Донка

Благодаря от заспиващите по волята на Сънчо и събуждащите се по волята на Слънчо. Слънчева Любов и днес да топли душите ви и да се излъчва от вас. Да ни ръководи във всичко, което мислим и вършим, да ни храни с небесния хляб на Словото си, да ни укрепява със Силата си.." Амин

Благодаря на Благост - много важна опасност ни напомни - за молитвения дух! Молитвата (искрената) ни предпазва от оценките на себе си и другите, издига ни над суетата на ежедневието, помага ни да забележим душата зад човека, урока зад болката... да издигнем честотата на вибрациите си. Това, което е написано по-горе ме наведе на мисълта за още една опасност. (само за преживяни от мен самата неща говоря - уроци с болка научени) Склонни сме да отъждествяваме понякога конкретния човек с позицията, която той заема в момента. И себе си май сме склонни да отъждествяваме с позицията си. Това е като че ли механизмът на личностните конфликти между хора, тръгнали по духовния път. Нашите позиции никога не могат да съвпаднат, разбира се. И като не съвпаднат започваме да усещаме различията си като конфликти. започваме да убеждаваме другия в "заблудите" му, да го "спасяваме" от тях, да му "помагаме да намери правилния път". Или започваме да раздаваме оценки за разбиранията и пътя на другите, да ги критикуваме за техните черти и постъпки, да ги съдим и да ги съветваме за тяхно добро. Ако сме настроени така, то всеки опит на другия да сподели с нас едно по-различно виждане, го приемаме като осъждане на нашето, опит да бъдем променени... и т.п. и започваме да "отстоявме" позицията, с която сме се идентифицирали. И какво постигаме накрая: неразбирателство и раздразнение вместо обич и хармония помежду нас. затвърдяване на позицията вместо гъвкавост. Като че ли ако променим нещо в начина си на мислене, ако приемем нещо от другите. ще се обезличим, ще позволим да ни манипулират... От своите уроци (доста болезнени) съм разбрала, че всички ние от едно "тесто сме замесени" - от Любовта. И на всички нас Бог е дал свободата днес да мислим едно, утре да се променим... Атова кое е правилно - за Бог всичко е правилно и добро дори и да е различно и точно защото е различно и свободно да си живее по своя си начин и да си върви по своя си път. С балгодарност и любов, че го има това място и хора, с които да споделя тия си размисли...

Според моите скромни опитности всеки опит да се премахне егото или да се подложи на критика или да се игнорира и т.п. води пак до страхове - по-различни, но не по-малко тежки. Защо? - Егото се усеща "атакувано", застрашено и се защитава, такъв е нашия механизъм на оцеляване. Според личните ми представи Егото и Вътрешният ни човек не са антагонисти - точно обратното. Егото е най-материалното изражение на Вътрешния човек - формата, под която той се изявява сега и тук. Ако вътрешният ни човек наблюдава състоянието на Егото и го регулира според изискванията на средата така, че да поддържа хармонията между тях и да "излъчва" Любов - всичко си е по местата. Няма страхове - няма от какво да се страхуваме. Егото се усеща обичано, ценено и защитавано, разбира връзката си с Цялото и осъзнава, че всичко е за неговото добро. Как да стане това на практика? Разделих усещанията си за Вътрешния си човек и Егото си. Вътрешния човек е без пол - усмихнат, обичащ, прощаващ, разбиращ...А Егото ми е едно момиченце - любопитно, палаво, обича да играе различни роли, но си знае мястото и се опитва да прилича на добродушно наблюдаващия го и пазещ Вътрешен човек....

Не винаги разбирам какво точно казват другите, но това си е тяхно право и свобода, нали? Не се и старая винаги всичко да ми е съвсем ясно или пък на другите моето да е ясно - колкото-толкова. Това пък си е моята свобода. Винаги по принцип говоря - друг е въпроса как си го тълкува всеки. Както си му е спокойно - така да си го тълкува. Така разбирам моя и на другите духовен път. На нищо никога не се противопоставям - само уважавам различията между нас - това, че мислим различно не означава, че единият се опитва да убеди другия в правотата си. Такъв е моят личен духовен път - така си го вървя и така ми е спокойна и щастлива Любовта ми. Но в темата за опасностите по този път ми се ще сега да добавя - -Опасност е да се причислим към слепците и да вярваме в някой зрящ и да се оставиме да ни води. От горчивите си уроци го знам. Господ ни е дал достатъчно зрение - Любовта дето е инволюирала в нас. Сами Пътя си трябва да намерим и сами да си го следваме, а не да чакаме друг да го прави за нас - защото това е агресия и към този, който за зрящ и отговорен за нашия Път сме поставили, и към Любовта в нас въплътена - т.е. към Бог. - Самоослепяваме се с гордост и суета като се самоиздигнем за зрящи сред слепци и поемем отговорност и дълг да ги водим. Един само има Силата и правото да го прави - Бог. Това пък от децата дето толкова години уж аз тях на нещо уча, а аз самата повече съм научила от тях. Нищо не им обяснявам вече, не ги водя, защото за мен всички ние сме зрящи - само кураж и възможност им давам да си намерят сами обяснението - по техния си начин и път. И те винаги си го намират и то винаги е по-различно от моето и от това на другите...

Ако е наистина "зрящ", той ще осъзнава, че те не са "слепци", а само с по-различни сетива и понятийна система разполагат. Няма никаква гаранция чии сетива са по-усещащи и чия система на понятия по-е близка до реалността. За мен зрящ е този, който умее да вижда не само през своите сетива и разбирания, а и през тези на другите хора. И точно антагонизма в мисленето ни "зрящ - слепец" - дали той не ни заслепява? Ето още една опасност в духовния ни път да разделим хората на "зрящи и "слепци" и вече няма значение себе си към кого причисляваме.... Всеки ден се убеждавам в това - ние с моята колежка си имаме един учителски "лаф" - "Толкова простичко и на неговия език му го обясних, чак аз го разбрах!."

Да - може! И не след като го заслужи със страдание, а като се изчисти от заблудите, които му носят страдание. Човекът е роден, за да бъде щастлив.

Благодаря, макар че това, което е написано там в линка за смеха като лекарство за надутото от фалшива духовност его и за умението да се усмихваме непрекъснато май моят начин на живот беше дето се смяташе за несериозен и духовно-изостанал тук. Благодаря - даде ми доказателство, че съм си на съвсем прав път като все се смея. На мен ми се струва, ами направо от опит го знам, че опасност за духовното в нас е себе си като личности и знания да вземаме насериозно. Съвсем съм съгласна с Орлин и за неадекватността. Според моите скромни усещания и разбирания духовният Път е Пътят към освобождаване (еволюция) на Любовта, която е се е въплътила (инволюирала) в телата ни (астрално, ментално и т.н.). Любовта не може да еволюира в сложна теория и не в натрупаното знание и дори опит. Любовта се освобождава като радостна благодарност и хармония на мислите, емоциите, постъпките ни в ежедневието ни... Като в молитвата на Кристиян...

Напоследък като чета и размишлявам и наблюдавам живота, себе си и живея осъзнато-естествено, все по-често се сещам за тази тема. Иде ми сега да споделя, че виждам опасност и в това като се "начетем" на "духовна" литература, че като започнем да се изразяваме и мислим "духовно-мъгляво".... Затова ме потегли на времето сърцето към Словото на Учителя и затова го приех в душата си - няма мъгляво, но е духовно. Всеки - и неграмотен овчар и орач би го разбрал какво казва (не да му поясняват какво означава това дето Учителя е казал). Гледах наскоро едно интервю с Далай Лама (духовност - неоспорима за мен) - с думи обикновени, ежедневни, разбираеми толкова мъдрост каза.... Може би това е изпитанието по Пътя - Егото гордо и важно - показва колко е пораснало и развито, извисено и напреднало духовно, като реди слова дето само такива като него са достойни да ги разберат, а изостаналите духом - да си гледат тъпо. Как ли да устоим на това изкушение? Как ли да се усетим навреме, че сме се поддали на него? И ако сме се поддали, как ли да смирим "духовното" си Его?

С всяка дума съм съгласна! Благодаря! Сега е наред да си обясним как се изявява Духа... За мен това е Любовта - значи в духовния човек се изявява Любовта. Как си го представяме това? всеки различно, разбира се... И все пак как да разберем дали чрез един човек и в него се изявява Любовта? Различни ли са Духа и Любовта?

Интересен въпрос. Благодаря Може би във взимното привличане участват и инстинктите и осъзнатото - или най-добре инстинктите да се осъзнаят (както спомена Виктор). За какви инстинкти говорим, обаче бива да го уточним. Ако това е инстинкт за самосъхранение, който ни поддържа в състояние на радост, спокойствие и ни кара да "си дръпнем ръката от парещата ютия"? Ще кажете какво общо с привличането - това не е ли отблъскване. Ами ако този инстинкт ни подскаже къде можем да останем без напрежение, да бъдем себе си без да се повдигаме на пръсти. Да сме щастливи без да "си носим кръста"... Иначе съм съгласна, че ако привличането остане само на инстинкта за размножаване.... пламъчето бързо угасва... още щом усетим че не сме близки по душа... А как усещаме че сме близки по душа? Само с разума или само с инстинктите или и с двете?

Според мен както тялото ни, така и инстинктите ни са ни дадени точно от този Живот, от Бог. Това, което не ни е дадено от Него, са мисля си нашите измислени ценности и правила, забрани, оценки и присъди за добро и зло...

Блаогдаря ти Бина за важния проблем. И аз се опитвам да намеря решението с Любов от много години насам. Синът ми беше един от тормозените. Помогна Любовта - тормозеха го докато той се страхуваше от тях, докато ги презираше като по-слаби, докато усещаше своето интелектуално превъзходство, а тяхното физическо... Поработихме заедно и постепенно променихме начина му на мислене. Той започна да се вглежда в тях с любов и откри и интересни черти. Престана да преценя връстниците си по успехите им в училище и в програмирането. Започна да ги уважава колкото себе си и започна да ходи на фитнес. ... Не мина много време и "мутрите" се превърнаха в негови покровители, а той им помагаше да се оправят с проектите си. И сега са му приятели - дори по-сърдечни и всеотдайни от "интелигентните". Значи ключът не е в борбата, а в любовта и разбирането и приемането..... според мен. Външното за пореден път се оказа проекция на вътрешното.

Защо да сме лъгали - това, че не казваме в определен момент истината, а я "държим зад зъби" е може би защото преценяме, че моментът и мястото не са подходящи. А колкото до скандала... Ами това вече според мен е "отстояване" - Според мен можеше да се предложи с любов, не да се "отстои" със скандал. Любовта, усмивката е по-силна от скандала... това го знам от опит. И защо да говорим за дискриминация - не може ли да е просто "не са разбрали, че има хора, които предпочитат и ще купуват постно". Ето с това съм съвсем съгласна!

Ами първо мълчаливо ще преценя дали домакините имат в момента възможност да ми приготвят нещо. Ако няма, ще обясня, че съм на "диета" и ще мина на салата или само на сокове...Ако видимо има - дискретно ще помоля донакинята да ми позволи да си приготвя нещо от това, което има. Ще и обясня защо - за да не се разтревожи и ще предложа аз да си го направя... и ще направя повече да почерпя и другите. Ще използвам чувство за хумор за да обясня, че просто ми е интересно да ям постни ястия - няма да свържа вегетарианството с идеалите си - ами значи е въпрос на смисъла на думата, но мислим еднопосочно (както обикновено)...

Имам скромната молба към хората, които са по-информирани и разбиращи въпроса за инволюцията и еволюцията да се опитат да обяснят въпроса на малко по-съвременен и разбираем за нас - духовно изостаналите - български език. (ако това е възможно, разбира се) Имам интерес към темата, защото вътрешното ми усещане е че това разбиране може да се окаже важно за ежедневието ни... Но засега не успявам да ги свържа тези текстове с моя живот днес и тук....

Изключително точно определение! Поздравления! Какво означава да отстояваме нещо? Ако това означава: - да стоим в една позиция, която да не подлежи на обмисляне и промяна по наше собствено решение - да усещаме тази позиция застрашена по някакъв начин - да обсебим тази позиция като "своя" и да се стремим към доказване на правотата си - да се постараем повече хора да ни "разберат" и да се "просветлят". то това определено не се връзва с духовността. Ако "отстояване на своето" означава - да присъединим своята позиция или по-скоро разбиране за момента, към - богатството на позициите на другите, - да намираме красота в разнообразието, - да споделяме разбиранията си не толкова с "агитация и пропаганда", а с поведение и непринуден разговор с хората, които Господ праща при нас и нас при тях, без да отчитаме бройката на "спасените от нас". - да не се усещаме засегнати, ако другият не споделя нашето разбиране или него да усещаме "изостанал в развитието си" то това вече ще бъде именно "незабележимо раздаване" Ох, толкова много думи казах, а Силвия успя да го събере в едно изречение! Проклятието на филолога и учителя! Все да обясняваме... Простете ми, нека това да се брои само за моето лично разбиране, което е само едно стъкълце от калейдоскопа на НАШИТЕ.

А може би старанието на един съпруг да се държи като "истински мъж" му пречи да остане такъв какъвто е и да усеща жената до себе си приятел, а не "асистент"? А може би старанието на съпругата да се държи като "истинска жена" и пречи да бъде себе си и да приема мъжа като обикновен човек и приятел, не като "отговорник" за благосъстоянието на семейството? Може би ако преодолеем етикетите и моделите за поведението си и разчупим рамките на ролите, в които сами се натикваме, ще преодолеем очакванията и претенциите си към себе си и партньора си и само ще се разбираме и помагаме - всеки по своя начин?

Може би под Христова любов се разбира любов без зависимости, безусловна любов. Може би се приема презумпцията, че любовта между двама души - мъж и жена - не може да съществува без зависимости... И защо да не може? Само тук в този форум съм прочела вече поне 20 поста, в които някой разказва за баба, майка или роднини, които винаги са се обичали спокойно и щастливо..С разрешение на автора ще "издам" част от личен разговор по ICQ: Те- това са нейните родители. Може би те или такива като тях могат да ни кажат тайната на Христовата любов между мъж и жена? Как са преживели всичките тези години без да изпаднат в зависимост, без да водят битки...? Може би не само аз имам какво да споделя, може би не само аз имам какво да науча и променя...

А кои сме ние и с какво право искаме да ги събудим? Защо искаме да са добри като нас? Те си имат своя пътека, своя истина, свой миг на събуждане. Забелязала съм, че събуждането на другите започва точно когато не правя каквито и да било опити да ги събудя, но аз самата СЪМ будна и както казва Макс спокойно отстоявам своята позиция. (Забележете - той не прави никакви опити да убеди другите да са вегетарианци или че яденето на месо е лошо - просто казва, че е вегетарианец - казва своята истина и оставя другите свободни да имат своите - приема ги като тяхното добро). Ако "другите си поставят за цел да те направят като тях", това е сигнал, че ние някак подсъзнателно (или не съвсем подсъзнателно) искаме да ги направим по-добри (като себе си). Никога не забравям, че другите са огледало на моите мисли и поведение...

Има външни и вътрешни усмивки. Какво е погребението? Изпращаме близък човек - да, много ни е тежко, сълзите сами се изливат от очите ни, сърцето ни се разкъсва от болка... НО вътре в себе си, в душата си, ние знаем, че душата на нашия близък се готви да поеме по своя път... И някъде вътре в себе си защо на прощаване да не и се усмихнем и да и кажем без думи колко много сме щастливи, че сме прекарали част от живота си заедно, да и кажем, че ще носим спомена за нея светъл, че и пожелаваме лек път и щастие и любов без нас... Дали ще ни е хубаво на нашата душа един ден, ако заминавайки си от този свят вижда колко мъка и страдание е причинило заминаването на близките и? А вече не можем да се върнем... а искаме толкова много те да са усмихнати и щастливи там - на земята и без нас (като хора).... защото ние пак ще сме с тях, но вече в друга форма... А когато нещо ни се струва че не е наред... точно усмивката най-много помага... И това не е философстване, а опит натрупан в живота... Усмивката не пречи и не изключва или замества работата - тя е неин емоционален фон, поне с мен е така....

Ами ако някой се наеме да определи мерна единица за "обичам", та да претеглим кой обича "повече".... Със сигурност обаче всеки от нас обича по различен начин. Проблемът "кой обича повече" възниква според мен, когато ние очакваме да бъдем обичани от човека до себе си по начина, по който обичаме ние самите. А какво означава силен характер? Този, който"управлява" и чиято дума се чува? Или този, който не се страхува да дава свобода и на двамата и е достатъчно силен да надскочи егото си, което му крещи "аз съм прав"? Този който търси сметка на другия и го държи отговорен или този който поема отговорност за своите решения и действия и оставя другия да носи сам отговорността за своите, а за общите решения носим отговорност солидарно? Движеща сила може да бъде по-активният от семейството, но нима не е движеща сила невидимата на пръв поглед подкрепа на този, който е оставил "движещата роля" на партньора си? Според мен в определен момент и в някои неща единият е по-активен, а другият - по-пасивен, после по естествен път си сменят ролите.

Благодаря ти за красивия свят на щастието. Отговора на въпроса, който си задаваш е написан точно под него: Благодаря и за него!

единомислие! Богородица ни праща децата, за да ни даде Път към Чистотата ни. Когато са невръстни - показват ни изначалната ни чистота. Когато пораснат - коректив са ни дали Любовта ни ни води или Егото господарства. Какво означава да се отречем съзнателно от този път, ако вече е дошло време за него? Налагането на нашите (човешки) представи за "чистота" и изпълване със Светия Дух дали наистина е смаляване на Егото ни? Какво конкретно разбират розенкройцерите под "нечисто материално"? За мен има само нечисти помисли.

За светлината и за преминаването през енергослоевете - споделям го. Но не съм склонна да наричам това "изкривяване". За мен това е "сътворението" на неизчерпаемото богатство от прояви на тази светлина, което за кратко наричаме "свят". А дали нашите умствени огледала я "изкривяват" или я пресътворяват Светлината в нови "субсветове", това вече е проблем на всяко огледало, струва ми се. Някои огледала сътворяват "субсветове" от мрак и дисхармония, други сътворяват ново измерение на на хармонията и красотата около себе си. И най-добре е всеки да си намери естествения ход на нещата - има хора дето са щастливи да се раждаме и умираме... съзнателно...

Според мен взаимното привличане е сигнал за сходство в нещо - в какво, бива да си дадем шанс да разберем, но без да изпадаме в зависимост от него и без да го абсолютизираме. Още според мен е и сигнал за нас, че това е човек, който може с нещо да ни помогне да обичаме себе си повече и да ни отвори очите за себе си.... Това е един от възможните варианти - да! Но всичко си зависи от самите нас. Ние сме тези дето правим живота си страдание или щастие. И възможно Е да го трансформираме от страдание в щастие! Това звучи красиво, но и малко безнадеждно... Според мен е ключово да се определи какво се разбира под "този свят" и под "тялото Христово" да не изпадаме в недоумение и недоразумение... Ще съм много благодарна ако авторът може да ни го обясни та да знаем имаме ли според него шанс в тялото, което сме сега и в мястото и времето където сме , да станем "живи участници в тялото христово".