Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ани

България, днес

Recommended Posts

На 26 март

Днес е Ден на Тракия: годишнина от превземането на Одринската крепост

На 26 март (13 март стар стил) 1913 г. е превзета Одринската крепост - завършва една от блестящите операции на Българската армия през Балканската война (1912-1913), донесла свободата на тракийските българи. Крепостта е превзета от Втора българска армия под командването на ген.-лейт. Никола Иванов по време на Балканската война (1912 - 1913 г.). Одринската крепост капитулира и комендантът й Шюкрю паша се предава заедно с всички офицери и целия гарнизон от 60 000 души.

1841 г. Неофит Бозвели е заточен в Света гора.

zx500_499296.jpg

Решението за заточението му е аргументирано с нежеланието на Бозвели да се подчини на търновския митрополит. Възрожденецът e наклеветен от Цариградската патриаршия пред османските власти.

1885 г. В Русе е основавано Първото техническо дружество в България. Целите на дружеството са да съдейства за развитието на техниката в България чрез популяризирането на технически знания, уреждане на изложби на местни и чуждестранни стоки, съдействие за развитие и популяризиране на българските произведения, както и създаването на техническа библиотека, химическа лаборатория и технически музей. За първи председател е избран инж. Симеон Ванков.

1904 г. Подписана е Българо-турска спогодба за ликвидиране напрежението след Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Спогодбата е подписана в Цариград от българския дипломатически агент там Гр. Начович и от председателя на Държавния съвет на Турция Саид паша. Турското правителство се задължава да проведе в Солунския, Битолския и Косовския вилает исканите от Русия и Австро-Унгария Мюрцщегски реформи. Наред с това Турция дава амнистия за участниците в националноосвободителните борби и позволява на бежанците, изоставили родните си места преди и по време на въстанието, да се завърнат обратно. Амнистията не се отнася за онези, които са участвали в бомбени атентати. България от своя страна се задължава да не допуска на нейна територия да се образуват революционни комитети и въоръжени чети и да се пренася оръжие за Европейска Турция. Спогодбата съдейства да се избегне военният конфликт между двете държави, но на практика не се изпълнява изцяло.

1934 г. Българският национален отбор по футбол за пръв път участва в световна квалификация и губи от Унгария с 1:4. Мачът се играе в София.

1948 г. Публикуван е първият Закон за прокуратурата в България.

26 - 27 март 1949 г. Провежда се пленум на ЦК на БКП, на който Вълко Червенков изнася информация за срещата през декември 1948 г. на българска партийна делегация, в която участва и Трайчо Костов, със Сталин. Тогава Сталин остро обвинява Тр. Костов, че крие от Съветския съюз цените, по които България търгува със Запада. Това е използвано от В. Коларов и В. Червенков, за да започнат атака срещу Тр. Костов, в чието лице виждат конкурент за най-висшите постове в партията и държавата. Пленумът решава да извади Тр. Костов от състава на Политбюро и да го освободи от постовете подпредседател на Министерския съвет и председател на Комитета по стопански и финансови въпроси.

1975 г. Открита е първата топлоцентрала в България - ТЕЦ "Бобов дол". Решение за изграждането на ТЕЦ "Бобов дол" е взето с разпореждане 115 на Министерски съвет от 4 април 1969 г. Топлоцентралата е разположена на северозапад от гр. Дупница, в близост до най-значителното находище на кафяви каменни въглища в Западна България "Бобов дол". Първата копка на ТЕЦ "Бобов дол" е на 9 октомври 1969 г. На 12 март 1971 г. започва изграждането на 200-метровия й комин - тогава най-висок в България и на Балканите. Първият енергоблок влиза в експлоатация на 13 декември 1973 г. На 2 октомври 1974 г. се включва вторият, а на 22 февруари 1975 г. - третият.

1995 г В люксембургското градче Шенген седем западноевропейски държави се споразумяват за свободно движение на хора, което засилва граничния и митническия контрол по общата им граница. Съставен е списък от държави, чиито граждани се смятат за нежелани и за които има по-строги визови изисквания. В този списък влиза и България (черен шенгенски списък).

Родени:

1917 г. Георги Авгарски - български писател. Печата за първи път във в-к "Заря" (1935 г.). През 1960 г. завършва българска филология в СУ ”Св. Климент Охридски”. Работи като уредник на в-к "Септемврийче", редактор на детско-юношеския отдел на Радио София, активен сътрудник на почти всички издания за деца и юноши. Автор е на съчиненията: "Около света" (1947 г.), "Чуден гост" (1952 г.), "Детство без младост" (1952 г.), "Тамарина гара" (1956 г.), "Дядо и внуче" (1959 г.), "Весела мозайка" (1966 г.), "Гнездо на песните" (1968 г.), "Медунчо на Луната" (1970 г.) и много др.

1939 г Андрей Пантев - български историк, академик.

orig_224046_bg.jpg

Завършва Суворовското училище в София и специалност "История" в СУ” Св. Климент Охридски” (1961 г.). Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. Кандидат на историческите науки (1967 г.), "Английската политика към България 1878 - 1894"; Той завършва Суворовското училище в София и специалност "История" в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1969 г. специализира в Англия, а през 1979 г. и в САЩ. Старши научен сътрудник е по нова българска история в Института за история при БАН, след това доцент в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Защитава докторат с "Българският въпрос във Великобритания и САЩ 1876 - 1903". От 1985 г. е професор в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". За периода 1982-1984 г. Пантев преподава балканска история в САЩ. Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение "Св. Георги Софийски". Пантев е депутат в XXXIX ОНС от гражданската квота на коалиция "За България". Автор е на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски. Написва около 40 книги, съставя и редактира исторически сборници и енциклопедии.

1946 г. Симеон Симеонов - български футболист, вратар.

150px-Simeon_simeonov.jpg

Играч на “Славия” - София (1964-1973 г.) и ЦСКА (1974 г.). В майсторската група има 148 мача. Носител на националната купа през 1966 г. През 1968 г. е обявен за футболист №1 на България и получава званието “заслужил майстор на спорта”. Титуляр е в националния отбор, където има 34 мача. Дебютира през 1964 г., последен мач - на 14 април 1974 г. срещу Бразилия (0:1). Играе на две световни първенства – през 1966 г. и през 1970 г. След приключване на състезателната си кариера работи като треньор.

Починали:

1913 г. Диаманди Ихчиев - български библиограф, архивист, познавач на писмения турски език, обнародва на български език редица документи от турските държавни архиви. Учи в Щип при Йосиф Ковачев, завършва Османско висше училище в Цариград. Дълги години е преводач от турски език в Министерството на външните работи и уредник на турския архив в Софийската народна библиотека. Превежда ценни правителствени преписки: за кърджалийските чети, за видинския паша Осман Пазвантоглу, за спахиите в османската държава, за българските войнушки села, за битката при Варна през 1444 г. и др. Издава "Турските документи на Рилския манастир" (625 документа).

1940 г. Дан Колов (истинско име Дончо Колев Данев) е български борец и кечист.

1301.jpg

1970 г. Кирил Попов - български ботаник-физиолог. Завършва естествена история в СУ “Св.Климент Охридски” през 1932 г. Специализира физиология на растенията в Берлин и Мюнстер (1938-1941 г.) и по използване на изотопите в биологията в Лондон (1960-1961 г.). Д-р на естествените науки в Мюнстер (1941 г.). Става професор през 1954 г., завежда Катедрата по анатомия и органография на растенията (1954-1970 г.); декан (1952-1955 г.) на Биолого-геолого-географския факултет на СУ ”Св. Климент Охридски”. Ръководител е на секцията по физиология на растенията в Института по растениевъдство при БАН (1955-1958 г.) и на секцията по биология и биохимия на растенията и по стимулация в Института по биология "М. Попов" при БАН (1958 г.).От 1959 г. е директор на Института по физиология на растенията при БАН, остава на този пост до 1970 г. Секретар и председател е на Съюза за защита на природата (1945-1952 г.). В периода 1957-1960 г. е председател на Комисията за защита на природата при БАН . Председател е на Комисията по биология и селскостопански науки при Комитета за мирно използване на атомната енергия при МС (1957-1970 г.). Работи в областта на растителната физиология и биохимията - промените на хлорофил-белтъчния комплекс, дишането, стимулацията и инхибицията на растежа на растенията.

2007 г. Борис Илиев Димовски е български художник - график и карикатурист.

boris_dimovski-BTA.jpg

Ученик на Илия Бешков. Завършил е Художествената академия в София. Бил е депутат в Народното събрание. Един от най-известните български карикатуристи от своето поколение. Многократно награждаван за високи постижения в областта на карикатурата. Можете да прочетете за него по-подробно тук.

716F1.jpg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 27 Март:

През 1903 г. по решение на Светия синод започва основаване на свещенически братства по типов устав и на епархиален принцип без централно ръководство и без общ печатен орган.

През 1907 г. е приет Закон за организиране на обществената безопасност. Начало на тайната политическа полиция. Tя е създадена като едно от трите отделения към Канцеларията на софийския градоначалник. Има за цел да следи за обществения ред и нравственост, да разкрива престъпления и др. През 1919 г. се трансформира в самостоятелно поделение при Централното управление на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. През 1925 г. се преобразува в отдел Държавна сигурност при Дирекцията на полицията. Задачата и е да следи дейността на емигрантските организации и малцинствата, чуждестранните легации, родния и чуждестранния печат, работническото и комунистическото движение, опозиционните партии и др. През 1941–1944 г. поддържа близки отношения с германската тайна полиция (Гестапо).

През 1913 г. по повод на появили се в сръбската преса спекулации Шукри паша издава декларация, че е взет в плен от полковник Генко Мархолев, а не от сръбски офицери.

През 1917 г. след продължителна огнева подготовка френските войски атакуват българските позиции при “Червената стена” (Македония), но биват успешно отбити.

През 1919 г. изпълнителният комитет на македонските братства настоява Антантата да окупира цяла Македония.

През 1923 г. на заседание на ръководството Добруджанската организация в Русе от 27 до 30 март е взето решение за създаване на Вътрешна добруджанска революционна организация. В края на август са утвърдени програма и устав, който предвижда ЦК от 7-8 души и Задгранично бюро в България, създаване на 7 района в Добруджа и на местни комитети и чети начело с войвода организатор. За главен войвода е избран комунистът Дочо Михайлов. Той е роден в с. Бабук, Силистренско. Завършва гимназия в Свищов. Участва в Първата световна война 1914–1918 г., по време на Войнишкото въстание 1918 г. е избран за председател на войнишки революционен комитет. След войната става учител в с. Ходжакьой (дн. Нова Попина), Силистренско. Член е на Румънската комунистическа партия, съдейства за възстановяването на Окръжния комитет на Румънската КП в Силистра и става негов секретар. През 1920 г. е изпратен в Одеса, където завършва курс за пропагандисти. След една година се завръща в България и се установява във Варна. Там заедно с Д. Дончев работи за създаването на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г. и ръководи бойна група при щурма на казармите във Варна. След разгрома на въстанието продължава да работи за укрепването на добруджанското революционно движение. През 1924 г. е избран за член на Висшия съвет на ВДРО. През 1925 г. взема активно участие в изграждането на Добруджанската революционна организация (ДРО). Загива в сражение с полицията при с. Дживел (дн. Никола Козлево), Шуменско.

През 1923 г. започва издаването на ежедневника "Обнова". Излиза в София до 7 декември 1923 г. Вестникът е орган на извадените от БЗНС министри от кабинета на Ал. Стамболийски: М. Турлаков, Хр. Манолов и К. Томов. Той е заместен от в. "Нова ера", който излиза от 6 август до 27 септември 1924 г.

През 1932 г. на стадион "Панатинайкос" в Атина националният отбор по футбол печели първа победа като гост над Гърция с 2:1 пред 15 000 зрители.

През 1938 г. се провеждат избори за 24 ОНС. Те са проведени по новия избирателен закон, който възстановява мажоритарната избирателна система и забранява участието на политически партии, спечелени от управляващите. За тях гласуват 27 % срещу 14 % за опозицията и 58 % за неизбрани кандидати. Избрани са 93 проправителствени и 67 опозиционни народни представители.

През 1943 г. е приет закон за 5 % вътрешен държавен заем против инфлацията. В него са длъжни да участват всички граждани с имущество над 100 000 лв.

През 1945 г. в щаба на Първа българска армия е разработен план за Мурската настъпателна операция и следобед е изпратен в щаба на фронта за утвърждаване. Планът е изработен след като на 26 март в щаба на армията се получава директива от фронта, в която задачата е окончателно уточнена. Планът за Мурската настъпателна операция има условното наименование “Балкан “.Той предвижда Първа българска армия с 417-и изтребителен противотанков полк и един дивизон “Катюши” да извърши пробив в отбраната на противника на фронт 5 км в участъка на Нагкорпад. Във взаимодействие с 57-армия да разгроми нагканижката групировка на противника и до 5-6 ден да овладее района от Нагканижа. Едновременно с това армията трябва да удържа фронта по левия бряг на Дунав и да има готовност за настъпление на 28 март. Главният удар се нанася с 10-а,12-а и 16-а пехотна дивизия, а спомагателния с 8 –а дивизия.

През 1949 г. на 26 - 27 март се провежда пленум на ЦК на БКП. На него Вълко Червенков изнася информация за срещата през декември 1948 г. на българска партийна делегация, в която участва Трайчо Костов, със Сталин. Тогава Сталин остро обвинява Тр. Костов, че крие от Съветския съюз цените, по които България търгува със Запада. Това е използвано от Васил Коларов и В. Червенков, за да започнат атака срещу Тр. Костов.Пленумът решава да извади Трайчо Костов от състава на Политбюро и да го освободи от постовете подпредседател на Министерския съвет и председател на Комитета по стопански и финансови въпроси.

През 1953 г. са намалени държавните цени на дребно на стоките за народно потребление.

През 1971 г. е създаден Институт за култура към Комитета за изкуство и култура и БАН.

През 1973 в Музея на модерното изкуство в Париж се открива изложба на Владимир Димитров - Майстора. Той е виден български живописец и график. Завършва Рисувалното училище в София. Посещава почти всички европейски галерии и Ню Йорк. Работи 4 години за американския сенатор д-р Чарлс Крейн. Рисува около 300 работи по негова поръчка, повечето от които са в Америка. Член е на Световния съвет за мир. Създава десетки автопортрети, цикъл "Сватба", "Белят платно", "Циганка", "Кози", автопортрет, "Жътва", пейзажи от Рим, Цариград, мн. рисунки.

През 1976 г. влиза в експлоатация вторият реактор на АЕЦ "Козлодуй". Строителството на АЕЦ “Козлодуй” стартира на 6 април 1970 г. То е резултат на спогодба, подписана през 1966 г. между България и СССР за сътрудничество в изграждането на атомна електроцентрала. Първите два блока са въведени в експлоатация през юли 1974 г. и ноември 1975 г. Блокове 3 и 4 започват работа съответно през декември 1980 г. и май 1982 г.

Последните два блока са включени в енергийната система на страната през септември 1988 г. и декември 1993 г. През юни 1993 г. правителството на Любен Беров подписва споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и фонда за ядрена безопасност, което предвижда България да получи безвъзмездна помощ от 24 млн. екю срещу задължението да спре блокове I и II на АЕЦ "Козлодуй" до началото на 1998 г., а блокове III и IV - до края на 1998 година. На 14 ноември 1999 г. е подписан меморандум "Костов - Ферхойген", според който България се ангажира да затвори първите два малки блока в Козлодуй през 2002 г. и в същия срок да договори спирането на следващата двойка реактори ВВЕР-230, не по-късно от 2008-2010 година. На 19 декември 2002 г. Министерски съвет взема решение за спиране на 1 и 2 блок на АЕЦ, които са изведени от експлоатация до 31 декември 2002 г.

През 1979 в София се открива заседание на Многостранната комисия на социалистическите страни по проблемите на теорията на културата, литературата и изкуствознанието.

През 1981 г. в София се провеждат симпозиум "Априлската политика на БКП и българският театър и драматургия" и теоретична конференция "Априлската линия и българският художник".

През 1988 г. се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП. То е посветено на създаването и дейността на Обществения комитет за екологична защита на гр. Русе.

През 1990 г. комисията по външна политика на Народното събрание препоръчва да се възстановят дипломатическите отношения с Израел. Отношенията между двете страни са прекъснати през юни 1967 г. в резултат на израелското окупиране на арабски територии. През 1967 г. Израел извършва агресия срещу Египет, Сирия и Йордания (Шестдневната война). Окупира над 68 000 km2 територии (Синайския полуостров, западния бряг на река Йордан, ивицата Газа, Източен Ерусалим и югозападните части от Сирия - Голанските възвишения). Дипломатическите отношения са възстановени на 3 май 1990 г.

През 1993 г. е проведена общопартийна конференция на БСП на 27 и 28 март, която приема алтернативна програма за развитие на страната "Перспектива за България за излизане от кризата и за преход към демократична, правова и социална държава".

Родени:

През 1859 г. - Теодор Иванов Теодоров – български общественик, публицист, политик, държавник.

Учи в габровската Априловска гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като окръжен прокурор в София и член на Апелативния съд, адвокат (от 1899 г. ). Един от водачите на Народната партия и на Обединената народнопрогресивна партия. В периода 1896- 1897 г. е министър на правосъдието.Два пъти заема поста министър на финансите (1897-1899 г., 1911-1913 г.). Министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (1918 г.-1919 г.). Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция. През 1923 г. влиза в Демократическия сговор. Народен представител в VIII, IХ, ХI-ХIV, ХVI-ХХI НС. В периода 1894 – 1896 г. е председател на VIII НС.

През 1877 г. - Теодор Стоянов Моров - български естественик, професор.

Завършва естествени науки в Мюнхен, специализира в Мюнхен, Гренобъл, Монпелие-Сет и Триест. В Мюнхен и Виена е асистент . Професор е в СУ” Св. Климент Охридски” по сравнителна анатомия, ембриология и хистология. Трудовете му са предимно в областта на цитологията, еволютивния цикъл на протозоата и систематиката на безгръбначните животни. Усилено се занимава и със стопанското значение на рибите в България. Автор е на много трудове на немски език “Видовете Aggregata, които се срещат в главоногите, като основа за едно критично изследване върху физиологията на клетъчното ядро” (1908 г.), “Цито-хистогенетични изследвания” (1912 г.), “Принос към изучаването на Sarcosporidia” (1915 г. ) и др. негови трудове на български език са “Принос към изучаване разпределението на фауната в Черно море” (1929 г.), “Сравнителна анатомия на гръбначните животни” (1931 г.), “Сладководните риби в България” (1931 г.), “Сравнителна ембриология” (1934 г.) и др.

През 1928 г. - Мито Цеков Исусов – български историк, академик (1995 г. ), професор (1973 г. ).

Работи по проблеми на новата и най-новата история на България . Основни съчинения "Революционното профсъюзно движение в България. 1903-1912” (1962 г.), "Работническата класа в България. 1944-1947” (1971 г.), "Политическите партии в България. 1944-1948” (1978 г.) и др.

През 1932 г. - Слав Георгиев Караславов – български писател.

Следва руска филология в СУ” Св. Климент Охридски”. През 1951 г. завършва Военно училище . Служи във ВВС. През 1964 г. завършва кинодраматургия в Москва . Работи като редактор в различни столични издания. Автор е на книги за деца и възрастни “Шестима за един” (1957 г.), “Троянски кон” (1958 г.), “В събота следобед” (1960 г.), “Пътешествие с Десислава” (1971 г.), “Повест без име” (1972 г.), “Антарктида бяла и синя” и др.

Починали:

През 1878 г. - Добри Попов Войников - възрожденски учител, писател драматург, журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, един от учредителите на Българското книжовно дружество (дн. БАН).

Роден е в град Шумен. През 1858 г. завършва френски колеж в Цариград и става учител в родния си град. Заради активното му участие в църковно-националната борба през 1864 г. е принуден да емигрира в Румъния. Отначало се установява в Браила, а от 1873 г. се премества в Гюргево. През 1866 г. известно време участва в Тайния централен български комитет. Автор на брошури, писани на френски език, с които изобличавал беззаконията на османските власти в българските земи и осветлявал пред европейското обществено мнение целите и задачите на българското четническо движение. В началото на 70-те г. се сближава с дейците на Добродетелната дружина. С тяхна помощ успява да получи руско поданство, благодарение на което през 1874 г. се завръща в родния си град. След преминаването на руските войски в България става управител на едно сиропиталище в Търново (дн. Велико Търново). Там се заразява от тифус и умира . Автор е на творби: "Криворазбраната цивилизация" (1871), "Райна княгиня" (1866), "Покръщение на Преславский двор" (1868) и др.

През 1886 г. - Добри Петров Чинтулов – български възрожденец поет, книжовник и педагог.

Учи в Одеското околийско класно училище (1840-1843 г.) и в Херсонската духовна семинария (1843-1849 г. ). През 1850 г. , след неколкомесечен престой в Браила се завръща в Сливен, където учителства до 1857 г.. Преподава български език , история, география, физика, математика и геометрия, въвежда изучаването на руски език в Сливен. Участва като общоградски представител в църковния събор в Цариград през 1871 г. за учредяване на независима Българска екзархия. Поетическото му творчество се състои от около 20 стихотворения Приживе публикува само стихотворението “Стара майка се прощава със сина си”, “Изпроводяк на едного българина из Одеса” и “Китка от Балкана” (“Цариградски вестник”, 1849 г., бр. 59, 62). Повечето от творбите му са изпълняват като песни и се разпространяват тайно като преписи. Чинтулов е първият български революционен поет-лирик. За въздействието на неговата поезия свидетелстват много възрожденски дейци, както и романът на Ив. Вазов “Под игото” (главата “Представлението”).

През 1893 г. - На 81-годишна възраст умира една от най-прославените българки – Баба Тонка, Тонка Тихова Обретенова. Деятелка на националнореволюционното движение, куриерка на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

Родена е в Русе. Домът й е снабден със специално скривалище, в което са се укривали революционни дейци, преследвани от османските власти. Там се провеждат тайни заседания. Баба Тонка изпълнява ролята на куриер, пренася оръжие, кореспонденция между Румъния и България. Същевременно полага грижи за затворените в русенския затвор революционери и патриоти. През 1864 г. тя застава начело на бунта на русенските жени, които се обявяват против гръцкия владика Синесий, който отказва да води богослужението в черквата на български език.

През 1923 г. - д-р Стефан Костов Сарафов – български лекар и общественик.

Завършва гимназия в София и медицина в Париж. Практикува при френския проф. Потен. В България се връща през 1899 г. По време на Балканската война (1912-1913 г. ) е мобилизиран като началник на полева болница, а през I световна война (1915-1918 г.) е началник на Х военна болница в София.

През 1973 г. - Боян Георгиев Икономов - български композитор и диригент.

Ученик е на Т. Торчанов и Н. Атанасов. През 1926 г. завършва Свободния университет в София, а през 1934 г. и "Скола канториум" в Париж . Следва майсторски курсове по диригентство при Ф. Вайнгартнер в Швейцария. В чужбина пише първите си творби: рапсодията "Хайдук", духово трио и др. В периода 1948-1956 г. работи в Българската кинематография през , композира операта "Индже войвода" (1960 г.) и музиката към игралните филми "Снаха" (1954 г.), "Тайната вечеря на Седмаците" (1957 г. ), "Ивайло" (1964 г.), "Последният войвода" (1968 г.), както и за няколко научнопопулярни и документални филма. Други негови произведения са "Земя без синори", "Поема на труда", петият и шестият струнни квартети и др. Автор е на музикално-сценични произведения: балетите "Седемте смъртни гряха", "Трагедията на Отело", "Светлината залива всичко"; детската оперета "Малките хитреци"; на вокално-инструментални творби: ораторията "Легенда за Шипка", кантатата "Септември" и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 28 март:

През 1859 г. Драган Цанков започва да издава в Цариград униатския вестник "България. Вестник за българските интереси". Той излиза до април 1863 г. Негови сътрудници са Петко Р. Славейков, Тодор Икономов, Георги Миркович, Стефан Изворски, Христо Ваклидов.

През 1876 г. от Влашко в България тайно се прехвърля една част от ръководните дейци на Първи революционен окръг - Христо Патрев, поп Харитон, дядо Никола Хаинченина, Тодор Кирков.

През 1892 г. със заповед на военното министерство военните служители са разделени на четири разряда (категории), според сумата на получаваната заплата. На тях е определено и формено облекло според рода войска, в която работят.

През 1899 г. на 21 март 1899 г. в с. Баладжа (днес Стожер), Варненско, се провежда окръжно събрание на земеделските дружини. То избира Окръжен комитет с председател Юрдан Пекарев. На 28 март изработва програма и устав на земеделска партия. На следващите избори за НС е спечелен първият депутатски мандат в Провадия.

През 1913 г. на 10 януари и 28 март 1913 г. се водят първите преговори между Сърбия и Гърция за общи действия срещу България. На 22 април 1913 г. в Атина е подписан предварителен съюзен протокол. На 1 май е подписана военна конвенция. На 19 май 1913 г. в Солун е сключен окончателния съюзен договор между Сърбия и Гърция за общи действия срещу България. Те се споразумяват за обща граница. Двете държави се договарят да не допускат българско владение на запад от Вардар.

През 1920 г. се провеждат избори за 19-то Обикновено народно събрание. БЗНС печели 110 места, БКП - 50, Демократическата партия - 24, Народната - 14, Прогресивнолибералната - 9, БРСДП (о) - 9, Радикалдемократическата - 8, Народнолибералната (Никола Генадиев) и Народнолибералната (Добри Петков) – по 3.

През 1924 г. Демократическата партия се разцепва. Крилото на Андрей Ляпчев остава в Демократическия сговор с орган вестник "Пряпорец", а крилото на Александър Малинов и Никола Мушанов възстановява самостоятелността на партията с орган вестник "Знаме". На 5 октомври 1924 г. деветият конгрес на Демократическата партия потвърждава излизането от Сговора. На 28 октомври 1924 г. тя оформя своя парламентарна група от 17 депутати.

През 1927 г. влиза в сила Закон за народните читалища.

През 1928 г. в Бургас започва провеждането на учредителен събор от 13 делегати на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България, оглавен от пастор Николай Николов (органи - вестник "Петдесятни вести" и списание "Благовестител"). Едновременно се оформя движението на Независимите петдесятни църкви около пастор Стоян Тинчев.

През 1941 г. органът на Съюза на занаятчийските сдружавания в България -"Занаятчийска дума" спира да излиза. Той се издава в София от ноември 1919 г. Негови редактори са Д. Динков, Ст. Ягоридков, Ст. Бъчваров и Н. Въжаров.

През 1945 г. завършва Петата национална конференция на Работническия младежки съюз. Това е младежка организация, обединяваща трудовата младеж. Образувана е през 1928 г. по инициатива на БКП като легална проява на Българския комунистически младежки съюз. Печатни органи на организацията са вестник "Младежка искра", вестник "Народна младеж", списание "Младежка трибуна".

През 1945 г. щабът на Първа българска армия изпраща до войските заповедта за настъпление за Мурската настъпателна операция. На 27 март 1945 г. в щаба на Първа българска армия е разработен план за Мурската настъпателна операция и следобед е изпратен в щаба на фронта за утвърждаване.

През 1946 г. Сталин лично нарежда на Георги Димитров каква линия трябва да следва комунистическата партия в България: "Предвид отказа на опозицията да даде в правителството свои представители, въпреки решението на тримата министри, препоръчваме да провеждате следната политика: 1. По всякакъв начин да игнорирате опозицията, да не водите повече с нея никакви преговори. 2. Да предприемете редица обмислени и умело организирани мерки, за да задушите опозицията...".

През 1952 г. с разпореждане на Министерски съвет се въвеждат т.нар. безотчетни пари към основната заплата и "представителните" пари на министрите.

През 1961 г. българска делегация, водена от първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, участва в заседанието в Москва на Политическия консултативен комитет на държавите от Варшавския договор. Обсъждат се въпросите за укрепването на отбраната на социалистическите страни.

През 1967 г. в София започва провеждането на Първият конгрес на ТКЗС и се създава Съюз на ТКЗС. Приет е нов Примерен устав на ТКЗС и решение да се обединят в единен съюз Съюзът на ТКЗС и Централният кооперативен съюз.

През 1973 г. опитите за смяна на имената на българите мюсюлмани довеждат до ескалация на напрежението в с. Корница, Благоевградски окръг. Хората от селото настояват да бъдат признати официално за "турци", децата им да се обучават на турски език и да не се посяга на имената им. На 28 март 1973 г. в селото влизат около 500 служители от МВР, срещу които селяните оказват силна съпротива. Убити са трима души от местното население, а няколко от милиционерите са ранени.

През 1978 г. в София е открита изложба, посветена на Николай Рьорих. С това събитие Комитетът за култура започва изпълнението на програмата "За издигане ролята на изкуството за всестранното развитие на личността".

През 1983 г. в София се провежда среща на учени от балканските страни на тема "Балканите – безядрена зона".

През 1993 г. завършва общопартийната конференция на БСП. На нея е приета алтернативната програма за развитие на страната "Перспектива за България за излизане от кризата и за преход към демократична, правова и социална държава".

През 1994 г. започват протестите на вестникари и журналисти от частните радиостанции против Закона за добавена стойност. До 31 март големите всекидневници не излизат.

Родени:

През 1874 г. - Стефан Макавеев Минчев – български литературен историк и критик.

Завършва славянска филология във Висшето училище. Работи като учител в Казанлък, Пловдив и София. Инспектор е по български език и литература при Министерството на народната просвета. Негови съчинения са “Из историята на българския роман. Материали за живота на Василя Друмева (Митрополит Климента)” (1908 г.), “Из историята на българския роман”, “Опит за литературно-исторически наблюдения върху развитието на романа през ХIХ в. до Освободителната война” (1877-1878 )” (1908 г.), “Из историята на българския роман. Побългаряване на чужди произведения” (1910 г.), “Чужди влияния в Друмевата драма “Иванку” (1912 г.).

През 1883 г. - Богдан Филов - български историк, политик.

От 9 септември 1943 до 9 септември 1944 г. е член на регентството . Преди това три години заема поста на мин.-председател. От 1938 г. до 1942 г. заема поста на министър на народното просвещение, а от 1942 г. в продължение на една година е министър на външните работи и изповеданията. От 1937 до 1944 г. е председател на н БАН . През 1992 г. общото събрание на БАН посмъртно възстановява членството му. Учи класическа филология и сравнително езикознание във Вюрцбург, Германия (1901 г.) и в Лайпцигския университет (1902-1903 г.). Завършва римска история и археология във Фрайбург, Германия (1904 г.). От 1920 г. до 1944 г. е професор по археология в СУ ”Св. Климент Охридски“. Една година е декан на Историко-филологическия факултет. От 1931 до 1932 г. е ректор на СУ “Св. Климент Охридски”. През 1923 г. влиза в Берлинската масонска ложа. Специализира класическа филология в Бон, Париж и Рим. Професор е по археология в СУ “Св. Климент Охридски”, директор е на Българския археологически институт с музей (1920-1944 г.). Богдан Филов е известен специалист по средновековна история и археология. Член е на много научни дружества в Европа. След 9 септември 1944 г. е осъден на смърт, 5 млн. лв. глоба и конфискация на имуществото, отнето му е званието “акад.” от Народния съд и е разстрелян. Присъдата е отменена през 1996 г. Негови трудове са “Антични паметници в Народния музей”, “Археологически паралели”, “Софийската църква, Св. София”, “Старобългарското изкуство”, “Римското владичество в България”, “Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра” и др.

През 1887 г. - Димчо Дебелянов - български поет - символист и романтик.

През 1895 г. семейството му се преселва в Пловдив, където остава до 1904 г.. От този период са и първите му стихотворни опити. След това живее в София. През 1906 г. печата в списание "Съвременност". Грижи се за прехраната си, като сменя различни професии. Превежда от руски и френски език, следва право и литература, издава "Българска антология" заедно с Д. Подвързачов (1910 г.), съредактор с К. Константинов, Г. Райчев и Н. Янев на списание "Звено" (гл. ред. Д. Подвързачов). Участва като подпоручик в Първата световна война, загива на южния фронт. Погребан е в двора на черква край Демирхисар, костите му са пренесени в Копривщица след 15 години. В поезията си преминава през различни влияния, но не остава само в границите на символизма или романтизма. Негови стихотворения са "Помниш ли, помниш ли", "Спи градът", "Кръстопът на бъдещето", "Светла вяра" и други.

През 1929 г. - Вера Мутафчиева – български историк, писател, белетрист.

През 1951 г. завършва специалност “История“ в СУ ”Св. Климент Охридски” . През 1950 – 1955 г. работи в Народната библиотека в София и в Института за история към БАН. От 1979 г. е директор на Центъра за древни езици и култура към Комитета за култура . От 1880 г. е директор на Българския изследователски институт в Австрия. От 1997 до 1998 г. е секретар на Съюза на българските писатели. През 1979-1991 г. работи в Института за литература към БАН, през 1991-1992 г. е в Центъра за литература към БАН, от 1992 г. - в Института за история. За една година е председател на Агенция за българите в чужбина. През 1980 г. е лауреат на международната Хердерова награда . Тя е почетен член на БАН и носител на почетен знак на БАН “Проф. Марин Дринов” на лента. През 1999 г. й е връчен орден “Стара планина .” Същата година е наградена и с Голямата награда за литература на СУ “Св. Климент Охридски”. През 2000 г. получава “д-р хонорис кауза” на НБУ. Две години по-късно получава награда за принос в българската литература “Бронзов бухал”. Изследванията й са върху проблемите на историята на Османската империя и към източните култури и цивилизации. Автор е на книгите “Летопис на смутното време” (1965-1966 г.), 1993 г., “Случаят Джем” (1967 г., 1999 г.), “Последните Шишмановци” (1969 г.), сборник с есета “И Клио е муза” (1969 г.), “Рицарят” (1970 г.), “Процесът - 1873” (1972 г.), “Белот на две ръце” (1973 г.), “Алкивиад Малки” (1975 г.), “Алкивиад Велики” (1976 г.), “Книга за Софроний” (1978 г.), “Предречено от Пагане” (1980 г,), “Бомбите” (1985 г.), “Съединението прави силата” (1985 г.), “Белият свят” (1994 г.), “И страшно е, майко и весело ... Публицистика” (1997 г.), “Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” (1997 г.), “Нека се сбогуваме с XX в.” (1998 г.), “Бивалици” (2000-2001 г.) и др.

Нейни научни съчинения са “Османска социално-икономическа история. Изследвания” (1993 г.,1999 г.), “В сянката на Азия. Завладяването на България от османците и българските земи в османската държавна система” (1992 г.), “История. Учебник за V кл. на СОУ” , 1994 г.) “История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до българското Възраждане” (1995 г.), “Турция. Между Изтока и Запада” (1998 г.).

През 1930 г. – Богоя Сапунджиев – български архитект и сценограф.

Завършва архитектура в Московския архитектурен институт през 1955 г. От 1958 г. е началник на Декоростроителния отдел и художествения постановчик в СИФ “Бояна”. Занимава се предимно с театрална сценография, с предпочитание към мащабните и функционални композиции - “Хроника на чувствата” (1962 г.), “Галилео Галилей” (1968 г.), “Най-добрият човек, когото познавам” (1973 г.), “Селянинът с колелото” (1974 г.), “Фильо и Макензен” (тв, 1978-1980 г.), “Хан Аспарух” (1981 г.), “Брегове в мъгла” (1986 г.) - в киното, а в театъра и операта - “Прокурорът” (1965 г.), “Иван Шишман” (1975 г.), “Ивайло” (1985 г.) и др.

През 1936 г. - Божидар Абрашев - български композитор, музиколог, професор и д-р по изкуствознание.

Завършва специалност "Композиция" в Музикалната академия в София, като ученик на П. Владигеров. Преподавател е в Държавната музикална академия по симфонична оркестрация, елементарна теория на музиката и инструментознание. Автор е на около 60 опуса, 5 симфонии, 6 сонати, 1 кончерто гроссо; 2 оратории и около 300 аранжимента на народни песни. Негови съчинения са Енциклопедия на музикалните инструменти (преведена в 27 държави), "Оркестрово-звукова материя" (1976 г.), "Симфонична оркестрация (1992 г.), "Обработка и оркестрация на българската народна музика", ч. 1-2 (1990-1995 г.) и др. През 2001 е назначен за министър на културата, през 2005 г. е свален от този пост.

През 1951 г. - Панайот Панайотов – български естраден изпълнител.

Завършва Естрадния отдел при Българската държавна консерватория в класа на Стефан Атанасов през 1976 г.. В периода 1974 - 1975 г. е солист на Представителния ансамбъл при ГУСВ - София. Работи с група "Лира". Започва да пее още като ученик в различни самодейни състави. В края на 70-те години има успешни изяви в различни международни конкурси, а песента "Обич" (муз. М. Аладжем) му носи голяма популярност. Представя се на "Интерталант" (1974 г.), който по това време няма конкурсен характер. Участва в "Шлагерфестивал" Дрезден (1979 г.) и "Братиславска лира" (1980 г.). През 1979 г. печели Голямата награда "Златният Орфей" и трета награда на фестивала "Червеният карамфил" в Сочи (бивш СССР). На фестивала в Кастълбар, Ирландия, получава специална награда за най-добър глас. Изпълнената от него песен "Бащината къща" (муз. А. Заберски) печели Голямата награда "Златният Орфей" през 1980 г.. Концертира в СССР, Куба, Унгария, Турция, Полша и др. Негови албуми са "Обич" (1981 г.), "Сватба" (1984 г.), "Ванга" (1990 г.), "Здравей, обич моя" (1991 г.), "Без маска и грим (Роси и Панайот)" (1993), "Шопкиня" (1994 г.), "Певецът/Славяни" (1996 г.), "Маринела" (1998 г.), "20 Златни хита: Момчето, което говори с морето" (1999 г.).

През 1955 г. - Ивайло Стефанов Дичев - български писател.

През 1979 г. завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор във в-к "Орбита" и като сътрудник в Информационния център към Съюза на българските писатели. От 1985 до 1987 г. е редактор в издателство "Български писател" . През 1991 г. специализира в Сорбоната. През 1992 г. защитава кандидатска дисертация "Проблемът за автора и целостта на творбата" Автор е на разкази, новели, романи, есета, научни публикации по проблеми на философията, естетиката и културологията.

Негови съчинения са "Уча се да плача" (1979 г.), "Звезден календар" (1982 г.), "Идентификация" (1987 г.), "Миг след края на света" (1988 г.), "Граници между мен и мен" (1990 г.), "Еротика на авторството" (1991 г.), "Буквализми. Разказоиди" (1991 г.).

Починали:

1976 г. - Антон Маринович - български режисьор.

Завършва право в СУ ”Св. Климент Охридски”. Сътрудник е на списанието “Нашето кино” и “Филм и критика”. През 1942 г. е асистент-режисьор на Хр. Цанков в “Изпитание”, а през 1945 г. осъществява първата си самостоятелна постановка - “Ще дойдат нови дни”. Антон Маринович пръв филмира популярни оперни и театрални спектакли - “Иван Сусанин” (1950 г.), “Снаха” (1954 г.). Екранизира произведения от българската литературна класика: “Гераците” (1958 г.), “Сиромашка радост” (1958 г.). Интерпретира от своя гледна точка обновителните процеси в съзнанието на българските мюсюлмани - “Ребро Адамово” (1956 г.). Снима и приключенски трилъри - “Нощта срещу 13-ти” (1961 г.), “Златният зъб” (1962 г.), “Приключение в полунощ” (1964 г.).

През 1985 г. - Георги Караиванов - български поет, белетрист и драматург.

Завършва гимназия и право в София. Член е на Съюза на българските писатели и негов секретар от 1934 г. до 1944 г.. Негови стихосбирки са “Път” (1923 г. ), “Анатема” (1925 г. ), “Иманяри” (1926 г. ) и “Синьото цвете” (1927 г. ); легендата “Божият съд” (1928 г.); повестта “Пендарата” (1928 г.); епическите поеми “Хайдути” (1931 г.) и “Герай Войвода” (1933 г.); романа “Бан Янука” (1932 г.); драмите “Хвъркатият конник” (1939 г.), “Боримечката” (1958 г.), “Юнашка майка” (1962 г. ) и др. Автор е на няколко книги за деца.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 29 Март:

Ден на военноинвалидите

През март 1913 г. е създадено първото дружество на военните инвалиди в България - "Военноинвалид" по инициатива на ветерани от Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913). На 29 март 1915 г. е учредителният конгрес на Съюз на военните инвалидите. На 29 март 2005 г. в "Държавен вестник" е публикуван Закон за военноинвалидите и военнопострадалите, приет от 39-ото Народно събрание на 17 март 2005 г. До 2005 г. се отбелязва като Ден на военноинвалидите и пострадалите в изпълнение на воинските си конституционни задължения.

През 1866 г. земетресение разтърсва в Кюстендилско. Според дописки в тогавашната преса няколко труса последователно разтърсили града, но “не докарали, слава Богу, никаква повреда”.

През 1879 г. Архиерейско събрание на митрополити и епископи от княжеството обсъжда в Търново църковното устройство на Българската екзархия и изготвя записка от 1 май.

През 1923 г. с Указ на цар Борис ІІІ е утвърден Закон за устройството на войската и пограничната стража.

През 1944 г. в периода 29 - 30 март се ивършват англо-американски бомбардировки над София. През 1941-1944 г. се води т.нар. "Символична война". Под натиска на държавите от Тристранния пакт на 12 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Великобритания. В резултат на присъединяването на България към Германия по време на Втората световна война 1939–1945 г. армията ни е съсредоточена в няколко района. Българските войски се разполагат в Западна Тракия и Егейска Македония. Целта им е да противодействат на евентуален англо-американски десант или нападение от страна на Турция. В Югозападна Македония съсредоточените български части осъществяват охранителни и окупационни задачи. През 1943 г. "символичната" война става действителна, след като англо-американските военновъздушни сили започват системни бомбардировки над България. От бомбардировките пострадват София, Пловдив, Русе, Варна и други големи градове. Убити са около 1700 души, ранени над 2000, разрушени напълно са 3797 сгради. Правителството на Ив. Багрянов (1 юни–2 септември 1944 г.), а след това правителството на К. Муравиев (2–8 септември 1944 г.) водят преговори в Кайро. Те се опитват да подпишат сепаративен мир с Англия и САЩ. По този начин искат да прекратят "Символичната война". Действителният край на тази война се слага с подписването на примирието между България и СССР, САЩ и Англия на 28 октомври 1944 г. в Москва.

180px-Nzikov.orel.jpg

Димитър Списаревски - български пилот-изтребител, първата жива торпила, загинал при с. Пасарел.

Неделчо Бончев - български пилот-изтребител, втората жива торпила.

Живата торпила

(В памет на Димитър Списаревски- "живата торпила")

Как ведро се синеят небесата

и как чуден е светът около мен.

Унесен слушам гласа на житата

и тяхната песен за..онзи ден...

****

Декември! Студът пронизва гърдите

и сграбчва безмилостно всяко сърце.

Опасност иде! Клокочи, не пита

и страх се изписва по всяко лице.

Небето се изпълва с лешояди-

злокобно вият вражи самолети,

готови да бият улици и сгради,

готови да смажат душиците клети.

Ти знаеше, залогът е голям.

Отечеството пак беше в опасност!

Но не мислеше за това, знам-

политна и не се разколеба.

Напред се впусна смелият орляк

да брани честта на родината

и с кръвта си всеки юнак

да я запази непомината.

А беше страшно. И свистяха

безмилостно около теб куршуми.

Машини падаха, горяха

и ти изпращаше ги строг, без думи.

С едничка мисъл- да спасиш

България, семейството, народа

ти не летиш, ти сам гориш

на аления здрач под свода.

Сломен от твоите снаряди,

полита в бездната врагът.

Ала веднага друг напада

и жили яростно, до смърт.

Куршумите привършиха, остана

сърцето мъжко на героя.

И ти реши: “На прах ще стана,

но няма да напусна боя!”

Не зная де се крие тази сила,

която прави човека стомана.

Но виждам- в теб се е стаила

и ти избра един изход- тарана.

Миг само и страшно се вряза

в летящата крепост един млад герой.

Един млад човек на цял свят показа

как се умира храбро във бой.

Ти не загина тогава- аз зная.

Ти там остана- горяща звезда

не в белоснежните зали на рая,

а горе, над своята родна страна.

****

Как ведро се синеят небесата

и как чуден е летният зной.

И как искам да знаят децата

безсмъртното име на този герой.

02.08.2005

През 1945 г. е началото на Мурската настъпателна операция.

През 1969 г. е осъществено първото цветно телевизионно излъчване в България.

През 1976 г. е открит обновеният Народен театър "Иван Вазов" с премиера на пиесата на Иван Вазов "Хъшове", чиито зрители са делегатите на 11 конгрес на БКП.

Народният театър"Иван Вазов" е най-старият и най-авторитетен театър в България след Освобождението. Сградата е изградена в близост до бившия княжески дворец в столицата (дн. Национална художествена галерия) по проект на виенските архитекти Х. Хелмер и Ф. Фелнер. Наследник на софийската драматична група "Сълза и смях", която от 1904 г. се нарича Български народен театър. От 1906 г. до 1952 г. носи името Народен театър, през 1952–1962 г. – Народен театър "Кръстю Сарафов", през 1962–1977 г. и от 1982 г. – Народен театър "Иван Вазов". Сградата му е завършена в края на 1906 г. и е открит на 3 януари 1907 г. През 1923 г. по време на представление избухва пожар, който нанася големи поражения. Възстановен е окончателно през 1929 г. По време на бомбардировките в столицата (1943–1944г.) е засегнат сериозно, но е възстановен още през 1945 г.. Преустроен основно през 1971–1975 г.. Създадена е и специална камерна зала. Сред управителите му до 9 септември 1944 г. са: Ил. Миларов, П. П. Славейков, директорите: Ив. Попов, Б. Ангелов, В. Йорданов, Ст. Л. Костов и др. Като режисьори и драматурзи трайна диря оставят Ю. Д. Яковлев, П. К. Яворов, Н. Лилиев, Н. О. Масалитинов и др. На сцената му се изявяват някои от най-изтъкнатите български артисти – Кр. Сарафов, А. Будевска, В. Кирков, Хр. Ганчев, Ат. Кирчев, С. Огнянов, Е. Снежина, З. Йорданова, Вл. Трендафилов, Ив. Димов, К. Кисимов и мн. др. В репертоарната му политика влизат произведения на най-известните европейски и световни автори, както и на най-видните представители на българската литература.

През 1986 г. римският наказателен съд издава оправдателна присъда срещу Сергей Антонов и другите двама българи, но не поради невинност, а "поради недостиг на доказателства". На 13 май 1981 г. Папата оцелява след покушение. Прострелян е от близко разстояние от турския фанатик Мехмед Али Агджа на площада Св.Петър. Два куршума попадат в тялото на папа Йоан Павел II. Единият преминава през стомаха му, а вторият попада близо до сърцето.

На 25 ноември 1982 г. служителят на БГА "Балкан" в Рим Сергей Антонов е арестуван от италианските власти по обвинение за участие в подготовката на атентата срещу папа Йоан Павел II. Според показанията на Али Ага по време на пребиваването му в България , той е нает от български тайни служби да убие папата. Разследването на българската връзка в случая с атентата от 1981 г. твърди, че Ага е взет в 3 часа следобед от началника на разузнавателен отдел и служител в авиокомпания “Балкан” Сергей Антонов. Според първоначалната версия той е придружаван от още двама български дипломати - Желю Василев и Тодор Айвазов. Обвинението твърди, че Антонов предоставя на Ага пистолета от атентата и го откарва до площада “Св. Петър”, за да осъществи покушението.

На 27 май 1985 г. в Рим започва процес срещу Сергей Антонов, Желю Василев и Тодор Айвазов. На 29 март 1986 г. Римският наказателен съд издава оправдателна присъда срещу българите, поради недостиг на доказателства. На 24 май 2002 г. при посещението на папата в България, той казва, че не е вярва, че има българска следа в атентата срещу него.

През 1990 г. министър-председателят Андрей Луканов предлага на парламента програма за радикални реформи.

През 1996 г. представителите на опозицията - Иван Костов от СДС, Стефан Савов от ДП, Анастасия Мозер от БЗНС и Ахмед Доган от ДПС подписват споразумение за участие в изборите за президент с общ кандидат.

През 2000 г. тридесет и осмото НС гласува в дневния ред да влезе проектозаконът на Георги Панев за обявяване на комунистическия режим за незаконен. Това става против желанието на значителна част от мнозинството на СДС, но с гласовете на Евролевицата и на ДПС.

Родени:

През 1954 г. - Ахмед Доган - български политик.

Роден в с. Пчеларово, Добричко. Завършва философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1981 г. Редовен аспирант в Института по философия при БАН. Кандидат на философските науки. Научен сътрудник в Института по история към БАН от 1986 г. Заради участието му в съпротивата срещу възродителния процес е арестуван и осъден на 10 години лишаване от свобода. След 10 ноември 1989 г. се включва в политическия живот на страната. Той е един от основателите и лидер на Движението за права и свободи от 1990 г. Депутат в VII Велико народно събрание и в ХХXVI, ХХXVII, ХХXVIII и ХХXIX Обикновено народно събрание. След включването на Движението за права и свободи в Обединението за национално спасение е един от лидерите и на новата политическа формация. Директор на в-к "Права и свободи".

През 1965 г. - Красимир Каракачанов – историк, политик.

Роден в Русе. Завършва история във ВТУ и СУ. След 10 ноември 1989 г. се включва в обществено-политическия живот на страната. В периода 1990-1995 г. е секретар, след което в продължение на три години е съпредседател и председател на ВМРО. Депутат в ХХXVIII Народно събрание.

През 1966 г. - Красимир Балъков - български футболист.

Шампион на страната през 1991 г. Обявен за най-добър играч на португалския шампионат през 1992 г. Играе в българския национален отбор, класирал се на 4 място на световното първенство в САЩ през 1994 г. От 1996 г. е състезател (халф) на германския "Щутгарт" (най-скъпо платеният футболист в отбора). На 29 май 2003 г. Красимир Балъков отбелязва края на активната си футболна кариера с бенефис в Щутгарт/Германия. Над 40 000 души засвидетелстват признанието си към “магическия халф” на стадиона “Даймлер Готлиб”.

Починали:

През 1977 г. - Георги Димитров Златев -Черкин - български композитор, педагог, артист.

Учи музикално изкуство във Виена. Проф. в БДК. Автор е на солови, хорови и масови песни. Съавтор на химна на Република България.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 30 март:

През 1922 г. румънската полиция арестува ръководителя на нелегалното българско националноосвободително движение в Добрич Александър Рашенов и разкрива неговата мрежа. Арестувани са над 400 души, а на 11 септември 1923 г. съдът в Кюстенджа осъжда 72-ма българи за заговор срещу държавата ("аферата Рашенов"). Година по-късно на същата дата след VII конгрес на Добруджанската организация (25-27 март в Търговище) на заседание на ръководството в Русе е взето решение за създаване на Вътрешна добруджанска революционна организация. В края на август са утвърдени програма и устав, който предвижда ЦК от 7-8 души и Задгранично бюро в България, създаване на 7 района в Добруджа и на местни комитети и чети начело с войвода организатор. За главен войвода е избран комунистът Дочо Михайлов.

През 1922 г. със заповед на военния министър Коста Томов е учреден почетен знак "За спасяване на знаме". Носи се отдясно на гърди. Отсечени са само 100 знака.

През 1930 г. е основаван Български общонароден студентски съюз (БОНСС).

През 1944 г. по време наВтората световна война Англо-американската авиация бомбардира София, Враца и Фердинанд (дн. Монтана).

През 1983 г. Народното събрание приема Закон за допитване до народа (референдум).

Родени:

През 1870 г. - Иван Кепов - български учен, фолклорист, преводач, етнограф и историк, един от най-добрите изследователи и познавачи на Бобошево.

Роден в с. Бобошево, Кюстендилско. Завършва педагогическо училище в Кюстендил през 1889 г. и история във Висшето училище в София (СУ) през 1892 г. Учителства в Берковица, Образцов чифлик (дн. квартал на Русе), Враца, Варна, Дупница, Кюстендил и София в периода 1893—1915 г. В периода от 1916 до 1928 г. работи като чиновник в Дирекцията по прехраната и в тютюнева фабрика. Участва в учителското професионално движение и в освободителната борба на българите в Македония. Един от основателите на Радикалдемократическата партия заедно с Найчо Цанов и Т. Г. Влайков през 1903 г. Редактира и издава от 1901 г. в-к “Изгрев”, редактира сп. “Младежка библиотека” (1904-1907 г.), “Учителски вестник” (1907-1915 г.). Заема длъжности в учителските съюзи и в Министерството на просветата. Автор е на научни и научнопопулярни исторически трудове, разкази, преводи, на учебници по стара, обща и нова история. До смъртта си през 1938 г. се занимава само с книжовна дейност. Пише под псевдонимите Вардарец, Иван Гудуман, Плебей, Учител. Публикува свои статии и изследвания в списанията "Родна реч", "Училищен преглед", "Учител", "Право дело". Негови разкази намират място в сп. "Ученически другар". Умира на 8 януари 1938 г. в София.

През 1879 г. – Ст. Л. Костов (Стефан Лазаров Костов) - българския драматург и учен етнограф, дописен член на БАН.

Роден в София. Завършва гимназия в столицата и след това Славянска филология в Софийския университет (1902 г.). Занимава се с журналистика, работи като учител. Специализира във Виена и Германия (1906 г.). През 1923 г. е включен в Артистичния съвет на Народния театър, става негов председател (1926 г.) и директор (1927 г.). Уредник (от 1909 г.) и директор (от 1924 г.) на Етнографския музей. Най-видният представител на българската комедиография. Автор на 12 многоактни и 5 едноактни пиеси. Първата му комедия - “Мъжемразка” (1914 г.) е посрещната от критиката с отрицателна оценка. В произведенията си "Големанов" (1927 г.), "Златната мина" (1926 г.), "Вражалец" (1933 г.), "Скакалци" (1931 г.) изобличава кариеризма, борбите за власт, партизанщината и корупцията през 20-те и 30-те г. Проучва славянската етнография на широка сравнителна основа. Превежда пиеси от френски и немски език.

През 1892 г. - Боян Урумов - български генерал.

През 1908 г. - Любен Тонев - български архитект.

През 1927 г. - Иван Радоев - български писател, драматург, поет и журналист.

Завършва гимназия в Плевен, следва право и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Редактор във в. „Стършел“, в. „Родни криле“, сп. „Български воин“. Драматург в Народната опера в София, главен редактор на Българската телевизия, драматург на театрите „Сълза и смях“ и „София“, на театъра в Перник. Носител на специалната извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж. От края на 40-те години Радоев е автор на първия любовен цикъл, печатан след 1944 г., станал повод за бурна дискусия. По юношески чистата, романтично обагрена лирика е възприета от нормативната критика като „сексуално-буржоазна“, „еротична“, „порочна“, „упадъчна“. Постепенно упреците за „вредителството“, за липсата на „ идейно здраве“ се прехвърлят върху личният живот на поета. Той е принуден да напусне София и да се установи в Сливен и Бургас. Радоев е един от създателите на т. нар. лирична драма през II половина на 50-те години. В малките пиеси „Джудо“, „Петрол“, „Ромео и Жулиета“, „Моцарт“ от 1986 г. за първи път в българската драматургия са представени младежките несъгласия и бягства, станали причина спирането на спектаклите.

През 1933 г. - Борис Карадимчев - български композитор.

Борис Карадимчев е дългогодишен художествен ръководител на вокална група "Пим-пам", професор в НАТФИЗ. Роден е в град Ямбол - по това време баща му Климент Карадимчев, военен летец, служи в ямболското летище. Завършва Консерваторията, три години учи композиция при Панчо Владигеров. Автор на някои от вечните хитове на българската музика - над 300 популярни песни, сред които заглавия като "Бяла тишина", "Робинзон Крузо", "Хора и улици", "Нашият град" и др. Композира и музиката за над 40 игрални филма като: "Момчето си отива", "Селянинът с колелото", "Матриархат", "Оркестър без име".

През 1946 г. - Иван Бориславов - български поет.

Роден във Варна. Завършва средно образование в родния си град. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1970 г.Специализира френска цивилизация в университета във Версай /1982/.Трудовата му дейност е свързана изцяло с Българското национално радио. Като студент работи на хонорар/1966-1970/, впоследствие на щат - редактор, завеждащ редакция, заместник-главен редактор на Младежка редакция/1970-1976/, заместник-главен редактор на Главна редакция "Литература, изкуство, култура" /1976-1993/, генерален директор на Българското национално радио/2001/. Носител е на престижни национални и международни литературни награди, между които Наградата на ХХ век за литература(Кембридж, Англия). Негови стихове са превеждани на английски, френски, немски, италиански, руски, полски, чешки, украински, сръбски, унгарски, румънски, гръцки, норвежки, финландски, иврит и други езици. ".Член е на Българския П.E.Н. център. Участва с персонални покани в международни писателски форуми и фестивали на поезията. Многобройни са поетическите му срещи не само с българските почитатели на изящната словесност, но и с публиката в Париж /авторски рецитал в Театъра на поезията "Молиер"/, Монтрьой,Вилжюиф, Дюнкерк, Москва /рецитал на българската поезия в Колонната зала, в московски университети и библиотеки/, Прага /театър "Виола"/,Будапеща /неколкократни участия във вечери на българската поезия, авторски рецитал в Българския културен център/, Букурещ /Огледалната зала на Съюза на румънските писатели/, Куртея де Арджеш /рецитали в рамките на Х Международен фестивал на поезията в Румъния,2006/,Киев и Минск, Троа Ривиер /множество рецитали в рамките на XV Международен фестивал на поезията в Канада, 1999/, Флорина и Козани/вечери на съвременната българска поезия в рамките на международните празници на изкуствата в Гърция "Преспа 2000"/, Чебоксари, Сивтиквар /Русия/ и др. По неговата стихосбирка "Мигове с Париж" в софийския театър "Манифактура" е реализиран моноспектакъл на артиста Илия Добрев.

В есеистичните си книги Бориславов прави интересни паралели между художествените открития на някои от най-значителните поети и художници на ХХ век. Тези книги приобщават българския читател към постиженията на западноевропейския авангард и този факт кара световноизвестната изкуствоведка Дора Валие да определи Иван Бориславов като "звено между България и Западния свят". Възторжено приветстват тази апология на новаторството проф. Петър Чуховски и проф.Розалия Ликова, Енчо Мутафов и Светлозар Игов и др. Като преводач Бориславов се налага като неуморим пропагандатор на модерната поезия, отзивчив към търсенията най-вече на френскоезичните поети, които благодарение на него заживяват своя нов живот в българската словесност и оказват влияние за европеизирането на съвременната ни поезия. Всичко това кара критиката да отсъди: "Малко са европейските поети на България, но между тях със сигурност е и Иван Бориславов."/Вихрен Чернокожев/.Стремежът към глобален обхват, новаторството и общочовешкото звучене на това творчество го правят интересно и извън границите на България. Това обяснява и многобройните преводи на негови творби на различни езици, както и участието на поета в международни форуми и фестивали на поезията.

През 1951 г. - Петър Великов - български шахматист.

Той е международен майстор от 1975 г. и гросмайстор от 1982 г. Най-високият му ЕЛО рейтинг е 2467, достигнат през октомври 2006 г.

Възпитаник е на Добричката шахматна школа, където тренира под ръководството на Живко Кайкамджозов. Завършва стоматология в София. Зет е на дългогодишния лекар на българския национален отбор по футбол д-р Михаил Илиев. През 1969 г. е републикански юношески шампион по шахмат. На европейското юношеско първенство в Гронинген, Холандия през 1972 г. печели бронзов медал. Великов е шампион на България по шахмат за 1987 г. Участва на четири шахматни олимпиади, където изиграва 34 партии (10 победи, 20 равенства и 4 загуби). Участва на пет Балканиади по шахмат (1979, 1981, 1982, 1986 и 1990 г).

Починали:

През 1937 г. - Никола Димков - български общественик.

Никола Стоянов Димков е български инженер и общественик, автор на проект за за създаване на световна организация за опазване на мира и насърчаване на сътрудничеството между страните, народите и религиите в света. Димков е роден в 1859 година в голямото българско село в Серско Горно Броди, тогава в Османската империя (днес Ано Вронду, Гърция). Завършка инжерство в Париж и още като студент има редица патенти. Работи в българското министерство на съобщенията, след което се установява в Цариград и открива фабрика за производство на подкови. Участва активно в живота на българската колония в града. В разгара на Първата световна война Димков издава книгата „Звезда на съгласието“, в която разработва идеята за създаване на световна постоянна организация, която да се занимава със световната безопасност и научното и културно сътрудничество между нациите. Проектът е отпечан на френски, немски, турски и гръцки език и чрез посолствата в Цариград Димков го изпраща на много държавни и правителствени ръководители, включително и на американския президент Томас Уилсън, който по-късно излиза със своите известни 14 точки. Димков умира в Цариград в 1937 година.

През 1941 г. - Васил Кутинчев - български генерал.

Васил Кутинчев е роден на 25 февруари 1859 г. в Русчук. През 1879 г. завършва в първия випуск на Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и зачислен на служба в 24-а пехотна сливенска дружина.. На 13 септември 1885 г. е назначен за командир на 1-ва дружина от 5-ти пехотен дунавски полк. През Сръбско-българската война (1885) е командир на 1-ва дружина от 5-ти пехотен дунавски полк от 13 септември до 8 ноември, след което е командир на самия полк. Взема участие в боевете на десния фланг на Сливнишката позиция (5-7 ноември), проявява се при атаката на Синята чука на 6 ноември и в боя на 7 ноември. По-късно участва в авангардния отряд, който овладява Цариброд, в превземането на Пирот, както и в боя при Драгоман. След раняването на командира на 5-и пехотен полк - капитан Андрей Блъсков поема командването на полка. След войната е награден с Орден „За храброст“ IV степен. Назначен е за член на военно-полевия съд, който съди офицерите-русофили. От 1908 до 1912 г. е началник на 1-ва армейска област. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант и Кутинчев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканската война (1912 - 1913) е командващ Първа българска армия, която воюва в Източна Тракия. В Лозенградската, Люлебургазко-Бунархисарската, и Чаталджанската операция тя действа съвместно с Трета българска армия, като заема десния фланг на българските сили. През Междусъюзническата война (1913) командва 1-ва армия, а от 16 юли и 2-ра армия. По време на Първата световна война (1915 - 1918) е генерал за поръчки към щаба на Действащата армия и генерал-губернатор на област. През цялата си военна служба действа за развитието на Българската армия. Генерал от пехотата Васил Кутинчев умира в София.

През 1945 г. - Боян Секулов - български писател.

През 1954 г. - Иван Дипчев - български военен деец.

Иван Дипчев е роден на 8 януари 1885 г. в Пловдив в семейството на Васил Дипчев и Райна Дипчева (Райна Княгиня). През 1906 г. завършва с 25-и випуск Военното училище в София, на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 25-ти пехотен полк. Участва в трите войни за национално обединение. Особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. През 1923 г. участва в потушаването на Септемврийското въстание. През 1927 г. заема поста комендант на столицата. На 26 август 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, става началник на канцелария на Военното министерство, а през 1936 г. е уволнен от армията. След Деветосептемврийския преврат в 1944 година генерал-майор Иван Дипчев е арестуван и прекарва години по лагери и затвори. В 1954 година е осъден на смърт, като присъдата е заменена с доживотен затвор. Генерал-майор Иван Дипчев умира в концентрационния лагер в Ловеч.

През 1978 г. - Димитър Попниколов - български революционер.

Роден е в село Карахадър, Лозенградско. Брат е на бъдещия войвода Яни Попов. Учи в българската педагогическа гимназия в Одрин, където влиза във ВМОРО. След завършване на гимназията работи като учител в Бургас, като същевременно е пунктов началник на ВМОРО за Лозенградски санджак и секретар на Бургаското дружество на ВМОРО. За революционна дейност е осъден заедно с брат си задочно от Одринския военен съд на 101 години затвор. Взема активно участие в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. След разгрома на въстанието се установява в София. Следва философия и педагогика в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а по-късно продължава образованието си в Женевския университет. Преподава в Първа софийска мъжка гимназия. Специализира в Швейцария, Белгия и Франция. След завръщането си в България работи в Министерството на народното просвещение, а от 1921 г. е директор на училище „Тодор Минков“ в София. Прокарва редица новаторски идеи — факултативно изучаване на западни езици, създава училище за родители, въвежда ученическо самоуправление и други. Член е на международна комисия за домашно възпитание в Брюксел и на международната организация „Майката и семейното огнище“. В 1914 година Димитър Попниколов е сред учредителите на дружество „Одринска Тракия“, а по-късно и на Тракийската организация на събора през 1918 г. в Одрин. Изработва мемоара за Тракия, представен на делегатите на Парижката мирна конференция 1919–1920 г. Делегат е на тракийските бежанци на конференцията в Лозана. Основател и главен редактор е на вестник „Тракия“ от 1921 до 1927 година и на вестник „Народен зов“ (1930). Публикува книгите „Одринска Тракия“ (1919), „Преображенското въстание“ (1970), множество учебници и брошури. Народен представител е в 22 Обикновено Народно събрание. Носител на орден НРБ, І степен от 1875 година. Умира в 1978 година в София.

През 2005 г. - Емил Димитров - български певец.

Роден през 1940 в Плевен в семейство на артисти-илюзионисти. Увлича се по класическа музика и рисуване, дори е приет да следва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1960. Но в същата година дебютира като певец в концерт с водещ Коста Цонев и изпълнява своята авторска песен "Арлекино", акомпанирайки си на акордеон. Това поставя началото на една дълга и успешна кариера като естраден изпълнител, музикант и композитор. Изнася концерти в почти всички европейски страни. Най-големи успехи има в СССР и Франция. През 1970 излиза един от най-големите му хитове "Моя страна", който по-късно става песен на столетието. Общо за целия си живот издава близо 30 албума, като 55 милиона копия са продадени само в Русия. Във Франция Емил Димитров става световноизвестен изпълнител, сприятелява се с Шарл Азнавур и Далида, а песните му "Моника" и "Джулия" заемат челни места в много европейски класации. Водещи европейски звукозаписни компании сключват договори за записване и издаване на негови песни през 70-сете години . Пее заедно, на една сцена, с Джани Моранди, Рики е Повери, Йосиф Кобзон и Алла Пугачова. Във Франция го очаква блестяща кариера, но той тъгува по родината и се завръща обратно в България. Женен е за кратко за Грета Ганчева (1967). От брака си с Мариета Димитрова (1968) има син (Емил Димитров-син), който издава албуми с хитовете на баща си през последните години. От 1999 година Емил Димитров не се занимава активно с музика заради влошеното си здраве след прекаран мозъчен инсулт. Почива на 30 март 2005 в София. В репертоара си има над 400 композиции, 280 от които са авторски: "Арлекино" (дала старт на кариерата на Алла Пугачова), "Джулия", "Ако си дал", "Сбогом, Мария", "Ела в София", "Песен за моята майка", "Моряшко сбогом", "Нашият сигнал". "Моя страна" е известна на запад като "Моника".

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 31 Март:

През 1877 г. представители на шестте велики сили подписват в Лондон общ протокол, с който на турското правителство се предлага да започне извършването на реформи в балканските си провинции.

През 1878 г. е създадена Българска земска войска на наборен принцип. Формирана е учебна рота в Пловдив. Сформира се според статута "Временни правила за Българската земска войска". Начело на войската е поставен руският ген. А. Н. Шелейховски, активно подпомаган от първия военен министър на България руския ген. П. Д. Паренсов. Основа за изграждането на Българска земска войска става Опълчението. Наред с това Временното руско управление въвежда задължителна военна повинност за мъжете от 20 до 30 г. със срок на служба за редовия състав 10 г. От тях 4 години в Действащата армия и 6 години в запас. Още през април 1878 г. е свикан първият набор от около 9000 души, а малко по-късно и вторият – над 20 000. За тяхното въоръжаване руското командване предоставя безвъзмездно необходимото оръжие. Офицерският кадър се формира от руски офицери и от български офицери на руска военна служба. На 8 юли 1878 г. в София е открито военно училище за обучение на командни кадри. Унтерофицери (сержанти) и фелдфебели (старшини) се подготвят в Търновската унтерофицерска царска школа. Обучението на офицерския кадър и на цялата армия се осъществява по руски устави. Българска земска войска съществува до 1879 г.

През 1900 г. е спрян от печат вестник "Народна защита" .Обществено-политическият вестник излиза два пъти седмично в София от 26 ноември 1897 г. Изданието е близко до Д. Греков, лидер на Народнолибералната партия (стамболовисти). Редактори са А. С. Василев, Ст. Блажов и др.

През 1903 г. в кабинета на д-р Данев влиза като военен министър генерал Михаил Савов. За четири години той преустройва българската армия. През Балканската война е фактически главнокомандващ. Два дена след акта от 16 юли 1913 г. правителството го уволнява от поста помощник-главнокомандващ. През 1920 г. Стамболийски изпраща Савов за пълномощен министър в Париж. Уволнен след преврата на 9 юни 1923 г., той не се завръща в България. Умира през 1928 г. във френското селце Сен-Валие дьо Тией.

През 1904 г. в Белград е подписан Българо-сръбски договор. Документът се състои от две части: тайна и явна. Първата има за цел съвместни действия за запазване на териториалната им цялост от чужди посегателства, както и действия за подобряване положението на християнското население в европейските владения на Османската империя. Втората преследва икономически цели. Тя предвижда сключването на митнически съюз между двете държави. Поради взаимното недоверие между управляващите среди на двете държави Българо- сръбски договор на практика не влиза в сила. Само някои негови клаузи се използват при изготвянето на Българо-сръбския договор 1912 г.

През 1909 г. между 31 март - 15 април се прави опит за преврат на старотурците в Цариград.Той е разгромен от младотурците с подкрепата на четите на Я. Сандански и Хр. Чернопеев. На 27 април султан Абдул Хамид II е детрониран и заместен от брат си Мехмед V.

Младотурците са членовете на турската националистическа организация "Иттихад ве тераки" (Комитет "Единение и напредък").Тя е основана в 1889 г. с цел да се бори срещу султанския абсолютизъм и икономическата изостаналост на Османската империя. Организират и провеждат Младотурската революция 1908 г., след което се отказват от много от своите идеи и на практика продължават политиката на старата султанска Турция. С поражението на Турция в Първата световна война 1914–1918 г. техният авторитет е силно накърнен и те са отстранени от управлението на страната от Кемал Ататюрк.

През 1915 г. е обнародван Закон за обединение на фондовете за работнически застраховки - създава се централизиран фонд.

През 1916 г. в 24.00 ч на 31 март България преминава от Юлианския към Григорианския календар и вместо 1 април настъпва 14 април.

През 1919 г. изпълнителния комитет на македонските братства иска да бъде допусната негова делегация до Парижката конференция. Искането е подновено на 26 май и последвано от петиция с 19 000 подписа на глави на семейства.

През 1923 г. е произнесена присъдата на Третия Държавен съд срещу министрите от кабинета на Васил Радославов. Шестима са осъдени на доживотен затвор, а останалите - на 10-15 години затвор.

През 1928 г. в Бургас завършва учредителния събор от 13 делегати на Съюза на евангелските петдесятни църкви в България. Оглавен е от пастор Николай Николов. Едновременно се оформя движението на Независимите петдесятни църкви около пастор Стоян Тинчев. Печатни органи на Съюза на евангелските петдесятни църкви са в. "Петдесятни вести" и сп. "Благовестител".

През 1938 г. е публикувана Наредба-закон за държавен надзор върху дружествата и сдруженията.

През 1943 г. в периода 31 март - 2 април се извършва посещение на цар Борис ІІІ при Хитлер в Бергхоф. Разговори по хода на войната, англо-турските отношения и еврейския въпрос.

През 1946 г. е съставено второ правителство на Кимон Георгиев. В него има 5-ма комунисти (Трайчо Костов, Антон Югов, Иван Стефанов, Рачо Ангелов и Добри Терпешев), 4-ма земеделци (Александър Оббов, Любен Коларов, Георги Драгнев и Стефан Тончев), 4-ма звенари (Кимон Георгиев, Георги Кулишев, Дамян Велчев и Христо Лилков), 2-ма социалдемократи (Димитър Нейков и Георги Попов), 1 радикал (Стоян Костурков) и 1 независим (Димо Казасов). Учредени са и постовете подпредседатели на Министерския съвет, заети от Трайчо Костов и Александър Оббов.

През 1960 г. влиза в сила първият междудържавен план за културен обмен, подписан между България и Франция.

През 1961 г. завършва Първият международен музикален фестивал "Мартенски музикални дни" в Русе, превърнал се в традиция.

През 1969 г. е подписана спогодба за икономическо, индустриално и техническо сътрудничество с Холандия. Основно отрасли в Холандия са корабостроене, самолетостроене, черна и цветна металургия, химическа, електротехническа, текстилна, целулозна, хранително-вкусова, керамична, порцелано-фаянсова промишленост. Страната е един от най-големите износители на аудио- и видеоапаратури. Селското стопанство е високопродуктивно. Около 70% от селскостопанската продукция дава животновъдството- едър рогат добитък, свине, птици. Холандия заема едно от първите места в света по парниково производство- зеленчукопроизводство, цветарство. Осночни селскостопански култури, които се отглеждат са картофи, захарно цвекло, овес, пшеница, ечемик.

През 1981 г. за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава са създадени 52 юбилейни комитета в различни държави, като до самото честване те стават 57.

През 1981 г. в София се открива Народният дворец на културата, от 23 юли 1982 г. - Народен дворец на културата "Людмила Живкова", а от 1990 г. - Национален дворец на културата (НДК). Идеята за създаването на НДК е на Людмила Живкова. Построен е върху площ от 18 300 кв. м. и има обем 576 800 куб. метра. НДК е изграден за по-малко от 4 години, въпреки че по нормативни данни е трябвало да се построи за 12 години. Първата копка е направена на 25 май 1978 г. Открит е през март 1981 г. в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Последният трети етап в изграждането на НДК завършва в края на 1985 г. Архитектурният проект е дело на колектив с ръководител арх. Александър Баров, а оформлението на околното пространство - на колектив, начело с арх. Атанас Агура. Главен проектант на парка към НДК е инж. Валентина Атанасова. Знакът символ на НДК е на скулптора Георги Чапкънов и представлява слънце в стилизирана форма, напомняща таваните в старите български къщи, изработен от бронз с диаметър около 7 метра. От вдлъбната полусфера излизат лъчи - житни класове с дължина 2,60 и 1,80 метра. В централното фоайе на двореца е позлатената скулптура "Възраждане", наричана "Майка България", символизираща гостоприемна и възродена София. Тя е дело на скулптора Д. Бойков. В интериора на НДК заема своето място още един представителен знак - птица, вплетена в слънчевите лъчи, символизираща полета към знание и светлина. От 1980 г. е член на Международната асоциация за конгресните дворци. На 27 юли 2005 г. получава наградата "Апекс" на борда на директорите на Международната асоциация на конгресните центрове за най-добър световен конгресен център.

През 1982 г. е подписан договор за икономическо, търговско и техническо сътрудничество с Алжир за периода до края на 1985. В Алжир е развито производството на вина, южни плодове, памук, маслини, цинк, фосфати и др.

През 1994 г. Световната банка отпуска на България 100 000 000 $ заем за преструктуриране на икономиката.

През 1998 г. съвещанието в Брюксел взема решение да се постигне сигурност на атомните електроцентрали в Европа, което засяга реакторите по съветски образец, по-специално в България и Литва.

През 2000 г. Международния валутен фонд отпуска седмия транш на България в размер на 70 000 000 $. МВФ е създаден през 1945 г. с 39 страни-членки. Седалището е във Вашингтон, съществува и европейско бюро в Париж.

Родени:

През 1930 г. - Людмил Георгиев- български джазмузикант, кларнетист, алтсаксофонист, вокалист, композитор и публицист.

Той израства в музикантска среда (всичките му роднини са музиканти) и по естествен начин става продължител на традицията. Суингът е неговата първа страст - през 1946 г. сформира бигбенд от ученици от различни софийски гимназии, останал в историята на бълг. музика с името "Джаза на младите". През 50-те години на ХХ в. Георгиев преминава през "Естрадния оркестър" на Е. Георгиев и "Оптимистите" на Б. Сакеларов. От 1964 г. до 1969 г. ръководи оркестър "София". През 70-те години на ХХ в. работи предимно в чужбина с Е. Казасян и Л. Иванова. До 1990 г., когато се пенсионира, Георгиев работи в бигбенда на БНР. С това, разбира се, не приключва неговата музикантска кариера - той продължава да свири и пее по джазклубовете в страната. Работи с всички именити български джазмени. Той е сред организаторите, неизменен участник във всички джазсрещи и фестивали. Широките му познания и повествователните му умения помагат за популяризиране на джаза в България - участник и водещ е на много радио- и тв предавания. Георгиев е автор на книгите "Гласове на джаза", "Звезди на джаза" и "Звезди на шоубизнеса". През 1998 г. той организира концерт "100 години Гершуин" в "Зала 1” на НДК. В началото на ХХI в. Георгиев все още е сред активните джазмузиканти, сътрудничи предимно с В. Петров, Р. Тосков, С. Щерев и др. Дискографията му включва "Среднощен час" (1974 г.; с бигбенда на БНР), "Идея" (1978 г.; с Данчо Капитанов, Марио Станчев, Теодоси Стойков и Петър Славов), "Интимен блус" (1983 г.; с А. Дончев), "Реминисценция" (1991 г.; с "Акустична версия"), "Звезди" (1994 г.).

През 1948 г. - Иван Яхнаджиев - български художник живописец, наричан “българския Матис”.

През 1977 г. той завършва Национална художествена академия “Николай Павлович”, специалност “Живопис” в класа на проф. Д. Узунов. От 1977 до 2000 г. има над 40 самостоятелни изложби в България и повече от 20 самостоятелни изложби в Белгия (1987 г., 1988 г., 1989 г.), Италия (1990 г.), Турция (1992 г.), Гърция (1992 г.), Холандия (1992 г.), Кипър (1994 г.), Берлин (1996 г.) и др. Илюстрира стихосбирката на Ханс Раймунд. “Послепис за рухнали митове” (1994 г.); Георг Тракъл “Духовно здрачаване” (1995 г.), Райнер Кунус “Сън в изгнание” (1996 г.).

Починали:

През 1931 г. - Иван Петков Стайков - български композитор, аранжор и пианист.

Завършва БДК, специалност пиано. Той е член на СБК. Автор е на оркестрови пиеси, филмова музика (“Двойникът”, “Господин за един ден”), мюзикъли, автор е и на музиката към първия български филмов мюзикъл “Бягство по Ропотамо” . В средата на 50-те години заедно с Е. Георгиев е сред първите автори на оригинални аранжименти за български песни. Стайков е един от основните сътрудници на Естрадния оркестър на БНР, автор на аранжименти за бигбенд. Активен участник е в първите издания на “Златният Орфей”. Основна изпълнителка на неговите песни е М. Николова. Има принос за създаване на репертоара от джазови пиеси на Естрадния оркестър на КТР. Възстановява по скици, довършва и оркестрира II симфония на Д. Ненов “Поема на българската земя” (1982 г.). Стайков е удостоен с орден “Кирил и Методий”, I степен.

През 1991 г. – инж. Джон (Иван) Ночев - български учен.

Той е конструктор на космически апарати. По време на Втората световна война специализира в Германия, следва в Политехниката в Прага и Техническия университет във Виена, където защитава докторат през 1950 г. През 1951 г. Ночев заминава в Канада, а през 1956 г. е в САЩ, където работи в корпорацията "Дженерал Дайнамик" върху проекти за НАСА. Ночев е в екипа на Вернер фон Браун за проекта "Аполо". Изобретява уникалните двигатели на модула "Орел" за прилуняване, след поръчка на НАСА с личната протекция на губернатора на Калифорния Р. Рейгън (1956 г.). Ръководител е на програмата за кацане на Луната, при която на 21 юли 1969 г. Н. Амстронг за пръв път в историята на космическите изследвания стъпва на лунната повърхност. До края на живота си работи върху аерокосмически проекти, а желанието му да се завърне в родината не се осъществява.

През 2002 г. - Слав Христов Караславов- български писател белетрист и поет.

Завършва гимназия в Първомай. Работи като пътуващ журналист. Редактор е във в-к “Народна младеж”, в-к “Септемврийче”, Радио София. Работи и в изданията “Народна младеж” и “Български писател”. Главен секретар е на СБП за периода 1972-1979 г. Главен редактор е и на ИК “Иван Вазов”.

Негови стихосбирки са:“Ехо от кавалите” (1959 г.), “На бял камък” (1961 г.), “Насаме със сина” (1965 г.), “Приемете ме и такъв” (1967 г.), “Поеми” (1973 г.), “Априлски пространства” (1976 г.), “Безводни реки” (1979 г.), “Дуел” (1981 г.), “Снегопад” (1983 г.), “Сватбено пътуване. Интимна лирика” (1985 г.), “Ракета. Стихове за деца” (1987 г.) и др. Белетристичното му творчество е обърнато към историята: “Приятел със смъртта” (1967 г.), “Хроника за Хаджи Димитър” (1968 г.), “Неуспешно следствие” (1980 г.), “В дните на цар Ивайло” (1981 г.), “В дните на цар Ивайло, на хан Ногай, на Георги Тертер и Теодор Светослав” (1984 г.), “Детрониране на величията” (1986 г.), тетралогията “… И се възвисиха Асеневци” (1976 г.), трилогията “Солунските братя” (1978-1979 г.). Автор е също на пътеписи, пиеси, произведения за деца и юноши.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 1 Април:

Начало на Седмицата на гората (1 април — 7 април)

forest.jpg

Международен ден на птиците

normalize-17-Jack-B-The-Birds.jpg

Ден на шегата

Първи април е денят на хумора, сатирата, забавата, шегата и лъжата!

Това е единствения ден в годината, когато можете да се пошегувате с приятелите си, да ги излъжете и изиграете съвсем безнаказано! Дори е задължително да погодите номер някому.

Навсякъде по света празнуват първи април. Денят на смеха в различните страни носи свой национален колорит и специфичен хумор, присъщ за всяка страна.

pinokio-2602.jpg

Защо точно на 1 април? До края на XVI век в някои държави Новата година е започвала на 1 април, френският крал Шарл IX дал нареждане Новата година да започне от 1 януари. Това е станало през 1564 г. Следователно и новогодишните подаръци е следвало да се поднасят на 1 януари. Присмивали се на този, който забравяйки за смяната на календара, ги подарявал на 1 април.

През 1858 г. Георги Раковски пристига в Одеса и се установява в дома на влиятелния българин Николай Миронович Тошков. Там се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения.

През 1862 г. между 1 - 5 април Васил Левски пристига в Белград и се включва в Първата българска легия.

През 1867 г. на официално посещение в Цариград пристига сръбският княз Михаил Обренович. По време на царуването си сръбският владетел провежда политика на използване на българското националноосвободително движение в интерес на Сръбското княжество. Това предизвиква силно разочарование у водителите на българската революционна емиграция в лицето на Георги С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и др.

През 1913 г. е подписано второ примирие между Балканския съюз (без Гърция) и Портата под контрола на Великите сили. Първото е от 20 ноември 1912 г. След него Турция започва да протаква преговорите за мир, които трябва да започнат в Лондон.

През 1926 г. е създаден Върховен кооперативен съвет с председател Кирил Попов. След смъртта на Попов през 1927 г. председател става Андрей Ляпчев. По това време Ляпчев е министър-председател и министър на вътрешните работи и народното здраве.

През 1932 г. със Закона за бюджета за 1932-1933 г. се освобождават от държавен поземлен данък всеки първи 100 дка ниви, 10 дка овощни градини, тютюнища и гори, 5 дка лозя и 2 дка бостани. Така напълно са освободени около 400 000 стопани.

През 1945 г. се състои тържествено честване на 50-годишната литературна дейност на Димитър Полянов. Той е поет, преводач, обществен и културен деец. Първоначално Полянов учи медицина в Нанси, Франция, а след завръщането си в България две години прекарва в Школата за запасни офицери. Член е на БРСДП. Полянов публикува материали в редица партийни вестници и списания: "Ден", "Работнически другар", "Социалист", "Напред", "Работнически вестник" и др. Редактира в. "Наши дни" (1924–1925 г.), сп. "Червен смях" (1920–1923 г.), "Нови дни" (1925 г.) и "Наковалня"(1925–1933 г.). Издава и книгата "Морски капки", "От Изток до Запад", "Железни стихове", "Белият гълъб". Полянов превежда от френски език произведения на Юго, Балзак, Зола и др.

През 1946 г. във Варна е създаден Държавен симфоничен оркестър.

През 1947 г. със закон е приет двегодишен държавен план за възстановяване и развитие на народното стопанство през 1947-1948 г. Акцентът е поставен върху индустриализацията. Предвидените темпове са нереално високи и изпълнението на плана за общото промишлено производство е 96,3 %. Не е изпълнен и планът за селското стопанство.

През 1948 г. България и СССР подписват договор за търговия и мореплаване, спогодба за оказване техническа помощ на НРБ и протокол за взаимни доставки на стоки.

През 1959 г. е създадена Българската национална филмотека (първоначално името й е Държавен филмов архив).

През 1962 г. с размяна на ноти между Британската легация в София и българското Министерство на външните работи е одобрен първият двустранен план за културен обмен между България и Великобритания за периода от 1 април 1962 г. до 31 март 1963 г.

През 1964 г. в София започва работа учредената на 19 февруари 1964 г. Българска външнотърговска банка за разплащания с чужбина и за кредитиране и контрол на външнотърговските организации в България.

През 1973 г. с постановление на Министерския съвет в София е създаден Национален исторически музей. В началото той е настанен в помещенията на бившето съветско посолство на ул. Московска. От 1981 г. се помещава в сградата на Съдебната палата. Отделите на музея са "Български земи в древността", "Праистория", "Античност", "Средновековна България", "Български земи XV-XVII век", "Българско възраждане", "Нова история на България". Национален исторически музей експонира в чужбина най-ценните български паметници, организира временни изложби и лектории, издава "Известия на Национален исторически музей" и научни сборници в чест на кръгли годишнини.

През 1974 г. започва двудневна национална конференция по въпросите на хумора и сатирата. За организирането й настоява редколегията на в. "Стършел". На официалната вечеря, дадена от първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, той заявява: "Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това."

През 1992 г. Тридесет и шестото ОНС избира Асен Агов за генерален директор на БНТ. Агов е журналист, завършил ВИИ "Карл Маркс", специалност "Международни икономически отношения". Работи в БТА, а по- късно е водещ е на тв програма "По света и у нас" Става главен редактор на редакция "Информация" в БНТ . Асен Агов е народен представител от СДС в ХХХVII, ХХХVIII и ХХХIХ ОНС.

През 2001 г. Ренета Инджова оглавява партията Демократична алтернатива. Инджова завършва в УНСС, където преподава икономика. През 1992-1993 г. е директор на Агенцията за приватизация. Ренета Инджова е първата жена министър-председател на България, начело на служебното правителство през 1994-1995 г.

Родени:

През 1812 г. -Роден е Иван Добровски – възрожденски учител, книжовник и журналист.

Той получава образованието си при гръцкия просветител Т. Каирис на о. Андрос. Дълги години учителства в различни краища на българските земи. Занимава се и с журналистическа дейност. Редактор и издател на второто българско списание "Мирозрение" (1849-1851 г.). Иван Добровски е радетел за славянската солидарност. Пътува много из Балканския полуостров и Европа, като някои от пътешествията му имат политически цели. Той е автор на статии по езиковедски, исторически и обществено-политически въпроси. С помощта на Берон Иван Добровски успява да издаде последните два броя на "Мирозрение или български инвалид" (1870 г.). След Освобождението работи като помощник на областния библиотекар в Пловдив.

През 1975 г. - Магдалена Малеева- състезателка по тенис на корт.

Тя е най-младата от триото „сестри Малееви“ и единствената, която все още се състезава. Магдалена започва кариерата си като професионална тенисистка през 1989 г. Първата си голяма титла печели в Сан Марино. С това сестри Малееви стават първите три сестри, спечелили турнир от веригата на дамската асоциация. Сред големите й успехи е несъмнено и турнирът в Москва. Това е и единственият, който Магдалена Малеева печели три пъти, първите два — дори в последователни години. За последен път тя го печели през 2002 г. В този турнир тя побеждава Винъс Уилямс, Амели Моресмо и Линдзи Дейвънпорт. Магдалена Малеева е републиканска шампионка. Печели 6 турнира от големи състезания. Достига до четвъртфинал на откритото първенство на САЩ през 1992 г. Достига до 6-то място в световната ранглиста. През 1999 г. след контузия се завръща в големия тенис и успява да победи една от най-добрите тенисистки - германката Анке Хубер.

Починали:

През 1899 г. - Ради Иванов- български общественик, участник в национално-освободителното движение.

Той владее румънски и френски език. През 1871 г. е един от организаторите на Русенския революционен комитет. През пролетта на 1872 г. Иванов е арестуван в Русе. След като е освободен емигрира в Румъния и се включва в дейността на българската революционна емиграция. По-късно е учител в Плевен. През 1873-1874 г. той обхожда някои райони за създаване и укрепване на революционни комитети. През 1874-1876 г. служи в Източни железници на барон Хирш като началник на гарите в Харманли, Фере и Софлу. Иванов участва в подготовката на Старозагорското (1875 г.) и Априлското въстание (1876 г.). Затова е преследван от турските власти и е принуден да избягва през Одрин, Цариград и Марсилия в Швейцария. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е преводач във втора пехотна гвардейска дивизия. След Освобождението живее в Русе и София. Назначен е на поста директор на пощите и телеграфите и др. Иванов превежда от френски език първото ръководство в България за боравене с морзовия апарат. През 1885 г. в Лисабон той е представител на Международния конгрес на пощите и телеграфите.

През 1947 г. - Екатерина Великова Каравелова- българска общественичка, деятелка на женското движение, публицистка.

Тя е съпруга на П. Каравелов и майка на Лора и Виола Каравелови. През 1877 г. Екатерина Каравелова завършва девическа гимназия в Москва. Там опознава руската култура. След Освобождението се завръща в България и преподава по български език и литература в Русе, Пловдив и София. Тя идеен съмишленик и близък съратник на съпруга си в политическите борби на либералите срещу консерваторите за опазване на демократическите свободи в България и приятелските отношения с Русия. На международна конференции се обявява против несправедливите решения на Берлинския конгрес през 1878 г. за разпокъсване на България. Развива активна дейност сред българските женски дружества. Екатерина Каравелова е председател на женското дружество “Майка” в София. Тя е една от учредителките на Българския женски съюз (БЖС) и негова подпредседателка. През 1919 г. от името на БЖС Екатерина Каравелова отправя протест до правителствата на Великите сили против клаузите на Ньойския мирен договор. Тя участва активно и в международното движение за мир. Редовна делегатка на всички конгреси на Международната лига за мир, председател на българска женска секция “Паневропа”. През 1924-1926 г. изнася сказки в САЩ и Канада. Ратува за подобряване на руско-българското отношения и прави опит да въздейства в тази насока върху руския двор. През 1923 г. се присъединява към апела на Антон Страшимиров за защита на пострадалите от фашисткия терор и превръща дома си в средище за събиране на помощи за жертвите. След атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г., изпраща писмо до правителството за спиране на арестите и убийствата. Публикува повече от 50 статии и политически фейлетони. Екатерина Каравелова превежда от руски и френски език творби на Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, В. Юго, Ги дьо Мопасан, Г. Флобер. Погребана е в градината на църквата “Св. Седмочисленици” в София.

През 1966 г. - Димитър Тодоров Димов – български писател-белетрист.

Баща му Тодор Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Димов завършва I мъжка гимназия през 1928 г. През 1928 г. постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултет, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския. Завършва през 1934 г. като доктор по ветеринарна медицина. До 1939 г. е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа, след това е микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент е по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет. През януари 1943 г. заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 г. се връща в България. До септември 1944 г. Димов е мобилизиран в Беломорието Две години по- късно става доцент в Агрономическия факултет в Пловдив. За периода 1949-1952 г. е доцент и в Селскостопанската академия. През 1950 г. става професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София. От март 1964 г. до смъртта си той е председател на СБП. Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 г. в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 г. той сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура'", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

През 1946 г. е отпечатан първият откъс от най-известното произведение- романа "Тютюн" в "Литературен фронт", озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс - "Двубой" , след още 1 г. - "Тютюн" (глава от роман) в сп. "Септември". През 1951г. романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 г. стига до читателите и до своите "злополучни критици''. Започва тридневно "обсъждане" на "Тютюн" в СБП, което се пренася в периодичния печат и кулминира в редакционната статия на в. "Работническо дело" - "За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици". Единодушно е изказано мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване". Димитър Димов е принуден да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои. През 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид. Други съчинения на Д. Димов са романите „Поручик Бенц” !1938 г. и „Осъдени души” (1945 г.), сатирата „Жени с минало” (1960 г.), Събрани съчинения в 6 тома (1966-1967 г.), Съчинения в 5 т. (1974 г.)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 2 Април:

През 1872 г. Великият везир връчва при тържествена церемония берат на Видинския митрополит Антим за неговото назначение като пръв екзарх на Българската православна църква.

През 1913 г. Охридският митрополит Борис уведомява с писмо Пелагонийския митрополит Авксентий за насилствената сърбизация на българското население в Охридската околия.

През 1915 г. е дадена амнистия за престъпления по печата при избори и при публични събрания.

През 1924 г. с определение № 1 на Върховния касационен съд на основата на Закона за защита на държавата са забранени БКП, Партията на труда, БКМС и техните синдикални и кооперативни организации. Имотите им се отнемат, а БКП минава в нелегалност. ЗЗД забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Ал. Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание 1923 г. ЗЗД е гласуван от ХХI ОНС на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Впоследствие ЗЗД многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. ЗЗД е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война 1939–1945 г.. Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. ЗЗД е премахнат от правителството на ОФ с наредба-закон на 16 октомври 1944 г.

През 1931 г. седем опозиционни партии- демократи, БЗНС “Врабча 1”, БЗНС-Оранжев, занаятчии, радикали, обединени националлиберали и националлиберали - внасят интерпелация против правителствения терор в Народното събрание. На 8 април гласуват недоверие на кабинета на Андрей Ляпчев.

През 1936 г. работните дружини от Трудова повинност се преименуват в Трудови войски.

През 1943 г. завършва посещението на цар Борис ІІІ при Хитлер в Бергхоф. На тази среща се водят разговори по хода на войната, англо-турските отношения и еврейския въпрос.

През 1949 г. легацията на Великобритания връчва на българското правителство нота с обвинения, че България нарушава чл. 2 от мирния договор от 10 февруари 1947 г. за осигуряване на граждански права и свободи.

През 1956 г. между 2 - 6 април се провежда пленум на ЦК на БКП, на който БКП следва решенията на 20-ти конгрес на КПСС. Осъжда се култа към личността, но се свързва само с дейността на Вълко Червенков. Той трябва да отстъпи лидерството на БКП на първия секретар на ЦК Тодор Живков, а премиерския пост на Антон Югов. Въпреки това остава член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет. На пленума се взема решение за увеличаване броя на заместник-председателите на Министерския съвет от пет на шест души, както и броят на секретарите на ЦК - от три на пет. Пленумът натоварва 11-членна комисия начело със секретаря на ЦК Димитър Ганев "да прегледа процесите на осъдени членове на партията и други граждани и станалите извращения в следствието и да направи предложение за реабилитиране на невинно пострадалите членове на партията и граждани...".

През 1974 г. завършва националната конференция по въпросите на хумора и сатирата. За организирането й настоява редколегията на в. "Стършел". На официалната вечеря, дадена от първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, той заявява: "Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това."

През 1986 г. между 2 - 6 април се провежда 13. конгрес на БКП. Тодор Живков е преизбран за генерален секретар на ЦК на БКП.

Родени:

През 1861 г. - капитан Христо Кръстев Кръстев.

През 1879 г. той завършва Военното училище с първия випуск. След това служи в 23-та пехотна Русенска дружина и в 5-ти пехотен Дунавски полк. Кръстев завършва висша офицерска стрелкова школа в Оряниенбаум край Петербург. В Сръбско-българската война (1885 г.) командва 2-ра дружина на 5-ти пехотен полк. След войната дружината е дислоцирана в Силистра. Кръстев я ръководи Силистренския бунт през 1887 г., но след потушаването на бунта е убит при опит да премине границата.

През 1899 г. - професор Цеко Николчов Торбов - български юрист и философ.

През 1923 г. той завършва право в Германия и защитава докторат в Гьотингенския университет. В България работи като адвокат. Същевременно превежда Л. Нелсон, В. Юго и Ф. Достоевски. Торбов е сътрудник на проф. Л. Нелсон в Гьотингенския университет. Там защитава докторат и по философия през 1929 г. Торбов е поддръжник на т. нар. етичен социализъм. През 1931- 1947 г. преподава последователно по немски език в Италианското училище в София и във Военна академия в София по международно право. За периода 1946-1963 г. е професор по обща теория и философия на правото в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а през 1947-1948 г. е декан на Юридическия факултет. Торбов е член и секретар на философско-социологическото дружество и на Философския клуб в София и на Международната асоциация за правна и социална философия. Специализира в Париж, Рим и др. Торбов превежда съчинения на И. Кант на български език. За превода на “Критика на чистия разум” (1970) е лауреат на Хердеровата награда на Виенския университет. През 1973 г. е почетен член на “Kant-Gesellschaft” в Майнц. Негови съчинения са: “Изследвания върху чувството за истината” (1930 г.), “Философия на правото и юриспруденцията” (1930 г.), “Ку-Хунг-минг” (1933 г.), “Кант и философията на разума” (1936 г.), “Мусолини и неговата държавна и социална философия” (1936 г.), “Върху правните субекти у Венелин Ганев” (1940 г.), “Върховният принцип на правото” (1940 г.), “Рационализъм и емпиризъм в правото” (1943 г.), “Естествено право и философия на правото” (1947 г.), “Основен принцип на правото. Право и справедливост” (1992 г.), “Изследвания върху критическата философия” (1993 г.), “Учение за държавата” (1995 г.), “Спомени” (1996 г.), “История на античната и средновековна философия” (1996 г.) и др.

През 1907 г. - професор Ненко Димитров - български художник живописец.

6.jpg

През 1930 г. той завършва Художествената академия в София при Н. Маринов и Б. Митов. В периода 1939 г. – 1940 г. специализира в Париж и Мюнхен. От 1947 г. е преподавател в Художествената академия в София. Автор е на фигурални композиции, пейзажи, натюрморти, портрети. Някои от творбите му са: "Портрет на жената на художника - Дора Балканска" (1933 г.), "Семейство" (1936 г.), "Автопортрет" (1938 г.), "Портрет на Митко (сина на художника)" (1941 г.), "Ятачка" (1945 г.), "Г. Димитров в затвора през 1918" (1950 г.), "Портрет на Д. П. Иванов-Арсениев" (1950 г.), "Портрет на Валеска" (1957 г.), "Домакиня" (1957 г.), "Автопортрет" (1967 г.) и др. Публикува монографиите "Дечко Узунов" (1955 г.), "Мара Георгиева" (1963 г.). Статии по проблеми на съвременното българско изкуство. През 1937 г. получава златен медал от изложението в Париж.

През 1929 г. - Минко Николов - български критик.

mnikolov.jpg

През 1951 г. той завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1954 г. защитава дисертация върху творчеството на Смирненски. От следващата година работи в редактор на "Литературен фронт". Чете лекции по българска литература в Хумболтовия универитет в Берлин през 1956-1957 г. През следващите две години е редактор в издателство "Български писател". Николов е научен сътрудник в Института за литература при БАН. Той редактира съчинения на А. Страшимиров, Хр. Ясенов и др. Превежда критически трудове от руски и немски език. Някой негови съчинения са: "Христо Смирненски. Литературно-критически очерк" (1958 г.), "Павел Вежинов. Литературно-критически очерк" (1959 г.), "Кризата в модерния западен роман" (1961 г.), "Брехт. Литературен портрет" (1963 г.), "Антон Страшимиров" (1965 г.), "Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература" (1967 г.).

През 1931 г. - Благой Димитров - български поет, автор на документални очерци.

Той завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като учител и редактор в различни издания. През 1950 г. за пръв път печата стихове. Някой негови съчинения са "Смола от наранен бор" (1959 г.), "Настъпление" (1966 г.), "Живият мост" (1968 г.), "Генерал Гордост. Док. повест" (1970 г.) и др.

Починали:

През 1940 г. - Пенчо Георгиев – български художник.

През 1929-1934 г. той специализира приложни изкуства в Париж при П. Лоран. В живописния жанр използва различни техники. Примери за това са "На смъртния одър", "Към пазара", "Задушница", "Прощаване", "Дунавски рибари". В платната си от този период Георгиев отрича съществуващото разбиране за битовата живопис, отказва се от наративността и етнографичността, стреми се към извеждане на идеята чрез сдържан и декоративен израз. В Париж работи като живописец, график и сценограф.През 1929 г. участва в Есенния салон. От парижкия му период са картините "Безработни", "Продавачи на птички", "Бедна жена от квартала", "Скитник", "Кабаре", "Хотел". В София създава повече от 30 сценографски решения, предимно за спектакли в Народния театър и Народната опера.

По-известни негови картини и графики след 1934 г. са: "Орачки", "Люлчина песен", "Погребение", "Зима край Дунава", "Край Ловеч” и др. Художникът работи стенопис и илюстрация. На името на Георгиев е учредена годишна награда за сценография от СБХ.

През 1977 г. - Орлин Василев - български писател.

0601.jpg

През 30-те години на ХХ в. той е редактор на в-к "Свят". През този период многократно е арестуван. След 9 септември 1944 г. е директор на радиоразпръскването, работи в кинематографията, редактор е на в-к "Литературен фронт", директор е на Народната библиотека, депутат е в НС. Василев пише разкази, очерци, статии, филмови сценарии, есета, романи, драми и произведения за деца. Негови съчинения са: "Бялата пътека" (1929 г.), "Прости сърца" (1930 г.), "Огненият обръч. 1923" (1933 г.), "Дивата гора" (1935 г.), "Хайдутин майка не храни" (1937 г.), "Зъб за зъб" (1944 г.), "Житие-битие" (1945 г.), "Тревога" (1948 г.), "Любов" (1952 г.), "Щастие" (1954 г.), "Отломки" (1963 г.) и др. Сценарист е на филма "Страхил войвода" (1938 г.), от който са запазени 1 200 м в архивите на БНФ. С Борис Боризанов работи върху екранизацията на пиесата на Никола Икономов "Калин Орела" (1950 г.), а със Захари Жандов по филмирането на пиесата си "Тревога" (1951, съвместно с А. Вагенщайн). През 1958 г. по романа му "Хайдутин майка не храни" Петър Б. Василев заснема "Хайдушка клетва", а през 1959 г. заедно с Владимир Петров написва сценарий по романа на Тургенев "В навечерието" - една грамотна и почти избягваща илюстративността екранизация на най-известния у нас роман на руски писател.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 3 април

Днес - Тържествен водосвет и вдигане знамето на град София по повод 130-ата годишнина от обявяването на София за столица на България (по нов стил 3 април 1879, по стар на 22 март 1879 г.).

8d5d3fde9d.jpg

1750 г. Йеромонах Лаврентий, брат на Паисий Хилендарски, довежда в Хилендарския манастир група поклонници от Видин и предава на манастирската каса 700 гроша "сухи пари", 5 кадилници и 3 мулета.

401330a.jpg

1860 г. На Великден в цариградската църква Свети Стефан при църковната служба епископ Иларион Макариополски (на снимката) не споменава името на Вселенския гръцки патриарх; Българската православна църква се отделя от Гръцката патриаршия.

3.jpg

1879 г. София е обявена за столица на България.

lomska.jpg

Още снимки от следосвобожденска София можете да разгледате на този сайта – стара София в снимки.

1906 г. Провежда се антигръцки митинг в Балчик, Варна, Пловдив, София и Търново против събиране на пари и андарти за борба с ВМОРО. Първият такъв митинг е проведен на 13 март същата година.

1921 г. В София участници от Илинденско-Преображенското въстание учредяват дружество "Илинден" с председател Крум Зографов. Дружеството започва да издава в. "Илинден" от 30 юли и създава дружества в Пловдив, Варна, Плевен, Русе, Шумен. На 4 декември е избран Управителен съвет на Илинденската организация с председател Георги Занков, а на 23 януари 1923 г. в София е проведен учредителният й конгрес с участието на 31 дружества, издигащ идеята за автономия на Македония.

1950 г. Започва съдебен процес срещу 12 ръководни стопански дейци, обвинени в участие в "трайчокостовската заговорническа организация" и в "саботажни и вредителски действия".

1990 г. IX Народно събрание гласува законите за изборите, за политическите партии, за разтурване на Държавния съвет на Народна република България и избира Петър Младенов за председател (президент) на Република България.

1990 г. БКП се преименува на Българска социалистическа партия.

1990 г. Учредена е Отечествена партия на труда (ОПТ), която е регистрирана в края на април 1990 г. Пръв председател е Румен Попов, а от 1995 г. е Минчо Генов Минчев. Печатен орган на партията е в. "Нова България". На изборите за VII Велико народно събрание от юни 1990 г. ОПТ печели едно депутатско място. В парламентарните избори за ХХXVI Народно събрание участва в коалиция заедно с БСП. В президентските избори от 1996 г. издига своя кандидат президентска двойка - Минчо Минчев и Пенчо Пенчев.

1992 г. 36 Народно събрание приема нов Закон за поземлената собственост и частното стопанисване на земята в България, който изисква връщането на земята "в реални граници".

Родени:

1884г. в Самоков се ражда българският поет Иван Йончев (1884-1918)

iyonchev.jpg

- творецът, останал в българската история със стихотворението си "Един завет", по чийто текст композиторът Георги Шагунов създава музиката за марша на Българската армия, както и със стиховете "И бих желал орел да бъда аз...", "Какво са, о, татко, в небето звездите" и др., много от които също се превръщат в песни. Поради липса на средства не завършва I Софийска мъжка гимназия, но започва да пише още като ученик - на 14 издава пиесата "Слепец". Влиза в средата на Дебелянов, Николай Райнов, Константин Щъркелов и Стефан Македонски, с когото през 1904 г. отива в Загреб да учи певческо изкуство и се появява на местната сцена. Участва и в Първата световна война, от която се връща преждевременно ранен (1915). Оставя малко по обем творческо наследство - стихосбирката "За Родината", "Есенни листа", "Родни песни", "Цветя", "Стоян Хайманата", "Стихотворения", "Заветът на дедите" и др. Умира на 26.V.1918 г. от туберкулоза в София, а по предложение на Иван Вазов улицата, на която е живял в Бояна, носи неговото име.

1921 г. Георги Христов Мицков - български поет, преводач, съставител на антологии.

ohrid.jpg

Георги Мицков и Лиляна Райчева

През 1948 г. той завършва специалност “Романска филология” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1957 г. е коректор на сп. “Centre des etudes poetiqus”, от 1960 г. е постоянен член на журито на фондацията “Biennales Internationales de Poesie” (Белгия). Издава стихосбирките “Сянката на съдбата” (1990 г.), “Скали, облаци и безкрайност” (1991 г.). Превежда поезия от английски, гръцки, испански, френски, румънски, руски, шведски, немски, португалски и други езици. Подбира и превежда творби на Ар. Лундквист, П. Сегерс, Ф. Песоа, С. Д. Перс, М. Луци, Ар. Оло, Ф. Допликер, П. Ж. Жув. Участва с преводи и в многобройни антологии на гръцка, френска, немска, белгийска и унгарска поезия. Освен това прави селекции и преводи на сонети, световна любовна лирика, избрани творби на известни западноевропейски и руски писатели. За преводите си от италиански език Мицков е удостоен с международна награда “Circe-Sabaudia”

1934 г. Христофор Траянов Тзавелла – български поет, писател, фолклорист,

1701.jpg

произхождащ от рода на Тзавеллеите. През Гражданската война в Гърция е изпратен заедно с други деца в Чехословакия, където участва активно в живота на емиграцията. През 1951-1954 г. следва във Висшия строителен институт в Бърно. След като завършва заминава за Канада и се установява в Торонто. Учи английски език и литература в Блурския вечерен колеж до 1959 г. След това записва режисура в Ню Йорк. В Торонто Тзавелла издава в. “Ново време”, “Български глас”и “Народна воля”. Същевременно сътрудничи на английски издания предимно под псевдоним. През 1964 г. се установява в България и завършва специалност “История” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1980 г. Тзавелла завежда направление за фундаментално документиране духовния мироглед на българския народ към Комитета за култура. Първото му стихотворение “Реката” е отпечатано на гръцки език. Обнародва и стихотворения и статии в чужбина предимно с историческа тематика. Тзавелла събира народно творчество от Беломорска Тракия и Беломорска Македония възлизащо 20 000 песни, 1 200 приказки, 700 легенди, 20 000 проклинания, 100 000 пословици и поговорки, отговори на въпроси, свързани с духовния живот на българския народ. Негови съчинения са: “Копнежи. Скопие” (1959 г.), “Глаголици. Стихотворения” (1969 г.), “Кирилици. Стихотворения” (1972 г.), “Басни в диалози” (1990 г.) и др.

Починали:

1927 г. Васил Попов, наричан Героя или Доктора е български революционер, анархист по убеждения.

vasilpopov.jpg

На 14 април 1925 Попов участва в неуспешния опит за покушение срещу цар Борис III. През лятото на същата година се отделя от Копривщенската чета и създава нова, в която се включват Дочо Узунов и Тинко Симов. На 23 ноември 1925, край село Българене четата убива околийския началник на Ловеч Николай Тифчев - Кърджи Осман.

1998 г. Зина Юрданова - българска художничка. Тя започва да учи живопис в Художествената академия в София през 1923 г. при проф. Ст. Иванов, но скоро напуска и отива в Мюнхен. Следването £ в Германия и дългото £ пребиваване в Париж оставят трайна следа върху творчеството £. През 1946 г. тя става член на дружеството на художниците “Монпарнас”. Рисува с акварел, темпера, маслени бои, а от 1972 г. и с акрилни бои. След завръщането си в България тя представя първата си самостоятелна изложба в галерия “Форум” на д-р Димитраков. От СБХ не е допусната на изложби във Франция. В България има няколко самостоятелни изложби през 1965 г., 1971 г., 1977 г., 1987 г. Липсата на изява, наложена от комунистическата власт изолира Юрданова от световните художествени процес. През 1993 и 1994 г. самостоятелна изложба £ урежда галерия “АРТ 36” на К. Чекарлиева.

019_t.jpg

Пейзаж, ок. 1950 г. /Зина Юрданова/

2000 г. Милко Бобоцов, български шахматист.

13.jpg

Той е първият български гросмайстор. Милко Бобоцов е роден на 30 септември 1931 г. в Пловдив. Той е международен майстор по шах от 1960 г. и гросмайстор от 1961 г. През 1958 г. става шампион на България по шах. На отборната олимпиадата по шах в Лугано през 1968 г. Бобоцов става бронзов медалист. На турнира в Сараево през 1971 г. Бобоцов става първи, заедно с Давид Бронщайн и Милан Матулович. Женен е за Антония Иванова - международен майстор за жени.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 4 Април:

През 1857 г. Георги Раковски издава в Нови Сад пробния брой на в. "Българска дневница", с който поставя началото на българската революционна журналистика. Вестникът е подкрепян финансово от сръбския историк и публицист д-р Данило Медакович. Медакович . Той установява тесни контакти с Г. С. Раковски и подпомага журналистическата и публицистичната му дейност и в издаването на "Дунавски лебед", на "Предвестник Горскаго пътника" и "Горски пътник".

През 1873 г. Петко Р. Славейков издава в Цариград първи брой на хумористичния вестник "Звънчатий глумчо".

През 1901 г. с 123-ма делегати започва Осмия извънреден конгрес на македонската емиграция. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател е Владимир Димитров.

През 1913 г. със заповед по Действащата армия се сформират три нови дружини към Македоно-одринското опълчение.

През 1920 г. архимандрит Стефан е избран за председател на Руско-български културно-благотворителен комитет. Комитетът е учреден в залите на Руската легация на 22 януари.

През 1923 г. с указ на цар Борис III се утвърждава Закон за попълване на войската, пограничната стража и жандармерията с доброволци, подофицери и офицери.

През 1927 г. е избран Изпълнителен комитет в състав на Висшия съвет на българите в Добруджа. Съветът е създаден в Букурещ с цел да подобри положението на българите там. За председател на Изпълнителния комитет е избран български посланик в Букурещ Светослав Поменов. Тодор Бъчваров, К. Манолов и И. Атанасов са избрани за негови помощници.

През 1941 г. по немски образец е създадена Дирекция на националната пропаганда, която упражнява цензурата.

През 1949 г. Легацията на САЩ връчва на българското правителство нота с обвинения, че България нарушава чл. 2 от мирния договор от 10 февруари 1947 г. за осигуряване на граждански права и свободи. На 22 април в отговор Министерството на външните работи на НРБ връчва нота до правителствата на Великобритания и САЩ. В българската нота се заявява, че "България ще счита като акт на недружелюбие всеки опит да бъде третирана като държава, чиито вътрешни дела подлежат на обсъждане от външния свят".

През 1975 г. е публикуван Закон за съобщенията. Този закон урежда организацията, ръководството и контрола на съобщенията и изграждането на съобщителните средства в Република България с цел все по-пълно да се задоволяват потребностите на учрежденията, стопанските и обществените организации и гражданите от съобщителни услуги.

През 1987 г. над община Генерал Тошево за два часа се излива порой - 130 л дъжд на кв. м. Разрушени са 122 сгради, загиват 4 души и са унищожени хиляди декари посеви.

През 1990 г. органът на БКП в. "Работническо дело" се преименува на "Дума", но остава с главен редактор Стефан Продев. Продев е писател, публицист и журналист. Дебютира през 1942 г. във в. "Железничарски подем". През 1945-1946 г. е член на редакторската колегия на в. "Средношколско единство". През 1954-1956 г. редактира в. "Народна младеж" , след което работи в отдел "Култура" на в. "Отечествен фронт", в сп. "Септември", в отдел "Публицистика" на в. "Литературни новини" , в сп. "Българска музика". Продев е главен редактор на изданието на БТА "ЛИК" и "Паралели", на сп. "София", на в. "Народна култура" и на в. "Работническо дело" . През 1990-2000 г. той е председател на СБЖ.. Депутат е в VII ВНС (1990 г.) и в ХХХVI НС (от 1991 г.). Продев е майстор на есето. Автор е на романизирана биография на Фр. Енгелс ("Фред, или Пролетта"). Пише още пътеписи, в които представя впечатленията от своите пътувания като специален кореспондент на БТА, автор е и на разкази и новели. Негови са съчиненията "Работнически вестник" - разобличител на милитаризма и царската военщина. 1900-1912 г.” (1953 г.), "Паралели" (1962 г.), "Фред, или Пролетта" (1963 г.), "Отблясъци" (1968 г.), "Редове" (1971 г.), "Пътеписи" (1973 г.), "Червеното чудо" (1974 г.), "С обич и гняв. Есета" (1977 г.), "Живи теми" (1978 г.), "Мозайка" (1980 г.), "Пътуване към пижамата" (1982 г.), "Раждането на шедьоврите" (1983 г.), "Имало едно момче" (1986 г.), "Разказът на палача" (1987 г.), "Фо и ербика" (1987 г.), "В края на 80-те" (1990 г.), "Забравени новели" (1994 г.), "Носене на кръста" (1993 г.), "Сваляне от кръста", "Неприятни разкази" (2001 г.), "Да се чете след сто години" (2001 г.).

През 1991 г. е сснован Атлантически клуб за България по инициатива на депутата от СДС Соломон Паси, който става негов председател. Атлантическият клуб е неправителствена, непартийна организация, поддържаща общите ценности на Евроатлантическата общност. Дейността е фокусирана върху разясняване проблемите на сигурността и международните отношения пред обществото. Клубът спонсорира посещения и лекции на изтъкнати личности, национални и чуждестранни експерти. В това число и посещението на Негово светейшество папа Йоан-Павел II в България през 2002 г., както и речта му пред 3500 видни български интелектуалци, артисти и учени. Негово светейшество папа Йоан-Павел ІІ дава аудиенция на Атлантическият Клуб през ноември 1994 г. Вселенският патриарх Вартоломей говори пред Атлантическия клуб в София през септември 1993 г. и дава аудиенция на Клуба през 2002 г. От 1992 г. Атлантическият клуб е и първият член на Асоциацията на Атлантическия договор /АТА/ от страна извън структурите на НАТО. АТА е международна организация на неправителствено равнище, чиято мрежа има клонове в 32 страни, членки и партньори на НАТО. През 1996-1999 г. президентът на Атлантическия Клуб Соломон Паси е първият вицепрезидент на АТА от страна, партньор на НАТО. През 1997 г. АТА провежда 43-тата си годишна среща в София, при домакинството на Атлантическия клуб. Клубът поддържа активна мрежа от контакти с партньори от Северна Америка, Европа и Израел. Подпомага създаването на атлантически организации в други страни от Централна и Източна Европа, също и в страни от Близкия Изток, Африка и Южна Америка. Сред американските партньори на Клуба са Германският фонд “Маршал” в САЩ, Американският еврейски комитет, Атлантическият съвет на САЩ, Нова атлантическа инициатива, корпорацията “РАНД” и Центърът по стратегически и международни изследвания. От 2001 г. председател на Атлантическия Клуб в България е д-р Любомир Иванов. Тогава основателят на Клуба Соломон Паси става почетен президент.

През 1994 г. на Консултативния съвет за национална сигурност при президента се обсъжда недоволството в армията от "шоковото уволнение" на 3000 офицери, планирано от военния министър Валентин Александров.

През 2001 г. Симеон II пристига в България и обявява, че ще остане в страната.

Родени:

През 1867 г.- Андрей Тошев - български дипломат, публицист и общественик, член на БАН (1898 г.).

Завършва естествени науки в Брюксел. Работи като учител във Военното училище в София. През 1903 г. постъпва на служба като търговски агент в Битоля, после в Цариград (1905 г.); дипломатически агент в Цетина (1905 г.), Атина (1906 г.), Белград (1908 г.), Цариград и Виена (от 1915 г. до 1919 г.). През 1935 г. възглавява извънпарламентарен кабинет, сменил този на ген. П. Златев. Трудове: “Поглед върху икономическото положение на Сърбия” (1911 г.), “Балканските войни” (т. I – 1929 г., т. II – 1931 г.), “Полша в културно отношение (1931 г.), “Бегли спомени” (1931 г.), “Сръбско-българската разпра” (1932 г., преводи на френски и английски език). Печата статии в сп. “Солунски книжици”, в изданията на БАН, сп. “Отец Паисий”, “Обществено развитие” и др.

През 1889 г. - Борис Грежов - български кинорежисьор, един от първостроителите на игралния филм в България.

Завършва кинорежисура в Мюнхен през 1923 г. Той пръв от българските си колеги обръща внимание на осветлението и на операторската работа. Режисира филмите: "Момина скала" (1923 г.), "Весела България" (1928 г.), "След пожара над Русия" (1929 г.), "Безкръстни гробове" (1931 г.), "За Родината" (1940 г.), "Шушу-мушу" (1941 г.), "Цар Борис III Обединител" (съвместно с Борис Борозанов), "Изкупление" (1947 г., незавършен). Написва мемоари през 1958 г.

През 1890 г.- Иван Попов - български политик, дипломат.

Следва романска филология във Франция и Германия (1909-1915 г.). Завършва право в СУ през 1920 г. Директор на печата към Министерството на външните работи (1924-1933 г.). Пълномощен министър на България в Букурещ (1935-1936 г.), Прага (1936-1937 г.), Белград (1937-1940 г.). Министър на външните работи и изповеданията (1940-1942 г.); отсъства при подписването на Тристранния пакт (1.03.1941 г.) и е освободен от министерския пост. Извънреден и пълномощен посланик в Румъния (януари-септември 1944 г.). Самоубива се в букурещката болница "Колентина". Осъден е посмъртно от Народния съд на конфискация на имуществото. Присъдата е отменена през 1996 г.

През 1919 г.- Веселин Ханчев - български поет.

Завършва право в СУ през 1941 г. Взема участие в Отечествената война (1941-1945 г.). Работи като литературен уредник в “Литературен глас” (1938-1943 г.), началник отдел “Литература и изкуство” в Радио София (1943 г.), драматург на Народната опера в София (1949-1951 г.), на Сатиричния театър в София, редактор в сп. “Пламък” (1958 г.) и в Българската кинематография, съветник по културните въпроси в посолствата във Варшава (1963-1964 г.) и в Париж (1965-1966 г.). Член на СБП. Печата свои произведения за пръв път през 1934 г. Поезията на Ханчев се докосва до големите теми за дълга и любовта към родината, войната и мира и същинските човешки стойности. Автор е на пиесите “Злато”, “Отровен хляб”, “Двама и смъртта” и на нереализирания филмов сценарий “Крали Марко”. Превежда поезия от френски и руски език. Съчинения: “Испания на кръст” (1937 г.), “Луиджи” (1953 г.), “Стихове в паласките” (1954 г.), “Смешен пантеон” (1957 г.), “Лирика” (1960 г.), “Машината на времето” (1960 г.), “Роза на ветровете” (1960 г.), “Лирика” (1961 г.), “Стихотворения” (1962 г.), “Свирепият славей” (1965 г.), “Малки пиеси за големи сърца. Едноактен театър” (1967 г.) и др.

През 1925 г.- Милчо Радев - български писател.

Завършва медицина във Висшия медицински институт в София през 1955 г. Лекар в Профсъюза на миньорите (1955-1958 г.) и във фабрика "Емил Марков" (1959-1960 г.). Редактор в сп. "Здраве" (1962 г.). Член на редакторската колегия и завеждащ отдел "Изкуство" на в-к "Литературен фронт" (1964-1970 г.). Главен редактор в Студията за игрални филми към Българската кинематография (1970-1973 г.). Редактор (от 1973 г.) и завеждащ редактор (1975-1978 г.) в издателство "Български писател". От 1978 г. завежда отдел в сп. "Съвременник". Сътрудничи на литературния и периодичния печат. Член на СБП. Съчинения: "По тротоара" (1960 г.), "Събота вечер" (1966 г.), "Улица “Шипка" (1975 г.), "Скици с молив" (1976 г.), "Снимка в рамка" (1978 г.), "Верига или … паяжина" (1979 г.).

През 1936 г. - Еньо Вълчев - български състезател по борба.

Участва на 3 олимпиади през 1960 г., 1964 г. и 1968 г., в които печели златен, сребърен и бронзов медал. Световен шампион през 1962 г. и европейски шампион през 1968 г. и 1969 г. 4 пъти балкански и 15 пъти републикански първенец.

През 1946 г. - Росен Босев - български белетрист с подчертано внимание към психологическия детайл.

Син на поета Асен Босев. Автор на съчиненията "Напред през росата" (1973 г.), "Усмивки под мустак" (1973 г.), "Синьо-зелено" (1976 г.), "Небесен дом" (1977 г.), "Пясъчен часовник" (1977 г.), "Портрети на небесни тела" (1979 г.) и др.

През 1959 г. - Пламен Анатолиев Легкоступ - български художник живописец и педагог.

Доцент във ВТУ. Декан на Педагогическия факултет. Автор и съавтор на учебници и учебни програми и на книгата "Детето и творбата" (1996 г., 2000 г.). Изложби: Париж (1993 г.), Монпелие (1992 г., 1994 г.), Виена (1995 г.), Охрид (1998 г.). През 1999 г. получава златен медал за декоративен метод в живописта "Евроинтелект".

През 1960 г. - Ина Лулчева - български юрист, специалист в наказателното право; сред малцината, които печелят в смятаните за "скандални" съдебни процеси в България в края на XX в.

Завършва специалност "Право" в СУ през 1983 г. От 1983 г. работи в Софийската адвокатска колегия. Сред най-обсъжданите в медиите дела е делото й в Страсбург - "Андрей Луканов срещу България" през 1996 г. Това е първото дело, спечелено от български гражданин в Съда за човешки права в Страсбург (Белгия). Защитник е по делото на Иван Славков, Венцислав Йосифов и др.

Починали:

През 1940 г. - Стоян Брънчев - български лесовъд, член на БКД (1900 г.).

Един от организаторите на горското дело в България. В продължение на 14 години е редактор на сп. "Лесовъдна сбирка" (1899-1913 г.). Пише редица книжовни трудове, между които: "Изкуствено и естествено развъждане на горите" (1894 г.), "Лесоустройство" (1896 г.), "Горите и горското стопанство в България" (1918 г.).

През 1975 г. - Васил Иванов - български художник.

Завършва Художествената академия в София през 1940 г. - живопис при проф. Н. Маринов и при проф. Н. Ганушев. Работи в областта на живописта и графиката (техника с креда). Участва в изложби от 1939 г. Представя свои творби в България и в чужбина. Негови произведения притежават НХГ - София, галерии във Варшава, Лодз, Будапеща, както и частни сбирки.

През 1981 г. - Иван Мавроди - български бесарабски поет, писател и преводач, автор на 13 книги: “Радост”, “Буджански повести”, “В страната на розите” и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 5 април

1886 г. Русия е заставена да подпише изработения вече проект за Българо-турската спогодба. След нея подписи слагат и представителите на Великите сили, участвали в Цариградската посланическа конференция. Цариградската посланическа конференция е свикана заради отказа на Русия да признае акта на Съединението. Тя заседава в столицата на Османската империя с известно прекъсване от края на октомври 1885 г. до началото на април 1886 г.

1914 г. Под натиска на представителя на Международното социалистическо бюро Карл Легин в София се провежда обща конференция на синдикалните централи на тесни и широки социалисти. Конференцията завършва без обединение.

1935 г. Завършва двудневното заседание на Висшия военен съвет. На него е решено офицерите да не заемат граждански длъжности и "армията да се прибере в казармите". Уволнени са 42 офицери републиканци. Във войската превес получава промонархическото крило.

1948 г. Публикуван е Закон за кинематографията. По силата на закона се национализират частните филмови предприятия в България и средствата за производство и експлоатация на филми. Фондацията "Българско дело" прекратява съществуването си и на нейно място при Комитета за изкуство, наука и култура се създава Държавно предприятие "Българска кинематография".

1959 г. Провеждат се избори за народни съвети, народни съдии и съдебни заседатели. За кандидатите на ОФ са подадени 99,82 % от гласовете.

1976 г. В София, в Националния археологически музей, е открита изложбата "Тракийска култура и изкуство".

Родени:

1857 г. княз Александър I Батенберг - княз на България за периода 1879-1886 г.

388.jpg

Той е роден във Верона (Италия) и е племенник на руския император Александър II. Хесенският принц участва като доброволец в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор 1878 г. Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова той се насочва към съюз с Консервативната партия, която още по време на Учредителното събрание 1879 г. се обявява за олигархично управление. С нейна помощ князът се стреми да засили личната си власт. На 27 април 1881 г., с активното съдействие на генерал-лейтенант П. К. Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I Батенберг извършва отдавна замисления държавен преврат. След преврата конституцията е суспендирана и е въведен т.нар. режим на пълномощията, продължил до 1883 г. Този акт не дава очакваните резултати, напротив, князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията. Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до известна степен за закрепване на положението му вътре в страната. Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След Сръбско-българската война 1885 г., в която Александър I Батенберг е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против княза сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I Батенберг от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. До края на живота си служи в редовете на австро-унгарската армия в Грац. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

1868 г. Атанас Иширков - български географ и етнограф.

3c984e5f1e90b8f6881333ad3a0e988a.jpg

След като завършва история в България той учи география в Берлин, Виена и Париж. Професор е в Софийския университет по география и обща етнография, а от 1906 г. е член на БАН. По-важни негови трудове са: "Принос към етнографията на македонските славяни" (1907 г.), "България" (1910 г.), "Град Солун" (1911 г.), "Град София през ХVII в." (1912 г.), "България и Бяло море" (1914 г.), "Западните краища на Българската земя" (1915 г.), "Физическа география на Добруджа" (1918 г.), "Характерни черти на градовете в Царство България" (1925 г.) и др.

1899 г. Събчо Събев - български оперен певец, баритон.

78521185d2dc1c2e5aef85bc701872b6.jpg

През 1932 г. завършва римската академия “Санта Чечилия”. Той е солист, водещ баритон на Софийската опера. Добри негови постижения са: Алеронсо (“Фаворитката” на Г. Доницети), Ж. Жермон (“Травиата” на Дж. Верди), Риголето (“Риголето” на Дж. Верди), Ренато (“Бал с маски” на Дж. Верди), Елецки (“Дама пика” на П. И. Чайковски) и др.

1931 г. професор Здравко Йорданов - български виолончелист. През 1952 г. завършва Държавната музикална академия с виолончело при К. Попов. През 1953-1954 г. специализира в Московската консерватория. След това работи като преподавател по виолончело в Средното музикално училище в София. Йорданов е автор на "Виолончелова техника" (3 т., 1963-1968 г.). Член е на клавирно трио с Г. Бадев и А. Диков и на квартет "Димов", с който концертира. Репертоарът му включва творби от всички стилове и епохи. За първи път в България Йорданов изпълнява някои произведения от Й. Брамс, Виеру, Б. Мартину, А. Хачатурян, Л. Пипков, Д. Христов, Л. Николов, Ив. Спасов, Ал. Владигеров и др.

Починали:

1835 г. Обесен е Велчо Атанасов – Джамджията. Той е роден в Търново или в с. Килифарево, Великотърновско. 20-годишен напуска родния си край. Първоначално се установява в Брашов, а после живее в Будапеща. Занимава се с търговия и бързо се налага като преуспяващ търговец. През 1809 г. се завръща в Търново и продължава търговската си дейност. Професията му позволява да установи контакт с хора от много градове в страната и чужбина и да се изяви като най-крупния търговец в Търновския край по онова време. Наред с търговията Джамджията активно се заема и с общественополезна дейност - доставя църковнославянски книги от Русия, отпуска средства за изграждане на частно българско училище през 1822 г. През 1835 г. застава начело на Велчовата завера. Привлечени са и дейци от Търново и близките до него градове Елена, Горна Оряховица, Лясковец, Трявна, Габрово, Дряново и др. В Плаковския манастир заседава комитетът, който избира капитан Г. Мамарчов, кмет на Силистра, за военен ръководител, а за негов помощник Д. Софиянлията. Игуменът на Плаковския манастир Отец Сергий, Н. Гайтанджията и Хаджи Йордан Брадата са привлечени за членове на въстаническия щаб. Според изработения план въстанието трябва да се подготви и обяви най-напред в Търновско, а след това да се разпростре и върху останалите български земи, след което Велчо Атанасов да бъде провъзгласен за български княз. Под предлог, че набира работници за поправката на Варненската крепост Д. Софиянлията трябва да събере над 2000 въстаници от Търновско, Габровско и Еленско, които да образуват ядрото на бъдещата въстаническа армия. Взети са мерки и за укрепване на старопланинските проходи. Предвидено е бунтът да избухне през май месец. Вследствие на предателство в началото на април, обаче, османските власти успяват да заловят главните заговорници. В. Атанасов, Д. Софиянлията, Хаджи Йордан Брадата са обесени, а останалите – сред които е и Г. Мамарчов са изпратени на заточение.

1919 г. доктор Кръстьо Кръстев - български литературовед, критик и естет. Той завършва гимназия в София и изучава старогръцки, немски и френски език, чете в оригинал “Илиада”. Стенограф е в Народното събрание. През 1888 г. завършва философия в Лайпциг при проф. В. Вунд и защитава докторска дисертация на тема “Метафизичното схващане на душата според Лотце”. След това е директор на Педагогическото училище в Казанлък. През 1890 г. Кръстев създава и редактира “Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество”. Освен това той работи като преподавател по немски език в мъжката класическа гимназия в София. Започва издаването и на сп. “Критика”, продължение на “Литературно-научно списание”. Кръстев е създател и редактор на сп. “Мисъл”. През 1895 г. е преподавател по философия във Висшето училище. До 1907 г. е лектор пак там, а след студентските размирици е уволнен и става директор на Педагогическото училище в Скопие. В годините 1908-1919 г. Кръстев чете лекции в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, като извънреден професор по философия. От 1900 г. е член на БАН.

Доктор Кръстев пише литературни студии, които печата в сп. “Мисъл”, сътрудничи на “Периодическо списание”, “Критика”, “Денница”, “Демократически преглед”, “Труд”, “Пряпорец”, “Демократ”, “Народ”, “Гражданин” и др. Някои от съчиненията му са: “Етюди и критики” (1894 г.), “Литературни и философски студии” (1898 г,), “Алеко Константинов. Литературен силует” (1907 г.), “Млади и стари” (1907 г.), “Христо Ботйов - П. П. Славейков - П. Тодоров - П. К. Яворов” (1917 г.) и др.

1980 г. Васил Бакърджиев - ветеран на българското филмово производство. Той учи във филмовите школи на Н. Ларин и Константин Сагаев. Първия му самостоятелен филм е "Чарли Чаплин на Витоша, или Човекът с куфара" (1942 г.). Между 20-те и 40-те години създава значителна продукция: "На тъмен кръстопът" (1929 г.), "Кражба в експреса" (1931 г.), "Фамозният килим" (1933 г.), "Пред Отечеството да забравим омразата" (1934 г.),"Под родното небе" (1937 г.), "Врагове" (1938 г.), "Мене ме, мамо, змей люби" (1942-1946 г.). Сценарист, актьор, продуцент и режисьор на филмите си, Бакърджиев отбелязва присъствие и в късометражното ни кино с "Водопроводът Рила-София" (1930 г.), "Посрещането на югославския крал Александър в София" (1934 г.). Той е един от учредителите на Съюза на българските филмови дейци. На него дължим заснемането на събитията около 9 септември 1944 г. От 1948 г. е режисьор-оператор в Българска кинематография. До 1953 г. Бакърджиев работи в Студия за научно-популярни филми и създава творбите: "Той не умира!" (1949 г.), "Тих бял Дунав" (1950 г.), "Димитровска младеж" (1950 г.). Повечето от филмите му, обаче, не са запазени.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 6 април

1841 г. По време на великденската служба банда въоръжени мюсюлмани нападат църквата на с. Каменица, Нишко. За да се защити, местното население се вдига на бунт. Това става повод за избухване на Нишкото въстание 1841 г. Под ръководството на Милое Йованович се организира укрепен лагер между селата Каменица и Горни Матеевац.

knigi2.jpg

Същинската причина за бунта е недоволството на местното българско население от нежеланието на османските власти да пристъпят към изпълнението на обещанията, дадени от Гюлханския хатишериф през 1839 г., и особено от неизпълнението на поземлената реформа. Друга причина е и големият терор над беззащитното население, упражняван от местните османски земевладелци.

Скоро след избухването на въстанието в Каменица пламъците му обхващат долината на р. Нишава, Запланско и някои села от Видинско. Най-голям размах бунтът получава в Нишкия пашалък, където е извършена и предварителна агитация сред населението. Голяма роля за това имат четите на Милое Йованович, действащ в Нишко, на войводата Никола Сръндак при Кутинската река, на Стоян Чавдар от същия край и др. В Лесковацко Георги Янкович и Станко Бояджи вдигат след себе си над 5000 души селяни. Въстаниците настъпват срещу Ниш. За да спечели време, управителят влиза в преговори с четата на Милое Йованович. Докато преговаря с нея, той успява да събере 2000 души башибозуци, които са подкрепени и от артилерия. С тях се насочва срещу въстаналите селяни и като се възползва от лошото им въоръжение, бързо ги разпръсква.

След потушаването на въстанието са избити няколко хиляди души, разграбени и опожарени са 240 български селища. Зверствата на османските власти принуждават повече от 10 000 души българи да напуснат родните си места и да потърсят спасение във вътрешността на Сърбия. Репресиите предизвикват силното недоволство на европейската общественост. За да заблуди западните държави, Високата порта заявява, че нищо не знае за действията на местните османски власти. Въпреки това Турция е принудена да предприеме някои мерки за "успокоение" на въстаналото население.

1872 г. Васил Левски и Марин Поплуканов тръгват от Ловеч, за да присъстват на Общото събрание на Българският революционен централен комитет в Букурещ. Идеята за това Общо събрание възниква още в края на 1871 г. Според предварителния замисъл събранието трябва да спомогне за обединяване усилията на емигрантските и вътрешните комитетски дейци, като се изработи обща програма и устав на организацията.

1909 г. С Цариградския българо-турски протокол Турция признава независимостта на България. Документът е подписан от българския министър на търговията Андрей Ляпчев (на снимката) и от турския министър на външните работи Рифат паша.

3fafc3be1de22e6569c0ceacb685f92f.jpg

С протокола се признава провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. и се постига съгласие по всички спорни въпроси, произлезли от този акт. Уреждат се проблемите с мюсюлманските общини и вакъфските имоти в България, с компанията на Източните железници и други. Този протокол е подписан в изпълнение на Руско-турския протокол (1909 г.), който България приема. Руско–турският протокол (1909 г.) е подписан на 3 март в Санкт Петербург. С него се разрешават възникналите във връзка с провъзгласяването на независимостта на България 1908 г. финансови проблеми. Турция настоява България да и изплати като обезщетение 125 млн. лева, като в тях е включена сумата от 40 млн. златни лева, които България дължи на компанията на Източните железници. Срещу посочените компенсации Турция е склонна да признае независимостта на страната ни. Русия поема финансовите задължения на България. Тя приспада исканата сума от военния дълг на Турция след Руско-турската война 1877–1878 г. Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България. Финансовите отношения между България и Русия се уреждат с подписването на Руско-български протокол 1909 г., подписан също на 6 април. Според него България се задължава да изплати на Русия сумата от 82 млн. лева в продължение на 75 години, като първата вноска трябва да се направи на 1 октомври 1909 г. България така и не изплаща на Русия цялата дължима сума. В началото на 20-те години съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.

1919 г.В периода 6 - 8 април в София левите социалдемократи начело с Никола Харлаков основават Българска работническа комунистическа партия (БРКП) с орган сп. "Социалистически преглед". Новата партия обявява, че ще работи като секция на Коминтерна.

1945 г. 16-та пехотна дивизия от Първа българска армия освобождава гр. Чаковец.

1948 г. Публикуван е Закон за радиото.

1958 г. Открит е Домът на българо-съветската дружба в София.

1996 г. Тридесет и седмото Народно събрание ратифицира присъединяването на България към програмата "Партньорство за мир". Програмата развива сътрудничеството между алианса и 26-те страни-партньори по широк кръг от дейности, свързани със сигурността. На 14 февруари 1994 г. страната ни подписва Рамковия документ и се присъединява към програмата “Партньорство за мир”.

Родени:

1876 г. Кръстьо Петров Сарафов - български драматичен артист и режисьор,

727cbcac61a6217b13588e2a76666c31.jpg

брат на Б. Сарафов и син на П. Сарафов. Кръстьо Сарафов учи в Серес, Солун и София. Дебютира на сцената като ученик на 6 януари 1891 г. в ролята на Спиро Македонски, в “Стефан Караджа” на Т. Хаджистанчев. През 1895 г. печели конкурс за стипендия и завършва Императорското драматично училище в Санкт Петербург през 1899 г. На 3 октомври 1899 г. дебютира в ролята на Борис Годунов в “Василиса Мелентиева” на А. Н. Островски. Кръстьо Сарафов играе в Народния театър, а през 1915-1919 г. е главен режисьор. Той е още актьор и режисьор на театрите в Русе , Варна и Бургас. Участва в много постановки на радиотеатъра, снима се в и няколко филма: Драган в “Децата на Балкана” (1918 г.), Дойчин в “Безкръстни гробове”(1931 г.) , вуйчото в “Изпитание”(942 г.)

1886 г. Иван Тодоров Странски - български агроном. Завършва естествена история в Киев и Висшия земеделски институт в Москва. Той е професор по общо земеделие в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Някои от неговите трудове са: “Плевелите в земеделието” (1919 г.), “Електрическата енергия и азотните торове” (1926 г.), “Изкуствените торове” (1928 г.), “Торове и торене” (1947 г.) и много други. Умира на 29 октомври 1959 г. в София.

1938 г. Васил Александров Михайлов - български драматичен и филмов актьор.

48874.jpg

През 1964 г. завършва ВИТИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Мандаджиев. Най-голяма популярност му носи изпълнението на ролята на Петко войвода в телевизионния сериал Капитан Петко войвода. По-подробно за него може да се прочете тук и тук.

Починали:

885 г. Умира св. Методий

kiril_metodi.jpg

Св. Методий е по-голям брат на славянския равноапостол св. Кирил Философ. В ранната си младост избира военно поприще и десет години управлява славянска област подвластна на византийския император. Почувствал божието признание се отказва от високия си пост и постъпва в манастир в планината Олимп. По-късно при него идва и по-малкият му брат Константин. От тогава те не се разделят до смъртта си и заедно извършват великото и забележително дело - създаването на славянската писменост и на християнската просвета сред славяните.

В Моравия двамата братя учат народа в християнска вяра на достъпен славянски език и това продължава до смъртта на св. Кирил в Рим. В изпълнение на завета на брат си да продължи общото им дело, Методий отива в Панония и се отдава изцяло на проповедническа и книжовна дейност, което не остава незабелязана от немското духовенство. Методий е затворен в един баварски манастир и освободен след застъпничеството на папа Йоан VIII.

Св. Методий продължава делото си на славянски равноапостол като проповядва словото на божествената истина и като превежда от гръцки на славянски език свещените книги. Умира на 6 април 885 г.

На 31 декември 1980 г. светите братя Кирил и Методий са обявени от папа Йоан Павел Втори за покровители на Европа.страна, в стената зад олтара на света Богородица". Древната му служба се запазила в ръкописи от ХІІІ век.

2002 г. Славка Димитрова Славова - българска драматична актриса.

332928aa.jpg

През 1947 г. тя завършва пиано и пеене в Българската държавана консерватория и Държавната театрална школа в София. От 1947 г. до 1950 г. участва в Народния театър, през 1950-1955 г. в Младежкия и от 1955 г. отново в Народния театър. През 1950 г. е уволнена от Народния театър, след като баща й е арестуван около процеса на Т. Костов. Славова играе в “Антигона”, “Сън в лятна нощ”, “Всичко е свършено”, “Чайка”, “Вуйчо Ваньо”, “Последен срок”, “В полите на Витоша”, “Бягството”, “Театър, любов моя” и други. Изнася рецитали по творби на Горки, Мопасан, Достоевски, Чехов, Шолохов, Паустовски, Хайтов и други. От 1945 г. тя участва в предавания на Радио София, снима се и в киното - “Фаталната” (1979 г.). След пенсионирането си през 1994 г. продължава да играе в “Театър 199”, в “Сълза и смях” и в първия частен театър “Барбуков”. От този период са ролите й в “Дългият път на деня към нощта” (1996 г.), “Слънчево с гръмотевици” (1999 г.), “Най-древната професия” (2000 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 7 Април:

Световен ден на здравето

7 април е обявен за Световен ден на здравето още през 1948 година със създаването на Световната здравна организация. Официално се чества от 1950 г. На тази дата празнуват здравните работници - лекари, медицински сестри, фармацевти и всички, които работят в областта на здравето, тъй като с Разпореждане 32 на Министерския съвет от 6 февруари 1964 г. е определен за Ден на здравния работник в България. На всички работещи в сферата на здравеопазването - Честит празник!

През 1280 г. е записано сведение за генуезка търговия в Месемврия - това е договор, регистриран при нотариуса на Генуа, за получаване на кредит в "ломбардски памучни и модни платове", който получателят Джовани де Мурта се задължава да превози и продаде в Месемврия (Несебър) или други черноморски пристанища.

През 1880 г. е съставено третото правителство на България, начело с Драган Цанков.

През 1905 г. при с. Кашина, Мелнишко, четата на Яне Сандански разбива четата на офицерските братства начело с кап. Йордан Стоянов, която дава 9 жертви.

През 1909 г. Русия, Сърбия и Черна гора признават Независимостта на България.

През 1953 г. е обявена амнистия за българските емигранти, като се предвижда и връщане на имуществото им.

През 1955 г. Политбюро на ЦК на БКП решава на мястото на Централния дом на журналистите в България да се създаде Съюз на българските журналисти като "обществена културно-творческа организация на журналистите от периодичния печат, БТА и радиото".

През 1957 г. е открит Държавният сатиричен театър в София, ръководен от големия български режисьор и педагог Стефан Сърчаджиев, а идеята за създаването му е от есента на 1956 г. Първото представление - "Баня" (описана като "драма в 6 действия с цирк и фойерверк от Владимир Маяковски"), се играе в салона на филиала "Васил Кирков", но търпи неуспех и от актьорите остават само Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев. Към тях се присъединяват Татяна Лолова, Пенчо Петров, Жени Филипова, Георги Парцалев, Енчо Багаров, Димитър Георгиев - Пушкин, Леда Тасева, малко по-късно и Нейчо Попов, Григор Вачков и Никола Анастасов.

През 1999 г. се провежда неуспешен вот на недоверие към правителството на Иван Костов за провалената структурна реформа в индустриалната политика.

Родени:

През 1905 г. - Преслав Кършовски - български художник.

През 1927 г. завършва Художествената академия в класовете по живопис на проф. Цено Тодоров и по графика на проф. Васил Захариев. В периода 1928 — 1934 специализира живопис и графика във Варшава. Работи като художник в Пловдивския и Варненския театър, както и в Народния театър в София. Първата му изява като сценограф там е при постановката на операта "Саламбо" от Веселин Стоянов. Кършовски е един от основателите на Софийската градска художествена галерия, както и на Националната художествена галерия, чийто пръв директор е, в периода 1950–1957 г. В този период преподава „Плакат“ в академията. Негови студенти там са художниците Радослав Маринов, Петър Ръсовски и Димитър Милушев. Основател и дългогодишен секретар е на Съюза на дружествата на художниците в България. Преслав Кършовски е автор е на множество графични и живописни платна, гравюри, плакати и илюстрации във всички жанрове и техники. Кършовски е един от видните майстори на екслибриса в България. Участвал в множество графични изложби в България и чужбина (Чикаго, Варшава, Виена).

През 1916 г. - Петър Дертлиев - български политик.

През 1929 г. - Дамян Заберски - български художник.

Завършва специалност живопис в Художествената академия в София през 1955 година при професор Илия Петров. След това специализира е Париж, Франция. По-късно постъпва в Института за опазване на паметниците на културата към Министерство на културата в София като отговаря за Източна България. Основната му работа била на реставратор, за което той се подготвя при именития професор Ондрачек в Прага, Чехия. След това бива изпратен на специализация в Хале, Германия. В продължение на 15 години продължава с реставрационна дейност на територията на почти цяла България. Реставрирал е бургаските храмове "Света Богородица", "Св. Св Кирил и Методий", църквите "Свети Стефан" и "Свети Спас" в Несебър, "Свети Климент" на остров Света Анастасия, Бачковския манастир и Аладжа манастир. На 6 декември 2000 година Заберски е удостоен с титлата "Почетен гражданин на град Бургас". Художникът е автор на десетки самостоятелни изложби. Негови творби са притежание на много галерии в страната, както и на частни колекции в Европа и Америка.

През 1932 г. - Никола Маринов - български военен деец.

Роден в с.Дойренци, Ловешко. Основното си образование завършва в Народно основно училище "Хр Ботев" с. Дойренци, Ловешка околия, Плевенски окръг през 1946г. с успех "отличен". През 1950 г. завършва Народна мъжка гимназия „Христо Кърпачев”, Ловеч с успех "Много добър" 5,13. От 1 септември 1950 г. е курсант в поделение 85710 (Народно Военно Танково Училище) - Ботевград. През 1952 г. завършва с отличие първия випуск на НВТУ Ботевград, специалност "ЗКТЧ" и от 1952 г. му е присвоено първо офицерско звание лейтенант. Придобива и квалификация механик водач - 3-ти клас на танкове Т-34 и Т-IV. Работи като: командир на танков взвод в Казанлък и Народна Школа за запасни офицери "Христо Ботев" - Велико Търново; ЗКПЧ на рота в София, след това служи във Народно Военно Училище "Васил Левски" - София. От 1959г. НВУ се премества във Велико Търново. Продължава да работи в НВУ през периода 1959-1961 г. През 1965 г. завършва НВУ „Васил Левски”, Велико Търново, дипломира се с успех "Отличен" 5,89 и е обявен за първенец на випуска и придобива квалификация "инженер по Двигатели с вътрешно горене", и специалност "ЗКТЧ-експлоатация и ремонт на Авто-бронетанкова техника". Поради факта че е първенец на випуска е назначен за преподавател е в катедра "Автобронетанкова техника" на НВУ „Васил Левски”, Велико Търново 1965-1969 г. През 1969 г. ВНВУ преминава на четиригодишен висш курс на обучение на курсантите и се формира нова катедра - "Двигатели с вътрешно горене" (ДВГ), в която е преподавател 1969-1972 г., началник 1972-1984 г. и преподава дисциплината "Теория, изчисление и конструкция на ДВГ". В периода 1984-1987 г. е Заместник-Командир по Техническата Част на ВНВУ "Васил Левски", Велико Търново. Автор на учебници, сборници и помагала за подготовка на курсантите от Военното училище, по важните от които са:"Конструкция и изчисления на ДВГ - (записки)", "Теория на ДВГ - (записки)". Издания на ВНВУ "В. Левски", печатани във ВТС /1980/.

През 1938 г. - Георги Чаушов - български художник-карикатурист.

През 1966 г. завършва Висшия институт по изобразително изкуство (днес Национална художествена академия), специалност илюстрация, в класа на проф. Веселин Стайков. От 1968 г. започва да взема участие в общите художествени изложби на СБХ. Известен е с карикатурите си за сатиричния вестник „Стършел“, както и списание „Жената днес“ и списание „Карикатура“. Карикатурите му често са обозначени с „Без думи“. Типичния си фолклорно-ориентиран стил на рисуване Чаушов демонстрира и като илюстратор на множество книги: с народни приказки, български пословици и др. Чаушов е режисьор на анимационните филми „Гротеска“ (1975), „Човекът“ (1976), „Ушите“ (1977) и „Мираж“ (1981). Носител е на множество отличия, сред които: наградата на СБХ за карикатура (1964-1966), за илюстрация (1967) и наградата „Илия Бешков“ (1980), награда на СБЖ (1974), награда на Студия за анимационни филми (1968).

Починали:

През 1922 г. - Атанас Шопов - български книжовник и дипломат.

Роден е в Панагюрище през 1855 година. Завършва местното класно училище и учи във Военномедицинското училище в Цариград. Взема участие в Руско-турската освободителна война (1877-1878). Награден е с лента за храброст на Александрийския кръст. След Освобождението завършва право в Санкт Петербург, а след това специализира и в Парижката Сорбона. Бил е главен секретар на Българската екзархия в Цариград (1884 - 1897), търговски агент на България в Солун (1897 - 1908) и генерален консул в Солун (1909 - 1913). През 1884 г. е избран за редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Изявява се като дипломат, учен, публицист и преводач.

През 1946 г. - Васил Аврамов - български юрист.

Син на видния цариградски търговец Никола Аврамов. Брат на полк. Аврам Аврамов (1859-1927), Стефан Аврамов (1862-1908) и Владимир Аврамов (1880-1963). Женен за Цветана Кънчева (1861-1943) от Габрово. Негови чеда са Дора Аврамова (1894-1967), Никола Аврамов (художник) (1897-1945) и Рачо Аврамов (1899-1972). Завършва Юридическия факултет в София (1892-1895). Учител в Габрово (1890-1892). Адвокат в София от 1896 г. Окръжен съдия в Ямбол, Плевен и Враца. Съдия в София. Директор на БНБ, началник на ипотечния отдел на БНБ (1920-1935). Взема участие в Сръбско-българската война (1885), като доброволец на Червения кръст, а по-късно във войните за национално обединение (1912-1918). В периода 1916-1918 е секретар на Македонската военноинспекционна област. Член на поборническото дружество "Сливница". Нумизмат-колекционер. Колекционира от 1894 г. В 1910 г. колекцията му наброява 7076 монети. През 1912 г. тя е откупена от Народния музей в София. В колекцията преобладават монети, сечени на Балканския полуостров в античността и средновековието. Създава втора колекция, която през 1945 г. наброява около три хиляди монети. В сбирката има 1500 денара и антониана от голямото съкровище, намерено в Девня (античния Марцианопол). Тази колекция е разпръсната от наследниците на Аврамов. Автор е на няколко труда по средновековна българска история. Дописен и действителен (1930) член на Книжовното д-во. Един от учредителите на Българския археологическия институт (1920). Признат за първият български критик в областта на историята. Има издадени няколко монографии - "Траяновият път от Карпатите през Дунав и Балкана за Пловдив" (1914), "Войната на България с Византия в 1190 г." (1929), "Войната между Византия и България в 986 и обсадата на София от императора Василий II Българоубиец" (1936). През 1921. е избран за благодетелен член на Калоферската дружба в София. Притежател на 3926 акции от Първо българско за цимент АД "Лев" - гр. Плевен, 26 акции от Застахователно д-во "България", 20 акции от Шуменската търговска Банка, 35 акции от Пловдивската индустиална банка и 8 акции от Застраховатено д-во "Балкан".

През 1965 г. - Ангел Димитров - български цирков артист.

През 1972 г. - Иван Алтънов - български юрист.

Роден е през 1892 година в София. През 1914 година завършва право в Париж. От 1921 до 1948 година заема различни длъжности в Министерството на външните работи и изповеданията, участва в българската делегация на Лозанската конференция (1922-1923), секретар е на представителствата в Истанбул и Париж. Преподава международно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, от 1937 година е член-кореспондент на Българската академия на науките.

През 1986 г. - Евгени Константинов - български писател и сценарист.

Роден на 5 февруари 1923 г. във Варна. Завършил е стоматология в Медицинската академия - София през 1948. От 1963 г. е отговорен редактор и зам.-главен редактор във филмова редакция на Българска телевизия.

Романи: “Тлееща жарава” (1957 г.), “Дрезгавини” (1960 г.), “Ивайло” (в съавторство с Димитър Ангелов), “Покръстването” (1965 г.), “Сватбите на Иван Асен” (1974 г. ), "Моята древна и млада родина"(1982 г.). Повести и разкази: “Случки край Маториевите гори” (1958 г.), “Гнездата на звездите или притча за сто и един гола, за двама академици, за някаква любовница на шантажист и за сто и петдесет хиляди, които облякоха еднакви дрехи” и др. Сценарии на филми: “Нако, Дако и Цако – шофьори”, “Ивайло. Последният войвода”, “Сватбите на Иван Асен”; Сценарии на телевизионните филми и сериали: “С пагоните на дявола” (в съавторство с Костадин Кюлюмов), “На всеки километър” (в съавторство с Костадин Кюлюмов, Павел Вежинов, Светла Бъчварова, Георги Марков), “Синята лампа” (в съавторство с Иван Славков, Богомил Герасимов, Марко Семов).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 8 Април:

През 1841 г. нишкият валия предприема нападение над въстаническия лагер в близост до с. Каменица, Нишко, но войските му са отблъснати. Два дни по-рано, по време на великденската служба, банда въоръжени мюсюлмани нападат църквата на с. Каменица. За да се защити, местното население се вдига на бунт. Това става повод за избухване на Нишкото въстание 1841 г. Под ръководството на Милое Йованович се организира укрепен лагер между селата Каменица и Горни Матеевац. Същинската причина за бунта е недоволството на местното българско население от нежеланието на османските власти да пристъпят към изпълнението на обещанията, дадени от Гюлханския хатишериф 1839 г., и особено от неизпълнението на поземлената реформа. Друга причина е и големият терор над беззащитното население, упражняван от местните османски земевладелци. Скоро след избухването на въстанието в Каменица пламъците му обхващат долината на р. Нишава, Запланско и някои села от Видинско. Най-голям размах бунтът получава в Нишкия пашалък, където е извършена и предварителна агитация сред населението. Голяма роля за това имат четите на Милое Йованович, действащ в Нишко, на войводата Никола Сръндак при Кутинската река, на Стоян Чавдар от същия край и др. В Лесковацко Георги Янкович и Станко Бояджи вдигат след себе си над 5000 души селяни. Въстаниците настъпват срещу Ниш. За да спечели време, управителят влиза в преговори с четата на М. Йованович. Докато преговаря с нея, той успява да събере 2000 души башибозуци, които са подкрепени и от артилерия. С тях се насочва срещу въстаналите селяни и като се възползва от лошото им въоръжение, бързо ги разпръсква. След потушаването на въстанието са избити няколко хиляди души, разграбени и опожарени са 240 български селища. Зверствата на османските власти принуждават повече от 10 000 души българи да напуснат родните си места и да потърсят спасение във вътрешността на Сърбия. Репресиите предизвикват силното недоволство на европейската общественост. За да заблуди западните държави, Високата порта заявява, че нищо не знае за действията на местните османски власти. Въпреки това Турция е принудена да предприеме някои мерки за "успокоение" на въстаналото население.

През 1864 г. Али паша изпраща писмо до княз Александър Куза, с което изисква от името на турското правителство спирането на в. "Бъдущност" и изпъждането на Раковски от пределите на Влашко и Молдова. Месец по-рано на 8 март излиза първи брой на вестника, който има революционно-демократичен характер и отстоява необходимостта от сближаване на българи и румънци. Мотото на "Бъдущност" е "Любов и съюз". Печата се на български и румънски и има широка рубрика за археологически, исторически и филологически въпроси.

През 1893 г. княз Фердинанд сключва брак с принцеса Мария-Луиза Бурбон-Парма в Пианоре, Италия.

През 1909 г. Мюрцщегските реформи в македонските вилаети са прекратени окончателно. През 1903 г. административните реформи са наложени на Османската империя от Великите сили и касаят населението в Македония след Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Целта е да се притъпи недоволството на потиснатото население. За провеждането на реформите не е предвиден ефикасен контрол, поради което те остават само на книга. Това подтиква владетелите на Русия и Англия, при срещата им в Ревел 1908 г., да подготвят проекти за нови реформи в Македония. Избухналата скоро след това Младотурска революция 1908 г. обаче слага край на реформената акция.

През 1925 г. в Горна Джумая (днешен Благоевград) започва двудневна конференция на ВМРО за Петрички окръг. Приета е Наредба за Пиринския край и е определено 5-членно Управително тяло, утвърдено от ЦК на ВМРО. От 9 март ЦК е в състав Александър Протогеров, Иван Михайлов и Георги Попхристов. Протогеров настоява той да ръководи Петричкия край, тъй като в Солунския, Струмишкия и Серския революционен окръг няма да има много работа, а и е извършвал революционна дейност на младини и познат е сред хората в Пиринския край. Въпреки настояванията на Протогеров Михайлов поема ръководството на Петричкия окръг.

През 1941 г. в Галички хан в Скопие дейци на ВМРО обсъждат обявяването на самостоятелна Македония под немски протекторат. На следващия ден от София пристигат Стефан Стефанов и Васил Хаджикимов и е взето решение за присъединяване на Македония към България. На 13 април 1941 г. с активното участие на дейци на ВМРО е създаден "Български централен акционен комитет на Македония" (ЦБАК) със секретар Васил Хаджикимов. Комитетът си поставя за задача да поеме властта до идването на българските войски, да се грижи за изхранването на населението, да възстанови българското просветно дело и пр. Неговата политическа линия е присъединяването на Македония към България. ЦБАК се обръща с меморандум до българското правителство, в които изразява желанието на македонските българи да се обединят с България. Комитетът изпраща представител в София, който лично да помоли министър-председателя Богдан Филов за изпращане на български войски и да го информира, че германските военни власти имат намерение да обявяват "автономна Македония" по подобие на "независимо Хърватско".

През 1965 г. ген. Цвятко Анев е арестуван, а Иван Тодоров-Горуня се самоубива в дома си. Те оглавяват неуспешен опит за военен преврат срещу Тодор Живков. На 12 април са арестувани и другите участници в тяхната група. Съдът осъжда девет от тях на затвор от 8 до 15 г., а други 192 души получават партийни и административни наказания.

През 2001 г. е учредено Национално движение "Симеон II" (НДСВ). В официално обръщение към българския народ два дни по- рано Симеон Сакскобургготски обявява, че поставя началото на "Национално движение Симеон Втори". Според обръщението Движението ще участва в изборите на 17 юни 2001 г. за ХХХIХ ОНС. Акцентира се върху новия морал в политиката, който ще се основава на бърза и качествена промяна в стандарта на живот на българите, чрез привличане на световни капитали, скъсване с политическата партизанщина и въвеждане на правила и институции, насочени към премахване на корупцията. Сакскобургготски гарантира промяната - не по-късно от 800 дни.

На 28 април НДСВ изгражда коалиция с Партията на българските жени и Движението за национално възраждане "Оборище" под същото име за участие в парламентарните избори през юни 2001 г. Въпреки пречките от формално естество- отказът на съдебните органи да регистрират политическата му формация и др. Симеон Сакскобургготски печели огромно мнозинство от гласовете и вкарва в парламента 120 депутати, т. е. половината от общия им брой. На 24 юли 2001 г. новосформираният парламент го избира за министър-председател на България.

Родени:

През 1870 г. - Атанас Димев Лозанчев - един от първите дейци на ВМОРО в Битоля и член на Битолския окръжен революционен комитет.

Той учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св. Св. Кирил и Методий", след което изучава фотография в София. От 1891 до 1893 г. учителства в различни селища около Битоля. Когато Даме Груев се завръща от България и става учител в родното си с. Смилево, Лозанчев става негов пръв съмишленик и съратник за освобождението на Македония. На него се дължи основаването на революционната мрежа в Битоля и Битолско. Като фотограф обикаля градовете и селата, за да агитира. Лозанчев участва в Солунския конгрес от януари 1903 г., който взема решението за въстание. На Смилевския конгрес той е избран за член на Главния щаб на въстанието в Битолския революционен окръг. След неуспеха на Илинденско- преображенското въстание Лозанчев не преустановява революционната си дейност и обикаля с чети в Охридско и Дебърско. През септември 1904 г. идва в София и остава в България до избухването на Младотурската революция. През 1908 г. се завръща в Македония, решавайки, че ще бъде по-нужен в родния си град Битоля. След Междусъюзническата война, когато вардарската и беломорската част на Македония попадат под сръбска и гръцка власт, Лозанчев отново идва в България. През 1941 г. посреща освобождението на родния си край и заедно с другите живи илинденци взема дейно участие в изграждането на българското управление и културно-просветната дейност по възстановяването на българските училища и читалища.

През 1921 г. - Иван Иванов Кръстев - български писател, автор на разкази, повести, стихотворения и произведения за деца и юноши.

През 1951 г. той завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, като междувременно работи като учител и редактор в Радио София. След като завършва университета е редактор във в. “Септемврийче”, а от 1962 г. завежда редакцията “Детски картинни книжки” в издателство “Български художник”. Основна тема в творчеството му е героико-патриотичната. Някои от съчиненията му са: “Под същото знаме”, “Майчина гордост”, “Повест за необикновените приключения на една тимуровска команда”, “Юнакът, що бозал от звездите”, “Момчето с крилатите обувки”, “Луна парк”, “Далечните похитители” и др.

През 1941 г. - Илка Зафирова- българска театрална и филмова актриса, утвърдила се с образи на силни и волеви жени с трудни характери.

Снима се в "Инспекторът и нощта" (1963 г.), "Вълчицата" (1965 г.),"В края на лятото" (1967 г.), "Бялата стая" (1968 г.), "Буна" (1975 г.), "Лицемери" (тв, 1977 г.), "Утрото е неповторимо" (1978 г.), "Всички и никой" (1978 г.), "Немирната птица любов" (1990 г.), “Вампири, таласъми …” (1992 г.)"Фатална нежност" (1993 г.), "Пансион за кучета" (1999 г.), "Майсторски клас" (2000 г.), "Есенна соната" (2001 г.), "Поручик Бенц" (2002 г.).

През 1952 г. - Йълдъз Ибрахимова - българска джазпевица.

Завършва СМУ "Любомир Пипков", София, а след това специалност "Класическо пеене" и Теоретичния отдел на Музикалната академия. Ибрахимова притежава изключителен глас с диапазон от 4 октави, много прецизна техника и познава в детайли джазимпровизацията. Това £ дава възможност спокойно да интерпретира различни произведения: от фолклор през класическа музика и джаз до цигански песни. Ибрахимова работи като музикален редактор в БНР. Вокалният й дебют е през 1975 г. в Клуба на СМД с квартета на Марио Станчев. Певицата работи с всички изявени джазмузиканти в Б-я: Л. Денев, О. Видев, В. Николов, "Бели, зелени и червени", "Джаз линия", Петър Петров и оркестър "Русе", А. Дончев и "Акустична версия", А. Вапиров, И. Папазов-Ибряма, Т. Спасов и др. Забележителни са соловите акапелни изпълнения - във филмите "Акатамус" и "Мера според мера" на Г. Дюлгеров, "Лабиринти" на А. Кулев, в много анимационни и документални филми, в съчетанията на "златните момичета" на Н. Робева, в много пърформънси и съвместни изяви с художници. Първата международна изява на Илбрахимова е през 1981 г. на джазфестивала в Ниш. В края на 80-те години на ХХ век след ангажиментите £ с Лайош Дудаш (албумът "Chamber Music Life" е записан в Бон през 1990 г.) и Антоан Ерве (албумът "Paris-Zagreb" е продукт на европейското турне с квинтета на Ерве ) тя е популярна и в Европа. Следват участия на фестивали и концерти по целия свят, където тя представя България. През 1993 г. Ибрахимова се установява в Анкара, след като се омъжва за турския политик Али Динчер. Връзката £ с България не е прекъсната - тя концертира активно, кани български музиканти за записи и концерти в Турция, сътрудничи за гостуването на турски музиканти в България. А. Кулев създава за Ибрахимова документален филм "Лабиринти". Дискографията й включва: "Турски народни песни" (1979 г.), "Naissus Jazz" (1981 г.), "Илюзия за вечност" (1990 г.), "Paris-Zagreb" (1991 г.), "Hard Way to Freedom" (1992 г.), "Voice of Rainbow" (1995 г.), "Balkanatolia; Chamber Music Life" (1997 г.), "Марджанджа - Песните на циганина" (1999 г.).

Починали:

През 1895 г. - майор Аврам Иванов Гуджев.

Той участва като доброволец в Сръбско-турската война (1876 г.) в боевете при Зайчар, Алексинац и Делиград. В Руско- турската война (1877-1878 г.) е командир на рота, в състава на III и V дружина от българското опълчение и участва в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Проявява лична храброст и високи командирски качества и е награден с руски орден "Св. Станислав" III степен. След Съединението (1885 г.), когато руските офицери напускат българската войска, Гуджев поема командването на 2 пехотен полк, а в навечерието на войната със сърбите - Запасния корпус, който трябва да прегради пътя на сръбската главна армия към София. Начело на този корпус Гуджев има големи заслуги, като забавя настъплението на сръбските войски от границата до Сливнишката позиция, както и за отбраната £ до победата на българското оръжие. След войната командва 6 пехотна бригада в Сливен. Гуджев взема активно участие в преврата на 9 август 1886 г. След контрапреврата емигрира в Румъния и участва в подготовката на бунтовете в Русе и Силистра (1887 г.).

През 1909 г. - Дико Джелебов - български революционер, деец на македоно-одринското освободително движение.

През 1901-1902 г. той участва в четите на Георги Кондолов. От февруари 1903 г. води чета в Малкотърновско. На конгреса на Петрова нива през 1903 г. Джелебов е избран за войвода на Стоиловския участък. По време на Илинденско-Преображенското въстание той организира бойните действия в участъка, освобождава селата Стоилово, Калово, Заберново (Бургаско). От края на октомври 1903 г. действа с нова чета, с която напада турското село Сазара, Малкотърновско. След потушаването на въстанието е учител в с. Ятрос, Бунархисарско, което преминава към Българската екзархия. Джелебов е убит от гръцки четници близо до Ятрос, след което погребан в Малко Търново

През 1969 г. - Спас Кралевски - български писател, автор на разкази, повести, новели и романи.

През 1937 г. той завършва славянска филология в Софийския университет. Дебютира през 1926 г. Сътрудничи на леви и комунистически периодични издания. Някои негови съчинения са: “Детето гледа” (1931 г.), “Сърце” (1939 г.), “Стачка” (1950 г.), “Очи, които питат” (1960 г.), “Български народни песни” (1961 г.), “По мансардите” (ч. I-II, 1965-1966 г.).

През 1970 г. - Бенчо Йорданов Обрешков - български художник.

През 1925 г. той завършва Дрезденската художествена академия, като ученик на Оскар Кокошка. Обрешков специализира пластика и живопис в свободната академия "Гран Шомиер" в Париж. Има самостоятелни изложби в Дрезден, Берлин, Бремен, София и др. Част от творбите му са: "Автопортрет", "Портрет на г-жа Пиоро", "Портрет на проф. Морен", "Портрет на д-р Михов" и др. За периода 1967-1970 г. е председател на творческия фонд на СБХ.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 9 април

1877 г. — Провежда се заседание на екзархийския синод, на което Панарет Пловдивски и Григорий Доростоло-Червенски предлагат на Антим I сам да се откаже от заемания пост.

Родени:

1885 г. — Гошка Дацов, - живописец, един от първите художници-символисти в България.

1939 г. вицеадмирал Венцеслав Велков, български военен деец /1939-1995/. Командващ Военноморските сили на България (10 януари 1992-1994).

1943 г. — Георги Минчев, известен поп- и рокпевец.

1945 г. — Косьо Китипов, дипломат

Починали:

1926 г. Георги Тишев, политик и общественик

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 10 Април:

През 1841 г. - сръбският княз Михаил Обренович издава прокламация, в която се дистанцира от въстанието в Нишко и Пиротско.

На 8 април 1841 г. Нишкият валия предприема нападение над въстаническия лагер в близост до с. Каменица, Нишко, но войските му са отблъснати. Два дни по-рано, по време на великденската служба, въоръжени мюсюлмани нападат църквата на с. Каменица. За да се защити, местното население се вдига на бунт. Това става повод за избухване на Нишкото въстание 1841 г. Под ръководството на Милое Йованович се организира укрепен лагер между селата Каменица и Горни Матеевац. Същинската причина за бунта е недоволството на местното българско население от нежеланието на османските власти да пристъпят към изпълнението на обещанията, дадени от Гюлханския хатишериф през 1839 г. и особено от неизпълнението на поземлената реформа. Друга причина е и големият терор над беззащитното население, упражняван от местните османски земевладелци. Скоро след избухването на въстанието в Каменица пламъците му обхващат долината на р. Нишава, Запланско и някои села от Видинско. Бунтът е най – активен в Нишкия пашалък, където е извършена и предварителна агитация сред населението. Голяма роля за това имат четите на Милое Йованович, действащи в Нишко, на войводата Никола Сръндак при Кутинската река, на Стоян Чавдар от същия край и др. В Лесковацко Георги Янкович и Станко Бояджи вдигат след себе си над 5000 души селяни. Въстаниците настъпват срещу Ниш. За да спечели време, управителят влиза в преговори с четата на М. Йованович. Докато преговаря с нея, той успява да събере 2000 души башибозуци, които са подкрепени и от артилерия. С тях се насочва срещу въстаналите селяни и като се възползва от лошото им въоръжение, бързо ги разпръсква. След потушаването на въстанието са избити няколко хиляди души, разграбени и опожарени са 240 български селища. Зверствата на османските власти принуждават повече от 10 000 души българи да напуснат родните си места и да потърсят спасение във вътрешността на Сърбия. Репресиите предизвикват силното недоволство на европейската общественост.

През 1866 г. е основано българско читалище в Цариград. Инициатор на тази идея е Българската духовна дружина. Тя групира около себе си видни български дейци, които по онова време живеят в Цариград. Голяма роля за превръщането му в значителен просветен и културен център изиграва П. Р. Славейков, който е и един от дългогодишните му председатели. Към читалището се създава библиотека, в която се получават излизащите по онова време в империята български вестници и списания. То разполага и със своя печатница, в която се отпечатват не голям брой книги. Важна част от дейността му съставляват сказките и театралните представления, които привличат вниманието на живеещата в Цариград българска колония. То става инициатор и за организирането на Македонската дружина и на Българското благодетелно братство "Просвещение". Българското читалище взема дейно участие и в борбата на българския народ за извоюване на църковно-национална независимост. Поради стеклите се неблагоприятни условия след Руско-турската освободителна война 1877-1878 скоро след нея то прекратява своята дейност.

През 1880 г. в София пристигат членовете на Постоянния комитет на Източна Румелия Константин Величков и Димитър Наумов и започват преговори за национално обединение с депутати от 2. ОНС. На 17 април 1880 г. е подписано споразумение за общи действия. Областта признава приоритета на Княжеството, а княз Батенберг одобрява плана на 18 април.

През 1886 г. военният министър майор К. Никифоров издава заповед за награждаването с войнишки кръст “За храброст” IV-та степен на медицински сестри, проявили безстрашие и усърдност по време на Сръбско-българската война.

През 1906 г. на 13 март, 3 и 10 април 1906 г. се организират Антигръцки митинги в Балчик, Варна, Пловдив, София и Търново против събиране на пари за борба с ВМОРО.

През 1913 г. в София се обединяват спортните клубове "Ботев" и "Развитие" и създават спортен клуб "Славия" с първи капитан Борис Шаранков.

През 1913 г. след многобройни неуспешни сръбски и черногорски атаки Шкодренската крепост се предава на черногорската армия.

През 1913 г. скопският митрополит Неофит изпраща послание до император Николай II за издевателства на сръбски и гръцки войски над българското население в Македония.

През 1914 г. пред дипломатическия корпус в Крагуевац 2200 български наборници от Македония отказват да положат военна клетва в сръбската армия и на всеки десет е разстрелян по един.

През 1922 г. започва провеждането на Генуезката конференция. В нея участват представители от 29 страни, между които и България. Разглеждат се финансови и икономически въпроси. Целта на западните държави е да окажат натиск върху Съветска Русия и победените в Първата световна война 1914–1918 г. страни, за да получат редица икономически и политически отстъпки. Съветската делегация, ръководена от комисаря на външните работи И. Чичерин, не само отхвърля предявените претенции, но успява да разкъса международната блокада и да подпише т. н. Рапалски договор с Германия (1922 г.). Българската делегация, ръководена от Александър Стамболийски, се стреми да получи излаз на Егейско море и отсрочка на репарационните плащания. За постигане на тези задачи тя разчита на помощта на Италия и Англия. Италия е склонна да подкрепи българските искания, но срещу това иска да получи значителни концесии. Репарационната комисия на конференцията поставя като условие за временна и частична отсрочка на българските плащания да контролира държавния бюджет, разходите и монопола над тютюна, спирта и др. Тези искания са неприемливи за българското правителство и то ги отхвърля.

През 1935 г. е изпратено писмо от водачите на Демократическата партия Александър Малинов и Никола Мушанов до премиера Пенчо Златев. В писмото се иска връщане на армията в казармите и възстановяване на парламентарното управление.

През 1973 г. се подписва българо-гръцко споразумение за използване на Солунското пристанище от България.

През 1978 г. Людмила Живкова е на официално посещение в Чехословакия във връзка със започващите там Дни на българската култура. В Прага е открита изложбата "Тракийското изкуство по българските земи".

През 1979 г. в 20 ч и 34 мин московско време в Космоса е изстрелян космическият кораб “Союз-33", в който лети първият български космонавт Георги Иванов. Командир на кораба е Николай Рукавишников. Поради възникнали затруднения в сближаващо-коригиращата система на кораба и отклонения от предвидения режим на работа спускаемият апарат се приземява принудително на 12 април 1979 г. България става шестата страна в света, изпратила свой представител в Космоса.

През 1992 г. е проведена Четвъртата национална конференция на СДС. За първи път тя се провежда в момент, когато СДС е управляващ. Конференцията подкрепя политиката на Филип Димитров за "смяна на системата" и решава да се разсекретят досиетата в бившата Държавна сигурност. Отправени са атаки срещу правителството, а Ф. Димитров обещава да извърши персонални промени.

През 1998 г. в отговор на парламентарен въпрос за корупцията в държавния апарат министър-председателят Костов между другото заявява, че в България "всички сме братовчеди".

През 2001 г. България е извадена от негативния Шенгенски списък и българите могат да пътуват без визи в ЕС.

Родени:

През 1869 г. - Георги Димитров Баласчев – български историк и археолог.

Работи в Руския археологически институт в Цариград, в Париж, Рим и Атина. Редактира сп. "Минало". Негови съчинения са "Бележки върху веществената култура на старобългарското ханство" (1902 г.), "Бележки върху изкуството в българските земи през средните и по-нови векове" (1902) и др.

През 1872 г. - Величко Георгиев – български лекар и общественик, организатор на училищното здравеопазване.

Завършва медицина в Монпелие, Франция през 1897 г. Автор е на първите проучвания в България върху пелаграта (1900 г.), на трудове по организация на здравеопазването и др. Поставя въпроса за отделно Министерство на народното здраве.

През 1930 г. - Стефан Елевтеров - български литературовед.

Завършва гимназия в Търново през 1948 г. и специализира "Българска филология" в Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. Работи като учител и редактор в сп. "Младеж" в периода 1956 – 1960 г. Става доктор по филология като защитава дисертация на тема "Италианската легенда". През 60-те и 70-те години на ХХ в. преподава български език и литература в университетите в Белград, Сиатъл и Йейл (САЩ). Научен сътрудник е на Института за литература към БАН (1976-1978 г.), преподавател е в Софийски Университет “Св. Климент Охридски” от 1983 г. до 1986 г. Елевтеров е специалист по българска литература след Освобождението. Той е съставител и редактор на "Избрани творби" на Алеко Константинов (1974 г.) и А. Страшимиров (1986 г.), на "Антология на бълг. литература" (1977 г.). Негови съчинения са "Художествения образ" (1964 г.), "Нова българска литература. 1878-1918” (1978 г.), "Поетиката на Алеко Константинов и нашето литературно развитие" (1978 г.), "Студии по историческа поетика" (1993 г.).

През 1940 г. - Михаил Георгиев Виденов - български езиковед социолингвист, професор.

Той завършва специалност "Българска филология" в Софийски Университет “Св. Климент Охридски” (1964 г.). През годините е асистент, старши асистент и главен асистент в катедрата по български език в Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. Проф. Михаил Виденов защитава 2 доктората. Първият е на тема "Годечкият говор" и е защитен през 1969 г. с научен ръководител проф. Ст. Стойков. Темата на втория е "За нормата в пограничните говори" от 1977 г., защитен в Карловия университет в Прага. Проф. Виденов специализира социолингвистика в Прага в периода 1972 – 1977 г. при проф. Алойс Йедличка. Лектор е по български език в Карловия университет в Прага в годините 1972 – 1977 г. и в МГУ "М. В. Ломоносов" от 1984 г. до 1987 г. През 1981 г. става доцент, а от 1988 г. е доктор на филологическите науки. Титлата професор носи от 1989 г. Проф. Виденов е член на Съюза на учените в България от 1970 г. и на редколегията на сп. "Наука" от 1997 г. Член е на Комисията по социолингвистика към Международния комитет на славистите от 1983 г., на Международното социолингвистично дружество и негов постоянен представител от основаването му през 1987 г. Проф. Виденов е създател на българската школа по социолингвистика. Той има над 300 публикации: статии, студии и книги, част от които са публикувани в САЩ, Русия, Чехия, Швеция, Полша и др. Част от неговите научни съчинения са "Годечкият говор" (1978 г.), "Съвременен български език" (излиза на чешки език в Прага, 1978 г.), "Социолингвистика" (1982 г.), "Чешко-български речник" (1983 г., в съавторство), "Българо-чешки разговорник" (1983 г.), "Норма и реч" (1986 г.), "Социолингвистични проучвания на гр. Велико Търново" (1988 г., в съавторство), "Българска социолингвистика" (1990 г.), "Съвременната българска градска езикова ситуация" (1990 г.), "Софийският език" (1993 г.), "Практическа социолингвистика" (1994 г.), "Езиковата култура на българина" (1995 г.), "Социолингвистиката и ученическата реч" (1996 г., в съавторство), "Езикът и общественото мнение" (1997 г.), "Социолингвистическият маркер" (1998 г., 2. изд. 1999 г.), "Увод в социолингвистиката" (2000 г.) и др.

През 1946 г. - Николай Волев - български кинорежисьор, актьор и сценарист.

Завършва киноуниверситета в Лондон. Работи еднакво успешно в документалното и в игралното кино. Николай Волев е образцов постановчик на силни, ярки и въздействащи филми, екранни бестселъри. Като актьор се изявява успешно във филмите: "Селцето" (тв, 1978-1980 г.), "Мечтателят" (1987 г.). Сред документалните му филми се открояват "Цимент" (1977 г.), "Грънци" (1983 г.), "Дом 8" (1986 г.), "Вестникарската война" (тв, 1993 г.), "За смъртното наказание" (1999 г.), "Бърза помощ" (1999 г.), "Зимна приказка" (1999 г.), "Кремиковци - снимка за спомен" (1999 г.), "Вечният любовник" (2000 г.), "Огледалото на дявола" (2001 г.). Режисьор е и на игралните филми "Двойникът" (1979 г.), "Господин за един ден" (1983 г.), "Да обичаш на инат" (1986 г.), "Маргарит и Маргарита" (1989-1990 г.), "Козият рог" (1994 г.).

През 1972 г. - Стоян Михалев - български поп-певец, композитор.

През 1990 г. създава училищна група, а през 1991 заедно с Петър Василев сформират група “Киора”. С нея Михалев написва първата си песен - “Вярвам в теб”. Тя получава годишна музикална награда на 1992 г. за “хит на годината”. През 1993 г. излиза първият албум на група “Киора” (“Вярвам в теб”). До 1996 г. групата изнася много концерти, печели награди и първи места в радиокласациите, гостува в телевизионни предавания. Албумът на “Киора” става двойно платинен на територията на България с тираж над 100 000. През 1994 г. в група “Киора” влиза Виктор Стоянов (клавишни). През 1995 г. той и Стоян Михалев отделно от групата записват 3 песни (“Сълза”, “Мъртви искри”, “Бели слънца”). Ражда се идеята за самостоятелна дейност на дуета. През 1997 г. Михалев участва в създаването на музикалния телевизионен канал “ММ”, където е и водещ. Стоян Михалев има собствено студио за звукозапис и видеоклипове.

Починали:

През 1940 г. - Сава Панайотов Савов - български офицер, генерал от пехотата от 1935 г.

Сава Савов завършва Военното училище в София през 1885 г. Той участва в Сръбско-българската война 1885 г. като командир на рота. Завършва военна академия в Торино, Италия (1891 г.). По време на Балканската война 1912-1913 г. е командир на 22 пехотен Тракийски полк. През I световна война (1915-1918 г.) е командир на 5 пехотна Дунавска дивизия, 3-та армия (1917 г.), 4-та армия (1918 г.). Той е министър на войната от 1918 г. до 1919 г. Работи и като съветник на царя и народен представител.

През 1944 г. - Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) - български общественик, политик, писател и литературен критик.

Завършва гимназия в Русе през 1901 г. Записва се в Историко-филологическия факултет на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. После се прехвърля в Правния факултет. През 1903 г. участва в Илинденско-Преображенското въстание в Странджанския край. Следва право в Париж и Женева. От 1909 г. се установява в Бургас. Участва в I световна война. Известно време е адвокат. През 30-те години на XX в. става член на Демократическата партия. Заради демократическите си убеждения и славянофилски чувства в началото на II световна война е интерниран за 6 месеца в Панагюрище. Обявява се против войната, изразява вярата си в "непобедимата славянина". Обнародва първата си критична статия през 1904 в сп. "Демократически преглед". Негови съчинения са "От Дунав до Бяло море. Видяно и преживяно" (1943 г.), "Между народа. Видяно и чуто" (1933 г.), "Спомени и размисли" (1963 г.).

През 1962 г. - Марко Марчевски (псевдоним на Марко Маринов Марков) - български писател и преводач.

Марко Марчевски е сътрудничи на в. “К’во да е” и сп. “Българан”, уредник е на в. “Възход”. Той участва заедно с Гео Милев в редакцията на сп. “Пламък”. След Септемврийския бунт от 1923 г. емигрира в Гърция, а оттам в СССР, където остава до 1934 г. Завършва Литературния институт “Т. Г. Шевченко”. Аспирант е по история на българската литература. След завръщането си в България е сътрудник на левия печат, пише книги за СССР. След 9 септември 1944 г. е редактор в различни периодични издания и издателства. Доцент е по история на руска и съветска литература във ВИТИЗ (1951-1961 г.). Издава “Малка философско-научна енциклопедия” (1939 г.), “Малка литературна енциклопедия” (1939 г., 2 т.) и др. Известни са и неговите детско-юношески произведения “Митко Палаузов” (1951 г.), “Сините скали” (1948 г.), “Героите на Белица” (1950 г.), “Остров Тамбукту” (1955-1957 г., в 3 ч.) и др. Превежда творби на М. Шолохов, В. В. Иванов, М. Горки, И. Илф и Е. Петров, П. А. Гайдар, Ж. Верн, Х. Бичър-Стоу и др.

През 1973 г. - Васил Славов Киселков - български славист, чиито изследователски интереси са съсредоточени върху старобългарската литература.

Васил Киселков е преводач, познавач на старобългарския език. Следва славянска филология в Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. Завършва образованието си в Загреб (1914 г.), където защитава докторска дисертация (1914 г.). Специализира славистика във Виена (1924-1925 г.). Преподавател е по български език и литература в Софийската духовна семинария (1926-1950 г.). Интересите му са главно към българската литература от XIV-XV в. Превежда пространните жития на Кирил и Методий, беседата на Презвитер Козма, житията на Иван Рилски, Похвалното слово за патриарх Евтимий от Григорий Цамблак, Рилската повест на Владислав Граматик и др.

През 1976 г. - Людмила Станкова Младенчева - българска писателка-белетристка.

Следва френска филология в Софийски Университет “Св. Климент Охридски” (1939-1941 г.). Сътрудничи на леви периодични издания преди 9 септември 1944. Нейни съчинения са “Пролетни дъждове” (1946 г.), “Оранжерии” (1953 г.), “Утринни часове” (1954 г.), “Бягството на Антон” (1957 г.), “Песента на Маринка” (1960 г.), “Трохи от трапезата” (1962 г.), “Кариера” (пиеса, 1964 г.), “Нейното утро” (1964 г.), “С очи на влюбена” (1966 г.), “Три бучки захар” (1971 г.) и др.

През 1995 г. - Борис Априлов (псевдоним на Атанас Василев Джавков) - български писател и сценарист.

Работи в областта на детската литература: "Приключенията на Лиско" (1957 г.). Сценарист на популярния юношески трилър "Петимата от Моби Дик" (1970 г.). Негови съчинения са "Папагалчето и пеперудката", приказка (1968 г.), "Приключенията на Лиско по море", роман за деца и възрастни (1968 г.; 1982 г.), "Избрани разкази и повести" (1971 г.), "Новите приключения на Лиско" (1973 г.), "Най-новите приключения на Лиско. Привидението и Голяма награда", повести за деца (1975 г.), "Отбраната на Спарта", разкази и новели (1982 г.); "Далечно плаване", повести (1988 г.) и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 11 Април:

През 1866 г. в Браила е представена пиесата на Добри Войников "Райна княгиня". На 11 април 1871 г. също така в Букурещкия театър е представена за първи път пиесата му "Възцаряванието на Крума Страшний".

През 1871 г. в Букурещкия театър е представена за първи път пиесата на Добри Войников "Възцаряванието на Крума Страшний".

През 1871 г. от Търново Васил Левски пише писмо до Данаил Попов в Турну Мъгуреле, в което възразява срещу намеренията на БРЦК да води преговори със сръбското правителство, преди да се извърши подготовката за въстание вътре в страната.

През 1879 г. руският императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков публикува “Временни правила по пощенската част в България”, с което слага начало на организираните пощенски съобщения в страната.

През 1897 г. е издадено султанско ираде за откриване на затворени български църкви в Македония и Одринско.

През 1938 г. се провеждат подготвителни конференции на депутатите за конструиране на правителственото мнозинство съответно в Сливенските минерални бани, в Дряновския манастир и в Долна баня, Ихтиманско, на които участват 96 народни представители.

През 1942 г. е назначено ново правителство начело с проф. Богдан Филов.

През 1945 г. командващият Първа българска армия генерал-лейтенант Вл. Стойчев издава заповед частите от 4 корпус да започнат форсирането на р. Драва.

През 1956 г. се провежда среща на Тодор Живков със Софийския градски партиен актив, на която се чуват остри критики към политиката на БКП и искания за истинска десталинизация в обществото и държавата.

През 1962 г. се провежда среща на Политбюро на ЦК на БКП с "творческия актив" на Съюза на българските писатели. Писателите са разделени на две групи: около председателя на съюза Георги Караславов, които обвиняват Емил Манов, Борис Делчев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Людмил Стоянов в създаване на "антипартийна, фракционна" група, и другата група, които открито заявяват, че след пленума от април 1956 година методите на ръководство на културата не са се променили.

През 1976 г. завършва балканско първенство по джудо, което се провежда в София.

Родени:

През 1885 г. - Симеон Велков (Симеон Велков, Белишки) - български художник, пейзажист и илюстратор.

Завършва Художественото-индустриалното училище (по-късно академия) в София (1910 г.), в класа на Иван Мърквичка.Професор е в същата академия. Негови произведения са "Асенова крепост", "Мост на р. Черна", "Помакини", "Гробищата при Бачковския манастир".

През 1922 г. - Александър Иванов Райчев - български композитор.

Създава изключително по художествена стойност, обем и разнообразие творчество. Музикално образование получава в Държавната музикална академия като ученик на проф. Панчо Владигеров. След завършването си работи като музикален сътрудник на Радио София, като диригент в Народния театър за младежта.От 1962 г. е професор по хармония и композиция в БДК. От 1980 г. е председател на Съюза на българските композитори. Първото голямо произведение на Александър Райчев в областта на музикалния театър е балетът "Хайдушка песен", написан на основа на стихотворението "Хайдути" от Христо Ботев. В сътрудничество с поета Вл. Башев създава оперите "Мост" и "Славеят на Орхидея", радиооперата "Вашето присъствие". Автор е на оперите "Тревога" (по едноименната драма на О. Василев) и "Аспарух" (1980 г.). В периода 1980-1990 г. е председател на СБК. През 1988 г. е избран за член на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Белгия. Той е още член на Асоциацията за съвременна музика в Будапеща "Кореспонденцен". Издава "Учебник по хармония". Носител е на Голямата награда на София (1981 г.) за "Концерт за оркестър" и операта "Хан Аспарух".

През 1926 г. - Христо Костов Христов– български сценарист, режисьор и художник.

Завършва медицина през 1952 г.. Работи като режисьор и художник в самодейния театър. През 1958 г. завършва ВИТИЗ (НАТФИЗ), професор по кинорежисура. Режисьор и художествен директор на Пловдивския театър. През 1966-1967 г. стажува в “Мосфилм” при Михаил Ром и Марлен Хуциев. От 1969 г. е професор. Получава награди “Златна роза” - първа, специална и за режисура на Варненския кинофестивал; за най-добър чуждестранен режисьор на Международния кинофестивал в Атланта, САЩ за “Последно лято” и сертификат от Американската академия за киноизкуство в Лос Анджелис, златен медал на фестивала “Сан Ремо” и специалната награда “Тулон - Франция”, сребърна награда в Москва за “Бариерата”, “Кристален гълъб” в Карлови Вари и Голямата награда във Франция за “Дърво без корен”, “Златен лачено” - I награда в Авелино, Италия за “Наковалня или чук”; награда в Полша и Берлин за “Циклопът”, “Камионът”. През 1992 г. е избран за редовен член на Европейската академия за киноизкуство и телевизия. Разкрива разностранния си талант в своя кинодебют “Иконостасът” (1969 г., съвместно с Т. Динов). Снима и исторически филми - “Наковалня или чук” (1972 г.), но основният му интерес е към съвременните проблеми на обществото, към разкриване на българския национален характер. През 1974-1982 г. е председател на Съюза на българските филмови дейци, от който пост е свален след скандала около филма му “Една жена на 33” (1982 г. ). Христо Костов Христов е режисьор на филмите “Последно лято” (1973 г.), “Дърво без корен” (1974 г.), “Циклопът” (1976 г.), “Срещу вятъра” (тв, 1977 г.), “Бариерата” (1979 г.), “Камионът” (1980 г.), “Кендзо Танге” (1981 г., документален), “Мегаполис” (1981 г., документален), “Събеседник по желание” (1984 г.), “Характеристика” (1986 г.), “Девет - числото на кобрата” (тв, 1987 г.), “Тест ‘88” (1988 г.), “Никола Гюзелев” (тв новели, 1990 г.), “Мираж под наем” (1994 г.), “Суламит” (1997 г.), “Енигматични вариации” (1998 г.), “Железният светилник” (1999 г.). Работи в операта - “Хан Аспарух”, и театъра - “Бай Ганьо”, “Пейка за двама”, “Застреляй ме”.

През 1936 г. - Дора Иванова Бонева - българска художничка.

Завършва живопис в Художествената академия - София, при проф. Дечко Узунов.Тя е член -кореспондент на Европейската академия за наука, изкуство и литература. Участва в почти всички ОХИ в България, групови изложби в чужбина. Има три участия в "Есенен салон" в Париж. Представя свои самостоятелни изложби в София (1969 г., 1974 г., 1979 г., 1986 г., 1991 г.), Димитровград (1974 г.), Ст. Загора и Хасково (1986 г.), Будапеща и Дебрецен (1969 г.), Лондон и Кеймбридж (1970 г.), Хага (1975 г., 1984 г.), Ситард (1975 г.), Москва (1983 г.), Париж (1984 г., 1985 г., 1987 г., 1989 г.). През 1835 г. получава сребърен медал на Европейската академия за изобразително изкуство. Също така е носител на наградата на СБХ за портрет и др.

Починали:

През 1944 г. - Димитър Добрев Добрев – български морски офицер, капитан първи ранг.

Постъпва във Военното училище в София и участва като юнкер в Сръбско-българската война (1885 г.) и детронирането на княз Александър I (1886 г.), за което е изключен от училището; по-късно правата му са възстановени и получава първо офицерско звание на 1.01.1891 г.. В периода 1896 –1897 г. специализира машинно-торпедно дело в Австрия , завършва висш артилерийски курс в Кронщат, Русия през 1903-1904 г. Участва като доброволец в Руско-японската война (1904-1905 г.) и в боя при Цушима като втори артилерийски офицер на крайцера "Дмитрий Донски". Попада в японски плен, но е освободен. През 1906 г. се завръща в България , последователно е началник на Морското училище (1906-1908 г.), началник на подвижната отбрана, командир на крайцера "Надежда". През 1911 г. е уволнен от флота. През Балканската война (1912-1913 г.) е върнат на служба като началник на подвижната отбрана. Командва отряда миноносци, който на 7 ноември 1912 г. атакува успешно турския крайцер "Хамидие". Напуска флота и дълги години работи като адвокат във В. Търново.

През 1949 г. - Роза Михайлова Попова - българска драматична актриса.

Първата й значителна изява е с ролята на Лукреция Борджия ("Лукреция Борджия" от В. Юго). Основава трупа, която приема името й - драматичен театър "Роза Попова". Известна интерпретаторка на роли от пиеси на Х. Ибсен. Най-големите й сценични постижения са ролите: Магда ("Родина" от Х. Зудерман), Антигона ("Антигона" от Софокъл), Маргарита Готие ("Дамата с камелиите" от Ал. Дюма - син), Соня и Елена Андреевна ("Вуйчо Ваньо" от А. П. Чехов), Нора ("Нора" от Х. Ибсен) и др.

През 1972 г. - Ана Тодорова (А. Т. Златкова) – българска оперна певица, контраалт, професор (1950 г.).

Учи в Рим. Дебютира през 1909 г. с операта “Демон” от А. Г. Рубинщайн. Работи в Парижката Гранд опера (1921-1926 г.), гастролира в Англия, Кайро и др. Завръща се в България през 1932 г.. Постижения в нейния репертоар са Далила (“Самсон и Далила” - К. Сен-Санс), Амнерис и Азучена (“Аида” и “Трубадур” - Дж. Верди), Кармен (“Кармен” - Ж. Бизе) и др.

През 1973 г. - Людмил Стоянов (псевд. на Георги Стоянов Златарев) - български писател.

Участва в Балканската и Междусъюзническата война. През 30-те години се изявява като антифашист и последователен борец за разширяване на културното сътрудничество между България и СССР. Посещава Москва като гост на Съюза на съветските писатели (1936-1937 г.). През 1940-1941 г. е интерниран в Пазарджик, по-късно в с. Сомовит, Плевенско. След 9 септември 1944 г. разгръща активна обществено-политическа и литературна дейност. Директор на Института за българска литература при БАН. Автор е на съчиненията “Видения на кръстопът. Елегии, песни, послания” (1914 г.), “Томирис” (1924 г.), “Бич божий. Разкази” (1927 г.), “Холера” (1945, 1949 г.) “Болно сърце” (1938 г.), “Сребърната сватба на полковник Матов” (1963 г.), “Милосърдието на Марса” (1971 г.) и др.

През 1974 г. - Марта Иванова Попова- българска драматична актриса, сестра на Злата Недева и Н. Тенева.

От 1910 г. е стажант-артист в Народен театър, София. Учи пеене и драматично изкуство в Прага (1911-1913 г.). Продължава артистичната си дейност в Народния театър. През 1925 г. постъпва в школата на Н. О. Масалитинов. Най-значителните й роли са в пиеси на Шекспир, Молиер, Ибсен, А. Н. Островски, Н. Гогол, А. Страшимиров, О. Василев и др. Прекратява творческата си дейност през 1963 г.. Авторка е на книга със спомени (1972 г.).

През 1991 г. - Иван Мартинов (псевд. на Иван Цеков Георгиев) - български писател.

Следва славянска филология в СУ “ Кл. Охридски”(1932-1934 г.); изключен за антидържавна дейност. Един от основателите на Съюза на трудовоборческите писатели и на литературния кръжок “Хр. Смирненски”. Първата му книга “Фронт” (1933 г.) е спряна и инкриминирана от полицията. Участва във II световна война, главен редактор на вестник “Фронтовак”. В периода 1944-1946 г. ръководи отдел във в-к “Отечествен фронт”, а от 1946 г. до 1949 г. в-к “Работническо дело”. В годините между 1949-1963 г. е главен редактор на сп. “Славяни”. Мартинов е автор на проза, която се отличава с непосредственост и искреност, на драми, мемоари и творби за деца. Негови съчинения са “Фронт” (1933 г.), “Стока без купувачи” (1937 г.), “Мансардата” (1942 г.), “Драва тече през славянски земи” (1946 г.), “Малкият ятак” (1948 г.), “Младост” (1952 г.), “Новият град” (1957 г.), “С чисто сърце” (1958 г.), “Вечният огън” (1961 г.), “При свои и чужди” (1962 г.), “Дневна светлина” (1963 г.), “Крилете на Икар” (драма, 1965 г.), “Дъждовно лято” (1966 г.), “Нощта е дълга” (1967 г.), “Художникът и момичето” (1967 г.), “Огнено кълбо” (1968 г.), “Утринно сияние” (1968 г.), “Синя кръв” (1974 г.), “Портрет от натура” (1979 г.), “Победителката” (1981 г.), “Големият град” (1981 г.), “Година на гневното слънце” (1982 г.), “Чудесна сплав” (1983 г.), “Жестоки илюзии” (1988 г.), “Седемдесет и два бода” (1989 г.) и др.

През 1994 г. - Георги Петров Батаклиев - български преводач и издател; преподавател по латински и гръцки език.

Работи в издателство "Българска книга" и "Наука и изкуство", в сп. "Исторически преглед", БАН. Превежда Омир, Овидий, Апулей, Вергилий и др. Занимава се с въпроси на стенографията и транскрипцията. Негови съчинения са "Антична стенография" (1933 г.), "Антична митология" (1945 г.), "Стенографски речник" (1954-1961 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 12 април

Днес се празнува Цветница – Връбница.

90528.jpg

Цветница е последният голям църковен празник преди Великден. Той винаги е в неделя. Вярва се, че осветената върба има предпазна и възпроизвеждаща сила, затова тя се запазва цяла година пред домашната икона. Народът нарича празника Цветница още Цветна неделя, Вая, Кукленден. Цветница е празникът на цветята и цъфтежа. Според старите български обичаи имен ден празнуват всички, носещи имена на цветя, растения, храсти и дървета: Камелия, Цена, Цено, Цветан, Върбан, Върбинка, Виолета, Здравко, Здравка, Лилия, Латинка, Теменуга, Теменужка, Цвета, Цветан, Цветанка, Цветелина, Ясен, Явор...

f4335ef024ab7dce970dfe0414d1dc870e6baaaa.jpg

971 г. Византийската армия, командвана от император Йоан Цимиски (969–976 г.), преминава източните проходи на Стара планина и навлиза в българските земи.

1869 г. На заседание на Добродетелната дружина е одобрен Правилник на Настоятелството на българската черква и българското училище “Св. св. Кирил и Методий” в Букурещ.

Добродетелната дружина е обществено-политическа организация на русофилски настроените българи (главно едри търговци). Създадена е през 1853 г. в Букурещ.

1877 г. Император Александър II издава манифеста за обявяването на Руско-турската война, наречена от българския народ Освободителна.

Imperator-Aleksandar-II.jpg

Бюст - паметника на Император Александър II намиращ се в двора на Военно - исторически музей – Плевен

1912 г. С изменение на Избирателния закон се ограничава административният натиск върху избирателите.

1913 г. На 23 септември 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска и 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Общият състав се състои 14 670 души.

1919 г. Приема се Закон за конфискуване на незаконно придобитите имоти от държавни чиновници за времето след 17 септември 1912 г..

1932 г. Приема се Закон за закрила на земеделеца стопанин. Спира се екзекутивното събиране на данъци и на задължения към банките, които се намаляват с 30 % и се разсрочват. Създава се неотчуждаем имот от 40 дка.

1933 г. По искане на правосъдния министър Йордан Качаков от 10 април по Закона за защита на държавата и с решение на Двадесет и третото ОНС е отнет мандатът на 29 народни представители на Работническата партия без право местата им да бъдат заети от подгласниците .

1935 г. Александър Цанков публикува отворено писмо до армията, с което я призовава да се прибере в казармите и да се възстановят изцяло правата на монарха.

12 - 16 април 1948 г. Провежда се съдебен процес срещу бившия лидер на БЗНС "Врабча-1" Димитър Гичев. Той е обвинен в съдействие за "организиране на въоръжени чети" за борба срещу властта, в даване на нареждания за "организиране на саботажи", в "разпространяване на слухове". Димитър Гичев не се признава за виновен. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор. Имотите му са конфискувани в полза на държавата.

1965 г. През април е извършен неуспешен опит за военен преврат срещу Тодор Живков, оглавен от Иван Тодоров-Горуня и ген. Цвятко Анев.

1282ab27a975b7c4c52217af4c10109aaia.jpg

На 8 април ген. Анев е арестуван, а същия ден Горуня се самоубива в дома си. На 12 април са арестувани и другите участници в тяхната група. Съдът осъжда девет от тях на затвор от 8 до 15 г., а други 192 души получават партийни и административни наказания.

1978 г. Завършва официалното посещение на Людмила Живкова в Чехословакия във връзка със започващите там Дни на българската култура. В Прага е открита изложбата "Тракийското изкуство по българските земи".

1978 г. На 5 януари 1978 г. Тодор Живков писмо до членовете на Държавния съвет "Някои съображения относно по-нататъшното развитие на празнично-обредната система в НР България". На 12 април Държавният съвет приема "Основни насоки за развитие и усъвършенстване на празнично-обредната система в НР България", с която властта се опитва да замести традиционните християнски и мюсюлмански обичаи. Те са публикувани на 23 май.

1990 г. Премиерът Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг на България.

Родени:

1858 г. Никифор Петров Никифоров - офицер, ген.-лейтенант, държавник.

NNikiforov.jpg

Учи в търговско училище в Германия и Австрия. Завършва Военно училище в София през 1879 г.. През 1884 г. завършва Офицерска стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия . Командир на пехотен полк в Сръбско – българска война, сражавал се при Драгоман (1885 г.). Обявява се против детронирането на Александър I Батенберг през 1886 г. В периода 1904-1909 г. е дипломатически агент. От 1909 до 1910 г. е пълномощен министър в Германия и дипл. агент (1906-1909) и пълномощен мин. (1909-1910) в Сакскобургготското херцогство. От 16 март 1911 г. до 1 юни 1913 г. е министър на войната . През 1912 г. приема Закон за Военната академия

1858 г. Стефан Георгиев Папирков - офицер, генерал-майор (1900) г.

SPaprikov.jpg

Завършва Военното училище с първи випуск през 1879 г. и Академията на Генералния щаб в Санкт Петербург. Заема отговорни държавни постове като министър на войната (1899 г., 1900-1903) г.; министър на външните работи изповеданията в кабинета на Ал. Малинов (1908-1910 г.); пълномощен министър в Русия (1916 г., 1910-1912 г.).През 1912 г. е член на българската делегация на мирната конференция в Лондон . В Сръбско-българската война (1885 г.) е началник-щаб на Западния корпус. Споделя идеята на княз Александър I за отстъпление, но след сражението при Сливница ( 5.-7.11.1912 г.) приема настъплението като единствен начин за постигане на победа (ръководи настъплението към Пирот). Проявява качества на активен и способен командир. По време на русофилските бунтове в Русе и Силистра е помощник на началник-щаба на армията, участва в потушаването им и в процеса срещу бунтовниците. През Балканската война е началник-щаб на I армия. Автор е на "Сръбско –българската война ", т. 1-2 (ръкопис във ВИБ).

1872 г. Никола Стойчев Мушанов - политик, общественик и публицист.

NMushanov.jpg

През 1894 г. завършва право в Екс ан Прованс, Франция.Прокурор е в Стара Загора и Варна, по-късно адвокат в Русе. Става член на Демократическата партия и бързо се издига в нея. В кабинета на А. Малинов е министър на просветата (16.01.1908 - 5.09.1910 г.) и мин. на вътрешните работи (5.09.1910 - 16.03.1911 г.). Никола Мушанов е народен представител от 1902 до 1944 г.. През 1918 г. е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в кабинета на А. Малинов. В кабинета на Т. Теодоров е министър на железниците, и след това - министър на вътрешните работи и народно здраве. Заедно с А. Малинов се обявява против влизането на Демократическата партия в Демократическия сговор. От 19 юни до 12 октомври 1931 г. , в кабинета на Народния блок, е министър на вътрешните работи и народното здраве . След оставката на А. Малинов става председател на правителството и от 12 октомври 1931 г. до 19 май 1934 г. е министър на външните работи и вероизповеданията . Обявява се против външнополитическото обвързване на страната с Германия, бори се за възстановяване на Търновската конституция. Отказва да влезе в Отечествения фронт. Участва в спасяването на български евреи от нацистките концлагери. В кабинета на К. Муравиев (2-8.09.1944 г.) е министър без портфейл. Съден от Народния съд. По-късно затварян в концлагер, малтретиран и преследван от комунистическата власт. Присъдата от Народния съд е отменена през 1996 г.

1893 г. Добрин Тодоров Василев - белетрист, драматург, преводач, театрален критик и историк. Завършва право в СУ”Климент Охридки”. В Германия се занимава с история на изкуството. В периода 1935-1938 г. е драматург на Варненския театър. Негови съчинения "Към отсрещния бряг" (повест, 1923 г. ), "По загубени пътеки" (1929 г.), "Тресавище" (1935 г.), "Панаир" (1941 г.), "История на българския театър от древността до наши дни. Приноси и материали" (1942 г.) и др.

1934 г. Досьо Досев - драматичен и филмов артист, дългогодишен актьор в театър "София" от 1966 г. В киното е известен като един от характерните актьори, специализирал се в безупречното изграждане на епизодичния образ: "Легенда за любовта" (1957 г.), "Вятърната мелница" (1961 г.), "Гибелта на Александър Велики" (1968 г.), "Скорпион срещу дъга" (1969 г.), "Князът" (1970 г.), "Една одисея из Делиормана" (тв, 1983 г.), "Куршум за Рая" (1992 г.), "Пансион за кучета" (1999 г.).

Починали:

1909 г. Данаил Попов, революционер.

028.jpg

Деен участник в българското национално-революционно движение през 60 - 70-те години на 19 век. Един от най-близките съратници и често наричан „първата ръка“ на Васил Левски. Именно от дома на Попов в Румъния Апостола тръгва към България. С негова препоръка през 1869 г. Апостолът създава в град Плевен първия в страната местен революционен комитет, с което се поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация.

1934 г. Никола Колчев Генев – офицер, ген.-майор (1904 г.). Сподвижник на В. Левски, активен участник в Априлското въстание в родния си край. Kато опълченец участва в Руско-турската война; бие се при Стара Загора, Шипка и Шейново. В Сръбско -българската война (1885 г.) е капитан и командва Трънския отряд. През Балканската война е началник на Македоно-одринското опълчение води боеве при Малгара и Мерхамлъ, където пленява над 11 000 турци и самия Явер паша; отбива десанта при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) се отличава в тежките и кръвопролитни боеве при Кочани, Каменица и Султан тепе.

1936 г. Добри Ганчев - обществен деец и писател.

5426_1.jpg

След Освобождението е секретар на Екзархията в Пловдив, редактор на в-к "Български глас", преподавател по история във Военното училище в София. Автор е на учебници по история и българска граматика. Автор е на съчиненията "Борба за самостоятелност", исторически роман "Из живота на българите в XIII век" (1888 г.), "Разкази из българската история" (1893 г.), "Повести и разкази из съвременния живот" (1911 г.), "Спомени" (1939 г.), "Спомени за княжеското време [на Фердинанд]" (1973 г.; 2. доп. изд. 1983 г.).

1974 г. Методи Георгиев Андонов – режисьор и педагог.

pho4797.gif

Работи в театъра (Държавен сатиричен театър), телевизията - "Стубленските липи" (1962 г.), "Един човек се връща от миналото" (1965 г.). В киното дебютира през 1968 г.. с "Бялата стая" ("Златна роза" във Варна). Режисира и филмите : "Няма нищо по-хубаво от лошото време" (1971 г.) и "Голямата скука" (1973 г.). Най-добър филм: "Козият рог" (1972 г.).

1975 г. Миле (Милан) Венков Марковски- писател.

160px-Milemarkovski.jpg

Завършва гимназия в Скопие през 1957 г. и философия в Скопския университет през 1962 г.. Работи като главен редактор на в-к “Наш свят” към издание “Детска радост” - Скопие (1965-1968 г.). В периода 1968-1975 г. той е зам.-главен редактор на в-к “Септемврийче” (1968-1975). Автор на белетристични творби, предимно за деца и юноши. Негови творби са превеждани на немски и сърбохърватски език. Автор е на съчиненията “В неделя след обед” (1964 г.), “По детските пътеки” (1965 г.), “Малко за Рамче” (1966 г.), “Тиха дълга нощ” (1968 г.), “Град Приказка” (1969 г.), “Котката и канарчето” (1971 г.), “Гъба под чадър” (1972 г.), “Непресъхнали кандила” (1974 г.), “Пясъчко” (1974 г.), “Приказки от осмия ден” (1975 г.), “Приключенията на една гладка писалка” (1975 г.), “Рамче и слънцето” (1975 г.). Посмъртно излизат: “Вълшебникът ни очаква” (1976 г.), “Твърдоглаво време” (1985 г.), “Забавните приключения на Весел Мечо” (1986 г.), “Пясъчко” (1989 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 13 април

917 г. Византийската войска, предвождана от император Йоан Цимисхий, успява да завземе Външния град на Преслав, където е пленен българския цар Борис II. Въпреки уверенията на Йоан Цимисхий, че ромеите идват като съюзници сюзеренната власт на Борис II не е възстановена и реално статутът му е на почетен пленник. На 16 април Йоан Цимисхий празнува Великден в българската столица, преименувана в чест на императорската победа на Йоанопол.

orig_157235_bg.jpg

Превземането на Преслав от император Йоан Цимисхий през 971 г. Средновековна миниатюра

1835 г. В Търново са обесени водачите на Велчовата завера.

stamp0285.jpg

Начело на заговора за организиране на въстание против османското владичество застават Велчо Атанасов - Джамджията и капитан Г. Мамарчов. В заговора са привлечени дейци от Търново и близките до него градове Елена, Горна Оряховица, Лясковец, Трявна, Габрово, Дряново и др. Г. Мамарчов е определен за военен ръководител, а негов помощник става Д. Софиянлията. Игуменът на Плаковския манастир, където заседава комитетът - Отец Сергий, Н. Гайтанджията и Хаджи Йордан Брадата са привлечени за членове на въстаническия щаб. Според изработения план въстанието трябва да се подготви и обяви най-напред в Търновско, а след това да се разпростре и върху останалите български земи. Предвижда се Велчо Атанасов да бъде провъзгласен за български княз. Под предлог, че набира работници за поправката на Варненската крепост Д. Софиянлията трябва да събере над 2000 въстаници от Търновско, Габровско и Еленско, които да образуват ядрото на бъдещата въстаническа армия. Взети са мерки и за укрепване на старопланинските проходи. Подготовката започва през пролетта на 1835 г., а самия бунт се предвижда да избухне през май същата година. Вследствие на предателство в началото на април османските власти успяват да заловят главните заговорници. В. Атанасов, Д. Софиянлията, Хаджи Йордан Брадата и други са обесени, а останалите - между които и Г. Мамарчов, са изпратени на заточение.

1941 г. По време на Втората световна война е извършена първата британска бомбардировка над София.

862.jpg

Акцията на британската авиация е отговор на присъединяването на България към Хитлеристка Германия. Бомбардировки над българската столица са извършени и през следващите два дни. При нападенията са нанесени само материални щети, без човешки жертви.

1941 г. В Скопие с активното участие на дейци на ВМРО е създаден "Български централен акционен комитет на Македония" (ЦБАК), със секретар Васил Хаджикимов.

1945 г. Министерският съвет приема наредба-закон за трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС).

1962 г. В София се провежда Първи международен турнир по свободна борба "Дан Колов", който става традиционен.

2005 г. Европейският парламент гласува с абсолютно мнозинство в подкрепа на подписването на Договора за присъединяване на България към ЕС на 1 януари 2007 г. Подписването на Договора за присъединяване е подкрепено с 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 “въздържали се”.

Родени:

1896 г. Никола Гешев - български „суперполицай“ от периода между двете световни войни.

62-geshev.jpg

За периода 1941 — 1944 г. е началник на отделение „А“ на Обществена безопасност, която по-късно е наследена от Държавна сигурност.

1908 г. Георги Белев е именит български оперен певец от близкото минало.

1921 г. Максим Наимович - литературен критик и публицист. През 1945 г. завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Наимович е един от основателите на в-к "Народна младеж". След 9 септември 1944 г. работи като редактор в литературния печат. Пише очерци, разкази и повести. Някои от съчиненията му са: "С въдица и кошче" (1957 г.), "Девойката от фургона" (1960 г.), "По пътищата на съвременността" (1966 г.), "Едно поколение" (1966 г.), "Срещи с поезията" (1971 г.) и др.

1979 г. Велизар Димитров - футболист, нападател.

41781f8fe9da8eebaa87e2347d0bb554.jpg

Започва кариерата си в "Миньор", преминава през "Металург", "Локомотив" - София и "Литекс". Налага се в отбора на "Марек" - Дупница (футболист № 3 в "А" ПФГ за сезона 2001/2002 г.). През есента на 2002 г. е купен от ЦСКА. В края на 2002 г. 14-те специалисти на отборите във Висшата лига го класират в идеалния отбор на първенството. Шампион на България с ЦСКА за сезон 2002/2003 г. Футболист на футболистите за 2003 г. Футболист на годината за играещите в България за 2003 г.Футболист на ЦСКА за 2003 г. Награда "Екзекутор" на радио Спорт за отбелязани решаващи голове за 2003 г. Най-добър халф на България за 2003 г.

Починали:

814 г. хан Крум - родоначалник на нова ханска династия.

4.jpg

Първоначално води политика на мир с Византия и насочва своето внимание към северозападните граници на българската държава, които са застрашени от франките. През 803 г. Карл Велики разгромява Аварския хаганат и завзема западната му половина. През 805 г. хан Крум ликвидира държавата на аварите и присъединява техните земи към България. Разширяването на българските владения на запад предизвиква сериозно безпокойство в Цариград и през 807 г. император Никифор I Геник предприема поход, като стига с войските си до Одрин. Хан Крум се възползва от нарушаването на добросъседските отношения и на свой ред потегля на юг. През 808 г. се насочва по долината на р. Струма и разгромява посрещналите го там византийски войски. На следващата година превзема Сердика (днес София). Изплашен от неговите успехи, през 811 г. византийският император нахлува в пределите на България с голяма войска. Като отхвърля предложения му от хан Крум мир, Никифор I Геник преминава старопланинските проходи и стига до столицата Плиска. След като взема със себе си съкровищата на българския владетел, той я опожарява и потегля назад. По пътя неговите войници ограбват и опустошавали българските земи. Хан Крум успява да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посреща византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 811 г., византийските войски са напълно разбити. Никифор I Геник загива заедно със своите военачалници. След сражението хан Крум заповядва да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни е държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора е обкован със сребро. От него хан Крум пие в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприема нови действия против Византия. Тъй като не разполага с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предлага на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716 г. От Цариград последва отказ. Византийският владетел потегля на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, на 22 юни 813 г. ромелийските войски претърпяват поражение. След тази победа хан Крум стига безпрепятствено до Цариград. Той отново предлага на византийския император мир. След като разбира, че византийците подготвят заговор за убийството му, ханът се оттегля и започва да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка обаче внезапно умира.

1871 г. Стефан Захариев - възрожденски книжовник и общественик.

160px-Stanislav_Dospevski_-_1857_-_Stefan_Zahariev.jpg

Той е участник в борбата за църковна независимост на Българската православна църква. Инициира създаването на Женско ученолюбиво дружество през 1870 г. и читалище "Виделина" през 1862 г. в Пазарджик. Захариев сътрудничи на сп. "Български книжици" (1858-1862 г.), в-к "Съветник" и др. Има богата и разностранна книжовна дейност. Той е един от първите български самоуки историци, археолози, географи и статистици. Превежда и побългарява няколко повести от руски език, събира стари ръкописи, предмети и др. Захариев публикува книгата "Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза с една карта и таблица на различни стари памятници" (Виена, 1870 г.) - разказ на поп М. Драгинов за насилствената ислямизация на родопските българи. Тази книга е важен извор и ценен документ за епохата.

1902 г. Христо Максимов - писател, учител и журналист.

moto_0053.jpg

Учителства от 18-годишна възраст, а след като е уволнен, се отдава на журналистическа дейност. Издава сп. “Целина” (1892-1896 г.), в-к “Учител” (1893 г.), сп. “Просвета” (1901 г.). Радетел за широка народна просвета. Съставител и редактор на “Училищен алманах” (год. I, 1900 г.). Автор е на книга с “очерци и разкази из народния живот” “Тъмен свят” (1895 г.); на известния “Учителски марш”.

1921 г. генерал-майор Миленко Балкански. През 1889 г. той завършва Военното училище в София. По време на Първата световна война е началник на Военносъдебната част при щаба на действащата армия.

1944 г. Харалампи Тачев - художник и декоратор. Завършва с първия випуск на Държавното рисувално училище в София през 1902 г. при Иван Мърквичка и Р. Улрих. Тачев е един от основателите и пръв председател на дружество “Съвременно изкуство”. От 1910 г. е професор в Държавното художествено индустриално училище. Оформя българските павилиони на девет международни изложения. По негови проекти са изработени фасадите и вътрешната украса на много обществени сгради. Тачев прави илюстрации, календари, разработва проекти за дипломи, марки и монети. Художник е на гербовете на София от 1900 г. и на Габрово. Той изработва голям брой адреси - до цар Фердинанд I, до султан Мехмед V, до цар Николай II, до кайзер Вилхелм II и др. Негови декоративни творби се съхраняват в Пловдивския и Софийски музеи.

kart3.jpg

Пенчо Славейков,

худ. Харалампи Тачев. Илюстрация към подготвено издание на "Сън за щастие"

1985 г. Петя Герганова (Петя Георгиева Стаматова) - драматична артистка. Постъпва в Народния театър - София през 1923 г. Под режисурата на Хрисан Цанков и Н. Масалитинов изиграва ролите на: Хайтанг (в "Тебеширен кръг" от Клабунд), Агнес (в "Авантюристът пред вратата" от М. Бегович), Оллан Стивънс (в "Бялата смърт" от Д. Шчеглов), Вера Зитхоф (в "Перлите" от Бруно Франк) и др. Съпруга е на Георги Стаматов.

grada_scan_02.jpg

Сватбата на Георги А. Стаматов

и Петя Герганова през 1935 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 14 април

971 г. След ожесточено сражение, продължило два дни, византийската армия превзема Велики Преслав и пленява цар Борис II.

1205 г. В битката при Адрианопол (дн. Одрин) цар Калоян разгромява рицарите от Латинската империя.

1153.jpg

На бойното поле българският цар пристига с цялата българска армия и 14 000 кумани. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Бързото и на пръв поглед неорганизирано движение на конниците увлича рицарите в преследването им. Така неорганизирано и безредно те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, те се оказват срещу очакващите ги отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари, участници в това решително сражение, след време записват с покруса, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска”. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол.

По-подробно за тази историческа битка може да се прочете тук.

371.jpg

Цар Калоян. Портретна реконструкция

1854 г. "Средоточното попечителство" в Букурещ изготвя обръщение към Михаил Горчаков, в което се разясняват основни цели на организацията: да подпомага "страдущите българи отвъд Дунава" и да съдейства за сформирането на български доброволчески отряди.

1876 г. От 14 до 16 април се провежда събранието на Оборище.

1245.jpg

То е събрание на 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски, революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание (1876 г.). Ръководните дейци на IV революционен окръг определят Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Георги Бенковски и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения стават достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.

1879 г. Европейската комисия единодушно приема Органическия устав на Източна Румелия, който осигурява широка административна автономия на областта през

1879-1885 г.

1900 г. Избухва въоръжен бунт против натуралния десятък в Тръстеник, Русенско, потушен от армията на 19 април. На 21 същия месец е обявено военно положение в Русенска, Свищовска, Търновска, Горнооряховска и Разградска околия.

1916 г. В 24.00 ч на 31 март България преминава от Юлианския към Григорианския календар и вместо 1 април настъпва 14 април.

1928 г. На 14 и 18 април са регистрирани силни земетресения в Южна България с епицентър край Чирпан. Разрушенията засягат около 20 % от територията на страната. Камбаните на катедралния храм "Св. Александър Невски" бият сами.

Родени:

1862 г. Коста С. Шахов - общественик, журналист, деец на Младата македонска книжовна дружина и Върховния македоно-одрински комитет.

1878 г. Тома Попгеоргиев, учител и свещеник. Деец на революционното движение в Македония.

1912 г. — Парашкев Хаджиев, оперен композитор, а също и именит педагог - народен артист,професор .

parashkev_hadjiev.jpg

Роден в София, той наследява музикалните дарби на своите родители. Син на оперния диригент Тодор Хаджиев, основател на Софийската опера и на оперната прима Дойчина Хаджиева. След завършване на гимназия през 1932 г. Парашкев Хаджиев постъпва в Пражката консерватория, а по-късно специализира композиция във Виена и Берлин. След завръщането си в България става професор по хармония и композиция в Музикалната академия. Талантливата педагогическа дейност на Парашкев Хаджиев оставя трайни следи във формирането на десетки български музиканти. Най - продуктивният песенен и музикално-сценичен композитор е автор на 9 опери, 4 оперети, 1 балет, над 1700 хорови песни, симфонични и камерни творби, филмова музика. Цялото творчество на Парашкев Хаджиев се характеризира с мелодичност и емоционалност, извиращи от българската народна песен, затова се радва на траен успех сред широката публика.

1920 г. Магда Пушкарова, народна певица. Изпълнителка на фолклор от Странджанския край. Родена е в Малко Търново, в семейството на бежанци от Одринска Тракия и още като дете научава много от песните, които влизат в репертоара ѝ. Сред тях по-известни са "Тудору, Тудору", "Що ма не ожениш мале". Пушкарова е една от основателките на Държавния ансамбъл за народни песни и танци, през 1951 г. През 2005 г. ѝ е връчена наградата “Нестинарка” на Международния фолклорен фестивал в Бургас за цялостен принос в областта на народното изпълнителско творчество. През декември 2006 г. посмъртно излиза книгата "Чародейката на Странджа" (съставител - ст.н.с д-р Михаил Букурещлиев), която съдържа 86 емблематични за певицата песни, лично подбирани от нея, малко преди да почине.

Починали:

1892 г. Христо Караминков, революционер. Наречен Бунито е български национал-революционер. Член на Гюргевския комитет. По време на Априлското въстание участва в четата на поп Харитон и Бачо Киро. Доброволец през Руско-турската освободителна война (1877-1878).

1929 г. Георги Кирков, математик и картограф. Той е автор на първата биография на Васил Левски, издадената през 1882 г. „Василъ Левский (Диаконът). Черти от живота, деятельностьта и трагическата му кончина. По случай парастаса на 9-та му годишнина“. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество.

2005 г. Ивайло Петров, български писател.

ipetrov.jpg

Роден е на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, Област Добрич. Завършва гимназия в Добрич. Участва в Отечествената война и след края ѝ се връща във Варна, където са се преместили да живеят родителите му.Там поработва на няколко места.През 1947 г. учи няколко семестъра право в Софийския университет. Работи в сп. “Пламък”, в. “Литературен фронт”.Скоро оставя ученето, за да се отдаде на литературата. Първият му сборник е „Кръщение“, а с повестта „Нонкина любов“, която излиза на следващата година, Ивайло Петров става изключително популярен. Постъпва на работа в издателство „Български писател“ през 1953 г. и оттогава се посвещава професионално на попрището си на писател и редактор. Автор е на повече от 20 книги, повечето от които - преиздавани многократно в България и чужбина: „Мъртво вълнение“, „Преди да се родя и след това“, „Объркани записки“, „Баронови“, „Циганска рапсодия“ и др. Несъмнено най-значителното му произведение е романът „Хайка за вълци“, който за броени години се превръща в класика. Петров е лауреат на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов“ за 2002 г., на наградата „Златен век“ за принос в българската култура, на Голямата награда на СУ „Св. Климент Охридски“ за литература и много други.

Редактирано от Ани

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

14 Април е Празник на военната академия

voenna_academy.jpg

Военна академия "Г. С. Раковски" е най-старото висше военно училище в България. Тя е създадена със Закон, приет от ХV народно събрание на 1 март 1912 г. С Указ 6 от 5 март 1946 г. на регентите на България е наречена Георги Стойков Раковски. Академията има уникален принос не само за създаването на българския офицерски корпус, а и за изграждането на новата българска държава, за възпитаването на народа в духа на европейските ценности. Днес тя е национална институция за висше образование, квалификация и научни изследвания по въпроси на националната сигурност и отбраната. Седалището й е в София, има свое знаме и печат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 15 Април:

През 1716 г. според преписка в гръцко евангелие от 1670 г. на този ден е осветен параклисът на църквата “Св. Никола” в Арбанаси. “Тогива бил владика [Търновски] кир Йосиф, а свещеник поп Георги Попниколов.” Основаването на манастира “Св. Никола” е свързано със строителството на Асеневци. Той е опожаряван и ограбван многократно. Първото му възстановяване става през 1680 г. - църквата и някои жилищни сгради са изградени на ново със средствата на ктитора боляр Атанасий. Манастирът е опожарен през 1798 г., а след две години възстановен от местното население. Църквата се използвала като енорийски храм. През 1833 г. по инициатива на отец Зотик Преображенски, със средства събрани от населението на В. Търново, Г. Оряховица, Лясковец, Арбанаси и околните селища, се извършва ново обновление. Църквата “Св. Никола” е еднокорабна, едноапсидна, засводена с висок купол, с параклис „Св. Илия” от север.

През 1861 г. пловдивският управител Мухлис ефенди вика пловдивския владика Паисий и в присъствието на двама български първенци обявява, че по заповед на Високата порта трябва да го изпрати на заточение.

През 1872 г. Антим І получава своя екзархийски берат на официално организирана във Високата порта церемония.

През 1902 г. завършва конгресът на Одрински революционен окръг в Пловдив.

През 1903 г. на 15 и 16 април 1903 г. в Солун групата на “гемиджиите“ извършват бомбени атентати. Тази група е организирана от Й. Попйорданов и П. Шатев. Целта на атентатите е да се предизвика намесата на европейските държави за подобряване положението на поробените българи в Македония и Одринско. Участници в групата са Й. Попйорданов, Д. Мечев, М. Арсов, Д. Тръчков, Вл. Пингов, К. Кирков, Т. Богданов, Г. Богданов, П. Шатев, Т. Органджиев, М. Бошнаков, Цв. Трайков. На 15 април предобед П. Шатев взривява френския кораб “Гуадалкивир”, излизащ от Солунското пристанище, и успява да напусне кораба заедно с други пътници. Той е заловен от полицията на скопската гара. Вечерта на същия ден Д. Мечев, М. Арсов и И. Тръчков взривяват железопътната линия Солун - Цариград, но минаващият влак получава незначителни повреди. На следващия ден К. Кирков взривява водопровода и осветителната станция на Солун, а Й. Попйорданов взривява сградата на Отоманската банка. Вечерта К. Кирков, Г. Богданов и Вл. Пингов хвърлят бомби на различни места в града. През нощта Д. Мечев и И. Тръчков са убити в квартирата си след продължителен бой с полиция и жандармерия. На 17 април загива Й. Попйорданов. На 18 април при опит да взриви телеграфната станция е убит К. Кирков. Цв. Трайков се самовзривява след несполучливия си опит да убие валията. Т. Органджиев избягва през Скопие в България. Г. Богданов, М. Бошнаков, М. Арсов и П. Шатев са заловени от полицията и осъдени на смърт. По-късно присъдата е променена на доживотен затвор. От тримата остава жив само П. Шатев. След 9 септември 1944 г. е предаден на югославските власти и умира в югославски затвор.

През 1909 г. завършва опитът за преврат на старотурците в Цариград. Той е разгромен от младотурците с подкрепата на четите на Я. Сандански и Хр. Чернопеев. На 27 април султан Абдул Хамид II е детрониран и заместен от брат си Мехмед V

През 1914 г. Софийската търговско-индустриална камара учредява Софийската фондова борса. Правилникът й влиза в сила от 1 юни 1915 г.

През 1919 г. с царски указ е разпуснато Седемнадесетото ОНС.

През 1920 г. е открито 19-тото ОНС. Председател е Александър Ботев (БЗНС), а от 4 ноември 1921 г. - Недялко Атанасов (БЗНС). До 3 май 1920 г. са касирани 13 опозиционни депутати (9 комунисти, 3-ма демократи и 1 прогресивнолиберал). Техните места остават незаети до края на мандата. БЗНС получава парламентарно мнозинство.

През 1922 г. е създаден блок за съвместна борба и управление на Демократическата партия и Обединената народнопрогресивна партия.

През 1943 г. в град Брод в Македония е спусната английска военна мисия от 8 души начело с кап. Джордж Морган. Тя е заловена от български военни части и е предадена на немците. На 18 април в планината Холмогорие в Тимошко е спусната английска диверсионна група начело с майор Ерик Грийнуд. На 21 май към нея се присъединява и втора група, водена от кап. Джаспър Рутъм, разгромена от немците на 11 декември същата година. На 19 април край Прищина е спусната британска диверсионна група начело с кап. Джон Семър, наскоро разбита от българските военни части.

През 1945 г. се провежда редовното Общо годишно събрание на БАН. На него е избрано ново ръководство. Неин председател остава акад. Димитър Михалчев, а за научен секретар е определен Спиридон Казанджиев.

През 1947 г. в София е създадена Българска народна филхармония .От 1949 г. е Софийска държавна филхармония.

През 1948 г. ВНС приема Закон за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост.

През 1957 г. в София е открит Централният универсален магазин (ЦУМ).

През 1962 г. завършва проведения в София Първи международен турнир по свободна борба "Дан Колов". Той става традиционен.

През 1966 г. се провежда пленум на ЦК на БКП за работата на Двадесет и трети конгрес на КПСС, на който от 26 март до 9 април е присъствал и Тодор Живков.

През 1996 г. в София започва годишната среща на Европейската банка за възстановяване и развитие. Банката отпуска на България заем от 45 млн екю.

През 1996 г. Ахмед Доган е на официално посещение в Турция, където преговаря за турски инвестиции в България.

През 1997 г. в навечерието на извънредните парламентарни избори бившият български цар Симеон II се завръща в страната и участва в тържествата по случай 118-та годишнина на Търновската конституция. Той заявява подкрепата си за предизборната коалиция Обединение за национално спасение, в основата на която стои ДПС.

Родени:

През 1853 г. - Антон Буковски Безеншек - съставител на българската стенография.

Завършва философия в Загреб, дългогодишен преподавател по стенография в България. Автор е на книгите: "Българска стенография по системата на Габелсбергер, част I и II" (1883 г. и 1889 г.), "Българска стенографска читанка" (1892 г.) и др. Автор е на учебници по немски език. Антон Буковски Безеншек е първият стенограф на Народно събрание (1879 г.).

През 1860 г. - Иван Иванов Фичев - български офицер, генерал-лейтенант.

Учи в Априловската гимназия в Габрово и Роберт колеж в Цариград (1887 г.). През Руско -турската война (1877-1878 г.) служи в 8. опълченска дружина. През 1882 г. завършва Военното училище . През 1885 г. е произведен в чин “капитан”. Участва в Сръбско българската война (1885 г.) като командир на рота от 5 пехота. Дунавски полк в защитата на Видинската крепост (12. - 16.11. 1875) г. През 1891 г. завършва Генералщабна академия в Торино. През 1892 г. работи като началник на учебното бюро при военното министерство. От 1893-1895 г. е и главен редактор на военните издания (1893-1895 г.). От 1 януари 1903 г. е началник-щаб на 1. пехотна Софийска дивизия, а от началото на 1907 г. е началник-щаб на 2 пехотна Тракийска дивизия. През 1908 г. произведен в чин “ген.-майор” .От март 1910 г. до декември 1915 г. е началник на щаба на войската . Под негово ръководство Генщаба разработва плановете за войната с Турция. След II Балканска война (1913 г.) е член на българска делегация за подписване на Букурещките мирни преговори. От януари 1914 г. е началник на Трета военно-инспекционна област. На 1 септември 1914 г. назначен за министър на войната. По негова идея и под негово ръководство се открива Военната академия през 1914 г. На 17 август 1915 г. е уволнен от армията по собствено желание. През 1921 г. до 1923 г. е пълномощен министър в Букурещ, през 1920 г. става член на БАН .

През 1875 г. - Георги Евстатиев (Г. Е. Иванов) - български художник.

Учи живопис в академиите във Флоренция (1891-1894 г.), Рим (1894-1898 г.), специализира в Париж, Лондон, Мюнхен. Работи като военен художник от 1919 г. Автор е на битови композиции и пейзажи, портрети. Негови творби са 3 портрета на Ив. Вазов (1916 г., 1919 г., 1921 г.), "Портрет на Султана Петрова" (1912 г.), "Сине мой" (ок. 1914 г.), "Стадо кози" (1918 г.) и др.

През 1915 г. - Нюма Яковлевич Белогорски - български документалист.

Работи в работническите театри "Т - 35" и "Реалистичен", в Радио Варна (1945 г.), в Радио София (1947 г.). "Вечна дружба", "Утро над Корея", "България - 8 милиона", "По пътищата на Африка", "Ликът на предателя" (1952) г..

През 1920 г. - Магда Николова Пушкарова - български изпълнителка на народни песни.

Репертоарът й включва предимно странджански песни ("Тудоро, Тудоро", "Що ме не ожениш, мале", "Капитан Петко войвода", "Рада, бяла Радо" и др.). На 10 ноември 1944 г. дебютира като солистка в Българското радио. През 1951 г. е включена в Държавния ансамбъл за народни песни и танци с ръководител Ф. Кутев. От 1952 г. гастролира с групите "Наша песен" и "Българска песен", изнася рецитали с акордеониста Ст. Демирев и артиста имитатор Хр. Минчев. Има издадени 7 дългосвирещи плочи в "Балкантон", а във фонотеката на БНР са включени 80 нейни песни, повечето в Златния фонд. През 1994 г. в М. Търново в нейна чест е организиран Конкурс за млади изпълнители на странджански народни песни.

През 1923 г. - Константин Георгиев Станкович- български пианист, музиколог и педагог.

Възпитаник на акад. А. Стоянов и на проф. П. Владигеров. Работи в различни европейски столици с много големи музиканти (Н. Буланже, Е. Фишер, Л. Леви, М. Чампи). Негови ученици са известни български инструменталисти, композитори и диригенти - Д. Вълчев, проф. Ал. Ганев, проф. д-р Д. Христов, М. Ангелов, Ст. Ангелов, П. Крумов, Емил Наумов, Л. Ангелов. С таланта му на педагог са свързани до голяма степен и успехите на Н. Гяуров, А. Томова-Синтова, А. Дяков, Ал. Милчева и др. През 1949 г. получава награда от Международния конкурс във Виена .

През 1928 г. - Емил Стефанов Камиларов – български цигулар и артист.

Завършва Българската музикална академия в София през 1949 г. Учи в Ленинградската консерватория специалност цигулка при Ю. Ейдлин и защитава дисертация. Преподавател в консерваторията в Ленинград и преподавател в Българската музикална академия по цигулка. Концертира заедно със съпругата си Д. Шнайдерман. Печели голямата награда “Паганини” в Генуа през 1961 г.

През 1932 г. - Георги Иванов Тахов – български литературен историк, критик, публицист, есеист и поет.

Завършва ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ, 1952 г.). Работи като редактор в Радио София през1960г., през 1967 г. издателство “Народна младеж” , в периода 1972 – 1984 г. в-к “Пулс” , през 1985 г. сп. “Факел” . През 1985 г. е арестуван е във връзка с акростиха “Долу Тодор Живков” във в-к “Пулс”. Лишен е от право на работа до края на 1989 г. От 1990 г. е редактор във в-к “Литературен фронт” (по-късно “Литературен форум”). Автор е на “Разчупване на хляба” (1965 г., стихове), “Ще ви намеря” (1967 г., стихове), “Живите знаци на България” (1968 г., есета), “Лица от вестник” (1979 г., стихове), “Градили майстори болгаре. Народното изкуство на България” (1980 г.), “Литературна София. Страници из романтиката на младата столица” (1983 г.), “София между две столетия” (1987 г.), “От Средец до София. Летописи и епизоди от софийските махали” (1987 г.), “Машината на страха” (1991 г.).

През 1935 г. - Велик Капсъзов - български състезател по спортна гимнастика.

Европейски шампион на халки през 1961 г., 1963 г. Бронзов медалист от европейското първенство през 1959 г. и от Олимпийските игри през 1960 г.

Починали:

През 1903 г. - Димитър Мечев - македонски революционер.

Участник в групата на гемиджиите, организирала солунските атентати. Загива при взривяването на жп. линията Солун - Дедеагач.

През 2002 г . - Богомил Николов Нонев - български литературовед и публицист.

Завършва славянска филология в СУ” Св. Климент Охридски” през 1943 г. По време на Отечествената война (1944-1945 г.) е военен кореспондент. Кореспондент е на в-к "Отечествен фронт" в Белград, аташе по културата и печата в посолството на България в Белград (1947-1950 г.). През 1951 г. –1953 г. е председател на Сценарната комисия при Комитета за кинематографи. В периода 1954 г. – 1968 г. е главен редактор на сп. "Наша родина" . В периода 1966-1968 г. Богомил Нонев е директор на Българското радио и генерален директор на Българското радио и телевизия. Оглавява отдел "Печат и информация" при Министерството на външните работи. От 1972-1976 г. е посланик на България в Тунис. През 1979-1982 г. е на длъжността съветник в Министерски съвет. Първите му публикации са от 30-те год. в ученически издания. Сътрудничи на сп. "Просвета", "Изкуство и критика", "Златорог", "Вестник", "Дъга", "Светлоструй". Автор е на сценарии за документални филми, съставител на фотоалбуми, редактор на сборници с поезия, публицистика и литературна критика. През 1989- 1992 г. е председател на Българския ПЕН център. Носител на наградите : орден за заслуги на МОК, тунизийски орден "Grand Officier l’ordre de la Republique", португалски орден "Grand Oficial do ordem do infante D. Henrigue" и др. Автор е на съчиненията "Дунавската конференция в Белград" (1948 г., в съавт. със Ст. Кръстев), "Градове и хора" (1955), ", "Добрите пътища. Виетнамски дневници" (1957 г.), "Ветрове на надеждата. Размисли, паралели, пътеписи" (1965 г.),"Критически летопис. 1960-1965” (1965 г.), "Залези и размисли" (1978 г.), "Асен Златаров - общественик, гражданин, писател" (1985 г.), "Строги нощи. Размисли и образи" (1986 г.) и други.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 16 Април:

През 1404 г. в писмо до бургундския херцог Филип Добри крал Сигизмунд съобщава за съвместни антиосмански действия на влашкия воевода Мирчо Стари и Константин, който в писмото е наречен “император на България”.

Мирчо Стари е воевода във Влашко. Той оказва решителен отпор на османската армия в Ровинската битка през 1395 г. След Никополската битка през 1396 г. е принуден да стане васал, но през 1402 г. отхвърля васалитета. Възползва се от избухналото въстание на Константин и Фружин през 1404 г. и завзема Добруджа. Скоро след това е притиснат от султан Мехмед I и отново признава своя васалитет към османлиите.

През 1872 г. делегация от трима български представители - Гаврил Кръстевич, Иванчо Пенчович и Георги Чалъкоглу, посещава вселенския патриарх. От името на Антим І те го молят да даде позволението си на българския екзарх да го посети и “да му целуне ръка” в знак на помирение между българи и гърци. Патриархът обещава да предаде молбата на Антим І за разглеждане от Светия синод.

През 1873 г. в Шумен завършва учителски събор.Той е организиран по инициатива на варненско-преславския митрополит Симеон Варненско-Преславски. На събора присъстват 20 делегати - учители от цялата епархия.

Симеон Варненско-Преславски е висш духовник, митрополит. Той е роден е в Бургас. През 1863 г. завършва Духовна семинария на о. Халки, след което е учител в Цариград и в родния си град. Приема монашески сан през 1870 г. и в продължение на 2 години е протосингел на видинския митрополит Антим I, който става и първи български екзарх. През 1872 г.е ръкоположен за варненски и преславски митрополит, който пост заема до края на живота си. От 1874 г. до 1913 г. е постоянен член на Светия синод, като през 1888 г., 1902-1905 г. е и негов председател. Участва дейно и в обществено-политическия живот на страната. Той е депутат в Учредителното събрание 1879 г., в I Обикновено народно събрание и във II Велико народно събрание и председател на III Обикновено народно събрание (11 декември 1882 г. - 8 септември 1883 г.). Има големи заслуги за изграждането на църковната организация в България след Освобождението. Освен с преките си църковни задължения се занимава и с преводаческа дейност на византийски извори за българската история, сред които "Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса I" (1917 г.), "Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български" (1931 г.) и др.

През 1876 г. завършва събранието на Оборище. В него вземат участие 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски, революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание. Ръководните дейци на IV революционен окръг определили Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Г. Бенковски и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения са направени достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.

През 1879 г. е приета Търновската конституция. В нея е прокаран принципът на разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Тя определя структурата и компетенциите на висшите държавни органи - монархически институт, парламент, правителство, както и основните права, свободи и задължения на българските граждани. Една от най-демократичните за времето си в Европа. Отменяна е през 1881 г. и през 1883 г., изменяна е през 1893 г., 1911 г. и 1946 г. и е в сила до 1947 г. По време на конституционните дебати (след 21 март) се оформят първите български партии - Консервативна и Либерална.

През 1925 г. е извършен атентат в софийската катедрала "Св. Неделя" по нареждане на ръководителите на Военната организация на БКП (т. с.). Той представлява отговор на масовия терор на сговористкото правителство срещу левите сили в страната след държавния преврат на 9 юни 1923 г. до пролетта на 1925 г. Най-напред са смазани Юнското въстание 1923 г. и Септемврийското въстание 1923 г., след което се пристъпва към физическото ликвидиране на отделни партийни функционери. В началото на януари 1924 г. е прокаран и Законът за защита на държавата, по силата на който през април същата година са забранени БКП (т. с.) и нейните поделения в лицето на Комсомола и кооперация "Освобождение". В същото положение фактически се оказва и БЗНС. Убийствата на комунисти и леви земеделци не стихват. Една от големите жертви е П. Д. Петков, убит през юни 1924 г. Сговористите също дават жертви. Сред тях е Н. Милев, проф. по история в СУ "Св. Климент Охридски", и директорът на проправителствения в. "Слово", с голямо влияние сред водителите на ВМРО. В отговор на неговото убийство загиват комунистическите депутати Т. Страшимиров и Х. Стоянов. Убит е и народният трибун В. Иванов, както и журналистът Й. Хербст. При такава обстановка ръководителите на Военната организация К. Янков, Ив. Минков и др., без съгласието на Задграничното ръководство на БКП (т. с.), решават да отговорят на белия терор с червен. Замислят най-различни варианти за ликвидирането на сговористкото правителство. Спират се на убийството на о.з. ген. К. Георгиев, който по онова време е председател на градското бюро на Демократическия сговор в столицата като се надяват, че на неговото погребение ще се стече цялото правителство. Месеци преди това незабелязано от властите те внасят взривни материали в столичния храм "Св. Неделя". На 14 април 1925 г. неочаквано е извършено нападение върху цар Борис III от анархистката чета на Тумангелови в Арабаконашкия проход. Акцията не отменя решението на К. Янков и неговите съратници. На следващия ден привечер в центъра на столицата (при храма "Св. Седмочисленици") е прострелян о.з. ген. К. Георгиев. По време на опелото му в катедралата "Св. Неделя" на 16 април 1925 г., в присъствието на почти цялото правителство, взривните материали са запалени, в резултат на което покривът се срутва. От падащите каменни късове на място загиват над 140 души, а десетки други са ранени. Някои от тях през следващите дни също умират от получените рани, поради което броят на жертвите достига около 200 души. Сред тях са и видни военачалници. Нито един от присъстващите министри не загива. Някои от тях получават само леки наранявания. Атентатът заварва цар Борис III, който също е трябвало да присъства на опелото, на път за катедралата.

През 1948 г. завършва съдебният процес срещу бившия лидер на БЗНС "Врабча-1" Димитър Гичев, обвинен в съдействие за "организиране на въоръжени чети" за борба срещу властта, в даване на нареждания за "организиране на саботажи", в "разпространяване на слухове". Димитър Гичев не се признава за виновен. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор. Имотите му са конфискувани в полза на държавата.

Родени:

През 1893 г. - Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) – българска поетеса.

Завършва славянска филология в СУ “ СВ. Климент Охридски”. Известно време е гимназиална учителка. От 1921 г. активно участва в литературния живот на България. През 1927 г. издава стихосбирката си "Вечната и святата". Елисавета Багряна е авторка на "Звезда на моряка" (1932 г.), "Сърце човешко" (1936 г.), "От бряг до бряг" (1962 г.) и др. Поезията й е превеждана на повече от 25 езика.

През 1897 г. - Константин Василев Кисимов - български актьор.

Следва право и философия в СУ “ Св. Климент Охридски”(1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър - студио” на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народен театър “Иван Вазов”. Най-характерните му роли в киното са във филмите: “След пожара над Русия” (1929 г.), “Безкръстни гробове” (1931 г.), “Грамада” (1936 г.), “Калин Орелът” (1950 г.), “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), “Хайдушка клетва” (1958 г.), “Хитър Петър” (1960 г.), “Стубленските липи” (1960 г.), “Вятърната мелница” (1961 г.), “Българи от старо време” (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели” (тв, 1965 г.).

Починали:

През 1903 г. - Владимир Пингов - деец на национало-освободителното движение.

Учи в Солунската мъжка гимназия. Другар на Й. Попйорданов и участник в Солунските атентати. Загива при опит да взриви газовата станция.

През 1925 г. - Георги Гъдев – български офицер, кавалерист.

В Балканската война се отличава при щурма на форта Айваз баба от Одринската крепост (13.03.1913 г.). По време на Първа световна война е командир на ескадрон и проявява изключителна храброст. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя".

През 1925 г. - Григор Георгиев Кюркчиев - български офицер, генерал-майор.

През 1885 г. завършва Военното училище в София . Взема участие в Сръбско-българската (1885 г.), в Балканската и Междусъюзническата войни (1913 г.). През Първа световна война като командир на 2-ра бригада от 11-а пехотна Македонска дивизия на 1 ноември 1915 г. е ранен в боя при Долно Чичено и кракът му е ампутиран. След оздравяването си се връща в частта си и я командва до края на войната. Загива при атентата в катедралата “Св. Неделя” в София.

През 1925 г. - Петър Георгиев Лолов - български офицер, генерал-майор.

Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като доброволец в Първи пехотен полк. Завършва Военното училище (1887 г.) и военно-инженерна школа в Торино, Италия (1891 г.). Като военен инженер служи в инженерните войски като командир на 2-а пионерна дружина и командир на ЖП дружина. През Първа световна война (1915-1918 г.) е заместник-инспектор на инженерните войски. През 1918 г. е уволнен от армията . Загива при атентата в църквата "Св. Неделя".

През 1925 г. - Калин Георгиев Найденов - български офицер, генерал-лейтенант (1917 г.).

През 1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г. Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е помощник-началник на артилерията в щаба на действащата армия. Има изключителен принос за широкото използване на артилерията във войната. Инспектор на артилерията (1913-1915 г.), ген.-майор (1914 г.). От 21 септември 1915 г. до 21 юни 1918 г. е министър на войната .След войната е професор във Военното училище. Загива при атентата в църквата "Св. Неделя".

През 1925 г. - Стефан Михайлов Нерезов- български военачалник, генерал-лейтенант (1917 г.).

Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.), след което завършва Военната академия в Торино. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник на оперативния отдел в щаба на действащата армия, а през Междусъюзническата война (1913 г.) - началник на щаба на действащата армия. През I световна война командва 9-та пехотна Плевенска дивизия, която води боевете на Косово поле и на Дойранския фронт. В края на I световна война е командващ I отделна армия на Вардаро-дойранския фронт. От 1920 г. до 1921 г. е началник-щаб на българската армия. През 1921 г. е пенсиониран с чин генерал от пехотата. Загива при атентата в църквата "Света Неделя" в София.

През 1925 г. - Стефан Нойков - български офицер, полковник.

Завършва Военното училище в София през 1897 г. и Генералщабната академия в Торино, Италия през 1909 г. Служи в артилерията завършва Генералщабната академия и командва 6-ти артилерийски полк (1909 г.). По-късно е командир на 8-ми Приморски полк и началник на Военното училище. През Балканската война (1912-1913 г.) ръководи дружина. В Пръва световна война (1915-1918 г.) е началник-щаб на 4-та пехотна Преславска дивизия, след което е началник на Оперативния отдел в Щаба на действащата армия. След приключването на войната през 1920 г. е началник на канцеларията в Министерството на войната.През 1923 г. е началник на Щаба на войската . Занимава се с научни изследвания; признат автор на сериозни военнотеоретични трудове. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя".

През 1925 г. - Иван Тодоров Попов - български офицер, генерал-майор.

Участва в четата на Филип Тотю (1876 г.). След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във 2-ри пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности - командир на дружина, командир на 22-ри, 27-ми и 8-ми пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в 5-та, 7-ма и 9-та пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 2-ри бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на 1-ва пехотна дивизия (май), а впоследствие на 13-та пехотна дивизия (юни). След войната излиза в запаса. Иван Тодоров Попов е народен представител в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя".

През 1925 г. - Иван Великов Стойков - български офицер, генерал-майор (1918 г.).

През 1887 г. завършва Военното училище в София и Военна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на 9-та пехотна дивизия. През Първа световна война (1915-1918 г.) е командир на 1-ва конна бригада и воюва при Трън и Прищина. От ноември 1915 г. е командир на конната дивизия, която освобождава Охрид. От май 1916 г. командва новосформираната конна дивизия. Началник на 9-та дивизионна област (1917 г.). Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.

През 1925 г. - Сергей Румянцев (псевд. на Димитър Диловски Митов) - български поет.

През 1916 г. завършва гимназия в Плевен. Учител по литература му е Н. В. Ракитин, който го насочва към творчеството на А. С. Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Толстой, Хр. Ботев, Иван Вазов. През 1917 г. Завършва Школата за запасни офицери в София . През 1917 г. е адютант на дружина в щаба на полка в Плевен и командир на рота. Участва в I световна война, в която е раняван 3 пъти. Учителства в с. Златна Панега (1918-1919 г.) и в с. Блъсничево (1919-1921 г.). През 1919 г. членува в организацията на тесните социалисти. Наклеветен, че е извел децата на "червената първомайска манифестация" през 1921 г., уволнен е от министъра на народното просвещение Ст. Омарчевски. Преместен на работа в Народния театър в София. През април 1922 г. заедно с Ал. Стамболийски участва в международната конференция в Генуа, където се среща с министъра на външните работи Г. В. Чичерин. Придружава Стамболийски в обиколката му във Франция, Италия, Швейцария и Англия. След завръщането си е един от основателите и ред. на хумористичния в-к "Див дядо". Живее нелегално. На 16 април 1925 г. е разкрит, арестуван в Ст. Загора и откаран в София, където изчезва безследно. Автор е на съчиненията "Селски бодили" (1924), "Стихотворения. Под ред. Н. Пенчев. Рупци, Луковитско" (1945 г.), "Избрани стихотворения. Под ред. на Д. Гундов" (1955 г.), "Избрани стихотворения. Под ред. на В. Андреев" (1959 г.), "Избрани стихотворения”.

През 1949 г. - Юрдан Цветков Трифонов - български историк, литературовед, езиковед и фолклорист, действителен член на БКД (1906 г.).

Учи в Петропавловското духовно училище край Лясковец по времето на епископ Климент Браницки (Васил Друмев). През 1893 г. завършва филология и история във Висшето училище в София . Работи като учител в Търново и София. В периода 1923-31 г. е секретар, а през 1936-1938 г. е председател на Историко-филологическия клон на БАН. Първите му изследвания са свързани със старобългарския език. Като фолклорист проучва български юнашки исторически песни. Посвещава текстологични проучвания на българската историография от II половина на ХVIII в., внимание отделя на историко-филологическите проблеми на Възраждането. В културно-историческите си изследвания въз основа на богат фактически материал очертава цялостната картина на културния живот в България през II половина на ХIХ и началото на ХХ в. Най-добрите си качества на изследовател проявява в областта на българската средновековна история и литература: владее старобългарски, гръцки, латински език, познава отлично български и чужди литературни извори, стреми се към задълбочен анализ на всички известни факти. Отделни съчинения “Психологическа христоматия” (1897 г., съвм. с Н. Станев), “Царуването на Бориса-Михаила” (1907 г.), “Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи” (1920 г.), “Васил Друмев - Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер” (1926 г.), “Цар Борис-Михаил” (1921 г.), “История на града Плевен до Освободителната война” (1938 г.).

През 1966 г. - Илия Николов Булев - български писател, публицист и учител.

Участва в списването на различни учителски, ученически и детско-юношески издания ("Педагогическа практика", "Венец", "Детски живот", "Просветно единство", "Светулка", "Другарче" и др.). Автор на съчинението "Илия Р. Блъсков" (1934 г.).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 17 Април:

През 1872 г. представител на Цариградската патриаршия посещава българския екзарх Антим І в неговата резиденция в Ортакьой. При срещата е изразено желанието на патриарха да получи по-скоро ясен отговор на отправените на 22 януари 1872 г. ултимативни искания на Патриаршията към българските архиереи.

През 1879 г. се свиква първото Велико народно събрание (ВНС) с председател Антим I.

vt4.jpg

Първото Велико народно събрание заседава само ден, непосредствено след приключването на работата на Учредителното събрание (10 февруари 1879 - 16 април 1879 г.). По предложение на епископ Климент Браницки (Васил Друмев) ВНС избира Александър Батенберг за първи княз на България.

През 1880 г. на 10 април 1880 г. в София пристигат членовете на Постоянния комитет на Източна Румелия Константин Величков и Димитър Наумов и започват преговори за национално обединение с депутати от Второто Обикновено народно събрание. На 17 април 1880 г. е подписано споразумение за общи действия. Според приетата програма в Южна България трябва да се създаде Централен таен комитет, който да подготви народа за съединистки действия. От своя страна Княжеството поема отговорността да създаде народно опълчение и да ръководи акцията. В изпълнение на приетите решения през месец май в Сливен е образуван Централен комитет, в който влизат К. Величков, поп Г. Тилев, д-р Г. Странски и др., а като представители на Княжеството в състава му са включени Ст. Стамболов и Г. Живков. Комитетът насочва дейността си към събиране на средства и оръжие и организиране на местни комитети. Едновременно с това Народното събрание в Княжеството гласува закон за сформиране на народно опълчение. Неговото създаване обаче е спряно поради наложеното от княз Александър I Батенберг вето. В същото време князът изпраща Ст. Панаретов в Лондон да разбере какво е отношението на новото английско правителство начело с У. Гладстон към съединението. Дипломатическата мисия остава без резултат, тъй като нито една от Великите сили в този момент не е съгласна с промяната на Берлинския договор от1878 г..

През 1897 г. е обнародван Закон за монетите в Княжество България.

През 1903 г. от 17 до 24 април 1903 г. се провежда Конгрес на Битолски революционен окръг в с. Смилево с председател Дамян Груев. Взето е решение за повсеместно въстание. Избран е ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който се делегира и правото да определи датата на въстанието. След конгреса в Смилево се провежда конгрес в местността Петрова нива в Странджа, на който се обсъжда плана за въстаническите действия в Одринско и се определя състава на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов.

През 1904 г. в зала на братя Прошекови е дадено първото куклено театрално представление в България от членове на дружество "Чех".

През 1944 г. съветска нота против използването на българска територия (пристанища и летища) от Германия за нападение срещу СССР. България отклонява нотата. Следва нова нота от 26 април.

През 1948 г. е одържавено цирковото дело в България.

През 1973 г. във Франция се откриват Дни на българското музикално изкуство.

През 1990 г. е регистрирана Българска Социалдемократическа партия (БСДП).

Печатен орган е в. "Свободен народ". БСДП е инициаторка за създаването на коалиция Съюз на демократичните сили (СДС) през 1989 г. и коалиция СДС - център (1991 г.). Участва в основаването на коалиция Обединени демократични сили (ОДС), създадена през 1997 г.. Има статут на наблюдател в партията на европейските социалисти. До октомври 1998 г. БСДП е единна политическа формация. В края на 1998 г. се свикват два извънредни конгреса на партията. Единият в Пловдив избира за лидер на партията Йордан Нихризов, а другият - във Варна, издига на същия пост Петър Агов. Д-р Петър Дертлиев е провъзгласен за почетен председател на партията. Течението против д-р П. Дертлиев през януари 1999 г. се обособява в самостоятелна политическа партия под името Български социалдемократически съюз (БСДС), в който освен членове на БСДП участват и представители на Нова социалдемократическа партия (НСДП) с председател Красимир Пухтев.

През 1999 г. НАТО иска от България неограничен достъп дo въздушното й пространство във връзка с водените военни операции срещу Югославия.

Родени:

През 1892 г. - Константин Спасов Гълъбов - български писател, критик, филолог германист.

Автор на литературоведски и езиковедски изследвания, есета, разкази и стихове, редактор и преводач. От 1926 до 1953 г. завежда Катедрата по немска филология в СУ. Почетен член на Немската академия в Мюнхен. Организатор е на литературен кръг "Стрелец" и редактор на литературен седмичник "Стрелец" (1927 г.). Основава дружество на българските есеисти, издава "Орнаменти. Есета" (1934 г.). Автор на "Немско-български фразеологичен речник" (1958 г., заедно с Ж. Николова-Гълъбова).

През 1902 г. - Веселин Анастасов Стоянов - български композитор, пианист и музикален педагог.

K-S-13.jpg

Завършва пиано в Държавната музикална академия в София и пиано и композиция в Академията за музика и драматично изкуство във Виена (1930 г.). Творчеството му се отличава с оригинални стилови черти и заема важно място в съвременната българска музика. Сред произведенията на композитора се открояват 3-те му опери “Женско царство” (1934 г.), “Саламбо” (1940 г.) и “Хитър Петър” (1952 г.), балетът “Папеса Йоана” (1969 г.), гротескната симфонична сюита “Бай Ганьо” (1941 г.), 3 концерта за пиано и оркестър, рапсодия за оркестър и др.

През 1955 г. - Иван Нейков - български юрист, политик, държавник, министър на труда и социалните грижи в кабинета на Иван Костов (21 май 1997 - 6 юли 2001).

Иван Нейков завършва право в Софийски университет “Климент Охридски”. Специализира трудово осигурително право. Работи като инспектор-юрист в Инспекцията по охрана на труда до 1990 година. Между 1985 г. и 1993 г. участва в различни работни групи по създаването на Кодекса на труда и подзаконовите актове по неговото приложение, по нормативната уредба относно колективното договаряне и колективните трудови спорове. Ръководи Правния отдел на КНСБ. Участва в 79-та, 80-та и 82-та конференции на Международната организация на труд като делегат и представител в Комитета по резолюциите. Заместник-председател на КНСБ от 1992 г. до 1997г. Между 1993 г. и 1997г. Нейков участва в работата на Националния съвет за тристранно сътрудничество като ръководител на делегацията на КНСБ. Заема поста министър на труда и социалните грижи в служебното правителство на Стефан Софиянски. На 21 май 1997 г. е одобрен от парламента за министър на труда и социалната политика в правителството на Иван Костов.

Починали:

През 1898 г. - Ильо Войвода – български хайдутин, деец на национално-освободителното движение.

100px-Ilyo_Voyvoda.jpg

В продължение на около 20 години служи като пандурин (пазач) в Рилския манастир, след което се завръща в родното си село Берово. Действа с чета в Малешевската планина, Пирин и Рила след 1848 г.. По време на Кримската война (1853-1856 г.) дружината му наброява около 300-400 души. В края на 1861 г.преминава с голяма част от четата си в Сърбия, а през 1862 г. постъпва в Първата българска легия. По време на Сръбско-турската война (1876 г.) с многоброен отряд от доброволци се сражава срещу турските войски. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) събира чета, с която действа в Ловешко в помощ на руските войски. Взима участие в освобождаването на Радомир и Кюстендил, след което се прехвърля в Пиянечко и Малешевско. Участва в Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). По време на Сръбско-българската война от 1885 г. действа с чета в района на Краище и Враня. Възпят в бълг. нар. песни.

През 1903 г. - Йордан Попйорданов – български революционер, брат на М. Попйорданов.

Учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Попада под влиянието на анархизма. Изключен от гимназията заради организиране на ученически бунт. Заедно с К. Кирков и П. Шатев организира групата на "гемиджиите", която подготвя и извършва Солунските атентати през 1903 г.. На 16.04.1903 г. взривява сградата на "Банк Отоман" в Солун. На следващия ден след неколкочасов бой с полицията е убит.

През 1979 г. - Стела Пулева Янева - българска литературна и театрална критичка.

През 1916 г. завършва Френския колеж в Пловдив . От 1918 г. посещава лекции по френска литература в Цюрихския университет. От 1923 до 1925 г. е във Варшава, където сътрудничи със статии за полската култура на сп. “Полско-български преглед”. В България помества статии и рецензии в сп. “Златорог”, “Свободна реч”, “La parole Bulgarie”, “Съвременник”, “ЛИК”, “Демократически преглед”, “Българска реч” и др. Стела Янева е сред пионерите на театралната критика в България. Авторка е на критически портрети за някои от най-големите български актьори през 20-те и 30-те години - Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Елена Снежина, Иван Димов, Владимир Трендафилов и др. Обнародва разкази във “Вестник за жената”.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 18 Април:

През 1840 г. Високата порта унифицира десятъка. Започва повсеместно описване на имуществото и доходите на българското население.

Според един от основните български данъци, плащан от Средновековието до началото на ХХ век, селяните са облагани с една десета част от земеделските продукти и дребния домашен добитък. Той е натурален данък, но в отделни моменти от развитието на българската държава е събиран и в пари. След падането на България под османска власт десятъкът се запазва под името юшур и обхваща всички земеделски произведения. В някои моменти чрез данъка е отнемана половината от реколтата на производителя. След Освобождението десятъкът продължава да бъде събиран и е утвърден като важен приходоизточник със Закон за десятъка от 1880 г. През 1882 г. се трансформира в паричен, като се изчислява въз основа на средния добив и действащите пазарни цени. През 1895 г. със закон на мястото на този данък се въвежда поземлен данък, който се плаща на единица площ в зависимост от качеството на земята. През 1900 г. правителството на Т. Иванчов отменя поземления данък и отново възстановява натуралния десятък. Това довежда до избухването на серия селски вълнения и бунтове против десятъка, в резултат на които десятъкът окончателно е заменен с поземлен.

През 1850 г. в Габрово се полагат основите на новата училищна сграда, днешната Априловска гимназия. Строежът продължава 3-4 месеца, след което се отлага за дълго време. Инициативата за новата сграда е лансирана още от Васил Априлов, но започва да се реализира едва след неговата смърт благодарение на Васил Рашеев – габровец, живеещ в Одеса. Първото българско светско взаимно училище е открито на 2 януари 1835 г. Финансовата издръжка на училището е поета от местното българско население. За пръв учител в него е назначен известният възрожденски църковен и просветен деец Неофит Бозвели. Обучението в Габровско училище се извършва на говорим български език по взаимоучителната метода, при която учителят си служи с помощта на по-напреднали ученици, за да обучава неограничен брой деца. В училището се преподават и предмети, които имат за цел да подготвят учениците за нуждите на практическия живот. От 1840 г. Габровско училище е превърнато в класно училище. През учебната 1874-1875 е издигнато в ранг на средно учебно заведение. От него излизат първите възпитаници със средно образование в предосвобожденската епоха. За участието на по-голямата част от ученици и учители в Априлското въстание 1876 г. училището е затворено от местните представители на османската власт. След Освобождението отново започва да функционира. В знак на признателност към делото на В. Е. Априлов през 1889 г. е наименувано "Априловска гимназия".

През 1867 г. руският посланик в Цариград генерал Н. Игнатиев връчва на Високата порта проект за реформи в Османската империя, в който се настоява да се създадат толкова автономни провинции, "колкото главни национални групи има в Европейска Турция".

През 1914 г. в София излиза първи брой на информационния всекидневник “Заря”. Вестникът е основан със субсидии на Руската царска легация в София. Първоначално е с русофилска, а след Първата световна война - със социалдемократическа насоченост. През 1919 г. новият собственик на вестника Ат. Дамянов, го спира. Възстановен е отново през 1929 г. като издание на вестникарското акционерно предприятие "Съединени печатници", собственост на Дамянов. Главен редактор първоначално е Кр. Станчев, а от май 1944 г. Сл. Васев. След 1941 г. "Заря" запазва обективността си, въпреки че е поставен под надзор.

През 1956 г. във в. "Отечествен фронт" е публикувана статията "Поуката" на главния редактор Владимир Топенчаров. Поводът е отстраняването на Вълко Червенков от най-висшите постове в партията и държавата. Статията е първата публична остра критика на култа към личността като към всеобхватно явление. Според Вл. Топенчаров "водачеството" като стил на управление се е пренесло и в по-низшите звена на управлението, пораждайки "грубо администриране и командване", "самоуправство и произвол".

Родени:

През 1896 г. - Стефан Иванов Савов - български драматичен артист и драматург.

Завършва гимназия във Враца (1914 г.). През 1920 г. той постъпва като стажант-актьор в Народния театър. През 1923 г. е артист в Театър-студия, завършва и драматичната школа в Народния театър, ръководена от Н. О. Масалитинов. До края на живота си играе в него. Член е на СБП. Автор е на драми, комедии и книги с размисли и разкази за селския живот. Някои негови драми са: “Йончови ханове” (1931 г.), “Под чехъл” (1931 г.), “Драгойци” (1933 г.), “Изстрел” (1933 г.), “Кара Танас” (1936 г.), “Към Голгота” (1938 г.), “Временният мъж” (1939 г.), “Дисциплинарно дело” (1940 г.), “Наши хора” (1947 г.), “Изповед пред писателя” (1963 г.) и др.

През 1907 г. - Иван Симеонов Дуйчев - български историк с интереси към българска и византийска средновековна история.

След като завършва история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализира в Италия и получава докторат в Римския университет по византийска история и филология, завършва и Висша школа по палеография и архивистика в Рим. През 1936-1945 г. Дуйчев е преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1967 г. е професор в Института за история при БАН. Участник е в международни конгреси и конференции, член е на Академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо, носител е и на Хердерова награда. Научната му продукция включва над 500 публикации. Някои негови съчинения са: "Из старата българска книжнина", Книга I (1940 г.), книга II (1944 г.), "Рилският светец и неговата обител" (1947 г.), "Летописта на Константин Манаси" (1963 г.), "Болонски псалтир" (1968 г.), "Проучвания върху средновековната българска. история и култура" (1981 г.), "Страница от миналото". Очерци (1983 г.), "Пътеки от утрото". Очерци за средновековната българска култура (1985 г.), "Римска грамота на цар Иван Шишман от 1378 година" (1986 г.), "Рилският светец и неговата обител" (1990 г.), "Лекции по архивистика" (1993 г.) и др.

През 1931 г. - Любомир Иванов Шарланджиев - български режисьор.

През 1956 г. той завършва ВИТИЗ (НАТФИЗ). Стажант е в Москва при Михаил Ром. Като театрален режисьор постига най-голям успех с “Всяка есенна вечер” (1959 г.). В киното дебютира през 1962 г. с “Хроника на чувствата”. Работи в областта на мелодрамата, психологическата драма, антифашисткия и военноприключенския филм. Режисьор на: “Веригата” (1964 г.), “Карамбол” (1966 г.), “С дъх на бадеми” (1967 г.), “Прокурорът” (1968 г.), “На всеки километър I, II” (тв, 1969-1972 г.), “Най-добрият човек, когото познавам” (1973 г.), “Спомен за близначката” (1976 г.), “Трите смъртни гряха” (1980 г., довършен от Н. Коканова).

През 1931 г. - Людмила Георгиева Шишкова - българска режисьорка.

През 1952 г. завършва Държавното полувисше училище по кинематография и фототехника. Работи като монтажист, асистент-режисьор и режисьор в Студия за хроникални и документални филми. Дебютира в киното с “Машинен концерт” през 1964 г. В своето творчество Шишкова разработва същностни проблеми - детския свят, българско село, портрети на изявени съвременници. Режисьорката изследва нравствения статус на обществото в неговото динамично развитие, търсейки промените в индивидуалното съзнание на българина - “Симфонията” (1965 г.), “Дядо Мраз” (1966 г.), “Вера Кирова” (1969 г.), “Роза, момичето от камък” (1969 г.), “Приятелки” (1971 г.), “Сливополе” (1971 г.), “Димитровска бразда” (1972 г.), “Поздрав от Севлиево” (1974 г.), “Жени от космоса” (1975 г.), “Почивка” (1975 г.) и др.

През 1945 г. - професор Александър Грозев - български кинокритик и изследовател, дългогодишен водещ на популярната тв рубрика "Десета муза".

Негови книги са: "Златан Дудов" (1971 г.), "Посланици в тенекиени кутии" (1972 г.), "Всеволод Пудовкин" (1977 г.), "Началото" (1978 г.), "Михаил Ром" (1981 г.), "Александър Довженко" (1984 г.), "Български игрални филми. Анотирана илюстрована филмография" (предговор, ч. I-II), (1987-1988 г.), "Чарли Чаплин" (1992 г.).

През 1957 г. - Ваня Костова – българска естрадна изпълнителка.

Тя завършва Естрадния отдел на БДК. През 1980 г. започва професионалната като заместничка на Ева, в първата вокална група “Тоника”, за едно турне в чужбина. След разпадането на групата певицата е избрана за основен солист на новосформираната “Тоника-СВ” към Главно Управление на Строителни Войски. След седем години съвместна работа и три албума с “Тоника-СВ” певицата напуска групата и започва самостоятелната си кариера. Новата група, в която се изявява е “Дилижанс”. Самостоятелно Ваня Костова издава четири албума. През 1994г. певците от “Тоника”, “Тоника-СВ” и “Домино” сформират “Фамилия Тоника”. С “Фамилия Тоника” Ваня Костова записват три албума. През 2001 г. певицата отново се отделя от групата.

Починали:

През 1926 г. - генерал-майор Иван Цонев Луков.

През 1891 г. той завършва Военното училище, а през 1901 г. и Николаевската академия в Санкт Петербург. Военен аташе в Париж (1905-1908 г.) и в Санкт Петербург (1908 г.). През Балканската война командва Първа Софийска дивизия и участва в сключването на примирието с Турция. За периода 1913-1915 г. Луков е началник на Военното училище. През Първата световна война последователно е началник на оперативния отдел, помощник-началник на щаба на действащата армия и командващ Втора армия. Член е на делегацията за сключване на Солунското примирие (1918 г.) и Ньойския договор (1919 г.).

През 1966 г. - Димитър Витанов Дюлгеров - български учен, доктор по богословие.

През 1905-1911 г. той завършва Софийската духовна семинария, а през 1911-1915 г. и Московската духовна академия. Дюлгеров специализира в Москва, Рим, Виена и Берлин. През 1934-1960 г. той е завеждащ Катедрата по догматическо богословие и патрология в Богословския факултет на СУ. По-важни негови трудове са: "Римският папа пред съда на Свещеното писание и църковната история" (1924 г.), "Рим и св. братя Кирил и Методий" (1934 г.), "Петдесетници в България" (1959 г.) и др.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Гост
Тази тема е затворена за писане.
Sign in to follow this  

×