smehy
-
Общо Съдържание
141 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от smehy
-
-
Ще сведа ситуацията на едно тотално земно ниво, а именно:
Хора, които не са излезли от къщите си, искат да имат целия свят. Е, няма как да стане това - нито метафорично, нито никак.
Може да ви се види жестоко, но съм забелязала, че хора, които споделят мислите си за самоубийство, много обичат другите да ги успокояват и разубеждават.... Всъщност, ако внимателно се вслуша човек в разговора, те самите през цялото време убеждават другите в своята правота... И двете страни убиват време...
Може да ви се види жестоко, но съм забелязала, че хора, които споделят мислите си за самоубийство, много обичат другите да ги успокояват и разубеждават.... Всъщност, ако внимателно се вслуша човек в разговора, те самите през цялото време убеждават другите в своята правота... И двете страни убиват време...
Напълно съм съгласна с теб. Точно така е.
Явно това се превръща в някаква мода - по форумите да се оплакват 100 човека с 1% проблеми, само и само да получат необоходимо внимание. А сериозните проблеми са другаде.
Донка, Мона - това е жестоко! Казвам го като човек с опит - опит и от двете страни. Не зная дали има смисъл да се обосновавам. Защо ли не съм изненадана? - за съжаление...
-
Драги съфорумци,
аз наистина съм изумена от страстите, които бушуват по тази тема. И се опитвам да намеря разумно обяснение, а може би трябва да се отдам на емоциите?
Признавам си, че аз също в неформални разговори съм наричала "бялото братство" - "дъновисти". Но никога не съм влагала отрицателен привкус в това понятие! Винаги съм свързвала "дъновистите" с бялото, чистотата, природата, Рила планина, паневритмията, обичта, състраданието и пр.
Също, много показателен е цитата на Розалина за асоциацията с думата "дъно",която споделих още преди да го прочета. Чувството и емоцията на думата, нейното въздействие се съдържат и във вибрациите, които тя носи smehy.
И никога не ми е минавала асоциацията с "дъно"! Наистина съм изумена!
Мисля, че разделянето на срички на дадена дума, тъсенето на нейният корен и пр. не винаги е правилно. Например думата "чудовище", ще си позволя да цитирам един познат - той твърди, че "чудовището" е "чудо" (чудо-вище). Аз свързвам чудото с нещо хубаво, а чудовището - не. Така е и с думата "дъновисти" - явно за вас е обида, а мен понятието е уважително.
А относно вибрациите и усещанията, може да съм лаик, но считам, че всичко е строго индивидуално. Спомням си във средното училище в часа по Музика ни пуснаха симфония на Шостакович (не си спомням точно коя). Учителката ни помоли да се насладим на музиката и после да разкажем какво сме почувствали. Аз през цялото време си представях възраждането на нов живот, цветя, които цъфтят, пролет, слънце и т.н. А после се оказа, че всъщност музиката изразявала настъпването на войската..... Може би аз съм сбърканата....
И наистина считам, че е важно каква емоция влагаш в дадено понятие. Мога да използвам "бяло братство" и да го изричам с ирония или сарказъм, а може и "дъновисти" и да изпитвам уважение!
Вече знам, че "дъновисти" е обида, а обръщението, на което държите е "бяло братство", но всичко това, тези бурни емоции и тази защитна реакция ме хвърля в дълбок размисъл....
-
Аз също мисля като Канел.
Важна е думата, но според мен е по-важно какво влагаш в нея: като чувство, емоция, с какъв тон я изказваш, в какъв момент и как я изразяваш.
Може би защото съм непросветена, но не разбрах какво лошо има в определението "Дъновисти"? И къде или в какво всъщност се корени проблема?
-
- Това е популярно мнение.
- Това е популярно мнение.
Аз съм заинтригувана от тази тема.
На няколко пъти в този сайт съм споделяла, че не съм вярваща. Но съм толерантна към вярата на другите.
Дано думите ми да не се изтълкуват погрешно... На няколко пъти опитвам да чета беседите на Учителя ... и не стигам до никъде. Неразбираемо е за мен, въпреки че съм чела и чета подобна литература (а може би изобщо не е подобна, моля за извинение за невежеството ми). Обичам Ошо, Сенека, древните философи, но тук срещам трудности.
Съгласна съм със solej, че преобладават цитатите, а по-малко са коментарите. Коментарите на достъпен език.
Лично аз предпочитам "обучението" ми да си остане по интернет, поне на този етап. Смущава ме съществуването на "духовни групички, където всеки си чете домашното, сбирките са всяка седмица, и се води от опитен брат/сестра". Напомня ми в началото на 90-те на една секта, която правеше точно това- домашни групички, сбирки веднъж седмично, опитен брат/ сестра. Тогава присъствах на тези сбирки от любопитство, но станах пряк свидетел как зад псевдо духовността умело се прикрива покварата.
Не твърдя, че настоящиге групи са такива, просто споделям асоциациите си и породената от това съпротива в мен. И със сигурност една от причините е, че никога не съм присъствала на сбирка на бялото братство и не мога да направя съпоставката.
Лично за мен ще бъде полезно, ако учението на Учителя бъде преставено на достъпен език и наистина се даде възможност за дискусия по дадена беседа или мисъл, естествено като се запазва добрият тон, уважението и т.н. (считам, че това се подразбира)
И отново се надявам да бъда разбрана правилно...
-
Аз също съм снаха и като такава не съм приета от свекърва си, но не се вторачвам в този факт. Живеем отделно, което е предимство. Твърде различни сме, но съм приела това.
В самото начало поставих границите и ги отстоявах, въпреки че срещах съпротива дори от съпруга ми. Залагах на диалога и комуникацията дори когато ми се струваше невъзможно или имах чувството, че водя монолог и дълга тирада... Но проявих постоянство и мека твърдост.
Не обръщах внимание на опитите й да ме обиди или нарани с думи, не влизах в безмислени спорове или оправдания, че аз не съм такава каквато тя ме вижда. Всеки има право на гледна точка. За мен е важна хармонията със съпруга ми.
Не съм отделила съпруга ми от нея (той винаги ще й бъде син, дете), но и ценя съществуването на лично, семейно пространство, което си е за нас.
Опитвам се да гледам на ставащото от комична гледна точка. Например аз съм родена и израснала в София и станах снаха .... на село. Направо предизвиках културна революция в това селце
Бях "софиянката", което беше синоним на лека, покварена и префърцунена жена. "Ужасих" всички с невежеството си за земеделието и различните си интереси и приоритети в живота; през топлите слънчеви дни хващах тен на двора, по бански, което караше съседите да цъкат и давах поводи за приказки, а на някои осмислях битието... Чувах приказки зад гърба си, че вместо да раждам деца продължавам да уча и ми задаваха въпроса: Докога? Аз приемах с усмивка ставащото и наистина ми беше интересно. И винаги към всички се отнасях с добро и с уважение, въпреки че мнозина може би ще кажат, че не е трябвало.
Старая се да обръщам внимание на доброто, а другото да го отминавам. Убедила съм се, че в един спор трябват две страни и когато спорещият остане сам със себе си рано или късно той се отказва.
Развивах търпението си, защото знаех, че трябва време за да ме приемат със страннностите ми (в техните очи). Повтарях си мислено поговорката " По дрехите посрещат, по ума изпращат" и знаех, че рано или късно този ден ще дойде.
Наистина не ми беше леко, но случилото се, както и друг път съм писала в този сайт го приех като познание и опит и начин за саморазвитие на качества, които са ми липсвали или от които съм имала дефицит.
Понастоящем със свекървата не мога да кажа, че сме в добри отношения, но не сме и във война. Спазвам здравословна дистанция и границите, които съм поставила в самото начало. Не всичко в отношенията ни е идеално, но се старая да насочвам вниманието си към конструктивни неща. Забавлявам се с поредният слух по мой адрес и се шегувам с него. По този начин слухът губи своята сила и актуалност, защото е видно за всички че злостловията по мой адрес не ме нараняват, а ме забавляват. И идва моментът, в който те стават епизодични и слаби
За мен е важно, че двете понастоящем взаимно се уважаваме!
- Olq3, Пламъче и Орлин Баев
-
3
-
Аз преди десетина години имах проблем със кръвната захар. Стойностите варираха между 2-3 (не си спомням мерната единица), при норма 4-5,5. Хапвах много сладко - от сутрин до вечер и усещах как попаднах в омагьосан кръг - все повече и повече сладко и все по-ниски стойности на кръвната захар. Стигна се до там да ми се вие свят, да се разтрепервам, да се изпотявам и да бъде дезориентирана - признаци на хипогликемията. И за да се чувствам добре трябваше да приемам все по-големи количества сладко.
Реших да спра изцяло сладкото - т.е. рафинираната захар, газираните напитки и пр. Сладкото си набавях от плодовете и зеленчуците - тогава наистина усетих тяхната сладост и от истинският мед (не от глюкозата и фруктозата). В първите няколко дни (три дни) почувствах абстиненция от липсата на сладко, но след това бях значително по-добре. А когато си изследвах кръвната захар - тя беше в норма - 4,5!
Когато спрях да употребявам сладко осъзнах, че светът и битието ни е зарито от изкуствени подсладители, захар и газирано.
Следващата стъпка беше разделното хранене, но не в неговият краен вариант (нали и там си има различни школи - както навсякъде) и отново срещах неимоверни трудности, когато присъствах на семинари, конференции или обучения. Защото обикновено имаше предварително меню, несъобразено с вегетарианците или такива като мен - с разделно хранене или не приемащи сладко дори и в сготвените ястия.
Докато спазвах този режим на хранене (не обичам думата диета) се чувствах чудесно - изпълнена с енергия, виталитет и бях учудена с колко малко храна на ден човек може да бъде сит и колко свободно време му остава, когато то не е запълнено с приемане на храна. Осъзнах, че храненето често е навик (поне при мен)- приемам храна не защото съм гладна, а защото трябва или защото така е прието.
За съжаление след близо четири години спазване на този режим го изоставих, оправдавам се с трудностите, които срещах при храненето, особено когато бях на работа, но всъщност считам че е по-скоро проява на безхарактерност от моя страна.
Дали бих отново се върнала към него? - Да, защото тогава се чувствах наистина добре и здрава!
-
Цветна дъга, благодаря за хубавите слова, написани чрез живият език на метафорите!
Разбрах изказаните от теб послания. И благодаря за умереността, която често е по-въздействаща от непремерената сила, граничеща с грубост.
Съгласна съм с много неща написани от теб,
Всяко обрулване, което съм получавала в живота си, не само съм го заслужила, но и ми е донесло голямо благо, отворило ме е за невероятното синьо небе - въпреки мъглите; за безграничните простори в планините, въпреки големите стръмнини и опасно тесни пътечки, виещи се нагоре към върховете. Разбирай го в широк смисъл.
приемам всичко случило се и случващо се с мен като своево рода познание и необходимост, но все още не мога да си отговоря на въпроса с какво едно новородено или малко дете е заслужило лошото отношение на родителите и близките си.
Например аз съм родена не защото родителите ми са желали второ дете (имам по-голям брат), а по стечение на обстоятелствата (за съжаление). Родена съм в осмият месец и напук на статистиката съм оцеляла без кой знае какви специализирани грижи.
От малка съм като като жилава пръчка, огъвам се под напора на неприятностите, но не се пречупвам, а след време се изправям.
Не зная с какво едно малко дете е заслужило или заслужава такова отношение или липса на отношение. Ти поне споменаваш баба си, с която заедно сте ходили на църква. Аз винаги съм била сама. Научих се да оцелявам.
Наистина живота ми ме научи на много неща, които не могат да се прочетат или научат от дебелите книги. Приемам това познание като ценност. Явно съм ученичка, която е трябвало много да научи и трябва още да учи.
Но този товар вече ми тежи. Някъде в този сайт, в някой форум прочетох, че всеки човек се товари с толкова, колкото може да понесе. Явно аз съм здраво магаре...
Признавам, че в настоящият момент трябва да се науча на търпение. Осъзнавам, че въпреки, че съм доста търпелива, не е достатъчно. И в живота попадам в такива ситуации, свързани с развитие на търпението. И сигурно ще попадам докато не си науча урока.
Много съм мислила дали наистина съм атеистка. Не съм запозната отблизо с различните религии. Но чувствам, че християнството - източноправославното, мюсюлманството не са на сърцето ми. Католицизмът - също. За Будизма - колебая се, трябва да го опозная по-добре.
Като цяло съм против издитането на кумири - за каквото и да било. Провъзнасянето на една личност, каквато и да била. Сляпото й следване, без мисъл; оправданието на действията или бездействието с външен фактор (дори и Бог), разчитането на друг (включително и някаква Висша сила).
Вярвам в способностите на човека и че всичко е вътре в него. Знаем, каква малка част от мозъка си използваме, а ако развием онези областти, които при някои са атрофирали?
Една от любимите ми книжки е "Нравствени писма до Луцилий" от Сенека. Препрочитам я често и там намирам много неща, които са в унисон с мислите ми.
Мога още много да "философствам", но не искам да разводнявам темата...
-
Аз мечтая за повече толерантност, приемане и разбиране на различието.
Повече доброта и по-малко лицемерие. Думи и дела да са в синхрон.
Да се научим да критикуваме градивно, но след отправената критика да следват и конструктивни предложения за подобрение, а споделянето на предложенията да бъде съпроводено и с личен пример и действия в подкрепа на идеите...
Да използваме и акцентираме върху положителното от нашата народопсихология - трудолюбието, упоритостта, сърдечността и да се опитаме да преодолеем отрицателното.
Да спрем да хленчим и да се окайваме, а делата ни да са насочени към градивното.
Да се самоосъзнаем - какви сме, към какво се стремим и как да го постигнем. Да осъзнаем и признаем важността на другия. Да се научим да общуваме.
Да бъдем Човеци...
-
Хайде бе, халюцинатори, кажете нещо.
На невролептици съм и сега никой никого не лъже - нема лъжа, нема измама!
-
вътрешния глас и чувство, мисълта за това кое е правилно, как да постъпим в даден момент и т.н.
Мигновеното хрумване.
Това, което ако не послушаме, обикновено съжаляваме.
Настина, много точно определение "вътрешен глас". Не знам дали това, което ще опиша е интуиция. Обикновено, когато се запознавам с даден човек, или го гледам (личният, визуален контакт за мен е важен) много точно определям рамката за този човек - характер, доколко сме сходни и т.н. С времето установявам, че първоначалното ми впечатление, мисъл не са ме излъгали. Мога да сгреша в детайлите или те да ми убягнат, но основното го долавям безпогрешно. Друг е въпросът дали се доверявам ... на себе си...
Така е и с действията ми и постъпките - вътрешният ми глас никога не ме е лъгал, но често го пренебрегвам. Напоследък се опитвам да го следвам, защото той никога не е грешал и не ме е подвеждал, но не винаги ми се удава.
Опитвам се да се "вслушвам" във вътрешният глас (или интуицията). Поставих кавички на думата "вслушвам", защото по-точно аз усещам вътрешният си глас. Усещам чисто физически - трудно ми е да го обясня. Понякога той е като мисъл - ясна, категорична и силна, дошла от "нищото" и на пръв поглед без логика, но правилната. Друг път е като тежест в тялото, докато се съпротивлявам и докато не постъпя както е правилно - тогава тежестта изчезва. Понякога приема формата на безпокойство, напрежение - признак за опасност, която трябва да избегна.
В моменти, когато анализирам дадена ситуация и търся допуснатата от мен грешка - тялото ми подсказва коя е и къде е, т.е. колкото съм по-близо до нея, физическият дискомфорт нараства, а когато я открия - чувството е почти едновременно кратка болка и последващо облекчение... и яснота...
Може би звуча неразбрано, но ми е трудно да опиша случващото се
-
Първо се отдръпнах малко, за да не ме заливат директно с помията. По този начин мълчаливо обявих и позицията си.
После продължих да правя само онези неща, които водят до добро.
Аз също постъпих по този начин, но по-голямата част от хората около мен разсъждаваха така: "След като не си с нас, си против нас". И всячески се опитваха да ме принудят да бъда като тях. И като видяха, че не поддавам започнаха да приписват на мен техните деяния. А аз нямаше как да се защитя или да докажа, че не съм в играта. Другата част от хората (по-малката), виждайки какво става с мен се страхуваха и въпреки, че на думи не бяха съгласни с мнозинството, делата им говореха друго...
Не съжалявам, че напуснах работата, която обичах, но и не съм се отказала от битката... Просто погледа отстрани ми позволява да мисля по-трезво, не толкова емоционално и ми дава възможност за избор на правилната тактика.....
-
ако богатството не му е било предопределено, но човека пожелае да го постигне, ще трябва да насочи всичките си усилия в тази посока и не само да се откаже от духовните си стремежи, но и да направи доста компромиси с духовността си). Когато богатството само търси човека, без той да полага особени усилия, тогава то може да бъде съвместено с духовността, ако човекът насочи стремежите си към последната, а богатството остави на второ място, не като цел или постижение, а като даденост.
Считам, че няма пряка връзка между материалното положение и нивото на духовността и двете не са взаимосвързани. Всичко е индивидуално и субективно.
Нека да разгледаме следните случаи:
1. Човек е материално добре, т.е. той не мисли за за задоволяване на ежедневните си потребности. От това не следва, че той ще се насочи към духовно развитие. Напротив - може парите, богатството да го покварят...
2. Човек едва свързва двата края, няма дори покрив над главата си. От това не следва, че този човек няма потенциал за духовно израстване или че ще мисли единствено и само за насъщният. Напротив - именно тежкото му материално състояние може да го подтикне към духовно израстване или да е причината за такова.
3. Когато богатството само търси човека, този човек може да не притежава умения да оцени това богатство и да не може да го управлява, а вследствие на това да го загуби; а може и да му се струва, че притежаваното от него богатство не е достатъчно и да хвърли всички свои усилия към увеличаването му, а не към развитие на духовността си.
Мисля, че парите в една или друга степен покваряват човека. И често такъв човек прикрива зад духовността и стремежа си към духовно израстване страх за богатството си. А притежавайки богатство, човек се бои да не го загуби, т.е. вниманието му е раздвоено, усилията също.
Ще си позволя да цитирам Сенека от "Нравствени писма до Луцилий": " Който се нуждае от богатства, той се и бои за тях. А никой не се наслаждава на благо, което му създава тревоги; все се мъчи да прибави още нещичко. Прави сметки, слюнчи тефтери. От господар става иконом."
В заключение - нищо на този свят не е даденост и не следва да го приемаме като такава...
Не зная доколко ясно съм изразила позицията си
-
Благодаря за бързата реакция, (въпреки празниците) за отстраняването на проблема със създаването на блог! Благодаря!
-
Здравейте,
какво бихте направили, ако във фирмата в която работите понякога се правят неща, които противоречат с моралните ви принципи?
За съжаление при мен се получи така. Опитах се да се боря, тъй като в основата на мръсотията бяха деца, но тъй като не срещнах съмишленици, останах сама и нищо не постигнах. Въпреки, че много обичах естеството на работата си (и все още я обичам) се принудих да напусна, именно защото не мога да изменя на морала си. Не съм се отказала от борбата си и именно за това не приемам напускането си за бягство, поражениено или за проява на мекушавост. Но когато основната ти дейност не е да се изчистиш от мръсотията или да се предпазиш да не те залеят с нея си много по-продуктивен в чистенето й и недопускането на присъствието й.
Мисля,че доста често се получава така - човек попада точно на такава работа,която е в противоречие с принципите му.
Може би това не е случайно,просто ни се дава шанс да приемем че съществуват и други принципи,различни от нашите,които не бива да осъждаме и отричаме.
В моя конкретен случай не мога да приема другият принцип. Не го осъждам, по -скоро изобщо не го приемам и се боря за промяната му, въпреки че осъзнавам че е много трудно. Сигурно звуча неразбрано, защото не конкретизирам, но нещата наистина са ужасяващи... поне за мен...
Но май подходих твърде емоционално към темата, за което моля да бъда извинена
-
Ще коментирам, но не от библейска, а от житейска и от лична гледна точка...
Против съм предопределеността за каквото и да било.
Така е и по отношение на парите. Може би разсъждавам така, защото съм от цървулковците, които късат чифт след чифт, но същевременно знаят, че богатството (материалното) не идва даром. По принцип за мен богатство не са парите, финансите, макар, че те са важна част от живота ни. Богатството за мен е знанията, духовността, милосърдието, познанието и т.н. Но в този цитат се акцентира върху парите, ако трябва да го тълкувам буквално...
Не вярвам в съдбата, а напротив считам че всеки един от нас до голяма степен сам определя живота си. Наистина, при някои са необходими повече усилия при постигането на дадена цел, а при други сякаш нещата се нареждат от само себе си... Но е важно и какви цели си поставяш.
От друга страна отстрани може и да изглежда, че другият лесно е придобил желаното, но само той да си знае цената за това.
Всичко е много субективно. Но основното, според мен е че всеки сам кове съдбата си, но не всеки го осъзнава или иска да си признае това.
А по отношение на даденият цитат - че реките сами си идват и земята не прави усилия за това, изразявайки се метафорично ще допълня, че реките ако са твърде пълноводни или бурни, ще отнесат земята или тя ще ерозира.... Може би трябва да помислим и в този аспект...
-
Подкрепям Ирина, че е по-добре да акцентираме върху положителното и градивното. Това не означава да отхвърляме или да не забелязваме другото, но да го правим дотолкова, доколкото можем да вземем поука от него или десйтвията ни да са насочени към преодоляването му.
Следващият момент, ако отворите нета ще видите, че има цели сайтове, които предлагат изработката на дипломни и курсови работи. Аз съм в курс от 80 човека не знам дали има 10 които си пишат сами работите, но всички те ще завършат и утре ще застанат пред нас, като квалифицирани кадри и ще се основават само на обща информация закачили от тук от там, без идея за основата и същността на това с което се занимават, резултатите - ужасяващи.
За съжаление е така, но има поговорка "Не е луд този който яде баницата, а който му я дава". Много зависи и от преподавателите. Например докато учех ПР в СУ имаше един професор (то и сега си го има
), който преподава интегрирани маркетингови комуникации; реклама. Той явно отдавна се беше наситил от готови курсови работи и държеше на нестандартното и креативността. Например курсовата ни работа беше всеки един от нас да се прадстави и да се рекламира като ... каквото си избере. Но важното е да е различно и нестандартно. Аз например се представих като наемен убиец и цялата ми курсова работа беше свързана с тази ми визия - рекламните апели, рекламите, различните аспекти от ИМК и пр. Бях си сътворила и цяло криминално досие със задължителните атрибути към него (включително и снимка с номер като престъпник). Пак при същият този преподавател имахме упражнения по стил. Дава се един "неутрален текст" и трябва да го представиш по три различни начина.
Защо давам тези примери? Защото при този преподавател колегите, които бяха свикнали с готовите курсови работи не минаваха. И такъв преподавател не е единствен, за щастие. И може би това е един от начините за преодоляване на тенденцията "просто да се дипломираш".
-
Като цяло не отхвърлям и не отричам искането на прошка, но считам че най-важно е човек да е осъзнал какво е сторил и да не повтаря злото! Защото ако го няма (само)осъзнаването и поуката, след всяко сторено зло човек ще поиска прошка, ще я получи или не и ще се почувства по-добре и по-добър... А след време ще извърши поредното зло, оповавайки се на прошката и приемането. Дано не съм разбрана погрешно...
-
Честит рожден ден, Орлин!
Освен традиционните пожелания ти желая незабравими трансперсонални изживявания, съчетани с медитация и съзерцание, сприятеляване със смирението и потапяне в нирваната на душата ти!
-
Реших да си направя блог, но не успях. Когато съм в профила си и натисна моите настройки, а след това блог - се появява болдван надпис - manage your blogs. А в ляво на екрана - коментари - няма коментари за показване.
Предположих, че съм се опитала да създам блог (преди време пробвах, но се отказах), но съм сбъркала някъде, или не съм дала име на блога (ако това е възможно) и от там идва грешката. А сега не мога да създам блог както трябва. Проверих в листата на блоговете (да съм създала, а да съм забравила името на блога си), но и там ме няма.
Какво да направя при това положение?
-
Smehy, защо не вярваш в живота след смъртта и не ти ли се иска да вярваш ? Не ти ли се иска ?
Не, не вярвам и не ми се иска да вярвам. А защо - нека да остане загадка
-
Може би, стига да не се залита в крайности и фанатизъм. Аз съм привърженик на умереността и мярата...
-
Христо, първо съм Смехи, а не Смеши!
Въпросът ти е резонен, защото за всичко си има причина. Отговорът на този кратък и лаконичен въпрос е дълъг, но ще се опитам да не разводнявам темата.
Ще се постарая да бъда искрена. Имах трудно детство, може да се каже че съм се родила възрастна. Тъй като нямах подкрепа от никого, дори и от хората, които трябваше да са ми най-близки и да се грижат за мен, да ме подкрепят и да ме обичат потърсих помощ от Бог. Бях дете - на 8-10 години. Наистина вярвах, може би по детски и незряло във Висшата сила. молила съм се със свои думи, на колене, сключила ръце за молитва. Плакала съм и съм вярвала, че Бог ще ми помогне. Молила съм го единствено и само ужасът, на който бях подложена, перманентният ужас в продължение на дълги години, да спре или поне да намалее. Но всичко продължи с пълна сила, въпреки молбите ми, въпреки вярата ми.
През годините продължавах да търся спасение в Бог, но се убедих, че Бог не съществува или че ми е обърнал гръб. И тъй като ужасът не преставаше, само може би смени своята форма и проявление, но не и силата си, аз разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си.
Осъзнавам, че не съм представила случилото се в пълнота, и може би нещата не стават ясни, но....
Давам си сметка как звуча в този духовен сайт и очаквам укори и упреци за думите си... Може да съм атеистка, но съм толерантна и може би преживяното ме научи да приемам различията. Не съм против вярата, Бог, но аз не вярвам вече във висшата сила... (Бог, Буда, Аллах, страшният съд и т.н.) Както не вярвам в живота след смъртта, в прераждането и т.н.
Познати са ми казвали, че за да повярвам трябва да го видя, пипна, чуя и дори тогава може да не го приема като свръхестествено или божествено, а да намеря разумно и рационално обяснение.
В живота ми са се случвали необясними неща, на които сега си давам сметка, че просто не съм отдавала значение. Животът, съдбата ме е срещала с духовно извисени хора, с които съм общувала с лекота и тези разговори ми липсват сега. Наистина духовни хора, които не са крайни в оценките си, които всъщност не оценяват, които не те притискат да повярваш или да вярваш в техните разбирания, които представят хубавото, доброто в тяхната религия и ти оставят свободата да избираш.... Които не те съдят за това, което си.... или не си....
За мен това са духовно извисени хора, а не тези които палят свещичка в църква на всеки християнски празник, които парадират с вярата си, които акцентират върху показността и отхвърлят всеки, който е различен, намирайки си удобно оправдание... На тези хора фалша, маската им личи, дори и да са добри артисти на пръв поглед, дори и да са добри оратори...
Но се отклоних от темата...... Считам, че в атеизма няма нищо лошо, както и във вярата и вместо да отхвърляме различието - да се опитаме да го разберем..... И да съумеем да намерим общ език, вярвам че е възможно при желание от двете страни
-
Моят основен мотив да работя е желанието ми да помагам на другите (колкото и помпозно да звучи за някои). Винаги съм работила професиии, свързани с оказване на помощ. Работя с хора и това ми доставя удоволствие. Общуването ми с тях безспорно е процес на интеракция и взаимно познание. Хората са различни и в това е красотата. За мен всеки един човек е една малка Вселена... и е предизвикателство и удоволствие да опознавам нови и непознати светове, дори когато са твърде различни от моята "малка планета".
-
За мен смъртта е необратима и е край на всичко. Не вярвам в живота след смъртта. Не изпитвам страх от смъртта, макар да осъзнавам, че това е патология.
Съгласна съм с Орлин, че страхът от болката е по-силен от страха от смъртта. Особено когато тази болка е продължителна и надвишаваща нивото на поносимост (колкото и високо да е то) от страна на човек, и когато не се знае кога тази болка ще спре. Тогава наистина смъртта се явява като изход, като желание, като убежище и спасение...
Но не съм съгласна със сравнението между смъртта и съзерцанието, най-малкото защото смъртта е необратима, а съзерцанието е. А когато човек осъзнава обратимостта или вярва в нея (в обратимостта), мисленето и отношението му се променя. Признавам, че не съм наясно със съзерцанието, не съм изпадала в подобно състояние, но съм се "срещала отблизо, очи в очи" със смъртта и знам какво е. И може би ако съумея да изпитам и състоянието на съзерцанието ще мога да направя адекватно сравнение.
А може би ако в този форум има такъв човек, който познава и съзерцанието, и смъртта отблизо ще изрази своето мнение.
Опит за самоубийство
в Психология и психотерапия
Добавено
Съгласна съм, че съчувствието или съжалението в такова състояние е ужасно! Но човек понякога има нужда да изкаже нещата, а за това също е нужна смелост, особено ако намеренията ти са истински и осъзнавайки стигмата на обществото. И понякога човек се нуждае от разбиране и слушател. Нищо повече. Разубеждаването наистина има обратен ефект, но и плесницата понякога не притежава лечебната сила. Поне при мен беше така (когато само намекнах с поведението си за намеренията си, без да говоря директно за това)- шамара не свърши работа, а даже влоши положението. Съжалението ме отвращаваше, а разубеждаването - не го чувах, минаваше покрай ушите ми.
Човек трябва сам да се осъзнае, но понякога се нуждае и от приятел (слушател, разбиращ човек). Умение е не само да говорим (вербално и невербално), а и да слушаме.