на България въпреки натиска на френското правителство.

През 1917 г. е учреден орден "За насърчение към человеколюбие" с четири степени. I и II степен се носят на шия (I степен има и звезда); III и IV - на гърди. Има дамски кръст в три степени. Носи се на бяла лента с червени и зелени ивици. I степен е дадена само на проф. Д. Стаматов, ген. д-р Б. Каролев, митрополит Симеон Варненско-Преславски, д-р М. Русев, проф. Ст. Данев, митрополит Стефан Софийски и на 14 чужденци. С първа степен на дамския кръст са отличени само Екатерина Каравелова, Констанца Ляпчева и 9 чужденки. Отменен на 18 юли 1947 г.

През 1918 г. народнолибералите на Добри Петков напускат правителството и то губи мнозинството си в XVII ОНС. На 15 април 1919 г. с царски указ е разпуснато XVII ОНС. Избори за XVII ОНС се провеждат на 23 февруари 1914 г. Спечелени са от управляващата Либерална коалиция. Разпределението на депутатските места е както следва: Либерална коалиция –129 от 245 места, БЗНС - 51 места, демократи - 31 (от тях 7 са в новите земи), БРСДП (т. с.) - 11, БРСДП (ш. с.) - 10, народняци - 9, радикалдемократи - 5, прогресивнолиберали - 2. Откриването на XXVII ОНС се състои на 20 март 1914 г. За председател е избран Д. Вачов (либерал).

През 1919 г. изпълнителният комитет на македонските братства връчва на правителството изложение за самостоятелна Македония.

През 1919 г. централният добруджански народен съвет във Варна се изказва за автономна Северна Добруджа. Дни по-рано – между 23 и 25 май 1919 г., в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. С подписания на 7 май 1918 г. Букурещки мирен договор между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга, България си връща Южна Добруджа в Санстефанските граници, като в Северна Добруджа е установено съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили, в което доминира Германия. Предаването на кондоминиума на България става основна външнополитическа цел на българските правителства до края на войната. (По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят). Преговорите по Букурещкия мирен договор започват през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Стремейки се да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната й граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея.

През 1931 г. Демократическата партия формира коалиция Народен блок, в която привлича БЗНС “Врабча 1”, БЗНС-Стара Загора, Радикалната партия и Националлибералната партия на Георги Петров и Димитър Върбенов.

През 1934 г. политическият кръг "Звено" се саморазпуска. Политическият кръг “Звено” е обществено-политическа организация с ограничена социална база, създадена през април 1927 г. Основателите на организацията си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. Членският му състав включва представители от всички политически партии и професионални организации, без комунистите. Нейните членове запазват своята партийна принадлежност. Наред с безпартийните в "Звено" членуват видни социалдемократи, радикали, демократи, а също и сговористи. През следващите г. настъпва еволюция в идейните възгледи на организацията. Политическият кръг “Звено” отрича традиционната парламентарна демокрация, почиваща на принципите на Търновската конституция и възхвалява силната надпартийна авторитарна власт. По време на управлението на Народния блок (1931–1934 г.) около "Звено" започват да се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. Разнородният политически и социален състав на организацията предизвиква непрекъснати борби в нейните редове. През януари 1934 г. групата около Д. Казасов я напуска и преминава към Народното социално движение на проф. Ал. Цанков. Начело на организацията застава К. Георгиев. С помощта на армията привържениците на "Звено" извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. В новия кабинет министър-председател става К. Георгиев. След преврата Търновската конституция е отменена, Народното събрание разпуснато, парламентарното управление ликвидирано. В страната се установява авторитарно безпартийно управление, "Звено" преминава към полулегален начин на съществуване, след като правителството забранява политическите партии. След отстраняване от власт на правителството на ген. П. Златев през април 1935 г. "Звено" минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Приема идеята за парламентарна демокрация. Включва се в народофронтовското движение, в борбата за мир и премахване на опасността от нова война. Някои негови дейци стават привърженици на републиканските възгледи. След избухването на Втората световна война "Звено" открито се обявява против въвличането на България във военния конфликт. В годините на съпротивителното движение в България 1941–1944 г. негови представители се включват в Националния комитет на Отечествения фронт (септември 1943 г.). Политическият кръг “Звено” взема участие в подготовката и извършването на политическата промяна на 9 септември 1944 г. На 1 октомври 1944 г. възобновява своята организационна дейност под името Народен съюз "Звено". Включва се активно в първите отечественофронтовски правителства. В "Звено" се очертават три течения: едното, начело с В. Юруков, се обявява против БРП (к) и народнодемократичната власт, другото, възглавявано от К. Георгиев, е за пълно сътрудничество с отечественофронтовската власт и третото, под водачеството на Т. Доброславски и Т. Трифонов, се обявява против групата на В. Юруков. През 1946 г. "Звено" възприема новата програма на Отечествения фронт и изграждането на социализма по сталински модел. През февруари 1949 г. на своя конференция "Звено" взема решение да се саморазпусне. На членовете си препоръчва да се включат в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация. Печатни органи са: сп. "Звено", в. "Изгрев", сп. "Бразда".

През 1936 г. Демократическата партия изпраща писмо до царя с искане за възстановяване на парламентарното управление и оформя свой политически център заедно с Народната партия (Атанас Буров), Радикалната партия (Стоян Костурков) и националлибералите на Георги Петров - "Четворка".

През 1956 г. е подписан протокол за стокообмен и плащания с ФРГ.

През 1975 г. в София е открит Домът на съветската наука и култура на ул. "Шипка" 32.

През 1976 г. са проведени избори за VII Народно събрание, народни съвети, народни съдии и съдебни заседатели. За председател на парламента е избран отново Владимир Бонев. Мандатите са разпределени по следния начин: 272 за БКП, 100 за БЗНС и 28 за безпартийни (8 от тях за ДКМС). Броят на жените е 78. Седмото Народно събрание функционира до 7 април 1981 г.

През 1989 г. външният министър Петър Младенов произнася реч в Париж. В нея той обявява, че България е променила паспортния режим в унисон "с тенденцията за нарастващ обмен на хора, идеи, културни стойности" и е признала безусловно правото на избор, но и че "определени външни среди се опитват да попречат на обновителните процеси в нашата страна", при което се е стигнало до "нарушаване на обществения ред". Така той определя протестите на българските турци срещу "възродителния процес".

Родени:

През 1901 г. - Христо Димитров Бързицов - публицист.

Той е известен е под псевдонимите Язека, Войдан, Бурян и др. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на 9 години затвор по обвинение в шовинизъм. Христо Бързицов е автор на съчиненията: "Хумористична история на българите" (1928 г.), "В плен на дявола" (1930 г.), "Дневникът на един баща" (1936 г.), "Как ми се мярна Европа" (1939 г.), "Когато те говореха. Кратки интервюта с български писатели, артисти и композитори" (т. I-II, 1942 г.-1943 г.), "Мои познайници" (1943 г.), "Някога в Цариград" (1965 г.), "Во Прилепа града" (1969 г.), "Някога в София" (1970 г.), "Спомени на едно момче" (1971 г), "Екзарх Йосиф I” (1973 г.), "Български книгоиздатели" (1976 г.), "При големи хора по халат и чехли" (1976 г.), "Далечни спомени за близки хора" (1979 г.), "София разказва" (1979 г.), "Три хиляди нощи в затвора" (1992 г., посмъртно) и др. Умира в София на 31 януари 1980 г.

През 1902 г. - Иван Христов Попов - оперен певец и музикален педагог.

Той завършва право в Софийския университет “Свети Климент Охридски: през 1925 г. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923 г.-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан ("Савската царица" от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в. Умира на 16 февруари 1982 г. в София.

През 1907 г. Антон Маринович - режисьор.

Завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски”. Сътрудник е на списанието “Нашето кино” и “Филм и критика”. През 1942 г. е асистент-режисьор на Хр. Цанков в “Изпитание”, а през 1945 г. осъществява първата си самостоятелна постановка - “Ще дойдат нови дни”. Антон Маринович пръв филмира популярни оперни и театрални спектакли - “Иван Сусанин” (1950 г.), “Снаха” (1954 г.). Екранизира произведения от българската литературна класика: “Гераците” (1958 г.), “Сиромашка радост” (1958 г.). Интерпретира от своя гледна точка обновителните процеси в съзнанието на българските мюсюлмани - “Ребро Адамово” (1956 г.). Снима и приключенски трилъри - “Нощта срещу 13-ти” (1961 г.), “Златният зъб” (1962 г.), “Приключение в полунощ” (1964 г.). Умира в София на 28 март 1976 г.

През 1930 г. Цвета Иванова Унджиева - литературна историчка.

През 1952 г. завършва българска филология в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 1953 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН . Професионално се занимава с въпроси на българската възрожденска литература. Проучва въздействието на фолклора върху възрожденска литература, публикува изследвания върху наследството и естетическите възгледи на Хр. Смирненски, издирва и проучва архивни материали от епохата на Възраждането. Съставя и редактира съвместно с Д. Леков, Л. Минкова и П. Тотев съчинения и архивни материали на Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков. Сред по-известните произведения на Цвета Унджиева са: “Любен Каравелов - белетрист и фелейтонист” (1968 г.), “Христо Ботев - живот и дело” (1975 г., в съавторство с Ив. Унджиев.Книгата е издадена на руски, немски, френски, италиански, английски, румънски, унгарски и чешки език), “Христо Ботев”, брошура в превод на 12 ез. (съавт. Ив. Унджиев) (1976 г.), “Христо Ботев. Живот и творчество” (1983 г., съавт. Ив. Унджиев), “Сава Филаретов” (1990 г.) и др.

Починали:

През 1920 г. - Стефан Георгиев Паприков - генерал – майор.

Той е роден на 12 април 1858 г. в Пирдоп. Завършва Военното училище с първи випуск през 1879 г. и Академията на Генералния щаб в Санкт Петербург. Заема отговорни държавни постове като министър на войната (1899 г., 1900-1903) г.; министър на външните работи изповеданията в кабинета на Ал. Малинов (1908-1910 г.); пълномощен министър в Русия (1916 г., 1910-1912 г.).През 1912 г. е член на българската делегация на мирната конференция в Лондон . В Сръбско-българската война (1885 г.) е началник-щаб на Западния корпус. Споделя идеята на княз Александър I за отстъпление, но след сражението при Сливница ( 5.-7.11.1912 г.) приема настъплението като единствен начин за постигане на победа (ръководи настъплението към Пирот). Проявява качества на активен и способен командир. По време на русофилските бунтове в Русе и Силистра е помощник на началник-щаба на армията, участва в потушаването им и в процеса срещу бунтовниците. През Балканската война е началник-щаб на I армия. Автор е на "Сръбско –българската война ", т. 1-2 (ръкопис във ВИБ).

През 1963 г. Невена Христова Дончева - оперна певица.

Тя е родена на 31 май 1909 г. в София. Учи пеене при Е. Горянска, К. Кирова и Е. Орукин. Посещава и уроци по балет при А. Димитров и Ф. Мустакова. Работи в "Свободен театър" (1924 г.-1926 г.) и в "Кооперативен театър" (1926 г.-1937 г.). От 1938 г. до 1962 г. е в театър "Одеон", в Народната оперета и в Държавния музикален театър в София. Сред по-известните й роли са: Графиня Лиза ("Графиня Марица" от И. Калман), Щаси ("Царицата на чардаша" от И. Калман), Роз-Мари ("Херцогинята от Чикаго" от И. Калман), Теменужката ("Теменужката от Монмартър" от И. Калман), Игуменката ("Мамзел Нитуш" от Ф. Ерве), Жозефина ("Мадам Сан Жен" от П. Хаджиев), Гълъбина ("Айка" от П. Хаджиев) и др.

През 2001 г. - Георги Йорданов Божилов – живописец.

Умира след тежка катастрофа в Бургас. Художникът е пътувал със свои колеги за Царево, където е било предвидено откриване на изложба. Той роден в Пловдив на 13 юни 1935 г. Учи декоративно-монументална живопис във ВИИ "Н. Павлович" при проф. Г. Богданов. Георги Йорданов Божилов се утвърждава като портретист, пейзажист и майстор на фигуралната композиция: "Писта" (1961 г.), "Пловдив" (1965 г.), "Старият Пловдив" (1969 г.), "Икар" II (1978 г.) и много др. Има над 40 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Картините му са част от колекции в цял свят.

Ася_И · Май 30, 2009

На 31 Май:

През 1863 г. в Браила започва да излиза седмичният политически, любословен и търговски вестник “Българска пчела”. Редактор на вестника е Христо Ваклинов, а спомоществователи са видни български търговци, организирани в акционерно дружество. Вестникът полемизира с другите вестниците "Съветник", "Турция" и "Гайда". Сътрудници на “Българска пчела” са Р. Блъсков, Р. Жинзифов, Ц. Гинчев, П. Калянджи, В. Берон, Т. Н. Шишков, В. Чолаков и др.

През 1876 г. във Враца е разпространен слух, че към града настъпва редовна турска армия. Въстаниците се разпръскват и в резултат властите извършват масови арести.

Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г. в Копривщица. Поради предателството на един от присъстващите депутати на Оборищенското събрание, местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Тодор Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Веднага след извършеното нападение Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо, с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като "Кървавото писмо". Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Иван Парпулов - Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието Панайот Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание.

През 1876 г. четата на Христо Ботев изчаква в района на връх Веслец подкрепление от околните села. След като се разбира, че въстанието във Враца е осуетено, четата се насочва към Врачанския Балкан.

За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на кораба "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. След като слиза на българския бряг четата полагат клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Никола Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Никола Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Георги Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1900 г. с княжески pecкрипт до канцлера на българските ордени е учреден орден “За военна заслуга”. Първоначално орденът има шест степени - Голям кръст, Голям офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст, а от 1933 г. е въведена и степента Велик кръст, която е по-висока от съществуващите дотогава. С Великия кръст I и II степен се награждават български генерали в зависимост от заеманата от тях длъжност, с III степен - полковници и подполковници, командири на полкове, с IV степен - майори, служещи в щабовете, и капитани ротни командири, а с V и VI степен - ротни и взводни командири до капитан, подофицери, доброволци в Сръбско-българската война и в балканските войни, опълченци и др.

През 1902 г. е сключена тайна българо-руска военна конвенция в Петерхоф. Русия гарантира за 10 г. българо-румънската граница. При война българската армия минава под руско командване. С руска намеса "Фирмилияновият въпрос" е разрешен неблагоприятно за България и владиката получава официално назначение за Скопие.

През 1927 г. посланическата конференция на Антантата в Париж взема решение за закриване на Ликвидационния военен орган на Контролната комисия в България и на 30 юни той престава да действа.

Антантата е съглашение, сключено преди Първата световна война, между Англия, Франция и Русия за взаимна отбрана и общи действия по време на война.

През 1936 г. в белградската преса е публикуван меморандумът за възстановяване на конституционното управление, връчен на царя от оформената на 24 май опозиционна група на дейци от забранените партии- “Петорка”. Към опозиционната група на партиите се включват Димитър Гичев (БЗНС “Врабча 1”), проф. Георги Данаилов (Демократически сговор), Боян Смилов (Националлиберална партия), Кръстьо Пастухов (БРСДП) и проф. Георги Генов (Радикална партия).

През 1969 г. се създава се Национален комитет за европейска сигурност и сътрудничество.

През 1983 г. в София се състои Национално съвещание по въпросите на военно-родолюбивото възпитание на младежта и народа.

През 1989 г. градският комитет на ОФ в София организира митинг в подкрепа на изявлението на Тодор Живков от 29 май. Митингът се провежда пред НДК и след това шествието продължава по бул. "Толбухин" (днес "В. Левски"), пред посолството на Турция до ул. "Гурко". Участват от 20 до 50 000 души (според различни сведения). Сътрудниците в Турското посолство отказват да приемат декларацията на Градския комитет на ОФ и тя е предадена в Министерството на външните работи, което я връчва служебно на турския посланик.

На 29 май Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "голямата екскурзия". На 10 май 1989 г. Българският парламент гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите, промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване на изселването на турците от България. През май - август 1989 г. 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. В НС на 1 август е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двадесет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като вече са се изселили 344 000 български турци.

През 1996 г. България отправя молба за членство в Централноевропейското споразумение за зона за свободна търговия (ЦЕФТА).

Централноевропейското споразумение за свободна търговия /ЦЕФТА/ е подписано на 21 декември 1992 г. в Краков от Полша, Чехия, Словакия и Унгария и влиза в сила на 1 март 1993 г. От 1 януари 1996 г. към ЦЕФТА се присъединява Словения. На 12.04.1997 г. е подписано Споразумението за присъединяване на Румъния. България подписва споразумението за присъединяване към ЦЕФТА в София на 17.07.1998 г. ЦЕФТА е многостранно споразумение за създаване на Зона за свободна търговия чрез постепенно премахване на митата и нетарифните ограничения за промишлените стоки, възможна максимална либерализация на търговията със селскостопански стоки и осигуряване на условия за свободна конкуренция между стопанските субекти на територията на страните-членки чрез адаптиране на законодателствата към европейските стандарти. Споразумението се изгражда в пълно съответствие с критериите и изискванията на ГАТТ/СТО и на базата на принципите и подходите, залегнали в търговската част на споразуменията за асоцииране към ЕС и може да се счита за преходен подготвителен етап за пълноправно членство на асоциираните страни в ЕС.

През 1996 г. във Виена България заедно с Албания, Беларус и Украйна е приета за член на Централноевропейската инициатива (ЦЕИ).

Централноевропейската инициатива (ЦЕИ) е междуправителствен регионален форум за сътрудничество, основан през 1989 г. от Италия, Австрия, Унгария и Югославия. ЦЕИ подкрепя и насърчава процесите на преход в страните-членки чрез развитие на регионалното сътрудничество посредством национални проекти и многостранни програми. По-късно към основната група се присъединяват Чехословакия (в последствие Чехия и Словакия стават пълноправни членове); Полша, а след разпадането на СФРЮ и три нови независими държави - Хърватска, Словения и Босна и Херцеговина. България става пълноправен член на ЦЕИ през 1996 г. Страната е представена в 12 от общо 17-те работни групи, сформирани в рамките на инициативата. Работните групи на ЦЕИ действат на равнище министри и на ниво експерти във всички области на сътрудничество. Координатори (председатели) на работните групи са страни-членки на ЦЕИ.

Родени:

През 1903 г. - Маньо Стоянов - български литературовед, историк и библиограф.

Той учи в Пирдоп и завършва Духовната семинария в Пловдив през 1925 г. Преподава в Пловдивската духовна семинария и в гимназиалните училища в Пловдив, Сливен и София. Уредник и директор е на Народната библиотека в Пловдив (1945 г.-1948 г). Работи в областта на историята на българска възрожденска книжнина, българо-гръцките книжовни връзки и отношения и славянската палеография. Автор е на творбите:“Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания (1806г.-1878 г.)”, “Пътят към свободата. Исторически разкази за Пловдив през Възраждането” (1966 г.), “Украса на славянските ръкописи в България. Албум” (1973 г.), “Очерци за Източна Румелия” (1974 г.). Умира на 5 ноември 1986 г.

През 1947 г. - Васил Сотиров - български лирик, сатирик и преводач.

Следва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор в редакция “Хумор, сатира и забава” при Българското радио (1971 г.-1979 г.). В годините между 1981 г. -1984 г. е редактор в сп. “Карикатура”; в Студията за анимационни филми “София” (1984 г.-1988 г.), а от 1991 г. във в-к “Пардон”. Лиричните и сатиричните му произведения се характеризират с прости изразни средства, остро чувство за детайла, смешното и пошлото в живота. Пише също така и поезия за деца. Автор е на съчиненията: “Лъвовете никога не плачат” (1981 г.), “Убийство на щурец” (1982 г.), “Смъртен скок” (1989 г.), “Да ти излезе номерът” (1989 г.), “За едни има - за други няма” (1990 г.), “Поръчка за събуждане” (1990 г.), “Цвете в саксия” (1990 г.), “Пъдене на лоши духове” (1991 г.). Носител е следните награди: “Сребърна фурма” за хумористичен разказ в Бордигера (1978 г.), “Южна пролет” (1982 г.), “Сребърен МладЕЖ” (1981 г.) и “Златен МладЕЖ” (1986 г.), “Ламар” за поезия (1991 г.) и др.

Починали:

През 1952 г. - Стефан Спиров Македонски - оперен певец.

Той е роден на 25 май 1885 г. в Сливен. Учи пеене в Москва и Париж. Пее в Софийската народна опера, в оперните театри на Берлин, Хановер, Кобург и Касел. От 1948 г. до 1952 г. е директор на Държавния музикален театър в София, който след смъртта му носи неговото име.

През 1992 г. - Кирил Апостолов - писател.

Той е роден на 30 октомври 1931 г. в с. Кърджево, Софийско. Завършва агрономство във ВСИ - София през 1956 г.

В периода 1962 г. -1967 г. е директор на селскостопански учебни заведения в с. Белица и с. Леснево, Софийско. За годините между 1968 г.-1971 г. е заместник-главен редактор на сп. "Пламъче". Главен редактор е и на редакция "Детско-юношеска литература" в издателство "Български писател" (1972 г). На издателство "Български писател" е главен редактор през 1981 г. и директор през 1989 г. От 1991 г. е заместник-генерален директор на издателска къща "Български писател". В своите разкази, новели, повести, очерци и произведения за деца Кирил Апостолов разглежда процесите в българското село от 60-те и 70-те години. Автор е на съчиненията: "Момчета" (1959 г.), "Гълъби и хора" (1962 г.), "Звездата над Осогово" (1965 г.), "Тримата връстници" (1967 г.), "На брега. Пиеси" (1968 г.), "По пътя" (1969 г.), "Ратайчето" (1970 г.), "Отиват си корабите" (1973 г.), "Зайко Късото ухо" (1974 г.), "Завръщане при своите" (1975 г.), "Началото на празника" (1975 г.), "Сезони в Югне" (1977 г.), "Солта на живота" (1979 г.), "Сезоните и хората" (1981 г.), "Радост за всички" (1982 г.), "Двамата Мироновци" (1985 г.), "Да спечелиш, да загубиш" (1985 г.), "Колата, или Голямата мечка" (1986 г.), "Гибелта на глутницата" (1988 г.), "Поклон" (1990 г.).

Ася_И · Май 31, 2009

На 1 Юни:

Днес е

първи юни – международният ден за защита на децата. Честит празник на всички деца!

1 юни е учреден за Международен ден за защита на децата с решение на сесията на Съвета на Международната демократична федерация на жените през ноември 1949 г. За първи път 1 юни е честван през 1950 г. в 51 страни по света. На 20 ноември 1959 г. Генералната асамблея на ООН приема Декларация за правата на детето, която провъзгласява равни права на децата в областта на възпитанието, образованието, социалната защита, физическото и духовното развитие независимо от цвета на кожата, националната принадлежност, имущественото състояние и др. Декларацията призовава родителите, обществените организации, правителствата да признаят правата на децата и да съдействат за тяхното осъществяване .

През 1858 г. Георги Раковски е назначен за надзирател в Херсонската духовна семинария в Одеса.

През 1860 г. цариградската българска община се събира и избира комисия в състав Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилещов, х. Николи х. Минчоглу и Димитър Ив. Гешов, която да действа пред Високата порта за признаване на независимата българска църква.

През 1867 г. Любен Каравелов изготвя в Белград "Прокламация" към българския народ, в която издига лозунга "Свобода или смърт!"

През 1876 г. Ботевата чета се изтегля към връх Вола и оттам към върховете Камарата, Купена, Околчица. Обградени от три страни, четниците водят сражение целия ден. Преди залез слънце боят е прекратен. Щабът на четата се събира, за да обсъди по-нататъшните действия. За да преминат през Дунава на 28 май 1876 г. Христо Ботев се качва в Гюргево заедно с част от четниците си на кораба "Радецки". Останалите четници, предварително разпределени на групи, се качват от пристанищата в Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. След като слиза на българския бряг четата полага клетва пред знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се насочват към селата Бутан, Добролево, Борован и Баница. По пътя към Стара планина четниците са преследвани непрекъснато от редовна турска войска, черкези и башибозуци. На 30 май са обкръжени на планинския рид Милин камък. Там водят цял ден бой, в който загиват 30 души, сред които и Никола Симов. На 2 юни Ботевата чета заема позиции на връх Камарата, Купена и част от Околчица. След целодневен бой загива и Христо Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на 3 групи. Едната, начело с Никола Войновски, се придвижва на изток в Стара планина, а останалите 2- на Георги Апостолов и на Д. Икономов водят на 3 юни тежък бой във Врачанския балкан, след което са разпръснати на малки групички. В продължение на 1 месец турците преследват четниците, избиват по-голямата част от тях, а заловените - съдят на два извънредни процеса в София и Русе. Само няколко души успяват да избягат в Сърбия и Румъния. Действията на Ботевата чета са епилог на Априлското въстание.

През 1878 г. по нареждане на княз Александър Дондуков екзарх Йосиф I пристига в Пловдив и остава там до 8 януари 1880 г., с прекъсване между 29 октомври и 20 декември 1878 г., когато се връща в Цариград. За негов наместник в Цариград е назначен архимандрит Теодосий Голованов.

Екзарх Йосиф І е роден на 5 май 1840 г. Той е български църковен и просветен деятел, публицист и преводач. Светското му име е Лазар Йовчев. Той завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. той е ръкоположен за епископ и избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх. След Освобождението екзарх Йосиф работи за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война 1912–1913 г. Йосиф І премества седалището на Българската екзархия в българската столица.

През 1879 г. България е приета за член на Всемирния пощенски съюз, основан на 1 юни 1878 г. с Парижката конвенция.

През 1880 г. е приет първият държавен бюджет на Българското княжество за 1880 г.-1881 г., одобрен от 2. ОНС през декември.

През 1913 г. начело на коалиционния кабинет на Народната и на Прогресивнолибералната партия застава Стоян Данев.

През 1922 г. се състои първа конференция на комитета Народен сговор в София. Ръководството се поема от проф. Александър Цанков.

През 1944 г. е назначен енов безпартиен служебен кабинет начело с Иван Багрянов, който заявява, че приема програмата на ОФ. До 12 юни в правителството участва проф. Дончо Костов от Комунистическата партия като е обсъдена и възможността за назначаване на още двама министри от същата партия - Минчо Нейчев и Иван Пашов. За седмица партизанските действия са прекратени по нареждане на Главния щаб на НОВА (Добри Терпешев).

1949 г.

През 1960 г. е изпратено писмо до ЦК на БКП от Никола Куфарджиев - секретар на ЦС на профсъюзите, Веселин Дашин - журналист, Г. Милев, Бенжамен Варон, Христо Проданов, Илия Гатев и Иван Дионисиев. Те изразяват тревогата си от "насоките и развитието на социализма в нашата страна" и констатират, че "при такъв модел на бюрократичен държавен социализъм мотивите за ефективен труд силно спадат. Остава голата и безсилна административна принуда..., партийното ръководство започна да залага на авантюризма, на уж възможното скокообразно излизане от задънената улица". Те пряко обвиняват Тодор Живков, че "повежда ЦК на БКП по опасни и безотговорни авантюри при уреждане съдбините на нацията и социализма" и "продължава атаката си срещу прокламираната през април 1956 г. демокрация в партията и обществото, преследва и отстранява всички свои възможни съперници с различни от неговите идеи и възгледи". Авторите на писмото са уволнени от работа и изселени.

През 1964 г. в дните между 1- 12 юни в Пловдив се провежда за първи път международен фестивал на камерната музика, който в следващите години става традиционен и се провежда през септември. Най-старият и единствен по рода си в България фестивал за камерна музика се провежда в двора на Етнографския музей в Стария град. Свидетелство за международния авторитет на фестивала е участието на изпълнители като Ифра Нийман, Святослав Рихтер, Данаил Шафран, Алексис Вайсенберг, Милчо Левиев, Минчо Минчев, Юри Буков, състави като Парижки камерен оркестър, Оркестър “Ерфурт”, “Инглиш Симфони”, “Лондонска серенада”, “Шидлоф квартет” и други. Фестивалът се организира от Община Пловдив – Дирекция “Култура”, Министерството на културата и Националния център за музика и танц.

През 1981 г. в дните между 1 –12 юни в София се провежда Световно биенале на архитектурата.

През 1994 г. БСДП, ГОР и Зелената партия подписват споразумение за политическо сътрудничество и съюзни отношения.

През 2001 г. в периода 1 - 11 юни е изнесен докладът на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб до 39-тото Народно събрание на Република България за дейността в периода 6 април-19 септември 2001 г. Председател е Методи Андреев, а членове на комисията са Евгений Димитров, Красимир Вълев, Христо Марински, Мохамед Реджеб, Веселин Ангелов и Владимир Велков. Според Доклада дейността по издирване, събиране, анализиране и оценка на документи, съдържащи информация не започва поради нежеланието на Министерство на вътрешните работи и Националната разузнавателна служба да се съобразят с решение на Народното събрание от 13 октомври 1994 г., което гласи, че “сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасяща се или свързани с периода до 13.Х.1991г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точка 19 и 20 от списък на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България." Оспорва се правото на комисията да работи директно в служебния архив на бившата Държавна сигурност. Събрана е информация за бившите конституционни съдии. Проверени са лица, които са президенти и вицепрезиденти след 10 ноември 1989 г., народните представители във Великото Народно събрание, 36-то, 37-то , 38-то и 39-то Народно събрание, министър-председатели, заместник министър-председатели, министри и заместник-министри от всички министерски съвети след 10 ноември 1989 г. министрите от сегашния Министерски съвет. Извършена е проверка по чл. 66 от закона на кандидати за народни представители в изборите за 39-то Народно събрание.

Родени:

През 1927 г. - Жана Костуркова - българска художничка.

Иванка Пенчова Костуркова, известна като Жана Костуркова е българска художничка — графичка. През 1951 г. завършва специалност графика на Художествената академия в класа на проф. Веселин Стайков. От 1952 г. участва в общи художествени изложби и изложби в чужбина — Берлин, Будапеща, Букурещ, Варшава, Москва, Мексико, Периж. Костуркова работи в областта на графиката и илюстрацията, а тематично творбите ѝ са свързани с българския фолклор, народния бит и пейзажа. Известна е и като автор на екслибриси. През 1959 г. е удостоена със сребърен медал от Съюза на българските художници.

Починали:

През 1936 г. - Христина Василева Морфова – Лукаш - българска оперна певица (сопран), сестра на Ал. Морфов.

От 1906 г. учи в Певческата школа на Фр. Пивода в Прага. Работи като солистка в операта в Бърно. Дългогодишно сътрудничество я свързва с пианистката Л. Прокопова. Първия си концерт изнася в Храдец Карлове.Дебютира на оперната сцена в “Продадена невеста” на Б. Сметана (Марженка). Специализира пеене в Париж при Иснардон през 1910 г. Завръща се в България през 1912 г. и концертира с Л. Прокопова в различни градове (до 1915 г.). От 1915 г. гастролира в чужбина - Будапеща и Виена (1915 г.) и др. През 1917 г.-1931 г. пее в Парижката народна опера; пее в Германия, Италия, Франция, Англия и др. От 1931 г. е на българската сцена и работи като преподавателка в Държавната музикална академия. След турнето си в СССР (1935 г.) е уволнена. Някои от ролите, които е изпълнявала са: Аида, Дона Ана, Либуше, Милада (драматични), Астарта, Филина, Лакме и др. (колоратурни). Загива при автомобилна катастрофа.

През 1937 г. - Любомир Георгиев Милетич - филолог.

Той е роден на 1 януари 1863 г. в Щип. Завършва Загребската класическа гимназия и славянска филология в Загреб и Прага. Професор е в Софийския университет “Св. Климент Охридски” по славянска филология; член е на БАН от 1898 г. и нейн председател от 1924 г., след Ив. Евстатиев Гешов. Председател е на Македонския научен институт (192 г.-1937 г.), редактор на сп. “Македонски преглед” (1924 г.-1936 г., 1938 г.-1943 г.).

През 1942 г. за шпионаж в полза на СССР е осъден на смърт и екзекутиран ген. Владимир Заимов.

Владимир Стоянов Заимов е военен и политически деец. Роден е на 25 ноември 1888 г. в Кюстендил. Завършва Военно училище в София. Взема участие в Балканските войни 1912 г.–1913 г. и в Първата световна война 1914 г.–1918 г. Включва се във Военния съюз, като през 1934 г. застава начело на антимонархическото му крило. По същото време изпълнява длъжността инспектор на артилерията. През октомври 1935 г. е уволнен от армията заради републиканските му идеи и е изправен пред военен съд. Оправдан е поради липса на доказателства. Привърженик е на идеята за дружба със СССР. Той е активен деец на българо-съветските дружества. Поддържа връзка с БРП и работи за осъществяване на народофронтовските инициативи. По време на Втората световна война 1939 г.–1945 г. изпълнява секретни поръчения на Главното командване на Съветската армия в държави от Централна и Югоизточна Европа. Оказва съдействие и на ЦК на БРП при организиране на съпротивителното движение в България (1941г. - 1944г.). Хитлеристкото разузнаване разкрива дейността му и на 23 март 1942 г. е арестуван. Осъден е на смърт и е разстрелян на 1 юни 1942 г. Същият ден в знак на почит по целия фронт Съветската армия за кратко време прекратява огъня.

„В минутите, когато е изправен пред дулата, палачите посягат да закрият лицето му, но той гордо им заявява: "Войник съм, много пъти съм гледал смъртта в очите, в три войни съм участвал. Желая да умра с открити очи, защото умирам за свободата на България."

На 1 юни 1942 г. в тунела на стрелбището на Школата за запасни офицери в София присъдата е изпълнена. "Настъпи грозна тишина - разказва един от присъстващите на разстрела на генерала. - Самообладанието му до такава степен ни впечатли и прикова вниманието ни, че ние до един следяхме всяка негова стъпка, всеки жест, а когато премина покрай нас, неусетно тракнахме почтително токове и направихме лек поклон".

Върху цигарени кутии в затвора преди опита си да се самоубие ген. Владимир Заимов пише последното си посмо до своите близки: "Мили, скъпи мои Анечка, Стьопа и ти малко мое Клодинетче, които правя тъй нещастни, Вий стари немощни майчице, сестри Вера, Йосиф и всички близки, Вий всички сте противници на моите разбирания и ще ме упрекнете, че аз ви нося отрицателния позор. Простете ми и ми вярвайте, че всичко съм правил по убеждения. Това, че ви оставям без средства ще ви увери, че не съм се продал. Може би ще дойдат дни, които ще покажат, че съм бил прав. Колкото повече мисля, идвам до убеждението, че трябва да свърша. Верните слуги на немците ги повикаха и в моята работа и няма да ме оставят, за което някога може да съжаляват...

...Колко много, колко жадно искам да ви видя поне още веднъж.

Неделя - Връбница. Станах, омих се. Времето е намусено. Вали дъжд. Този ли е последният ми ден. Днес, Стьопа, Бубичко, последното ми удоволствие да ви пиша. Не намирам сладки имена, с които да ви нарека. Ако опитът ми излезе сполучлив, то последният ми дъх е за вас.

Помнете ме само с любовта ми към вас. Владя".

Изт.

През 1959 г. - Никола Филипов -писател.

Роден е на 14 ноември 1876 г. в Казанлък. Завършва история и литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализира в Париж и Берлин. Сътрудничи на сп. “Мисъл”, “Демократически преглед”, “Съвременна мисъл”, “Родна реч”, “Философски преглед”, библиотека “Български писатели” и др., където печата главно исторически и литературни студии и критики. Сред по-важните му трудове са: “Произход и същност на богомилството”, “Философски проблеми в учението на богомилите”, “Паисий Хилендарски”, “Марин Дринов”, “Д-р Кр. Кръстев” и др.

Ани · Юни 1, 2009

На 2 юни

2 юни

Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България

1876 г. След като на 1 юни Ботевата чета се изтегля към вр. Вола и оттам към върховете Камарата, Купена, Околчица, където в продължение на цял ден води сражения, щабът на четата се събира привечер, за да обсъди по-нататъшните действия.

По време на заседанието Христо Ботев е убит. За негов заместник е определен Никола Войновски, след което четата тръгва на югоизток. Ботевата чета води сражение в района на Рашов дол, край Лютиброд. В боя загиват Георги Апостолов и още 10 четници. Командваната от Никола Войновски група успява да се изтегли към с. Зверино.

Христо Ботев е национален революционер, поет и журналист. Роден е 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в Калофер, в семейството на народния учител, книжовник и обществен деец Ботьо Петков. След завършване на основното си образование и с помощта на Н. Геров през 1863 г. заминава за Русия, където постъпва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на А. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и др. Тогава прави и първите си поетични опити. През 1865 г. Христо Ботев напуска гимназията и се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През следващата 1866 г. постъпва като учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му в началото на 1867 г. Ботев се връща в родния си град. След като произнася пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и да замине отново за Русия с намерението да продължи образованието си в Одеса. След като се прехвърля в Румъния Христо Ботев се установява отначало в Букурещ, а после в Браила и работи като слово-слагател в печатницата на Д. Паничков. Попада в средата на българската революционна емиграция и се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се приготвя да премине в България с четата на Жельо войвода (Ж. Чернев). Христо Ботев е секретар на четата. След като по различни причини преминаването на четниците в България е осуетено, Ботев заминава за Букурещ, където се записва да следва в Медицинското училище. Поради липса на средства е принуден скоро да напусне училището. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Там живее заедно с Васил Левски. От пролетта на 1871 г. до пролетта на 1872 г. Ботев живее в Галац и Браила, където се занимава главно с журналистическа дейност. На 10 юни 1871 г. излиза брой 1 на редактирания от него в. "Дума на българските емигранти". В Галац Христо Ботев установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса.

През август 1874 г. Христо Ботев участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет и след това продължава да работи като негов секретар. На 8 декември 1974 г. Ботев започва да издава като орган на комитета в. "Знаме". След обесването на Васил Левски Христо Ботев застава начело на БРЦК. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК под ръководството на Ботев поставя началото на подготовката на въстание и в България. Въстанието в България избухва преждевременно и неуспехът му става причина за появата на сериозни разногласия в БРЦК. В резултат в края на 1875 г. Ботев си подава оставката, което води и до разпускането на организацията.

След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

1880 г. Приет е първият Закон за устройство на съдилищата.

1880 г. Обнародван е Закон за събиране на десетината за 1880 г. - 1881 г., който възстановява натуралния десятък. Поради протести за 1881 г. се дава право на избор за заплащане на десятъка в натура или в пари. На същата дата през 1901 г. със закон окончателно е отменен натуралният десятък и е въведен поземлен данък.

1885 г. Костите на Георги С. Раковски са пренесени от Букурещ в България.

Георги Раковски умира след тежко боледуване от туберкулоза на 9 октомври 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. - в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.

1936 г.Министерският съвет на свое заседание приема Наредба-закон за запазване на моралната и материалната сила на войската.

Родени:

1900 г. проф. Асен Василиев (1900-1981), художник и изкуствовед.

Роден в Кюстемдил. Завършва Художествената академия в София (1925), учителства в Берковица, Шумен и София и преподавател в Института за учители в София, като в същото време излага свои творби в България и чужбина. Над 50 години изследва изкуството на Българското възраждане, проучва паметниците на културата в Македония (1942), пътува до Света гора, изследва скалните манастири при с. Иваново, Тракийската гробница при Казанлък, възрожденските черкви в София, Бачковския манастир, Зографския манастир и с редица храмове. От 1940 до 1948 г. работи в Археологическия музей в София и участва в много археологически разкопки, след което е референт-ръководител на музеите в Комитета за наука, изкуство и култура (1948-1950). Членува в дружество "Съвременно изкуство" и е съучредител на Съюза на българските художници. Заместник-директор на Института по изкуствознание при БАН (от 1957 г.) и професор по история на българското изобразително изкуство в Художествената академия - София (1974 г.). Почетният гражданин на Кюстендил е автор на значимия труд "Български възрожденски майстори", на "Трем на българското Възраждане", "Черепишкият манастир", "Ктиторски портрети", "Троянският манастир", "Казанлъшката гробница", "Български светци в изобразителното изкуство" и др. Умира на 21.VI.1981 г. в София.

Починали:

1925 г. В околностите на гара Белово е убит Георги Василев Шейтанов. Той е български анархист, публицист. Роден е на 14 февруари 1896 г. в Ямбол.След 1911 г. заради антидържавна дейност в продължение на 12 години (до смъртта си) живее в нелегалност. Емигрира с чужд паспорт през Варна в Кюстенджа, Цариград, Яфа, Кайро, Александрия, Марсилия, Париж. Свързва се с дейци на френската левица, с български и руски емигранти. Завръща се в България през 1914 г. След престрелка с полицията край Казанлък е заловен и затворен отначало в Пловдивския, а по-късно в Софийския централен затвор (1915-1917 г.). В затвора организира бунтове, среща се с Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, А. Пруткин. През юни 1917 г. успява да избяга от затвора. Организира бойни групи, а през март 1918 г. е в Москва, за да се свърже с дейци на болшевишката партия (К. Радек, Кр. Раковски). По време на Владайското въстание се връща отново в България, но въстанието вече е потушено. Издава два позива: “Писмо до анархистите” и “Писмо до интелигенцията”. При акция през октомври 1919 г. е арестуван и изпратен в Сливенския затвор, избягва (март 1920 г.). На 15 август 1920 г. в Търновския балкан започва издаването на нелегалния в-к “Бунт”, от който излизат 3 броя. През 1925 г. води чета в Търновския балкан. През май четата е разбита, а на 27 май е заловен край Нова Загора. Творчеството му е малко - няколко стихотворения и около 30 статии във вестници и списания.

1994 г. Умира Зорница Попова - българска композиторка.

Тя е родена в София на 16 ноември 1928 г. През 1954 г. завършва Теоретически факултет на БДК, специалност "Пиано". Учи контрабас и още като студентка постъпва в оркестъра на Държавен музикален театър "Стефан Македонски", където работи до 1974 г. Член е на Съюза на българските композитори от 1985 г. Занимава се със забавна музика от средата на 60-те години ХХ в. Първата й композиция е оркестровата пиеса "Шега", изпълнена от ЕО на КТР с диригент Милчо Левиев (1964 г.). Две години по-късно К. Семов изпълнява и първата нейна песен "Въртележка". С песни на Зорница Попова са дебютирали много български певци: М. Нейкова, М. Иванова, Д. Венкова, Г. Христов, дует "Ритон", В. Маринов, К. Бодурова. Нейни песни са класирани на всички конкурси на фестивала "Златният Орфей" от 1967 г. Сред отличените са: "Всяко начало" (изпълнява Бисер Киров) - трета награда на радиоконкурса "Пролет" (1980 г.), "Днес си малко странна" (изпълнител Росица Кирилова) - втора награда на същия конкурс през 1987, "Колко радост има" (изпълнител Кичка Бодурова) - трета награда на "Шлагерфестивал" в Дрезден (1979 г.), "Песен за стария моряк" - първа награда (1987 г. ), и "Моряшка любов" (изпълнител Г. Христов) - награда на Съюза на българските композитори на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора" (1985 г.). "Слънцето е в моите коси" (изпълнители М. Иванова и Р. Попов) е обявена за "Мелодия на годината" в едноименния телевизионен конкурс (1976 г.). През 1985 г. е удостоена от Съюза на българските композитори с награда за цялостно творчество. Създава по поръчка на Радио Берлин песни по немски текстове на Д. Шнайдер и Х. Хофман. Постоянен член е на журито на конкурса "Песни за морето" в Рощок, Германия. Голяма част от песните й са създадени в сътрудничество с поета Йордан Янков. През 1983 г. излиза албумът й "Избрани песни". През 1988 г.,1992 г.,1993 г. получава награди от "Златният Орфей". През 1990 г. получава наградата Мелодия на годината на Русия. През 1993 г. става носителка на III награда от Каван, Ирландия. Получава още наградата на публиката на радиоконкурса "Една песен за младостта" (1972 г.) и на конкурса "Бургас, морето и неговите трудови хора" (1987 г.) и др.

Ася_И · Юни 2, 2009

На 3 Юни:

През 1894 г. на събрание на привържениците на правителството на Константин Стоилов в София по предложение на д-р Минчо Цачев е учредена Народна партия с орган в. "Мир" (от 22 септември). Централен клуб: д-р М. Цачев, д-р Петър Минчович, Петко Горбанов, ген. Данаил Николаев, д-р Георги Странски, Йов Титоров, д-р Димитър Моллов и Никола Манов. На 12 юни са основани два клуба на Народната партия в Пловдив, на 22 юни - в Русе и т. н. Лидер на партията е Константин Стоилов.

През 1899 г. 66-те опозиционни депутати в 10. ОНС издават Манифест към българския народ за борба срещу правителството на Димитър Греков.

През 1901 г. четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп от 100 000 щатски долара. На 1 февруари 1902 г. откупът от 104 кг злато е изплатен на Я. Сандански, а на 23 февруари заложничките са освободени край Струмица.

През 1906 г. в рамките на един месец от 3 юни до 4 юли варненци на три пъти не допускат новия гръцки владика Неофитос да слезе на пристанището и завземат гръцките черкви в града. Основано е дружество "Български родолюбец" за координиране на действията. На 16 юли са завзети след кървави сблъсъци петте гръцки черкви в Пловдив. На 30 същия месец е опожарен Анхиало (Поморие) със 100 жертви. Така е ликвидиран диоцезът на Вселенската патриаршия в България (5 епархии). На 14 август и 13 ноември патриарх Йоаким III изпраща мемоари до Великите сили по този въпрос, оставени без последствия.

През 1927 г. дейци на ВМРО взривяват жп линията Скопие-Велес.

През 1993 г. в София е подписана съвместна декларация за сътрудничество между България и Великобритания.

През 1994 г. между 3 и 5 юни БСП провежда своя 41. конгрес, който преизбира за председател Ж. Виденов, приема проект за програма на БСП и устав. Конгресът обявява курс към предсрочни парламентарни избори. Жан Виденов е роден на 22 март 1959 г. в Пловдив. Завършва английска гимназия в Пловдив и външна търговия в Московския държавен институт по международни отношения. След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Член е на Висшия съвет на БСП от 1990 г. и на Председателството на Висшия съвет на БСП от 1991 г. Председател на Висшия съвет на БСП в периода 1991 г.-1996 г. Заема и отговорни държавни постове. Председател е на Министерския съвет в годините между 1995 г.-1996 г.

През 2000 г. на Втория конгрес на Българската евролевица, който се състои на 3 и 4 юни, преизбира Александър Томов за председател с 80 % от гласовете. Вътрешната опозиция учредява Политическо движение "Социалдемокрация", което има намерение да се регистрира по закона за политическите партии. Обявена е подкрепа за реформаторските действия на правителството във външната политика и националната сигурност, икономическите реформи и стратегическите отношения с МВФ.

През 2002 г. в периода 3 - 6 юни премиерът Симеон Сакскобургготски е на официално посещение в Русия, където разговаря с руския президент Владимир Путин и подписва декларация за сътрудничество между двете страни.

Родени:

През 1931 г. - Илчо Иванов Димитров – български историк.

Роден в София. Завършва история в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Специализира във Франция, Италия и Англия. Ръководи Катедрата по история на България. В периода 1979 г. – 1981 г. е ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, директор е и на Центъра по българистика. Работи и като научен секретар и заместник-председател на БАН. Заместник-завеждащ отдел "Идеология и агитация" на ЦК на БКП. Илчо Димитров е министър на народната просвета в годините 1986 г.-1989 г.; 1995 г.-1997 г. Изследванията му са в областта на новата и най-новата история на България. Най-популярното му произведение е: "Князът, конституцията и народът" (2 изд., 2001 г.). Умира на 11 март 2002 г. в София.

Починали:

През 1395 г. - цар Иван Шишман.

Цар Иван Шишман е последният владетел (1371 г. – 1393 г.) на Търновското царство. Син е на цар Иван Александър (1331 г.-1371 г.) от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приема името Теодора, като на първата му жена). Цар Иван Шишман заема търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това става причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволява да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) води до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, цар Иван Шишман дава сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362 г.-1389 г.). Но този компромис не води до трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник през 1387 г. той прави опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година османските турци предприемат настъпателни действия против Търновското царство и обсаждат цар Иван Шишман в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той е принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължава дълго. През 1393 г. последва ново нападение на османските турци, в резултат на което е покорено Търновското царство. Цар Иван Шишман успява да избяга и известно време се укрива в Никополската крепост. През 1395 г. е пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос.

През 2000 г. - Невена Коканова - актриса.

Тя е родена на 12 декември 1938 г. в Дупница. Дълго време тя е наричана "първата дама" на българското кино. Дебютира в средата на 50-те години в театъра, а в киното се появява за пръв път във филма "Години за любов" на режисьора Янко Янков. Звездният й път на екрана започва с ролята на Ирина от екранизацията на "Тютюн" (1962 г.). Следва печално-страстната Лиза от "Крадецът на праскови" (1964 г.), обречена на любов жена в безпощадно време. После идва ред на Ана от "Карамбол" (1966 г.), на Герда от "Дъх на бадеми" (1967 г.), на Неда от "Отклонение" (1967 г.) и т.н. Участва още в "Инспекторът и нощта", 1963 г., "Момчето си отива", 1972 г., "Дърво без корен", 1974 г., "Матриархат", 1976 г., "Трите смъртни гряха", 1980 г. и др.

Ася_И · Юни 3, 2009

На 4 Юни:

През 1850 г. въстаническият отряд, ръководен от капитан Кръстьо, е пресрещнат близо до Лом от турска конница и след двучасово сражение е разбит. Капитан Кръстьо е убит. Същия ден турски отряди разгромяват въстаниците при с. Гърци, Видинско (дн. Градец).

Капитан Кръстьо е един от водачите на въстанието в Северозападна България през 1850 г. Роден в с. Раковица, Видинско. Определен е за ръководител на въстаниците от Ломския край. Той е имал за задача да превземе Лом, след което да потегли с въстаниците си за Видин. Убит е още в първото сражение с турските войски при с. Динково, Видинско.

През 1876 г. във Враца влиза редовна турска войска, командвана от Хасан бей, "усмирителят" на Копривщица. Срещу голям откуп българските първенци успяват да спасят града от опожаряване

През 1880 г. със Закон за правото на рязане на монети в България е създадена националната парична единица: българският лев, състоящ се от 100 стотинки и равен по стойност на френския франк.

През 1885 г. в Габрово излиза първият социалдемократически вестник в България "Росица" под редакцията на Евтим Дабев.

Евтим Дабев е политически деец и журналист. Роден е на 25 октомври 1864 г. в Габрово. Завършва Априловската гимназия в родния си град, след което учителства в Севлиево и Габрово. Един от първите разпространители на социалистическите идеи в България. Редактор е на първия социалистически в. "Росица", в който публикува свой превод na съчинението на Карл Маркс "Наемният труд и капиталът" (1886 г.). През 1890 г. превежда и съчинението на Фр. Енгелс "Развитие на научния социализъм". Участва в Учредителния конгрес на БСДП през 1891 г., на който открито се обявява против създаването на марксистка партия в България. През 1892 г. излиза от нея и е един от създателите на Българския социалдемократически съюз. Заедно с Я. Сакъзов и С. Мутафов е редактор на печатния му орган – в. "Другар". След обединението на БСДС и БСДП в БРСДП (1894 г.) е избран за член на ЦК. През 1897 г. заедно с Г. Кирков поемат редактирането на в. "Работнически вестник", който в скоро време се превръща в печатен орган на партията. В периода 1900–1903 г. е редактор на сп. "Труд". След разцеплението на БРСДП през 1903 г. преминава към течението на широките социалисти, което се обособява в самостоятелна политическа партия. Скоро след това се отказва от активна политическа дейност и работи като учител и публицист. Сътрудничи на редица социалистически издания. Умира на 2 март 1946 г.

През 1905 г. в дните между 1 и 4 юни се състои извънреден конгрес на Сярски революционен окръг.

През 1945 г. е открита Седмица на съветската култура в България.

През 1955 г. на двудневно официално приятелско посещение (3 и 4 юни) в България пристига Съветска правителствена делегация. В нея са Никита Хрушчов - първи секретар на ЦК на КПСС, Николай Булганин - министър-председател на СССР, и Анастас Микоян - първи заместник-председател на Министерския съвет. Те пристигат в България от Югославия, където са преговаряли с Тито за подобряване на съветско-югославските отношения след конфликта от 1948 г. От България също се иска да подобри отношенията си със западната си съседка. Делегацията посещава и Толбухински окръг, сега Добричка област.

През 1965 г. е подписана спогодба между България и Чехословакия за премахване на визите и развитие на туризма.

Дипломатическите отношения между България и Чехословакия са установени на 27 септември 1920 г., прекъснати на 1 юни 1939 г. и възстановени отново на 10 октомври 1945 г. След разпадането на Чехословакия, на 23 декември 1992 г. България признава Чешката република и установява с нея дипломатически отношения на равнище посолства, считано от 1 януари 1993 г.

През 2000 г. на Втория конгрес на Българската евролевица, който се състои на 3 и 4 юни, за председател с 80 % от гласовете е преизбран Александър Томов. Вътрешната опозиция учредява Политическо движение "Социалдемокрация", което има намерение да се регистрира по закона за политическите партии. Обявена е подкрепа за реформаторските действия на правителството във външната политика и националната сигурност, икономическите реформи и стратегическите отношения с МВФ.

През 2001 г. на 4 и 5 юни на първо официално посещение в България е македонският президент Борис Трайковски. Основните теми обсъждани между президентите Стоянов и Трайковски, са свързани с обстановката на Балканите. Отделено е внимание на перспективите за разширяване на двустранното сътрудничество във всички области от взаимен интерес, както и на изпълнението на регионалните инфраструктурни проекти. Отдадено е приоритетно значение на изграждането на проектите по основното трасе на коридор № 8 и на координацията на усилията си за осигуряване на необходимото външно финансиране за тези проекти. Подписани са Спогодба за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица и Спогодба за взаимно признаване на документите за образование, научните степени и научните звания.

Родени:

През 1926 г. - Константин Василев Коцев - български драматичен и филмов артист.

Роден в Цариград. Дългогодишен актьор в ДСТ “Алеко Константинов” (от 1956 г.). Един от най-талантливите български актьори. Майстор на неординерните, полифункционални, предимно епизодични образи. Снима се в: “Две победи” (1956 г.), “На малкия остров” (1958 г.), “Първи урок” (1960 г.), “Анкета” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Веригата” (1964 г.), “Случаят Пенлеве” (1968 г.), “Шведски крале” (1968 г.), “Бялата стая” (1968 г.), “Птици и хрътки” (1969 г.), “Армандо” (1969 г.), “Малки тайни” (1969 г.), “Кит” (1970 г.), “Езоп” (1970 г.), “Гола съвест” (1971 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Тихият беглец” (1972 г.), “Автостоп” (1972 г.), “Бягство в Ропотамо” (1973 г.), “Къща без огради” (1974 г.), “Магистралата” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.), “Темната кория” (тв, 1977 г.), “Хора отдалече” (1977 г.), “Слънчев удар” (1977 г.), “Всички и никой” (1978 г.), “Топло” (1978 г.), “Роялът” (1979 г.), “Дулцинея Бистроева” (тв, 1979 г.), “Много мили хора” (тв, 1979 г.), “Нощните бдения на поп Вечерко” (тв, 1980 г.), “Неочаквана ваканция” (тв, 1981 г.), “Похищение в жълто” (1981 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Константин Философ” (1983 г.), “Пясък” (тв, 1984 г.), “Събеседник по желание” (1984), “Горски хора” (тв, 1985 г.), “Страстна неделя” (1986 г.), “Стая за трима” (тв, 1986 г.), “Време разделно” (1988 г.), “Най-тъмно е преди разсъмване” (тв, 1989 г.), “Бащата на яйцето” (1991 г.), “Пантуди” (1993 г.), “Индиански игри” (1991 г.). Работи в тв театър - “Елин Пелин се смее”, “Шлагери” (1979 г.), “Паметник” (1980 г.), “Донаборник” (1981 г.), “Старчето и стрелата” (1983 г.) и тв шоу-спектакли - “Добър ден, довиждане!” (1979 г.), “На гости у Константин Коцев” (1980 г.) и др. Театрални постановки: “Мяра за мяра”, “Лунатици” (1995 г.), “Слънчеви момчета” (реж. и актьор, 1997 г.).

През 1930 г. - Георги Иванов Георгиев - капитан по далечно плаване.

Роден в Кърджали. Той е български състезател и треньор по ветроходство, един от основателите на яхтклуб "Порт Варна" при СО "Воден транспорт". Участва успешно в трансатлантическата регата "ОСТАР-76". От 20.12.1976 г. до 20.12.1977 г. с яхтата "Кор Кароли" сам провежда първото околосветско плаване в историята на българско корабоплаване. Изминава пътя от Хавана през Панама, Маркизките о-ви, о-вите Фиджи, Торесовия проток, Порт Даруин, Индийския океан, Порт Елизабет, Кейптаун и Хавана (23 018 морски мили) за 365 дни, от които в плаване - 201,9 денонощия. През 1981-1982 г. плаването му е вписано в книгата за рекорди "Гинес" като "най-добро постижение в света за обиколка на еднокорпусна яхта по време, независимо от големината £ и от маршрута на плаването". Умира на 13 май 1980 г.

През 1941 г. - Екатерина Петрова Йосифова - българска поетеса, журналист, драматург, педагог.

Родена в Кърджали. През 1964 г. завършва специалност "Руска филология" в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учител в Дупница и Кюстендил. Редактор е на вестник "Звезда" (Кюстендил) и драматург на Кюстендилския театър. От 1981 г. до1990 г. тя завежда отдел "Поезия" в алманах "Струма". Някои от най-известните й съчинения са "Късо пътуване" (1969 г.), "Нощен иде вятър" (1972 г.), "Посвещение" (1979 г.), "Къща в полето" (1983 г.), "Имена" (1984 г.), "Подозрения" (1993 г.), "Ненужно поведение" (1994 г.), "Малко стихотворения" (1998 г.), "Нищо ново" (2001 г.), а последната и стихосбирка “Нагоре-надолу” излиза през април 2005 г. През 1984 г. Катерина Йосифова печели годишната награда за поезия на СБП, през 1998 г. наградата на Сдружението на българските писатели (наградата "Иван Николов" за цялостно творчество (1999 г.).

През 1956 г. - Димитър Дерелиев - български филмов драматург, сценарист и продуцент, директор на Националния филмов център.

Завършива право в СУ ”Св. Климент Охридкси.” Автор е на повече от 40 документални филма, между които "Неонови приказки" (най-добър документален филм в света за 1993 според класацията на Би Би Си), "Черна хроника" (за аварията в Чернобил), "Епизоди от живота на Леон Даниел" и др.

Починали:

През 1848 г. - Неофит Бозвели.

Видният възрожденски деец поставя началото на организираната църковно-национална борба. Първоначално той учи в родния си град (предполага се, че е ученик на Софроний Врачански). След това продължава образованието си и приема монашество в Хилендарския манастир. Към 1813-1814 г. се установява в Свищов, където в продължение на 20 години е свещеник и учител. Заедно с Е. Васкидович съставя учебник (1835 г.) за нуждите на българското начално взаимно училище под наименованието "Славеноболгарское детеводство за малките деца" . Книгата представлява една малка енциклопедия, състояща се от няколко части, преведена от гръцки език и приспособена за неговата учителска дейност. В "Детеводството" Бозвели издига идеята за светско образование, за налагане на говоримия български език в училищата, за създаване на обществени български училища и пр. През 1834-1835 г. живее в Сърбия във връзка с отпечатването на учебника. Там се запознава със сръбските просветителски идеи на Д. Обрадович, З. Орфелин и др. Завръщайки се в България, Бозвели се отдава на борбата за извоюване на независима българска църква. През 1839 г. се премества в Цариград и застава начело на борбата на българските еснафи и търговци против Вселенската патриаршия. По негова инициатива започва изграждането на българска черква в столицата на Османската империя, към която след това е създадена и българска община. Като книжовник сътворява голям брой диалози, които представляват разговори на олицетвореното Отечество с представители на различни слоеве от народа. Най-значителното му литературно произведение е "Мати Болгария" (1846 г.). Литературното му творчество е богат източник за изучаване положението на българския народ през първата половина на XIX в. Умира В Хилендарския манастир.

През 1875 г. - Иларион Макариополски.

Той е роден през 1812 г. в гр. Елена. Светското му име е Стоян Стоянов Михайловски. Първоначално учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка той е отново заточен, този път в Мала Азия, където остава до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет.

През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец.

През 1958 г. - д-р Гаврил Илиев Кацаров - български историк, археолог, действителен член на БКД (1909 г.).

Роден е на 4 октомври 1874 г. в Копривщица. Завършва класическа филология и стара история в Лайпциг. Професор в СУ ” Св. Климент Охридски” по история и археология на източните и класическите народи. Член на много европейски АН, археологически институти и дружества. Основател и председател (1908-1920 г.) на Българското археологическо дружество; на тракологията в България. Автор е на трудовете “Принос към историята на София в старо време” (1910 г.), “Извори за старата история и география на Тракия и Македония” (1915 г.), “Приноси към историята на древността” (1920 г.), “Цар Филип II Македонски” (1922 г.), “България в древността” (1926 г.) и др.

Ася_И · Юни 4, 2009

На 5 Юни:

През 1854 г. четиринадесет търновски първенци изпращат прошение до английския посланик в Цариград, в което молят за неговата помощ за отстраняването на търновския митрополит Неофит.

През 1861 г. под влияние на Петко Р. Славейков Йосиф Соколски приема да се укрие в руското посолство в Цариград, след което тръгва с кораб за Одеса. По такъв начин ръководителите на църковното движение нанасят сериозен удар върху униатската пропаганда, която, оставена без своя духовен лидер, бързо изгубва влияние сред българското население. “Изчезването” на Йосиф Соколски предизвиква различни слухове, включително, че той е насилствено отвлечен от руската агентура в Цариград.”

През 1876 г. в Браила е отпечатан първият брой на редактирания от Светослав Миларов, Тодор Пеев и Иван Драсов в. "Възраждане". "Ние - се отбелязва в програмната статия на вестника, ще приносяме на своите читатели верни сведения и точни оценения върху движенията на въстанията на Балканския полуостров, а особено върху българското въстание... Ще следваме с бодро око групирането на разните европейски сили в отношение на Източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, които те предприемат по тая работа..."

През 1876 г. след смъртта на Христо Ботев командваната от Никола Войновски група достига до Орхание (дн. Ботевград).

Никола Войновски е деец на националнореволюционното движение. Роден е в Габрово през 1849 г. Отначало учи в родния си град, а през 1862 г. се прехвърля в Румъния и завършва търговско училище в Галац. След това продължава образованието си в Николаевската военна гимназия в Одеса. През май 1876 г. изоставя учението си и се озовава в Румъния, където се включва в организирането на четата на Христо Ботев. Като неин военен ръководител се отличава в овладяването на кораба "Радецки", както и в боевете с турските потери от дунавския бряг до Врачанския балкан. След убийството на войводата застава начело на по-голямата част от четата и я повежда на изток в Стара планина. През 1876 г. загива в сражение с преследващите го потери край с. Чифлик, Ловешко.

През 1878 г. по нареждане на видинския вицегубернатор Петко Каравелов руските войски заемат окупираните от сърбите части на Кулско и Видинско.

През 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. Това е следствие от селските вълнения и бунтове против десятъка. Те са стихийно масово движение на селяните срещу връщането на натуралния десятък в селското стопанство. Правителството на Т. Иванчов (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на въведения през 1894 г. поземлен данък с натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в Х ОНС започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода 1899 г. -1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4–5 хил. души от съседните села. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души. На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръг. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка.

През 1911 г. се провеждат избори за V ВНС. Те са спечелени от управляващата коалиция (народняци и прогресивнолиберали) - 336 места, БЗНС - 58, либерали - 6, БРСДП (ш. с.) - 5, народнолиберали - 4, радикалдемократи - 4, демократи - 2 и БРСДП (т. с.) - 1. Гласуват 54 % от избирателите.

През 1942 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) правителството на САЩ обявява война на България.

През 1942 г. правителството на България приема наредба за поданството в новите земи. То се добива само след изразено желание, но не се дава на евреите от тези области.

През 1946 г. в периода 5 - 8 юни българска партийна делегация, начело с Георги Димитров, е в Москва. Сталин настоява България да отложи сключването на съюзен договор с Югославия за след подписването на мирните договори, но дотогава на Пиринския край да се даде "културна автономия", за да се развие в населението там "македонско национално съзнание" като първа крачка към присъединяването му по-късно към НР Македония.

През 1947 г. Великото Народно събрание отнема депутатския имунитет на Никола Петков. Той е арестуван в сградата на парламента с обвинение, че, заедно с военни организации, е "готвил да извърши държавен преврат срещу народната власт с въоръжена сила".

През 1955 г. влиза в сила Варшавският договор. Той е подписан на 14 май 1955 г. на Варшавското съвещание. Варшавският договор представлява договор за сътрудничество и взаимна помощ, сключен между Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Той е военнополитически отбранителен съюз на европейските социалистически страни. Договорът е сключен за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването й и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат. На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г. След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява и неговата денонсация. Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза, неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз, с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария, ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

През 1957 г. в периода 5 - 11 юни българска правителствена делегация посещава Унгария и констатира пълно единодушие по международните проблеми, включително и при оценката на унгарските събития от 1956 г. и съветското участие в тях. Подчертава се нуждата от общоевропейска система за колективна безопасност. Двете страни се споразумяват да сключат дългосрочна спогодба за взаимни доставки за 1958–1960 г.

През 1957 г. е възстановен Българският туристически съюз. Той е доброволна масова обществена организация с идеална цел за популяризиране, развитие и ръководство на туризма, алпинизма, пещерното дело и туристическото ориентиране. Първия български туристически клуб е създаден през 1895 г. от Алеко Константинов. По този начин се поставя начало на организирания туризъм у нас.

През 1967 г. в периода 5 - 6 юни Тодор Живков е на официално посещение в Югославия. В разговорите с Тито се отбелязва разширяването на търговските и културните връзки и активизирането на сътрудничеството между БКП и СЮК. Двамата ръководители отново подчертават, че македонският въпрос не трябва да се поставя на преден план в двустранните отношения.

През 1974 г. се създава Съюзът на преводачите в България. Той е културна, творческо-професионална организация. Участва в Националния комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация”. Членува в Интернационалната федерация на преводачите (ФИТ) под егидата на ЮНЕСКО

През 1991 г. във ВНС президентът Ж. Желев се договаря с ръководителите на политическите сили конституцията да се приеме в началото на лятото и да се подпише във Велико Търново, а изборите за ОНС да се проведат през септември.

През 1994 г. завършва 41-ви конгрес на БСП. На него Жан Виденов е преизбиран за председател, приема проект за програма на БСП и устав. Конгресът обявява курс към предсрочни парламентарни избори.

През 2001 г. Симеон Сакскобургготски представя в хотел "Шератон" в София предизборната програма на НДСВ.

През 2001 г. завършва първото официално посещение в България на македонският президент Борис Трайковски. Основните теми обсъждани между президентите Стоянов и Трайковски, са свързани с обстановката на Балканите. Отделено е внимание на перспективите за разширяване на двустранното сътрудничество във всички области от взаимен интерес, както и на изпълнението на регионалните инфраструктурни проекти. Отдадено е приоритетно значение на изграждането на проектите по основното трасе на коридор № 8 и на координацията на усилията си за осигуряване на необходимото външно финансиране за тези проекти. Подписани са Спогодба за обратно приемане на незаконно пребиваващи лица и Спогодба за взаимно признаване на документите за образование, научните степени и научните звания.

Родени:

През 1897 г. - Васил Минков Радославов – обществен и държавен деец.

Завършва минно инженерство във Фрайбург, Германия. Работи като стажант-инженер, завеждащ рудник „Бели бряг" (1924-1933 г.). Той е технически директор на Мина Перник (1933-1941 г.) и главен директор на Мина Перник (1941-1944 г.). През 1934 г. осъществява брикетирането на ситните въглища на мината. От 11 април 1942 г. до 13 септември 1943 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите. На 9 септември 1944 г. се самоубива в полицейското управление в Перник. На 1 февруари 1945 г. Народният съд го признава за виновен като министър (1942-1943 г.) и присъжда в полза на държавното съкровище целия му имот. С решение на Върховния съд присъдата на Народния съд е отменена на от 26 август 1996 г. Той е автор на „Брикетиране на каменните въглища" (1925 г.), „Пернишки каменовъглен басейн" (1929 г.), „Геодезична карта на Пернишкия басейн" (1929 г.), „Машинизиране на подкопаването на забоите при каменовъглените мини „Перник" (1930 г.), „Брикетните фабрики при държавните каменовъглени басейни" (1931 г.).

През 1912 г. - Георги Шишков - немски философ от български произход.

Завършва математика и физика в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”. Специализира философия в Мюнхен, Германия (от 1940 г.). През 1942 г. защитава докторска дисертация “Категориално-логически анализ на математическите осн. понятия” и получава степен “доктор по философия”. Хабилитира се с научния труд по философия на математиката. След Втората световна война остава в Германия. Създава “Списание за философско изследване” - първото философско списание в Германия след войната. Инициатор и основен организатор на 1-ви философски конгрес в следвоенна Германия в Гармиш-Партенкирхен през септември 1947 г. Съосновател на Всеобщото немско философско дружество. Основател е на реферативното сп. “Указател на философска литература”. В продължение на 30 години е главен редактор на двете списания. Издава поредицата “Монографии за философско изследване” в Майзенхайм на Глан. Основава Академично дружество “Доктор Петър Берон”, Хайделберг, и издава първи том на годишника му. Като професор в Залцбург и Мюнхен чете лекции по философия на математиката и научно знание, социална философия и социология, история на философската култ. Световноизвестен е издаденият от него “Философски речник”. Удостояван с високи държавни отличия на Германия за заслуги по възраждане на немската философска култура. Умира през 1991 г. в Германия.

Автор е на съчиненията “Петър Берон (1798-1871)” (на немски през 1971 г.), “Отец Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”” (на немски през 1963 г.), “Направляваното масифициране” (на немски, испански и други езици през 1964 г.). Редактор и издател на “Принос върху проучванията върху Лайбниц” (1946 г.) и др.

На 5 юни умират:

През 1957 г. - Луиджи Салвини - италианки учен, славист и българист, професор в университета в Рим.

Превежда български народни песни, проза (Й. Йовков, Г. Караславов и др.), поезия (двутомна антология на българска поезия), драматургия (Ст. Л. Костов, Е. Станев). Автор на съчиненията “Българска литература от Освобождението до Първата балканска война” (1936 г.).

През 1995 г. - Бронка Алексиева Гюрова Алшех – българска художничка.

Тя е родена в Шумен на 1 януари 1910 г. През 1933 г. завършва Художествената академия в София, специалност живопис при проф. Д. Гюдженов. През 1937 г. специализира живопис в Белгия. Член е на дружество "Родно изкуство" и на Дружество на новите художници (от 1937 г.). През 1951 г., заедно със съпруга си, художника Е. Алшех, емигрира в Италия. От 1952 г. живее в Буенос Айрес. Рисува пейзажи и портрети. Участва във всички общи художествени изложби в София (1933-1949 г.) и в изложбите на Дружеството на жените-художнички, дружеството на новите художници, в изложби в чужбина - Чехословакия, Югославия и Румъния. Известни нейни творби са "Портрет на момиче" (1935), "Карамфили" (1935), "Рисунка" (1940), серия пейзажи от Балчик (1942), "Пейзаж" (1949) и др. След 1952 работи предимно приложно изкуство, гл. текстил. Рисува и серия детски портрети (1958 г.).

Ани · Юни 6, 2009

На 6 юни

1205 г.Цар Калоян завладява Филипопол (Пловдив).

На връщане от Солун българската войска превзема тази най-важна крепост в Тракия, която е в ръцете на местното население. Според изворите, до българската атака се достига, след като местните павликяни и богомили предлагат да предадат града без бой, но ромейските аристократи отказват. Калоян наказва част от съпротивляващите се, а друга част изселва принудително зад Стара планина.

1802 г. Софроний Врачански завършва Втория Видински сборник (439 л.). Сборникът съдържа поучителни слова и разкази, преводи на Езоповите басни и едно слово при ръкополагане на архиерей.

През 1765 г. Софроний Врачански преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история.

1913 г. Българското Главно командване на Действащата армия се премества от Одрин в София за ръководство на евентуални действия срещу Сърбия и Гърция.

1918 г.Избухва бунт в 27. Чепински полк.

През 1915-1918 г. избухват войнишките бунтове. Въвличането на България във войната през октомври 1915 г. се посреща с недоволство от народните маси. Нежеланието на българските войници да участват във войната проличава още в първите дни след започването на военните действия. Първи се надига 27 пехотен Чепински полк, който се разбунтува на 5 октомври 1915 г. Правителството на д-р В. Радославов декларира, че участието на България във войната ще бъде кратко, но през есента на 1915 г. войната се превръща в окопна. Всичко това предвещава, че краят на войната не е толкова близко и става причина през 1916 г. брожението сред войнишките маси да се засили, като в 11, 21, 25 и 46 пехотен полк прераства във вълнения. В началото на 1917 г. до българските войници достигат известията за станалите събития в Русия - избухването на Февруарската революция и свалянето на император Николай II от трона и Войнишките бунтове вземат по-масов размер. Тогава се образуват и първите войнишки комитети. След излизането на Русия от войната през есента на същата година лозунгът на съветското правителство за незабавен мир активизира още повече антивоенните настроения в българската войска. Така започват да зачестяват отказите на войниците да изпълняват заповедите на своите офицери, както и дезертиранията от фронта. Бунтове избухват в повечето от пехотните полкове.

Най-масов е бунтът на войниците от 27 пехотен Чепински полк, възглавен от запасния подпоручик Б. Николчев. Засилените брожения и бунтове във войската (както и тези в тила) заставят цар Фердинанд I през юни 1918 г. да се раздели с правителството на д-р В. Радославов и да повери управлението на страната на кабинет от демократи и радикали, възглавен от Ал. Малинов. Новия министър-председател обаче издава декларации, че кабинетът му ще следва линията на неговия предшественик до "окончателната" победа над съглашенските войски. Същевременно на фронта войниците търпели лишения по отношение на храна, дрехи и пр. Всичко това става причина за ново разгаряне на бунтове. В разпространяваните нелегални позиви войниците издигат искане за прекратяване на войната до 15 септември 1918 г., като в противен случай заплашват с масово напускане на фронта. Цар Фердинанд I и правителството на Ал. Малинов не предприемат нищо в отговор на техните искания.

1936 г. Българското правителство приема наредба-закон за запазване материалната и моралната сила на войската, която забранява създаването на политически организации в армията и политическа дейност на офицерите.

1946 г. Започва съдебен процес срещу 72-годишния Кръстю Пастухов от БРСДП (о), обвинен, че с две свои статии във в. "Свободен народ" е "накърнил достойнството и боевата сила на българската армия". На 27 юни той е осъден на 5 г. строг тъмничен затвор.

1952 г. В Пловдив, при "закрити врати" се гледа делото на католическия свещеник Йосиф Тончев, обвинен в "шпионаж" и в "подривна дейност" - "образуване на нелегална организация". Той получава смъртна присъда и е екзекутиран на 25 януари 1953 г.

1983 г. По инициатива на Центъра "Знаме на мира" в София започват празници на детското изобразително, литературно и музикално творчество "За дружба подайте си ръце".

Родени:

1886 г. Никола Ракитин – писател.

Завършва славянска филология в Софийски Университет през 1908 г. Работи като учител в Плевен от 1908 до1933 г. Участва в Първата световна война. От 1933 до1934 г. е директор на Военно-историческия музей в Плевен. Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, на 2 май 1934 г. Ракитин се самоубива. За пръв път печата през 1906 г. в списание "Демократически преглед". Поезията му е предимно пейзажна.

Стихосбирката "Размирни години" е протест срещу войната и насилието над човека.

Някои негови съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909 г.), "Животът може би е сън" (1911 г.), "Беглец" (1914 г.), "Размирни години" (1919 г.), "Преди да съмне" (1920 г.), "Златните нишки" (1922 г.), "Родното село" (1922 г.), "В тишината на далечния град" (1923 г.), "Васил Левски" (1923 г., съавтор със Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923 г.), "Мургаш" (1923 г.), "На една струна" (1923 г.), "Освободеният Прометей" (1923 г.), "Лес" (1924 г.), "Дарове на Балкана" (1932 г.), "Капят листата" (1933 г.), "Русалска поляна" (разкази, 1938 г.) и други.

1903 г. Петко Тихолов – поет и журналист. Завършва гимназия в Плевен през 1923 г. и политически науки в Свободния университет в София през 1931 г. Занимава се с журналистика. Редактор е на списание “Чайка” и на “Читалищно слово”. Сътрудничи на вестник “Народ”, “Дъга”, “Дневник”, “Кооперативна България”. Редактор е във вестник “Отечествен фронт”. Един от основателите на Съюза на българските журналисти след 9 септември 1944 г. Член на СБП. Дебютира със стихотворение в списание “Ученическа мисъл” (Русе) през 1920 г. Обнародва интервюта с видни писатели, художници, артисти, общественици.

Автор е на съчиненията “Робство” (1929 г.), “Разговор със 72 бълг. писатели” (1941 г.), “Кръстьо Сарафов” (1946 г.), “Николай Райнов” (1948 г.), “Стефан Македонски” (1956 г.), “Елин Пелин” (1959 г.), “Николай Лилиев” (1962 г.), “Срещи с три поколения” (1973 г.) и други.

1928 г. Тодор Монов – писател белетрист. През1950 г. завършва Българска филология в Софийски Университет.

Специализира кинодраматургия в Москва (1962-1963 г.). Работи като журналист в Българско радио и като редактор в Българска кинематография. Драматург на Варненския театър “Ст. Бъчваров” (1964 г.). От 1972 г. е сценарист към Студия за игрални филми. Член е на СБП. Дебютира през 1947 г. във вестник “Народна младеж” с разказ.

Автор е на съчиненията “Вълнения” (1958 г.), “Смърт няма” (1960 г.), “Вярност” (1968 г.), “Снежен човек” (1976 г.), “Брегът на терасата” (1988 г.) и др.

Починали;

1921 г. Никола Янев – поет и журналист. Завършва гимназия в Солун през 1906 г. Следва Българска филология в Софийски Университет. Работи като редактор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи, секретар в консулството в Женева (1917-1920 г.). Печата за пръв път през 1909 г. във вестник “Балканска трибуна”. Участва в редактирането на списание “Звено” (1914 г.). Стихосбирката му “Любов” излиза през 1930 г.

1999 г. Дамян Петров Дамянов – български поет.

През 1961 г. завършва Българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж". От 1968 г. е към писателската група при ЦС на българските профсъюзи, редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".

Първата му публикация е от 1949 г. във вестник "Сливенско дело". През 1997 г. получава наградата "Ив. Вазов" за цялостното си литературно творчество.

Някои от най-известните му съчинения са: "Ако нямаше огън" (1958 г.), "Очакване" (1960 г.), "Лирика" (1962 г.), "Стени" (1964 г.), "Живей така, че … Есета, силуети, импресии" (1969 г.), "Тетрадка по всичко" (1980 г.), "Отворен кръг" (1983 г.), "Таванът" (1983 г.), "Любовна лирика" (1990 г.; 2. изд. 1992 г.), "Още съм жив" (1993 г.). Автор е на пиеси, есета, пътни бележки и други.

Ани · Юни 7, 2009

На 7 юни

1876 г. Четата на Таньо Стоянов води сражение в района на с. Аязлар (дн. Светлен, Поповско). След като се отскубват от преследвачите, четниците се установяват на Керчан баир, край с. Араплар (дн. Априлово, Поповско), където боят продължава. През нощта четниците правят опит да се измъкнат, но без успех.

1879 г. Високата порта назначава комисия по реформите в европейските вилаети в изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор. През септември проектът е одобрен от Държавния съвет (Дивана) и през ноември е изпратен за обсъждане във вилаетите.

1901 г. Светият синод свиква за първи път епархиални събори на свещениците по инициатива на митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски и утвърждава типовия им устав на 27 март 1903 г.

1977 г. Българска културна делегация, оглавявана от Людмила Живкова, е на официално посещение в САЩ в периода 7 – 15 юни за участие в откриването на 8 юни в Метрополитън музей в Ню Йорк на изложбата "Тракийското изкуство по българските земи". На 14 юни е подписана първата спогодба със САЩ за научно-техническо и културно сътрудничество и програма за културен, образователен, научен и технически обмен между двете страни за 1977- 1978 г.

1979 г. От 7 до 9 юни се провежда Втора международна писателска среща "София 79" под девиза "Мирът - надежда на планетата".

1981 г. Провеждат се избори за VIII НС, за народни съвети, кметове и народни съветници, за съдии и съдебни заседатели от районните и окръжните съдилища.

1988 г. В дните между 7 - 17 юни се състои полет на втория български космонавт Александър Александров заедно с руските космонавти Александър Соловьов и Виктор Савиних с корабите “Союз ТМ-5” и “Союз ТМ-4” и на изследователския комплекс “Мир”. През първите две обиколки на Земята екипажът провежда серия от проверки за способностите на системите и агрегатите на космическия кораб. През следващите обиколки се започва подготовката за сближаването на "Съюз-ТМ5" и орбиталната станция "Мир". Последният етап на сближаването е завършен на 33 обиколка около Земята. Достигайки на разстояние 200-300 км от космическата станция "Мир", екипажът се подготвя за "стиковка". На 9 юни в 18 ч. 57 мин. 12 сек."Съюз ТМ5" се скачва с орбиталната станция "Мир" с екипаж Владимир Титов и Муса Манаров.От 10 юни започва изпълнението на експериментите "Лабиринт", “Люлин", "Прогноза", "Стандарт", "Просвет", “Георесурс-1"и "Климент-Рубидий". На 17 юни в 13 ч. и 13 мин. завършва вторият космически полет на България.

Александър Александров е роден на 1 декември 1951 г. Завършва специалност летец-инженер през 1974 г. До 1978 г. служи в бойните части на Военновъздушните сили като изтребител-бомбардировач. През 1983 г. завършва аспирантура в Института за космически изследвания към АП на бившия СССР, Москва. Получава научна степен "кандидат на техническите науки" доктор на науките. По време на полета извършва над 56 успешни научни експеримента. Той е военен летец първи клас, заслужил летец, летец-космонавт на Република България.

2001 г.Президентът Петър Стоянов отправя обръщение към нацията, в което обявява, че ще се кандидатира като независим в президентските избори през есента. Мотивите за решението му е насочена срещу НДСВ.

2006 г. Съветът на директорите на АЕЦ “Козлодуй” ЕАД избира за нов изпълнителен директор Иван Генов, доскорошен член на Съвета на директорите и заместник-изпълнителен директор на атомната централа.

2006 г. Излиза от печат монографията “История на музейното дело в България” от доц. д-р Симеон Недков.

Монографията на доц. Недков е посветена на всички музейни дейци в България, работили всеотдайно за опазване на богатото ни културно наследство, тя излиза и по повод 150-годишнината на музейното дело в България.

Доц. д-р Симеон Недков е преподавател по музеология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Член е на Международния съвет на музеите /ИКОМ/ и заместник-председател на Българския национален комитет на ИКОМ. Неговите научни интереси са в областта на историята на музейното дело в България и по проблемите на съвременната музеология. Автор е на десетки публикации, посветени на тези теми. Доц. Недков е гостуващ преподавател в Кейптаунския университет и Западнокейпския университет в ЮАР, както и в Лятната музеоложка школа на Центъра “Диана” на Народния музей в Белград. Участник е и в редица международни музеоложки конференции.

Родени:

1877 г. Петър Ацев - деец на македоно-одринското революционно движение.

За периода 1897–1901 г. е учител в Прилеп, Крушево и други селища в Македония. В началото на 1902 г. излиза в нелегалност, няколко месеца по-късно е околийски войвода в Прилепско. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г. След потушаването му продължава да се сражава с турските войски и със сръбските и гръцките чети. През 1906 г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. След Младотурската революция излиза от нелегалност и се установява да живее в Прилеп. Две години по-късно е арестуван и 15 месеца е разкарван из различни затвори в Македония и Мала Азия. Освободен е през 1911 г. и се заселва в Пловдив. Участва като доброволец в Балканската война 1912–1913 г. Член е на Илинденската организация.

1907 г. Младен Исаев - български поет и писател.

Участва в Септемврийския селски бунт през 1923 г. През 1926 г. емигрира в Югославия. През 1929 г. се завръща в София. Сътрудник е на левия литературен печат, отговорен редактор е на в. "Ехо" и на сп. "Наша мисъл". През 1932 г. е политически затворник. От 1933 г. до 1942 г. работи в СБП. След 1941 г. се включва в нелегалната комунистическа дейност. Участва в Отечествената война като военен писател. След 9 септември 1944 г. е секретар на СБП (1944-1947 г., 1956-1958 г.), заместник-председател на СБП (1962-1966 г.), редактор в сп. "Изкуство" (1946-1948 г.), заместник-главен редактор на в. "Литературен фронт" (1958-1960 г.), редактор в сп. "Български воин" (от 1960 г.). Първите му стихосбирки "Пожари" (1932 г.) и "Жертви" (1934 г.), го нареждат между имената на "септемврийските писатели". Книги: "Младост" – 1949 г., "Звезда на мира" – 1950 г., "Обич" – 1954 г. Автор е на произведения за деца, превежда поети от руска литература, издава книги с очерци и есета, мемоари ("Незабравимото" – 1976 г.).

Пролетно

Събуди вятърът глухото усое,

гората проехтя, настана чудо:

дърветата след зимния покой

се люшнаха и заиграха лудо.

В това веселие на всеки бук

аз чувам - сок бушува под кората,

опива ме дълбоко този звук

и слънчевия празник на гората.

Кънти копитен тропот на сърни,

ликуващ плясък от криле на птици,

а бялата вода лети, звъни

и с пръски ръси крехката тревица.

И аз се сливам с този порив млад.

Като сестра гората ми е близка.

И бих желал дори на оня свят

над мене бялата вода да плиска.

1977 /Младен Исаев/

1923 г. Юри Буков – български музикант, пианист.

През 1945 г. учи в Музикалната академия в София при проф. Андрей Стоянов, а от 1946 г. - в Парижката консерватория. Само за 1 година завършва специалност "Пиано", а през 1947 г. отново за 1 година – специалност "Камерна музика". Ученик е на Маргьорит Лонг. От 1947 г. започва кариерата му на солист на Запад. Има над 1 000 концерта. Записва повече от 30 плочи, лауреат е на международни конкурси в Париж, Брюксел, Женева и др.

Починали:

. Роден е на 21 ноември 1876 г. в с. Драгижево, Търновско. Учи в родното си село, после в Одринската българска мъжка гимназия "Д-р Петър Берон" и в Петропавловската семинария край Лясковец, а след нейното преместване и в Самоков. През 1901 г. завършва Киевската духовна семинария и продължава образованието си в Санктпетербургската духовна академия, където получава научната степен "кандидат на богословието". След завръщането си в България е учител надзирател в Софийската духовна семинария. Приема монашество през 1904 г. През 1909 г. е удостоен с архимандритско достойнство и служи като протосингел в Софийската митрополия. От 1912 до 1915 г. е ректор на Софийската духовна семинария. Междувременно на 21 юни 1915 г. е избран за неврокопски митрополит, но поради смъртта на екзарх Йосиф I и включването на България в Първата световна война 1914–1918 г. хиротонисването му се извършва чак на 17 април 1916 г. Заема поста си през март 1918 г. През юли 1930 г. е избран за член на Светия синод.

1977 г. Григор Кръстанов Ленков - български поет и преводач.

През 1962 г. завършва българска филология в СУ “ Св. Климент Охридски”. Работи като учител, литературен консултант във в. "Студентска трибуна" (1965 г.). В периода 1965-1968 г. е редактор за чуждестранна литература при Радио София,от 1968 г. е заместник-главен редактор на сп. "Родна реч" . През 1974-1977 г. е секретар на секция "Художествен превод" при Съюза на преводачите в България. Дебютира със стихове през 1957 г. Превежда поезия от 1959 г. от чешки, руски, сърбохърватски, полски и други езици. Превежда "Евгений Онегин" на Пушкин (1971 г.), В. Незвал, В. Михалек и др. Преводите му се характеризират с чистота на поетическата фраза, спазване на ритмиката, образността и логическите акценти на оригинала.

Влизане

България, днес

Recommended Posts

Линк към коментар

Share on other sites

Top Posters In This Topic

Popular Days

Top Posters In This Topic

Popular Days

Popular Posts

Ани

Ани

Ася_И

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Топ Изтеглени Файлове