Toni8142

@JUSTICE, прекрасна тема, благодаря!

Срещата е със собствените ти сенки, всъщност - с всичко онова, което отричаш и не можеш да "преглътнеш" и "прегърнеш" -  тоест приемеш.

Описваш основния проблем на всички отношения - аз имам представа за Другия - > когато тази представа (рано или късно!) се срине изпитвам разочарование. Защо? Защото съм привързан към МОЯТА престава и идея за Другия - в която съм го впримчил. И когато той "кривне" от пътя - част от моя свят се срива - разбирам, че моята "сигурност" е била илюзорна. А тя винаги е! Никой човек, никога не може да ти даде гаранции как би постъпил, как и какво ще му харесва, как ще избере да живее - и ти не можеш да си дадеш такива.
Какво е решението при това положение, как мислиш ти?

 Бих те насочила да помислиш върху тези въпроси, с които да разбереш себе си - по този начин да си дадеш емпатия:
Наранен съм, защото представата ми за нея сякаш се размина с реалността ли? Разочарован съм, защото не съм успял/не мога да предвидя какъв човек е тя? Чувствам се безсилен, че не мога да контролирам нея/ситуацията ли? Изпитвам страх, че ще бъда излъган от нея ли? Не съм очаквал това, което ще открия и това ме кара да съм несигурен в нея и отношенията ни? Имам нужда да приема миналото ѝ с повече лекота, но ми е трудно ли? Чувствам, сякаш не я познавам и това ме обърква и наранява ли? Иска ми се да вярвам, че ще намерим начин, по който в отношенията ни ще има сигурност и прозрачност, заедно с това и доверието ще се възстанови, но засега не го намирам ли?  Дори отговорите на някои от въпросите да ти се виждат очевидни - пак имаш какво да намериш в тях.
 
Ти понякога позволяваш ли си това или винаги си морален, честен и почтен? Кое прави неприемливо за теб това, което е направила? Кое го прави "мръсно", "нечисто"?
 
Ти искаш ли това? Намираш ли го за градивно във връзката, в която участваш, смяташ ли го за признак на любов? 
 
Съвършенството ѝ в твоите очи явно се е сринало. Можеш ли да я обичаш и несъвършена, непредвидима? Ти самият правил ли си "нещо", за което съжаляваш? Смяташ ли, че е възможно да няма такива случки в човешкия живот - от които свързваме точки, вадим си изводи, а от тях следват други избори...

Детето в един момент пипа котлона, подлагайки на съмнение думите "Не пипай, горещо е, ще те боли!" Залепва някой пръст върху котлона, изпищява, плаче и... обикновено не повтаря. Не всичко в живота може да бъде стуктурирано, предвидено, планирано... Умението да бъдем пластични е незаменимо....
 

П.П.: Да дадем емпатия на себе си, умеейки да си признаваме грешките, с послания като "Иска ми се да имам по-добра преценка за онова, което правя и заедно с това съзнавам, че тук и сега нямам." или "Иска ми се тогава да съм имал/а по-дълбоко осъзнаване за действията си и техните последствия, и заедно с това си давам сметка, че нямах, както и че не мога да върна времето назад", това води до приемане, а приемането до лекуване - и в двата процеса силно присъствена е Любовта. Когато категоризираме другите, слагаме ги в калъпи и определения, няма път, по който да се свържем с тях, да ги усетим, да ги разберем същински - а това води до конфликти и разочарования - добрата новина е, че изборът е наш.
Успех!
 

Благодаря, Диляна!
Илюзията за безкрайност съм поддържала много време дори и за най-близките си и резултата е налице...
Така е, избора да остана  в илюзията съм го правила неколкократно и явно затова продължава да се случва...
Вече чувствам, че мога да заявявам себе си, въпреки болката, имам вярата, че мога, обичам се и си вярвам...
Чувствам свободата в ума си и в сърцето си...
Но ми е все още трудно да взема решение какво да предприема...
А цитата в профила Ви, Диляна, е любим мой също...
Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това. Екзюпери
 

Благодаря, Диляна!
Илюзията за безкрайност съм поддържала много време дори и за най-близките си и резултата е налице...
Така е, избора да остана  в илюзията съм го правила неколкократно и явно затова продължава да се случва...
Вече чувствам, че мога да заявявам себе си, въпреки болката, имам вярата, че мога, обичам се и си вярвам...
Чувствам свободата в ума си и в сърцето си...
Но ми е все още трудно да взема решение какво да предприема...
А цитата в профила Ви, Диляна, е любим мой също...
Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това. Екзюпери
 

Преди да сменяш каквото и да е, нека се върнем на въпроса - Какво е паническата атака?
Преди всичко това е един от най- силните защитни механизми, които може да произведе мигновено нашия мозък, за да ни спаси. Подчертавам Защитен Механизъм.
Физиологически е ясно как работи.
Защо обаче, се е наложило мозъкът да го включи, за да ни защити по този първичен и в ситуацията доста неадекватен начин!?
Кога постъпваме неадекватно? Когато не сме наясно какво се случва и нямаме никаква представа как да се справим. Т.е. или нямаме опитност или нямаме ресурс.
Това е.
Фокусирането върху телесната активност чудесно проектира нашата безпомощност, незрялост, или липса на ресурс върху наглед елементарен физически симптом, с който чудно как не можем да се справим. Защо ли?
Защото не сме наясно от какво всъщност ни отклонява той.
Може да не го научим и цял живот, как тогава мозъка да спре да ни "защитава" от онова, с което не можем да се справим!? Все пак той си върши работата по един първичен начин .
Когато работя с този проблем, изобщо не ме интересуват симптомите ви, те са едни и същи при всички, така работи мозъка.
Интересува ме, от какво бягате и сте го натикали толкова дълбоко в себе си, че сте излъгали собствения си мозък.

Осигури си пространство, в което да си необезпокоявана сама за около час - изключи си телефона, остани в тишина, дишай дълбоко известно време и си представи живота си след 5 години, след 10 години... Направи това повече от веднъж.
Чуй и виж самата ти какви отговори ще дадеш на себе си - те не са вън, те са си в теб и твоят вътрешен компас много добре знае къде да те отведе - достатъчно осъзнаване си придобила за самата себе си, за живота си, преодоляла си житейски баири - каквито и съвети са получиш от други хора, те няма да променят онова, което ти вече си решила. 
 
Съветвам те отново да опиташ да напишеш писмото, и, ако го направиш - сподели тук до какво те е довело - от моя опит тази практика винаги дава нови перспективи и разкрива въпросителни. 
Успех! 

Привет Тони, изправила си се пред една от най- големите дилеми в човешкия живот - да поддържам ли илюзията за безкрайност, с която се раждаме всички или да приема динамиката на живота, която в своята реалност е начало и край.
В кое да останеш е твой избор. Дали ще са партньорски отношения, родителски, смяна на местоживеене, работа, приятелски кръг, винаги идва един момент, в който стигаме до въпроса - Кое да последвам - илюзията за безкрайност или края и началото в промяната.
Което и да избереш е важно да знаеш, че то носи багажа на своето съдържание.
Илюзията за безкрайност води хората до избори, с които те продължават до безкрайност всичко, което включва този избор. Неприятно е, но е познато и осигурява усещане за сигурност. / Подчертавам УСЕЩАНЕ/
Приемането на реалността води до опознаване на неизвестното - края и сътворяване на различното - началото.
Всичко зависи от това как ще погледнеш на тези две концепции.
Неизвестното за мъжа и жената е смислено по различен начин.
Сблъсъкът на мъжа с неизвестното е , за да го победи и подчини, такава е мъжката природа - ловец.
Сблъсъкът на жената с неизвестното е да роди новото и да го опитоми, такава е женската природа - принадлежността.
Объркана си, защото усещаш, че изборът ти е да останеш в илюзията за безкрайност с всичките придружаващи " екстри" там и предизвикателството да "родиш" и опитомиш новото и да създадеш принадлежност.
Труден избор. Но той ще ти се случва отново и отново докато не се научиш на онова, което ти носи това предизвикателство.

Здравей, 
 
Наистина е добре да потърсиш в себе си първо някои отговори. Взаимоотношенията, каквито и да са те, далеч не е нужно да продължават до края на живота - те могат да създадат своята ценност, а след това да се изменят - запазвайки (или изграждайки) човещината и обичта като свои неразривни спътници. 
 
Струва ми се, че това те провокира да се чувстваш излъгана или предадена, може би, не знам коя дума ще ти пасне тук - потърси я, назови я. 
 
Моят съвет е да напишеш писмо на партньора си, което да остане за теб, да не му го даваш - но в него да напишеш всичко онова, което искаш да кажеш, но все още премълчаваш. Излей го върху хартията - без цедка - много е освобождаващо! Прочети си го, добави в последствие и нови мисли и усещания, които изплуват - и сама ще стигнеш до това, за което копнееш - за което копнее душата ти. 
 
Любовта, свободата, вдъхновението, нямат коректни параметри и форми, те са субективни проявления за всеки. Ти си, където си, заради предишни свои избори - и това не е нито "лошо", нито "добро", то е многопластово, уникално, ценно - твое! Твоята история и опит, са създадени спрямо твоите избори - отговори си какво искаш ти, какви потребности имаш, как искаш да живееш, как избираш да изрисуваш живота си от тук нататък - защото след 5, 10, 15 години ще е резултат от изборите ти сега. 
Мислила ли си да подновиш отново психотерапията си? Щом преди работата ви е дала своите плодове, вероятно ще ти бъде ценна и подкрепяща и сега. 
Успех! 

Не се притеснявай . Ще мине време и сегашното мислене ще изоставиш . Това е нормалното , растежа в осъзнаването .
 
 
До сега няма достоверно научно обяснение , на основен елемент наричан живот . Това което кара семето да покълва и расте . Това , което потдържа формата на тъй наречените живи природни създания .Това което , като си отиде и тези форми се разпадат . Колкото и да се обяснява как клетките се делят и множат . Каквито и химични или физични закономерности и сили  да се изтъкват за причина . Не е достатъчно .И това е така , защото сегашната наука все още работи с мъртви сили и взаимодействия . Значи отрича(понятие си няма), интелигентното поведение на тези сили . Знаем че когато пеем на стайни цветя те се променят . И това го обясняват с вибрациите .Но защо ? Защото не са им преподавали друго и не могат нищо по различно да измислят . До като има ,,ясновидци " виждащи конкретните влияния и промени в растенията . Да , може да се каже , има влияеща информация .Но ако това ни задоволяваше нямаше да продължаваме да търсим и щяхме да си седим на компютрите и приемаме информация .Казвам го по тозиначин , за да подчертая бедноста на това определение . Живота не може да се изрази с нищо по малко от вече приетото от човечеството във водещите така наречени духовни области на научната мисъл . И това е ЛЮБОВТА ...........................................................
пп

Присъедини се към някое учение.Бялото братство, йога или нещо друго.Там, в групата ще може да добиеш, този, друг опит и знание.
Когато един от най-великите гръцки философи, Питагор, оти­шъл в Египет, за да постъпи в едно училище - тайно езотерично училище по мистицизъм, него го отхвърлили. А Питагор бил един от най-значителните умове, раждани някога. Той не могъл да разбе­ре. Опитвал отново и отново, но му отговорили, че докато не преми­не през едно обучение, което включва диета и дишане, няма да му разрешат да посещава училището.
Твърди се, че Питагор казал: "Дошъл съм заради знанието, а не за какъвто и да е вид ученичество." Но училищните власти от­върнали: "Не можем да ти дадем знание, ако не се промениш. А всъщност нас изобщо не ни интересува знанието. Интересуваме се от действителния опит. И нито едно знание не е знание, ако не е из­живяно и изпитано. Затова ще трябва да преминеш през четиридесетдневно гладуване, дишайки непрекъснато по определен начин, като осъзнаваш определени точки."
Нямало друг начин, затова Питагор трябвало да премине през това обучение. След четиридесет дни на гладуване и дишане, осъз­нато, внимателно, той бил допуснат до училището. Твърди се, че казал: "Вие не приемате Питагор. Аз съм друг човек. Аз съм роден отново. Вие бяхте прави, а аз грешах, защото преди цялата ми пози­ция се основаваше на ума. Чрез този процес на очистване се проме­ни моят център на съществуване. От ума той се премести надолу в сърцето. Сега мога да усещам нещата. Преди това обучение можех единствено да разбирам посредством ума, посредством главата. Сега мога да чувствувам. Сега за мен истината не е едно понятие, а жи­вот. Тя не е философия, а по-скоро едно изживяване ."
 
 

,,Нормално ли е да си мисля, че по такъв начин не искам да живея и ми е трудно?,,
Всеки би си мислил така, но, ако питаш, дали по тази причина ще се самоубиеш, отговора е ,,Не, няма да се самоубиеш, само ще се измъчваш,,.

Всеки има натрапливи мисли понякога.Аз също.
 

,, Но ме обезпокои това, че тестването, което направих беше върху мен, а не върху храна, както описах в поста ми. ,,
Разбира се,че ще върху теб.Върху храната какво тестване ще е?  Сещам се,че в сайта поне двама души са писали,че като теб са имали подобни мисли, единият че ще скочи от терасата, другият,че ще се нарани с нож.
И двамата се бяха убедили,че няма да до направят точно след такива тестове.

Веднъж по пътя към къщи Хинг Ши срещнал човек, който толкова бързал, че разминавайки се с мъдреца го блъснал. Хинг Ши спокойно и вежливо се обърнал към пътника с въпрос:
-Кажи, уважаеми, за къде толкова бързаш, че не забелязваш нищо по пътя си?
-Моля за извинение, - отговорил странникът без да забавя ход - бързам, защото съм зает с търсенето на смисъла на живота и нямам право да се бавя, докато не достигна своята цел.
-Е, какво пък, - промълвил Хинг Ши - чувал съм за един човек, който търсил цял живот този смисъл.
-Надявам се, че истината му се е открила? - полюбопитствал нетърпеливият пътник.
-Да, той умрял, достигайки просветление и успял да прошепне на тези, които били край него, какво е проумял, едва когато вече умирал.
-И какво казал той?
-Казал, че смисълът е в избора...
-Благодаря ти за беседата! - казал човекът, поклонил се на мъдреца и продължил пътя си почти бегом.
- ... избора или да живееш, или да загубиш целия си живот в търсене на същия този смисъл- завършил Хинг Ши, но гласът му прозвучал в пустота.
Пътникът бил вече далеч. Той бързал.
ПП стискам палци, да си разбрал съвета на мъдреца и да го последваш.

Добре е, че са много по-добре нещата. Вероятно в разсейването на мислите и като цяло все още имаш мъничко от старото отношение на виждане на симптомите и страховете зад тях като "лоши" и остатъчната борба те кара несъзнавано да се стягаш (т.н. мускулни брони), което поддържа симптомите. Просто отношението има още леко да се променя от борба в приемане и учене на доверяване, стабилнст и смелост. 
 
Остави ги на мира, за Бога. Оставайки САМА в симптомите и страховете си от загуба на контрола, от самия страх, от безпомощност, слабост, самота и неподкрепеност, имаш уникалния шанс да ги преобразуваш в пълна с доверие в Живота, Бога и Себе си смелост. 
 
Имай два пъти на ден сесии медитация. Отначало водена, със записи. А след време, самостоятелно - посети някой медитативен център в града си - йога, будистки... Медитацията те учи на това непривързано и равнозначно отношение както към трудното и страха, така и към хубавичкото и удоволствието. От нея идва прословутто приемане, за което споменаваме. На фона на спорт, рзабира се. Свършила си много, браво!

У-верен. Нека махнем у-то и остава думата верен.Въпроса е, на кого е верен? Подразбира се, че трябва да е верен на себе си.Но, как може да си верен на нещо, което не знаеш какво е? Значи трябва да помогнем на клиента да изгради образа на  ,,себе си,,.Казвам да изградим, не да открием. Когато, ние помогнем на клиента, да изгради този  максимално върховен за него образ, той може вече, да му бъде верен и добие това, което наричаме у-вереност.
Буда минавал през някакво село. Събрали се хора. Били против него и започнали да го хулят. Буда слушал, а след това казал: "Трябва да стигна до другото село на време, затова мога ли вече да тръгвам? Ако сте казали всичко, което имате да казвате, ако сте приключили, в такъв случай мога да тръгвам. А ако имате да ми казвате още нещо, когато мина оттук на връщане ще чакам на това място. Можете да дойдете и да ми го кажете."
Хората били изненадани. Не можели да разберат. Били го обидили, употребили обидни думи. ругали го, затова казали: "Но ние няма какво да ти казваме. Ще те ругаем и обиждаме." Буда отговорил: "Можете да го правите, но ако търсите някаква реакция от моя страна, сте закъснели. Ако преди десет години бяхте дошли със същите думи, щях да реагирам. Но сега се научих как да действам. Сега съм господар на себе си; не можете да ме принудите да направя нещо. Не можете да ме засегнете. Нищо не може да ме засегне, защото познавам собствения си център."
Това познаване на центъра, или това поставяне в центъра, те прави господар. Иначе си роб и си роб на мнозина - не само на един господар, а на мнозина. Всичко за теб е господар, а ти си роб на цялата вселена.
За съмнението- в хода на психотерапията съмнението трябва да бъде заменено с любопитство.
То,трябва да стане, основното чувство, което ще кара клиента  да експериментира нови форми на поведение.

Не го приемам като изпит или тест, защото това е изискване прикрито като провокация. 
За съжаление моят отговор, няма да се различава от този на горе дадените ти от другите колеги тук, няма да се оправиш и веднага ще ти кажа защо.
Симптомите, които описваш са много добре известни на всички нас, не е нещо уникално или извънредно. Но, тези симптоми ние ги разглеждаме като отклик на проблем, който стои на съвсем друго място. На всички нас ни е ясно къде е твоят реален проблем, но във форумен вариант или с писаници, нито ще се реши, нито ще ти стане ясно. Това е и причината да прилагаш какво ли не върху физическите усещания, а те да не отминават. Няма да стане. 
Ако трябва да ти го предам метафорично, то изглежда така.
Човек, който усеща болка в гърлото. Започва да търси начини да облекчи болката в гърлото, смуче бонбони, пие чай, гълта хапчета за гърло, пече се на слънце, прави гаргари и всичко, което някой му каже, но гърлото не минава. Изумен, човекът, започва да си мисли, че на гърлото му има нещо незнайно, което и лекарите не могат да разберат, започва да чете, да се самолекува, да прави практики, които другите вече са правили успешно. Но нищо не се получава, напротив става все по- зле или поне, не се подобрява. Докато един ден, решава че е време да се довери на лекаря, отива на уши, нос гърло и се оказва, че гърлото му е абсолютно здраво, но има развален зъб, който прави абцес и болката се усеща в гърлото.
Това е от мен. Наистина нямам какво друго да ти кажа. Хора, които са провеждали психотерапия успешно, знаят смисъла на това, което съм написала, защото са го усетили. Симптома е предупредителната лампа за житейски проблем. 

Здравейте,
Това, което ще опиша, е моят личен опит в борбата (засега мисля, че е успешна) с ОКР. На тези, които не вярват в това, което ще прочетат по-долу – ваше право, всеки си върви по свой път. Това е моята история, и нещата, които са проработили при мен.
 
Дълги години – повече от 15, не помня вече точно, страдах от паник атаки и тревожност. Какво точно ги е “отключило” - вече дори не си спомням, а и не мисля, че е от голямо значение. Първо си мислех, че нещо се разболявам, кръвно, вестибуларен апарат, някакъв хормонален дисбаланс, мозъчен тумор, абе какво ли не. Постепенно обаче разбрах, че всичко е в главата ми (и не е тумор в мозъка). Това не само, че не ме успокои, ами дори напротив – още повече ме спече, реших, че сигурно имам някакво умствено разстройство, и че рано или късно ще свърша в лудница. “Изписах” си сам някакъв антидепресант, и нещата се позакрепиха – пия го няколко дни/седмици, пооправям се, спирам го, мисля, че съм се оправил, карам така няколко седмици/месеца, и изведнъж тряс – ПА се завръщат с двеста, до степен да не мога да се покажа от къщи. Пак хапчета, пак временно успокояване, и т.н., циклите се редуваха в продължение на тези дълги години.
 
Междувременно животът ми си течеше, дори сравнително нормално, гледано отстрани – добра работа, жена, деца, жилище и кола – абе направо Българската Мечта :). Да, ама отдолу вулканът си е къкрил, и една прекрасна сутрин просто изригна! Ужасът, който тогава преживях, няма смисъл да го описвам, предполагам всеки, който чете това, е минал или минава в момента през подобен момент от живота си.
 
Отчаяно започнах да търся в Интернет нещо по въпроса, но нямаше за какво да се хвана. Тогава случайно видях няколко изречения някъде в сайта на Орлин, които разко ме върнаха в действителността. Съвсем накратко – тези мисли са нормални, и всеки ги има, погрешна е реакцията ни към тях. Причините за това са много, няма да изброявам тук, в процеса на терапията излиза всичко.
 
С известни трудности успях да се свържа с него - графикът му беше пълен, и започнах да ходя на групови и лични сесии. Промяната, нужна за да се победи/приеме/реструктурира реакцията към натрапливите мисли изглеждаше проста, но определено не беше лесна, и в процеса на няколко пъти бях на ръба да се откажа. Радвам се, че не го направих, защото в момента усещам огромна промяна в себе си – мислите, дори и да се появяват, вече не могат да предизвикат този ужас, който беше преди, може би в най-тежките моменти само за няколко милисекунди опитвам да се шашна, но с техниките и осъзнаването, което вече имам, е сравнително лесно да се вкарам братно в релси.
 
Много ми хареса това, което казва Орлин за ОКР – това е като малки пъпчици, които избиват отгоре. Сравнително просто (да не се бърка с лесно) е да се отървете от тях, но ако искате наистина да промените нещо в себе си – а вероятно ще поискате – чака ви дълъг и не лек път. Под натрапливостите ще откриете толкова много неща в себе си, които сте кътали с годините – страхове, наранявания, обиди, тъга. Освен тях обаче, че ще откриете и много доверие, обич, смирение, щастие. Вероятно ще откриете, че всъщност сте благодарни за състоянието, което ви е повело по този път – знам, че ви звучи абсурдно, но поне при мен е така. Накратко – ЗАСЛУЖАВА СИ!
 
На тези, които в момента се лутат така, както аз се лутах преди време, искам да кажа няколко неща:
- НЕ СТЕ ЛУДИ, и няма да полудеете! Ако мислите, че полудявате, това е чудесно – означава, че сте нормални, вероятно просто ви е страх от нещо, върху което мислите, че нямате контрол.
- Това, което мислите, вероятно няма да се сбъдне. Мислите не са действия, ако ви става гадно от някаква мисъл за нещо, което можете да направите – много вероятно е да не го направите.
- Вероятно ви е страх, че нямате контрол над тази ситуация – тук ще се намеси добрият психотерапевт, няма да ви издавам тайните на процеса
 
За да успеете успешно да се избавите от ОКР ви трябват само няколко основни неща:
- Мотивация – добрата новина тук е, че неприятното, понякога ужасно усещане, не ви оставя голям избор, и вече сте доста мотивирани да успеете.
- Добър психотерапевт – имах късмет да попадна от първия път на човек, който успя да ми помогне. Пожелавам този късмет и на вас.
- доверие в процеса на психотерапията, и доверие като цяло! Дори и на моменти да ви се струва странно, или да усещате голяма трудност в това, което правите – вярвайте, че ще стане. А то ще стане, бавно или бързо (абе няма да е чак толкова бързо, колкото вероятно ви се иска )
- Групите са чудесен инструмент – там можете да се срещнете с хора (между другото прекрасни <3 ) които в момента преживяват нещо подобно, и с такива, които вече са се справили. Не сте сами!
 
Накрая искам да благодаря на Орлин за това, че го има, и че е това, което е. Искам и да благодаря и на всички много скъпи за мен хора, които срещнах по този път – те си знаят кои са – обичам ви! Благодаря и на прекрасната си съпруга, че не ме изостави и вярваше в мен през цялото време.
 
Успех!

Здравейте! 
Обръщам се към хората които имат горепосочения проблем с надеждата да им дам кураж. 
В последните  2, 3 години започнах да изпитвам ужастното чувство на дереализация и имах обсесивни мисли. (в последствие разбрах, че се наричат така). Изпробвах всякакви мисловни методи за да контролирам състоянията, но естествено без успех. И тогава разбрах, че се нуждая от психотерапия, знаех също, че хапчетата няма да ми помогнат. 
Започнах терапия при психотерапевт (на който не искам да му споменавам името, защото това не го  пиша с цел да го рекламирам , но съм му много благодарен! ). 
Терапията вървеше постенно, а на мен естествено ми се искаше да хвърчи. Преминах през много етапи и проумях и вдях много неща които бяха пред мен, но аз не ги виждах до тогава . Окр-то те отделя много силно от реалния живот,създава един мисловен затвор. Никой друг около теб не забелязва, че ти има нещо, но ти си твърдо убеден и вярваш в една измислица на твоя мозък. Целта на ОКР-то е да те контролира да виждаш и отделяш внимание само на него. Да го анализираш, да влизаш в омагьосания кръг и да не виждаш реалноста, защото ако я видиш то вече няма да може да те контролира! 
Трябва да имате доверие на терапевта ви и да усетите, че е вашият човек. 
Разбира се, че имаше моменти които си казвах, нищо не може да направя повече. Явно така ще си остана, но на следващия ден тези мисли ми се струваха доста далечни. Знаех, че това са обсесии. 
И така дойде деня в който както си стоях във нас и си казвам:нали ми имаше нещо къде са обсесиите къде е дереализацията? Нямах спомен от това което бях изипитал  Тогава разбрах, че съм излязъл от тази мисловна яма. 
Всеки терапевт вси има метод за справяне с ОКР, следвайте терапевта си и неговите техники. И най-важното има изход! 
 
 
 

Много точно и цвнно, По принцип, но и изразяващо характеристиките на човека с п.а. Благодаря!

Много е трудно да опиша как точно съм се справил с ОКР. Беше ми интересно да прочета темата и останах учуден колко малко хора са писали за успеха си. Мотивът, че е трудно да се върнеш назад към спомените си за адa ОКР ми се струва несъстоятелен.
Ако човек наистина го е преодолял, би следвало спокойно да сподели какво е преживял и как е постигнал успех. Изправянето пред спомена за ОКР трябва да носи единствено усещането за радост и доволство от победата. Всичко друго определено сочи, че пробемът не е напълно решен, както и че в момент на по-силен стрес ще се появи и евентуално задълбочи отново.
Готов съм да отговоря на въпросите на онези, които имат ОКР и да споделя моя опит.  
 
Това състояние – ОКР ме съпровождаше още от детството ми. Десетки години бях в негов плен. Причина за развитието му е в отношението на родителите ми към мен – т. е. възпитанието и характеровите им особености, рефлектирали съответно в крехката детска психика. Разбира се тук искам да подчертая, че ако започнете да обвинявате родителите си за допуснатите груби грешки, вие се отдалечавате от решението на проблема. Нужно е да се прости... и толкова.
Тук ще отворя една голяма скоба. Информацията по-долу има връзка с ОКР и затова я считам за съществена.
За мен е недопустимо ОКР да се „лекува” чрез лекарства. А това се оказа обичайна практика за психиатрите. За психотерапевтите не знам. Мога да кажа само, че моят психотерапевт беше също против лекарствата.
Дълги години ми беше предписано от различни лекари лекарството ривотрил. То се използва за специфични заболявания като например епилепсия. Не и за тревожност. Някои лекари казват, че може да се ползва при тревожност но максимум 2 или 3 седмици.
А какво да кажем за мнозинството лекари, които го предписват при тревожност и то с години?
Зависимостта към ривотрил е по-силна, отколкото към хероин. Има информация в западните сайтове за това. Отделно ми го каза и лекар психиатър, при когото ходих за помощ, когато вече бях в абстиненция след спирането на това лекарство. Понеже отидох там по препоръка на близък, лекарят говори откровено с мен и сподели, че ривотрилът е по-силен от хероин. Каза да не пия и антидепресанти, които по негови думи били гадна работа... Препоръча ми психотерапия.
Спирането на ривотрил след многогодишен прием е истински ад. Симптомите на абстиненция са катастрофални. Ако решите да го спирате правете го бавно и по схема дадена от доктор – иначе е опасно за живота.
Аз го спрях рязко и за това страдах много – предимно физически, а също и психически.
Ако някой иска информация по въпроса, ще споделя опита си от първа ръка. Знам много „хитринки” за по-лесно справяне. Това го научих след проба-грешка опита си, както и от чужди сайтове с информация по темата.
 И така, кое елиминира ОКР от живота ми? Психотерапията! Само добър в работата си психотерапевт може да ви освободи от ОКР. Считам, че самостоятелно е напълно невъзможно това да се случи. Е, ако Светият дух реши да направи чудо Господне, може и да излезете късметлии, но в противен случай - не!
Аз чаках много години това да ми се случи, отлагах, разчитах на различни психологически похвати и техники, както и на последните многообещаващи продукти на билкова основа, различни добавки и т.н. След като се запознах случайно с форума, в крайна сметка се реших на психотерапия.
Имах изключителния късмет с мен да работи д-р Първанов. Какво направи той?
Д-р Първанов препрограмира ума ми. ОКР е като вирус, който поразява софтуера на компютъра ви. Тогава страда и хардуера. Ако направим аналогия с човек, то софтуерът е съзнанието или ума, а хардуерът е мозъка ви.
Ако вирусът, поразил компютъра ви, е сериозен, какво прави добрият програмист? Преинсталация! Ето това трябва да се случи и с човек, страдащ от ОКР. Нужно е препрограмиране на основни убеждения, на самото описание на света!
Вие трябва да усвоите изцяло нова и различна от настоящата ви гледна точка за света. Следва да изградите нов образ за самия себе си, а също и за света! И преди да подминете със скептичен поглед това, имайте предвид, че не е продуктивно да отричате онова, което не съвпада с вашата програма, само защото това е единственото ви познато нещо.
Човек е способен на промяна - да усвои съответно нови „програми” и ново описание на света. Ако това не стане, вие до самата си смърт ще бъдете едни и същи. Това не е ли скучно?
Всичко това може да се случи под мъдрото напътствие на добър психотерапевт.
Държа да отбележа следното: голяма част от информацията, необходима за препрограмирането, за което говоря, ми бе достъпна. Обичам да чета за психология и знам някои неща. Това не ми помогна. Нека психотерапевтите обяснят защо, аз имам обяснение, но не съм си го изяснил дори сега напълно за самия себе си и за това не го споделям.
Колкото и книги за ОКР да изчетете (включително една от най-добрите „Обсебен мозък”), колкото и информация от най-нови научни трудове да съберете, самостоятелно не бихте могли да я интегрирате в нещо работещо. За мен това бе факт и ми се струва, че за 99% от хората с ОКР това нещо важи.
В форума има много описани техники за справяне с ОКР. Сигурен съм, че опитния психотерапевт дава различни техники за всеки отделен свой клиент, отчитайки неговите специфични и конкретни нужди. За това тук не пиша за определени техники, които са били дадени на мен. Не го намирам за нужно.
Много важно е да се преодолява инерцията на съзнанието. Тази инерция е резултат от шаблонните ни поведения, скрепени с многогодишни повторения на едни и същи негативни програми. Като казвам негативни, имам предвид такива, които не работят за това да се чувстваме добри и пълноценни хора. Всичко това изисква една постоянна будност и осъзнаване на това, което се случва в нас. Това следва да стане начин на живот. Не е достатъчно да се медитира половин или един час дневно, или само да приемаш с любов страха си. А следващите часове какво правим? Тези практики откриват свободата, но не са достатъчни. Човек се увлича и започва да си мисли, че ето това е практиката, това е печелившият метод. Така се привързва към техниките и това води в крайна сметка до зависимост.
Липсата на ОКР открива хоризонт за промяна в живота ми. Дори промяна в професионален план. Преди не бях готов за това. Всяка промяна ме плашеше и за това правех компромиси за моя сметка. Сега това е изместено на заден план и съм готов да гледам в неизвестното, не защото съм изпълнен толкова със смелост, колкото с благоговение към онази сила, която направлява живота ни.
Трябва също така да разберете, че няма никаква гаранция за сигурност в живота. Нужно е да се живее с това чувство за несигурност и да поставим живота си в ръцете на Бог. Тази символична жертва ви освобождава от несигурността и непрестанната тревога за бъдещето.
С написаното се надявам да помогна в избора на онези, които имат нужда от промяна. Просто направете избор за промяна. Хората с ОКР имат нужда от психотерапия. Колкото по-бързо го разберете (въпреки ОКР – то ще приложи всякакви умни аргументи против терапията, дори известно време може да спре да ви мъчи, за да си въобразите, че сте го победили), толкова по-бързо ще се промените. 
За хората, които много години са били под властта му, естествено това е по- трудно и изисква повечко време. Също трябва да спрете и лекарствата, ако евентуално взимате, но под лекарски контрол.
Това, което ми даде сили за промяна, бе осъзнаването, че не искам, когато един ден правя равносметка на живота си, да знам, че съм бил до толкова слаб, че да бъда цял живот наркоман – вързан за едно хапче, както и за лъжите на един вирус – ОКР.
Желая искрено успех на всички, които са в това положение в което бях аз.     
 

Много е възможно тези състояния да са част от естествения процес на формиране на Идентичността ти.
Само поразсъждавай - ежедневното ти будно съзнание (както и на повечето хора) е едва няколкото процента (да кажем 10%) от тоталността на цялата ти психика. Останалите 90% са напълно несъзнателни за теб. Там има информация, която само чака да бъде открита, преживяна и интегрирана в съзнанието.
Естественият ход на индивидуалното развитие е в разширяването на потенциала, жизнения смисъл, самопознанието и превръщането в "най-добрата версия на себе си." Това е свързано с опознаване на непознатото. Ако човек сам не се захваща да се опознава - животът рано или късно го поставя в такива ситуации-конфликти. Принципът е прост - колкото повече време човек не обръща внимание на себе си, толкова по-трудно и мъчително стават за неговите истини да излязат на яве в съзнанието. Ти си млад - от теб зависи дали сега ще потърсиш отговорите на важните житейски въпроси или като станеш на 50.

Отделно силните психотропни в-ва могат бързо да свалят защитите на психиката и организма и да допуснат огромно количество несъзнаван материал. Получава се нещо подобно на наводнение (с малки или големи вълни според зависи), с което ежедневният ум ако не е трениран, запознат и пр. започва да се бори - т.е. да страда и да изпитва тревожност и "дереализация" - както го наричаш.
Че кой не е луд? "Покажете ми един нормален и аз ще го излекувам".

Знаеш ли какво има в теб? Познаваш ли страховете, слабостите и раните си? Най-съкровените си копнежи? Какъв е твоят смисъл? На къде вървиш? До къде си стигнал? Познаваш ли своята собствена вътрешна конституция и убежденията на които служиш? През какви очила гледаш на света и себе си? С кои очи ( със своите собствени, на родителите ти, на гаджетата, на очакванията на обществото)?
Тези въпроси са за "лудите" на 21век, а не за покорното стадо, живеещо в матрицата - ти от кои искаш да бъдеш? Герой в своята собствена житейска игра или измислен образ в "социалния компютър"? Сигурен съм, че е първото.


В тази посока Орая Планинският Мечтател ни изпраща една "Покана":
"Не ме интересува как изкарваш прехраната си. Искам да знам за какво те боли и дръзваш ли да мечтаеш да претвориш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува възрастта ти. Искам да знам ще рискуваш ли да те помислят за глупак заради любов, заради мечти и заради приключението да си жив.

Не ме интересува кои планети се срещат с твоята луна. Искам да знам дали си стигнал до сърцевината на собствената си печал, дали си се отворил от ударите на съдбата или си се затворил в себе си поради страх от болка! 

Искам да знам дали умееш да понасяш болка – моя или твоя собствена, без опити да я прикриеш, успокоиш или прогониш. 
Искам да знам дали понасяш радостта, била тя моя или твоя; ще можеш ли с лудешки танц в екстаза да се понесеш и да не ни предупреждаваш да бъдем по-внимателни, да бъдем реалисти или да помним ограниченията на човешката природа.

Не ме интересува истинска ли е историята, която ми разказваш. Искам да знам дали би разочаровал другите, за да останеш верен на себе си; дали ще понесеш да бъдеш обвинен в предателство, за да не предадеш собствената си душа.

Искам да знам умееш ли да виждаш красотата, дори и тя да не е красива всеки ден, и вдъхновява ли те Божието присъствие.
Искам да знам дали умееш да живееш с провала, мой и твой, да спреш на езерния бряг и да извикаш към сребърната месечина: „Да!“

Не ме интересува къде живееш или колко пари имаш. Искам да знам умееш ли след тъжна нощ да станеш – изнемощал, една голяма болка, и за децата да се погрижиш.

Не ме интересува кой си и как си стигнал тук. Искам да знам дали ще се изправиш с мен в бушуващия огън без да побегнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам каква е вътрешната ти опора, когато всичко друго се разпада."

Няма значение за какво се хващат, механизмът им на действие е един и същ. Могат да се хванат за здраве-болест, за нормална-луда, за знам-не знам, за чиста-нечиста, помнеща-забравяща, умна-глупава, точна-неточна... Могат да се хванат за броенето и контрола, за еди си кое си число, за наблюдение на телесните функции, за гънката на паркета, петното на мокета и точките на калинката, за годжи бери или за на баба хвърчилото... 
Принципът е същият. Ригидно горд, невротичен свръхонтрол  инащрек, над недоверие в естествения механизъм на еволюционно обусловено, обратно огледално пораждане на защитни мисли при комбинацията от страх и любов. Каквато и да е характеровата база, ригидността при натрапливостите присъства винаги в огромна степен или в самия характер, или като потискаща маска. 
В психотерапията се вижда характерът на човека, осъзнават се страховете, които има да преодолява...благодарение на работата с натрапливостите. Има малки индивидуални различия, но общото е, че се започва с упорито променяне на интерпретацията на мислите, продължава се с реструктуриране на реакцията по отношение на тях с логика, на хартия, с интензивно шегуване, учене на транс и визуална работа, медитативно фокусиране в седящи ежедневни сесии и пренесено в ежедневието, медитация. 
Едва ли разбра нещо. То е сякаш пробвам да ти опиша ей там, зад тази планина има красиви поляни, весели птички, докато ти виждаш само мрачно дере с дерящи те бодили и виещи диви зверове... Знам. Затова ти е нужен систематичен психотерапевтичен процес!

Пиша ти на л.с.

А пък тази приказка е много хубава уау! Искам О. Б да пише още такива...

Големи букви, голям страх, голямо нещо...
На дъщерята сте обяснили, остава и на вас да го обясните. От съзнание, към подсъзнание, да си разкажете една по-цялостна приказка за Живота. 
Имало едно време в едно далечно царство на края на света, една майка с две деца. Обичала децата си много, обичала и живота си. Била майка-дете. Дете, родило две деца, което само било дете. Отвън жената съвсем си приличала на жена - хубава, разумна, пораснала. Отвътре ѝ обаче живеело едно уплашено дечко, което се стряскало лесно. Било го страх от какво ли не - от високото, от слабостта, от непознатото, от познатото, но неконтролируемото, от болестта, слабостта. Особено го плашела смъртта - струвала му се като изчезване, като тотална, черна и необичана, несправедливо натрапена самота в нищото.
Детето живеело вътре в тази майка. Понякога се обаждало, но по-често си играело наполовина спокойно. Майката се мислела за голяма, но това била само маска, на която се опитвала да вярва. Когато нещо отвън се сторело страшно на детето, маската на възрастен се пропуквала и детето отвътре започвало да се паникьосва, да крещи, плаче и се тръшка. 
Майката на двете деца живеела в добра колибка на края на тъмната гора. Бащата на двете отрочета се грижел за всички - вечер заедно сядали край огнището и гледали кристалното кълбо, по което се излъчвали вълшебни приказки от през девет земи в десета. Веднъж, едно от съседските дечурлига разказало страшна история на голямото дете: "Ето, аз смъртта те познавам много добре, коварна съм, знам какво обичаш, знам всичко, което ти е любимо - затова сега ще вляза дълбоко в теб и ей сега ще те накарам да скочиш там, в тъмната гора, от осмата, най-висока скала. А после, победата ми ще е пълна, когато на погребението ти звучи любимата ти песен, ха ха хаааааа!..." 
Майката се опитвала с всички сили да успокоява детето. Колкото повече пробвала да се показва силна обаче, толкова повече вътрешното и хлапе започвало да трепери от страх. Майката започнала да ходи при горските знахари - дали ѝ силни билки, които обаче само потискали и упоявали това упшашено дете. Когато се посъвземало от горчивите сокове на отровните корени, детето се страхувало още повече - защото ужасът му не бил преобразуван, а само изолиран, от което още повече растял. 
Майката чула, че има и друг тип горски вълшебници, които учели на съзряване, смелост, обич и самообладание. Отишла при един такъв и започнала да плаче. Той обаче се смеел благо, с една ръка на сърцето, а с друга на корема - направо се разтресъл целия от смях така, че вълшебния му корем заподскачал. Нали бил вълшебен, прихванал погледа на жената и тя също започнала да се усмихва. Отначало през сълзи, после по-широко, докато накрая прихнала заедно с този странен, весел вълшебник. Той настоял да спре отровните корени на механо-знахарите. Тогава я хванал за ръка и започнал да я води из черната гора. Оказало се, че въобще не е толкова черна, а пълна с полянки, птички, горски добри животинки, даващи обич, смелост и сила, красота и доверие. Дори дърветата били живи и ѝ нашепвали приказки за целостта и любовта на любящото ѝ сърце. Клоните се разтваряло пред нея, слънчевите лъчи галели и прегръщали детето в душата ѝ, което вече започнало да наднича с интерес и въодушевление. Оказало се, че от "най-страшната" осма скала, тръгвала пързалка, водеща към езеро от жива вода. Жената погледнала вълшебника, а той ѝ кимнал усмихнато. Тогава тя се спуснала по пързалката на доверието. Пързаляла се дълго. Понякога и се искало да се върне нагоре, но веднъж тръгнала, смелостта ѝ напирала и превръщала страха ѝ във вдъхновение. Тогава, когато и тя вече не знаела къде е, цопнала в живата вода на любовта.
Оттогава тя самата разказвала весели и смели приказки на децата си А нейното вътрешно дете вече не било толкова вътрешно. Постоянно общувала с това игриво, любопитно и вече смело дете, като вратата между съзнанието и подсъзнанието ѝ оставила широко отворена за дъгата на любовта. 
П.п: а любовта и казала, че когато обича, смърт няма! 
..............
Потърси психотерапевт!