MontanaHana

Това за което пишете прилича на Сънна парализа. Има информация в интернет. 

Долното е част от един чат в който споделям моят опит с хроничната умора и тежестта в ръцете и краката. Може на някой и да му е полезно..
"Здрасти, хроничната ми умора я имах дълги години, повече от 7-8.
Интензитетът й беше различен, но винаги я имаше като чувството - като парцал съм, непрекъснато ми се спеше, нямах желание за каквото и да било, ако не дремнех 30-40 мин на ден, не можех да свърша нищо... Това беше ежедневно. Имах периоди през които към всичко това се добавяше зверска тежест в краката, буквално с усилие се изправях. Тази умора обхващаше краката до колената, но най-вече я усещах в самите колена и глезените. Болеше ме гърба и кръста. След време започнаха да ми отмаляват и ръцете, на моменти имах чувството, че ме болят дори ноктите. След като тези периоди от епизодични станаха ежедневни, реших да потърся лекарско мнение. Лекарката ми обясни, че всеки човек си има слаби места, на мен явно са ми костите. Изписа ми куп добавки и витамини. Започнах да ги взимам - месец, два, три... нямаше подобрение. Правих си хормонални изследвания - нищо, минах незнам си какви изследвания - нищо. Казах си - явно съм си такава кекава и продължих да тъпча всякакви добавки. Един разговор проведен с личната обаче ме наведе на други разсъждения. Тя ми обясни, че трябва да избягвам продължително ходене, да прекратя туризма, никакъв физически натоварвания. Да, ама точно след този разговор имах няколко дни в планината. Много ходене, носене на дърва, катерене по баири и общо взето всичко което тя ми беше казала да не правя. И тогава за пръв път усетих, че умора пак има, но е много по-различна, нямаше я общата отпадналост, а болката беше насочена в конкретно натоварените мускули. Започнах да наблюдавам този "феномен" и се убедих, че винаги когато съм в планината, на вилата умората изчезва, буквално за един ден. Върна ли се в София, два-три дни съм добре и кипя от енергия, после всичко по старо му... Какви изводи си направих можеш и сама да се досетиш.
Продължих да си живея така, защото личната бързо ме опроверга, явно я е мързяло да помисли какви връзки може да има с психилогическото ми състояние, а беше запозната с него защото ми изписваше зелени рецепти. Лятото на миналата година реших, че започвам отново терапия тогава започнах да чета и книгата на Орлин. А ти всъщност купи ли си книгата, не случайноо ти писах да си я намериш? В някакъв момент, тогава не направих връзка, но умората започна да намалява до почти незначителна. Месец по-късно започна и самата терапия - болка, умора, напрежение стопиха се, нищо не остана... И така вече четири месеца. Дали е случайност или не, сама ще си решиш, аз споделям само моята гледна точка. Сега имам дни в които излизам 9ч сутрин и се прибирам към 23ч - да, изморявам се много, но знам, че има причина, пък и умората е по-различна.
Така че взимай се в ръце, не си генно предразположена към слаби стави.
Не си губи времето, феята с вълшебната пръчица живее в теб, само трябва да я поразбудиш. Куп кожни проблеми си навлякох - дерматити, псоризични плаки, скапаха ми се зъбите, чакам всеки момент да започнат като бонбончета Тик Так да падат."

Ще допълня още нещо към горното защото получих още някои въпроси по тази тема.
"Напълно вярвам, че всичко казано до тук е провокирано от погрешно заложените ми модели на мислене, че трябва да мога да контролирам - всичко!!! Усетя ли, че губя почва под краката просто бягам. Сега съм в процес на наблюдение дали невъзможността ми за концентрация не се крие точно в това, в страха. При някаква трудност - учене, четене, дори и слушане на обикнвен разговор, нещо в което трябва да се съсредоча, аз просто се изключвам, влизам си в моя свят. Преди време заради тази невъзможност за концентрация и заради замайвания и причерняване обиколих куп невролози, като всеки един от тях се съмняваше за множествена склероза. Тогава изразих съмнение, предположих, че е от напрежение защото ми се бяха случили някои неприятности, но след като трима лекаря ме насочиха към ЯМР, аз бързичко повярвах. Направих си ЯМР, правих ЕЕГ. Нямаше ми нищо и ме пратиха на психиатър. При такъв вече нямаше да ми стъпи крака, така че оставих всичко в ръцете на съдбата...
И като стана въпрос за кръвно - на моменти имах много високо кръвно, в някои случаи е стигало до 180-240. Топли и студени вълни, треперене. За последните месеци много от тези симтоми изчезнаха, не всички, но много от тях, но поне вече знам, че от прекаленото фокусиране в тях нищо няма да спечеля. Имам си път който искам да следвам, щастлива съм и благодарна, че има хора на които знам, че мога да разчитам и ще са до мен в трудните ми дни, защото трудности неминуемо ще има... Но въпреки, че ми помагат безрезервно и от сърце, то знам, че моето щастие зависи изцяло от мен, от моето желание, от моята воля, от моя труд."

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не  се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е.
В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно.
... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота.
Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот."
от "Още за четирите споразумения

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

Здравей 
Не знам дали е крачка напред, но определено усетих написаното в текста близко до мен. Нали и аз преминавам през същото.:-)
Имаше един период в който постоянно в главата ми се въртеше мисълта , че искам да знам как ще бъде занапред, колко време ще продължава това състояние, какво ще се случи с живота ми оттук нататък. Все това ми беше в главата. Не знам на кой задавах въпроса. Може би на Бог. Но просто много държах да получа отговор. Като че ли само тогава ( с отговора) щях да получа поне малко вътрешен мир и да се успокоя. Един ден докато си разглеждах разни неща във фб видях заглавието на текста и го подминах. Помислих си че е поредната безсмислена глупост с някоя пресилена мъдрост накрая. Но нещо ме накара да се върна пак там и да прочета текста. Нещото беше думата от заглавието "страха". Нали сега присъства често в живота ми и сякаш самата дума ме привлече. Започнах да чета и много се учудих, че се разказа е за ПР. Не очаквах. Стана ми много интересно. Пък и нещата за които пишеше са ми толкова познати че все едно аз бях главната героиня.А когато стигнах до мястото където пише "И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш, какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам," Ще го бъде тъй,  както аз не знам!"
Направо се насълзих като го прочетох. И макар че не получих точно отговора който исках, почувствах че с този ми се отговаря на въпросите.  "А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш" 
И се успокоих. 
Разбира се и сега има моменти в които се притеснявам за бъдещето. Не мога да задържа това спокойствие през цялото време. Иска ми се, ако мога всичко да контролирам , да предвидя, да избегна и т. н. :-) Но това като че ли ми помогна да не се страхувам толкова много от неизвестното. 
Това "защо" също много ме измъчва. Защо нещо се случва , защо не се случва, защо при някои така, а при други иначе.Особено, ако видя нещо лошо, тъжно или несправедливо много се разстройствам. Тогава губя вярата си в доброто, в хората. Не знам ти как се справяш с такива неща. 
Други мисли които предизвика в мен текста е че съм се "вкопчила"  в миналото и все се надявам и чакам старият ми живот да се върне. Ей така, като някакво чудо, да се събудя и всичко да си е същото. Но може би няма да стане и трябва да приема този живот който имам в момента. Да се науча някак си отново да го живея. Макар, че все още си искам стария, защото си го харесвах. Определено имам проблем с приемането :-) 
Има дни в които се чувствам много добре. Чак се учудвам откъде ми идва тази сила и смелост. Има и такива в които пак се връщам назад. Имаше период от две седмици в които нямах никакви симптоми. Чувствах се много спокойна и бях запонала да следя кога получавам симптоми, при какви обстоятелства. Но не със страх, а с любопитство. И когато замених страха с любопитство (не знам как го постигнах)  симптомите изчезнаха. 
 
 
 
 
 
 

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

А аз виждам новата ти роля така....Сутрин ставаш сънена и ужасно ти се спи,но алармата те е събудила и е време да ходиш на работа.Набързо се измиваш и обличаш нещо без да се замисляш какво..Пиеш кафето си на крак,докато слагаш малко спирала на миглите си и завързваш кецовете си.На вратата даваш целувка на майка си или на човека с когото живееш заедно и се пускаш по перилата на стълбите,защото ти харесва да го правиш.Знаеш,че спирката е далече ,но когато излезеш навън ,не можеш да се въздържиш пред свежия сутрешния въздух и спираш да подишаш ,наслаждаваш се, настръхваш малко от удоволствие..Успяваш да се качиш в претъпкания автобус и слизаш  на всяка спирка,за да направиш път на слизащите преди тебе,а те ти казват усмихнато и вежливо -благодаря,което те прави специална и те изпълва с умиление.Пристигаш на работа,а там те чакат твоите приятели,те са там и вие сте заедно по 8 часа на ден..Не си сама,винаги можеш да се облегнеш на нечие рамо,дори да не е най-надеждното,няма проблем.Никой няма да те предаде,ако ти не му позволиш ,знай го.Колкото до това,да правиш нещата,които обичаш,е малко неясно,хоби ли имаш, или какво...Но за другото те поздравявам-Вечер си лягам доволна и обнадеждена за следващия ден.Няма страхове,няма ограничения,само свобода и спокойствие...Не се вкопчвай в страховете си и симптомите си,Хана,живота ти трябва да е динамичен и изпълнен със смисъл.Не толкова със възвишени цели и стремежи,а с най-обикновени неща,битови проблеми,ако щеш нещо свързано с образование и курсове ,нещо такова..Не е трудно да се впуснеш в ежедневието като всички..,ни как не е трудно.Ти не го правиш и затова тъпчеш на едно място толкова години,а  и ще продължаваш така още толкова..Да,ще  пораснеш,ще помъдрееш,но ще изпуснеш да бъдеш щастлива,докато си млада ,докато си все още невинна...Пусни страховете,остави ги свободни,освободи себе си....Не си казвай нито,че те е страх,нито ,че не те е страх,игнорирай ги и живей така,че да нямаш време да хленчиш,да нямаш време да ходиш на разходки в парка ,които да траят часове...Тук ,не сме в Рая, а на нашата любима планета Земя и сме отговорни за нея..

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти.
Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери...
Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск.
Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам.  Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

Явно знаеш въпросите над които трябва да се замислиш и търсиш отговори. Защо ги избягваш?
Наскоро беше писала за проблемите си свързани с болниците, та по този повод ще ти разкажа една друга част от моята история. В момента буквално като теб получавам "инфаркт" всеки път когато трябва да отида на зъболекар. Ще кажеш, че това е нормално, нали? Да, ама същото се случва когато трябва да отида и зъбни снмки, това вече не е нормално... Симптомите са едни и същи, някакъв неконтролируем ужас. Не е зле нали, преди всяка зъбна снимка 3-4 валерианчета  
Не търсех връзка, не търсех отговори защото не намирах смисъл, не смятах, че имат каквото и да било значение... Миналата седмица ми се случи нещо странно. Редовно чета на Орлин блога. Сигурно за десети път прочитах една статия - Пренареждане на матрицата. Няма да я преразказвам, ти ще прочетеш за девойката с хипохондрията. Изведнъж нещо ме жегна - това все едно за мен е писано... Бях го чела много пъти, никога не съм правила каквато и да било аналогия с нещо от миналото ми. За скекунда ми излезе спомен (явно дълбоко подтискат някъде), че като съм била малка, може би на 3-4 години съм лежала в болница. По някава причина сестрата е трябвало да ми подстриже косата и ми е порязала ухото. Започнала е да крещи - ми така ще стане щом не стоиш мирно (без да мърдаш).
Много се изненадах от това просветление, още по-изненадващото беше, че ме споходи в маршрутката, а не в някоя дълбока хипноза...
Тук вече започнах да навръзвам нещата. Защо преди години винаги треперех докато ме подстригват, защо се разтрепервам докато ми правят зъбна снимка, защо треперя докато съм на зъболекар? Това бяха първите въпроси които ми изникнаха и общото във всички беше - заставаш мирно (без да мърдаш). Последва осъзнаването, че в независимо каква ситуация аз чуя ли, застани така и не мърдай, включително снимка в студио следва неконтролируемо треперене...
Изводи - незнам, все още не мога да си направя, но факт - преди няколко дни бях на зъболекар и нямаше грам  напрежение. Аз също като теб не вярвах, че има нещо толкова травмиращо в миналото ми което да е провокирало сегашното ми състояние. Имам и друг интересен случай, по повод - няма какво да ме е трвмирало в миналото, но за него друг път.
Поздрави
Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Здравей, мила МонтанаХана.Наричам те така,защото те чувствам близка без да знам и аз точно защо.Може би нещо в начина ти на поведение във форума или нещо друго...не мога да кажа,но страшно много ми допада.А и всичко това,което си написала ,това е историята на живота ти до сега дава абсолютно ярка и ясна картина за един определено завършен и изграден характер.Това,че разказваш е наистина прекрасно и както ти споменах си се затворила в хралупката си и си мислиш ,че тя е твоето убежище,уюта и сигурността,но истината е,че тя е твоят затвор,тя е нещото ,което те задушава и прави тревожна.Страха ти те държи там,затворена,без да можеш да дишаш свободно,без да можеш да поемаш рискове,да падаш и се изправяш след това по-силна и по-мъдра.Щастието е да бъдеш свободен,МонтанаХана,без ограничения,без задръжки,без страхове....Мислиш си ,че ти е спокойно,но това е заблудата на страха,от това да се сблъскаш с живота.Въобразяваш си,че се намираш в златната среда...хем нашите спокойни,хем аз изглеждам много по -уравновесена..Да,но сега майка ти плаче с тебе и се притеснява сигурно много повече,отколкото преди,когато си била непослушна тинейджърка...Моля не възприемай начина на живот на някой друг,живей си своя....Самия организъм ти го подсказва,приеми предизвикателството,опитай пак..а,може би тогава ще се видиш в действие и ще се харесаш много повече..Излез от там,точно този, ама изобщо не е твоят свят,ама изобщо,разбираш ли!Това са погрешни схващания,насадени от някой друг,може от първия ти приятел/понякога момичетата стават жертва на контрол от страна на първия си приятел,ако той е бил меко казано "обсебващ"/,заблуди,илюзии и др.глупости.Истинския живот те чака от вън,на свобода и на воля..Не бой се няма да сгрешиш толкова сериозно, минала си тази възраст.Пък и какво,ако сгрешиш малко,как ще разбереш нещо от него...Как ще станеш по -силна и по-мъдра...Всеки случай не като четеш само историите на другите хора ,а като напише своята история.И защо мислиш,че непременно тя ще бъде пълна само с ужаси?Аз,въпреки,че имах проблемен живот,мога да ти кажа ,че освен това съм имала и прекрасни моменти,които до някъде са компенсирали загубите и не си ги давам...Сега аз също страдам от ПА и ПР,но знам причината .Аз имам нужда от хипнотерапия,за да намеря отговори на някои въпроси и ще намеря начин да я имам.Но ти ,ще се справиш ,по-лесно отколкото предполагаш..може всичко да свърши точно в рамките на ден .......ако само направиш това,което наистина искаш.....

Здравейте момичета
Нямах възможност да пиша по рано. 
Не знам кое по-точно от живота ми ще ви е интересно да разкажа,затова и ми е трудно да реша какво да споделя. 
Съвесм обикновен е. 
Характерът ми през годините няколко пъти се променя. Като съвсем малко дете бях кротка и доста срамежлива.Бях много слабичка и изнежена и често боледувах. Всякакви настинки, грипове не ги пропусках. Спомням си, че винаги се скривах зад майка ми, когато някой се опиташе да ме заговори. Към шестата ми година, не си спомням как, но изведнъж се промених. Станах много общителна, смела(дори изключително безстрашна) пълна с енергия "мъжкарана". Харесвах училището докато бях по-малка, след това не толкова. Детството ми беше хубаво. Към пубертета нещата започнаха малко да излизат извън контрол точно заради тази липса на страх (за която сега само мога да мечтая) и срам, а и хормоните ми бушуваха. Можех да отида навсякъде и по всяко време без да се притеснявам,че нещо ще ми се случи. Приемах всички хора много отворено без някакво резервирано отношение, дори и такива които според общественото мнение бяха "негодни" или "опасни". А точно по време на пубертета такива хора харесвах и търсех най-много. Сега го определям като липса на разсъдък и грешка, разбира се. Започнах да пуша, по-рядко пиех, само в компания при разни събирания. Започнах да лъжа родителите си, да се отдалечавам от тях и да ги приемам като врагове. Те естествено след време разбраха. Започнаха много да се притесняват за държанието ми и ограничиха излизанията ми.Наказваха ме, следяха ме, ако закъснеех с половин час след училище тръгаваха да ме търсят. А аз все се чудех в каква глупост да се забъркам. Много ги изтормозих през този период. Но с края на пубертета нещата се поуспокоиха и предпочитанията ми за приятели и компания се промениха, характера ми също. Станах по-уравновесена и разумна. Доволна бях, бях и в мир със себе си и с близките. И те се успокиха. Към седемнайсет годишна общителноста ми и постоянното търсене на хора намаля. Имах две най-добри приятелки и ми бяха достатъчни.(все още сме приятелки с едната) Бяхме много близки. Най - обикновенни момичешки неща обичахме да правим. Гримове, дрехи, прически, разходки, разговори за момчета, за родителите, колко са "досадни" и т. н :-)) Виждах се и с други момичета, но нямаше такава близост и откритост в отношенията ни. Намерих си и сериозен приятел. Бях се променила с възрастта. Допусках по-малко на брой хора до себе си. Или свиквах с някой бързо и лесно, или не. Дори и сто пъти да се виждаме и да си говорим все ми остава чужд и не го допускам. И сега съм така. Завърших у-ще, отказах да продължа да уча повече, започнах работа. На 21 с приятелят ми заживяхме заедно (същият от училищните ми години) Бяхме много близки, най - добри приятели, отдавам го на това че израстнахме заедно. И родителите ни бяха близки. Не сключихме брак и двамата не го искахме, така си бяхме добре. Връзката ни продължи девет години. Вината беше в мен. Започнах да се отегчавам и да развалям отношенията ни. Той много се опитваше да ги оправи, но аз ту исках да сме заедно, ту не исках.Нещо ми беше станало.И сега като си го спомням още чувствам вина. Много трудно се разделихме ,защото бяхме много привързани един към друг, макар и да се карахме доста преди края. Опитвахме се да се разделим, а след няколко часа или ден не издържахме и се виждаме, разплаквахме се, че не може да се разделим и пак се събирахме. Позакърпвахме временно и после пак същото и пак и пак. Половин година така. Трудно беше. Цялата вина поемам, защото нямаше причина да искам да се разделим. Беше много добър човек и много се грижеше за мен. Сега не бих постъпила по този начин. Той се премести в друг град, но пак идваше да се виждаме. И с родителите ни беше трудно и на тях им беше тежко, опитваха се да оправят нещата, но не се получи. След време и аз се преместих в друг град. Отначало се чувахме често, после по-рядко, накрая спряхме и така приключи. Намерих си друг приятел, заживяхме заедно, бяхме уж много влюбени, но за кратко. Беше просто страст и когато премина, някак си не можахме да се сближим както трябва. Опитвахме се, но не се получаваше. Три години така и в един момент дори започнахме да се мразим поради тази причина. Всичко беше насила вече.Едвам се понасяхме. Разделихме се. Аз се върнах в къщи. Само веднъж се чухме по телефона да ме попита как съм пристигнала и всичко ли е наред и това беше. Толкова си бяхме писнали, че дори не искахме да се чуваме. Не се и чувахме. Всичко приключи. Чувствах се освободена от тежък товар все едно. Така ми олекна след раздялата. Живеех добре след това, бях доволна и щастлива.Беше ми много хубаво да съм сама след тази връзка. Неочаквано след една година той ми прати смс. Чудех се дали да отговоря и чак след два дни му писах. Нямаше приятелка все още, аз също и започнахме да си общуваме отново след толкова време. Не знам защо ми писа, не го попитах тогава и досега не съм го питала. С времето си бяхме простили почти всичко и за разлика от тогава когато живеехме заедно, сега се сближихме много. Приятели сме и се подкрепяме. На него най-много споделям за ПР и страховете ми. Как ще се развият нещата за в бъдеще_не знам. За сега не искам да се събираме, а и той не е споменал такова нещо. Сега единственото нещо което искам най- силно е да си върна живота, мислите и чувствата които имах преди ПР.Тогава бях истински щастлива. На всичко се радвах, като дете. Нямах търпение да се събудя и да започна да живея. Имала съм и проблеми, но ги преодолявах, тъжала съм на моменти, била съм и притеснена, но по нормалният начин и пак бях щастлива и доволна. 
Какво друго да напиша. 
Разбирам се с родителите си. Много се зарадваха когато се върнах в къщи, а и аз също.Сега са притеснени за мен, особено майка ми, с нея съм по-близка. Виждам я как иска да ми помогне, а не знае какво да направи и е изплашена от безсилието си. Не и споделям всичко за да не я тревожа повече, но сме близки. Въпреки че много ме подкрепят има моменти, когато се чувствам много сама/самотна, неразбрана и изплашена. Защото само който има ПР разбира колко тежко може да е. Уж си здав, а си болен. В мислите и страховете си си сам и изплашен. Дори и да ги споделиш олеква за известно време и после пак страха, несигурността... 
Иначе мечтая за нормалните неща, семейство, деца-някой ден, близките ми да са здрави и живи, спокоен живот. Обичам природта, много обичам животните, обичам да си измайсторявам разни неща, ръчно направени, да чета, да гледам филми. 
Сега съм много по затворена в себе си,заради ПР. Трудно допускам нови хора в живота си, а и не ги търся. Като че ли съм си създала някаква защитена среда и не ми се излиза от нея и не искам и чужди да влизат. Основно само с най-близките си се срещам и общувам. Умишлено избягвам нови запознанства и ситуации. Предполагам, че това е грешка, но сега така ги правя нещата.Иначе всеки ден се опитвам да не губя надежда и да се радвам на живота и да мисля позитивно доколкото мога, но сега е по трудно. 
 
Толкова писах и сякаш нищо не казах. Затова не обичам да разказвам за живота си, когато ме попитат.Толкова дълго време е нужно да прекараш с някого за да го опознаеш истински. А така все едно само повърхностното разказвам, а това което е наистина важно остава неразказано. Кое ме прави най-щастлива, кое ме наранява, за какво съжалявам, кое не съм простила или за кое искам на мен да простят. Надеждите ми, радостите ми, страховете ми. Какво обичам в хората, какво не обичам в себе си, кое искам да променя, какво ме разсмива или натъжава. Толкова много неща са. Как се разказват. :-) 
 
 

Здравей ХанаМонтана, искаш да излезеш от този сериал в който без да искаш си станала главна геройна. Аз също искам да изляза от моя... Обаче за да има край, то трябва да има някакво начало. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че се луташ из неясните си мисли, чувства и убеждения и още повече се окопаваш, защото незнаеш откъде да започнеш. Нормално е да незнаеш... Спред мен Галина е предложила една добра провокация. Опитай да напишеш нещо за себе си. Със сигурност в началото ще ти доста трудничко, но не се отказвай, ще се удивиш колко подтиснати мисли ще искат да се покажат, ще крещят за да ги чуеш, но не им запушвай гласчетата, остави ги да викат, да плачат, да се смеят, остави ги да излязат на воля, опиши ги. Не се срамувай, отпусни се и си позволи да признаеш пред самата теб, че не можеш да се справиш, че те е страх... и колкото повече го признаваш пред себе си ще започнеш да го осъзнаваш. Тогава няма да ти е трудно да ни запознаеш със себе си, може пък и да ти хареса
Прави го от собствена егойстична гледна точка, прави го за себе си, със свойте думи и мисли, а не за мнението на тези които ще го прочетат. Беше писала, че не виждаш сламката за която да се хванеш. Не сламки, а спасителни пояси плуват около теб, но все още те е страх да ги осъзнаеш.
Успех

Пак здравей ,МонтанаХана от мене.Току що нещо като,че ли ме буташе да отворя Порталът,някакво предчувствие,че си ми писала...И ,да, не ме е излъгало!Не вярвам Орлин Баев и д-р Първанов да се обидят,за това,че ги "обсъждаме",ние просто изразяваме някакво повърхностно впечатление за тях и точно ,защото е толкова повърхностно ги възприемаме и по различен начин..Все пак ,не ги одумваме..хаха,нали!Да, да не говорим повече за тях,а да се спрем на темата ..твоята тема.Ти докато набра скорост и беше на път да опустошиш всички с проява на характер и сила на духа-сега изведнъж пак зацикли.МонтанаХана,не ми пишеш какво правиш или изобщо правиш ли нещо по въпроса..Например ТЕС,дишане,релаксация,влюби ли се вече и въобще...не пишеш нищо,значи си се затворила в своето пространство и не допускаш никой и нищо в него..Хм,това не е много добре,сериозно ти говоря!Една от причините да се стягаш ,а от там и да си тревожна е,че  си се свила в твоята хралупка от страх ,че нещо ще се случи,каквото и да е то!Излез на въздух и на воля,пристъпи с твърда крачка към живота си,прегърни го и го помоли да ти прости.За дето не го живееш от страх пред неизвестното,за дето си го задгърбила и мислиш само ,за болести  и други глупости..А ,кажи ми,кога ще му се порадваш малко,а,кога...няма време.Моментът е сега,тук и сега,а не вчера или утре,сега....Баев ти каза няколко пъти,не се бори,ти на практика нямаш никакъв враг.Страхът не е враг,а приятел,а ти насила го правиш свой враг,като се бориш с него...Еми,ти и с мене ако започнеш да се бориш и аз ще започна да ти отвръщам със същото...И ще стане тя една,какафония-от добри приятели,ще станем врагове....Не,помисли,не го прави,послушай Баев,ако застанеш срещу страха си,това означава ,че ти заставаш срещу себе си,защото ти си го създала, своя страх..да те пази.Помисли,вникни във себе си,в сърцето си,попитай душата си..Там се крият отговорите,мило дете!!Света те обича,обикни го и ти,никога не е късно да изживееш нещо неповторимо и да стане чудо .Бог ще помогне за това.А сега лека нощ...,че май-малко се увлякох..Ще пиша пак,МонтанаХана!

Здравей, Бамби97
Виждам, че темата е стара, но искам да те попитам, след като е минала една година има ли промяна в състоянието ти?
Как се чувстваш?
И аз изпадам в такова състояние от няколко месеца. Понякога е за кратко, понякога продължава по-дълго ( обикновено, ако се изплаша, че няма да премине)
Аз също започнах да пия магнезий и някои други лекарства предписани ми от невролог.
Вярвам че най-вече спокойствието помага, но тъй като не мога да го постигна винаги_понякога разчитам на лекарствата....
Затова съм си отметнала точно тази тема в началният екран на телефона ми, защото в нея добре е обяснено от какво точно се получава деперсонализацията/дереализацията и когато се изплаша влизам и я препрочитам отново. Така си припомням, че всичко е само стрес и липса на кислород и когато се успокоя ще премине.

Здравей, Галина. Отново ти благодаря, че питаш как съм! 
Ами все още се страхувам, кога ще се оправя, дали ще се оправя и такива подобни.Опитвам се да се разсейвам и да не го мисля толкова, а изведнъж докато се усетя и пак съм започнала да мисля за това.  Има моменти когато съм по - уверена и такива в които не съм. Понякога ми се струва, че правя една крачка на  пред  *напред и две назад, а понякога дори три, четири. После пак се чувствам по - добре и така. Съгласна съм с теб за професионализма на д-р Тодор Първанов . И на мен ми е много симпатичен, дано не го приеме като ласкателство или да се обиди, че така го обсъждаме  Само че аз пък ги виждам точно по -обратния начин . Много интересно, но явно всеки възприема различно хората. Д-р Тодор Първанов го виждам повече като твърд и безкомпромисен, а Орлин Баев като по-внимателен и "нежен". Макар, че предполагам че и той като човек има моменти когато не е в настроение и тогава не изглежда толкова отзивчив. И към двамата изпитвам искрена симпатия. Жалко само, че не мога да посетя нито един от тях. Наистина е интересно, как двете възприемаме едни и същи хора по различен начин. Д-р Тодор Първанов понякога е много забавен с мненията си. Не знам дали ги пише в момент на досада, но се получават много добри шеги. А в темата на Pramatarova просто е пълно с такива шедьоври. Жалко че не мога да ги копирам. Имам проблем с форума. Само ще препиша едно такова. 
"Глупаво звучиш, вярно е . И досаждаш. 
Но за сметка на това си напълно психически здрава и в близките десетилетия няма да полудееш, което не е добре за нас . Бая още ще ни досаждаш, докато ни повярваш. "
Много се забавлявах докато разглеждах темата. 
И пак казвам с най-искрени симпатии ги обсъждам. Надявам се да не се обидят. 
А за това което казваш. Да напиша повече за себе си. Трябва да помисля малко, защото винаги ми е било много трудно да разказвам за мен когато някой ме попита. Иначе с радост бих ти отговорила на момента. 
И аз ти желая успех и хубава вечер :-) 
 
 
 
 

Здравей МонтанаХана,как си?Мисля,че ти постепенно започваш да се отърсваш от страховете си и задръжките си,това е добре....Хванала си пътеката,придържай се....И аз обърнах внимание на думите на д-р Първанов,той между другото е голям професионалист,отзивчив,внимателен и бих казала "Нежен" психотерапевт,за тебе може би ще бъде перфектен...Но за мене,за такъв чешит,като моя милост,едва ли...На мене ми трябва някой като буря, твърд и безкомпромисен,като Баев...Доколкото д-р Първанов каза,че Студента е писал много за себе си,т.е.Доктора,що годе е вникнал в характера му,но ти не си писала почти нищо за себе си,и това,че си приличате със Студента не е достатъчно .Сега след като събуди достатъчно интереса на психотерапевтите  във форума,спокойно можеш да споделиш и повече за себе си,а не само за симптомите си и как се пораждат.Това е моето скромно мнение.Желая ти пак успех...ххх

Доверието няма как да се постигне дистанционно, а то е в основата на промяната (поне според мен). Доскоро не подозирах каква важна роля ще играе за вбъдеше. Терапевта ще ти помогне да повярваш в себе си, но това няма да се получи ако не му се довериш истински. Може ли да бъде изградено доверие на базата коментар във форум, на база публикувани материали или тв предаване - според мен трудно... 

Ако не застанеш пред човека - терапевта, ако не чуеш гласа му, ако не погледнеш в очите му, ако не усетиш топлината на протегната ръка, ако не усетиш енергията която извира от всяка пора на тялото му, ако не усетиш всичко това как би могло да му се довериш? Личният контакт дава една огромна мощ. Тук има и друг момент, терапевта води теб и твойте разбирания по един начин, на мен ще ми покаже пътя по друг начин, разбираш ли - едва ли има добре работещ универсален подход. 

Виж само колко образно го е написал Орлин

“За малко се поизкуших да изсипя за пореден път една количка методи за самостоятелна работа, но когато липсва тласъка от терапевта, биха се превърнали в част от блъскането на мухата на невротичната психика в стъклото на невидимите собствени механизми...”

Да, аз също съм чела книги как да си помогнем сами, всичко което ти не разбираш и на мен не ми е било ясно. Аз си ги четях повърхностно, само като някаки статии за замазване на цялата тревожност, вярвах си че правя нещо, но в един момент зациклях. Именно тук идва трапевта и доверието в него. Как ще повярваш, че това са изпитани и добре работещи методи, а не са само бла-бла-бла многословия, ако му нямаш доверие? 

Благодаря за отговорите на всички и за видеото. Хубава вечер ви желая. Това е извън темата но..  

,,,Точно с това имам проблем. Със смиреното приемане, пускането на контрола. Пробвала съм. Много малко пъти съм успявала да го постигна, а разбирам, че това е начина за справяне.,,
Монтана, ако ти или някой в близко до твоето положение човек, може да направи това  сам, аз искам да го видя и  напиша книга за него. Никой в твоето състояние не може да го направи, за това не се иска смелост, иска се исполинска смелост.Но, ако ти я имаше, не би се страхувала толкова.
С две думи, това, което описва Орлин, ти би го постигнала след доста сесии с психотерапевт. Доста, защото, дори тогава ще ти е нужно огромно доверие в терапевта, а то не се постига веднага.Сама, ще ти отнеме петилетки-ти вече си забелязала как става навик ,, че нещата със симптомите при мен на моменти вече се случват автоматично някак.,,  и колкото повече се бавиш толкова повече време ще ти отнеме справянето.
И, сега, не за да разгневя Галина, ще ти кажа-започни психотерапия, вече разбираш  /предполагам де/, че всичко друго е губене на време.
ПП -другият твой пост не е толкова по темата и е много дълъг, изтрих го.

 

Този път Орлин Баев надмина всичките ми очаквания,такъв какъвто беше във въображението ми,такъв какъвто го познавах ...Жалко,че не иска да бъде моят терапевт!Не ме разгневявате д-р Първанов,ни най-малко,аз не съм се отказала от психотерапията,имам само проблема,че не мога да намеря психотерапевт в близост до мястото,където живея...Но и това ще стане,по-късно може би!Моля ви ,не ме обвинявайте повече!!Това,което правя и ,което на вас не ви харесва е ,че подкрепям МонтанаХана,да,така е.Винаги ще го правя,с каквото мога,ще я подкрепям,вие по свой начин,аз.. по мой.С уважение към всички вас ....

А за късмета... Вярвам, че ние правим късмета си!